Чуй всички приказки

Беше рожденият ден на инфантата. Тя ставаше точно на дванадесет години и слънцето грееше ярко в градината на двореца.
Макар и да беше истинска принцеса и инфанта на Испания, тя имаше само по един рожден ден на годината, също както децата на най-бедните хора, и поради това за цялата страна несъмнено бе от голяма важност този ден да бъде много хубав за нея. И денят наистина бе хубав. Високите шарени лалета стояха изправени на своите стъбла като дълги редици воини, гледаха предизвикателно през тревата към розите и казваха: "Сега и ние сме разкошни като вас!" Пурпурни пеперуди пърпореха край тях със златен прашец по крилете и се отбиваха по ред при всяко цвете; гущерчетата бяха изпълзели от пукнатините на зида и се препичаха в ослепителния бял блясък, а наровете се цепваха и се пръскаха от зноя и показваха кървящите си червени сърца. Дори бледожълтите лимони, които висяха в такова изобилие по полуизгнилата решетеста ограда и по сенчестите аркади, сякаш бяха добили по-наситен цвят от чудесната слънчева светлина, а магнолиите бяха отворили огромните си свити кълбовидни цветове от слонова кост и напълняха въздуха с тежко сладко ухание.
Самата малка принцеса се разхождаше надолу-нагоре по терасата с другарчетата си и играеше на криеница около каменните вази и старите, обрасли с мъх статуи. В обикновени дни й се позволяваше да играе само с деца от собствения й ранг, поради което трябваше винаги да играе сама, но рожденият ден беше изключение и кралят беше наредил да покани когото иска от младите си приятели и да се забавлява с тях. Някаква величествена грация лъхаше от тия стройни испански деца, когато се движеха плавно насам-натам. Момчетата носеха шапки с големи пера и къси развяващи се плащове, момичетата прихващаха шлейфовете на дългите си рокли от златотъкан плат и закриваха очите си от слънцето с огромни черно-сребърни ветрила. Но инфантата бе най-грациозна, облечена с най-голям вкус по малко претрупаната мода на ония дни. Роклята й бе от сив атлаз, полата и широките бухнали ръкави – тежко везани със сребро, а стегнатият корсаж – осеян с редици ситен бисер. Две мънички пантофки с бледочервени розетки се подаваха изпод роклята й, когато ходеше. Голямото й ветрило от прозирен плат бе в розов и бисерен цвят, косата й заграждаше в окован кръг бледото личице като ореол от матово злато и в нея имаше затъкната прекрасна бяла роза.
През прозореца на двореца ги наблюдаваше тъжният и мрачен крал. Зад него стоеше брат му дон Педро Арагонски, когото той мразеше, а до него седеше изповедникът му, великият инквизитор на Гренада. По-тъжен от всеки път беше сега кралят, защото, гледайки как инфантата се покланя с детинска сериозност на събиращите се придворни или се смее зад ветрилото си към навъсената херцогиня Албукерке, която винаги я придружаваше, той мислеше за младата кралица, нейната майка. Съвсем неотдавна – поне тъй му се струваше на него – тя беше дошла от пределите на веселата Франция, беше се стопила в мрачното великолепие на испанския двор и беше умряла само шест месеца след раждането на детето, преди бадемите да цъфнат два пъти в градината, преди да си набере за втори път плодове от старата възлеста смокиня, която растеше сред обраслия в трева вътрешен двор. Толкова велика бе любовта му към нея, че не можеше да понесе дори и гробът да я скрие от него. Тя беше балсамирана от един мавритански лечител, комуто за тая услуга беше подарен животът, макар че същият този лечител, както казваха хората, по-рано, заради ерес и подозрение в магьосничество, бил обречен на Светата инквизиция. Сега тялото на кралицата все още лежеше върху постланото с килими погребално носило в дворцовия параклис от черен мрамор, точно както монасите я бяха внесли там в онзи ветровит мартенски ден преди около дванадесет години. Веднъж на месеца кралят, загърнат с тъмно наметало и със затъмнен фенер в ръка, влизаше вътре, коленичеше до нея, зовеше я "Mi reina! Mi reina!"* (* Моя кралице! Моя кралице! (исп.). – Б. пр.), а понякога нарушаваше строгия етикет, който в Испания определя всяко действие в живота и поставя граници дори за скръбта на един крал, стискаше бледите, покрити със скъпоценни камъни ръце в неудържим пристъп на скръб и се мъчеше да я събуди със страстни целувки по студеното, боядисано лице. Днес му се струваше, че я вижда отново, каквато я беше видял в замъка на Фонтенбло – тогава той беше само петнадесетгодишен, а тя още по-млада. При този случай двамата бяха официално сгодени от папския нунций в присъствието на френския крал и целия му двор и той се беше върнал в Ескуриал с малка къдрица руси коси и спомена за две детински устни, наведени, за да му целунат ръка, докато се качваше в каляската си. Сетне беше дошла сватбата, извършена набързо в Бургос, малко градче на границата между двете страни, и величественото многолюдно влизане в Мадрид с обичайното отслужване на празнична литургия в черквата "Ла Аточа". Бяха устроили и аутодафе – по-тържествено от всеки друг път, в което близо триста еретици, сред тях и много англичани, бяха предадени на гражданските власти за изгаряне.
Той наистина я беше обичал лудо, дори мнозина мислеха, че я беше обичал в ущърб на собствената си страна, която тогава воюваше с Англия за имперските си владения в Новия свят. Почти не й беше позволявал да се отдалечи извън погледа му; заради нея беше забравил, или изглеждаше да е забравил, всички важни държавни дела; и с тая страшна слепота, с която страстта поразява своите роби, не забелязваше, че сложните церемонии, с които се мъчеше да й достави удоволствие, само влошаваха странната болест, от която тя страдаше. След нейната смърт бе за известно време като безумен. Той сигурно щеше официално да се откаже от престола и да се оттегли в големия трапистки манастир в Гренада, където бе вече назначен за игумен, ако не го беше страх да остави малката инфанта на милостта на брат си, чиято жестокост бе твърде голяма дори за Испания и когото мнозина подозираха, че е причинил смъртта на кралицата с чифт отровни ръкавици, подарени по случай гостуването й в неговия арагонски замък. Дори и след като изминаха трите години всенароден траур, наложен в цялата държава с кралски указ, той не търпеше министрите да му говорят за нова женитба и когато самият император изпрати при него посланици и му предложи ръката на хубавата ерцхерцогиня на Бохемия, той ги помоли да предадат на своя господар, че кралят на Испания вече се е венчал със скръбта и макар тя да е съпруга, която не носи радост, той я обича повече от красотата – този отговор струваше на короната му загубата на богатите Нидерландски владения, които скоро след това, подбудени от императора, въстанаха против него под водачеството на няколко фанатици от протестантската църква.
Целият му брачен живот с неговите бурни пламенноцветни радости и с ужасното страдание, причинено от внезапния край, сякаш възкръснаха пред него днес, когато наблюдаваше как инфантата играе на терасата. Тя притежаваше напълно прелестното нетърпение на кралицата, също така своенравно отмяташе глава, имаше същата горда, извита красива уста, същата очарователна усмивка – vrai sourire de France* (*Истинска усмивка на Франция (фр.) – Б. пр.), – докато поглеждаше от време на време нагоре към прозореца или протягаше ръчицата си, за да я целуне някой величествен испански благородник. Но пискливият смях на децата режеше слуха му, а ярката безмилостна слънчева светлина се подиграваше с неговата скръб и неясен мирис на непознати подправки, каквито се употребяват при балсамирането, сякаш се смесваше – или той само си въобразяваше – с чистия утринен въздух. Той зарови лице в ръцете си и когато инфантата погледна пак нагоре, завесите бяха дръпнати – кралят се беше оттеглил.
Тя направи малка moue** (**Гримаса (фр). – Б. пр.) на разочарование и сви рамена. Наистина би могъл да постои с нея поне на рождения й ден! Какво значение имаха скучните държавни дела? Или е отишъл в тоя мрачен параклис, където винаги горяха свещи И където никога не й позволяваха да влезе. Колко глупаво от негова страна, когато слънцето грее тъй ярко и всички са тъй щастливи! Освен това нямаше да види лъжливия бой с бикове, за който вече свиреше тръбата, да не говорим за кукления театър и другите чудни неща. Чичо й, както и великият инквизитор бяха по-разумни. Те излязоха на терасата и й поднесоха много мили благопожелания. И тя отметна хубавата си глава, хвана дон Педро за ръка и бавно се запъти надолу по стълбата към дълъг павилион от пурпурна коприна, издигнат в края на градината, и другите деца я последваха в строг ред, според първенството си, като тия с най-дългите имена вървяха най-напред.
Шествие от благородни момчета, фантастично облечени като тореадори, излезе да я посрещне и младият граф Тиера-Нуева, чудно хубаво четиринадесетгодишно момче, свали шапка с цялата грация на роден хидалго и испански гранд и тържествено я заведе вътре при малък стол от позлата и слонова кост, поставен върху подиум над арената. Децата се разделиха на групички наоколо, вееха си с големите ветрила и си шепнеха, а дон Педро и великият инквизитор останаха, засмени, при вратата. Дори херцогинята – камерера-майор или старша придворна, както я наричаха, – слаба жена със сурови черти и с жълта гофрирана яка, не изглеждаше чак толкова лоша, както винаги: нещо като студена усмивка се плъзна по набръчканото й лице и присви тънките й безкръвни устни.
Това бе наистина чудесен бой с бикове и много по-приятен – мислеше си инфантата, – отколкото истинският бой, на който я бяха завели в Севиля по случай гостуването на пармския херцог при баща й. Някои от момчетата яздеха наперено пръчки с конски глави и размахваха дълги копия с пъстри снопове ярки панделки, вързани на тях; други бяха без коне, развяваха червените си наметала пред бика и леко се прехвърляха през преградата, когато той се спускаше срещу тях; а колкото за самия бик, той беше също като жив бик, при все че беше направен от кожа, обтегната на преплетени пръчки, и току му хрумваше да обикаля арената непременно на задните си крака, което никога не би хрумнало на един жив бик. Освен това той се биеше чудесно и децата така се възбудиха, че се качиха на пейките и взеха да махат дантелените си кърпички и да викат: "Bravo toro! Bravo toro!"* (*Чудесен бик (исп.). – Б. пр.) така разгорещено, сякаш бяха възрастни. Но най-после след продължителна борба, през време на която няколко от пръчките с конски глави бяха намушкани, а ездачите им свалени, младият граф Тиера-Нуева накара бика да коленичи и след като получи от инфантата позволение да нанесе coup de grace** (**Решителният удар (фр.). – Б. пр), заби дървената си шпага във врата на бика с такъв устрем, че главата направо падна и откри засмяното лице на малкия мосьо дьо Лорен, сина на френския посланик в Мадрид.
Тогава сред шумни ръкопляскания арената бе разчистена, а мъртвите пръчки-коне тържествено измъкнати от двама пажове мавританци, облечени с ливреи в жълто и черно. Подир кратък антракт, през време на който един французин, учител по пластична гимнастика, игра на опънато въже, италиански куклен театър представи полукласическата трагедия "Софонисба" на малка сцена, издигната за тая цел. Те играха тъй добре и жестовете им бяха тъй изключително естествени, че в края на пиесата очите на инфантата съвсем се замъглиха от сълзи. Всъщност някои от децата наистина се разплакаха и трябваше да ги утешат със сладкиши, а и самият велик инквизитор се трогна и не се стърпя да каже на дон Педро, че това му се струва прекалено – не може предмети, направени от дърво и боядисан восък и движени механично с конци, да бъдат толкова нещастни и изложени на такива беди.
После излезе африкански фокусник, който донесе голяма плитка кошница, покрита с червен плат, постави я сред арената, извади от чалмата си чудновата тръстикова свирка и я наду. След няколко мига платът се размърда, свирката звучеше все по-пискливо и по-отчетливо и две зеленозлатисти змии подадоха странните си клинообразни глави, бавно се издигнаха и се залюляха насам-натам в такт с музиката, както цветята се поклащат във водата. Децата обаче доста се уплашиха от техните петнисти качулки и бързо стрелкащи се езици и бяха много по-доволни, когато фокусникът накара от пясъка да порасне мъничко портокалово дръвче, да се покрие с хубав бял цвят и гроздове от истински плодове; а когато взе ветрилото от дъщеричката на маркиза де Лас Торес и го превърна в синя птица, която захвърча из павилиона и запя, възторгът и изумлението им нямаха граници. Тържественият менует, който изпълниха момчетата-танцувачи от черквата "Нуестра Сеньора дел Лилар"* (*Светата дева на Колоната" (исп.). – Б. пр.), бе също очарователен. Инфантата никога досега не беше виждала тая чудесна церемония, устройвана всяка година през май пред олтара на Богородицата и в нейна чест; всъщност никой от испанското кралско семейство не беше влизал в голямата катедрала на Сарагоса, след като един луд свещеник, платен, както смятаха мнозина, от Елизабета, кралица на Англия, се беше опитал да даде отровна нафора на принц Астурийски. Затова инфантата беше само чувала за "Танеца на Богородицата", както го наричаха, а той наистина бе прекрасно зрелище. Момчетата носеха старовремски дворцови облекла от бяло кадифе, а чудноватите им триъгълни шапки бяха поръбени със сребро и увенчани с огромни снопове от щраусови пера и ослепителната белота на дрехите им, когато се движеха на слънце, се подчертаваше от мургавите лица и дългите черни коси. Всички бяха очаровани от тържественото величие, с което те изпълняваха сложните фигури на танеца, от безпогрешно изработената грация на бавните им движения и от изпълнените с достойнство поклони, а когато свършиха играта и свалиха големите си, украсени с пера шапки пред инфантата, тя прие поклона им с голяма благосклонност и даде обет да изпрати огромна восъчна свещ за олтара на "Светата дева на Колоната" като благодарност за удоволствието, което й беше доставила.
Група хубави египтяни, както наричаха по онова време циганите, влязоха след това на арената, седнаха в кръг с подгънати крака, засвириха тихичко на цитрите си, запоклащаха се в такт и едва чуто запяха тиха, мечтателна мелодия. Когато зърнаха дон Педро, те се смръщиха, а някои сякаш се изплашиха, защото само преди няколко седмици той беше обесил заради магьосничество двамина от племето им на пазара в Севиля. Но хубавата инфанта ги смая – тя се облегна на стола и ги загледа над ветрилото с големите си сини очи и те почувствуваха със сигурност, че едно тъй прекрасно създание никога не би могло да бъде жестоко. Затова продължиха да свирят много неясно, само допирайки струните на цитрите с дългите си островърхи нокти, а главите им започваха да клюмат, сякаш заспиваха. Изведнъж те нададоха вик, толкова рязък, че всички деца се стреснаха, а ръката на дон Педро стисна ахатовата дръжка на камата, скочиха на крака, лудо закръжиха около арената, заудряха дайретата и запяха някаква дива любовна песен на своя непонятен гърлен език. Сетне по даден знак всички се проснаха пак на земята, останаха да лежат безмълвни и само глухото звънтене на цитрите нарушаваше тишината. Те повториха това няколко пъти, изчезнаха за миг и пак се завърнаха, като водеха на синджир рунтава мечка, а на раменете си носеха няколко малки маймунки от Варвария. Мечката с безкрайно важен вид се изправи на главата си, а сбръчканите маймунки правеха всевъзможни забавни фокуси с две циганчета, които, изглежда, бяха техни господари, биеха се с мънички шпаги, стреляха с пушки и провеждаха редовно войнишко учение, също като кралската гвардия. Циганите наистина пожънаха голям успех.
Но най-смешната част от цялата утринна забава без съмнение бе танцът на малкото джудженце. Когато то излезе със запъване на арената, заклатушка се на кривите си крачка и залюля насам-натам огромната си разкривена глава, децата нададоха високи крясъци от възторг. Самата инфанта се смя толкова много, та чак камерерата бе принудена да й напомни, че макар да е имало много случаи, в които дъщеря на крал е плакала пред равни на себе си, никога още една принцеса с кралска кръв не се е веселила така пред хора, по-нискостоящи по произход. Джуджето обаче бе наистина неотразимо и дори в испанския двор, известен открай време със своята изтънчена слабост към ужасното, никога не бяха виждали такъв фантастичен малък изрод. А това беше и първото му излизане. Както си тичало свободно между дърветата, то било открито едва предишния ден от двама благородници, които случайно отишли на лов в отдалечена част на голямата крайградска гора от корков дъб, и било доведено от тях в двореца за сюрприз на инфантата, понеже баща му, беден въглищар, бил много доволен да се отърве от толкова грозно и безполезно дете. Може би най-забавното у него беше това, че нямаше никаква представа за собствения си смешно-грозен вид. Всъщност то изглеждаше съвсем щастливо и в най-добро разположение на духа. Когато децата се смееха, то се смееше също тъй несдържано и радостно, а в края на всеки танц правеше най-смешни поклони, усмихваше се и кимаше, сякаш беше наистина едно от тях, а не дребно уродливо същество, което природата, изпаднала в шеговито настроение, бе създала, за да му се подиграват всички други. А колкото за инфантата, тя съвсем го очарова. То не можеше да откъсне очите си от нея и танцуваше едва ли не само в нейна чест. Накрая тя си спомни как бе виждала знатните придворни дами да хвърлят букети на Кафарели, прочутия италиански дискант, когото папата бе изпратил от собствения си параклис в Мадрид, за да излекува тъгата на краля със сладкия си глас, дръпна розата от косата си и отчасти на шега, отчасти за да ядоса камерерата, му я хвърли през арената с най-милата си усмивка. Но джуджето прие цялата работа много сериозно, притисна цветето до грубите си напукани устни, сложи ръка на сърцето, отпусна се на коляно пред нея, захили се до уши и малките му лъчисти очички заискриха от удоволствие.
Това накара инфантата дотолкова да забрави сериозното си държане, че продължи да се смее дълго след като джудженцето беше изтичало от арената. Тя пожела пред чичо си танцът да бъде незабавно повторен. Обаче камерерата, под предлог, че слънцето припича твърде силно, реши, че ще е по-добре нейно височество незабавно да се завърне в двореца, където за нея бил вече приготвен чудесен пир, имало дори и истинска торта за рождения ден, цялата украсена с нейните инициали, изписани с цветна захар, и с хубаво сребърно знаме, което се веело на върха. Тогава инфантата се изправи с голямо достойнство, заповяда джудженцето да танцува отново за нея след часа на сиестата, изказа своята благодарност на младия граф Тиера-Нуева за очарователния му прием и се запъти обратно към покоите си, последвана от децата в същия ред, в който бяха дошли.
А джудженцето чу, че ще танцува повторно пред инфантата, и то по изрична нейна заповед, и се почувствува толкова гордо, че изтича в градината и тук, в смешен изблик на радост, започна да обсипва бялата роза с целувки и да изразява с най-недодялани и несръчни ръкомахания възхищението си.
Цветята бяха крайно възмутени от дръзкото му нахлуване в прекрасния им дом, а когато го видяха да подскача нагоре-надолу по пътеките и да размахва така смешно ръце над главата си, не можаха да сдържат повече своя яд.
– То е наистина твърде грозно, за да му се позволи да играе тук при нас! – възкликнаха лалетата.
– Трябва да пие маков сок и да заспи за хиляда години – казаха големите алени кремове ,и много се раздразниха и разгневиха.
– То е истински ужас! – изкрещя кактусът. – Колко е разкривено и смачкано, а главата му е крайно несъразмерна с краката. Бога ми, то ме кара да се чувствувам целият бодлив и ако се приближи до мен, ще го жегна с моите тръни.
– Вижте го как държи един от най-хубавите ми цветове! – възкликна белият розов храст. – Аз лично го дадох на инфантата, тая сутрин като подарък за рождения й ден, а сега то й го отнема. – И се развика колкото му глас държи: – Крадец, крадец, крадец!
Дори червеното мушкато, което обикновено не си придаваше важност и бе известно, че има безброй бедни роднини, при вида му затвори цветчетата си от отвращение, а когато теменугите меко забелязаха, че макар да е извънредно грозно, джуджето все пак не е виновно за това, мушкатото доста справедливо отвърна, че тъкмо това бил главният му недостатък и нямало никакво основание да уважаваш някого, защото бил непоправим. И наистина дори някои от теменугите чувстваха, че грозотата на джудженцето е почти преднамерена и че то щеше да прояви много по-добър вкус, ако си дадеше тъжен или поне замислен вид, вместо весело да скача и тъй смешно и глупаво да се кълчи.
А старият слънчев часовник, който беше твърде забележителна личност и бе показвал някога дневните часове на такава велика особа като самия император Карл V, така се смая от външността на джудженцето, че насмалко щеше да забрави да отбележи цели две минути с дългия си сенчест пръст. Той не можа да се сдържи и каза на големия бял паун, кацнал на слънце върху балюстрадата, че както се знае, децата на кралете са крале, а децата на въглищарите са въглищари и няма смисъл да се преструваме, че не е така, а паунът напълно се съгласи с тая мисъл и дори изкряска: "Разбира се, разбира се!" с такъв висок глас, че златните рибки, които живееха в басейна на хладния плискащ водоскок, подадоха глави от водата и попитаха огромните каменни тритони какво, за бога, се е случило.
Но, кой знае защо, птичките харесваха джудженцето. Те го бяха виждали често да танцува на горе-надолу из гората като горски дух подир вихрушки от листа или да се свива в хралупата на някой стар дъб и да дели орехите си с катеричките. Те нямаха нищо против това, че е грозно. Нали дори и славеят, който пееше тъй сладко в портокаловите горички, че понякога луната се навеждаше надолу да го послуша, не беше чак толкова хубав; освен това то се бе държало добре с тях през оная ужасна сурова зима, когато нямаше плодове по дърветата, земята беше корава като желязо, а вълците бяха слезли чак до портите на града да търсят храна, никога не ги бе забравяло, винаги им бе давало трохички от малкото си коматче черен хляб и бе делило с тях закуската си, колкото и да беше бедна.
Затова те кръжаха около него, на минаване леко докосваха бузите му с крилата си и си цвъртяха една на друга, а джудженцето така се радваше, че не можа да не им покаже прекрасната бяла роза. То им разправи също, че самата инфанта му я дала, понеже го обичала. Те не разбраха нито една дума от разказа му, но това нямаше значение, понеже те навеждаха главичките си и си даваха умен вид, а то е почти същото, както да разбираш нещо, и е много по-лесно.
И гущерите го харесаха много. Когато то се умори да тича и се хвърли на тревата да си почине, те заиграха и залудуваха отгоре му и се мъчеха да го забавляват с всичко, с каквото могат. "Всеки не може да бъде красив като гущер – викаха те, – би било прекалено да се иска такова нещо! И макар да звучи смешно, в края на краищата джудженцето не е чак толкова грозно, разбира се, ако си затвориш очите и не го гледаш." Гущерите бяха големи философи по природа и често седяха и мислеха часове наред, когато нямаха нищо друго да правят или времето бе твърде дъждовно за излизане.
Цветята обаче бяха много ядосани от тяхното държане и от държането на птичките. "Това само показва колко много се опростява от това неспирно търчане и подхвърчане – казаха те. – Добре възпитаните хора винаги си стоят на едно и също място като нас. Никой никога не ни е виждал да подскачаме нагоре-надолу по пътеките, нито да препускаме лудо в тревата подир водните кончета. Щом ни се поиска да променим обстановката, ние изпращаме да повикат градинаря и той ни пренася на друга леха. В това има повече достойнство и то е по-прилично. Но птиците и гущерите не знаят какво е покой, а птиците всъщност нямат и постоянен адрес. Те са чисто и просто скитници като циганите и човек трябва да се отнася към тях по съвсем същия начин." И те вирнаха нос във въздуха, добиха много горделив вид и бяха направо възхитени, когато след малко джудженцето стана от тревата и се запъти през терасата към двореца.
– Би трябвало да го затворят вътре до живот – казаха те. – Вижте гърбицата му и кривите му крака! – и се закискаха.
Но джудженцето не подозираше всичко това. То обичаше птичките и гущерчетата безкрайно много и мислеше, че цветята са най-чудесното нещо на света, след инфантата, разбира се, но тя пък му беше дала прекрасната бяла роза и го обичаше, а това имаше огромно значение.
Колко съжаляваше, че не се беше върнало с нея! Тя щеше да го сложи от дясната си страна и да му се усмихне, а то нямаше нито за миг да се отдели от нея, щяха заедно да си играят и щеше да я научи на какви ли не чудесни фокуси. Защото, макар и да не беше влизало дотогава в дворец, то знаеше множество смайващи неща. Умееше да прави мънички тръстикови кафези за жетварчета, за да пеят в тях, и да изработва от дългоколенчати бамбукови стъбла свирката, която обича да слуша Пан. Знаеше гласа на всяка птица и можеше да повика скорците от върха на дървото и чаплата от мочура. Познаваше дирите на всяко животно и можеше да проследи заека по леките му стъпки и глигана по утъпканата шума. Знаеше танеца на всички ветрове: лудешкия танец с червените одежди на есента, лекия танец със сини сандали над житата, танеца с белите снежни венци през зимата и танеца на цветчетата в овощните градини през пролетта. Знаеше къде вият гнездата си горските гълъби и веднъж, когато ловец на птици бе хванал в примка бащата и майката, само бе отгледало малките и беше им направило малък гълъбарник между клоните на един пречупен бряст. Те бяха съвсем питомни и се хранеха от ръцете му всяка сутрин. Тя щеше да ги хареса – и тях, и зайчетата, които сноват във високата папрат, и сойките със стоманеносините им пера и черни човки, и таралежите, които могат да се свият на бодливо кълбо, и големите мъдри костенурки, които пълзят насам-натам, поклащат глави и похапват от младите листа. Да, тя непременно трябваше да дойде в гората да играе с него. То ще й отстъпи своето креватче и ще бди пред прозореца до зори, да не би дивите рогати животни да й сторят някакво зло или мършавите вълци да се промъкнат твърде близо до колибата. А на съмване ще почука на капаците на прозорците, за да я събуди, и двамата ще излязат и ще танцуват цял ден. В гората съвсем не е самотно. Понякога минава някой епископ на бяло муле, зачел рисувана книжка. Понякога, облечени със зелени кадифени шашки и куртки от дъбена еленска кожа, вървят соколари, сложили върху китките си соколи с качулки на главите. По гроздобер идват винари с червени ръце и крака, с венци от лъскав бръшлян и носят мокри мехове с вино; въглищари седят нощем около огромните си мангали, гледат как сухите дървета се овъгляват бавно на огъня и пекат кестени в пепелта, а разбойниците излизат от своите пещери и се веселят с тях. Веднъж пък беше видяло красиво шествие, проточило се по дългия прашен път за Толедо. Отпред вървяха монаси, сладко пееха и носеха пъстри хоругви и златни кръстове, след тях идваха войници със сребърни брони, с мускети и пики, а обкръжени от войниците вървяха трима боси мъже със странни жълти дрехи, изрисувани целите с чудни фигури и носеха запалени свещи в ръце. Наистина много нещо има за гледане в гората. И когато тя се умори, то ще й намери меко място, обрасло с мъх, или ще я носи на ръце, защото е много силно, макар и да знае, че не е високо. Ще й направи огърлица от червен брей и тя няма да е по-грозна от белите зърна, които имаше по роклята й, а когато й омръзнат, ще ги захвърли и то ще й намери други. Ще й донася шапчици от жълти и мокри от роса съсънки и мънички светулчици, които да светят като звезди в матовото злато на нейните коси.
Но къде ли е тя? Джуджето попита бялата роза, ала розата не му отговори. Целият дворец като че ли беше заспал и дори там, където капаците не бяха затворени, тежки завеси бяха дръпнати пред прозорците, за да не пропускат слънчевия блясък. То обиколи отвред, потърси място, през което би могло да влезе и най-сетне зърна една тайна вратичка, останала отворена. Мушна се през нея и се озова в разкошна зала, като че по-разкошна и от гората – навсякъде имаше толкова много позлата, дори подът беше направен от големи цветни камъни, подредени в някаква геометрична рисунка, но малката инфанта не беше там, само няколко чудни бели статуи гледаха надолу към него от ясписовите си подставки с тъжни празни очи и усмихнати устни.
В дъното на залата висеше богато извезана завеса от черно кадифе. Тя бе осеяна със слънца и звезди – любимите изображения на краля, шити с цвета, който обичаше най-много. Може би инфантата се криеше зад нея? Трябваше да провери на всяка цена.
И тъй джуджето тихичко прекоси залата и дръпна завесата. Не, там имаше само друга стая и тя му се видя по-хубава от стаята, която беше току-що напуснало. Стените бяха облечени със зелен гоблен, на който имаше извезани с игла множество фигури, представляващи лов – творба на няколко фламандски художници, които бяха посветили повече от седем години на довършването й. Едно време това е била стаята на Jean le Fou, лудия крал, който бил толкова влюбен в лова, че в пристъпите на безумие често надувал ловния си рог, пронизвал с кама бледите бягащи елени, мъчел се да яхне огромните коне, вдигнали се на задните си крака, и да повали рогача, върху който се нахвърляха едрите кучета. Сега я използуваха като стая за съвещания и върху масата по средата лежаха червените портфейли на министрите, щампосани със златните лалета на Испания и в гербовете и емблемите на Хабсбургския род.
Джудженцето се огледа в почуда наоколо и малко го достраша да продължи нататък. Странните безмълвни конници, които препускаха тъй бързо и безшумно през дългите горски поляни, му се сториха като ония страшни призраци, за които бе чувало да говорят въглищарите – като компрачо, които излизат на лов само нощем и ако срещнат човек, превръщат го в кошута и го подгонват. Но си помисли за инфантата и доби смелост. Искаше да я намери сама, да й каже, че и то я обича. Може би тя беше в следващата стая.
То изтича по меките мавритански килими и отвори вратата. Не! Тя не беше и там. Стаята бе съвсем празна. Беше тронна зала, използувана за приемане на чуждестранни посланици, когато кралят се съгласеше да им даде лична аудиенция – напоследък това не се случваше често, – същата стая, в която преди много години се бяха явили пратеници от Англия да уговорят женитбата на тяхната кралица – тогава една от католишките владетелки в Европа – с най-големия син на императора. Стените бяха облечени с позлатена кордовска кожа и тежък позлатен полилей с разклонения за триста восъчни свещи висеше от черно-белия таван. Под голям балдахин от златотъкан плат, на който със ситен бисер бяха извезани лъвовете и кулите на Кастилия, стоеше самият трон, покрит с богата мантия от черно кадифе, осеяно със сребърни лалета и тежко поръбено със сребро и бисер. Върху второто стъпало на трона бе сложено нисичко столче с възглавница от сребърна тъкан, на което инфантата заставаше на колене, а по-долу от него и извън обсега на балдахина стоеше столът на папския нунций – той единствен имаше право да седи в присъствието на краля по време на всякакви публични церемонии и неговата кардиналска шапка с обърканите алени пискюли лежеше на пурпурна табуретка отпред. На стената срещу трона висеше портрет в естествена големина на Карл V с ловни дрехи и с голямо куче до него, а картина, на която Филип II приема от холандците феодалната клетва за вярност, заемаше срещната част на другата стена. Между прозорците стоеше черно абаносово шкафче, инкрустирано с плочки от слонова кост, с фигури от Холбайновия "Танц на смъртта", гравирани – както казваха някои – собственоръчно от тоя прочут майстор.
Но малкото джудженце бе безразлично към цялото това великолепие. То не би дало розата си срещу всичките бисери на балдахина и нито едно бяло листенце от розата си срещу самия трон. Това, което искаше, бе да види инфантата, преди тя да отиде в павилиона, и да я помоли да избяга с него, щом свърши своя танц. Тук, в двореца, въздухът е спарен и тежък, а в гората вятърът духа свободно и слънцето с блуждаещи златни ръце отмества трепетни листи. Цветя има и в гората, може би не тъй разкошни, както цветята в градината, но въпреки това с по-сладък дъх: зюмбюли в ранната пролет, които с люшкаща се синевина заливат прохладни поляни и тревисти могилки; жълти иглики, които се гнездят на малки кичури около възлестите корени на дъбовете; ярки жълтурчета и сини великденчета, и перуники – морави и жълти. Има сиви реси по леските, а напръстничетата клюмат под тежестта на шарените си чашки, които привличат пчелите. Кестенът си има своите островърхи свещници от бели звезди, а глогът – своите прекрасни бели лунички. Да, тя непременно ще дойде с него в хубавата гора и то ще танцува цял ден за нейно удоволствие. Усмивка блесна в очите му при тая мисъл и то влезе в следващата стая.
От всички стаи тя беше най-светлата и най-красивата. Розова дамаска от Лука с изтъкани по нея птици и нежни сребърни цветчета покриваше стените; мебелите бяха от тежко сребро, украсени с пищни венци и люлеещи се купидони; пред двете широки камини стояха големи паравани с извезани по тях папагали и пауни, а подът, който беше от морскозелен оникс, сякаш се губеше в далечината. И джудженцето не беше само. То видя в сянката на една врата в отсрещния край на стаята да стои и да го наблюдава една фигура. Сърцето му трепна, радостен вик се откъсна от устните му и то излезе на осветено от слънце място. Щом направи това, фигурката се мръдна също и то я видя ясно.
Инфантата? Това беше изрод, най-грозният изрод, какъв то бе виждало. Не правилно сложен като всички хора, а гърбав, с криви ръце и крака, с огромна клатеща се глава и грива от черна коса. Джуджето се навъси, и изродът също се навъси. То се засмя, и изродът се засмя с него и сложи ръце на хълбоците, както ги сложи самото то. Направи му подигравателен поклон, и изродът му отвърна с нисък поклон. Запъти се към него, изродът се запъти насреща му, като подражаваше на всяка негова стъпка, и спря, когато се спря и самото то. То изкрещя развеселено, изтича напред и протегна ръка, а ръката на изрода допря неговата – тя беше студена като лед. Джуджето се уплаши, дръпна ръката си настрана и ръката на изрода бързо я последва. То се опита да отиде напред, но нещо гладко и твърдо не го пусна. Лицето на изрода беше сега близо до неговото и изглеждаше изпълнено с ужас. То отметна косата от очите си. Изродът повтори движението. То го удари, и изродът отвърна на удара с удар. То се погнуси от изрода, и изродът взе грозно да му криви лицето си. То се отдръпна, и изродът отстъпи назад.
Какво бе това? Джуджето помисли за миг и огледа всичко в стаята. Беше страшно, но като че всичко имаше двойник в тая невидима стена от бистра вода. Да, срещу всяка картина имаше картина, срещу всяко канапе имаше канапе. Спящият фавн, който лежеше в алкова до вратата, си имаше дремещ брат-близнак, а сребърната Венера, която стоеше на слънчевата светлина, протягаше ръце към друга Венера, хубава като самата нея.
Да не беше това ехо? Джудженцето му се беше обаждало веднъж в долината и то му бе отговорило дума по дума. Дали ехото можеше да повтаря видяното от окото, както можеше да повтаря казаното от гласа? Дали можеше да направи един измамен свят съвсем като истинския? Дали сенките на нещата можеха да имат цвят, движение? Дали беше възможно това да е…
То се сепна, извади от пазвата си прекрасната бяла роза, обърна се и я целуна. Изродът също имаше роза, същата като неговата – листенце по листенце. Той я целуваше със същите целувки и я притискаше до сърцето си със страхотно кривене.
Когато истината проблесна в ума му, джуджето нададе безумен вик на отчаяние и падна с плач на земята. И тъй, не друг, а то бе уродливо и гърбаво, безобразно наглед и чудовищно смешно. Самото то бе изродът и не на друг, а на него се бяха смели децата и малката принцеса, за която мислеше, че го обича – тя също се беше присмивала на неговата грозота и глумила над разкривените му ръце и нозе! Защо не го бяха оставили в гората, където нямаше огледало, което да му каже колко е отвратително? Защо баща му не го беше убил, вместо да го продаде за негов позор? Горещи сълзи потекоха по бузите му и то разкъса бялата роза на парченца. Просналият се изрод направи същото и пръсна леките листенца във въздуха. Изродът се търкаляше на земята, когато джуджето го погледна, и се взря в него с лице, измъчено от болка. То се дръпна настрана, за да не го вижда, и закри очите си с ръце. Изпълзя като ранена животинка на сянка и остана да лежи там и да стене.
И в тоя миг самата инфанта влезе вътре с другарчетата си през отворената стъклена врата и когато видяха грозното малко джудже да лежи на земята и фантастично и пресилено да блъска пода със стиснати юмруци, всички избухнаха в гръмогласен безгрижен смях, заобиколиха го от всички страни и го загледаха.
– Като танцьор то беше смешно . – каза инфантата, – но като актьор е още по-смешно. Съвсем не е по-лошо от куклите, само че, разбира се, не е чак толкова естествено. – И тя размаха ветрилото си и заръкопляска.
Но джудженцето не вдигаше глава, а риданията му ставаха все по-глухи и по-глухи; изведнъж то някак странно изпъшка и се хвана за гърдите. След това падна пак и остана съвсем неподвижно.
– Това е чудесно – каза инфантата след кратко замълчаване, – но сега трябва да танцуваш за мен.
– Да – развикаха се всички деца, – трябва да станеш и да танцуваш, защото си пъргав като маймуните от Варвария и много по-смешен.
Но джуджето не им отговори.
Тогава инфантата тропна с крак и извика чичо си, който се разхождаше по терасата с шамбелана и четеше някакви депеши, току-що пристигнали от Мексико, там наскоро бе учредена Светата инквизиция.
– Моето смешно джудженце се муси – каза тя, – трябва да го постреснеш и да му кажеш да танцува за мен.
Те се усмихнаха един на друг, влязоха, без да бързат, вътре, дон Педро се наведе и плесна джуджето по бузата с везаната си ръкавица.
– Трябва да танцуваш, petit monstre* (*Малко чудовище (фр.) – Б. пр.), – каза той. – Трябва да танцуваш. Инфантата на Испания и на Индиите иска да я забавляваш.
Но джуджето не се помръдна.
– Налага се да повикаме палача с бича – рече с отегчение дон Педро и се върна на терасата. Обаче шамбеланът доби мрачен вид, коленичи до джудженцето и сложи ръка на сърцето му. А след няколко мига сви рамене, изправи се, направи нисък поклон пред инфантата и каза:
– Mi bella princessa* (* Моя хубава принцесо (исп.) – Б. пр.), вашето смешно джудженце никога вече няма да танцува пак. Жалко, защото е толкова грозно, че би могло да накара краля да се усмихне.
– А защо няма вече да танцува? – запита със смях инфантата.
– Защото му се е пръснало сърцето – отговори шамбеланът.
Инфантата се начумери и нежните й устни, които приличаха на листенца от роза, се свиха с прелестно пренебрежение.
– Нека занапред, тия, които идват да играят с мен, да нямат сърца! – извика тя и изтича в градината.

Имало едно време един велик вожд от равнините, който имал много нежни крака. Другите могъщи вождове му се присмивали; по-дребните вождове само се усмихвали, когато прокуцуквал край тях. И макар че не смеели да му се подиграват гласно, хората от племето също се забавлявали с мъките на своя вожд. Всички те имали еднаква съдба, нямали коне и били босоноги, но за техен късмет малцина имали такива нежни крака. Нещастният жрец, който бил съветник на Вожда с нежните крака, се страхувал и тревожел. Всеки път, когато го викали при вожда, му задавали такъв въпрос: „А сега какво ще направиш?“ Имали пред вид нежните крака на вожда.
Принуден от страха, най на края жрецът намислил план. Макар и да знаел, че това няма да разреши проблема с краката на вожда, все пак било нещо ново. Жрецът накарал няколко жени от племето да изтъкат дълга, тясна черга от тръстика и когато големият вожд тръгнел за някъде, четирима юнаци разгъвали чергата пред него, за да стъпва удобно. Но един ден юнаците се изморили да се грижат за краката на вожда. Без да внимават, те разгънали чергата върху едно място, където се въргаляли вър¬хове от стрели. Тези стрели отдавна били хвърлени, но острите им иглени парченца останали. Когато нежните крака на големия вожд се наранили от тези парченца, той се завайкал така силно, че листата по близките трепетлики започнали да трептят и досега все трептят.
Същата нощ бедният жрец получил една невъзможна задача от своя разгневен вожд: „Ще покриеш цялата земя с толкова плътни черги, че да не страдат повече моите крака. Ако не успееш, ще умреш, когато луната стане кръгла.“
Изплашеният заклинател изпълзял обратно в жилището си. Не му се щяло да отиде на смърт в нощта на пълнолунието, но не можел да намисли начин да избегне това. Внезапно той видял кожата на лоса, убит от него, просната неподвижна върху земята, и двете жени, които били заети да изстъргват козината отгоре й, и една мисъл проблеснала в търсещите му очи. Изпратил много ловци на лов. В продължение на много дни хванал на работа множество жени; много юнаци с ловни ножове рязали, а жените шиели с костени игли и сурови жили.
В деня преди луната да стане кръгла, жрецът отишъл при вожда и му казал, че е покрил колкото е възможно повече земя за такова кратко време. Когато вождът погледнал от вратата на жилището си, видял множество пътеки от кожа, които водели, докъдето стигал погледът му. Дълги ленти, които можели да бъдат местени от едно място на друго, свързвали основните кожени пътеки. Дори вождът си помислил, че този път магията на жреца е разрешила придвижването с нежни крака завинаги — но не станало така!
Един ден, когато големият вожд вървял по една от своите гладки, здрави кожени пътеки, видял красива девойка от племето да върви пред него по твърдата земя от едната страна на пъте¬ката. Когато чула тупкането на краката му по пътеката от лосова кожа, тя се извърнала и като че се усмихнала. Вождът се затичал да я догони, очите му неотклонно следвали девойката, която се усмихвала, и изведнъж краката му неволно излезли от тясната пътека и стъпили върху купчинка остри тръни! Момичето хукнало да се спасява, след като чуло отвратителния вой на вожда, а индианците в едно далечно село помислили, че ги нападат диви котки.
След две слънца, когато вождът се успокоил и започнал отново да приказва, заповядал да доведат при него жреца и заявил на нещастния човек, че на следния ден, когато отново слънцето бъде в зенита си, ще го изпрати незабавно в земята на сенките.
През нощта жрецът се изкачил на върха на висок хълм, за да потърси съвет от приятелски духове как да покрие цялата земя с кожа. По едно време заспал и засънувал, че те му показват отговора на трудната задача. Сред ярките блясъци на светкавици той се втурнал надолу по стръмния хълм, викайки още по-силно от големия вожд, докато острите зъбери разрязвали босите му ходила и крака. Спрял едва когато стигнал в колибата си. Работил цялата нощ до момента, в който дошли воините да го вземат, за да го изпратят в страната на сенките, тъкмо преди пладне на следния ден. Озовал се заобиколен от стража, въоръжена с бойни тояги. До гърдите си притискал здраво нещо плътно увито в парче еленова кожа. Приветливата му усмивка изненадала хората, край които минавал. „Я колко е безстрашен!“ — казвали си мъжете от племето. „Много е смел!“ — казвали си жените.
Големият вожд го очаквал пред жилището си. Той дал няколко бързи, строги заповеди на своята стража. Преди да отведат жреца обаче, той помолил да каже няколко думи на вожда.
— Говори! — казал вождът, натъжен, че ще изгуби такъв умен жрец, който правел много добре повечето магии. И самият вожд знаел, че е непосилна задача да се покрие с кожа цялата земя.
Без да се бави, жрецът коленичил пред вожда, извадил двата предмета от вързопчето и сложил всеки от тях на краката на вожда. Вождът усетил как сякаш чифт мечешки безкосмени лапи заместили босите му крака и отначало се озадачил, като гледал двете калъфчета от лосова кожа, изработени от жреца.
— Велики вожде — възкликнал радостно жрецът. — Открих начин да покрия цялата земя с кожа! За тебе, о, вожде, отсега нататък земята винаги ще бъде покрита с кожа.
Така и станало.

По своя език шайените били свързани с могъщата алгонкуинска фамилия, а по времето на тази история територията на шайените се простирала на запад от главното течение на величествената река Мисисипи.
Един ден в големия лагерен кръг се събрали много шайени за да отпразнуват празника на игрите. Макар че хората почтти умирали от глад, били много храбри и бодрият им дух се поддържал от членовете на Дружеството на Червената лисица, най-юначните между храбреците, които се усмихвали пред всяка опасност и се подигравали в лицето на самата смърт…
Двама жреци от племето останали в домовете си, за да облекат празничните си одежди и да се украсят с бои, а чак след това щели да се присъединят към игрите. Всеки жрец се стараел да си сложи най-подходящите дрехи и цветове по лицето и тялото си, така както индианците обикновено научавали този ритуал в сънищата си или докато постели в някое усамотено място.
Когато двамата жреци се натъкмили, срещнали се по пътя към дома на вожда. И двамата останали поразени и разгневени, като видели, че носят еднакви облекла и имат по себе си еднакви пера и бои.
— Защо — запитал единият от жреците — си облечен като мен? Или искаш да ограбиш моята сила, а може би да ми се подиграеш?
Другият жрец отвърнал:
— Ти си този, който ме имитира. Как се научи да се обличаш като мен?
— Нощес, в съня си на жрец, отидох до един бистър извор до лагера и там, отразена във водата, видях такава дреха, каквато нося сега — обяснил жрецът, който заговорил пръв. — Всяко перо, всяко мънисто и цветен символ бяха същите, каквито нося сега.
— В това, което ми казваш, има много мистерия и магия — казал другият. — Нощес, когато изгряха звездите, аз също отидох до извора и сънувах; там се научих да се облека така, както съм сега.
Заспорили кой има по-право да се облече така и на края решили да отидат заедно на извора и да се опитат да разберат кой има по-голямо право. Поели към извора, а хората тръгнали след тях, без да продумат.
Когато застанали на края на извора, всеки жрец отстъпил на другия да влезе пръв в дълбокия вир. Стъпили заедно във водата и пред очите на хората, които ги гледали, потънали.
Двамата жреци бавно се спуснали на дъното на вира. Там видели една много стара жена, която навярно живеел в извора.
— Защо идвате и какво търсите? — пискливо запитала жената. Познавайки добре жилото на глада, те отговорили в един глас:
— Хората ни гладуват. Нямаме никаква храна и най-добрите ни ловци не могат да намерят дивеч.
Старицата загледала втренчено двамата жреци, после им дала по една празна дървена гаванка. В едната сложила малко жито, а в другата — малко пемикан. Двамата жреци й благо¬дарили и през водата се изкачили до хората си, които ги очаквали.
Върнали се в лагера безмълвни. Там жреците поделили хра-ната между гладуващите хора. И макар всички да се наяли до насита, гаванките оставали пълни и не се изпразвали. Така хората отпразнували празника и отправили благодарности към Великия дух.
Старите хора от племето на шайените разправят, че така при тях дошли за първи път житото и пемиканът.

Имало едно време един цар, който не бил женен. Служил при него един стрелец, който се казвал Андрей.
Тръгнал веднъж стрелецът Андрей на лов. Ходил, ходил цял ден из гората, но не му излязъл късметът, не можал да попадне на дивеч. Вече се свечерявало, той тръгнал да се връща доста огорчен. По едно време видял, че на едно дърво седи гургулица.
„Я чакай – помислил си той, – да ударя поне тази." Стрелял и я ранил – търкулнала се гургулицата от дървото на влажната земя. Вдигнал я Андрей, поискал да й извие главата и да я сложи в торбата си.
Но гургулицата проговорила с човешки глас:
 – Не ме погубвай, стрелецо Андрей, не ми откъсвай главата, вземи ме жива, занеси ме в къщи и ме остави на прозореца. И гледай, като задряма, удари ме с всичка сила с дясната си ръка: ще се сдобиеш с голямо щастие.
Учудил се стрелецът Андрей: какво е това? Уж изглежда като птица, а говори с човешки глас. Донесъл той гургулицата в къщи, оставил я на прозореца, а той самият седнал да чака.
Минало малко време, гургулицата си пъхнала главата под крилцето и задрямала. Андрей си спомнил какво му поръчала тя и я ударил с всичка сила с дясната си ръка. Паднала гургули¬цата на земята и се превърнала на девойка – царкиня Маря, такава прекрасна, че с думи не можеш да я опишеш, само в приказка можеш да я разкажеш.
Рекла царкиня Маря на стрелеца:
– Можа да ме вземеш, успей и да ме задържиш – сватба вдигни, ожени се за мен. Ще ти бъда честна и весела жена.
Така и се договорили. Оженил се стрелецът Андрей за царкиня Маря и си заживял весело с младата жена. А служ¬бата си не забравял: всяка сутрин, преди да се е съмнало, отивал в гората, настрелвал дивеч и го носел в царската кухня.
Поживели те така малко и веднъж царкиня Маря рекла:
– Бедно живееш, Андрей!
– Както виждаш.
– Намери отнякъде стотина рубли, купи с тези пари разноцветна коприна, аз ще оправя тази работа.
Послушал я Андрей, отишъл при приятелите си, от кого рубла взел на заем, от кого – две, накупил разноцветни копринени конци и ги донесъл на жена си. Взела царкиня Маря коприната и рекла:
– Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал си Андрей, а царкиня Маря седнала да тъче. Цяла нощ тъкала и изтъкала килим, какъвто в цял свят никой не е виждал: върху него цялото царство било изрисувано, с градо¬вете и селата, с горите и полята, с птиците в небесата, със зверовете в планината, с рибите в морята; а около тях луната и слънцето се въртят…
Сутринта царкиня Маря дала килима на мъжа си:
– Закарай го на пазара, продай го на търговците, но внимавай – не му определяй ти цената, каквото ти дадат, това и вземи.
Взел Андрей килима, метнал го на рамо и отишъл на пазара. Дошъл при него един търговец:
– Слушай, почтени човече, колко искаш?
– Ти си търговец, ти кажи цената.
Мислил, мислил търговецът – не можал да оцени килима. Дошъл втори търговец, след него още. Събрала се цяла тълпа от търговци, гледат килима, чудят се, а не могат да го оценят.
През това време край сергиите минавал един царски съветник, видял той търговците и решил да види какво обсъждат. Излязъл той от каретата, едва-едва се промъкнал през голямата тълпа и попитал:
– Здравейте, търговци, гости задморски! За какво става дума?
– Така и така, не можем да оценим този килим.
Царският съветник видял килима и също се удивил:
– Кажи, стрелецо, ама си кажи истината: откъде имаш такъв хубав килим?
– Така и така, жена ми го изтъка.
– Колко искаш за него?
– Сам не знам. Жена ми ми поръча да не се търгувам. Кол¬кото и да дадат, все е наше.
– Щом е така, вземи, стрелецо, десет хиляди.
Андрей взел парите, дал килима и тръгнал за в къщи. А царският съветник отишъл при царя и му показал килима.
Погледнал го царят – на килима лежало като на длан цялото му царство. Той само ахнал:
– Искай, каквото щеш, но килима няма да ти дам!
Извадил царят двадесет хиляди рубли и ги дал направо в ръцете на съветника. Взел съветникът рублите и си помислил: „Нищо, аз ще си поръчам друг, още по-хубав."
Качил се той пак в каретата и препуснал в покрайнините на града. Намерил къщичката, където живеел стрелецът Андрей, и потропал на вратата. Отворила му царкиня Маря. Царският съветник прекрачил с единия си крак прага, а втория крак не можал да вдигне, захласнал се и забравил за какво е дошъл: пред него стояла такава красавица, че цял век да не откъсвал очи от нея, пак нямало да й се нагледа.
Царкиня Маря чакала да каже нещо царският съветник, па го врътнала за рамената и затворила вратата. Той едва се опомнил и неохотно се затътрил към къщи. И оттогава той нямал покой, ни се хранел, нито пиел като хората – все пред очите му била жената на стрелеца.
Забелязал това царят и започнал да го разпитва каква мъка го е налегнала.
Съветникът рекъл на царя:
– Ех, видях на един стрелец жената и все за нея си мисля.
С нищо не мога да се отвлека от това, с нищо не мога да го заглуша.
Поискало му се на царя да види и той жената на стрелеца. Облякъл се в прости дрехи, отишъл в покрайнините, намерил къщичката, където живеел стрелецът Андрей, и потропал на вратата. Отворила му царкиня Маря. Царят прекрачил с единия крак прага, а с другия не можал, съвсем забравил ума и дума, като видял такава красавица пред себе си.
Царкиня Маря чакала, чакала да каже царят нещо, па го врътнала за раменете и затворила вратата.
Свило се сърцето на царя от любовна мъка. ,,И защо ходя ерген – си помислил той, – а не взема да се оженя? Да взема да се оженя за една такава красавица! Не бива тя да е жена на стрелец, писано й е да бъде царица."
Върнал се царят в двореца и му дошла в главата лоша мисъл – да отнеме жената на жив мъж. Извикал той съветника и му рекъл:
– Измисли как да уморим стрелеца Андрей. Искам да се оженя за жена му. Ако измислиш – ще те наградя с градове и
села и със златна хазна, ако не измислиш – ще ти отнема главата.
Опечалил се царският съветник, тръгнал с клюмнала глава. Не може да измисли как да се умори стрелецът. От мъка кривнал в една пивница да пийне едно вино.
Приближил се до него един пиян нехранимайко със съдран кафтан.
– Защо си тъжен, царски съветнико, защо си клюмнал носа?
– Я да се махаш, нехранимайко такъв!
– А ти не ме гони, по-добре ми поръчай чашка вино, а аз на разум ще те науча.
Поръчал му царският съветник чашка вино и му разказал за бедата си.
Пияният нехранимайко му рекъл:
– Да се умори стрелецът Андрей не е толкова трудно – той самият е прост, но жена му е много хитра. Но ние ще й зада¬
дем такава гатанка, с която да не може да се справи. Върни се при царя и му кажи да изпрати стрелеца Андрей на оня свят, за да разбере как живее покойният цар – баща му. Андрей ще отиде и няма да се върне назад.
Царският съветник поблагодарил на пияния нехранимайко и хукнал при царя:
– Така и така – може да се умори стрелецът.
И разказал къде трябва да го изпратят и защо. Царят се зарадвал и заповядал да извикат стрелеца Андрей.
– Е, Андрей, ти винаги си ми служил вярно, направи още едно добро дело за мене: отиди на оня свят, разбери как живее
баща ми. Ако не свършиш това, ще ти отсека главата.
Върнал се Андрей в къщи, седнал на одъра с клюмнала глава. Попитала го царкиня Маря:
– Защо не си весел? Да не се е случило нещо?
Разказал й Андрей каква работа му дал царят. Царкиня Маря рекла:
– Че то няма за какво да се кахъриш! Това не е работа, а работица, работата те чака занапред. Лягай да спиш, сутринта е по-мъдра от вечерта.
Рано сутринта, като се събудил Андрей, царкиня Маря му дала една торба сухари и едно златно пръстенче:
– Иди при царя и го помоли да ти даде за другар царския съветник, че иначе, му кажи, няма да ти повярват, че си бил на оня свят. А като излезеш с другаря си на пътя, хвърли пред себе си пръстенчето, то ще те заведе където трябва.
Взел Андрей торбата със сухарите и пръстенчето, простил се с жена си и отишъл при царя да си търси другар за из път. Нямало какво да се прави, царят се съгласил и заповядал на съветника да отиде с Андрей на оня свят.
Излезли те двамата на пътя. Андрей хвърлил пръстенчето и то се търкулнало. Върви Андрей през широки полета, през блата, реки и езера, а след Андрей се влачи царският съветник.
Като се изморявали от пътя, хапвали сухари и пак поемали.
Колко вървели така, никой не знае, но стигнали до една гъста и непроходима гора, спуснали се в един дълбок дол и тук пръстенчето спряло.
Андрей и царският съветник седнали да хапнат сухари. По едно време – какво да видят! – покрай тях двама дяволи карали кола с дърва, в която бил впрегнат един стар-престар цар, единият дявол отляво удрял с тоягата си царя, а другият – отдясно.
Андрей рекъл:
– Я гледай, ама това май че е нашият покоен цар?
– Прав си, той кара дървата. Андрей викнал на дяволите:
– Хей, господа дяволи! Освободете поне за малко този покойник, трябва да го попитам за нещо.
Дяволите му отговорили:
– Няма за кога да чакаме! Няма сами да караме тези дърва, я!
– А вие вземете този човек за смяна.
Дяволите разпрегнали стария цар, впрегнали вместо него царския съветник и започнали от двете страни да го налагат с тоягите си – оня се огъвал, но карал колата.
Андрей заразпитвал стария цар за живота му.
– Ех, стрелецо Андрей – отговорил му царят, – лош ми е животът на оня свят! Поклони се заради мене пред сина ми и му кажи, че съм заръчал да не обижда хората, че и него това ще го чака.
Едва успели те да си поговорят и видели, че дяволите вече се връщат с празна кола. Андрей се сбогувал със стария дар, взел царския съветник от дяволите и тръгнали обратно.
Пристигнали те в царството си и се явили в двореца. Царят като видял стрелеца, се нахвърлил ядосано срещу него:
– Как посмя да се върнеш обратно?
Андрей стрелецът му отвърнал:
– Така и така, аз бях на оня свят при вашия покоен родител.
Той живее лошо, поръча да ви се поклоня и да ви предам да не обиждате хората.
-А с какво ще докажеш, че си бил на оня свят и си видял баща ми?
– Ще докажа с това, че на гърба на вашия съветник още се виждат белезите от тоягите на дяволите.
Царят се уверил в това и като нямало какво да се прави, пуснал Андрей да си ходи в къщи. А той самият казал на съветника:
– Измисли- как да уморим стрелеца, че иначе ще ти отсека главата.
Тръгнал пак царският съветник с клюмнала глава. Влязъл в пивницата, седнал на една маса и си поръчал вино. Прибли¬жил се пак до него пияният нехранимайко:
– Какво лак си се оклюмал, царски съветнико? Почерпи ме с една чашка, ще те науча на акъл.
Съветникът му поръчал чаша вино и му разказал за бедата си. Нехранимайкото му рекъл:
– Върни се обратно и кажи на царя да накара стрелеца да свърши ето какво – това не само че не може да се изпълни, но не може и да се измисли: нека го изпрати през девет земи в десета да донесе оттам Котаран-приспиван…
Царският съветник хукнал при царя и му разказал какво трябва да накара да направи стрелецът, за да не се върне обратно. Царят изпратил да викнат Андрей.
– Е, Андрей, сега ми свърши още една работа: отиди през девет царства в десето и ми донеси оттам Котаран-приспиван.
Ако не свършиш това, прости се с главата си.
Тръгнал Андрей за в къщи с наведена глава и разказал на жена си каква работа му дал царят.
– Че то няма за какво да се кахъриш! – му рекла царкиня Маря. – Това не е работа, а работица, работа те чака занапред.
Лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Андрей легнал да спи, а царкиня Маря отишла в ковачницата и поръчала на ковачите да изковат три железни калпака, железни клещи и три пръта: един железен, един меден и един калаен.
Сутринта рано царкиня Маря събудила Андрей:
– Ето ти три калпака и клещи, и три пръта, тръгвай през девет земи в десета. Три версти преди да стигнеш, ще те нападне силен сън – Котаран-приспиван ще ти прати дрямка. Ти недей да спиш, ръка пред ръка поставяй, крак след крак влачи, ако трябва и се претъркаляй. Ако заспиш, Котаран-приспиван ще те убие.
И царкиня Маря го научила какво трябва да прави и го изпратила.
Приказка бързо се разказва, но работа бавно се върши – пристигнал стрелецът Андрей през девет царства в десето. Три версти преди да стигне го налегнал сън. Надянал Андрей на главата си трите железни калпака, ръка пред ръка поставял, крак след крак влачел, а където трябвало и се претъркалял.
Преодолял той някак си дрямката и се озовал пред един висок стълб.
Котаран-приспиван видял Андрей, замъркал, замяукал и скочил от стълба направо на главата му – единия калпак съдрал, втория съдрал и щял да започне и третия, но стрелецът Андрей хванал котарака с клещите, свлякъл го на земята и започнал да го налага с прътовете. Започнал да го бие с железния прът, счупил го, захванал се да го гощава с медния, но и този счупил и се захванал да го налага с калаения.
Калаеният прът само се огъва, но не се чупи, около тялото му се увива. Андрей го удрял, а Котаран-приспиван започнал да разказва приказки: за попове, за дякони, за попски дъщери. Андрей даже не го слушал, а го тупал с пръта. Не издържал котаракът, видял, че не може да го омае, и се примолил:
– Остави ме, добри човече! Каквото трябва, всичко ще направя.
– А ще дойдеш ли с мене?
– Където кажеш, там отивам.
Тръгнал Андрей обратно и повел Котаран-приспиван със себе си. Стигнал до своето царство, дошъл в двореца с котарака и рекъл на царя:
– Така и така, изпълних поръката ти, доведох Котаран- приспиван.
Учудил се царят и рекъл:
– Я, Котаране-приспиване, покажи изкуството си.
Котаракът си показал ноктите, насочил ги към царя, искал бялата му гръд да раздере и сърцето му живо да изяде. Изплашил се царят:
– Стрелецо Андрей, укроти, моля ти се, Котаран-приспиван!
Андрей укротил котарака и го затворил в клетка, а той самият тръгнал за в къщи, при царкиня Маря. Живеел си той щастливо и весело с младата си жена. А царят още повече се измъчвал. Пак извикал той съветника си:
– Каквото искаш измисли, но умори стрелеца Андрей,
иначе ще ти отсека главата.
Царският съветник тръгнал направо към пивницата, намерил там пияния нехранимайко със съдрания кафтан и му се примолил да му помогне пак, на разум да го научи. Нехранимайкото изпил чашката с вино, изтрил си мустаците:
– Върви – му рекъл – при царя и му кажи: нека изпрати Андрей там – не знам къде и да донесе това – не знам какво.
Тази работа Андрей никога няма да свърши и обратно няма да се върне.
Съветникът хукнал при царя и всичко му доложил. Царят изпратил да викнат Ан¬дрей.
– Ти ми свърши две работи, сега ми свърши и трета: отиди
там – не знам къде и ми донеси това – не знам какво. Ако изпълниш това, ще те наградя по царски, ако не – ще ти отсека главата.
Върнал се Андрей в къщи, седнал на одъра и заплакал. Царкиня Маря го запитала:
– Защо не си весел, мой мили? Да не ти се е случило нещо?
– Ех – рекъл й той, – все заради твоята красота си патя! Заповяда ми царят да отида там – не знам къде и да донеса това – не знам какво.
– Е, това вече се казва ра¬бота! Но нищо, лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Царкиня Маря дочакала нощта, отворила една вълшебна книга, чела, чела, захвър¬лила книгата и се хванала за главата: за царската гатанка в книгата нищо не било казано.
Излязла царкиня Маря в сайванта, извадила една кърпичка и я размахала. Долетели всякакви птици, притичали всякакви зверове.
Царкиня Маря ги попитала:
– Горски зверове, птици небесни – вие, зверове, навсякъде тичате, вие, птици, навсякъде летите – не сте ли чули как може да се стигне там – не знам къде и да се донесе това – не знам какво?
Зверовете и птиците отговорили:
– Не, царкиньо Маря, не сме чували за това.
Маря махнала с кърпичката – зверовете и птиците изчезнали, все едно, че не се били появявали. Махнала втори път -пред нея се появили двама великана.
– Какво ще ни заповядаш?
– Мои верни слуги, отнесете ме на средата на Океан-море.
Взели великаните царкиня Маря, отнесли я в Океан-море и застанали по средата му, на най-дълбокото, стоят като стълбове и я държат на ръцете си. Царкиня Маря махнала с кърпичката си и дошли при нея всички морски риби и животни.
– Вие, морски риби и животни, вие навсякъде плувате, до всички острови стигате: не сте ли чували как се стига там – не знам къде и се взема това – не знам какво.
– Не, царкиньо Маря, не сме чували за това.
– Натъжила се царкиня Маря и заповядала да я отнесат в къщи. Великаните я занесли в двора на Андрей и я поставили до сайванта.
– Рано сутринта царкиня Маря приготвила Андрей за път, дала му едно кълбо конци и една везана кърпа.
– Хвърли кълбото пред себе си, където се търколи, нататък
и върви. Но внимавай, където и да стигнеш, като се измиеш, с чужда кърпа не се бърши, а само с моята.
– Сбогувал се Андрей с царкиня Маря, поклонил се на всичките четири страни и тръгнал извън града. Хвърлил кълбото пред себе си, кълбото се търкулнало и се затъркаляло, а Андрей крачел след него.
– Приказка бързо се разказва, но работа бавно се върши. Много царства и земи минал Андрей. Кълбото се търкаля, от него нишка се точи; станало кълбенцето мъничко колкото една кокоша глава; вече толкова малко станало, че не се виждало на пътя… Стигнал Андрей до една гора, видял там една къщичка на кокоши крака.
– Къщичке, къщичке, обърни се с лице към мен, а с гръб към гората!
– Обърнала се къщичката, Андрей влязъл в нея и видял, че на една пейка седи побеляла баба и преде къделя.
– Фу, фу, тук нищо човешко не се е мяркало и не се е чувало, а днес човекът сам е дошъл. Ще те изпека във фурната, ще те изям, а с костите ти ще си поиграя.
– Андрей отговорил на бабата:
– Защо ти е, стара бабо Яго, да ядеш пътник? Пътникът е измършавял и черен, ти най-напред му стопли банята, измий го, изтъркай го и тогава го яж.
– Баба Яга стоплила банята. Андрей се изкъпал, извадил кърпата на жена си и започнал да се бърше.
Баба Яга го попитала:
– Откъде имаш тази кърпа? Тя е бродирана от дъщеря ми.
– Твоята дъщеря ми е жена, тя ми даде кърпата.
– Ах, зетко мили, с какво да те гостя?
Приготвила баба Яга вечеря, сложила всякакви гозби, вина и медовини. Андрей не чакал да го канят, седнал на масата и започнал да помита яденето. Баба Яга седнала до него – той яде, тя го разпитва – как се е оженил за царкиня Маря, добре ли живеят. Андрей всичко й разказал: как се бил оженил и как царят го бил изпратил там – не знам къде да донесе това – не знам какво.
– Да беше ми помогнала, бабо!
– Ех, зетко, че откъде да знам какво е това чудо нечувано. Но за това сигурно знае една стара жаба, тя вече триста години живее в блатото… Но нищо, ти лягай да спиш, утрото е по-мъдро от вечерта.
Легнал Андрей да спи, а баба Яга взела две метли, яхнала ги и литнала към блатото, а там започнала да вика:
– Бабо жабо, жива ли си?
– Жива съм.
– Излез от блатото при мен.
Старата жаба излязла от блатото и баба Яга я попитала:
– Знаеш ли къде е това – не знам какво?
– Знам.
– Бъди добра, покажи ни. На моя зет са заповядали да отиде там – не знам къде и да донесе това – не знам какво.
Жабата отговорила:
– Аз бих му показала, но съм много стара, няма да мога да стигна дотам. Ако зетят ти ме занесе в едно гърне с прясно
мляко до огнената река, тогава ще му покажа.
Баба Яга взела жабата, литнала към къщи, надоила прясно мляко в едно гърне, сложила вътре жабата и рано сутринта събудила Андрей:
– Е, драги зетко, обличай се, вземи гърнето с прясно мляко, в млякото има една жаба, качи се на моя кон, той ще те закара до огнената река. Там остави коня и извади от млякото жабата, тя ще ти каже какво да правиш по-нататък.
Облякъл се Андрей, взел гърнето, качил се на коня на баба Яга. Бързо ли, бавно ли, но конят го докарал до огнената река. През нея нито звяр можел да прескочи, нито птица да прелети.
Слязъл Андрей от коня, а жабата му рекла:
– Извади ме, добри юначе, от млякото, че трябва да преминем реката.
Извадил Андрей жабата от гърнето и я пуснал на земята.
– Хайде, момко, сега сядай на гърба ми.
– Какво говориш, бабо жабо, каквато си малка, ще те смачкам!
– Не се бой, няма да ме смачкаш. Сядай и се дръж здраво.
Седнал Андрей на жабата. Тя започнала да се надува.
Надувала се, надувала се и станала колкото една копа сено.
– Здраво ли се държиш?
– Здраво, бабо.
Жабата пак се надувала, надувала и станала още по-голяма.
– Здраво ли се държиш?
– Здраво, бабо!
Пак се надувала, надувала – станала по-висока от тъмната гора, че като скочила – и прескочила огнената река, пренесла Андрей на другия бряг и станала мъничка.
– Върви, момко, по тази пътечка, ще видиш нещо: да е палат – не е палат, да е къща – не е къща, да е барака – не е барака, влез вътре и застани зад печката. Там ще намериш това – не знам какво.
Андрей тръгнал по пътечката и видял една стара да е къща – не е къща, оградена със стобор, без прозорци, без стълби. Той влязъл вътре и се скрил зад печката.
След малко нещо загърмяло, затрещяло из гората и в къщата влязъл педя човек – лакът брада и се развикал:
– Хей, свате Науме, искам да ям!
Едва викнал и изневиделица изскочила една маса, на нея имало едно буре с бира и един печен бик, прободен от остър нож. Педя човек – лакът брада седнал край бика, извадил острия нож, започнал да си реже месо, да го топи в чеснов сос, да си хапва и да хвали печеното. Излапал бика до последното кокалче, изпил цялото буре с бира.
Хей, свате Науме, прибери остатъците!
И изведнъж масата изчезнала, все едно, че я нямало – ни кокалче, ни буре… Андрей почакал да си отиде педя човек -лакът брада, излязъл иззад печката, събрал смелост и повикал:
– Свате Науме, нахрани ме…
Едва повикал и изневиделица се появила маса, отрупана с различни гозби, мезета, вина и медовини. Седнал Андрей на масата и рекъл:
– Свате Науме, седни, братко, с мене, заедно да хапнем и да пийнем.
Отвърнал му невидим глас:
– Благодаря ти, добри човече! Толкова години служа тук, изгоряла коричка хляб не съм видял, а ти на масата ме каниш.
Гледа Андрей и се чуди: никой не се вижда, а гозбите от масата изчезват като сметени, вината и медовините сами се наливат в чашката, а чашката само скача ли, скача.
Андрей се примолил:
– Свате Науме, покажи ми се!
– Не, мене никой не може да ме види, аз съм това – не знам какво.
– Свате Науме, искаш ли да ми служиш?
– Защо да не искам? Както виждам, ти си добър човек. Хапнали си те. 
Андрей рекъл:
– Хайде, прибери всичко и да тръгваме.
 Тръгнал Андрей да излиза от къщата, огледал се:
– Свате Науме, тук ли си?
– Тук съм. Не се бой, няма да изостана от теб. 
Стигнал Андрей до огнената река, там го чакала жабата:
– Добри юначе, намери ли това – не знам какво?
– Намерих го, бабо.
– Качвай се на мене.
Андрей пак седнал върху нея, жабата започнала да се надува, надула се, скочила и го пренесла през огнената река.
Тук той поблагодарил на жабата и тръгнал към своето царство. Вървял, вървял и от време на време се обръщал:
– Свате Науме, тук ли си?
– Тук съм. Не се бой, няма да изостана от тебе.
Вървял, вървял Андрей, пътят бил дълъг – подбили му се бързите крака, отпуснали се белите му ръце.
– Ох – рекъл, – ама как съм се изморил!
А сват Наум му отвърнал:
– Че защо не си ми казал досега? Аз бързо щях да те отнеса на място.
Буен вихър подхванал Андрей и го понесъл над планини и гори, над градове и села, които само се мяркали отдолу. Литнал Андрей над дълбокото море и го дострашало.
– Свате Науме, да бяхме си починали, а?
Веднага вятърът се укротил и Андрей започнал да се спуска върху морето. Изведнъж видял, че там, където току-що шумели силни вълни, се появило островче, на островчето имало дворец със златен покрив, наоколо се ширела прекрасна градина. Сват Наум рекъл на Андрей:
– Почивай си, хапни, пийни и към морето поглеждай. Ще минат наблизо три търговски кораба. Ти покани търговците и ги нагости. Нагости ги както трябва – те имат три чудесии.
Ти ме обмени на тези чудесии – не се бой, аз ще се върна обратно при тебе.
Скоро откъм запад се задали три кораба. От корабите видели острова, на който имало дворец със златен покрив и с прекрасна градина.
– Какво е това чудо? – рекли. Колко пъти сме минавали оттук и нищо освен синьото море не сме виждали. Я да се спрем.
Трите кораба хвърлили котва, тримата търговци се качили в една малка лодка и поели към острова. А тук ги посрещнал Андрей стрелецът.
– Заповядайте, скъпи гости.
Търговците вървели и се чудели: покривът на двореца горял като жарава, по дърветата пеели птици, по пътечките скачали чудни зверове.
– Кажи, добри човече, кой е построил тук това чудо нечувано?
– Моят слуга, сват Наум, за една нощ го построи. 
Повел Андрей търговците в гостната:
– Хей, свате Науме, дай ни да хапнем и да пийнем! Изневиделица се появила маса, отрупана с вина и ястия, каквито душа иска. Морските търговци само ахали:
– Хайде, добри човече – рекли, – да се сменим: ти ни дай твоя слуга, сват Наум, а от нас вземи каквато искаш чудесия.
Че защо да не се сменим? А какви са вашите чудесии?
Единият търговец измъкнал от пазвата си една тояжка.
– Само като й кажеш: „Хайде, тояжке, поочукай този човек!" – и тояжката сама започва да удря, когото искаш ще натупа.
Другият търговец измъкнал изпод пеша си една брадва, обърнал я с острието надолу и брадвата сама започнала да дялка: раз-два – и се получил кораб, раз-два – още един кораб. С платната му, с оръдията му, с храбрите му моряци. Корабите плават, оръдията гърмят, храбрите моряци заповед чакат.
Обърнал брадвата с острието нагоре – корабите изчезнали, все едно, че не са се появявали.
Третият търговец измъкнал от джоба си една свирка, за¬свирил – появила се войска: и конница, и пехота, с пушки, с топове. Войските вървят, музика гърми, знамена се развяват, конниците препускат, заповед чакат.
Търговецът духнал от другата страна на свирката и всичко изчезнало, нищо не останало. 
Стрелецът Андрей рекъл:
– Хубави са вашите чудесии, но моята струва по-скъпо. Ако искате да се сменяме – дайте ми за моя слуга, свата Наум, всичките три чудесии.
– Няма ли да ти е много?
– Както искате, иначе няма да се меня.
Търговците мислели, мислели: „За какво ни са тояжката, брадвата и свирката! По-добре ще е да се сменим, със сват Наум без никакви грижи ще бъдем нощем и денем сити и пияни."
Дали морските търговци тояжката, брадвата и свирката на Андрей и викнали:
Хей, свате Науме, ние те вземаме със себе си! Ще ни служиш ли вярно?
Отговорил им невидим глас:
– Защо да не ви служа! На мене ми е все едно при кого ще живея.
Върнали се морските търговци на корабите си и започнали да пируват – пият, ядат и се провикват:
– Свате Науме, по-чевръсто, дай туй, дай онуй!
Напили се здравата, където седели, там и заспали.
А през това време стрелецът седял сам в двореца и тъжно си мислел: „Ех, къде ли е сега моят верен слуга, сват Наум?"
– Аз съм тук. Какво ти трябва?
Андрей се зарадвал:
– Свате Науме, не е ли време да се прибираме в къщи, при младата жена? Отнеси ме в къщи.
Вихърът пак подхванал Андрей и го понесъл в царството му, в родния край.
А когато търговците се събудили и поискали да пият, викнали:
– Хей, сват Наум, приготви нещо за ядене и за пиене, и по-чевръсто пипай!
Колкото и да викали, всичко било напразно. Погледнали, и островът вече го нямало: вместо него шумели сините вълни.
Потъгували морските търговци: ,,Ех, измами ни лошият човек!" – но нямало какво да се прави, вдигнали платната и заплавали натам, накъдето били тръгнали.
А стрелецът Андрей долетял до родната си страна, спуснал се край своята къщичка, но какво да види – вместо нея стърчи само един обгорял комин.
Навел глава Андрей и тръгнал от града към синьото море, стигнал до едно празно място. Седнал той на това място. Изведнъж отнякъде долетяла сива гургулица, ударила се в земята и се превърнала на младата му жена, царкиня Маря.
Прегърнали се те, поздравили се, започнали да се разпитват един друг, един на друг да разказват.
Царкиня Маря рекла:
– Откакто ти замина, аз летя като сива гургулица по горите и горичките. Царят три пъти изпращаше хора да ме вземат, но не ме намериха и изгориха къщичката.
Андрей рекъл:
– Свате Науме, може ли на това празно място край синьото море да построим дворец?
– Защо да не може? Сега ще бъде изпълнено.
Не успели да се озърнат – и дворецът бил готов. Пък хубав бил, по-хубав от царския, наоколо – зелена градина, по дърветата птици чуруликали, по пътечките чудни зверове под¬скачали.
Влезли стрелецът Андрей и царкиня Маря в двореца, седнали край прозореца и започнали да разговарят и да се любуват един на друг. Живели си така безгрижно ден, втори, трети.
А през това време царят тръгнал на лов към синьото море и видял, че на това място, където нищо нямало, се извисява дворец.
– Кой е този невъзпитан човек, който без да ме пита строи
върху моята земя?
Хукнали царските пратеници, всичко разузнали и докладва¬ли на царя, че този дворец е построен от стрелеца Андрей и той живее там с младата си жена царкиня Маря.
Още повече се разгневил царят, изпратил да разберат ходил ли е Андрей там – не знам къде и донесъл ли е това – не знам какво.
Хукнали пратениците, разузнали и доложили:
– Стрелецът Андрей е ходил там – не знам къде и е донесъл това – не знам какво.
Тук царят съвсем се ядосал, заповядал да съберат войска, да отидат до крайбрежието, да разрушат двореца до камък, а стрелеца Андрей и царкиня Маря да убият.
Видял Андрей, че към двореца настъпва силна войска, бързо грабнал брадвата и я обърнал с острието надолу. Брадвата се развъртяла: раз-два – и в морето стои готов кораб, пак раз-два -и в морето се появил още един кораб. Сто пъти чукнала, сто кораба заплавали по синьото море.
Извадил Андрей свирката и засвирил – появила се войска: и конница, и пехота, с топове и знамена. Началниците препускат, заповед чакат. Андрей им заповядал да започнат сражение. Засвирила музика, гръмнали барабаните, полковете тръгнали. Пехотата бие царските войници, конницата препуска, пленници лови. А от стоте кораба оръдията гърмят ли, гърмят по столичния град.
Видял царят, че войската му бяга, хукнал сам да я спре. Андрей измъкнал тояжката:
– Хайде, тояжке, поочукай този цар!
Тояжката се затъркаляла като колело, от единия край на широкото поле дошла до другия, че като погнала царя, цапардосала го по челото и го убила.
Сражението веднага свършило. Тръгнал от града целият народ да моли стрелеца Андрей да вземе в ръцете си цялата държава.
– Андрей не се опъвал. Устроил голяма веселба и заедно с царкиня Маря управлявал това царство до дълбока старост.

Един момък се главил ратай у стар овчар, който пасял стада в планината. Всяка вечер момъкът излизал пред кошарите и свирел с меден кавал. Една нощ той засвирил на месечина сред самодивска поляна. Когато заситнил на хоро, долетели три дългокоси девойки и почнали да играят. Най-хубаво играела най-малката. Тя била толкова хубава, че овчарят не снемал очи от нея.
— Ех, да мога да се оженя за тая мома — мислел си момъкът, — цяло село ще ми завижда! Само слънцето може да се мери с нея!
Щом спрял свирнята, девойки¬те отлетели като птички.
Като се прибрал в колибата си, момъкът цяла нощ не мигнал. Все за хубавата девойка си мислел. На сутринта отишъл при стария овчар и му рекъл:
— Ех, да знаеш каква мома видях нощес, дядо! Очите ми останаха в нея.
— Да не си сънувал, синко?
— И насън не може да се види такова момиче, дядо.
— Къде го видя? — попитал старецът.
— На самодивската поляна. С още две девойки играеше по свирнята ми. Но нейната хубост никъде няма. Ех, да мога да се оженя за нея!
— Не думай, синко! — пресякъл му думите старецът. — Самодива невеста става ли! На самодива дай цветя да бере, песни да пее и хоро да върти. Не ти трябва за такава мома да се жениш! Пък и да я заведеш вкъщи, тя няма да остане при тебе. Няма да я видиш кога ще избяга!
— Ти ме научи как да я хвана, дядо, и как да я придумам да дойде в село, а за бягането — нека бяга, ако може!
— За хващането — лесна работа — рекъл старецът, — ще те науча какво да направиш. Но за придумване не мога да ти помогна. Трябва насила да я заведеш.
— Е, как мога да я хвана? — попитал нетърпеливо момъкът.
— Как ли? Ще засвириш на хоро. И когато тя се унесе в играта, ще скочиш изведнъж към нея и додето се сети, ще й грабнеш венеца от главата. Щом венецът е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Само пази добре венеца. Вземе ли го, още същия миг ще литне като птичка. Иди я стигай тогава!
— Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме научи.
Вечерта той пак засвирил на самодивската поляна. Дошли самодивите. Почнали да играят. Когато се унесли в играта, скочил изведнъж овчарят и грабнал венеца от главата на най-малката самодива. Двете избягали. Дружката им останала самичка сред поляната и затреперала като ранена птичка.
— Дай ми венеца, овчарко! — замолила се тя. — Без венец не мога никъде ла отида.
— При мене ще дойдеш, хубава девойко. В село ще те заведа. На стара майка отмяна да бъдеш.
Самодивата започнала да го раздумва:
— Остави ме, овчарю! Аз съм самодива. Самодива в село не ходи. Самодива невеста не става.
— Ще станеш, ще станеш. Ще ти се радват мама и татко, като писано пйпе ще те гледаме всички! Хайде сега да те заведа при стареца, а утре рано ще отидем в село.
Като казал тия думи, овчарят завел самодивата при стареца. Щом влязла в колибата, сякаш слънце грейнало. Старецът отворил очи, погледнал усмихнат девойката и рекъл:
— Ти случи с момчето, девойко. От него по-добро няма в село и наоколо тъдява. Пък и овцете му бол. Видиш ли онова стадо в срещната кошара? Негово е. С труд го е припечелил. Утре ще си го подкарате, като тръгнете за село.
Девойката гледала тъжно и нищо не продумвала.
Овчарят я накарал да седне край огъня, погледнал я зарадван и пак надул кавала…
Сутринта рано той подкарал стадото и завел девойката в село. Облякъл я със селска премяна и се венчал с нея.
Заживели си хубаво овчарят и самодивата.
На другата година роднини го поканили на сватба. Голямо хоро се изви¬ло сред село. Всички моми и невести се наловили да играят. Само овчаровата булка стояла настрана и гледала. Попитали я сватбарите:
— Защо не потропнеш, невесто?
— Защото овчарят не ми дава самодивската премяна и горския венец. Без тях не мога да играя.
Сватбарите почнали да придумват овчаря:
— Дай й премяната и венеца бе, овчарю! Нали видиш колко й е мъчно, като гледа другите, че играят, а тя стои настрана.
— Дай й ги, дай! — добавили други. — Да заситни хоро самодивско, та да смае мало и голямо!
Овчарят не се съгласявал. Боял се да не избяга хубавата му невеста.
Но придумките не преставали. Най-после той не устоял. Пък и на него се дощяло да види невестата в самодивска премяна и с венец на глава. Затова и дал дрехите и венеца.
Невестата влязла вкъщи, преоблякла се и излязла пак при сватбарите. Всички само нея гледали и не можели да й се нагледат.
А когато се хванала на хорото и заситнила, когато закършила тънка снага и развяла златна коса, събрало се цяло село да я гледа.
Както играела самодивата, изведнъж се пуснала от хорото и хвръкнала. Овчарят викнал подире й:
— Защо ме оставяш, невесто? Къде отиваш? Де да те търся? Тя му махнала с ръка и както хвръкнала, викнала:
— Ще ме намериш в село Омайниче!
Като изрекла тия думи, захвърчала още по-силно и се изгубила в облаците.
Овчарят си отишъл вкъщи, приготвил се за път и тръгнал да търси самодивата.
Той вървял и разпитвал, вървял и разпитвал, ала никой не знаел къде е село Омайниче. Обходил села и градове. Никой не му казал де е това село. Тръгнал из гори и пущинаци, дето човешки крак не е стъпвал. Най-после стигнал до един извор. Там видял белобрад старец с патерица в ръка.
— Къде отиваш, момко, из тия пущинаци? — попитал го старецът.
— От мъка съм тръгнал, дядо. Моята жалба е голяма. Оженил се бях за хубаво горско момиче. Но то отлитна и ми поръка поръча  в село Омайниче да го търся. Затуй се лутам из тия пущинаци. Ти не знаеш ли къде е това село?
— Не зная — поклатил глава старецът. — Ала иди по-нататък. Ще срещнеш друг старец. Той ми е брат и е по-стар от мене. Попитай него. Той е цар на всички зверове и може да знае де се намира село Омайниче.
Вървял, вървял овчарят, видял втория старец. Разказал му мъката си и го попитал дали не знае къде е село Омайниче.
— Не зная, синко — отговорил старецът. — Но каквото не знаят хората, зверовете го подсещат. Почакай да събера зверовете, та да ги питам.
Старецът извадил една свирка и свирнал.
Надошли всички зверове. Поклонили се на стареца, а той им рекъл:
— Слушайте, мечки, вълци, лисици и всички други зверове, какво ще ви запитам! Знаете ли да има някъде село Омайниче?
— Не знаем, царю честити! — извикали в един глас всички животни.
Тогава старецът казал на овчаря:
— Видиш ли, момче, няма такова село, каквото ти търсиш. Но ако искаш да разбереш по-добре, иди при моя брат, който е по-стар от мене. Той е цар на птиците. Попитай него. Той може да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял, вървял, стигнал при птичия цар. Разказал му жалбата си и го попитал:
— Ти не знаеш ли, дядо, къде се намира село Омайниче?
— Не зная, синко. Но ще попитам птиците. Те хвъркат нависоко и гледат нашироко. Може да знаят къде е това село.
Старецът събрал всички птици и рекъл:
— Слушайте, орли, соколи, гарвани и всички по-дребни птици! Има ли някой да е чул да има някъде село Омайниче?
— Не сме чули, не сме чули! — извикали птиците. През това време се задала куца сврака.
Защо се забави толкова, сврако? — попитал я сърдито старецът. Свраката отговорила:
— Забавих се, царю честити, защото ида много отдалече — чак от село Омайниче, дето живеят самодивите. Когато чух, че ни викаш, самодивите ме бяха впрегнали да вършея. Аз побързах да дойда, но една самодива ме перна по ногата и ме окуци. От болка не можах да летя бързо, та затуй закъснях.
Тогава старецът се обърнал към момъка и му рекъл:
— Чу ли, момче, що рече свраката? Тя знае къде е село Омайниче. Хайде, тръгвай с нея! Тя ще те води. За да не се уморяваш, ще ти дам един орел да те носи.
— Ако ми направиш това добро — рекъл момъкът, — цял живот ще съм ти благодарен!
Старецът дал знак с ръка. Долетял най-силният орел. Яхнал го овчарят. Свраката хвръкнала напред и орелът полетял подир нея.
Летели, летели — стигнали до село Омайниче. Овчарят слязъл от орела и му рекъл:
— Кацни на тоя висок дъб и ме чакай! Скоро ще се върна.
Овчарят влязъл в самодивското село. Срещнал една баба и я попитал за жена си.
Бабата му отговорила:
— Иди сред селото. Ще видиш висока кула. Там живеят три сестри.
Едната се беше изгубила някъде. Навярно тя ще да е оная, за която питаш.
Отишъл овчарят сред селото. Влязъл в кулата. Намерил сестрите. Самодивата се зарадвала, като го видяла. Повикала домашните си, па им рекла:
— Елате, вижте моя вакъл овчар! Чак тука ме намери.
Всички го посрещнали радостно. Нагостили го, напоили го със самодивско вино и го поканили да легне да си почине.
Тогава овчарят хванал самодивата за ръка, па й казал:
— Аз имам другар, който ме доведе тука. Чака ме вън от селото. Да поканим и него да похапне от вашите гозби и да сръбне самодивско вино.
Самодивата тръгнала с овчаря. Като стигнали до високия дъб, момъкът извикал:
— Слез, верен другарю!
Тоз миг орелът се спуснал. Овчарят метнал самодивата на гърба му, яхнал го и той и орелът полетял като хала.
Летели денем и нощем. Преминали реки и планини. Най-после стигнали в овчаровото село.
Овчарят завел отново самодивата в къщата си. Изгорил й самодивските дрехи и венеца, па заживял с нея радостно и честито. Самодивата родила лични и хубави момичета. И старите хора вярват, че оттогава хубостта се предала и на хората.

Живели някога мъж и жена. Веднъж мъжът намерил ка улицата едно яйце, занесъл го в къщи и го сложил на прозореца. Когато жена му почнала да пали огън в пещта, той й рекъл:
— Жено, намерих на улицата едно яйце и го оставих на прозореца.
Иди намери и ти още две яйца, ще ги изпържим и ще се нахраним.
Приближила се жената до прозореца, но вместо яйце видяла голяма змия, която веднага изчезнала със съскане.
— Е, какво, намери ли го? — попитал мъжът.
— Да се провалиш макар! Ти ми каза, че на прозореца има яйце, а там — една такава голяма змия.
Когато мъжът отишъл да види, змията се била превърнала вече в прекрасно момченце. Зарадвали му се много бездетните съпрузи и решили да го осиновят.
Расло момчето не с дни, а с часове и след десет дни казало на баща си:
— Иди и ми поискай за жена царската дъщеря!
— Синко — рекъл баща му, — ние сме хора сиромаси, царят няма да ти даде дъщеря си.
Но когато видял, че мъчно ще раздума сина си, бащата отишъл и седнал на пейката ка сватовете. Съобщили веднага на царя, че някакъв сиромах седи иа пейката на сватовете. Царят заповядал да го доведат. Влязъл бащата, поклонил се и застанал пред царя.
— Какво желаеш? — попитал го царят.
— Искам дъщеря ти за жена на моя син, господарю.
— А знаеш ли, че аз няма да си дам дъщерята на сиромах човек? Ще стана утре рано и ще дойда у вас. Ако видя, че твоят дом не е по-лош от моя дворец и богатството ти не е по-малко от моето, ще дам дъщеря си на твоя син — в противен случай ще заповядам да отсекат главите и на двама ви.
Когато бащата се върнал в къщи, синът го попитал:
— Какво ти отговори царят?
Бащата предал думите на царя. Момъкът казал:
— Иди, татко, на онова място, където си намерил яйцето, и кажи:
«Хабърман иска утре сутринта да види имота си два пъти по-голям от имота на царя и царят да се съгласи да му даде дъщеря си за жена».
На другия ден царят се събудил и когато поискал да се измие, видял, че в града имало нови сгради, два пъти по-красиви от неговия дворец. Момъкът казал на баща си:
— Е, татко, иди и ми поискай за жена царската дъщеря.
Отишъл бащата, поклонил се и застанал пред царя.
— Моето първо желание се изпълни — рекъл царят, — но сега ще по¬желая нещо друго: изпълниш ли го — синът ти ще получи дъщеря ми за жена; не го ли изпълниш, ще заповядам да отсекат главите и на двама ви.
— Какво е второто ти желание? — попитал бащата.
— Искам, когато стана утре сутринта, да видя недалеч от града планина, отдясно на която да бъде зима, отляво — лято, зад нея — есен, а пред нея — пролет. Ако се сбъдне това мое желание, ще дам дъщеря си за жена на твоя син.
Завърнал се бащата и предал на сина си желанието на царя. Момъкът казал:
— Иди, татко, там, където си намерил яйцето, и кажи: «Хабърман иска утре сутринта, когато стане, царят да види край града планина, отдясно на която да бъде зима, отляво — лято, зад нея — есен, а пред нея — пролет!»
Станал на другия ден царят и видял висока планина, отдясно на която било зима и валяло сняг, отляво — лято: хората жънели. А там, където било пролет, хората усилено работели.
— Изглежда, че ще получи моята дъщеря! — извикал царят.
Когато бащата отново се явил в двореца, царят рекъл:
— Две мои желания ти вече изпълни, хайде изпълни и третото и тогава син ти ще получи дъщеря ми за жена. В противен случай ще заповядам да отсекат главите и на двама ви.
— Какво е твоето трето желание? — попитал бащата.
Царят отговорил:
— Виж какво, аз съм цар, а ти си прост човек. Не подобава на моя сан дъщеря ми да отиде под венчило за ръка с твоя син. Искам по пътя, по който тръгнат те да се венчават, да има два реда тополи, и то толкова гъсти,
че народът да не види дъщеря ми наред с твоя син, и освен това искам от двореца до църквата и от църквата до прага на твоя дом да бъде постлан килим.
Когато изслушал третото желание на царя, синът казал на баща си:
— Иди пак на онова място, където си намерил яйцето, и кажи, че Хабърман иска от царския дворец до църковния праг и от църковния праг до нашия дом да израснат два реда гъсти тополи, и то така, че от едната им страна да не се вижда какво става на другата, и освен това по целия този път, по който ще мине царската дъщеря, да бъде постлан килим.
Станал царят на сутринта и видял, че се е изпълнило и това му желание. Почнали тогава да се готвят за сватбата. Царят имал още двама зетьове — годеници на другите му две дъщери, и тези момци заедно с Хабърман трябвало три дни наред да джигитуват.
Хабърман казал на годеницата си:
— През тези три дни, в които ще джигитуваме, твоите сестри ще казват, че аз съм техният годеник. Ти внимавай и не издавай, че аз съм твоят годеник.
Почнали царските зетьове да проявяват ловкостта си. Два дни и половина наред двете по-големи дъщери на царя се карали помежду си: едната казвала, че Хабърман е неин годеник, другата настоявала, че е неин. Най-сетне малката дъщеря не издържала и извикала сърдито:
— Да ослепеете дано! Хабърман е мой годеник, защо се карате напразно?
Тогава Хабърман обърнал коня си и застанал пред годениците.
— Да ослепеете и трите дано! Аз заминавам. Ако ти домъчнее много — обърнал се той към своята годеница, — потърси ме, най-напред ще попаднеш в Медния град, после в Сребърния и най-после в Златния, където ще ме намериш. Но ще ме намериш не преди да скъсаш едни железни обуща и да изтриеш една стоманена тояга.
И като казал това, Хабърмън пришпорил коня си. Съобщили на царя за заминаването на Хабърман. Разгневил се той и рекъл на дъщеря си:
— От тебе искам своя зет. Какво си могла да му кажеш, та е заминал?
Тогава най-малката царска дъщеря облякла мъжки дрехи, обула железни обуща, взела стоманена тояга и тръгнала на път. Вървяла що вър¬вяла — неделя ли, месец ли, може да е и година, — най-сетне, когато изнесила железните обуща, стигнала до някакъв град и седнала да си почине край един извор.
А край извора имало хора, дошли за вода с медни делви.
— Кой е този град? — попитала ги тя.
— Това е Медния град — отвърнали хората. — А след него кой град идва?
— Ако тръгнеш оттук преди разсъмване, привечер ще стигнеш до Сребърния град.
— А след него?
— Ако тръгнеш оттам рано сутринта и вървиш цял ден, вечерта ще стигнеш до Златния град.
Благодарила им тя и още същата нощ тръгнала за Сребърния град, а на следващия ден вечерта пристигнала в Златния град. Седнала край извора и видяла четиридесет девойки, които дошли със златни делви за вода Колкото и да се молила да й дадат да се напие, те не й позволили. Тогава царската дъщеря попитала девойката, която най-силно се противяла:
— На кого носите толкова много вода?
— Синът на нашия цар — отговорила тя — отишъл в страната на смъртни хора и се сгодил там за царска дъщеря. Сега той се е върнал и изгаря от мъка за годеницата си. Ние, четиридесет девойки, непрестанно носим вода,, обливаме го, а той все не може да се успокои.
Царската дъщеря извадила от пръста си своя годежен пръстен и незабелязано го пуснала в една от делвите. Когато заливали с водата царския син, пръстенът паднал.
Щом го съгледал, царският син казал:
— Аз се успокоих, стига сте ме заливали. — А после попитал:
— От коя делва падна този пръстен?
Девойките посочили тази, в чиято делва бил пуснат пръстенът.
— Кой беше на извора, когато си наливала вода?
— Някакъв млад момък — отговорила тя.
— Иди и го доведи тук! — заповядал царският син.
Отишла девойката и довела непознатия момък. Хабърман видял, че това е неговата годеница, и я скрил. Но баща му узнал за това. Тогава Хабърман казал на годеницата си:
— Баща ми се е научил за твоето идване. Утре сутринта той ще те извика при себе си и ще те помоли да му почешеш петите. Внимавай да не подложиш колене под краката му: той ще те ритне и ти ще потънеш седем лакти в земята. Там има една греда, сложи върху нея възглавница и му я подложи под краката, а ти застани по-надалеч, така че едва да стигнеш с ръце краката му. И ще го чешеш така. Баща ми незабелязано ще повдигне крак, ще те ритне и гредата с шум ще потъне в земята. После ще ти каже: «Ти измъчи моя син, махай се оттук, за да се избави той от тебе!» А ти веднага тичай при мене.
На сутринта царят извикал снаха си:
— Ела да те видя каква си, та синът ми тъгуваше толкова по тебе. Девойката отишла, поклонила се пред него и застанала настрани. — Почеши ми петите върху коленете си — рекъл й царят. Девойката скришом подложила под краката на царя гредата, сложила отгоре й една възглавница, застанала по-надалеч и почнала да го чеше. Царят изведнъж я ритнал с крак и гредата с шум потънала в земята. — Махай се оттук — рекъл той, — за да се избави душата на сина ми от тебе, толкова го измъчи ти!
Девойката изтичала при Хабърман. След два дни узнала за нея и царицата.
— Мила моя — рекъл Хабърман на годеницата си, — майка ми се е научила за твоето пристигане. Тя скоро ще те извика при себе си. Като влезеш в стаята й, ще я видиш да лежи на дивана, а пред нея, край пещта — една жена, която бърка огъня с краката си, мете пещта с косите си и слага хляба да се пече с ръцете си. Ти ще вземеш една върлина, ще разбъркаше нея огъня в пещта, ще изметеш пещта с парцал, ще сложиш тесто на лопатата и ще изпечеш няколко хляба. След това, когато жената се залови да пече хляб, ти ще тръгнеш да си вървиш. Тогава майка ми ще викне на жената: «Хвани я по-скоро и я хвърли в пещта, за да се избави от нея душата на моя син!» Жената ще каже: «Нека си върви по живо по здраво! Колко •години вече пека хляб и горя ръцете, краката и косите си, а тя ме научи как трябва да се пече хлябът.»
Ден-два подир това майката извикала снаха си. Девойката отишла, изпекла няколко хляба, както я научил Хабърман, и когато се обърнала да си върви, майката извикала на жената да я улови, но жената казала:
— Нека си върви по живо по здраво. Ето, четиридесет години вече откак пека хляб и горя ръцете, краката и косите си, а тя ме научи как тряб¬ва да се пече хлябът.
След като се освободила от майката на Хабърман, девойката отишла лри него.
— Е, какво, отърва ли се? — попитал я Хабърман.
— Отървах се — отговорила тя и двамата тръгнали заедно на път.
Съобщили на царя, че смъртната жена отвела със себе си сина му.
Спуснал се бащата да ги гони. Като видял, че няма да се спасят, Хабърман превърнал годеницата си в горещ и студен извор, а самият той се превърнал на старец, който продава вода. Царят ги настигнал и попитал стареца:
— Не си ли видял да минават оттук момък и девойка?
— Аз продавам вода — отговорил старецът.
— Не си ли видял момък и девойка по тези места?
— Чаша студена вода — една стотинка, чаша гореща вода — две стотинки, а ти каква искаш?
— Казвам ти, не си ли видял момък и девойка?
— Ако нямаш пари, пий даром — отговорил старецът.
Бащата оставил на мира стареца, върнал се в двореца и разказал на жена си какво е видял.
— В дън земя да се провалиш! — рекла майката на Хабърман. — Този: старец е бил нашият син, а изворите — неговата годеница. Ако беше изпил чаша вода, девойката щеше да загине и ние щяхме да си върнем сина. Тръгни пак, вземи със себе си всичко, което видиш, и отново се върни!
— Гладен съм, дай ми да ям! — рекъл бащата на Хабърман.
— Няма да ти дам, докато не върнеш сина ми.
Бащата отново се спуснал да ги гони. Синът разбрал това, превърнал девойката в храм, а той се превърнал в дякон и почнал да чете молитви. Царят забелязал дякона и го попитал:
— Не са ли минавали оттук момък и девойка?
— Току-що почнах да чета — отвърнал дяконът.
— Не си ли виждал момък и девойка? — повторил бащата.
— Моята работа е да служа в храма.
— Не си ли виждал момък и девойка? — попитал още веднъж царят.
— Чета всичко, каквото трябва.
Върнал се пак царят и разказал на жена си за своята среща с дякона.
— В дън земя да се провалиш! Ако беше донесъл от храма шепа пръст и парче камък, девойката щеше да загине и нашият син щеше да се отърве от нея.
Изпратила царицата отново мъжа си и му заръчала на всяка цена да върне сина им. Тогава Хабърман казал на годеницата си:
— Този път вече си загубена. Баща ми непременно ще те убие, а мене ще върне. Какво да направя, за да те спася?
Хабърман превърнал девойката в младо ябълково дърво, а самият той се превърнал в дълга, тънка змия и обвил с тялото си стеблото на ябълката така, че не оставил по него открито място. Когато ги настигнал за трети път и видял това, царят рекъл:
— Какво да правя, Хабърман? Ударя ли корена, ще пострадаш ти, върха ли ударя — пак ти ще пострадаш. Зная, че отиваш в страната на смъртните хора. Покажи си езика, аз ще го целуна и ще се върна обратно.
Царят отворил уста, Хабърман извадил езика си, излял в устата му отрова и царят се вкаменил. След това Хабърман отново превърнал ябълковото дърво в девойка, самият той приел човешки образ и двамата продължили пътя си. Вървели колкото вървели, стигнали най-после до града на царя — баща на девойката. Той много се зарадвал, вдигнал богата сватба и на нея яли и се веселили седем дни и седем нощи.
От небето паднаха три ябълки: едната за този, който разказва, втората за този, който слуша, и третата за този, който запомни приказката.

Багдадският халиф се ползувал със славата на много мъдър и справедлив човек. Трима учени мъже решили да тръгнат за Багдад, за да се уверят сами истина ли е това. По пътя единият от тях казал:
— Приятели, по този път е минала камила, която е сляпа с едното си око и няма предни зъби.
— Да, това е истина, камилата е била натоварена от едната страна с пшеница, а от другата — с мед — казал вторият.
— Върху камилата е яздела бременна жена — добавил третият.
Минало се време и пътниците забелязали, че след тях тича човек. Когато ги настигнал, той попитал дали не са видели изгубената от него камила.
— Сляпа с едното си око и без предни зъби ли? — попитал първият.
— Натоварена с пшеница от едната страна и от другата — с мед? — попитал вторият.
— Да.
— На която язди бременна жена ли? — добавил третият.
— Да. — И човекът почнал да ги моли да му посочат по кой път е тръгнала камилата.
Тогава и тримата в един глас отговорили, че те не са виждали тази камила. Но човекът ги взел за крадци, отишъл да се оплаче от тях при халифа и казал:
— Тези хора описаха точно моята камила, знаят с какво е натоварена тя, но твърдят, че уж не са я виждали.
— Откъде знаете тези отличителни белези, щом не сте видели камилата? — попитал ги халифът.
— Че камилата е сляпа с едното око и че й липсват предните зъби, познах по това, че тя е късала трева само от едната страна на пътя и е скубала само от двата края на ивицата, без да докосва средата — отговорил първият.
Че камилата е натоварена от едната страна с пшеница, а от другата с мед, разбрах по това, че но едната страна на пътя, където е минала, бяха накацали мухи, а по другата подскачаха птици — отговорил вторият.
— Че на камилата е яздела бременна жена, разбрах по това, че там, където тя е слизала от камилата, на земята се виждаха следи от ръцете й.
Когато се изправят на крака, само бременните жени се подпират на двете си ръце — казал третият.
Халифът се зачудил на мъдростта на тези хора и заповядал да ги поканят вечерта в двореца. След вечерята, когато те се прибрали в определената за тях стая, един дворцов служител подслушал следния разговор помежду им:
— Оризът, с който ни нагостиха, беше чудесен, но жалко, че докарваше на мърша — казал първият.
— Не по-лошо беше и месото, но имаше дъх на куче — обадил се вторият.
— Хубаво беше и виното, което пихме, но вкусът и миризмата му малко напомняха на кръв — добавил третият.
Когато съобщили на халифа за този разговор, той заповядал да направят разследване. Изяснило се, че нивата, на която бил засят оризът, по-рано била гробище; че закланото агне в първите дни от своето раждане е сукало кучешко мляко и че човекът, който тъпкал гроздето, от което било приготвено изпитото вино, случайно порязал крака си и кръвта му се смесила с ширата.
Халифът извикал при себе си тримата мъже и ги удостоил с големи почести заради тяхната мъдрост.
А стопанинът на камилата си отишъл в къщи с наведена глава.

Живял някога на този свят един човек. Той бил безкрайно богат. Имал много овце, цели стада коне и какъв ли не друг имот — пчелни кошери, воденици. . . Седна дума, бил толкова богат, че в страната му го сочели с пръст. Този човек имал и двама сина, и двамата разхайтени: по цял ден скитали без работа и дори през ум не им минавало да се заловят за нещо полезно. А баща им бил вече стар и нямал сили. Разболял се веднъж той, легнал в постелята, почувствувал, че няма вече да се вдигне, и се помолил на бога да вразуми синовете му.
Нагласили синовете баща си, както му е редът, и го погребали с големи почести. Минал ден, втори, трети, неделя, втора, месец, два, три, шест месеца, най-после година — и един прекрасен ден по-големият брат рекъл на по-малкия:
— Я слушай какво, братко, стига съм те хранил наготово! Хайде, върви си по пътя и прави, каквото знаеш.
— Но как така? — отговорил по-малкият. — Нали съм ти роден брат, от един баща и от една майка сме, защо ме лишаваш от всичко? Имотът ни е предостатъчно, пък и аз имам дял в него.
— Никакъв дял нямаш ти — казал по-големият. — Всичко, което се намира тук, е завещано от баща ми на мене, а ти кой си?
— Слушай, съжали се над мене, моля ти се, имам жена и деца!
Само че на кого ще приказва? Брат му не искал и да го чуе — дръпнал той по-малкия за ръкава и го изхвърлил от къщи с празни ръце.
Отишъл тогава по-малкият брат в края на селото, намерил там една фурна, завел в нея жена си и децата си и заживял отделно. Почнал да обикаля по чуждите къщи, да се наема ратай, за всякаква черна работа да се хваща, печелел всеки ден по няколко гроша за хляб и прехранвал семейството си. И така заживели те — в голяма немотия, едва-едва свързвали двата края, но не стъпвали у по-големия брат.
Но ето че на по-големия брат не харесало това, гдето по-малкият все успявал някак да скърпи нещо и да изхрани семейството си, гдето се труди от сутрин до вечер за насъщния хляб; целият кипял от злоба и просто не
знаел каква беда да навлече на брат си, за да се зарадва сърцето му. «Я да го изпратя аз — решил той — на върха на ей онази планина и да го излъжа, че там има заровено имане. Той ще отиде и няма да се върне, ще стане плячка на дивите зверове.»
И ето че се вдигнал и отишъл веднъж на гости у брат си.
— Здравей, братко — казал му той. — Как си?
— Здравей, добре дошъл! — отговорил по-малкият. — Както виждаш, живея, не се оплаквам!
— Я чуй какво ще ти кажа — рекъл по-големият, — не ти ли омръзна вече да живееш в такава немотия и да се трепеш така за кора хляб? Съжали се над себе си и над дечицата си!
— Но какво да направя?
— Мога да ти дам съвет, ала не смея — няма да ме послушаш!
— Че защо да не те послушам, казвай!
— Е, чуй тогава: вземи един чувал и се изкачи ей на онази планина. Там ще потърсиш и ще намериш една пещера, влез вътре и ще ахнеш: пълна е със злато, елмази и други скъпоценни камъни. Ще прибереш всичко това, ще забогатееш и докато си жив, няма да знаеш ни грижа, ни скръб! Ще си лежиш и ще си спиш спокойно колкото щеш!
— Истина ли е това? — попитал по-малкият брат.
— Истина — отговорил по-големият.
— Щом е така, тръгвам още утре!
На другата сутрин, още в ранни зори, по-малкият брат казал на жена си:
— Побързай, жено, донеси един чувал и ми приготви ядене за из пътя.
— Накъде си се наканил да ходиш, мъжо?
— Моят брат ми каза, че ей на онази планина има пещера, пълна със злато. Отивам да го взема.
— Ам а че глупав човек! Взел, та послушал брат си, който го докара до просяшка тояга!
— Я не приказвай много-много — ядосал се мъжът й, — това не е твоя работа, прави каквото ти казвам!
Донесла жена му няколко хляба и малко сирене, вързала ги в кърпа, намерила и чувал. Взел мъжът чувала, сложил вързопа с храната вътре и тръгнал на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до онази планина, за която му говорил братът.
— Вдън земя да ти потъне къщата дано, братко! — завайкал се той. — Къде ме изпрати? Какво ще стане сега с мене? Отидох си млад и зелен, аз, нещастникът! Ще дойдат дивите зверове и ще ме разкъсат.
Тръгнал да търси къде да се скрие.
Обикалял дълго-дълго, най-после гледа — пещера, а край нея огромен камък; сянката му закривала входа на пещерата. Скрил се той зад камъка, намъкнал чувала на глава и се свил на топка. Минал час, минали два, три, гледа по едно време — край него минават мишка, вълк, лисица и мечка, влизат в пещерата и сядат един до друг. Само като видял животните, по-малкият брат замръзнал на мястото си от страх, седял ни жив, ни мъртъв!
— Ох, ох, ох! — рекла мишката.
— Какво въздишаш така? — попитали я другарите й.
— Как да не въздишам — скривалището ми е празно, с трън да се за¬въртиш, нищо няма да закачиш, а току до него някой заровил делва с жълтици. . . Само че аз нямам никаква полза от това — нито да ги ям мо¬га, нито да ги употребя за нещо, тъй си седя и гладувам.
— Е — обадила се мечката,— вие не знаете още какво си тегля аз. Там и там има едно дърво, хралупата му е пълна с пчели. И вътре се е събрал толкова мед, толкова много мед, че няма къде повече! Просто не зная какво да правя: ако се приближа, пчелите веднага ще се нахвърлят отгоре ми и така ще ме изпожилят, че няма да се позная после.
Стояли животните, стояли, споделяли си неволите, а човекът слушал всичко и едва се сдържал на мястото си от радост.
«Ето защо значи горкият ми брат ме изпрати тук! Той наистина е знаел какво приказва, не ми е мислил злото!»
Още в ранни зори животните си разотишли. А човекът станал и се разтичал. Отишъл той на онова място, за което говорила мишката. Търсил тук, търсил там и най-после намерил скривалището й. Донесъл отнякъде търно-коп и почнал да копае около мишата дупка. Изкопал аршин, втори, трети, гледа — наистина се показва делва. Отворил я и що да види: пълна догоре с жълтици! Напълнил си той джоба със злато и отново заровил делвата. А недалеч от това място имало село. Отишъл човекът в това село, събрал около двадесетина души работници, каменари, дърводелци — с една дума, вся¬какви майстори, нужни за построяването на къща. Спазарил се с тях и ги завел в планината.
— Ей тук — посочил им той — ще ми направите къща!
Работили майсторите месец, работили два, три, работили половин година и издигнали такава къща, че ни да ядеш, ни да пиеш, а само да я гледаш и да й се радваш — толкова хубава била! До нея пък построили още няколко къщички за прислугата. Поръчал да му направят и двадесетина кошера. После отишъл със слугите си при онова дърво, за което говорила мечката, намерил хралупата и видял, че там наистина има толкова много мед, че повече не може да бъде! Заповядал на слугите си да съберат всичкия мед в делви, а пчелите да вкарат в кошерите и ги пренесат в къщи. Наредил човекът кошерите един до друг в двора си, а меда скрил в килера. Повикал тогава жена си и заживели охолно и щастливо.
Веднъж по-малкият брат решил да слезе в селото си. Оставил къщата на жена си и на слугите и се отправил на път. Вървял колкото вървял, стигнал най-после до родното си село и веднага отишъл при брат си.
— Така и така, братко. . . — седнал той и разказал на по-големия си
брат от игла до конец всичко, каквото му се случило, точно така, както и аз ви го разказвам.
Като го изслушал, брат му останал смаян.
«Я гледай ти! Аз го изпратих да го изядат дивите зверове и хищните птици, а той отишъл и забогатял, натрупал имот и пари! Щом е така, я да отида и аз, може и на мене да ми провърви!»
Станал по-големият брат още в зори, взел си храна за из пътя, без да го види жена му, грабнал един чувал и се отправил към планината. Вървял, вървял, стигнал най-после до върха. Скрил се зад камъка, за който му разказал по-малкият брат. Когато се стъмнило, дошли същите животни, вмъкнали се в пещерата и насядали едно до друго.
— Разказвайте сега какво ново има към вас — взели да се разпитват взаимно те.
— Какво да ви разказвам — рекла мишката. — Хората построиха над моята дупка огромна къща, а жълтиците изгребаха до една. Сигурно през онази нощ тук е имало скрит човек и той ни е подслушал.
— Същото сполетя и мене — обадила се мечката. — Капка мед не ми оставиха, изгребаха до дъно всичко!
— Щом като е такава работата — рекли вълкът и лисицата, — хайде да излезем и да пообиколим наоколо!
— Да излезем — съгласили се останалите.
«Свършено е с мене» — помислил си по-големият брат, като чул това. И цял се разтреперал от страх.
Ходили животните, обикаляли около своята пещера, надникнали най-после зад камъка и що да видят — там лежи човек, свит на кълбо. Хвърлили се те върху него и го разкъсали на парчета, та никой друг да не се осмели да ги подслушва.
А сега да оставим по-големия брат тук и да видим какво става с по-малкия.
Видял той, че по-големият брат не се връща, и се досетил, че е попаднал в лапите на дивите зверове, а те, разбира се, не са го пощадили. Станало му много мъчно, почнал да си скубе косите, но вече било късно — с плач нищо не може да се промени. Станал той, отишъл в дома на брат си и раз¬казал на жена му какво е сполетяло мъжа й.
— Тъй му се пада! «Който копае гроб другиму, сам пада в него!»
— Е, не говори така! Било каквото било, събери си покъщнината и ела горе в планината. Построил съм там голяма къща, ще останеш при нас.
— Добре, ще дойда, щом казваш — съгласила се братовата му жена.
На другия ден впрегнали десет каруци, натоварили ги догоре с покъщнина и тръгнали към планината.
Вървели колкото вървели, пристигнали най-после в имота на по-малкия брат. Разтоварили каруците, сложили всичко на мястото му, настанили се в стаите и заживели заедно. А като се научили за това хората от този край, започнали да се стичат, да си строят къщи и да се заселват наоколо. И скоро там израснало цяло село.
Така по-малкият брат натрупал с добрината си голямо богатство, а по-старият станал жертва на дивите зверове заради злобата и жестокостта си.
От небето паднаха три ябълки: едната за разказвача, другата — за този, който го накара да разказва, третата — за този, който слуша.

В момковата къща радостно очаквали да посрещнат невестата, отмяната. От утре и менците ще са пълни с прясна вода студена, и хлябът ще е омесен, и градинката натъкмена. Къщата ще грее от хубост, нали младост ще шета из нея. Тъй си мислели сватовете, които очаквали с трепетно вълнение невестата. Те така и не могли да се порадват на хубостта й. Божа работа! Само аленото було, донесено от вятъра, останало като поличба!
Какво се случило?
В по-далечни времена било обичайно младите да не се женят по своя воля. Родителите ги задомявали по свой избор. Случвало се – младоженците да се видят за пръв път в деня на сватбата.
Веднъж в едно село дошли сватове да изберат невеста и да я водят в по-далечно село – през девет в десето. Посрещнали ги в момината къща, както се полага, нагостили ги богато и им дали единственото си чедо. Натоварили я те на конска каруца, заедно със сватбените й дарове и потеглили. Шумно сватбено веселие огласило селото и хората наизлезли по вратниците да погледат рубата й и да изпратят момата. Невестата била забулена с алено було, както забулвали невестите тогава, според обичая – пред очите. По пътя към момковата къща сватовете запели сватбарска песен:
Я подувни ветре, ладовина, я подигни превез на невеста, да видиме защо дни губиме, дни губиме и конъе мориме!
Песента се разнесла по била и долове. Подухнал вет-рец ненавейник и повдигнал булото на невестата. Светнало лицето й. Сватовете занемели от изненада. Такава хубост не били виждали. От умиление към красотата на девойката кумът се навел от коня си да я целуне. В този момент сватовете, обзети от ужас, че кумът нарушава строгите норми на приличие, се вкаменили.
Каменни сватове има навред по българските земи – и Кюстендилско, и в Кърджалийско, и в Софийско…
Тези поетични предания и легенди са съхранили една много важна страна от народния живот – нормите на поведение и приличие. Всяко нарушение се наказвало от невидимия Бог.
Каменните сватове ще ги видим и до днес. Те напомнят, че обичай не се погазва!

Милен обичал хубавата Янка от селото! Когато бродел из гората със своята дружина, Янка била в сърцето му. Когато вечер от ясното небе затрепкали звездите, той виждал Янка като ясна звездица, когато полето се нашарело с цветя всякакви – Янка била най-шареното цвете между тях! Когато славей запее в гората – Янка славеят надпявала. Момъкът копнеел тя невеста да му стане. Но нали си имал майка мащеха, не давала и дума да се издума – Янка снаха да й бъде.
Един ден Милен седнал под лозницата тъжен, нерадостен. А небето било синьо, ведро, весело, земята – накитена с цветя – шибой, трендафил, кичест карамфил и най-много алена ружа! Винената лоза била листнала за чудо и приказ. Всичко било весело, само Милен седял унил и мило се молил на Господ:
Боже ле, мили боже ле, ако се с Янка не земем…
Какво се молил Милен да му се случи, ако с Янка не се вземат?
Когато годят Янка за друг – той да се разболее, а когато я заженят – с душа да се раздели. Когато Янка венчават в църква, него да оплакват, когато нея извеждат, него мъртъв да изнасят, за нея песен да пеят – за него сестри да плачат.
Бог чул молбата му, казва народният певец. Каквото поискал, това се случило.
Венчилото на Янка и опелото на Милен излезли заедно от църквата. Янка помолила деверите си, които я водели, да й освободят дясната ръка, за да се прости с Милен, че много са се искали, но не са се взели. Отпуснали те ръката на невестата. Простила се с любимия и се разделила с душата си. И в този ден погребали двамата:
Янка – туриле пред църква,
Милен туриле зад църква!
Рано сутринта на другия ден, по обичай, двата рода отишли да прелеят със студена вода гробовете. Какво чудо станало в тази нощ? На Янкиния гроб израсла тънка топола, а на Миленовия – зелен бор. Дърветата били толкова високо израсли, че върховете им се прегърнали над покрива. Който видял това чудо – все заплакал!…
Това е легендата, а истината е, че в тежки моменти човекът е търсил опора в гората и тя е идвала на помощ.