Чуй всички приказки

Веднъж Настрадин Ходжа трепел мухи и казал на жена си: „Убих две женски мухи и две мъжки.“
Жената се учудила и попитала: „Как разбра кои от тях са женски, а кои – мъжки?“
Той отговорил: „Две от тях бяха кацнали на огледалото.“

Живяло ужасно чудовище, което ядяло хора.
Веднъж чудовището преследвало вече набелязаната жертва. Човекът, спасявайки се, се гмурнал в едно езеро, чудовището скочило след него. В търсене на спасение плувецът скочил на гърба на чудовището и здраво се хванал за стърчащия му гребен.
Чудовището не можело да падне по гръб, защото коремът му не бил защитен. То се устремило в бесен бяг, в очакване кога човекът ще се изтощи.
Но човекът мислил, че със своето отчаяно положение спасява света. И в тази общочовешка мечта силите му се напрягали без умора.
Чудовището междувременно така ускорило крачката, че искри летели в огнена опашка. И в пламъка чудовището започнало да се издига над земята. Световната мисъл на човека повдигнала даже Врага.
Когато хората Виждат комета, те благодарят на храбреца, устремен Вечно. Човешките мисли се носят и дават нови сили на ездача на чудовището.
Белите, жълтите, червените и черните хора устремяват мислите си към този, който отдавна е станал огнен.

В Копенхаген има една улица, наречена „Улица на малките къщи".
Наистина преди много-много години тая улица беше почти цяла застроена с дървени бараки, прилични на ония, които и днес още се строят по време на панаирите. Вярно е, че тия къщи бяха малко по-големи от панаирните бараки и имаха прозорци, но в рамките на тия прозорци хората поставяха рогови пластинки или мехури, защото по онова време стъклата се смятаха още за голям разкош. Впрочем всичко туй е било много отдавна — толкова отдавна, че дори прадядото на прадядото, като разправя за ония времена, нарича ги „стари". Това е било навярно преди няколко века.
Тогава почти цялата търговия на Копенхаген се намирала в ръцете на богатите бременски и любекски търговци. Те самите не идвали тук, а изпращали свои хора, които живеели на „Улицата на малките къщи" и продавали бира и подправки за ястия. Тяхната бира била чудесна немска бира от най-различни видове: бременска, прюсингска, емска и дори брауншвайгска. Подправките също били различни: шафран, анасон, бахар и най-главното — пипер. Пиперът, тъй да се каже, бил главен предмет на търговията, затова наричали немските доставчици в Дания „пиперджии" или „пиперни доставчици". Когато отивали в Дания,те се задължавали да не се женят в чужбина и тъй като мнозина оттях прекарвали тук целия си живот, оставали стари ергени. И понеже били самотни, те сами се грижели за себе си, сами си вършели цялата къщна работа, гасили си огъня в огнището,
разбира се, ако имало с какво да го запалят. Поради тия причини някои от тях с течение на времето се превръщали в стари чудаци със своеобразни мисли и навици. В тяхна памет и досега още в Дания наричат всеки по-престарял неженен мъж „пиперджия". Всичко туй трябва да се знае, за да се разбере долуописаната история.
Над „пиперджиите" или над старите ергени обичат да се присмиват. Казват, че всеки от тях си има нощна шапка. За тях дори са съчинили и песен, в която главната роля играе нощната шапка.
Да,хората се присмиват на старите ергени и на нощните им шапки, и то само защото не знаят тяхната история. Но дано никой никога не пожелае за себе си такава шапка. Защо? Слушайте сега!
В старите времена по „Улицата на малките къщи" нямаше плочник. На всяка крачка минувачът затъваше от една яма в друга като в разкопан път. Самата улица беше много тясна. Къщиците се притискаха тъй плътно и стояха тъй близко една срещу друга, че лятно време над улицата опъваха платно. Тогава човек можеше да усети както трябва, че тук се продава пипер, шафран и бахар.
Зад дългите маси стояха продавачите, но между тях рядко се виждаха млади хора. Повечето бяха вече възрастни ергени, облечени съвсем не тъй, както ние сме свикнали да си ги представяме, сиреч с перука или с нощна шапка на главата, в плюшени панталони, в куртка и в стегнат до самото гърло кафтан… Не, тъй са се обличали хората от времето на нашия прапрадядо, тъй са изписани те и по старинните портрети. Но продавачите на пипер нямаха толкова много пари, за да си поръчат портрет, макар че днес би било много интересно да видим портрета на такъв юнак, изправен зад тезгяха си или запътен в празник към черква. Те носеха широкопола и висока шапка, а който беше по-млад, забождаше понякога на шапката и перо. Вълнената риза се криеше под голяма обърната яка от платно. Тя стягаше плътно тялото чак до брадата, а отгоре свободно се развяваше широко наметало. Панталоните се спущаха до самите обуща с широки носове, защото продавачите не носеха чорапи. Из поясите им стърчаха нож и вилица, а освен туй и един по-голям нож за защита. В ония времена човек имаше често нужда от такива неща.
В такова облекло ходеше облечен в празнични дни и старият Антон, един от най-старите продавачи на пипер в „Улицата на малките къщи". Само че вместо висока широкопола шапка той носеше винаги качулка, а отдолу плетена шапка — да, обикновена нощна шапка. Старият Антон беше свикнал с нея, тъй че тя стърчеше вечно на главата му.
Той дори имаше две такива шапки за смяна.
Старият Антон беше сух като пръчка, с безброй бръчки около устата и очите, с дълги костеливи пръсти и побелели гъсти вежди. Над лявото му око висеше цял кичур коса. Тая коса, разбира се, не го разхубавяваше, но по нея човек лесно можеше да го познае… За него се знаеше, че е от Бремен, но това не беше вярно — там живееше само неговият господар. Сам той беше родом от Тюрингия, от град Айзенах, разположен на юг от Вартбург. За своята родина старият Антон говореше малко, но мислеше много.
Старите продавачи от тая улица рядко се събираха заедно. Всеки си седеше в дюкянчето, което се затваряше рано вечер и след това цялата къщица потъваше в мрак. Само през роговата пластинка на прозореца под самия покрив блещукаше слабо пламъче, а вътре старият продавач седеше на кревата си и четеше някоя книга. Понякога той шеташе до късна нощ из стаята и туряше всичко в ред. А тая работа не беше много приятна.
Често пъти, когато навън цареше черна нощ, когато плискаше дъжд или виеше снежна буря, обитателите на тия малки къщици се чувствуваха много угнетени. Тогава нямаше фенери наоколо освен едничкото малко фенерче, което висеше в края на улицата пред иконата на света Богородица, нарисувана на една стена. Другият край на улицата свършваше при дворцовите укрепления, дето се удряха шумно вълните. Такива вечери изглеждат безкрайно дълги, ако седиш без работа. А знае се, че не всеки ден се случва на човек да отваря и да подрежда стока, да прави книжни фунийки или да чисти чашките на везните. Затова той трябва да си намери някаква друга работа…
Такова друго занимание си бе намерил и старият Антон. Той сам си шиеше долните дрехи и си кърпеше обущата. Когато най-сетне легнеше в леглото, по навик не снемаше шапката си, а я нахлузваше още по-ниско на челото — разбира се, не задълго, защото след минута я дигаше пак нагоре, за да види съвсем ли е угаснала свещта. Той пипаше тая свещ, стискаше дори с пръсти фитила, после се мушваше отново в постелята, обръщаше се на другата страна и спускаше нощната шапка над очите си. Но тогава често му хрумваше мисълта: дали наистина са загаснали въглищата в малкия мангал, който се намираше долу? При тая мисъл той скачаше отново от леглото, слизаше долу по стълбичката и след като се увереше, че въглищата са отдавна изгаснали, връщаше се горе с облекчено сърце. Но ето че насред пътя го обхващаше ново съмнение: добре ли са залостени железните пръчки на вратата, спуснати ли са куките на прозоречните капаци? И той слизаше пак долу с мършавите си нозе, настръхнал от студ, и оглеждаше всичко. Когато най-сетне се завреше в леглото си, без да става повече, зъбите му затракваха силно, защото студът е особено остър в края на зимата. Тогава той издърпваше още по-нагоре одеялото над себе си, сваляше още по-ниско нощната си шапка и се мъчеше да пропъди от мислите си търговията и дневните грижи. И в такъв случай в мислите му нямаше нищо приятно, защото в паметта му възкръсваха тутакси старите спомени, които започваха да разгръщат пред него картините на миналото. А в тия картини често се крият карфици, които убождат до болка. „Ах!" — извиква човек тогава. И ако карфицата се забие дълбоко и убоденото място започне да гори, ето, че в очите се показват и сълзи. Същото се случваше и със стария Антон. По лицето му се търкалят топли сълзи, които светеха като най-чисти брилянти. Те падаха на одеялото или на пода и звънтяха тъй тъжно, сякаш в сърцето на стареца се бе скъсала струна. Наистина те скоро се изпаряваха и изчезвайки, ронеха светли пламъчета и озаряваха картините, които никога не можеха да се заличат. Старият Антон триеше очите си с нощната шапка и картините се губеха заедно със сълзите, но изворът продължаваше да блика, защото се намираше в сърцето му. И картините не се явиха в същия ред, в който бяха наредени в действителния живот. Най-тъжните изпъкваха най-често от всички и ако между тях попаднеха радостни, тогава те хвърляха върху другите още по-силна сянка.
„Прекрасни са буковите гори в Дания!" — говорят навсякъде, но още по-прекрасни изглеждаха във въображението на Антон буковите гори в околностите на Вартбург. По-могъщи и по-почтени му се струваха старите дъбове около гордия рицарски замък, по чиито камъни се виеха пълзящи растения. Още по-сладко, отколкото в Дания, ухаеха там цъфналите ябълки — той и сега още сякаш вдъхваше техния мирис… И в очите му блесна сълза. Тя се отрони долу, звънна и светна… И при тая светлина той видя съвсем ясно две играещи деца — момче и момиче. Момчето имаше румени бузи, светли къдрави коси и добри сини очи. То беше син на богат търговец — да, това беше малкият Антон — той самият. Момиче¬то пък имаше черни коси и в тъмните му очи се четеше ум и смелост.То се казваше Моли и беше дъщеря на кмета. Децата си играеха с една ябълка. Те я разтърсваха и се вслушваха дали не дрънкат вътре семенцата. После я разрязаха през средата и всяко взе половина. Разделиха си дори и мъничките семенца и изядоха всичките с изключение на едно, което момичето поиска да посади в земята.
— Ще видиш какво ще излезе от него! — каза то. — Ще излезе нещо такова, каквото ти не можеш да си представиш — цяло ябълково дърво! Само че не сега, разбира се.
И те посадиха зрънцето в една саксия за цветя. Момчето изрови с пръсти една дупчица, момичето пусна вътре семето, а след това и двамата го засипаха със земя.
— Да не си посмял да извадиш утре зрънцето, за да видиш дали са му поникнали вече корени! — каза Моли. — Това не бива да правиш! Аз два пъти направих тъй с моите цветя, защото исках да видя дали са започнали да растат. Но тогава бях още съвсем глупава и затова цветята умряха.
Саксията остана у Антон и всяка сутрин през цялата зима момчето я гледаше, ала не виждаше нищо освен черна земя. Но ето че дойде пролетта и слънцето огря саксията с лъчите си. Из земята се показаха две мънички листенца.
— Това сме аз и Моли! — рече Антон. — Какво чудо, каква красота!
Скоро се показа още един листец. Какво означаваше пък той? А след третия се появи четвърти, пети и всеки ден, всяка седмица листата ставаха все повече. Малкото растение се превръщаше в дърво.
И всичко туй сега се огледа в една сълза, която старецът веднага избърса. Тя изчезна, но можеше да се върне отново всеки миг — от сърцето на стария Антон.
Наблизо до Айзенах се простира верига от скалисти планини, които изглеждат отдалеч като вълни. Една от тях е цяла кръгла и се издига над другите. По нея няма нито дървета, нито храсти, нито трева — тя се казва „Планина на Венера". Вътре, както гласи преданието, живее Венера, богинята от езическите времена. Но сред народа тя се нарича просто „госпожа Холе" и всяко дете в Айзенах знае това и може да разкаже как тя отвляк¬ла веднъж рицаря Танхойзер, минезингер от Вартбург.
Малката Моли и Антон стояха често в полите на тая планина и веднъж момичето каза:
— Смееш ли да похлопаш на планината и да кажеш: „Госпожа Холе, госпожа Холе, отвори! Танхойзер е тук!"
Антон не се реши, но Моли не я беше страх. Впрочем тя произнесе силно и ясно само думите: „Госпожа Холе, госпожа Холе!" Останалите думи тя избъбри на себе си и при туй толкова тихо, че дори Антон не можа да ги чуе. Но какъв решителен вид имаше Моли. И колко смела беше винаги. Когато веднъж през лятото тя заедно с други момичета срещна Антон в градината, всички поискаха да го целунат — и то само защото той не обичаше целувките и се бранеше с ръце и с нозе. Но Моли се приближи смело и уверено към него.
— На мен той ще даде да го целуна! — каза гордо тя и прегърна Антон. Тя се гордееше много с това и Антон винаги й се подчиняваше, без да съзнава това. Та Моли беше тъй , хубава и смела!
Ябълката, посадена от двете деца, растеше всяка година и най-сетне стана тъй голяма, че трябваше да я пресадят в градината на въздух, дето слънцето я грееше, а росата я освежаваше. Сега дръвчето закрепна толкова, че можеше да понася зимния студ. А когато след лютата зима настъпи пролет, ябълковото дърво сякаш от радост се покри цяло с цветове. През есента то роди две ябълки — едната за Моли, другата за Антон.
Дървото растеше бързо, а също тъй бързо растеше и Моли. Тя беше свежа като ябълков цвят.
Но всичко на земята се променя, всичко минава…
Антон не можа да се радва дълго на тоя цвят. Бащата на Моли напусна родната земя, а заедно с него замина и Моли — далече, много далече. В наше време, разбира, се това пътуване би могло да се извърши с влак за няколко часа, но в ония времена трябваше по- вече от едно денонощие, докато се стигне до града Ваймар, разположен, както и днес, на изток от Айзенах, на границата на Тюрингската земя.
Моли плака, плака и Антон. И всички тия сълзи се сляха в една сълза, която гореше с чудното розово сияние на радостта. Моли каза на Антон, че той й е по-скъп от всички чудеса на Ваймар.
Мина година, после втора, трета. През всичкото това време Антон получи от Моли само две писма. Едното донесе един колар, другото — един пътешественик. Тогава пътят беше тежък и дълъг — трябваше да се минава през много градове и села.
Колко често Антон и Моли бяха слушали историята за Тристан и Изолда и при това винаги си бяха представяли, че са нейни герои… Наистина името Тристан значеше „роден в планината", а това никак не подхождаше за Антон. Но също като Тристан той не можеше дори да си представи, че тя го е забравила. Нали Изолда не бе забравила своя другар и когато и двамата умряха и бяха погребани — той от едната страна на черквата, тя от другата, — над гробовете им израснаха две липи, които сплетоха клоните си над черковния покрив. „Колко е хубава тая легенда — и колко е тъжна!" — мислеше Антон. Разбира се, с него и Моли не можеше да се случи нищо тъжно и при тая мисъл Антон започваше да си пее песничката на минезингера Валтер фон дер Фогелвайде:
Под липите, в тихата долина…
Особено му се харесваше едно място в песента:
В гората сред тихата нощ чуруликаше кръшно славей: тандарадей!
Тия думи бяха често на устата му. Той пееше и си подсвиркваше песента в оная лунна нощ, когато пътуваше с кон през дълбокия проход на Ваймар, за да се види с Моли. Той искаше да пристигне неочаквано и наистина пристигна неочаквано.
Посрещнаха го много любезно, почерпиха го с вино. У Моли се беше събрало весело общество от знатни гости. И все пак Антон не намери това, което очакваше и за което мечтаеше. Той не разбираше себе си, не разбираше и другите, но за нас е ясно всичко. Човек може да живее в една къща, в едно семейство и все пак да бъде чужд на всички. Вие разговаряте помежду си,но тъй, както разговарят пътниците в пощенска кола. Запознавате се, както се запознават спътниците. Всъщност вие само се стеснявате един от друг и в дъното на душата си желаете да се отдалечите по-скоро от своя съсед. Нещо подобно изпитваше и Антон.
— Аз съм честна девойка — каза му на другия ден Моли — и най-добре е да ти кажа открито всичко. От онова време, когато ние играехме като деца, се измениха много неща — и тия промени са не само външни, но и вътрешни. Навикът и волята не са властни над сърцето… Антоне, сега, когато скоро ще трябва да замина оттук, аз не бих искала да се разделим като неприятели. Повярвай ми, желая ти всичко най-хубаво, но аз не съм те обичала никога тъй, както сега обичам друг човек. Ти трябва да разбереш това. Прощавай, Антоне!
И Антон й каза също: „Прощавай!" Той не пророни нито сълзица, но почувствува, че престана да бъде приятел на Моли. И нажеженото, и студеното като лед желязо парят с еднаква болка устните. Омразата може да бъде също тъй силна, както и обичта.
За по-малко от едно денонощие Антон беше вече в Айзенах, но конят му беше страшно изморен.
— Все ми е едно! — каза си той. — Сам аз съм унищожен и ще унищожа всичко, което може да ми спомня за нея. Аз ще съборя ябълковото дърво, ще го изскубна из корен — нека то никога вече не цъфти и не дава плодове!
Но ябълковото дърво остана цяло — скръбта пречупи само Антон. Лоша треска го повали на легло. Какво можеше да го излекува сега?…
Изведнъж се яви едно лекарство, най-горчивото, което може да съществува, но затова пък то разтърси силно слабото тяло и угнетената душа. Бащата на Антон не беше вече предишният богат търговец. Заредиха се тежки дни. Нещастието връхлетя богатия някога дом. Бащата стана бедняк. Грижите и неволите подкосиха силите му. Антон нямаше време да мисли сега за своята мъка и за омразата си към Моли. Той трябваше да замести баща си, да приведе всичко в ред, да спаси, каквото може, и след това да тръгне към далечните земи, за да се изкарва насъщния хляб.
Антон пристигна в Бремен. Но светът и хората съвсем не бяха такива, каквито той си ги представяше в детските години. Какво значеха сега за него песните на минезингерите? Празен звук — и нищо повече… Да, тъй си мислеше той често, но понякога тия песни про¬звучаваха отново в душата му и сърцето му неволно омекваше.
— Всяко зло за добро! — говореше той тогава. — Сега аз трябва да се радвам, че Моли не ме обича. Какво щяхме да правим, когато щастието ни обърнеше гръб? Тя ме изостави още преди да знаеше или да можеше да предвиди нашето разорение. Разбира се, Моли не е виновна за нищо и аз напразно й се сърдя.
Годините минаваха. Бащата на Антон умря. В родителската къща сега живееха чужди хора. Но на Антон се случи още веднъж да види родната си земя. Богатият му господар го изпрати да пътува по търговия и така той попадна случайно в Айзенах. Старият замък Вартбург, както по-рано, стърчеше на скалата. „Калугерът и калугерката", изваяни там, също стояха непокътнати. Голата „Планина на Венера" се издигаше все тъй над долината, озарена от слабо сияние.
В тая минута в храстите запя птичка и в паметта на Антон неволно възкръсна старата песен на минезингера:
В гората сред тихата нощ чуруликаше кръшно славей: тандарадей!
И старите спомени оживяха в душата му и той със сълзи на очи гледаше отново тоя град, гдето бе преминало детството му. Родителският дом си стоеше на старото място, само градината изглеждаше инак. През нея минаваше крайселският път. Ябълковото дърво, което Антон не бе успял да изкорени, беше също там, само че извън градината, от другата страна на пътя. Но слънцето го грееше, както по-рано, росата също го росеше, както по-рано. По дървото имаше толкова много плодове, че клоните му се огъваха чак до земята.
„Колко хубава и голяма е станала ябълката! — помисли си Антон. — Нея нищо не е засегнало!"
Но един от най-големите клони бе прекършен от нечия дръзка ръка, защото ябълката се намираше на пътя.
„От нея късат цветове, без дори да й благодарят, крадат плодовете й, чупят клоните й. Да, ако и за дървото може да се говори, както за човека, тогава би могло да се каже: „Пред твоята люлка не са пели, че някога ще стоиш на пътя!" Животът на ябълката бе започнал тъй хубаво, а какво излезе от нея? Забравена и изоставена от всички, тя — градинското дърво — стоеше сега на пътя, край рова, без закрила и всеки минувач можеше да брули нейните плодове и да кърши клоните й. Наистина тя не ще загине от това, но все пак всяка година по нея ще има все по-малко и по-малко цветове, плодовете ще изчезнат и най-сетне и нейната песен ще бъде изпята."
Ето за какво мислеше Антон, застанал под ябълковото дърво. Ето за какво мислеше той и по-късно, когато лежеше буден в самотната стаичка на дървената барачка в „Улицата на малките къщи" в Копенхаген, където го бе изпратил неговият богат господар, бременският търговец, който му бе поискал още обещание, че никога не ще се ожени.
„Да се ожени! Ха-ха-ха!" Само при тая мисъл Антон започваше да се смее, но с някакъв чуден смях…
Зимата през тая година настъпи рано. Върлуваше страшен студ. Навън беснееше такава виелица, че всички седяха затворени в къщи. Затова и съседите на Антон не забелязваха, че дюкянчето му вече от два дни не се отваря и че сам той не се показва никак -пък и кой ли би излязъл в това време, ако нямаше някоя важна работа?
Бяха тъжни, мрачни дни. В дюкянчето, по чиито прозорци нямаше стъкла, цареше само полумрак или пълна тъмнина. Старият Антон от два дни лежеше в леглото — той нямаше сили да стане. Отдавна вече неговият ревматизъм му предвещаваше лошото време. Безпомощен и самотен лежеше старият продавач в стаичката си и едва можеше да протегне ръка към чашата с вода, която бе сложил на леглото си. Но сега всичката вода бе изпита. Не треската, не друга някоя болест бяха прекършили силите му, а само старостта. Там, дето той лежеше, почти през всичкото време цареше нощ. Само малкият паяк, който старият Антон не можеше да види, весело и усърдно плетеше над него паяжината си, сякаш искаше да изтъче поне малко траурен креп за онова време, когато старецът щеше да затвори навеки очи.
Бавно, страшно бавно и досадно минаваше времето. В очите на стария Антон нямаше сълзи. Той не усещаше и болки. Моли не занимаваше вече мислите му. У него имаше такова чувство, като че светът и всичката земна суета не съществуват повече, като че той сам не принадлежи вече на тоя свят и никой от живите хора не мисли за него.Понякога му се струваше за миг, че усеща глад и жажда. И наистина той искаше да пие, но никой не идваше да утоли жаждата му, никой не можеше и да дойде.
И пред гаснещия поглед на Антон се заредиха безброй картини. Той сне нощната шапка от главата си и всичко наоколо му се изпълни със светлина и ухаещи рози. Той усети чудния мирис на ябълков цвят и видя пред себе си една цъфнала ябълка, разперила клони над него. Това беше ябълката, която той и Моли бяха посадили заедно. И дървото сипеше ухаещите си цветове по пламналото му чело и го разхладяваше. Цветовете падаха върху засъхналите му устни и го подкрепяха като силно вино и хляб. Изведнъж му стана тъй леко, тъй спокойно. Обхвана го приятна дрямка…
— Сега ще заспя! — прошепна старецът. — Сънят ще ме подкрепи. Утре аз ще бъда отново бодър и здрав, ще се изправя на нозете си. Колко е хубаво! Аз отгледах с любов тая ябълка и тя ме възнагради сега за всичко — и той заспа.
На следната сутрин — беше вече трети ден, откакто дюкянчето стоеше затворено — виелицата утихна и съседите отидоха да видят какво става със стария Антон, който не се показваше никак. Той лежеше мъртъв на леглото и стискаше здраво в ръце старата си нощна шапка. Но тая шапка не сложиха при него в гроба, защото имаше още една — по-нова и по-чиста.
Къде отидоха всички пролени сълзи? Какво стана с тия бисери? Те останаха в нощната шапка, а знае се, че истинските бисери не изчезват от прането. Старите мисли, старите мечти също се запазиха в нощната шапка на стария ерген.
Не пожелавай за себе си такава шапка! От нея челото ти ще пламне, тя ще ускори биенето на сърцето ти, ще те уплете в сънища, които не ще имат нищо общо с действителността. В това можа да се увери първият човек, който сложи на главата си тая шапка, макар че от смъртта на стария Антон бе минал вече половин век. Това беше самият кмет, който имаше жена и единайсет деца и чиято къща приличаше на пълна чаша. Изведнъж, още в първата нощ, когато той нахлузи шапката, присъни му се нещастна любов, разорение и всякакви други беди.
— Брей, че е топло с тая шапка! — рече кметът. — ь главата ми е нахлула кръв, затуй се мяркат искри пред очите ми!
Но това бяха сълзите, пролени преди половин век от стария Антон от Айзенах.
И който и да сложеше после тая нощна шапка, виждаше призраци и зли сънища. Неговите собствени преживелици се преплитаха с преживелиците на Антон и се пръвръщаха в истински приказки. Такива приказки навярно има насъбрани много, но нека тях ги разказва друг. Ние разказваме първата и към нея ще прибавим само тия последни думи:
Не пожелавай никога за себе си нощната шапка на стария ерген!

М

ъничката Мима има
своя супичка любима.
Не обича други супи
и направо им се цупи.
Но щастлива е, щом мама
сготви тенджера голяма
супа гъбена, която
с вкус вълшебен е позната.
Тя се прави лесно, ясно –
масълце е нужно прясно,
но преди това да има
гъбки е необходимо…
Супа гъбена щом иска,
Мима стана и туристка.
Подходящо се облече
и не трябваше далече
да отива, че баира
до града им се намира.
С малка кошничка в ръката
тя обиколи гората
с храсталаци и поляни
и получи куп покани
от цветя и от къпини:
„Ей, момиче, откъсни ни!”
Гъбките мълчаха само.
Няма ги.
Едничка няма.
Интересно те къде ли
скриха шапките си бели?
Но при следващата стъпка,
Мима зърна бяла гъбка.
Спусна се натам щастлива,
право през букет коприва
и той парна й крачето.
Мима скокна, след което
все пак гъбката, едничка
сред бодливата тревичка,
в кошничката си постави…
Но каквото и да прави,
колкото и да се вглежда
с неугасваща надежда
да намери гъбка втора,
само капна от умора.
А на всички е известно –
супичка от гъбки лесно
може да направи мама,
гъбки ако има само…
Да, но хитра е за трима
малката гъбарка Мима.
Празна да не си отива,
кошничката си с коприва
тя напълни, след което
дълго я сърбя крачето.

И от този ден тя има
втора супичка любима –
супичката от коприва,
също вкусна, небодлива.

Аз съм дете на децата –
рожба на детски ръце.
И съм сърдечен приятел –
нищо, че нямам сърце.
Казват, че нямам, но тихо
нещо във мене тупти.
Вътре будилник ли скриха?
“Туп-туп-туп!” Чуй го и ти!
Пада от свода безбрежен
още сняг – пухкав и мек.
Мисля си: “Даже и снежен,
важно е да си човек!”[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2622″]

Живял някога един дървар с жена си и седемте си деца, все момчета.
Дърварят бил много беден и седемте деца още повече затруднявали живота на семейството, защото никое от тях не можело само да си изкарва прехраната. Най-малкото, което било на седем години, им създавало най-много грижи. Когато се родило, детето било съвсем дребно, колкото палец, затова го нарекли Малечко-Палечко. С време дребосъчето пораснало мъничко, но си останало слабичко, при това било и мьлчаливо. Като вземали за глуповатост това, което било белег за неговия разум, родителите се натъжавали, а братята му се подигравали. Нещастното, то било мъченик в къщи. А всъщност било най-хитрото и най-досетливото от братчетата и ако говорело малко, то слушало много.
Годината, през която се случила тази история, била много тежка за голямото семей¬ство, та нещастните родители решили да се отърват от своите деца.
Една вечер, след като децата си легнали, мъжът седнал при жена си край огъня и със свито от болка сърце й рекъл:
— Ти виждаш добре, че не можем повече да изхранваме децата си. Не бих могъл да гледам как умират от глад пред очите ми. Реших да ги заведем утре в гората и там да ги изоставим. Това ще стане лесно, защото, докато си играят и събират съчки, ние ще избягаме незабелязано.
— Ах! — извикала жената. — Ще ти даде ли сърцето да заведеш децата си в гората и да ги изоставиш?
Мъжът как ли не й описвал голямата им беднотия, а тя все не се съгласявала да последва съвета му.
Но като размислила каква мъка ще бъде да гледа как децата им умират от глад под собствения им покрив, тя склонила и отишла разплакана да си легне.
Малечко-Палечко бил в леглото, когато започнала тази ужасна препирня. Понеже не бил заспал, чул как родителите им си говорят тихо за неговата и на братята му участ. Станал тихо и се промъкнал под столчето на баща си, за да може по-добре да чува, без да го видят. И хубаво сторил, защото след като чул и разбрал всичко, не заспал цяла нощ и си блъскал главата да намери някакъв начин, та той и братята му да избягнат този тъжен край.
Рано сутринта решението било взето. Станал, отишъл на брега на потока, напълнил джобовете си с малки бели камъчета и се върнал в къщи. Тръгнали, но Малечко-Палечко не открил на братята си това, което знаел.
Отишли в една много гъста гора, на десет крачки не се виждали един друг. Дърварят почнал да сече дървета, а децата да събират съчки и да ги правят на снопчета. Като ги видели улисани в работата, бащата и майката се отдалечили незабелязано и избягали по една странична пътека.
Децата разбрали, че са останали самички и почнали с все сила да викат и да плачат. Малечко-Палечко ги оставил да повикат. Той знаел откъде да минат, за да се върнат в къщи, защото през целия път пущал бели камъчета от джобовете си.
— Не бойте се, братя! — им казал той – Татко и мама ни оставиха тук, но аз ще ви заведа пак у дома. Само вървете подир мене.
Те го последвали и Малечко-Палечко лесно намерил пътя, по който били дошли.
Като стигнали до тяхната къща, отначало не посмели да влязат, ами се спрели пред вратата да чуят какво си приказват родитилите им.
А докато ги нямало, ето какво се било случило: господарят на селото изпратил на дърваря по свой човек десетте екю, които му дължал толкова отдавна, че той вече не се надявал да ги получи.
Това много го зарадвало и дърварят изпратил жена си в месарницата. Тъй като отдавна не били яли както трябва, тя купила три пьти повече месо, отколкото било нужно за вечерята на двамина. Щом наситили глада си, жената заплакала и занареждала:
— Ех, къде са сега клетите ни деца?…
Тя говорела толкова силно, че децата, които били пред вратата, я чули и викнали в един глас:
— Тука сме! Тука сме!
Майката изтичала да им отвори, прегръщала ги и им говорила:
— Милите ми деца! Колко се радвам, че ви виждам! Вие сте уморени и гладни. И ти, Пиеро, какъв си се изцапал! Идвай бързо да
те измия!
Този Пиеро бил най-големият й син и тя го обичала повече от другите, защото бил рижав като нея.
Децата насядали около масата и започнали да ядат така лакомо, че и бащата, и майката се развеселили. Момчетата разправяли едно след друго колко ги било страх в гората. Добрите хорица се радвали, че децата им отново при тях, но тази радост траяла, докато траяли и десетте екю. Щом изхарчили парите, те отново изпаднали в отчаяние и пак намислили да изоставят децата в гората. За да не пропадне отново техния план, решили да ги заведат много по-далече от първия път. Колкото и да се старали да приказват тихо, Малечко-Палечко пак ги чул и решил, че ще се оправи и сега, както се бил оправил първия път.
Но при все, че станал много рано да събере камъчета, не успял, защото вратата била здраво заключена. Тъкмо се чудел какво да прави, майката им раздала по парче хляб за закуска. Малечко-Палечко се успокоил. Сметнал, че ще може да си послужи с хляба вместо с камъчетата, като пуща трохи по пътя, затова го мушнал в джоба си.
Бащата и майката ги завели навътре в го¬рата, там,където била най-гъста и тъмна. Оставили ги и се върнали по една тайна пътека.
Малечко-Палечко не се разтревожил много. Той смятал, че лесно ще намери пътя по хляба, който бил натрошил. Но много се изненадали, защото не намерили ни трошица. Птичките били изкълвали всичко.
Децата започнали да се тревожат; колкото повече вървели, толкова повече се обърква¬ли и навлизали в гъстата гора. Настъпила нощта. Излязъл силен вятър, който ужасно ги изплашил. Струвало им се, че от всички страни чуват воя на вълците, които идват да ги изядат. Не смеели да си проговорят, нито да погледнат назад.
Малечко-Палечко се покатерил на върха на едно дърво, за да види дали не ще открие нещо. Като се оглеждал на всички страни, забелязал слаба светлина, сякаш свещ горяла много далеч, отвъд гората. Слязъл от дървото, но щом стъпил на земята, светлинката изчезнала и това го отчаяло.
Все пак.като вървял с братята си по посока на светлинката, отново я зърнал в края на гората. Стигнали най-сетне до къщата, в която горяла свещта. Потропали на вратата и една добра женица им отворила. Попитала ги какво искат. Малечко-Палечко й казал, че са бедни деца, които са се загубили в гората и я молят да ги пусне в къщи да преспят.
Като ги видяла такива нещастни, жената заплакала и им рекла:
— Ето, дечица, къде сте попаднали! Знаете ли, че тая къща е на един човекоядец, който яде малки деца?
— Стрино — отвърнал Малечко-Палечко, който цял треперел, като братята си. — Какво да сторим? И без това вълците ще ни изядат тази нощ в гората, ако не ни приютиш. Щом е тъй, ние предпочитаме да ни изяде твоят мъж. А може пък и да се смили над нас, ако много го помолиш.
Жената на човекоядеца си помислила, че ще съумее да скрие децата от мъжа си до сутринта, пуснала ги да влязат и ги настанила да се стоплят край хубавия огън, на който се печел на шиш цял овен за вечерята на човекоядеца.
Тъкмо започнали да се посгряват, чули три-четири силни удара по портата. Това бил човекоядецът, който се завръщал. Жената бързо ги скрила под леглото и отишла да отвори.
Човекоядецът веднага попитал дали е готова вечерята, има ли наточено вино и побързал да седне на масата.
Овенът бил още съвсем кървав и затова му се усладил още повече. Но докато го поглъщал, той душел наляво и надясно и все повтарял, че му мирише на прясно месо.
— Трябва да усещаш миризмата на телето, което току-що приготвих и го надянах на шиша — казала жената.
— Мирише ми на прясно месо, ти думам — отвърнал човекоядецът. — Тука се върши нещо скрито от мене.
Като казал това, станал от масата и отишъл право към леглото.
— Аха! — викнал той. — Ето как ме мамиш, проклета жено! Ето го дивеча да нагостя тримата си приятели човекоядци, които ще ми дойдат на гости тези дни.
И измъкнал изпод леглото едно подир друго седемте деца на дърваря. А те клетите палнали на колене и почнали да го молят за милост. Но той не знаел какво е милост, защото бил един от най-жестоките човекоядци. Разкъсвайки ги с очи, казал на жена си, че от тях ще излезе вкусно ястие с хубав сос.
Взел голям нож и като го точел на дълъг камък, който държал в лявата си ръка, се приближил до децата. Дори хванал едно от тях, но жената му рекла:
— Какво ще правиш посред нощ? Утре ще имаш достатъчно време.
— Права си — казал човекоядецът. — Дай им хубава вечеря да не измършавеят и ги заведи да си легнат.
— Добрата жена се зарадвала много и сложила на децата хубава вечеря. Но те не могли нищичко да хапнат, защото треперели от страх. А човекоядецът бил радостен, че ще има с какво да ногости приятелите си. Скоро главата му се завъртяла и отишъл да си легне.
Човекоядецът имал седем дъщери.Те били още малки.Имали хубав цвят на кожата защото се хранели с прясно месо като баща си. Сивите им очи били малки и съвсем кръгли, носът орлов, а устата извънредно голяма, с дълги, много остри и редки зъби.
И седемте отдавна си били легнали в голямото легло. Всяка била със златна коронка на главата си.
— В стаята имало още едно легло, също такова голямо. Тъкмо в него жената на човекоядеца настанила седемте момченца, след което отишла и тя да легне до мъжа си.
— Малечко-Палечко бил забелязал, че дъщерите на човекоядеца имат златни коронки на главите си.
— Той се страхувал да не би човекоядецът да се разкае, че не ги е заклал още същата вечер, затова станал в тъмното, събрал шапчиците от братята си, като не забравил и своята, полекичка ги нахлупил на главите на седемте дъщери на човекоядеца, след като им снел коронките.
— После сложил коронките върху главите на братята си и върху своята, та човекоядецът да ги вземе за своите дъщери, а дъщерите си — за момченцата, които искал да заколи.
— И добре станало, защото човекоядецът, като се събудил в полунощ, съжалил, че е оставил за другия ден това, което можел да свърши още същата вечер.
Скочил бързо от леглото, взел голям чувал и се качил пипнешком в стаята на дъщерите си. Приближил се до леглото, в което били синовете на дърваря.
Но като напипал една коронка, той бързо се дръпнал и си рекъл:
—  Брей, каква щях да я свърша! Изглежда, че снощи добре съм си пийнал.
След това се приближил до леглото на дъщерите си и като напипал шапчиците на момчетата, добавил:
—  Аха, ето ги нашите юнаци! Смело на работа!
Като изрекъл тези думи, той прерязал гърлата на седемте си дъщери и ги натъпкал в големия чувал, който добре завързал.
Малечко-Палечко треперел от страх да не се разбере измамата му. Чул как човекоядецът слязъл в избата. Но явно много бил пил, защото нищо не забелязал. Доволен, че тъй бързо си свършил работата, той се върнал да легне до жена си и след няколко мига захъркал силно. Тогава Малечко-Палечко събудил братята си, казал им да се облекат набързо и да го последват. Слезли тихичко в градината и прескочили оградата. Тичали почти цялата нош. разтреперани от страх, без да знаят накъде отиват.
Рано сутринта човекоядецът се събудил и рекъл на жена си:
— Напали силно огъня и опечи месото, което ще намериш в големия чувал в избата.
Жената отишла, без да се досеща за какво месо й приказва. Но едва развързала чувала, разпознала мъртвите си дъщери и паднала в несвяст. Човекоядецът, като видял, че жена му се бави, слязъл долу да й помогне. Щом като видял ужасното зрелище, и той се ужасил.
—  Ах, какво съм сторил! — извикал той. — Тези малки хитреци са ме изиграли, но скъпо ще ми платят нещастниците, и то незабавно!
Плиснал една кана вода в лицето на жена си и като я свестил, й казал:
—  Дай ми веднага седемлевговите ботуши да отида да ги хвана.
Излязъл на полето. След като тичал в разни посоки, най-сетне намерил пътя, по който вървели синовете на дърваря; те били вече на стотина крачки от бащината си къща.
При шума, който вдигали ботушите, се обърнали и видели човекоядеца да стъпва от планина на планина и да прескача реките лесно, сякаш са малки поточета.
Малкият Палечко забелязал пещера в една скала наблизо и се скрил с шестимата си оратя там.
Изморен от дългия, напразно извървян път, защото седемлевговите ботуши тежали много, човекоядецът решил да си почине и случайно седнал на скалата, под която се били скрили момчетата.
Капнал от умора, той веднага заспал.
Малечко-Палечко не се изплашил чак толкова. Накарал братята си да изтичат бързо до къщи, като им заръчал да не се безпокоят за него. Те послушали съвета му и скоро стигнали бащината си къща.
Малечко-Палечко се приближил до човекоядеца, измъкнал полекичка ботушите му и веднага ги намъкнал. Ботушите били много големи и широки, но тъй като били вълшебни, имали свойството да се уголемяват или смаляват според краката на онзи, който ги обуел, така, че му станали, сякаш били правени за него.
Малечко-Палечко отишъл право в къщата на човекоядеца. Намерил жена му, която оплаквала закланите си дъщери, и й казал:
—  Твоят мъж е в голяма опасност. Пленен е от банда крадци, които са се заклели да го убият, ако не им даде всичкото си злато и сребро. Случайно ме забеляза и ме помоли да дойда при тебе. Ако не ми предадеш на часа цялото му имане, ще бъде безжалостно убит. Тъй като работата е много бърза, даде ми седемлевговите си ботуши, ей ги на, което е и доказателство, че не съм лъжец.
Добрата жена много се изплашила и му дала всичко, каквото имала.
Малечко-Палечко нарамил цялото имане на човекоядеца и се върнал в бащината си къща, където го посрещнали радостно.
Благодарение на богатството, което донесъл, цялото семейство заживяло охолно. Той отрупал с благодеяния своите братя, които преди му се подигравали и го тормозели.
Малечко-Палечко не пораснал много, но си останал предвидлив и разумен. Забравил тъжното минало и често ходел без страх в гората на разходка.

Едно време имало един човек на име Мехмед рибаря. Тоя човек през деня ловял риба, а вечер я продавал и от това преживявал.
Веднъж той заболял и като не се надявал да остане жив, рекъл на жена си:
— Когато умра, не казвай на сина ми, че съм бил рибар.
Както и да е, дните му се свършили и той умрял.
След това синът на рибаря се опитал да се залови за някаква работа. Но за каквото и да се хванел, с нищо не можел да се справи
После дошъл смъртният час и на майка му: тя умряла. Тая нощ момчето с мъка дочакало утрото.
А на утрото видяло, че няма какво да яде, и почнало да тършува из цялата къща, дано намери някаква дребна вещ, за да я продаде и си купи с тия пари нещо за ядене. Докато търсело, в ръцете му попаднала бащината въдица. Щом я видяло, момчето решило: „Баща ми сигурно е бил рибар“. Взело въдицата и отишло право на морския бряг
Там уловило две риби: едната от тях продало, с тия пари си купило хляб и въглища и си отишло в къщи, а другата опекло на въглени и я изяло.
Момчето намерило това занятие сгодно за себе си и ето че се захванало да лови ката ден риба, продавало я и с тия пари живеело.
Един път уловило такава красива риба, че не се решило нито да я продадe, нито да я изяде. Тозчас се прибрало в къщи, изкопало яма, напълнило я с вода и пуснало в нея рибата.
Тая нощ синът на рибаря останал гладен, а сутринта отново отишъл на морето.
Вечерта се върнал в къщи — и какво да види? — всичко в къщи разтребено, подът пометен.
„Това ще да са направили съседите“ — помислил си той и им пожелал здраве и живот.
На другата сутрин момчето станало, полюбувало се на своята риба, после излязло, а когато се върнало в къщи, видяло, че къщата му чак до самата порта на улицата добила съвсем друг вид.
Момчето влязло в къщи, пак се полюбувало на рибата и си легнало да спи.
На другия ден се запътило за кафенето, седнало в един кът и се замислило. Приближил се един от приятелите му и го попитал:
— За какво си се замислил?
Момъкът му разказал каква е работата.
Приятелят го попитал пак у кого е ключът от къщата и не остава ли там някой, а момчето му обяснило, че ключът е у него, а в къщи освен рибата няма друга жива душа.
Приятелят му отново го попитал:
— А каква риба е тая?
Момъкът му разказал. Тогава приятелят го посъветвал да се скрие в къщи и да я проследи. Синът на рибаря си отишъл у дома.
И ето, един ден той се престорил, че излиза: отворил и затворил вратата, а сам се скрил. И изведнъж вижда — рибата излиза от щерната, отърсва от себе си люспите и се превръща в необикновено хубава мома. Той грабнал рибените люспи и ги хвърлил в огъня.
— Не трябваше да правиш това — укорила го тя, — но стореното си е сторено!
Момъкът поискал да се ожени за нея, момата се съгласила и те тозчас вдигнали сватба.
И ето, всички съседи дошли да огледат момата, захласнали се по нея, само се чувало да казват, че такава мома подхожда и на самия падишах. Слуховете за хубостта на момата стигнали до шаха и когато той пожелал да види хубавицата, довели я в двореца.
И ето, падишахът решил да отнеме момата от сина на рибаря. Но да направи това току-така, без какъвто и да е предлог, той не можел — тогава всеки би имал право да каже, че шахът отнема жените на своите поданици. Затова трябвало да се обвини в нещо рибарят.
Тогава шахът повикал при себе си момъка и му рекъл:
— Ако построиш за четиридесет дни сред морето дворец от злато и елмази, няма да взема момата, не сполучиш ли — ще я взема!
Младежът си отишъл в къщи разплакан и натъжен. Момата го попитала какво му е и той й разказал каква задача му е задал падишахът.
— Не плачи — утешила го тя, — това е лесна работа! Иди на онова място, дето ме хвана, хвърли там един камък; пред тебе ще излезе един арапин и ще рече: „Заповядай!“ А ти му речи:
„Най-младата царска дъщеря ти праща поздрав, иска вързопчето за баня“. Вземи това вързопче, хвърли го насред морето и се
върни в къщи!
Синът на рибаря направил така, както му заръчала момата: отишъл при арапина, получил вързопчето, хвърлил го в морето и се върнал в къщи.
На заранта, когато станал, що да види — на онова място, дето хвърлил вързопчето, се издигал дворец и по-хубав, отколкото искал падишахът. Отишъл радостен право при падишаха и му обадил новината.
Падишахът видял, че от морето наистина се издига дворец. Тогава той поискал мост от кристал да съедини двата двореца.
Момъкът си отишъл в къщи и пак почнал да плаче.
— Не плачи! — рекла му момата. — Иди при арапина, поискай от него възглавница и я хвърли пред двореца.
Синът на рибаря направил всичко, както рекла момата. И ето, като се отдалечил малко, той се обърнал и видял: до самия дворец се проснал мост от кристал и по-хубав, отколкото искал падишахът.
Момъкът отърчал право при шаха, а той погледнал, видял, че мостът наистина е построен. Тогава рекъл на момъка:
— Сготви ми за четиридесет дни такава гозба, че всички хора, колкото са на света, да ядат от нея, а гозбата все да се увеличава.
Момъкът се върнал в къщи, седнал и се замислил. Тоя път момата го изпратила при арапина да поиска воденичка за кафе.
— Само гледай да не мелиш — заръчала му тя.
Момъкът взел от арапина воденичката и по пътя към къщи случайно я завъртял и що да види: излетели седем-осем блюда с гозби. Той пъхнал воденичката в пазвата си и се затекъл към къщи.
На другия ден съобщили на падишаха, че младежът е готов да изпълни повелята му, и шахът заповядал на глашатая да разгласи: „Нека всеки дойде в къщата на сина на рибаря!“
Накъсо казано, всички дошли в къщата му и се наяли до насита. И ето, на света не останал никой, който да не е бил там, а гозбата ставала все повече и повече.
Но падишахът не мирясал. Той заповядал на момъка да излюпи муле от яйце. Момъкът разправил за това на момата, а тя пак го изпратила при арапина и му заръчала да вземе от него три яйца.
— Но гледай да не ги счупиш — предупредила го тя.
Момъкът отишъл и взел яйцата. По пътя той си помислил: „А какво ще стане, ако счупя едно яйце?“ — и го пуснал на земята; от яйцето изскочило грамадно муле — препуснало насам, препуснало натам, а после се хвърлило в морето. Останалите яйца момъкът отнесъл в къщи.
— Къде е едното? — попитала момата, а той отговорил, че го е счупил.
— Не трябваше да правиш това! Но стореното е сторено!
Момъкът взел едното яйце, отишъл в покоите на падишаха и рекъл:
— Позволете ми да се кача на скамейката!
Шахът се съгласил. Момъкът се качил на скамейката, счупил яйцето и пуснал мулето. Мулето се нахвърлило върху падишаха, а той крещи: „Ай-ай-ай !“ — но момъкът го спасил и мулето избягало в морето.
След това падишахът му заповядал:
— Донеси ми такова неродено дете, което би могло да ходи и да говори.
Младежът разказал и това на момата.
— Иди при арапина — казала момата — и кажи: „Най-малката царска дъщеря праща поздрав; ако сестра й е родила, кажи й, че тя иска да види детето“.
Момъкът отишъл при арапина.
— Още не е родила, почакайте малко — като роди, ще го донеса — отговорил той.
Няма да приказваме надълго и нашироко. Арапинът донесъл детето. Синът на рибаря го взел и го занесъл в къщи. Щом видяло леля си, новороденото я прегърнало и рекло:
— Лелко!
После младежът взел момчето и отишъл в двореца. Там детето се приближило до падишаха и му ударило една плесница.
— Може ли за четиридесет дни да се построи дворец от злато и елмази? Ами мост от кристал? Мигар мулетата се раждат от яйца?
Мигар някой на света може да роди възрастен, а? — дума новороденото и с все сила бие падишаха.
Не изтърпял падишахът и взел да се моли:
— За бога! Нека момата си остане на рибаря, аз не я искам! Но махнете от мене това дете!
Синът на рибаря взел момчето и си отишъл в къщи. След това той се оженил за момата и те празнували сватбата четиридесет дни и четиридесет нощи.

Там, където морските вълни се разбиват в стръмните скали, в Галиция, на края на испанската земя, в едно градче живеело малко момче. То нямало близки освен по-големия си брат, но брат му заминал далеко зад морето — в славния град Кадис, където мачтите на корабите се издигат като гора над лазурното море, а топлият вятър наду¬ва веселите платна. Там той пренасял от корабите на брега тежки бали с подправки и печелел добри пари, а малкият брат останал в родината си и трябвало сам да се прехранва. Но ненапразно той бил роден в Галиция — той бил находчив и не знаел що е отчаяние. Започнал да търгува с вода, подсладена с анасон, защото освен вода нямал друга стока, и от сутрин до вечер из улиците на града се носел звънкият му глас: „Кой тук е жаден? Кому да продам прекрасната, ледена, свежа вода?“
И веселите бедняци, а дори и знатните кабалеро подхвърляли на момчето по един сентимо за чаша студена сладка вода. Но отминали горещите дни, откъм океана духнал студеният вятър и никой вече не купувал вода от малкия пъргав галициец. Тогава момчето решило да замине при по-големия си брат в славния град Кадис, към топлото лазурно море. То отишло на пристанището и се обърнало към капитана на един прекрасен кораб с кралското знаме на мачтата :
— Сеньор капитан — казало момчето, — откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат над вълните, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът пъхнал ръце в джобовете на бродираната си със сърма дреха и отговорил:
— Разбира се, че ще те отведа, ако ми заплатиш два дублона.
— Но аз нямам и една песета! — казало момчето. — Нима вашият кораб не е достатъчно голям, за да ме откара по-евтино?
Капитанът високо се засмял:
— На бедняк като тебе не подобава да плава под знамето на краля. Я върви и потърси някоя мръсна гемия, на която пътуват дрипльовци като тебе!
Тогава момчето отишло при капитана на една стара гемия с черни изпокъсани платна. То му се поклонило и казало учтиво:
— Сеньор капитан, откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът измъкнал кривата си лула от устата и измърморил :
— Ще те закарам, ако ми платиш две песети.
— Но аз нямам нито един сентимо! — отговорило момчето. — Вашият кораб е достатъчно прекрасен, за да ме отведе безплатно.
— Я върви да се шегуваш с другиго! В отговор момчето се засмяло:
— Сеньор, добрата шега е по-скъпа от парите.
— Стига си ми пял и се махай! — изревал морякът.
— Вие сте прав, сеньор — продължил малкият галициец, — песента струва още по-скъпо и съм готов да ви докажа това на дело.
— Че как ще ми докажеш това? — учудил се капитанът.
— Ах, уважаеми сеньор — поклонило се момчето, — хайде да се уговорим така: ако аз ви изпея песен и тя ви хареса, вие ще ме откарате в Кадис с вашата фрегата и няма да ми искате нито сентимо.
— Добре — казал капитанът и се озъбил. — Но помни, че аз не мога да понасям песните и ако ти не ми угодиш, ще те изхвърля като куче зад борда!
Момчето пъргаво скочило на палубата на старата гемия и след малко били вече в открито море. Корабът започнал да подскача от вълна на вълна и да се поклаща ту на едната, ту на другата си страна, а капитанът взел да събира пари от пътниците, които плавали с жалката му гемия. Накрая той отишъл и при малкия галициец.
— Плащай — мрачно казал капитанът, но момчето не му подало пари, а звънко запяло, докато солените пръски на вълните заливали от главата до краката него, както и всички, които били на палубата:
Сеньор капитан, с пазарлъци не става: ти нас тук със солена вода ни гощаваш. Ще почерпя всички със сладка вода. Не си ли аз сметките с тебе видях?
Като чули песента му, моряците се разсмели високо, но суровият капитан дори не се и усмихнал.
— Плащай, дрипльо! — казал той още по-сопнато. — Тая песен не ми харесва.
Момчето запяло още по-силно, без да обръща внимание на вълните, които вече прехвърляли борда и заливали краката на моряците и пътниците:
Напразно на моята песен се сърдиш
и заплашваш в морето сега да ме хвърлиш.
Да нагълташ солена вода от морето
не струва дори една медна монета.
Но капитанът дори не доизслушал песента.
— Нахално момче — ревнал той. — Плащай, или ще те удавя като куче в морето!
Тогава момчето подхванало трета песен:
Колко щеш ме плаши, сеньор лош,
но в морето не ща като пес да потъна.
По-добре е във джоба да бръкна до дъно
и дълга си да върна до грош.
— Ето тая песен ми харесва! — казал капитанът и протегнал ръка да си получи парите, но момчето отблъснало ръката му и му се изсмяло в очите:
— Аз разчитам на думата ви, сеньор капитан. Уговорката си е уговорка. На вас ви хареса моята песен — значи сметките ни са уредени!
Капитанът заповядал на моряците да вадят водата от славната му фрегата, а след три дни малкият галициец пристигнал в Кадис на брега на лазурното море и се срещнал със своя любим брат.