Чуй всички приказки

Смелият пред нищо се не спира. Смелият минава през огън и вода — и става още по-силен. За смелия и храбрия хората дълго си спомнят. За смелия и храбрия бащата разправя приказки на своя син. Това се случило отдавна. По онова време нивхите още правели каменни крайници на стрелите и ловели риба с дървени куки. Тогава амурския лиман наричали Малко море — Ляери.
Тогава върху самия бряг на Амур имало едно село. В него живеели нивхите — нито добре, нито зле. Дойде ли много риба — нивхите бивали весели, пеели песни, сити били до гуша. Дойде ли малко риба, лош ли е ловът — нивхите мълчели, пушели мъх и повече стягали поясите на коремите си. Една пролет ето какво станало.
Седят веднъж момци и мъже на брега, гледат водата, пушат лулите и кърпят мрежите. И виждат, че по Амур нещо плава. Пет-шест, а може би и цели десет дървета. Навярно някъде гороломът е повалил дърветата, голямата вода ги е притиснала едно до друго и така ги е заплела, че и със сила не можеш ги раздели. Върху тези дървета се натрупала пръст. Трева поникнала отгоре им. Цял остров плава. Гледат нивхите — на този остров стърчи рендосана и заострена върлина. Няколко реда стружки се вият по върлината и шумят на вятъра. Червено парцалче, вързано за върлината, плющи във въздуха.
Старият Плетун рекъл:
— Някой плава. Поставил е заострена върлина — защита от зло око. Значи, моли за помощ.
И чули нивхите — долита плач на дете. Дете плаче, та се къса Плетун рекъл:
— Дете плува. Навярно си няма нийде никого. Зли хора са избили неговите близки и черна смърт ги е отнесла. Майката не току-тъй ще захвърли детето си. На тревата го е поставила — пратила го е да дири добри хора.
Плачът се чувал все по-силно.
— Може ли да не помогнеш на нивха! — рекъл Плетун. — Трябва да помогнем.
Момците хвърлили въже с дървена кука, закачили дърветата и ги потеглили към брега. И що да видят — лежи дете: беличко, кръгличко, очичките черни, като звездички блестят, лицето широко — като пълна луна. В ръцете на детето — стрела и весло.
Погледнал Плетун и си помислил — детето ще стане богатир, том от люлката е хванало стрела и весло: не се бои нито от враг, нито от работа. И рекъл:
— Ще го взема за свой син. Ново име ще му дам. Нека се нарича Азмун.
Нивхите взели Азмуна на ръце и го понесли към дома на Плетун. Но какво е това? Колкото повече вървели, толкова детето ставало по-тежко.
Рекли на стареца:
— Ей, Плетуне, синът ти расте в ръцете ни! Гледай!
— Как да не расте в родната земя и в родните ръце! — отвърнал Плетун. — Родната земя дава сила на човека.
Ясно било, че Плетун казал истината — родната земя дава сила додето стигнат до дома на стареня. Азмун порасъл; до прага го донесли момците, а пред прага той слязъл от рьцете на земята, изправил се на краката си и се отместил настрана — сторил път на по-старите, че тогава влязъл.
„Е — помислил си Плетун, като гледал новия си син. — Момчето ще върши добри дела: първо мисли за хората и сетне за себе си." А Азмун настанил осиновителя-баща на одъра, поклонил му се и рекъл:
— Поседи си, тате. Уморен си ти от дългия живот. Почини си.
Взел мрежата, взел весло. Излязъл на брега — лодките сами скочили във водата. А Азмун застанал в лодката и хвърлил веслото си на кормилото — веслото почнало да работи, загребало към средата на реката. Тръгнала лодката. Азмун хвърлил мрежата във водата. Изкарал я — много риба хванал. Отишъл у дома си — дал рибата на жените.
В селото през този ден всички яли риба. А Азмун рекъл на осиновителя-баща:
— Малко е рибата в това място, тате. Плетун отвърнал:
— Не дойде риба. Амур не дава риба.
— Трябва да го помолим, тате. Как ще живеят нивхите без риба? По-рано, за да получат риба от Амур, трябвало да го нахранят. И тръгнали да хранят Амур.
Много лодки потеглили. Облекли най-хубавите си дрехи от шарени тюлени, от черни кучешки кожи. Плават и хубави песни пеят. Излезли от средата на Амур.
Плетун взел каша, юкола и лосово месо. И хвърлил всичко в Амур:
— Простите хора те молят да им пратиш риба, прати много, хубави риби, прати разни риби! Ето, хвърляме ти юкола за кучета —
друго нямаме. Гладуваме! Коремите ни хлътнаха. Помогни ни и ние няма да те забравим!
Хвърлил Азмун мрежата във водата — много риба изкарал. Нивхите се зарадвали, но Азмун се намръщил. „Един път — може да е само късмет" — рекъл си той. Хвърлил мрежата втори път — извадил по-малко риба. Намръщил се. Хвърлил мрежата трети път — и извадил последната риба. Сетне който от нивхите да хвърлел мрежата — нищо не хващал. Дори корюшка-рибка не влизала в мрежата. За четвърти път Азмун хвърлил мрежата си и я изкарал празна.
Посърнали нивхите. Запушили лулите. „Сега вече ще мрем" — рекли си те.
Азмун поръчал да сложат всичката риба в един килер и да дават по малко на хората.
Заплакал Плетун и рекъл на Азмуна:
— Осинових те, мислех нов живот да ти дам. Няма риба — какво ще ядем? Всички ще измрем от глад. Иди си, сине мой! Друг е
твоят път. Остави ни — остави нашето нещастие на нашия праг!
Замислил се Азмуи. Запушил с бащината лула. Три облака дим изпушил. Дълго мислил. Сетне рекъл:
— Ще ида при Морския старец — Тайрнадз. В Амур няма риба, защото Стопанинът е забравил нивхите.
Плетун се изплашил: никой от нивхите не бил ходил при Морския стопанин. Това никога не е било. Може ли обикновен човек да се спусне на морското дъно при стареца Тайрнадз?
— Можеш ли да издържиш такъв път? — запитал бащата Азмун.
Тропнал Азмун с крак върху земята. От своята сила — до поле потънал в земята. Ударил с юмрук скалата — тя се разпукала и от пукнатината бликнал извор. Присвил очи, погледнал далечната планина и си рекъл: „В подножието на планината седи катерица, между зъбите си държи орех и не може да го строши. Ще й помогна!" Взел лъка си, сложил стрелата, обтегнал лъка и пратил стрелата. Стрелата литнала и ударила ореха, който катерицата държала между зъбите си, разчупила го на две, но катерицата не закачила.
— Ще го издържа! — рекъл Азмун.
Приготвил се Азмун за път. В пазвата си сложил торбичка с амурска пръст, взел нож, лък и стрели, въже с кука, взел и костена пластинка — за да свири, ако по пътя му стане скучно.
Обещал на баща си скоро да прати вест за себе си. Поръчал да хранят всички с рибата, която наловил, докато се върне.
И поел.
Тръгнал към брега на морето. Стигнал до Малкото море. И гледа — от водата му се блещи нерпа-тюлен, издъхва от глад.
Азмун й викнал:
— Ей, съседке, много ли път има до Стопанина?
— Какъв стопанин ти трябва? — запитала нерпата.
— Тайрнадз, Морския старец!
— Щом като е Морския, търси го в морето — рекла нерпата.
Азмун продължил своя път. Стигнал до Охотското море, до Пилкерх — както го наричали тогава. Ширнало се пред него морето — краят му се не вижда. Чайки летят над него, баклани-птици крещят.
Вълните се носят една след друга. Над морето тегне сиво небе, покрито с облаци.
Къде да търси Стопанина? Как да стигне при него? И нямало кого да запита. Азмун се огледал наоколо… Що да стори? Викнал на чайките.
— Ей, съседки, добър ли е ловът? Простите хора умират от глад!
— Какъв ти лов! — отвърнали чайките. — Сам виждаш, едва махаме с крилете. Риби отколе не сме виждали. Скоро ще се свърши с нас. Навярно Морският старец е заспал, забравил си е работата.
Азмун рекъл:
— Аз отивам при него. Ала не зная как да стигна до Стареца.
Чайките се развикали:
— Далеко в морето има остров. От този остров излиза дим. Това не е остров, а покривът на Тайрнадзовия дом, димът излиза от комина. Ние не сме били там, бащите ни не са летели нататък — от прелетните чайки сме чували! Как да стигнеш там — не знаем. Запитай косатките.
— Добре — рекъл Азмун.
— Ако стигнеш при Стареца, спомни си за нас, Азмуне!
Излязъл Азмун на морския бряг. Дълго вървял. Уморил се. Седнал сред камъните върху пясъка, подпрял глава на ръцете си и се замислил. Мислил, мислил и заспал. Изведнъж чува през сън — някакви хора шумят по брега. Азмун лекичко отворил очи…
И видял — млади момци се надбягват по брега, дърпат си ко¬ланите, прескачат се, играят с криви саби. В туй време на брега излезли тюлени. Момците захванали да удрят тюлените със сабите си. Щом ударят — и тюленът се извръща на хълбок. „Ех — помислил си Азмун, — да имах такава сабя !" Гледа Азмун — на брега стоят вехти лодки…
По едно време момците захванали да се борят. Хвърлили сабите на пясъка. Почнали да се бият — нищо не виждат наоколо, крещят и се карат.
Тогава Азмун се изхитрил, хвърлил въжето с куката, закачил една сабя и я дръпнал към себе си. Докоснал я с пръст — хубава! Ще свърши работа..
Спрели момците борбата. Всички взели сабите си, а за един момък — нямало сабя. Заплакал тогава момъкът и рекъл:
— Ой-я-ха! Сега Стопанинът ще ме нареди! Какво ще кажа на Стареца, как ще ида при него?
„Аха! — помислил си Азмун. — Момците се познават със Стареца.
Навярно тези момци са от морското село."
Лежал той; не мърдал.
Захванали момците да търсят сабята — няма я сабята! Оня, дето загубил сабята, изтичал в гората — да види дали не я е изтървал там. Другите блъснали лодките в морето и се качили. Само една лодка останала на брега.
Азмун изтичал след момците. Бутнал празната лодка в морето и се загледал накъде ще тръгнат. А момците заплавали в открито море. Азмун също скочил в лодката и заплавал в морето. Изведнъж гледа — какво е това? Напреде му няма нито лодки, нито момци! Само косатки плуват в морето, порят вълните, изправили гръбните си перки като саби, а върху перките стърчели парчета тюленово месо.
Но едно време лодката под Азмуна се раздвижила. Азмун се хванал и се огледал — не бил в лодката, а върху гърба на една косатка! Досетил се тогава момъкът, че на брега не лежали лодки, а кожи от косатки. Че на брега не играели момци със саби, а косатки. И че сабите не били саби, а гръбни перки на косатки. „Няма що — помислил си Азмун, — все пак съм по-близо до Стареца!"
Дълго ли плавал така Азмун — не зная, не е разправял. Додето плавал, му пораснали мустаци.
И видял Азмун, че в далечината лежи остров, като покрив на колиба. На островния връх — дупка, от дупката се вие димец. „Навярно там живее Старецът!" — си рекъл Азмун. Тогава сложил стрела на лъка и пратил стрелата на баща си…
Косатките заплували към острова, хвърлили се на брега, прескундили се — и се превърнали на момци, които държели в ръцете си тюленово месо.
А оная косатка, дето била под Азмун, завила назад в морето. Без сабята, ясно, тя не можела да влезе в къщи! Азмун паднал от косатката във водата — едва не потънал!
Момците видели, че Азмун се блъска в морето, и се хвърлили към него. Азмун се измъкнал на брега, а момците го разглеждали и се мръщели. Казали му:
— Ей, кой си ти? Как си попаднал тук?
— А вие не ме ли познахте, че съм свой? — рекъл Азмун. — Останах надире от вас, додето дирих сабята си. Ето я сабята ми!
—Това е вярно, сабята е твоя. Но защо не приличаш на себе си? Азмун отвърнал:
— Измених се от страх, задето загубих сабята си. И досега не мога да се опомня. Ще ида при Стареца — да ми върне предишния вид!
— Старецът спи — рекли момците, — нали виждаш, димецът едва излиза.
Момците отишли по домовете си. Оставили Азмуна сам.
Азмун почнал да се изкачва по планината. Изкачил се до половината и гледа — стан. В този стан само девойки. Преградили пътя на Азмун и не го пускат:
— Старецът спи — и заповяда да не му пречат.
Притискат се към Азмун, галят се:
— Не ходи при Тайрнадз! Остани при нас. Жена ще си вземеш – хубаво ще живееш.
А девойките — хубавици, една от друга по-хубави! Очите ясни, лицето прекрасно, тялото гъвкаво, ръцете, сръчни. Такива хубави девойки, че Азмун си помислил — не е зле наистина да си взема за жена някоя от тези девойки.
Тогава амурската земя в торбичката се раздвижила в пазвата му. Спомнил си Азмун, че не е дошъл тук за невеста, но не можел да се отскубне от девойките. Досетил се тогава — извадил от пазвата си мъниста и ги хвърлил на земята.
Девойките се втурнали да събират мъниста — и тогава Азмун видял, че тези девойки нямат крака, а перки. Те не били девойки, а тюлени!
Додето девойките събирали мънистата, Азмун стигнал до върха на планината. В дупката, която се намирала най-горе, той хвърлил въжето си с куката. Закачил куката за гребена на планината, по то¬ва въже се спуснал долу. Спуснал се до дъното на морето — и се озо¬вал в дома на Морския старец.
Паднал на пода — едва не се утрепал. Огледал се: в къщата всичко както при нивхите — одъри, печка, стени, стълбове, само че всичко от рибени люспи. И зад прозореца няма небе, а вода.
Водата се плискала зад прозореца, зелени вълни се надигали зад него, в тези вълни се люлеели морски водорасли като невиждани дър¬вета. Край прозорците плували риби, но такива, каквито нито един нивх няма да сложи в устата си; зъбати и костеливи, само гледат кого да глътнат.
На одъра лежал Старецът, спял. Белите му коси – разпилени по възглавницата. В устата му стърчала лула, почти съвсем угаснала, от нея едва излизал димец и се носел към комина. Тайрнадз хъркал, нищо не чувал. Азмун го докоснал с ръка — не, не се буди Старецът и туй то. Разсърдил се Азмун: какво е това — близките му умират от глад, а Тайрнадз си забравил работата, спи!… В яда си убол Тайрнадз с ножа си. Оня се раздвижил, запъшкал… Завъртял гла¬ва, цял се намръщил, попъшкал-попъшкал, че като кихнал… Събудил се и облещил очи..
Азмун извадил от пазвата си костената пластинка, стиснал я със зъби и взел да я дърпа за езичето. Забучала, забръмчала, засвирила пластинката: ту като птица чуруликала, ту като ручей бълбукала, ту като пчела жужала.
Тайрнадз никога не бил чувал такова нещо. Какво е това? Раздвижил се, повдигнал се, потъркал очите си, седнал и подвил крака под себе си. Той бил голям като подводна скала: лицето му добро, мустаците като на сом висели. По кожата му блестели люспи с всичките цветове на дъгата. Дрехата му ушита от морски водорасли… Видял той, че насреща му стои малко момче като корюшка срещу есетра, в устата си държи нещо, но така хубаво свири, че сърцето на Тайрнадз се разиграло. Сънят мигом литнал от очите му. Той обърнал към Азмун доброто си лице, присвил очи и запитал:
— Ти на кой народ си син?
— Аз съм Азмун, син на нивхския народ.
— Нивхите живеят на Тромиф и на Ляери. Защо си дошъл тол¬кова отдалече в нашите водни земи?
Азмун разказал каква грижа е налегнала нивхите и се поклонил:
— Бащице, помогни на нивхите — прати им риба! Бащице, нивхите умират от глад! Те ме проводиха да те помоля за помощ.
Засрамил се Тайрнадз. Изчервил се и рекъл:
— Лошо стана. Легнах само да си почина, а съм заспал! Благодаря ти,че ме събуди!
Тайрнадз пъхнал ръката си под одъра и Азмун видял там една голяма каца ; в тази каца плували горбуши, калуги, есетри, сибирски сьомги, лакерди и пъстърви, несметен брой риби!
До къщата имало кожа. Старецът я взел и напълнил четвъртината от кожата с риба. Отворил вратата, хвърлил рибата в морето и рекъл:
— Плувайте при нивхите на Тромиф, на Амур! Бързо плувайте, плувайте! Хубаво се ловете през пролетта.
— Бащице — рекъл Азмун, — не жали рибата за нивхите!
Тайрнадз се намръщил.
Тогава Азмун се изплашил. „Сега вече пропаднах! — помислил си той. — Разсърдих Стареца. Лошо ще стане!" Ала той си спомнил за баща си и за земляците си, застанал мирно и погледнал Тайрнадз право в очите.
Оня се усмихнал:
— Ако някой друг се бъркаше в работите ми, нямаше да му простя, но на тебе прощавам: виждам, че не мислиш за себе си, а за другите. Да бъде, както искаш!
Хвърлил Тайрнадз в морето още половин кожа всякаква риба.
— Към Тромиф, към Амур плувайте, плувайте! Хубаво се ловете през есента!
Поклонил му се Азмун :
— Бащице! Аз съм беден — няма с какво да ти се отплатя за доброто. Вземи този подарък.
Той дал на Тайрнадз пластинката си и му показал как да свири с нея. А пък старият отдавна го сърбели ръцете, искало му се да я вземе, не можел да снеме очите си от нея! Страшно му се харесала играчката.
Зарадвал се Тайрнадз, турил пластинката в устата си, стиснал я със зъби и захванал да я дърпа с езичето…
Забучала, забръмчала пластинката: ту като морски вятър, ту като птичка призори, ту като лалугер писукала. Свири Тайрнадз. Съвсем се развеселил. Тръгнал из къщата и захванал да подскача. Къщата се залюляла, вълните зад прозореца побеснели, морските водорасли се късали — в морето се извила буря.
Азмун видял, че на Тайрнадз сега не му е до него. Приближил се до комина, хванал се за въжето си и се покатерил нагоре. Додето се катерил, изподраскал до кръв целите си ръце, защото, докато гостувал при Стареца, въжето обрасло с морски водорасли.
Измъкнал се и се огледал.
Девойките-тюлени все още търсели мънистата, карали се, делели ги — и домовете си забравили, вратите на тези домове обрасли с мъх.
Азмун погледнал долното село — то стояло празно, а далеко в морето се виждали перките на косатките: косатките гонели рибата към бреговете на Пил-керх, към бреговете на Ляери, към Амур гонели рибата!
Как да стигне сега у дома си?
Видял Азмун, че се надвесила дъга. С единия си край се опирала на острова, а с другия — на Голямата земя.
А в морето вълните бушуват — Тайрнадз играе у дома си. Сърдитите вълни се носят по морето.
Покачил се Азмун на дъгата. Едвам се покатерил. Целият се оп-лескал: лицето му зелено, ръцете — жълти, коремът — червен, краката — гълъбови. Покачил се как да е и по дъгата се втурнал към Голямата земя. Тичал, пропадал, насмалко щял да падне. Погледнал надолу и що да види — морето почерняло от риба. Нивхите ще имат риба!
Свършила се дъгата.
Скочил Азмун на земята. Гледа — на морския бряг, край лодката, седи онова момче-косатка, на което отмъкнал сабята. Азмун го познал и му върнал сабята. Момъкът грабнал сабята си.
— Благодаря ги — рекъл той. — Мислех, че доде съм жив, не ще видя дома си… Няма да ти забравя добрината: все към Амур ще
гоня рибата. Не изпитвам злоба към тебе: сега зная — ти си се потрудил не за себе си, а за хората.
Прескундил се, превърнал се на косатка. сабята си – тръбната перка — дигнал нагоре и заплувал в морето.
Тръгнал Азмун към Пил-керх и излязъл при Голямото море. Срещнал чайките и бакланите.
Те викнали на момъка:
— Ей, съседе! Беше ли при Стареца?
— Бях — отговорил Азмун. — Вие мене не гледайте — гледайте морето!
А в морето вървяла такава риба, че водата се пенела. Втурнали се чайките, почнали да ловят риба, захванали пред очите му да тлъстеят.
А Азмун отишъл по-нататък. Прехвърлил Ля-ери и се приближил към Амур. Гледа нерпата вече издъхва. Тя запитала момъка.
— Беше ли при Стареца?
— Бях! — рекъл Азмун. — Ти мене не гледай, а гледай Ляери!
А рибата вървяла нагоре по лимана и водата се пенела от нея.
Хвърлила се нерпата да лови риба. Захванала да яде риба и да тлъстее.
Отишъл Азмун по-нататък.
Приближил се към родното село. Нивхите седели на брега ни живи, ни умрели, изпушили всичкия мъх, изяли всичката риба.
Излязъл Плетун на къщния праг, посрещнал сина си и го целунал по двете страни.
— Беше ли, синко, при Стареца? — запитал той.
— Ти мене не гледай, тате, Амур гледай! — отвърнал Азмун.
А в Амур водата кипяла — толкова много риба пристигнала.
Азмун хвърлил копието си в реката. Щръкнало копието, понесло се заедно с рибата, Азмун рекъл .
— Ще стигне ли рибата, бащице?
— Ще стигне!
И заживели нивхите хубаво. През пролегга и есента рибата пристигала!
Оттогава много хора били забравени… Но Азмуна помнят и до ден днешен.
Щом морето се разиграе и вълните почнат да се плискат в крайбрежните скали — в свистенето на морския вятър се чува ту вик на птица, ту писукане на лалугер, ту шум на дървета… Морският старец, за да не заспи, свири на пластинката, играе в подводния си дом.

П
улчинела бил най-неспокойната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: по време на представление му се искало да ходи на разходка или собственикът на театъра му давал смешна роля, докато той предпочитал драматична.
– Тия дни — поверил той на Арлекино — ще духна — и дим да ме няма! — Така и направил, но не било денем. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, и отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:
– Ела с мене.
Арлекино не искал да се разделя с Коломбина, но Пулчинела нямал намерение да мъкне след себе си и тая глезла, която в театъра му била изиграла хиляди номера.
– Сам ще вървя – решил той. Храбро скочил на земя­та и запрашил по пътя.
«Каква красота — мислел си, докато тичал, — да не чувствуваш, че си вързан за тия проклети конци. Колко е хубаво да можеш да стъпваш със собствения си крак, където искаш.»
Светът за една самотна марионетка е голям и страшен и населен, особено нощем, с кръвожадни котки, готови да сметнат, че всичко, което тича, е мишка, която трябва да се улови. Пулчинела успял да убеди котките, че си имат работа с истински артист, но за всеки случай избягал в една градина, прислонил се до една ограда и заспал.
Като изгряло слънцето, той се събудил и почувствувал глад. Но около него, докъдето се губел погледът, имало само карамфили, лалета, циний и хортензии.
– Търпение – си казал Пулчинела, като откъснал един карамфил и малко недоверчиво започнал да хрупка листенцата.
Не било като да ядеш пържоли на скара или филе от костур. Цветята са много ароматични, но не са вкусни. Но за Пулчинела вкусът на цветята бил вкусът па свободата и при втората хапка той бил вече сигурен, че в живота си не е хапвал нищо по-сладко. Решил да остане завинаги в тая градина. Така и направил. Спял, защитен от една голяма магнолия, твърдите листа на която не про­пускали дъжда, нито града, и се хранел с цветя: днес карам­фил, утре роза. Пулчинела сънувал планини от макарони и равнини от бяло сирене, но не се предавал. Станал сух, мършав, но така ухаел, че понякога пчелите кацали на него, за да смучат нектар. Отдалечавали се разочаровани едва след като напразно се опитвали да забият жилото си в неговата дървена глава.
Дошла зимата, градината очаквала първия сняг и бедната марионетка нямала какво да яде. Не казвайте, че Пулчинела би могъл да продължи пътешествието си: клетите му дървени крачета не биха го завели далече.
«Търпение — казал си Пулчинела, — ще умра тук. Не е лошо мястото за умиране. Освен това ще умра свобо­ден: никой няма да може да ми върже с конец главата, за да казвам да или не.»
Първият сняг го покрил с мека бяла покривка.
Напролет точно на това място израснал карамфил. Под земята, спокоен и щастлив, Пулчинела си мислел: «Ето, над главата ми израсна цвете. Има ли някой по-щастлив от мене?»
Не бил умрял, защото дървените марионетки не мо­гат да умират. Той е още там долу, но никой не знае това. Ако го намерите, не му връзвайте главата с конец: за царете и цариците в малкия театър този конец не е досаден, но Пулчинела просто не може да го търпи.

Някога имало четирима братя. Тримата били дребнич­ки, но доста хитри, а четвъртият бил великан с огромна сила, но бил много по-малко хитър от другите.
Силата му била в ръцете, а умът — в косите. Неговите хитри братчета му подрязвали косите късо, за да е винаги глупак, карали го да върши цялата работа, че бил много силен, а те го надзиравали и натъпквали в джобовете си печалбата.
Той трябвало да оре нивите, той трябвало да цепи дърва, да върти колелото на мелницата, да тегли каруцата като кон, а неговите хитри братчета седели на капрата и го подкарвали с плющене на камшик.
И докато седели на капрата, държали под око главата му й казвали:
— Колко ти отиват късите коси!
— Ах, истинската красота не в къдриците!
— Гледайте този кичур, който е провиснал: довечера трябва да го подрежем с ножиците.
И през това време си намигали, весело се побутвали с лакът, а на пазара натъпквали парите в джобовете си, оти­вали в кръчмата и оставяли великана да пази колата.
Давали му достатъчно да яде, за да може да работи, а да пие му поднасяли винаги когато бил жаден, но само вино от чешмата.
Един ден великанът се разболял. Неговите братчета от страх, че ще умре, докато още е способен да работи, довели най-добрите лекари на селото да го лекуват, давали му да гълта най-скъпите лекарства и му носели закуската в леглото.
Един му нагласял възглавниците, друг поправял одея­лото и му говорели:
– Виждаш ли колко те обичаме? Затова не умирай, не ни натъжавай.
Толкова се тревожели за него, че забравили да наблюдават косите му. Косите имали достатъчно време да порастат, както не били расли никога, и заедно с косите се върнал и умът на пеликана. Той започнал да разсъждава, да наблюдава своите братчета, да смята колко прави две и две и четири и четири. Накрая разбрал колко са били подли, и той глупав, но нищо не казал. Почакал да му се възвърнат силите и една сутрин, докато братчетата му още спели, той станал, вързал ги като салами и ги натоварил на каруцата. Къде ни караш, скъпи братко, къде караш любимите си братчета?
– Сега ще видите. Завел ги на гарата, набутал ги във влака така, както били вързани, и на прощаване им казал само:
– Вървете си и не се показвайте вече по тия места. Достатъчно сте ме лъгали. Сега сам съм си господар.
Влакът изсвирил, колелетата се завъртели, но трите братчета кротко си останали по местата и оттогава никой не ги е видял.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2644″]

Като свършили всички войни, войникът Винченцо Ди Джакомо се върнал в къщи с парцалива униформа, силна кашлица и военно одеяло.
Кашлицата и одеялото били всичко, което спечелил за дългите години война.
— Сега ще си почина — казал той на домашните си. Но кашлицата не му позволявала да си почива и скоро го замъкнала в гроба. На жена му и на синовете останало само одеялото за спомен. Синовете му били трима и най-малкият, роден между две войни, бил на пет години. Одея­лото на войника се паднало на него. Когато той се завивал с него, за да спи, майка му разказвала една дълга приказка. В приказката имало фея — тя плетяла една толкова голяма завивка, че можела да завие всички деца на света, които студували. Но винаги оставало навън някое детенце, което плачело и напразно се молело за едно крайче от завивката, за да се стопли. Тогава феята трябвало да разплете цялата завивка и да започне отново да плете, за да я направи малко по-голяма, защото завивката трябвало да бъде от едно парче цялата и по нея не можели да се добавят внадки. Добрата фея работела ден и нощ, плела и разплитала, ни­кога не се уморявала и малкият заспивал винаги, преди да свърши приказката, така и не узнавал края.
Малкият се казвал Дженаро, а семейството живеело около Касино. Зимата била много сурова, нямало нищо за ядене, майката на Дженаро се разболяла. Дженаро бил поверен на едни близки, които били скитници, имали фургон и пътували по селата да просят, да свирят на хар­моника и плетели кошници от върбови клонки, когато спи­рали за по-дълго някъде. На Дженаро дали клетка с папагал, който с човката си измъквал от едно сандъче листче цифри за игра на Лото*. Дженаро трябвало да показва папагала на хората и, ако му дадели някоя монети, карал папагала да измъкне билетче. Дните били дълги и скучни, често пребивавали в села, където хората били бедни и нямали какво да им дадат за милостиня. Тогава па Дженаро се падал по-тъничък резен хляб и по-празна паница чорба. Но когато нощта наставала, Дженаро се завивал в одеялото на татко си, войника – то било цялото му богатство и в неговата топлина сънувал папагал, който му разказвал приказка…
Един от скитниците бил служил войник заедно с бащата на Дженаро. Привързал се към детето и започнал да му обяснява стотиците неща, с които се сблъсквали по пътя. За развлечение го учел да чете надписите на селата и градовете.
— Виждаш ли? Това е А. Онова геврече е О. Този бастун с гърбица е Р.
Дженаро бързо се учел. Скитникът му купил тетрадка и молив и го учел да преписва пътните надписи. Дженаро пълнел цели страници с името на Анкона или Пезаро и един ден успял сам да напише собственото си име, буква по буква, без грешка. Какви хубави сънища сънува тази нощ в одеалото на татко си войника.
И каква хубава история е тази, макар и да не свършва и увисва насред път като питанка без отговор.

*Лото — игра, подобна на томбола.

Щом Гарванът научил за прекрасната риба есетра, той поискал да я хване, за да я размножи в необятните реки на своята земя. Тогава един дух му казал, че Бобърът пази много грижливо всичката есетра.
Гарванът опитал с няколко хитри номера да накара Бобъра да се раздели с неколцина есетри, но нищо не успял да постигне. Тогава, като приложил цялата си вещина на вълшебник, открил как да се сдобие с това, което иска. Превърнал се в красиво момче и отишъл на гости при Бобъра в неговото леговище.
Отначало старият вожд не пускал маскирания Гарван дори да надникне в жилището му. Гарванът му казал, че е бедно сираче, без приятели и едва намира храна да преживее. Добавил, че би се радвал да помогне на Бобъра в неговата работа само срещу храна и покрив над главата си.
Така Гарванът заживял заедно с Бобъра в неговото жилище и правел всичко, за да не събуди подозрение у стария вожд. В началото, когато Бобърът отивал на лов за есетра, винаги оставял Гарвана затворен в леговището. Но след време пуснал младежа свободно да се разхожда.
Една нощ, след чудесна вечеря с есетра, Гарванът попитал Бобъра къде е уловил тази приказна риба.
— Имам една река и едно езеро с много есетра в тях — отговорил старият вожд. — Но всички те са мои и никой не може да си вземе дори една от тях.
След този случай Гарванът заработил още по-усърдно за Бобъра, докато Бобърът започнал да му се доверява толкова, та чак го взимал на риболов със себе си. Момчето се оказало умен рибар; и не след дълго Бобърът го оставил да ходи сам за риба. По време на тези риболовни пътешествия Гарванът успял да открадне неколцина есетри и да ги пусне в едно прохладно срито малко езерце.
Един ден Гарванът насъбрал достатъчно есетра, за да насели с нея няколко реки и езера. И докато старият Бобър спял, той се преобразил в голям гарван и отлетял с ценната риба. Пуснал я в подходящи езера и реки; рибите са размножили тъй бързо че скоро индианците от Северозападния бряг получили достатъчно риба за ядене.

Жрецът седял натъжен с лице, обърнато към ярките лъчи на с добедното слънце и не случайно. Искрящо синьо небе обгръщало ухаещата гора. Било времето на Луната на цветните листа. Широколистните дървета тук-там били шарнати с алено, медно, оранжевочервено и светлокафяво. Трепетливите листенца на боровете зата блестели като лъснато злато, отразяващо меката, златитиста светлина на слънцето, а черните конуси на хвойната и боровете се извисявали към небето току зад селото на ирокезите. Сякаш позлатен, един орел се носел в безоблачното небе над тях, но жрецът не следял чудния му, безметежен полет. Усещал топлото докосване на лятото по лицето си. Чувствителните му уши долавяли и най-малкото шумолене на горските диви същества, но очите му не ги виждали. Жрецът на име Тъмна нощ бил тъжен защото бил сляп. Както си седял на прага, чул гласа на сприхавата си жена. С постоянните си роптания тя още повече усилвала мъката му.
— Защо ли не седнеш да тъчеш одеяла и да правиш стрели като другите мъже, които живеят в нощните сенки? — гълчала тя. — Щяхме поне да ги разменяме срещу храна и кожи. И нямаше да знаем що е глад и студ, когато запрелита сняг. Сега хората
ти плащат малко за твоите съвети като жрец. Казват, че знаеш нещата само по четири, а четири не може да бъде силна медицина, не може да лекува болките им. Само това мислиш и казваш: четири. Хората вече ти се смеят, като им речеш: „Когато бухалът избуха четири пъти, потърси сок от смерч против кашлица". Или „сложи четири бели камъчета върху червената скала до езерото на четвъртия ден" — безмилостно се присмивала тя.
Тъмна нощ я чувал, но всичко търпял.
— Четири е знакът на моята магия — казал й той. — Научил съм го в съня си, когато ми се явиха тайният тотем и магическото животно.
— Ами защо не повикаш твоя тотем да ни помогне? – запитала жена му.
— Има време — обещал търпеливо той.
Едва когато чул пресекливия смях на гмурец откъм близкото езеро, тъгата изчезнала от лицето му. Усмихнал се и заслушал, а устните му се раздвижили в неизказан отговор на дивия зов. Разноцветните листа окапали. От север задухал силен вятър.
Дошла зимата.
Стахът от глад пропълзял като мъгла в сърцата на хората.
Черен облак страх надвиснал над къщите на племето.
Ловът се влошил още преди да дойде Снежната луна. С идването на снега станало още по-лошо. Групи ловци се връщали в селото с едни и същи думи: не се намират нито животни, нито птици.
Самотните трепери, най-добрите в племето, не донасяли никакъв дивеч, дорислед продължителни, студени дни на преследване. Тогава вождът изпратил с мъниста и оръжие своите младежи до съседните племена, за да ги заменят за храна. Те се върнали със същата стока, били взели със себе си. Приятелските съседни племена също напразно търсели храна. Нямали в излишък. По времето, когато в тъжното небе изгряла Луната на глада, нямало никаква храна. Една ледено студена нощ, студена нощ, буден в къщурката си.Тъмна нощ чул четири пъти дивия, пресеклив, предупредителен зов на гмурец, прелитащ над дома му. За миг жрецът задрямал и засънувал. В тревожния си сън пред погледа на неговата мисъл минало видение на мъка, глад, опасност и смърт. През целия сън дочувал само неземния креслив,див и настървен вой на вълци, които все повече се приближавали. Събудили го четири силни, натрапчиви присмехулните писъци на гмурец. Сънят внезапно го напуснал, но видението останало в главата му. Страховитият, настървен вой на вълчи глутници и четирите предупредителни писъка на гмуреца все още витаели в ума му, когато нощта си отивала пред настъпващата зора.
Когато слънцето изгряло, жрецът се отправил пипнешком към къщата на съвета. Вътре вождът на групата водел съвет с племенния жрец и с най-мъдрите мъже на племето. Тъмна нощ застанал пред тях.
— Ето как ще бъде — предупредил ги той. Разказал им за съня си и за предстоящото нападение от вълчи глутници след четири дена. Хората от съвета мълчаливо му се присмели.
— Ако не бяха сенките на глада в сърцето ми, щях да се изсмея — заявил племенният жрец. Мъдреците се усмихнали със съжаление, но не казали нищо.
Когато чули предупреждението на Тъмна нощ, хората от селото го взели на подбив. Престанали да го уважават и да се боят от силата му на жрец и лечител. Сочели го с пръст и се опитвали да забравят глада в безмълвния си присмех.
В края на четвъртия ден, докато нощта разстилала тъмното си, обсипано със звезди одеяло над селото, присмехулците чули свирепия вой на вълците. Страх плъзнал като огън в душите на хората. Били изпълнени с ужас, мълчаливи и зашеметени,докато свирепите, прегладнели вълчи глутници приближавали към тях. Същата нощ гладните зверове нахълтали в селото. Разкъсали мъже и жени и отвлекли деца, преди хората да успеят да ги прогонят с огън и стрели. Всяка нощ кръвожадните вълци нападали и дни наред дори най-смелите воини се боели да излязат на лов извън селото.
Тогава вождът изпратил племенния жрец при Тъмна нощ и го помолил да дойде в къщата на съвета. Той тутакси се подчинил на своя вожд и тръгнал по добре отъпканата пътечка през дълбокия сняг към мястото на срещата. Този път отчаяният вожд и неговите съветници не се присмели на Тъмна нощ.
— Помогни ни — замолил вождът, докато насочвал слепия жрец към почетното място до него. — Кажи ни какво да правим. Мъдреците разправят, че имаш вълшебен лък. Стрелите, изстреляни с този лък, казват те, винаги улучват. Ако довечера вълците отново дойдат, дай го на най-добрия ни стрелец.
— Никой освен мене не може да опъне този лък — заявил Тъмна нощ, — но ако младежите ми донесат много ловни стрели довечера, аз ще го опъна.
— Ще получиш всичките ни ловни стрели — обещал вождът Наредил воините и младежите начаса да занесат в къщата на Тъмна нощ най-хубавите си стрели. Жената на жреца ги приела. Сега тя била горда със своя сляп мъж, когото подигравала преди идването на снега.
През нощта вълците отново ги нападнали. Тъмна нош, облякъл най-хубавите си ловни дрехи, обикалял селото. Носел своя голям вълшебен лък, воден от един прочут воин, който държал много стрели, но без лък. Щом Тъмна нощ дочуел идването на вълк, бързо поставял стрела на тетивата, насочвал острието й по посока на звука и опъвал лъка. Песента на тетивата профучавала в тъмнината, а изсвирването на пернатата й ос всеки път завършвало със смъртен вълчи вопъл. Свирепото ръмжене на гладните зверове раздирало нощната тишина. С проблясващи очи вълците се нахвърлили един връз друг с опръскани от кръв челюсти да разпорят телата на събратята си, повалени от лъка на Тъмна нощ. Стрелите, пуснати от една неуморна ръка, продължили да излитат от лъка, докато бледите пръсти на утрото се прокраднали между стволовете на дърветата. Тогава вълците побягнали, оставили след себе си множество едри, сиви тела, разпънати върху аленеещият от кръв сняг. Изгладнелите жители на селото се нахвърлили като гарвани върху избитите зверове, а пред къщата на Тъмна нощ се натрупал висок куп подаръци. От тази нощ нататък, чак докъдето снеговете отминали, за да дадат път на пролетта, лъкът на жреца често зазвънявал в услуга на хората. После отново се появила тревата, елените, другите животни; птиците се завъртяли по тези земи и хората отново заживели щастливо. късно през една окъпана в слънце привечер Тъмна нощ седял пред хубавата си нова къща, която благодарните хора му построили. Усмивка озарявала лицето му и той сякаш се вслушвал в нещо. Ясно и силно откъм далечното езеро се понесъл непознат. вълнуващ вик на гмурец. Четири пъти пресекливото уа-ху-у-у-уу се сливало с лазурната пролетна песен на ухаещата гора.
Още веднъж Тъмна нощ облякъл най-хубавите си кожени дрехи. Около врата си сложил най-ценната си вещ, огърлица от блещукащи, снежнобели мидени черупки. Отказвайки помощта на мнозина протегнати ръце, той поел пипешком от дърво на дърво към вика на гмуреца и езерото. Когато викът прозвучал точно пред него, жрецът се хванал за
за тънко стебло на бяла бреза и протегнал напред пръста на обутия си в мокасин крак. Докоснал мекия, жълт пясък на ръба на езерото. Залязващото слънце, което не можел да види, потъвало в пламтящ прелестен атлаз върху спокойните води на обвито в сребриста мъглица езеро. Изненадващият вик на гмурецът разкъсал тишината. Никога преди Тъмна нощ не бил чувал този повик тъй силно, тъй ясно и близко. Разтреперан, жрецът заговорил:
– О, татко, гмурец, моя тотемна птицо, имам едно желание, което моето сърце те моли да изпълниш.
– Говори, сине мой, да науча твоето желание – отвърнал плътен, мелодичен глас.
Думите идвали толкова отблизо, току из под краката на Тъмна нощ, че той се стреснал. Успял да промълви:
– От много, много луни живея в тъма, по-дълбока от най-тъмната нощ. Моля те, нека очите ми да видят чудесата, които мога само да усещам.
– Вярата те е накарала да се надяваш. Вярата ще те накара да прогледнеш, сине мой. Ти беше търпелив. Покачи се на гърба ми и хвани здраво крилата ми.
Изненада, страх и силна надежда нахлули в сърцето на Тъмна нощ, докато правел както му било казано. Вкопчил се здраво в крилата на гмуреца и голямата птица се гмурнала. Изведнъж жрецът усетил как студените води на езерото мият незрящите му очи.
Когато стигнали отсрещния бряг, гмурецът излязъл на повърхността.
— Дойде ли светлина в очите ти, сине мой?
— Не, татко гмурец, всичко е още черно.
— Дръж се здраво — предупредил гласът. Отново гмурецът леко се гмурнал под повърхността и заплувал към отсрещния бряг. Когато стигнали, Тъмна нощ чул същия въпрос.
— Още не, татко гмурец, но сякаш виждам нещо сиво.
Когато прекосили езерото за трети път, гласът отново попитал:
— Дойде ли светлината?
— Да, татко гмурец, сега мога да виждам, макар и неясно. Отново гмурецът предупредил жреца да се държи здраво и отново се гмурнал. Още веднъж водата бързо преминала през отворените очи на Тъмна нощ.
Когато гмурецът задал въпроса за четвърти път, жрецът застанал на мястото, откъдето за първи път чул силния смях на гмуреца. Погледнал надолу и ясно видял огромна птица, която се носела леко като перо по повърхността на езерото точно пред него. Тъмна нощ протегнал ръце към небето с длани нагоре, в знак на сърдечна благодарност.
— Татко гмурец — задавен от радостно вълнение викнал той. — Мога да виждам! Как да ти благодаря?
После, бързо като спускането на сокол, той разбрал. Ще даде на гмуреца най-голямото си съкровище, свещената си огърлица Разтрепераните пръсти най-сетне разхлабили безценния гердан. С две трескави ръце, протегнати напред, той пуснал наниза от лъскави бели миди около главата на гмуреца. Когато той изправил шия, трептящата снежнобяла якичка се плъзнала по смолисточерните пера. Сякаш приказна огърлица заблестяла на шията на птицата. Няколко мидички изпопадали от гердана и останали да искрят по черния гръб и крилата на гмуреца. Птицата повдигнала дългата си черна човка към небето. Четири пъти клокочещият й смях изпълнил здрача с музика на див възторг.
Сърцето на жреца се зарадвало, когато видял как прекрасният миден гердан се превърнал в бляскава огърлица от трептящи пера, бели като перестите, пухкави снежинки.

Когато провисна гората от сняг, кълвачът се спусна надолу, премина над водениците и се залепи на големия орех. Селото беше потънало в зимна тишина.
Кълвачът познаваше всички дървета и стълбове в тая местност, но сега той за пръв път съгледа нови дървета. Бели, прави и без клони. Каква красота! И си помисли: „Щом така бързо са израснали, ще крият под кората си едри червеи и в сърцевината си — много мравки."
Прикрит в големите клони на ореха, кълвачът наблюдаваше белите дървета, ослушваше се внимателно наоколо и най-после се реши: спусна се като стрела и кацна на бялото дърво. То беше родило три бели ябълки, а на ябълките вятърът свиреше с три струни, дълги до други гори.
Под трите бели ябълки, по-бели от снега и по-твърди от леда, имаше три отверстия към корубата на бялото дърво. Кълвачът се зарадва и си помисли: „Някой преди мене е продълбал дървото, но не е успял да влезе. Аз съм по-силен от него!" Погледна в първата дупка — замириса му на скала и малко на сладка папрат. Опита се да пробива, во никога в живота си не беше срещал такова твърдо дърво. Погледна в горната дупка. Долови светлина от по-горната. „Има някаква нова тайна тук — си мислеше кълвачът, — но аз ще я открия." Като си пъхна главата в най-горната дупка, стана му ясно, че дървото е кухо. Имаше светлина. Огледа се на изток, огледа се на запад и започна работа. Главата му трепереше от ударите, но никаква треска не се отрони.
От двора на Минчо Катерицата излезе черният котарак, загледа се в кълвача и му рече:
— Добър ден!
Кълвачът го изгледа отвисоко, усмихна се и не отговори.
— Добър ден! — повтори котаракът. — Слез да те изям!
— Покачи се на дървото! — отвърна му кълвачът и се готвеше да продължи своята работа.
— Ако е дърво, аз ще се кача и ще те разперушиня, но ти не виждаш ли, че това е бетонен стълб за електричество?
Кълвачът знаеше какво е това електричество, но само по облаците. Не разбираше, че човекът го е уловил и по тия бели ябълки и жълти жици. Щъкна още веднъж с човка по стълба и отлетя към манастирската гора.
Там на един стар бук го чакаше брат му и като го съзря толкова уморен, се зачуди.
— На какво дърво си работил тоя ден? — го запита той.
— Работил съм на бяло дърво с три отвора и с три бели ябълки.
— А черният котарак на Катерицата не ти ли каза, че това е бетонен стълб?
— Каза ми… Искаше да ме прелъже и да ме изяде.
— Той и на мене така се молеше. Колко се промени светът! — добави старият брат, по-мъдрият кълвач.
— Какво се е променил! Вместо дървета садят камъни.
— Камъните са за човеците, а за нас, птиците, има много гори, дървета и клони.
И така кълвачът вече не кацаше на тия бели дървета. Само понякога, като съзираше тия три отверстия към корубата на стълбовете, му се искаше да надникне и да провери дали някоя мравка не е заселила гнездо за храна и на кълвачите. Но той намрази тая циментова гора и си каза: „Човекът нека тук си помага сам, а аз ще му помогна в ябълковите градини!"

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:
— Всичко хубаво е златно! — рече то. — Златно е житното зрънце, златно е ясното слънце, златно и аз съм, макар че името ми е
Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?
— Не знам. Никой не ми е казвал…
Вечерта дойде една мравка:
— Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече.
Може ли да преспя при вас?
Златното глухарче се направи, че не чува. Но синьото цвете прошепна:
— При мене ела и добре си дошла!
Мравката заспа под синьото цвете. И чудно!
Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока — и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока — и реката бе синя. Сънува, че седна в сипя ракета и литна към небето — и небето бе синьо.
Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.
Цветето се усмихна:
— Довиждане, Мравке!
— Довиждане, Незабравке! И цветето научи своето име.
За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и по-златно.
Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:
— Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?
— Няма го — отвърна Незабравката. — То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха! … Виж стеблото му само остана до моето рамо — една клечица суха…
— Няма да те оставя самичка! — каза мравката. — Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще
ти разказвам моите сини сънища, като малки сини приказки. Искаш ли?
— Как да не искам? — И синята незабравка погали с листенце своята вярна приятелка — умната мравка.

Тя каза, че ще танцува с мен, ако й донеса червени рози – възкликна младият студент, – но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
– Нито една червена роза в цялата ми градина! – възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. – Ах, от какви дребни неща зависи щастието! Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, поради липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
– Ето най-после един истински влюбен – каза славеят. – Нощ след нощ съм пял за него, макар и да не го познавах, нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тъмна като зюмбюлов цвят, а устните – червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила своя печат на челото му.
– Принцът дава бал утре вечер – мълвеше младият студент – и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стиска нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
– Това е безспорно истински влюбен – каза славеят. – Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-скъпоценна от изумрудите и струва повече от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни, срещу злато.
– Музикантите ще седят на галерията – продължаваше младият студент – и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката й не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да й дам червена роза. – Той се хвърли на тревата, зарови лицето си в ръце и зарида.
– Защо плаче? – попита зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича край студента.
– Защо ли наистина? – рече една пеперуда, която пърполеше подир слънчев лъч.
– Защо ли наистина? – прошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
– Той плаче за червена роза – обади се славеят.
– За червена роза ли? – извикаха те. – Колко смешно! – А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента – той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като пика се понесе над градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя, спусна се към него и кацна на малка вейка.
– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
– Моите рози са бели – отговори той, – бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
– Моите рози са жълти – отговори той, – жълти като косата на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше под прозореца на студента.
– Дай ми една червена роза – извика той, – и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
– Моите рози са червени – отговори той, – червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
– Една червена роза е всичко, което искам! – извика славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бих могъл да я получа?
– Има начин – отговори храстът, – но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
– Кажи ми го – рече славеят, – мене не ме е страх.
– Ако искаш червена роза – каза храстът, – можеш да я създадеш от музика на лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди, опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне дълбоко в сърцето ти и кръвта на твоя живот да потече в моите жили и да стане моя!
– Смъртта е голяма цена за една червена роза – извика славеят, – животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора, да гледаш слънцето в неговата колесница от злато и луната в нейната колесница от бисер. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината, и изтравничето, което цъфти по хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една птичка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студент още лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все още не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
– Бъди щастлив! – провикна се славеят. – Бъди щастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика на лунна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сърце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е като дъх на тамян.
Студентът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славеят, защото знаеше само това, което е писано в книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
– Изпей ми една последна песен – пошушна той. – Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболеща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
– Има форма – каза си той, докато се връщаше през горичката, – това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се, че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвувал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че има красиви нотки в гласа му. Колко жалко, че те не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! – И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ той пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо той пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, както една песен следваше друга. Бледа беше тя отначало, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на роза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – или денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-звучна и по-звучна взе да става неговата песен, защото той пееше за раждането на мъката от душите на мъж ,и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха, когато целува устните на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал неговото сърце, затова й сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славей може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
– Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, – защото денят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйна ставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева на източното небе. Червен бе венецът от листенца и червено като рубин беше сърцето.
Но гласът на славея започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песента му и той усети нещо да го задавя в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори листенца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
– Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова!
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
– Я, какъв чуден късмет! – възкликна той. – Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе й я откъсна. След това си сложи шашката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
– Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя ще ти разказва колко те обичам.
Но момичето се навъси.
– Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, – пък и племенникът на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъни, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
– Честна дума, ти си много неблагодарна! – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
– Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, както племенникът на шамбелана! – И то стана от стола и влезе вътре.
– Колко глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина така полезна, както логиката, защото нищо не доказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност тя е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практичен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.