Чуй всички приказки

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не
даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха „галената дъщеря“.
Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо
не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея,
обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица.
Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря седеше там, почваше да клати
глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:

– Примък!

Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо
до огъня. Когато пък и станеше горещо, девойката изговаряше лениво втората дума:

– Отмък!

И старците я дърпаха назад.

Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на
вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:

– Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му
шетате тъй, както ние му шетаме?

И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й
слагат яденето в устата.

– Не е за нас! – клатеха глава годежарите и си отиваха.

Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста.
Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза.
Той идеше направо от нивата.

Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:

– Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося.
Дайте ми я.

– Вземи я – рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи,
облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.

Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече
наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:

– Отмък!

Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.

Главните се разгоряха още по-силно.

– Отмък! – изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя,
че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления
чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.

Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат
от студ.

– Примък – извика тя веднъж. – Примък! – рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана
сама и се повлече към огнището.

И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.

На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше
гладната му невеста:

– Слушай, постелко – рече той, – аз отивам да ора, а ти наготви обяд, половината остави на жена ми, а
другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.

Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд,
тя се обърна към постелката:

– Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.

Постелката мълчеше.

– Мисли му, ако не сготвиш! – закани се невестата и се примъкна към огъня. Вечерта орачът се върна
помръзнал, гладен.

– Ти, постелко – викна той, – защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! – обърна се той с
укор към жена си.

– Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша – почна да се оправдава невестата.

Тогава гладният орач сграби постелката, метна я на гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.

– Олеле, мъжо – развика се невестата, – ти биеш постелката, а пък мене боли?

– Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша – каза орачът и хубаво наложи постелката.

Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря,
като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си
ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се,
бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се
нахраниха хубаво.

– Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа – рече мъжът, като свършиха яденето.

– Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.

– Ами кой наготви яденето?

– Аз.

– Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш вкъщи. Не искам да я виждат очите ми.

Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:

– Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.

– Да не съм луда да я пусна – отвърна невестата. – Ако влезе вкъщи, пак ще ме боли гърбът.
Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.

Заживяха си младите. орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно
време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:

– Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти
ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?

– Ах, майко, да знаеш какво се случи – почна да разказва невестата. – Тук имаше една проклета постелка,
мързеливо нещо, ти казвам. всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума,
ти казвам.

И невестата разправи всичко на майка си.
Майката кипна.

– Аха – рече тя, – значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за
метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече
в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.

– Къде ще идем? – попита дъщерята.

– У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.

Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп,
метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орача – връща
се от нивата.

– Къде я водиш? – изправи се той срещу старата жена.

– Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.

– Връщайте се по-скоро вкъщи, докато не съм дигнал тоягата – извика орачът и накара двете жени
да се повърнат назад. Влязоха вкъщи.

– Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! – обърна се младият мъж към жена си. – Сипи яденето в
две паници и дай погачата!

Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата,
разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:

– Яж!

• А на мене?- попита майката.

– На тебе ли? – обърна се към нея зетят. – За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи,
аз ще донеса нещо златно.

И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката,
окачи я на шията и, па викна:

– Яж!
Майката позеленя от обида, скочи, захвърли торбата и извика:

– Няма да ви стъпя вече! Тъй да го знаете! – блъсна вратата и се втурна тичешком към своето село.

Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:

Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува.
По-скоро тръгвай!

Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата,
рече:

– Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си.
Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти почнахме вече да стареем.
Утре ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?

– Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.

– Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа
си, кажи му добър вечер и му помогни, додето разпрегне воловете и ги настани в обора.

Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учуден я попита:

– Кой те научи да правиш тъй? Досега не си го правила.

– Баща ми – отвърна невестата, – той ни дойде на гости.

Орачът влезе вкъщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавница да седне, нахрани го
хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи
кожи и го изпроводи сърдечно.

Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка.

– Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет? Мене ме накара да ям слама, а тебе те е
налагал тъй, че кожата ти е одрал!

Елин Пелин

Далече, далече- там, дето половин година непрекъснато виси над земята тъмна нощ, дето
Ледовитият океан мие ледени планини, там живее дядо Мраз и проклетата баба Виелица.

Баба Виелица дълго дреме в своята ледена пещера, а дядо Мраз обикаля Ледовития океан, опитва
с тоягата си здравината на леда, прави ледени мостове и се любува на северното сияние.
Там го срещат с радостни ревове белите мечки и китовете.

Диво, студено и пусто е това елмазено царство на дядо Мраз, но той си живее в тия места
хиляди години весело и безгрижно.

Но ето че веднъж му стана тъжно. Опротивя му Ледовитият океан, не го радва полунощният
блясък на северното сияние. Затъжи той и с мъка на душата си събуди баба Виелица.
Заплака старата, зарида бурно, размете пътищата, през гори и планини – и тръгнаха двамата да се
скитат по белия свят, да търсят внучките си: тъжната Есен, хубавото Лято и веселата Пролет.

По нисьото небе бавно плуваха бели облаци. С тях идеха дядо Мраз и баба Виелица.
Като видя старецът от високите планини новите земи и по тях тихи села и шумни градове, той се усмихна.
Разгледа той със студените си очи всички места наблизо и далече и видя в оголените гори и мътните
потоци своята внучка Есента. Той духна към облаците и сняг като бяла пелена покри земята,
духна на водите и ги окава в ледове. Мина се ден-два, земята заспа. Есента се скри под снежния покрив
на Зимата.

Тръгна дядо Мраз по градове и села и почна с чудни шарки да изписва прозорците по къщите.
Върви той в тия нови места и среща по пътищата шейни, влачени от силни коне, звънчета весело звънят.
Върви по горите, чука по дърветата, кичи ги със скреж и пее песен със своята стара Виелица – такава песен,
че който я чуе, тръпки го побиват.

---

Цели три месеца той се разхожда по земята. От трудове, от път и от старост най-после се умори.
Дядо Мраз задряма в гората под къдравата ела и засънува сън: вижда той, че иде към него внучката му
Пролетта, цяла в зелено, цяла в цветя, на главата й корона от слънчеви лъчи. Тя се смее високо,
весело и весело й отговарят шумливите ручеи из горите и радостните песни на прелетните птици.
Дядо Мраз се усмихва в съня си на своята внучка, усмихва се и тя. Старият се просълзи, а тя тихо-тихо
му пошепна през вейките на елата:

• Е, мой мили дядо, нали ме видя – стига толкова. Сега си иди сбогом в твоето ледено царство.
  Ти и аз, и Лятото, и Есента тук гостуваме поред. Сега е моят ред! Добър път, мили дядо!

И Пролетта с китка от нова трева, кокиче и пъпки тръгна тихо по гори и долини, облече дърветата
с младите листа. Невидими чучулижки, изгубени в небето, заедно с топлите слънчеви лъчи пращаха
на земята чудни песни.

И само звездите и луната виждаха нощем от високото небе как дядо Мраз тихо пътуваше към своето
студено царство, изпращан от боязливите кокичета. Дядо Мраз се прощаваше с тях, като ги обливаше с
ледените си сълзи, и заминаваше там, дето му се радваха всякога белите мечки и големите китове.

Старецът не можа да види топлото Лято. Той никога не го е виждал. Само е слушал за него от
Есента и малко нещо за него бе му споменала Пролетта. Есента му бе разправяла за златните
житни класове, за червените ябълки, за сладките круши, за сочното грозде, а Пролетта – за ясните
светкавици, за гърма, за горещото слънце, за тежките марани. Но от тия разкази дядо Мраз нищо не
разбираше.

• Това са детски приказки и младежки мечти – казваше той.

народна

Имало едно време един болярин. Един ден той извикал сина си и му казал:

• Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е вече. Ти порасна,пък и годините минават.
  Нивата трябва да бъде пожъната, додето не е започнало да се рони зърното.
• Ами каква мома да взема, тате? – попитал синът. – Не ще и дума, че трябва да бъде от знатен род,
  да е богата и по-хубава от всички девойки на земята.
• Ти, сине, по-добре ще сториш, ако не гледаш нито рода й, нито хубостта й, нито богатството й, ами гледай да бъде добра къщовница и разумна стопанка.
  Повикал младият човек вуйчо си за другар по пътя и двамата тръгнали по села и градове – невеста да дирят.
  Де когото срещнели, питали и разпитвали познава ли такова момиче, което да бъде и разумна домакиня,
  и добра къщовница, за да стане снаха на първия болярин на държавата. Но всички клатели глава.
• Такова момиче в нашия край няма. Идете на друго място.

Като обходили навсякъде, най сетне двамината пътници се отбили в едно село и спрели до голямата
крайселска чешма, къдетовечерно време девойките ходели за вода. Поседнали и почнали да гледат.
Додето притъмнее, се извървели всичките момичета, но нито едно не харесало на сгледниците.

• Тези ли са всичките моми на селото ви? – обърнал се младият човек към селския чорбаджия, който
  излязъл да посрещне чужденците.
• Има още една, но тя не е жена за теб.
• Защо?
• Защото е говедарска дъщеря.
• Нищо че е говедарска дъщеря, заведи ни у тях да я видим.
  Упътили се тримата към сиромашката къщурка на селския говедар. Къщурката се намирала край селото.
  Щом надникнали вътре, момъкът и вуйчо му се спогледали: къщурката светела белосана, дворът бил
  чисто преметен, прозорците греели и всяко нещо било на мястото си. На прага ги посрещнала
  говедарската дъщеря. Тя не била пременена и накитена, но от цялото й същество лъхали чистота и скромност.
• Тази ще бъде моя жена! – прошепнал на вуйчои си младият човек, щом видял девойката и
  наредбата на къщата й.
  Говедарската дъщеря попитала чужденците отде идат и по каква работа ходят.
• Ние сме търговци на добитък – отвърнал вуйчото. – Чухме, че твоят баща има за продан една телица.
  За нея сме дошли.
• Моят баща още не се е върнал. Поседнете, докато се върне – рекла девойката, поднесла
  възглавнички на гостите и стъкнала огъня в огнището, за да приготви вечеря. Почнала да шъта.
  Гостите не моцели да й се нагледат.
  По едно време пристигнал и старият говедар. Той се ръкувал с двамата сгледници; поканил ги на
  вечеря и също ги попитал по каква работа са тръгнали.
• Няма какво да крием – отвърнал вуйчото. – Ние сме тръгнали да търсим невеста за този млад човек.
  Обходихме, кажи-речи, цялата държава и не можахме да намерим мома, каквато търсим.
  Най-сетне допряхме до твоята дъщеря. Този момък, щом я видя, очите му останаха в нея.
  Съгласен ли си да му я дадеш за жена?
• Да му я дам – отвърнал старият говедар, – защо да не му я дам, тя е вече ябълка за късане,
  но по-напред трябва да ми кажете какъв занаят има този човек.
• Никакъв занаят не зная – отговорил младият момък, – аз съм син на първия болярин на държавата.
  Защо ми е занаят?
• Аз не те питам на кого си син, а какъв занаят имаш – повторил говедарят. – Не ставай смешен –
  намесил се вуйчото, – защо му е занаят, когато баща му владее много села и градове, а
  ковчежетата му пращят от злато и сребро. Твоята дъщеря ще живее като царица.
• Аз нямам дъщеря за човек, който не знае никакъв занаят- отсякъл говедарят. –
  Заповядайте сега да опитаме гозбата, която е приготвила дъщеря ми, а за женитба и дума да не става.
  Аз съм решил да оженя дъщеря си за човек със занаят.
  Гостите почнали да сърбат от паницата и отново се спогледали – никога не били яли толкова сладко ядене.
  След вечеря, когато легнали да спят, синът на болярина рекъл на вуйчо си:
• Вуйчо, като се върнем вкъщи, аз ще повикам другарите си на помощ, ще дойда пак тука и ще
  взема девойката насила.
• Насила тая работа не става, защото после няма да имате с невестата си добър живот.
  По-харно ще бъде, ако си запретнеш ръкавите и научиш някой занаят. Тогава старият говедар ще
  склони и ще ти я даде доброволно.
• Добре, ще науча, аз съм болярски син, как може да не науча! – рекъл младият човек, завил се
  презглава с мекия юрган и заспал.
  На другия ден, след като се простили с с говедаря и дъщеря му, сгледниците се упътили към града.
  Отишли право в златарницата на най-изкусния майстор златар.
• Какво ще поръчате? – посрещнал ги златарят.
• Не сме дошли поръчки да правим – заговорил вуйчото.
• А какво искате?
• Искаме да научиш този момък да прави златни пръстени, гривни и обеци. Ще го вземеш ли?
• Ще го взема, стига да му иде отръки.
• Колко време трябва да стоя при тебе, докато науча златарския занаят? – попитал болярският син.
• Най-малко три години.
• Три години ли? Дума да не става. Да не съм луд да остана цели три години в твоята работилница!
• Тогава златарския занаят няма да научиш! – рекъл златарят.
• Слушай – почнал да го придумва вуйчото, – този момък е син на най-богатия царски човек.
  Предай му занаята си за две-три недели. Няма да сбъркаш. Баща му ще те затрупа с пари.
• Не мога да го науча за по-малко от три години. Моят занаят е тънък. В него има голямо изкуство.
• Да си вървим, вуйчо! – извикал момъкът и блъснал ядосано вратата на златарницата.
  Излезли двамата сгледници и тръгнали от работилница в работилница – да търсят лесен занаят.
  Тук похлопали, там попитали, но навсякъде им отговаряли, че за всеки занаят трябва наука,
  време и търпение. Най-сетне спрели пред работилницата на един старец, който плетял кошници от
  обелени върбови пръчки.
• Ето лесен занаят за мене! – извикал момъкът и се обърнал към кошничаря: – Хайде, дядо, за колко
  време ще ме научиш на твоя кошничарски занаят?
• А че, синко, ако не си глупав човек, за две-три седмици ще се научиш да плетеш хубави кошници от
  върбови пръчки с лешникови уши.
  Зарадвал се болярският син и останал при стария кошничар. Заловил се здравата и седнал да учи занаята.
  Най-напред той белел корите на върбовите пръчки, сетне започнал да огъва обръчите и да сплита
  самите кошници. След като се потил и пъшкал не три, а седем седмици, момъкът най-сетне измайсторил
  една кошница, грабнал я и се затекъл към къщурката на говедаря.
• Какво ми носиш в тая кошница? – посрещнал го той.
• Нищо не нося. Кошницата е празна, но аз дойдох да ти се похваля, че имам занаят.
  Тая кошница е моя работа.
  Говедарят я огледал и отсъдил:
• Не е лоша. Ти ще прощаваш, но аз искам да видя с очите си как плетеш кошниците.
  Тая нош искам да ми измайсториш още една кошница.
• Добре – рекъл момъкът и отишъл към реката да насече върбови пръчки. Подир малко се върнал
  с цял наръч пръчки. Обелил корите, наместил се на рогозката и почнал да плете. Дордето пропеят
  първи петли – кошницата била готова. Старият говедар разгледал новата кошница, останал доволен и
  проводил дъщеря си на лозето – да я напълни с грозде. Когато момичето излязло, говедарят се
  обърнал към момъкът и казал:
• Готов съм да ти дам дъщеря си за жена, защото разбрах, че владееш майсторски един занаят.
  Слушай сега да ти разкажа историята си, тогава ще разбереш защо исках от теб занаят.
  Аз,сине, сега паса говедата на селяните, а трябва да знаеш, че някога бях цар на Скития, владеех
  безкрайни земи, заповядвах над милиони хора. И макар че моята съкровищница беше пълна със
  злато и скъпоценни камъни, окото ми не се насищаше на имане . Облагах народа си с големи данъци,
  мъчех хората и те се отвърнаха от мене. А когато в земята ми нахълтаха чужди войници, моят народ
  не се вдигна да защити престола ми с оръжие, ами ме остави да пропадна. Моят
  неприятел – северният цар – навлезе в държавата ми и превзе столицата ми. Той ме довърши.
  Всички смятаха, че съм загинал. Но аз съм още жив и сега стоя пред тебе. Ще попиташ как съм
  отървал кожата. Ще ти кажа. Когато неприятелските войски нападнаха двореца ми, аз се измъкнах
  през един подземен изход, без да ме забележи никой, и търтих да бягам. Скрих се в едно тресавище
  и три дни и три нощти не мръднах. Изпоядоха ме комарите. Сетне, когато моят неприятел прибра
  ножа в ножницата, аз излязох и тръгнах към границата. Много време бъхтах път, додето стигна тука,
  във вашата земя. Заселих се в туй село. Никому не казах кой съм. Селяните излязоха добри
  хора – прибраха ме, нахраниха ме и склониха да им стана говедар, защото не знаех никакъв занаят.
  Тръгнах подир селските говеда, построих си тази къщурка и се задомих повторно, защото моят
  неприятел беше отвлякъл първата ми жена. Сега, макар че на стари години съм принуден да тичам
  след говедата не се оплаквам, защото изкарвам с честен труд хляба си. А в къщичката ми има едно
  незаменимо съкровище – моята дъщеричка. Разбра ли сега защо искам да оженя дъщеря си за
  човек със занаят? Занаятът, момко, тежи повече и от царската корона.
• Имал си право – рекъл младия кошничар и излязъл да посрещне годеницата си, която вече се
  връщала от близкото лозе и носела на рамото си новата кошница, пълна с жълти гроздове.
  На другия ден момъкът отвел говедарската дъщеря в къщата на баща си и там вдигнал голяма сватба.

народна

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз, конят,
волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.

• Кой хлопа? – попитал човекът.
• Ние: конят, волът и кучето.
• Какво искате?
• Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище.
  Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.
  Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се край камината,
  където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили. Човекът бил гостолюбец.
  Той мръднал в другата стая и оттам донесъл храна за гостите си: за коня – едно кринче овес,
  за вола – трици, за кучето – една голяма порязаница хляб.
• Похапнете си! – подканил ги човекът, седнал и той до огнището и хванал с две ръце главата си.
  Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.
• Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра – отвърнал стопанинът, – нали за
  всички са отредени еднакъв брой години – колкото на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.
  Конят, волът и кучето се погледнали и почнали нещо да си шепнат.
• Чувай – обърнал се след малко конят, – ако си съгласен, да ти дадем от нашите години.
  Ние ще си запазим само по десетина. Повече не ни трябват.
• Как да не съм съгласен! – зарадвал се човекът. – Дайте тука да подпишем договор.
  Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня, на вола и на кучето.
  Годините на коня той присъединил към своите младини, затуй младите хора са буйни, необуздани
  и пъргави като коне. Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите хора
  работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за старостта си. Затуй старците са
  малко избухливи и раздразнителни, но са домошари като кучето.

народна

Тръгнали трима братя за чужбина – пари да печелят. Стигнали на един кръстопът. Най-големият казал:

– Тука ще се разделим. Аз ще поема нагоре по десния път, ти – обърнал се към средния
брат – тръгни по левия, а пък ти – обърнал се към най-малкия – ще държиш средния път.
Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука на този кръстопът и ще видим тогава
кой какво е спечелил. Бива ли?

– Бива, бате – рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили.

Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици.
Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино.
Продавал вино и вода, продавал, докато си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у
един добър човек – стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката.
Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и рекъл:

– Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти,
инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчарлъка. Падат ти се толкова и
толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите давам без сърце, защото те
са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш,
вземи парите, ако щеш – орехите.

Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите.

– Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце.

Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало. Тъкмо на Димитровден тримата братя
се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал:

– Какви са печалбите?

– Добри са – отговорил средният брат.

– Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих! – Той развързал кесията си.
Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари.

– Не си лапал мухите в кръчмата – казал му големият.

Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха.

– Туй ли ти е печалбата за три години? – попитал го най-големият брат.

– Туй е – три ореха, но те са дадени от сърце – отвърнал малкият. – Даде ми ги един стар човек – овчар,
задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене.

Другите двама избухнали:

– Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят.
За три ореха – три години ратай, де се е чуло и видяло такова чудо! Върни се да поискаш пари от
овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! – развикал се най-старият брат.

Момчето се нажалило и тръгнало назад. Тежко му било на душата.

– Аз мислех – думало си то, – че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе!

Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно.
Бръкнало в торбата си – нямало трошица хляб.

„Я да счупя орехите, че да залъжа глада си!“ – помислило си момчето.

Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото
бъчва столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета – цяло стадо
излязло от ореха.

От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща.

Вървяло, що вървяло, наближило родното си село.

„Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него“ – рекло си то и счупило втория орех.
Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете – кола, а
на колата желязно рало.

– Бре! – ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото.
Преди да влезе в селото, решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло
едно момиче – толкова хубаво, че не може да се опише с перо.

– Води ме – продумало момичето – в бащината си къща; аз съм неродена мома и съм отредена да ти
бъда невеста.

Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се
в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката – езиците си глътнали.
Тогава им станало ясно какво значи дар от сърце!

народна

Един овчар, като пасял овците си, чул, че нещо се викало. Поразгледал насам-натам, никого не
видял и пак седнал да свири с кавала си. Тъкмо засвирил, чул някакъв писък. Станал и тръгнал по
посока на гласа. Като стигнал до един голям камък, видял отдолу една змия: тя била притисната под
камъка и не могла да се измъкне. Змията замолила овчаря да повдигне камъка и да й помогне да се спаси.
Овчарят рекъл:
— Няма да те спасявам. Ти голяма пакост правиш на стадото ми. Всеки ден хапеш по някоя овца или
агне, плашиш ми цялото стадо.
— Вече няма да ти хапя стадото — заплакала змията. — Ти само ми помогни да се спася сега, аз цял
живот ще ти бъда признателна и ще те даря с голям дар.
Овчарят повярвал. Повдигнал камъка и змията се измъкнала. Но докато той да се изправи, тя
скочила на врата МУ, увила се ,около него и рекла:
— Сега, овчарю, какво искаш да те даря? Очите ти ли да изпия, или цък да те ухапя?
Овчарят се уплашил и взел да се моли:
— Аз ти направих такова голямо добро! Спасих те да не загинеш под камъка, ти ми обеща голям дар,
а сега искаш да ме хапеш? Моля ти се, пусни ме да си пася стадото.
Змията се стегнала още повече около шията му:
— Какво добро си ми направил, овчарю? Сега, вярно е, отмести камъка, та се измъкнах. Ама след
малко ще ме намериш другаде някъде и ще ми смачкаш главата. Сега ще си отмъстя за всички мои
сестри и братя, които са загинали от човешка ръка.
Овчарят много се уплашил. Нямало как да се спаси, а змията вече показвала отровния си език.
Овчарят опитал с последни сили да склони змията:
— Моля ти се, щом си решила, че доброто не бива да се признава, хайде да попитаме и други животни
какво те ще рекат. Като ме хапеш, да знаеш поне, че си права, да не ти пресяда кръвта ми, че
може да те задави.
Змията се съгласила. Тръгнали. Овчарят вървял, а змията лежала завита като гердан около шията му.
Срещнали една крава. Овчарят рекъл:
— Кажи ни, мила кравичке, има ли да се признава доброто сега?
— Сега добро се не познава — рекла кравата. — Аз имам един стопанин. Досега съм отелила девет
вола, с които той работи и си храни челядта. Сега жени сина си, утре е сватбата, и мен ще заколи,
за да гощава сватбарите. Овчарят и змията пак тръгнали. Не след много срещнали едно куче.
Попитали и него. То изръмжало и рекло:
— Сега добро се не познава. Аз толкова години вярно служих на моя стопанин, пазих къщата и
имота му, пазех стадото му от вълци. А сега, щом остарях, той не ми подхвърля дори коричка хляб.
— Е, видя ли, овчарю, че няма добро на този свят? Сега ще те ухапя! — рекла змията.
— Щом така е сега, ще ме ухапеш, ама аз искам да попитаме още един свидетел.
— Щом искаш, да питаме — рекла змията. — Ама първия, когото ще срещнем, каквото той каже,
това ще бъде.
На пътя им се изпречила една лисица. Овчарят не очаквал нищо добро от нея. Всеки ден той гонел
лисиците с кучетата си, стрелял по тях, убивал ги, вземал им кожите и ги продавал. Той дори и не
искал да се запре пред нея, ама змията попитала:
— Ти, Кума-лисо, какво ще кажеш: има ли сега да се признава доброто, или няма? Лисицата рекла:
— Най-напред трябва да зная като какво добро искаш да се познава. Трябва да ми разкажеш, за да
мога да отсъдя справедливо.
Овчарят не очаквал справедливост от лисицата, ама взел, че разказал всичко: как змията била
затисната с камък, как той я спасил и тя като награда за добрата му постъпка иска или да му изпие
очите, или да го ухапе.
Лисицата погледнала към змията, видяла как блажено се стяга около шията на овчаря и рекла:
— Аз от приказки много не разбирам. Искам да видя точно как е било. Трябва змията да слезе,
да я притисне един камък, да видя как овчарят ще го махне и тогава ще присъдя правдата.
Змията скочила. Мушнала се под един камък и започнала да пищи. Лисицата показала с очи на
овчаря да бутне камъка повече, та да падне по-тежко върху змията! Той търкулнал камъка и
затиснал змията. Тогава лисицата заповядала:
— А сега с тоягата по главата! По главата само се бие змия, ако искаш да я убиеш!
Овчарят замахнал с тежката овчарска тояга и с няколко удара убил змията, която не му признала доброто.
После се обърнал към лисицата и рекъл;
— Кума-лисо, ти ми направи най-голямото добро на тоя свят — спаси ме от тая отровна змия.
Кажи ми, какво искаш да те наградя?
— Човече, дай ми няколко кокошки, и аз ще ти бъда признателна цял живот! — рекла кротко лисицата.
— Бива, Лисанке, десет кокошки от моя курник ги пиша на твоя сметка — зарадвал се човекът. —
Кажи, къде да ти ги донеса?
— Кокошките кога ги донесеш, тука да ме търсиш, човече!
Човекът благословил от все сърце лисицата и рекъл:
— Да даде господ без тебе никъде съд да не става!
И оттогава останало съдии и владици да носят лисичи кожуси.
Вечерта човекът си отишъл в къщи и разказал на жена си патилата през деня, хванал десет
кокошки и ги сложил в един кош. Жена му попитала:
— За къде готвиш този кош с кокошки, мъжо?
— Ще ги нося в гората, да ги дам на лисицата. Трябва да й се отплатя за голямата добрина.
Ако не беше тя съдила право, нито щях да си дойда в къщи, нито щях стадото си да прибера.
Лисицата е моята спасителка и кокошките са за нея!
Жената си рекла: „Ама глупав мъж! На лисица иска да носи кокошки! Че ние не можем да ги
отървем от нея, ако не са кучетата, а той дори на крака ще й ги занесе!“
Овчарят, уморен от тежкия ден, легнал и заспал дълбоко. А жена му станала посред нощ и
извадила кокошките от коша, а там поставила кучето. Рано утринта овчарят станал и още сънлив,
без да погледне в коша, нарамил го и отишъл в гората на уговореното място. Подсвирнал и ето
ти Кума-лиса. Запряла се над коша и ококорила очите, за да уплаши кокошките.
Щом овчарят отвързал коша и лисицата се хвърлила-вътре, в тоз миг била разкъсана от кучето.
И докато да издъхне, човекът я чул да вика.
„Наистина, човекът нямал вяра. Той не припознава доброто!“

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово
величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния
бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали
бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо
бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало
плахо да се озърта. Царят го попитал:

– Ти, момче, имаш ли други братя?

– Нямам – отвърнало бръснарчето, – едничък съм на мама.

– Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми.
Кажеш ли някому – загубен си!

Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се вкъщи живо и здраво, но оттогава на сетне
захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела.
Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:

– Кажи ми , сине, каква болка имаш на сърцето си.

– Не мога, майко, ти каза, защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли – свършено е с мене.

Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изкопае един дълбок трап, да се наведе
и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.

Както го научила майката – тъй сторило бръснарчето. Като изкопало трапа, то клекнало и до три пъти извикало:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

И заринало трапа.

Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.

Минало, що минало, и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина.
Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули.
Тогава свирките заговорили с човешки гласове:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат
бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка,
надул я, чул думите й, па си рекъл:

– Няма вече полза от криене.

И си открил магарешките уши.

народна

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала.
Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за
голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се
опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него
и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си
да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно,
търкаляла се.
Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:
— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?
— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало
сърце на място.
— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът
учудено.
— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш.
Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави
кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.
— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм
изпусталял, и теб ще изям.
— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та
цял живот да помниш и разказваш.

Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама.
Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина.
По едно време рекла:
— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!
— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.
— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво
е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.
Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:
— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!
— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.
Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на
сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка.
Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.

Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла
само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с
кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата
по гърба:
— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?
Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко.
Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха?
И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи
и да нарежда:
— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът
ми изтече.
Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:
— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.
— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата,
целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук
орлите и враните.
Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:
— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл.
Ти съвсем си съсипана.
Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва
пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.
— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.

Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас,
потърпи още малко!
А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:
— Болен здрав носи, болен здрав носи!
Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил
от гърба си:
— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея…
Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та
не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога.
Тя приплакала от болка, но завикала високо:
— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!
И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:
— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!
Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.
Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници.
А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко,
каквото му падне.

Дядо Павел бил овчар. Имал си кошара в балкана и затварял нощем десетина овце в кошарата.
Имал си колиба с покрив от плочи, а в колибата – едно коте и едно пате. Само си нямал дядо Павел
балканецът светилник – да му свети нощно време.

Веднъж дядо Павел, като вървял подир стадото си, на една поляна край гората чул писък – сякаш тънка
свирка свирила жална песен.

Навлязъл в шумака, да разбере какво има, и видял, че гората гори и пращи, а край един обгорял пън се
гърчи в пламъците пъстро гущерче и пищи.

– Овчарко – продумало гущерчето, като го зърнало, – братко, помогни ми да изляза от огъня!

Дядо Павел отвърнал:

– Да ти помогна, но как да нагазя в тая жар? Ще ми изгорят краката!

– Тогава подай тоягата си – аз ще се хвана за нея, а ти ме изтегли.

Дядо Павел протегнал дългата си овчарска тояга, гущерчето стъпило на нея и се измъкнало от огъня.

– Искам да ти се отплатя – продумало гущерчето, като дошло на себе си, – ела подире ми!

– Какво ще ми дадеш? – попитал дядо Павел.

– Аз съм чедо – рекло гущерчето – на гущерския цар. Моят баща живее в една дълбока и тъмна пещера.
На короната му има девет безценни камъчета, които светят като девет слънца. Ще ти дам едното.

Тръгнало гущерчето по тревата надолу към реката, потеглил подире му старецът. Вървели, що
вървели – стигнали до пещерата.

– Ти почакай тук, пък аз ще ида за камъка! – продумало гущерчето.

Дядо Павел седнал на земята. Свечерило се вече. Додето гущерчето излезе – станало тъмно.
Най-сетне то се показало с безценното камъче в уста. Когато излязло – цялата поляна наоколо грейнала.
Птичките от околните дървета трепнали с криле и зачуруликали. Те помислили, че вече се е съмнало и
слънцето е огряло.

– Вземи туй камъче и си иди в колибата. Трябва да ти кажа, че туй камъче не е само за светене.
То може да прави и други работи. Когато стигнеш вкъщи, почукай с камъчето три пъти по земята и речи:

– Да ми дойде туй и туй! – Каквото поискаш, ще ти дойде.

Взел дядо Павел светлото камъче и го погледнал: то било голямо колкото лешник. Пуснал го в
торбата си и кривнал към колибата. Заварил стадото си пред кошарата, а патето и котето чакали до прага.
Прибрал си овцете старецът, влязъл в колибата и извадил камъчето. Като светнало онуй ми ти
камъче – цялата колиба озарило. Котето и патето си затулили с лапички очите – да не ослепеят.
Дядо Павел се навечерял и си рекъл:

– Защо ми трябва други работи да искам от камъчето, когато си имам всичко: и колиба, и овце, и
сиренце, ето сега и светлинка ми грейна на трапезата.

Легнал си да спи. Ала сън не му дохождал. Почнал да си мисли: „Защо пък да не опитам камъчето?
Я да поискам нещо! Какво ли да поискам, какво ли да поискам – ще поискам един мраморен дворец.“

Станал от постелята, посегнал към камъчето, което си светело на полицата. Взел го, чукнал го три пъти
по земята и рекъл:

– Да ми дойде тука един мраморен дворец!

Додето изрече тия думи – ето че колибата се отместила, загубила се някъде и на мястото й се
появил чуден мраморен дворец. Стените на стаите били от огледала, съдовете от чисто злато, а
столовете и масите – от слонова кост. Учудил се старецът, разходил се по стаите, разгледал ги и
легнал на едно меко пухено легло. Скрил камъчето в пазвата си.

Не щеш ли, нея вечер дошъл да го навести съседът му Иван.

– Дойдох – рекъл Иван – да те видя жив ли си и да си поприказваме, защото не ми се спеше тая нощ.
Какво е туй чудо? Не мога да повярвам на очите си! Кой ти издигна тоя дворец?

– Камъчето – отвърнал дядо Павел и се усмихнал.

– Кое камъче? Я дай да видя туй камъче!

Дядо Павел бръкнал в пазвата си, извадил камъчето и му го подал. Иван го разгледал и попитал:
– Ами как построи туй малко камъче такъв дворец?

Дядо Павел му разправил как и си прибрал камъчето. Приказвали, що приказвали, почнали да се прозяват.

– Остани да нощуваш, Иване, в моя дом – поканил дядо Павел съседа си.

– Къде ще легна?

– Легни до мене на тоя пух!

Легнал Иван до стареца и почнал да слухти. Чакал стопанинът да захърка. Щом дядо Павел захъркал,
Иван бръкнал в пазвата му, взел камъчето, чукнал го три пъти на земята и рекъл:

– Да дойдат четирима кралимарковци, да вземат този дворец и да го отнесат отвъд Дунава!

Додето изрече тия думи, явили се четирима кралимарковци, вдигнали двореца и го понесли.
Иван с камъчето поел подире им, а дядо Павел останал. Кога се събудил сутринта – погледнал наоколо
и що да види? – няма никакъв дворец, няма го и безценното камъче. Само вехтата плочена колиба,
котето и патето. Заплакал старецът с два реда сълзи. Нажалили се овцете и блейнали. Домъчняло на
котето, докривяло и на патето.

– Искаш ли да идем отвъд Дунава за дядовото камъче? – казало котето.

– Искам – съгласило се патето.

Тръгнали. Извървели цялата Дунавска равнина, стигнали широката тиха река Дунав.

– Аз мога да плувам – рекло патето, – а ти не можеш. Качвай се на гърба ми да те пренеса отвъд!

Качило се котето върху гърба на своето другарче, а патето преплувало отвъд. Повървели още малко,
стигнали двореца. Промъкнали се в градината и влезли през един отворен прозорец. Заварили
Иван – спи на пухеното легло, а камъчето скрил под езика си. Те разбрали, че то е там, защото в
Ивановото гърло блещукала светлинка.

– Как да го взема от устата му? – попитало патето.

– Ще ти кажа как – отвърнало котето. – Аз ще натопя опашката си в кратунката с червения пипер
и ще погладя с нея Ивановия нос. Иван ще кихне и камъчето ще падне от устата му.

Както рекло, тъй сторило котето. Натопило опашката си в пипера, погладило Ивановия нос,
Иван кихнал и камъчето изскочило от устата му. Котето го грабнало и хукнало да бяга. Подире
му се завтекло патето. Бягали, бягали, стигнали пак до Дунава. Котето яхнало патето и патето заплувало.
Насред Дунава патето се обадило:

– Какво е туй чудно камъче, дай да го видя!

– Не може сега – ще го изтървем във водата. Когато излезем на брега, ще го гледаш.

– Дай го сега или ще се гмурна във водата и ти ще се удавиш! – заграчило патето.

Котето се уплашило и рекло:

– Дръж!

Патето посегнало да вземе камъчето с крачето си, ала го изтървало. Камъчето цамбурнало във водата
и потънало.

Излезли двете животинки на брега и заплакали.

Минал един рибар с въдица и ги запитал:

– Котенце, патенце, защо плачете?

– Гладни сме – измяукало котето.

Рибарят пуснал въдицата във водата, хванал една голяма риба и я дал на патето и котето.

– На – рекъл им той – че да не плачете!

Котето и патето отнесли рибата във върбалака, почнали да ядат и какво, мислите, намерили в корема й?
Намерили камъчето. Рибата стояла във водата с отворено гърло и щом патето изтървало камъчето, тя
го налапала.

Зарадвали се много животинките, затепкали пак през Дунавското поле, извървели го и стигнали дядовата
Павлова кошара. Дядо Павел лежал на земята и плачел. Търкулнали камъчето до главата му.
Тогава изведнъж дядовите Павлови очи светнали. Грабнал старецът камъчето, чукнал с него три
пъти по земята и викнал:

– Искам тука Иван – вързан в един чувал!

Додето изрече тия думи – напреде му се изтърсил един чувал, а вътре – Иван. Грабнал си тоягата дядо
Павел и – тупа-лупа – дръпнал на Иван един бой, па го развързал и го изпроводил да си ходи.

След туй старият овчар си прибрал камъчето в кесията и рекъл:

– Не ми трябва никакъв дворец, защото Иван ще го открадне пак. Зная му нрава.

И тръгнал подир овцете си. Всяка вечер слагал камъчето на полицата – да му свети. А когато се поминал,
гущерчето влязло в колибата и пак си прибрало камъчето.

Отишла една баба в гората за дренки. Тъкмо се покачила на дряна – и мечката под дряна.

• Слизай, бабо! – изръмжала Мецана.
• Защо да сляза? – попитала бабата.
• Да те изям!
• Олелеее! – завайкала се бабата. – Недей, Мецано, ме яде, защото сьм дърта и жилава, ами ела
  довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата –
  Веченка. Която си избереш – нея изяж!

Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала
вкъщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала:

• Дай ми, бабо, Мекушка!

А бабата се обадила отвътре:

• Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
• Дай ми, бабо, Якушка! – захлопала Мецана.
• Якушка е яко вратата заключила! – отвърнала бабата.
• Дай ми, бабо, Веченка или ще те изям! – изревала мечката.
• Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки – рекла бабата и угасила светлината.

А мечката си повлякла опашката към гората.