Чуй всички приказки

Имал дядо козичка. Цанил си козарче. То си имало свирка. Ама каква свирка! Като я надуе, де що има живо нещо, скача, та се къса. Сутрин ляло му слагал хляб в торбата, пущал го след козите и му думал:
— По-малко да надуваш свирката, повече да пасеш козите!
Вечер се връщало момчето. Докарало козите. Посрещал го дядо и викнал ядосано:
— Бре, сине. къде ходиш, какво правиш, та не пасеш козите? Я ги погледни на какво приличат! Живи умрели от глад!
— Паса ги, дядо, паса ги.
Днеска тъй, утре тъй — козарчето щяло да измори козите.
Станал дядо една сутрин, та след него. Скрил се в гората зад една шипка.
Момчето докарало козите в гората. Насякло им бръстина. Почнали да ядат: руп, руп, руп!
Козарчето седнало на един пън, извадило свирката, па като засвирило! Козите оставили оръстината, па като заскачали! Зарипал и дядото в шипката: друс, друс, друс! Изподрал си дрехите. Почнал да вика:
— Спри бе, сине! Изподрах се в шипката!
— Аз спирам, дядо, ами свирката не спира. И пак рипал дядо.
Чакала го баба да се върне вкъщи, па току си рекла:
— Я да видя що стори тоя дядо.
Отишла баба в гората. Гледа — козарчето свири, козите скачат, и дядо рипа ли, рипа в шипката.
— Бре, сине, бре, дядо! Каква е тази работа от вас?
Но додето издума, засвирила по-силно свирката и бабата заиграла: друс, друс, друс! Баба и дядо си имали син и снаха. Имали си и внучета. Чакал синът да се върнат дядо и баба, па като не ги дочакал, рекъл на жена си:
— Чакай, невесто, да отида да видя що сториха татко и мама!
Отишъл синът в гората. Гледа отдалече: козарчето свири, козите скачат, дядо и баба рипат ли, рипат.
— Каква е тая работа бре, хора? — викнал синът, но свирката свирнала по-силно и той затропал заедно с другите: друс, друс, друс!
Снахата чакала, чакала при децата вкъщи, па току рекла:
— Чудно нещо! Що направиха тия хора? Къде отидоха, та се не върнаха? Трябва да ги потърся!
Снахата оставила децата да пазят къщата, а тя отишла в гората. Погледнала и какво да види. Козарчето свири. Козите скачат. Бабата, дядото и синът рипат ли, рипат.
— Какво е туй чудо бре, хора? — викнала снахата, но козарчето свирнало по-силно и тя затропала редом с другите: друс, друс, друс!
Дядовите внучета пазили, пазили къщата, па като видели, че никой не хукнали да видят що става в гората.
— Тропайте да тропаме! Карай, козарко! И те зарипали редом с другите: друс, друс, друс!
Цял ден свирило козарчето. Цял ден рипали козите и дядовите хора. Взело да се мръква. Козарчето тръгнало напред със свирката. Тръгнали след него скачешком и козите, и дядо, и баба, и син, и внучета малки и големи.
Кой как ги видял, тръгвал с тях и почвал да тропа: друс, друс, друс! Разиграло се цяло село. Нямало кой да спре играта. Тропали цяла нощ, рипали и на другия ден. Кой знае. Може и до ден днешен да тропат.

Имало едно време една жена. Тя имала широк двор. Сред двора растяло ябълково дърво. То раждало всяка година само по една ябълка.
Но щом узрявала ябълката, до¬хождала лоша хала и я откъсвала. Жената имала трима синове. Едно лято най-големият син ре¬къл на майка си:
— Майко, наближава да узрее ябълката. Дай ми нож и орехи. Ще отида да я вардя от халата.
Майката отговорила:
— Мъчно ще я увардиш, сине. Хала е то. Доде я зърнеш, отива, та се не вижда!
— Отива тя, ала от моите ръце здрава няма да се изкопчи…
— Добре, сине. Щом се наемаш, ето ти нож, ето ти и орехи.
Синът взел ножа и орехите. Като се мръкнало, отишъл под дървото.
Той трошил орехи и поглеждал към ябълката, трошил орехи и слушал отде ще се зададе халата. По едно време притъмняло много. Нещо изфучало. Погледнал синът — няма ябълката. Той отишъл при майка си и рекъл:
— Ти право казваш, мамо. С хала шега не бива. Не я видях кога дойде и грабна ябълката!
На другата година средният син казал на майка си:
— Мамо, дай ми нож и орехи. Сега аз ще ида да вардя ябълката.
— И ти няма да я увардиш, синко. Ала щом искаш, иди. Ето ти нож, ето ти и орехи.
Като се мръкнало, той отишъл под дървото. Затрошил орехи. Но халата изфучала над главата му и грабнала златната ябълка.
На третата година най-малкият син рекъл на майка си:
— Дай сега на мене ножа. Аз ще вардя ябълката.
— Орехи не искаш ли? — позасмяла се майка му. — Вземи си повечко, да си похапнеш. А то ябълката — я ще я увардиш, я не. Батьовците ти не я опазиха, та ти ли?
— Не ми се смей, майко! Дай ми нож, после ще приказваме.
Той взел ножа. Като се стъмнило, качил се на дървото и седнал близо до златната ябълка…
Посред нощ изфучала халата. Посегнала да откъсне ябълката. Замахнал синът. Убол я с ножа. Халата изпищяла. Избягала назад. А синът откъснал ябълката и я занесъл на майка си.
Майката, като я видяла, извикала:
— Жив да си ми, сине! Ти засрами батьовците си!
На сутринта момчето повикало братята си да търсят халата. Тръгнали по дирите на кръвта.
Вървели, вървели — стигнали до една дупка, дето се губели дирите.
— Тука е влязла халата — рекъл най-малкият брат. — Трябва да спуснем едного от нас в дупката!
— Мене спуснете! — казал най-големият брат.
Вързали го с едно въже и почнали да го спущат.
Като стигнал до средата на дупката, той се уплашил и заклатил въжето. Изтеглили го горе.
Спуснали средния брат. Но и той заклатил въжето. И него изтеглили горе.
Тогава най-малкият рекъл:
— Спуснете мене! Поклатя ли въжето, спускайте надолу, докато стъпя на земя!
Братята го спускали, спускали, докле слязъл чак на дъното. Той повървял малко. Съгледал светъл дворец. Надзърнал през прозореца. Вътре видял три девойки. Двете подхвърляли златни ябълки, а най-малката си играела със златен плъх на златна тепсия.
Момъкът потропал на прозореца и извикал:
— Ей, девойки, отворете!
Най-малката девойка се обадила:
— Знаеш ли де искаш да влезеш, момко? Тука живее лоша хала. А сега е много разярена. Всяка година ходеше на горната земя и донасяше по една златна ябълка. Сега си дойде наранена и нищо не донесе… Ако те види, ще те погуби!
— Ами вас защо не погуби?
— И нас ще погуби. Затуй ни е довела тука. Но ни държи още, да й редим къщата. Залъгва ни сега с играчки.
— Пуснете ме, момичета! — рекъл момъкът. — Аз не се плаша от хала¬та. За нея съм дошъл.
Другата девойка се обадила:
— Иди си, момко! Ще те изяде халата! И нас живи няма да остави, ако те пуснем.
Момъкът отвърнал:
— Отворете, отворете! С халата ще се разправя и вас трите ще избавя!
Отворила му най-малката девойка. Той влязъл в задната стая при халата. Втурнал се, забил ножа в сърцето й. Халата тозчас издъхнала.
Момъкът извел девойките из двореца. Отишли при въжето. Той свързал най-напред най-голямата и заклатил въжето. Братята я издърпали горе. После свързал по-малката. И нея изтеглили. Останала най-малката. Той свързал и нея, па рекъл:
— Братята ми може да се скарат за тебе и да ме оставят тука. Но нека правят каквото щат. Ако ме обичат, ще ме извлекат и мене. Ако ли не — добър е господ!
Девойката извадила от пръста си златен пръстен, подала му го и рекла: — Вземи този пръстен! Той е чудотворен. Ако горе се скарат за мене, аз ще поискам дрехи самотворни. Само който има този пръстен, може да ми даде такива дрехи. Ако братята не те изтеглят горе, ти ще паднеш още по-надолу. Там има два овена — един бял, друг черен. Ако паднеш върху черния — ще отидеш в долната земя.
Момъкът поклатил въжето. Братята извлекли и най-малката девойка.
Подир малко земята се продънила под момъка и той полетял надолу. Летял, летял — паднал върху черния овен. Той го отнесъл на долната земя и се изгубил.
Момъкът тръгнал, където му очи видят. Вървял,вървял — стигнал в столнината на долното царство. Накрай града съгледал малка къщурка. Надзърнал през отвореното прозорче. Видял прегърбена баба. Тя месела хляб. Но замесвала брашното със слюнки.
— Помага бог, бабо! — рекъл момъкът.
— Дал бог добро, синко! — отговорила бабата.
— Бабо, нямаш ли вода, ами замесваш хляба със слюнки?
— Ех, какво да сторя, синко! От лоша ламя теглим! Завардила е всичките извори. Не ни пуска капка вода да си налеем, ако не й дадем да изяде някоя девойка. Аз имах шест момичета. Давах, давах — издавах се вече. Сега царят ще изпрати дъщеря си да я глътне ламята. Тогава целият град ще има вода.
— Бабо — рекъл момъкът, – кажи ми къде е царският дворец. Аз ще се разправя с ламята.
— Ох, стига да можеш, синко, стига да можеш! Много момци като тебе е погубила тая проклетница!
Бабата излязла вън, посочила широката улица и казала:
— Все по тая улица ще вървиш и ще стигнеш царския дворец.
Момъкът отишъл в двореца. Явил се при царя, поклонил се и рекъл:
— Царю честити, позволи ми да отида и аз с царската дъщеря при ламята.
Царят поклатил глава и отвърнал:
— Не стига ли, дето ще загине дъщеря ми, ами и ти да умреш с нея!
— То не се знае, царю честити, може и двама живи да се върнем.
Съгласил се царят. Царската дъщеря и момчето се качили в една колесница и отишли на мястото, дето излизала ламята.
Царската дъщеря седнала до едно дърво. Момъкът отпуснал глава и заспал върху скута на царкинята. В това време ламята излязла от пещерата и се затекла право към дървото. Царската дъщеря заплакала. Една сълза капнала от очите й върху лицето на момъка. Той скочил, грабнал ножа и пробол ламята.
Водата от всички извори тозчас потекла.
Отдъхнали всички хора в столнината. Зарадвал се царят. Прегърнал момъка и рекъл:
— Искай, момко, искай всичко,що желаеш! Ти избави народа ми. И още сега ще имаш половината царство. А като умра, ще станеш мой заместник.
— Благодаря, царю честити! Да бъде велико твоето царство! Да даде бог щастие на твоята хубава дъщеря! Но аз едно-едничко нещо искам да си отида в родната земя…
— Къде е тя?
— На горния свят. 
Замислил се царят и рекъл:
Мъчно ще се намери някой да те изнесе. Но почакай! Ще подирим! Ако се намери такъв човек, аз ще дам всичко, каквото трябва.
Минало се, що се минало, момъкът все мислел за горната земя. Веднъж той излязъл вън от града да се поразтуши. Седнал под едно високо дърво. А на дървото имало орлово гнездо. Неусетно момъкът заспал. Изведнъж нещо писнало над главата му и той се събудил. Погледнал нагоре и що да види: една триглава змия лази по дървото.Момъкът извадил ножа, умъртвил змията, па легнал пак да си поспи. Когато се събудил, видял, че два големи орела му пазят сянка.
 — Бре, орли! — рекъл той. — Какво сте разперили криле сянка да ми пазите?
Орлите отговорили:
— Доде сме живи, не можем ти се отплати, юначе. Ти избави нашите орлета. Три години става не можем челяд да си отвъдим от тая змия триглава! Казвай сега какво добро да ти сторим!
— Искам да ме изнесете на горната земя.
— Ще те изнесем, юначе — казали орлите . — Но трябва да ни храниш един месец с угоени крави. Направи после железен сандък с вериги. Турни в него много месо и един мех, пълен с вода. Ти ще седиш в сандъка. Ние ще преметнем веригите през шия и ще те понесем. Като кажем „га" ще ни даваш месо. Като извикаме „пиу" ще ни даваш вода. Така ще те изнесем на горната земя.
Момъкът отишъл при царя и му казал какво поръчали орлите.
Царят заповядал да му приготвят всичко, що било потребно, да го изнесат на горната земя.
След един месец те го дигнали и понесли нагоре. Ала приготвеното месо не стигнало. А орлите пак изкрякали „га". Момъкът откъснал месо от стъпалата на краката си, та им дал.
Най-после стигнали на горната земя.
— Побратиме — рекли орлите. — Хайде ставай и си иди вкъщи!
— Не мога да стана — отговорил момъкът. — Болят ме краката.
— От какво?
— Късах мръвки от стъпалата, да ви дам, когато се свърши месото.
— Почакай! — рекли орлите и отлетели. Върнали се подир малко. Орлицата донесла в човка жълъдова чашка, пълна с жива вода. Изляла водата върху краката на момъка и той тозчас оздравял. Скочил на крака и отишъл вкъщи при братята си. Те още се карали за най-малката девойка. И двамата нея искали.
А тя, като видяла най-малкия брат, казала:
— Който ми даде дрехи самотворни, за него ще се омъжа!
Малкият брат си спомнил за пръстена. Той го извадил и щом го преместил на малкия пръст, дрехите се явили пред хубавицата.
Братята престанали да се карат. Най-малката сестра се оженила за най-малкия брат, сестрите й се венчали за другите братя. Три сватби в един ден дигнали. Девет дена яли, пили и се веселили.

Живял едно вретме един сиромах, който имал мързелива, зла и нена¬ситна жена. Видял той, че не могат преживя, ако не работи сам за двама, и казал на жена си:
— Изпечи ми хляб за из път. Ще отида да се наема ратай при някого.
На сутринта жена му изпекла питка за из път и сиромахът тръгнал да си търси работа. Срещнал го по пътя един старец и го попитал:
— Накъде си се запътил, синко?
Сиромахът му обяснил, че отива да търси работа, и тогава старецът казал:
— Щом си беден и искаш да печелиш, за да изхраниш себе си и жена си, вземи това хромелче, само че внимавай, не му казвай по пътя: Хромелче мое, хромелче мило, я покажи ми, каквото можеш!
Взел сиромахът хромелчето и закрачил към къщи. Но по пътя все пак не се стърпял и изрекъл вълшебните думи, на които го научил старецът. Че като започнало хромелчето да меле брашно! Едва успял човекът да викне: «Стига!»
Влязъл си в къщи с хромелчето, а жена му го попитала:
— Какво е това, което си домъкнал?
Тогава той й разказал за подаръка на стареца и щом промълвил: Хромелче мое, хромелче мило, я покажи ми, каквото можеш!
и от хромелчето се посипало брашно.
Ден след ден мелело хромелчето, забогатели сиромахът и жена му. Но на алчната жена всичко й се виждало малко и тя все му натяквала:
— Намери онзи старец, кажи му да ни подари още нещо!
Тръгнал мъжът, намерил стареца и този път получил подарък една ко-кошчица. Старецът пак го предупредил да не казва вълшебните думи, преди да стигне до дома си. Но мъжът и този път не се стърпял и казал на кокошчицата:
Кокошчице моя, кокошчице мила, я покажи ми, каквото мсжеш!
Че като почнала кокошчицата изведнъж да снася яйца!. . . Едва успял мъжът да викне: «Стига!»
Но на злата и ненаситна жена и кокошчицата й се видяла малко. Подгонила тя мъжа си да отиде и да изпроси още нещо.
Тръгнал горкият мъж, намерил пак стареца и този път получил подарък една покривка. Донесъл я в къщи и щом казал:
Покривчипе моя, покривчице мила, я покажи ми, каквото можеш!
покривката се разгънала и върху нея се наредили безброй вкусни ястия.
А злата и ненаситна жена все не намирала мира и отново подгонила мъжа си да отиде и да изпроси още нещо от стареца.
Отишъл мъжът при стареца, намерил го и му разказал, че жена му все иска още нещо. И тогава старецът му дал тояга, сложена в една кожена торба, но го предупредил, както по-рано, да не казва вълшебните думи, преди да стигне в къщи. Разбира се, сиромахът и този път не се стърпял. Преди да стигне до дома си, той промълвил само първите думи: Тояжке моя, тояжке мила, я покажи. . .
Че като изскочила тоягата от кожената торба и като взела да го налага! Едва успял да извика: «Стига!»
Донесъл той подаръка в къщи и казал на жена си вълшебните думи. Зарадвана, тя веднага взела да реди:
Тояжке моя, тояжке мила, я покажи ми, каквото можеш!
Изскочила тогава тоягата от кожената торба, почнала да налага жената и я пребила от бой.

Живели едно време мъж и жена. Те имали един-единствен син.
Веднъж бащата го повел при майстор, за да го научи на занаят. При извора селянинът се спрял, утолил си жаждата и казал:
— Охай!
В същия миг от водата изскочил Охик — водният дух — и попитал:
— Какво искаш от мене? Накъде си тръгнал?
— Отивам да дам сина си на занаят — отговорил селянинът.
— Дай го на мене, аз съм добър майстор! Бащата му оставил сина си. Охик взел момчето и се спуснал с него във водата. А селянинът се върнал в къщи.
Минало се, що се минало. Родителите на момчето едва-едва преживявали. Бащата отишъл при извора, напил се и извикал:
— Охай!
Охик излязъл от водата и попитал:
— Защо ме викаш?
— Ние с мъка се прехранваме — отговорил бащата. — Дойдох да прибера сина си, по-добре ще е да помага в къщи.
— Още не е изучил занаята.
— Щом е така, дай ми нещо, за да преживеем някак засега.
Охик се спуснал във водата, изнесъл една покривка, дал я на селянина и рекъл:
— Когато изгладнееш, разгъни покривката.
Взел селянинът покривката и се върнал в къщи. Там той постлал покривката и изведнъж по нея се наредили различни ястия.
Мъжът и жената заживели охолно. Един ден жената казала на мъжа си:
— Какво ще кажеш, ако поканим на гости жената на княза?
— Недей, жено — отвърнал мъжът. — Щом види покривката, тя ще поиска да ни я вземе.
— Нищо! И все пак аз ще я поканя! — настоявала жената.
— Недей, ти казвам, ще съжаляваш!
Но тя не го послушала и поканила жената на княза и други съседи.
Гостите се събрали и жените им веднага забелязали, че стопанката не е приготвила нищо за обяда. Дори огнището било студено.
— Че защо са ни поканили? — почнали да се питат те.
Когато дошло време за обяд, стопанката постлала покривката и върху нея изведнъж се появили различни ястия. Жената на княза си помислила: «Я да открадна аз тази покривка!», и пошепнала на селския кмет:
— У нас в къщи има също такава покривка. Иди и я донеси!
Кметът изтичал, донесъл покривката и жената на княза подменила покривката на стопанката.
Гостите се разотишли.
Вечерта селянинът и жена му огладнели. Постлали те покривката, но никакви яденета не се появявали. Сетили се тогава те, че жената на княза е откраднала покривката.
На следния ден мъжът и жената отишли при извора, напили се с вода и рекли:
— Охай!
Охик веднага изскочил от водата.
— Какво искате?
— Искаме да ядем!
— Та нали ви дадох покривка?
— Жената на княза ни дойде на гости и я открадна. Тогава Охик влязъл във водата и изнесъл оттам една тиква.
— Ето ви тази тиква. Когато я разтърсите, от нея ще излезе конница и ще се нахвърли срещу княза.
Мъжът и жената взели тиквата и си отишли. Като стигнали в къщи, те взели да тръскат тиквата. От нея изскочили въоръжени конници. Те нападнали княза и почнали да събарят стените, вратите и прозорците на неговия дворец.
Наоколо се събрал народ. Всички взели да питат:
— Защо нападнахте княза?
— Дойдохме за покривката. Жената на княза я откраднала — отговорили воините.
Уплашил се князът и веднага дал покривката на конниците, а те я върнали на селянина. Той скрил конниците в тиквата и я окачил на стената.
Минали се няколко години. Един ден селянинът рекъл на жена си:
— Нашият син сигурно вече е научил занаят. Я да отидем да го приберем!
Отишли те на извора, напили се с вода и казали:
— Охай!
Охик се появил и попитал:
— Защо ме викате?
Върни ни сина. Стига се е учил!
— Ще отида да видя и ако разбера, че се е изучил, ще ви го доведа — рекъл Охик и изчезнал във водата.
Охик имал дъщеря. Тя казала на момъка:
— Виждаш ли колко отсечени глави има тук — това са все глави на бащини ми ученици. Ако баща ми те попита изучил ли си занаята, ти му отговори «не». Иначе и ти ще си изгубиш главата!
Върнал се Охик в къщи и попитал момъка:
— Е, момко, кажи, изучи ли занаята? Защото баща ти и майка ти са дошли за тебе.
— Не, майсторе — отговорил момъкът. Охик взел да го бие и да го блъска:
— Кажи, че си го изучил! Кажи, че си го изучил! Но момъкът все повтарял:
— Не, не и не!
Изморил се най-после Охик и върнал момъка на родителите му. По пътя момъкът казал на баща си и майка си:
— Вие вървете напред, аз ще ви настигна.
Превърнал се момъкът във вран кон, препуснал по пътя и задминал родителите си, а после отново станал на човек и се приближил към тях. Бащата казал:
— Жалко, синко, че изостана от нас. Оттук ей сега прелетя кон. Ако беше и ти с нас, сигурно щяхме да го хванем.
Докато стигнат до дома си, синът се превръщал в десет различни животни и все преминавал покрай родителите си. В къщи той казал на баща си:
— Татко, конят, сърната, еленът и другите животни, всичко това бях аз. Моят занаят е да си меня образа. Ето сега ще се превърна в кои, а ти ме продай на пазара. Само че внимавай, продай ме без юздата. Продадеш ли я — няма вече да се върна.
И така той се превръщал няколко пъти във вран кон. Баща му го продавал на пазара, а вечерта синът се връщал в къщи.
Веднъж, когато бащата продавал сина си в образа на кон, из пазара обикалял Охик. Той познал в коня своя ученик, познал и бащата и се приближил до тях. Но бащата не разбрал, че това е Охик.
— Колко искаш за коня? — попитал го Охик.
— Сто и петдесет жълтици — отговорил бащата.
— Но аз го купувам само заедно с юздата.
— Не, аз го продавам без юздата.
— Ще ти дам двеста жълтици, само ми продай коня с юздата — настоявал Охик.
Селянинът се съблазнил от парите и се съгласил. Охик завел коня у дома си, вързал го за един стълб и рекъл на дъщеря си:
— Ти го наглеждай, а аз ще отида да си взема лъка и стрелите. Но девойката познала момъка и освободила коня,а той се превърнал в гълъб и отлетял. Охик пък се превърнал в ястреб и се спуснал да го гони.
Гълъбът видял една сватба, превърнал се в роза и паднал сред гостите. Тогава ястребът се превърнал в народен певец и със са в ръка се приближил към сватбарите. Всички един след друг започнали да миришат розата. Когато дошъл ред на певеца, той взел розата, смачкал я и се опитал да я разкъса, но розата се превърнала в шепа просо, което се разсипало по земята. Едно зрънце влязло в обувката на един от гостите. Певецът се превърнал в квачка, която почнала да кълве просото. Но влязлото в обувката на госта зрънце се превърнало в лисица и лисицата удушила квачката. После тя се превърнала в момък, който почнал да пирува заедно със сватбарите.
От небето паднаха три ябълки: едната е за този, който разказва, втората за този, който слуша, а третата е за всички хора по белия свят.

Всяка заран Латинка бързала към чаршията, където се гушело килийното училище. От руменото й лице не слизала усмивката. Алената й престилка греела, а дългата й риза от лен и коноп с втъкани жълти райета на групички придавали на тялото й грациозна елегантност. Тя стъпвала леко като кошута! Всекиму ще каже „Добра среща“, „Добра стига“. Преди да кривне в уличката, непременно се отбивала и при своя баща, който държал дюкян на пазарската улица. Той бил известен като Виден куюмджията. Неговите момински и невестински накити се познавали по изящната изработка на филиграна. Завъртала се пъргавелката из дюкяна и търсела нещо да помогне на баща си. Не пропускала да му пожелае добър и спорен да му е деня, да поизмете наоколо, ако той вече не го е сторил, и бързала за училището.
Там ги очаквал гърбавият даскал. Природата го била белязала с недъг, но добър и строг, той учел децата на балканското градче да бъдат прилежни, да отворят очите си към знанието. Хората го почитали и с вяра пращали децата си на училище. Справедлив бил даскалът и в оценките, и в наказанията.
– Децата трябва човеци да станат, думал той – да знаят откъде излиза хлябът!
След училище пътят на Латинка криввал през тясната калдъръмена уличка и се изгубвал там горе при самотния камък. Казвали му любовния камък. С трепкащо сърце, сгушен до скалата, я очаквал синът на Дено дюлгерина от горната махала. Левент и работен момък бил Милотин. Як, та мечка може да пребори. Трепнало му било сърцето по Латинка. Взаимната обич ги окриляла! И обучението, и работата им споряло. Хубостта на Латинка не убегнала и от погледа на Мекуш – сина на местния ходжа. Той бил висок, слаб, почти кльощав. Често сядал на дънера под големия орех и дебнел накъде ще тръгне момичето. Изгарял от желание тя него да хареса – нали е син на личен, първи човек, на който думата на две не се кърши, каквото каже – това става!
Много пъти синът на ходжата досаждал на Латинка с уговорки да го залюби, но сърцето й вече принадлежало на Милотин. Минало време. Кроежите на Мекуш избили в хитрост. Той наклеветил момчето пред каймакамина, че е бунтар, че е от дружината на хайдут Велко и сее раздори сред хората. Прибрали Милотин в същия ден, тикнали го в тъмницата на крепостта.
Луната огрявала скалите и те хвърляли сянка като същински исполини. Латинка бързала към уреченото място за среща със своя любим. Каква била изненадата й, когато вместо Милотин на любовната площадка съзряла Мекуш дервишина. Хукнала тя нагоре по скалите да се спаси от натрапника, но той я следвал упорито. Колкото повече се изкачвала, краката й се смалявали и потрепервали! Изведнъж момичето се озовало на скалата и с ужас забелязало огромната мечка-стръвница, за която балканджиите говорели със страх. Там било леговището й. Занемяла от страх, тя се изправила очи в очи с чудовището, което така изревало, че земята потреперила. А надолу – непрогледна пропаст.
– Смили се, Боже, на камък ме стори! – безпомощно изрекла Латинка.
В този миг станало чудо! Всички се вкаменили – ученичката с поглед, зареян към пътеката, откъдето очаквала да дойде Милотин, дервишът, изправен до скалата, а отгоре мечката и до днес стои полегнала – като издялана от ръката на скулптор!

Тя била по-малката сестра на чумата. И тя е грозна, дрипава. И тя идва, когато Господ я изпрати. На жена, която е рошава, й думали, че прилича на холера. Много свят е покосила и тази болест. Има световни паметници, издигнати там, където смъртта е властвувала.
Най-известната болест и до днес е. 

Три дена четата на Стоян войвода се сражавала е кърджалийските орди, които връхлитали като ураган. Те помитали де що им се изпречи пред очите. Палели села, отвличали моми и млади невести, погубвали деца. Огън затривал горите. Всичко на пепел ставало. Храбрата Стоянова чета прогонила най-сетне тази безумна напаст, но паднали и юнаците в лютата битка.
Стоян войвода, тежко ранен, лежал под едно обгоряло дърво и гледал към небето! Облаците дим още се носили по небето и от време на време проблясвала синева. Очите му плували в сълзи от жалба по юнаците, неговите верни другари, дето ги е погълнала планината – кой знае къде.
Колко време е лежал юнакът в несвяст, кой знае, но когато отворил очи – устните му изгаряли за капчица вода, а раните му още кървели! Сили не му стигали да стане и да види къде е и какво е станало след неравната битка.
– Тук ще оставя костите си – помислил си Стоян, когато на рамото му кацнал сив-бял сокол! Юначното пиле носело в устата си студена вода – да напои Стоян. Под дясното си крило стискало прясна ябълка, а в лявото крило сухо грозде – да го нахрани.
Прояснило се лицето на Стоян и той с умиление се обърнал към сокола:
– Пиле соколово, защо така се грижиш за мене, защо ме с водица напои, защо ми храница подаде?
Соколът отвърнал на Стоян:
– С добро те помня, Стояне, с добро. Помниш ли, когато силната войска вървеше, когато огън гората гореше, мойте крила бяха обгорени. Който помина – все ме замина! А ти се спря, воеводо, и с крак изрита огъня от крилцата ми, та ме спаси! Това добро не се забравя! Доброто – добро намира.
Казал това соколът и разперил крилата си, та и сянка да стори на юнака. А слънцето вече напичало!

Великомъченик Георги е роден през втората половина на II век. Отличавал се с буден ум, доблест и храброст. Това е времето на император Диоклетиан, който жестоко преследвал християнството и още по-жестоко наказвал онези, които го изповядвали. Когато Георги станал на 20 години, заради неговите качества Диоклетиан го произвел във висок военен чин – трибун. Дълбоко смутен от строгите присъди към войниците, младият войн се опълчил срещу императора и неговите закони. В това време умряла и неговата майка, която не могла да понесе мъченията и посичането на съпруга си. Голямото богатство, което наследил от тях, той раздал на бедните хора и поел своя мъченически път заради христовата вяра. Горили го с огън, рязали го с нож, пробождали го с шишове. Георги стоически понасял всички мъчения и като по чудо раните му бързо зараства¬ли. Възхитена от храбреца била дори жената на жестокия император. Тя се казвала Александра и се посветила на християнството. Когато научил това, владетелят заповядал и двамата да бъдат обезглавени. Това станало на 23 април 306 година!
Великомъченикът Георги бил погребан на брега на едно езеро в околностите на Бейрут. От водите на това езеро излизал триглав змей и опустошавал всичко наоколо. Хората се чудели вече какво да правят с тази прокоба и решили да му дават по едно дете от всяка къща, та дано да го омилостивят.
Един ден на брега чакала своя ред красива девойка. В момента, когато чудовището излязло от езерото и се устремило към девойката, изневиделица се появил свети Георги, яхнал своя бял военен кон. Той се прекръстил в името на света Троица и пробол триглавата ламя. Заради тази негова храброст и доброчестие всички езичници приели християнството.
Другата притча ни го представя като покровител на живата стока.
Умрял волът на един беден земеделец. Много страдал сиромахът, защото волът хранел многолюдното му семейство. Отишъл той да се помоли на свети Георги да му помогне. Светията с добра дума го посрещнал и му казал да си отиде и че ще свари вола си жив. Така и станало. Оттогава людете тачат храбреца не само заради добротата му. Те го обявили за покровител на селскостопанския труд.
Образът на свети Георги в българския фолклор е невидимият стопанин на селския труд – на нивите, ливадите, лозята, който обикаля със своя бързоног кон и пази от всякакви пакости. Той убива юдата, дето е заключила водата през девет планини. И народът ще изпее най-хубавите си песни за храбреца:
Хубав Георги, мили Георги! Кой ти рече, та да дойдеш? Отговаря хубав Георги:
Мене рече ден Великден: „Цветен Георги, мили Георги! Скоро по мен ти да дойдеш, а по теб шума, трева, по тревата овчарите, по овчарите сиво стадо."
В една коледна песен се разказва, че веднъж свети Иван поканил свети Георги на ден Ивановден да отидат в Божия рай. Решили и го сторили. Когато отишли там, вратата на рая била заключена. Свети Иван извадил златни ключове и отворил вратата на Божия рай.
Вървели, колкото вървели и свети Иван попитал своя побратим свети Георги дали му харесва раят и какво най-хубаво е видял тук. Свети Георги му отговорил, че всичко, което видял, е много хубаво, само едно нещо било много страшно и грозно:
– Видях – рекъл свети Георги, – че сред рая гори огън, а в него горят трима млади момци. Това много ме натъжи.
Не тъгувай, побратиме – рекъл му свети Иван, – щом научиш защо горят, ще разбереш. Онзи, дето малко гори, е наказан, че не зачита света Неделя; другият, дето краката му горят, не е зачел кръстника си, минавал му е път, не е слушал думата му; а този, дето съвсем гори, не зачита нито майка, нито баща.
Казал това свети Иван и двамата продължили да се разхождат из Божия рай!

Имало едно време едно мече на име Чен Пу, което живеело с майка си в една пещера високо, в планините на Тибет. По цял ден там валял сняг, но на Чен Пу му било топличко и приятно в пещерата. Понякога денем излизал навън да поиграе, ала нощем стоял у дома, близо до майка си.
Когато и да погледнел навън от входа на пещерата, той все виждал звездите, които светели и трепкали по небето. А една звезда светела най-силно от всички. Била огромна, жълта звезда и на Чен Пу му се струвало, че била неговата звезда.
Цяла зима Чен Пу живял в пещерата с майка си. Щом се запролетило, тя му казала:
— Чен Пу, вече си голямо мече и трябва да тръгнеш по
света да изживееш нещо, а после се върни при мен и ми разкажи преживелицата си.
Чен Пу се страхувал, ала майка му го изтикала с муцуната си от пещерата.
Нямало как, Чен Пу се спуснал надолу по планината, докато стигнал до едно замръзнало поточе. С всеки изминат ден, колкото слизал по-надолу, времето се затопляло, ледът се топял, а поточето се превърнало в река. Нощем Чен Пу спял на брега й, а когато бил буден, гледал нагоре към своята звезда, която сякаш не се отдедяла от него, където и да върви.
Една нощ, тъкмо Чен Пу седял сънено на брега на реката и гледал към звездата си, дошъл голям крокодил. Той имал сума ти остри зъби. Казвал се Ог и бил кралят на крокодилите. Ог бил лош крокодил и все гледал да открадне нещо. Щом видял, че Чен Пу гледа към звездата, Ог го запитал:
— Какво гледаш така втренчено, мечо?
— Гледам си моята звезда! — отвърнал Чен Пу. — Тя е най-хубавото нещо в света. Да, хубава е! — съгласил се Ог. — Навярно е много скъпа и затова ще я открадна и ще я запазя за себе си.
— Не бива да я крадеш! — извикал Чен Пу. — Това е моята звезда. Няма да ти дам да я откраднеш!
Ала Ог бил много голям, а Чен Пу само едно малко мече, така че какво можел да стори?
Ог извикал всички животни, които живеели наблизо и ги накарал да се покачат на гърба му едно върху друго. Първо се покачил един слон, след него върху гърба на слона се покачил един носорог, а върху гърба на носорога — един чакал. После се покачило едно куче, една видра и една мангуста, една къртица, а най-отгоре се покачила една маймунка, която се протегнала към звездата. За малко да я достигне.
— Не мога да я достигна! — извикала тя.
— Ей, че си глупава! — разсърдил се Ог. — Тогава сам ще я взема. — И тъкмо да се измъкне отдолу, другите животни, които не били глупави, извикали:
— Не прави това, защото всички ще изпопадаме!
— Добре — съгласил се Ог. — Ще измисля нещо друго.
Животните слезли на земята, а Ог мислил, мислил, ала нищо не могъл да измисли.
— Щом не мога да взема звездата ти, мечо, тогава ще изям тебе! — казал Ог.
— Моля ти се, недей! — примолил му се Чен Пу. — Аз зная как да ти помогна — Макар и малък, Чен Пу бил много умен.
— Добре, какво смяташ да правиш? — запитал Ог.
— Само почакай малко, докато помисля! — казал Чен Пу.
— Побързай! — извикал Ог. — Иначе тебе ще изям.
„Да речем — мислел Чен Пу, — че всички животни отново се покачат на гърба на Ог и аз го погъделичкам, той ще се загърчи, животните ще изпопадат и ще го премажат. Не, това няма да стане. Сигурен съм, че крокодилите нямат гъдел. Хм? Сетих се!
— Слушай! — казало мечето. — Видях,че тука в долината всички животни, покачени едно върху друго, не се издигнаха толкова високо, че да стигнат звездата. Но ако всички се изкачите на планината, ще бъдете по-нависоко и тогава ще можете да стигнете звездата.
— Това е добър план —рекъл Ог. — Няма да те изям, ама ще ти открадна звездата.
„Охо, ще видим!" — мислел си Чен Пу.
Той повел Ог и останалите животни все по-нагоре и по-нагоре в планината. Колкото по-нагоре отивали, толкова по-студено ставало и животните почнали да треперят. Чен Пу продължавал да се изкачва, докато стигнали оная част на пла¬нината, където реката била замръзнала. И още по-нагоре се изкачили,, докато най-сетне стигнали върха.
— Сега вече ще взема звездата — казал Ог.
Едно върху друго животните се покатерили на гърба му. На всички им било много студено и Ог затракал с зъби точно тъй, както очаквал Чен Пу.
Ог тракал ли тракал със зъби, потръпвал и клатушкал животните и тъкмо маймунката се пресегнала към звездата, Ог кихнал.
Леле, каква кихавица се разнесла! Май че била най-голямата кихавица в света и всички животни се катурнали и се сгромолясали право върху муцуната на Ог.
— Оооох! Оооох! — викал Ог. — Горкичките ми зъби!
Ог имал около петдесет зъба и всички до един го боляли.
Крокодилът кихнал отново. Това била още по-голяма кихавица и от нея той се хързулнал по леда.
— Апчиху! — кихнал още по-силно Ог и се плъзнал надолу по планината подобно ракета, като през цялото време
кихал. Животните го наблюдавали как става все по-малък и по-малък в далечината, докато изчезнал съвсем. И това било последният път, когато Чен Пу го видял.
Късно вечерта, след като животните се разотишли по домовете си, Чен Пу седнал и се загледал нагоре в своята звезда. Само как трепкала в мразовития въздух! После той поспал малко, а на следващия ден отишъл у дома, при майка си.
— Изживя ли нещо хубаво, Чен Пу? — запитала го тя.
— Да! — отвърнал Чен Пу и разказал всичко. Майка му го близнала с мекия си език, после се свила край него така, че му станало приятно и топличко. Скоро майка му заспала. Чен Пу дълго лежал буден и гледал своята звезда. Сетне и той заспал.
Подир малко около него завалял тихо и кротко сняг, докато целият свят побелял. А високо в нощното небе греела, ясна и светла, една прекрасна, блестяща, жълта звезда. Звездата на Чен Пу.

Накрай земята и отвъд морето, зад висока планина, гори като златният дворец на Слънцето. То живее там със своята майка и сестра си – звезда Зорница. Брат му, Месецът има друг – сребърен дворец. Слънцето се прибира у дома само за да спи през нощта, защото през деня пътува, за да свети и да топли земята. Всяка сутрин сестра му Зорница го буди. Слънцето става, измива си лицето – тогава по земята падат капчици роса – и тръгва на път. В началото то винаги е весело, но като се изкачва по небето, се уморява и става сърдито. Като стигне върха на небосвода, спира малко за почивка. Тогава е пладне и Слънцето пече най-силно. След това започва да се спуска, та върви по-леко и е по-весело. Като стигне до другия край на земята, то се окъпва седем пъти в морето, за да угаси огъня си и влиза в двореца.
Там го чака майка му, която е приготвила вечеря и е сложила трапезата. Тя посреща сина си, поздравява го и Слънцето сяда да вечеря. Майка му е опекла девет фурни хляб и девет ялови крави. На трапезата то вечеря самичко, а майка му сяда настрана. Докато вечеря, Слънцето разказва на майка си всичко, което е видяло през деня. Веднъж то се връща тъжно, защото е видяло как девет братя си поделят бащините имоти, а на престарелия си баща дали да пасе свинете, а на майка си оставили само една хурка. Друг път слънцето е весело, защото е открило извор с жива вода или билка за рожба в подножието на снежен връх.
Една вечер Слънцето разказало на майка си, че малко преди да залезе, видяло Храбро юнак да води крилатия си кон на водопой. На чешмата, до висока крепост, се били събрали моми да наливат вода и момци да им напиват менците. Храбро юнак разиграл коня си и за да се похвали със силата си, извикал:
– Аз съм побратим на самодивите. Ако поискам, мога да обиколя – земята по-бързо от Слънцето. Слънчевата майка се засмяла. Такива се юнаците, сине, обичат да се хвалят, а най-вече тези които са сукали самодивско мляко.
– Аз приех облога – отвърнало Слънцето. – Утре ще се надпре-варваме. Ако аз спечеля, ще му взема крилатия кон, ако той победи ще му дам Зорница за жена.
На другия ден Слънцето станало, усмихнало се на сестра си и тръгнало на път. И Храбро юнак оседлал коня си и при изгрев слънце препуснал като вихър. На пладне Слънцето се изкачило до върха на небето и погледнало надолу. Храбро юнак бил обиколил половината земя. Ядосало се Слънцето, напекло сърдито, за малко да запали нивите с пшеница. На конника му станало много горещо.
– Я да намеря някъде дебела сянка – казал Храбро юнак, отишъл под едно орехово дърво, вързал юздите на коня си за дебел клон, легнал и заспал. Слънцето отново тръгнало на път. Конят започнал да бие с копита и да цвили:
– Стани, юначе, Слънцето ще ни изпревари!
Скокнал Храбро юнак, метанал се на коня, който разперил криле и литнал като вятър. Преди залез стигнали до портите на Слънчевия дом. На двора стояла звезда Зорница и чакала брат си да се върне. Тя много се учудила като видяла непознатия юнак – до слънчевия дворец много рядко стигали хора. Тя хванала юздите на коня и го отвела в конюшнята. Ето че и Слънцето дошло – уморено и гневно. Видяло, че е загубило облога, но тъй като било дало дума, поканило юнака на трапезата си. Слънцето извикало сестра си да им налива вино в златни чаши. Развеселил се домакинът от виното и казал:
– Сестро, искаш ли да вземеш този юнак за мъж? До днес никой не ме беше изпреварвал – докато аз измина небето, Храбро юнак
обиколи земята.
Звезда Зорница много харесала красивия момък и се съгласила да му стане жена.
– Сутрин ще светя на небето, а вечер в двореца на Храбро юнак – отвърнала тя.
Слънцето надарило богато младоженците.
Не изминало много време и веднъж Слънцето се върнало засмяно вкъщи. Майка му изчакала да се нахрани и го попитала защо е толкова весело, все едно не се връща от път, ами сега е станало.
– Мамо, стига съм ходило само. Реших и аз да се оженя. Ще взема за жена звезда Деница – тя е най-красивата в небето. Майката на Слънцето нищо не отвърнала, само въздъхнала и станала да приготви всичко нужно за празненството. Слънцето поканило всички звезди и всички животни на сватбата. Слънчевата майка наредила в двореца чудна трапеза – там където стъпвала на двора, насядали животните, а там където се издигала в небето, насядали звездите. По средата, един срещу друг, седели юнак Храбро и звезда Зорница.
Всички сватбари били пременени, весели, започнали да ядат и пият. Вдигнала се голяма олелия, гостите се понапили и започнали говорят и да се смеят високо. Само таралежът си мълчал, не посягал към виното, не докосвал храната. Той държал един камък, който си бил донесъл и от време на време се опитвал да отхапе от него.
По едно време лъхнала горещина, въздухът затреперил и Слънцето излязло пред гостите заедно с годеницата си. Колкото красив юнак било слънцето, още по-красива била звезда Деница. Обиколило Слънцето трапезата, поздравило всички гости. Спряло се пред таралежа и видяло, че той си гризе камъка, уж яде от него.
– Какво правиш, таралеже? – попитало го Слънцето.
– Уча се да ям камъни – отвърнал таралежът.
– Защо ти е да ядеш камъни?
– Защото ще дойде време, когато на земята няма да има една тревица – отговорил таралежът. – Сега, когато си само едно слънце, понякога изсушаваш всичко, а какво ще стане, когато се народят много слънца? Едно ще залязва, две ще изгряват. Ще може ли тогава да расте нещо по земята? Ето тогава всички ще ядем камъни.
Слънцето се замислило и си влязло в стаята. Нямало го дълго и всички животни започнали да се чудят защо се бави. Мишката изтичала и надзърнала през ключалката да види какво прави младоженецът. Той седял замислен, с клюмнала глава. Мишката се уплашила, веднага се обърнала и изтичала на мястото си. Малко след това се явило Слънцето и казало на всички гости да се разотидат: сватба няма да има, Слънцето няма да се жени.
Ядосаните животни нападнали таралежа и искали да го погубят, но той се скрил навреме зад Слънцето и излязал, чак когато всички си отишли. Дотогава таралежът нямал бодли по кожата; за да не се бои от никого, Слънцето му дало бодли – от благодарност за мъдрия урок. Така на небето останало само едно Слънце.