Чуй всички приказки

Когато тибетските ученици на Атиша ( един от първите реформатори) му доложили, че В Тибет при наличието на много съзерцаващи няма нито един, който да е овладял йогистката сила на добрите качества, Атиша отговорил:
– Зараждането на каквото и да е число добри качества на Махаяна изцяло зависи от почитането на Учителя. При вашите тибетски лами съществува само обикновена теоретична идея за почитане, но не и практическото му приложение. Затова как биха могли да се появят добрите качества?
И когато на висок глас го молили:
– О, Атиша, молим за наставления!
Той отговарял:
– Ха-ха, моите уши са добре. Наставлението – това е благоговение. Благоговейте! Благоговейте!

Веднъж ученикът Импо бутал количка пред себе си, а Ма Дзи седял на пътя му, изпънал крака. Импо казал:
– Учителю, моля, дръпнете си краката! – Това, което е протегнато, не може да бъде прибрано – казал Ма Дзи.
– Това, което върви напред, не може да обърне назад – казал Импо и бутнал количката напред.
Количката преминала през краката на Ма Дзи и те се покрили със синини и кръвонасядания. Когато се върнали, Ма Дзи влязъл в залата и като придърпал брадвата към себе си, казал:
– Нека монахът, който неотдавна нарани краката ми, да дойде тук!
Импо се приближил и застанал пред Ма Дзи, като наклонил глава и се приготвил да приеме удара.
Ма Дзи оставил брадвата настрана.

Дърводелецът Чуй чертаел на ръка по-точно, отколкото с помощта на циркуляр и триъгълник, пръстите му следвали превръщането на нещата и не зависели от мислите и желанията му. Затова съзнанието му винаги било единно и не знаело прегради. Ние забравяме за крака, когато сандалите са ни по мярка. Забравяме за кръста, когато поясът на робата не ни стиска. Забравяме за правилното и неправилното, когато умът не ни пречи. И не се променяме вътрешно, и не се увличаме по външните неща, когато не ни пречат нашите дела. Да нямаш пречки от самото начало и никога да не ги имаш после, означава да не си създаваш пречки даже със забравянето на пречките.

В един град се случила суша. Лятото било в разгара си и градският свещеник призовал всички сутринта да дойдат в храма да се молят за дъжд. Дошъл целият град и всички се надсмивали над едно дете. Детето дошло с чадърче. Всеки се смеел и казвал: "Глупаче, защо си домъкнало чадърче? Ще загубиш. Дъжд няма да вали." Детето казало: "А аз си мислех, че ако се помолите, дъждът ще дойде."

Преди хиляда години в едно руско село живял човек, който от малък не можел да се движи. Затова единственото нещо, което било по силите му, било да лежи на печката. Така той пролежал около тридесет години. Вероятно на тази печка е щял да завърши животът му, ако през селото веднъж не минал старец. Пътникът влязъл именно в тази колиба, в която лежал и се молел да умре младият човек, и помолил за вода.
Болният се разплакал и казал, че не е по силите му да му помогне, защото през целия си живот не е направил и крачка без чужда помощ. Старецът попитал: "А ти отдавна ли пробва да направиш тази крачка?" Оказало се, че е много отдавна – болният даже не помнел преди колко години. Тогава старецът казал: "Ето ти вълшебен жезъл, подпри се на него и иди за вода."
Болният все едно сънувал. Изпълзял от печката, хванал се с ръце за жезъла и… станал! Той отново заплакал, но този път вече от щастие. "Как да ти се отбла-годаря за този чудодеен жезъл, който ми даде?" – възкликнал младият човек. "Този жезъл е най-обикновена дръжка от лизгар, който взех от двора ти, – отговорил старецът. – В него няма нищо вълшебно, както всъщност я няма и твоята болест. Ти успя да станеш, защото забрави за своята слабост. А да ми благодариш, не е необходимо. Вместо това намери човек, който е също така нещастен, както беше ти до неотдавна, и му помогни!"

Учениците в дзен прекарват с учителя не по-малко от десет години, преди да се решат да учат други. Веднъж Тенно, вече преминал ученичеството и станал учител, дошъл на гости на Нан Ин. Валял дъжд, затова Тенно обул дървени обувки и взел чадър. Като се поздравили, Нан Ин отбелязал:
– Предполагам, че си оставил обувките в коридора.
Бих искал да знам къде е сега чадърът ти, – вдясно от обувките или вляво?
Объркан, Тенно не могъл да отговори веднага. Осъзнал, че не въплъщава дзен във всеки миг. Станал ученик на Нан Ин и се учил още шест години, за да достигне Всеки миг дзен.

Попитали един дзенмайстор: "Какво правихте обикновено преди да станете просветлен?"
Той казал: "Обичайните ми занимания бяха сечене на дърва и носене на вода от кладенеца."
След това го попитали: "А сега, когато сте станал просветлен, какво правите?"
Той отговорил: "Какво повече бих могъл да правя? Сека дърва и нося вода от кладенеца."
Питащият, естествено, бил озадачен. Той попитал: "Каква е разликата тогава? Преди просветлението вие сте правили това и след просветлението правите същото. Къде е разликата?"
Майсторът се засмял и казал: "Голяма е разликата. Преди ми се налагаше да правя всичко това, а сега всичко става естествено. По-рано трябваше да правя усилие: преди да стана просветлен, това беше задължение, което ми се налагаше да изпълнявам, да го правя с нежелание, заставяйки себе си. Правех го, защото ми беше заповядано да го правя. Учителят ми ми заповядваше да сека дърва, затова го правех. Но дълбоко в душата си се ядосвах, макар външно да не казвах нищо.
Сега аз просто сека дърва, защото познавам съпътстващите това занятие красота и радост. Нося вода от кладенеца, защото това е необходимо. Това вече не е задължение, а моята любов. Аз обичам стареца. Застудява се, зимата вече чука на вратата, ще ни трябват дърва. Учителят с всеки ден остарява. Ще му трябва повече топлина. Жилището му трябва добре да се отоплява. Именно заради тази любов аз сека дърва. И заради тази любов нося вода от кладенеца. Сега се появи голяма разлика. Няма нежелание, няма съпротивление. Аз просто откликвам на момента и на текущата необходимост."

Като чул, че един от приятелите му е болен, Настрадин Ходжа отишъл да го види. Трябва да се спомене, че приятелят му бил много хладнокръвен човек. Настрадин го попитал как е състоянието на здравето му.
– Покоси ме заболяване на жлъчката и простуда – казал болният.
На което Настрадин отговорил:
– Що се отнася до жлъчката, нищо не мога да кажа, но е напълно невероятно такъв хладнокръвен човек като теб да го хване простуда.

Попитали Настрадин Ходжа на колко години е. Той отговорил: "На четиридесет."
Оттогава минали десет години и веднъж му задали пак същия въпрос. Ходжа пак отговорил: "На четиридесет." Напомнили му, че преди десет години е бил на четиридесет години и сега назовава същата цифра.
"Истинският човек – отбелязал Настрадин – никога не се отказва от думите си. Както Бог е един, така и думата на човек трябва да е една. И ако след двадесет години ме попиташ, аз безусловно ще ти отговоря по същия начин."

Веднъж Настрадин Ходжа видял странно на вид здание, пред вратите на което седял йога, потънал в размисъл. Ходжа решил, че може да се научи на нещо от тази впечатляваща фигура и подел разговор, като попи¬тал седящия човек кой е той.
– Аз съм йога – казал човекът – и прекарвам времето си в старание да постигна хармония с всичко живо.
-Това е интересно – казал Настрадин, – защото веднъж една риба ме спаси от смърт.
Йогата го помолил да остане с него, като обяснил, че за времето, което е вложил, за да постигне хармония с животинския свят, той още никога не е бил близко до такова общуване, до каквото е стигнал Настрадин.
След няколко дни съвместни размишления йогата помолил Настрадин да му разкаже повече за чудесния му опит с рибата, тъй като "сега ние се познаваме един друг по-добре."
– Сега, като те познавам по-добре, се съмнявам, че ще ти е от полза това, което ще ти разкажа – казал Настрадин.
Йогата настоявал:
– Е, добре – казал Настрадин, – рибата действително ми спаси живота. Веднъж ми се наложи да гладувам и тя ме поддържа жив в продължение на три дни.