Чуй всички приказки

В

 дворчето на баба Мина
има хубава градина
с най-различни зеленчуци
за любимите й внуци.
Ред с домати, ред със чушки,
по-нататък чашки люшкат
ярко шарени лалета –
на дъгата с цветовете.
А съвсем до магданоза
грее и червена роза.

Нищо че неделя днес е
баба Мина им донесе,
докато е още рано
и водичка от герана –
да не клюмат гладни-жадни
като напече по пладне.

Тъмна кърпа си завърза
и към църквата забърза,
че църковната камбана
бие празнично и кани…
И цветя и зеленчуци
чуха призивните звуци,
но те с корени са всичките,
та не мърдат от лехичките.

Баба Мина щом прибра се,
чу във двора многогласен
шепот със молба към нея –
всички стръкчета копнеят
още в утрините ранни
звън да чуват на камбани.

– Ясно! – каза баба Мина
и веднага посади на
видно място до вратата
ново цвете – непознато.

Непознато, но когато,
след поливане богато,
то разцъфна в багра синя,
ахна цялата градина.
Не една и надалече,
сто камбанки има вече
тука в китната градина
на добрата баба Мина.

Някакво вълшебство стана
и църковната камбана
във неделя щом забие,
ясно чуваме и ние
заедно с цветята всичките,
зеленчуците, тревичките
как камбанките на двора
звънват – сякаш ни говорят…

На Коцето Еленков

Живеели някога цар и царица. Те били честити, защото се обичали взаимно и поданиците им ги почитали. Едно не стигало, за да бъде пълно щастието им: нямали си наследник.
Един ден царицата седнала край един извор и се отдала на своята мъка:
— Колко съм нещастна, че си нямам дете! Трябва ли да умра без утеха? Както се окайвала така, забелязала как водата на извора се раздвижила. Един едър рак се появил и й рекъл:
— Царице, ти ще имаш най-сетне това, което толкова желаеш. Тук наблизо се намира великолепен палат, построен от феите. Невъзможно е да се намери, защото е заобиколен от гъсти гори. Но аз ти предлагам да те заведа там.
Царицата много се изненадала и му казала, че приема на драго сърце това предложение, само че не би могла да върви назад. Ракът се усмихнал и веднага се превърнал в дребна бабичка, която шлязла суха от извора. Дрехите й били бели с тъмночервена подплата, а сивите й коси били превързани със зелени панделки. Храстите и трънаците се отдръпвали да й сторят път, земята се покривала с теменужки и хиляди птици запели по дърветата.
Царицата още не се била съвзела от изненадата, когато пред очите й блеснал безподобен замък, целият в диаманти. Тя извикала от възхищение. В миг вратите му се разтворили и оттам излезли шест феи.
Те се приближили, направили дълбок поклон пред царицата й всяка и подала по едно цвете от безценни камъни: роза, лале, съсънка, кошничка, карамфил и калина.
— Царице — й казали те, — щастливи сме да ти известим, че ще добиеш една хубава принцеса, която ще наречеш Желана. Не забравяй, щом тя се роди, да вземеш букета, който ти даваме, и да назовеш всяко цвете по име, като си помислиш за нас. Ние веднага ще се
явим.
Царицата, преизпълнена с радост, им благодарила хиляди пъти. Наскоро се появила на бял свят една очарователна принцеса. Тя я нарекла Желана, взела букета и назовала всич¬ки цветя едно след друго.
В миг феите пристигнали. Те целунали детето и щедро го дарили. Възхитена, царицата още им благодаряла, когато влязъл толкова голям рак, че едва минал през вратата.
— Ах, неблагодарна царице! — викнал ракът. — Как е възможно толкова скоро да забравиш феята на извора и услугата, която ти направи, като те заведе при сестрите си? Ти всич¬ките повика, само аз единствена съм отритната.
Царицата безутешно я уверявала, че е мислила да назове името на нейното цвете, и я умолявала да не й отказва своето приятелство и да бъде благосклонна към принцесата. Феите присъединили своя глас към нейния.
— Скъпа сестро — казали те, — не се сърди на царицата, тя не е имала намерение да те засегне. Излез от рачешкия образ и покажи истинския си чар.
Феята на извора била себелюбива. Похвалите на сестрите й смекчили нейния гняв.
— Е добре! — рекла тя. — Няма да сторя на Желана всичкото зло, което бях намислила.
Но ви предупреждавам, че ако тя види светлината на деня преди петнадесетата си година, ще има да се кае.
Сълзите на царицата и молбите на феите не я склонили да промени заканата, която произнесла. Тя се оттеглила заднишком, загърната в червената си роба.
Щом излязла, феите се скупчили да се посъветват. След като отхвърлили редица хрумвания, решили да построят дворец без врати и прозорци, само с един подземен вход, където Желана да живее на светлина от свещи.
Три удара с вълшебната пръчица започнали и завършили голямата постройка, цялата от бял мрамор, диаманти и смарагди.
Принцесата расла сред това великолепие и всеки ден показвала все нови способности. Шестте феи много я обичали, а най-вече феята Лале. Тя непрекъснато съветвала царицата да бди над нея.
Тъй като Желана наближавала петнадесетата си година, царицата поръчала да й нари¬суват портрет. Този портрет бил разнесен из най-големите царски дворове на света. Нямало принц, който да я види ида не й се възхити. Но един от тях така се увлякъл, че не могъл да се отдели от портрета на своята принцеса.
Царят, който престанал да вижда сина си, разпитал с какво се занимава той. Щом разбрал каква е работата, поискал да му донесат портрета. Едва го зърнал и рекъл:
— А, мой скъпи Воине — така били нарекли принца, след като бащата спечелил три големи битки, — ами че да доведем тази принцеса, мисля, че ще украси палата.
Царят избрал за пратеник Остронос, млад благородник, твърде красноречив и с голямо богатство. Той много обичал принца Воин и за да му направи удоволствие, съставил най-хубавата свита на света. Тръгнал веднага с хиляди подаръци и портрета на принца.
Когато научили за идването на пратеника, царят и царицата се развълнували. Те много ценели принца Воин и знаели, че в целия свят няма друг по-достоен за съпруг на тяхната дъщеря. Но феята Лале се явила пред царицата и й рекла:
— Внимавай, царице, да не въведеш Остронос при нашето дете. Не бива той да я вижда, нито тя да отива при царя, който иска ръката й, преди да е навършила петнадесетата си година.
Царицата прегърнала феята и й обещала да следва съветите й.
Пратеникът пристигнал. Цели двадесет и три часа се точила свитата от двадесет и четири хиляди пажа на коне и шестстотин мулета със златни подкови. Улиците се задръсти¬ли от тях.
Остронос бил приет с най-голямо внимание, но когато поискал да поздрави принцесата била му отказана тази чест. Царят му обяснил причините. Но те не го убедили.
— Как! — рекъл той. — Нима е възможно да се спирате пред глупости като някакви предсказвания на феи? Аз нося портрета на принц Воин със заповед да го предам на принцесата.
Той го разгънал веднага. Портретът, който бил обучен да говори на принцесата, проиизнесъл: „Хубава Желана, не можеш да си представиш с какъв плам те чакам…“ Царят и царицата били смаяни и замолили Остронос да им го даде, за да го занесат на дъщеря си.
Като видяла чудодейния портрет, принцесата се зачудила не по-малко. Но хубавият образ на принца и умният му израз я привлекли съвсем. Тя се изчервила, свела очи и нищо не казала.
Така царицата разбрала чувствата на дъщеря си, придворните дами на Желана — също. Те били три: Шибойка, която силно обичала принцесата и й билавярна, Трънка, която я презирала и й завиждала, и майката на Трънка, която обичала до полуда своята дъщеря. Желана не забелязала завистливите погледи на Трънка към подаръците на принца и най-вече към портрета му. Тя само си мислила как да ускори сватбата.
Не може ли —казала —да пътувам със съвсем затворена каляска, в която да не прониква светлината на деня?
Тя все повтаряла това и най-сетне майка й отстъпила пред нейното желание. Остронос получил уверението, че Желана ще замине в скоро време. Преизпълнен с радост, той си тръгнал на часа, без да е видял принцесата.
Направили доста голяма каляска без стъкла, затворена като кутия. После, след дълги сбогувания, настанили през нощта в нея принцесата с придворните й дами и конете полетели в галоп.
Обаче Трънка се била сговорила с майка си. Когато впрягът влязъл в царството на принц Воин, точно по обяд, придворната дама избила покрива на каляската с голям нож който си била поръчала нарочно. Тогава за пръв път принцеса Желана видяла светлината на деня.
Едва я зърнала, преобразила се в бяла сърна и побягнала. Спряла се чак в съседната гора. В същото време феята на извора бунтувала природата. Светкавиците и гръмотевиците разпръснали свитата на принцесата. В празната каляска останали само Трънка и майка й.
Те не си губили времето напразно. Трънка си сложила короната и най-разкошните дрехи на Желана. Със скиптър в едната ръка и глобус в другата тя се отправила към града, последвана от майка си, която й носела шлейфа.
Задало се голямо шествие начело с царя, принца и неговата свита; идвали да посрещнат бъдещата царица.
— Аз съм принцеса Желана — им казала Трънка. — Една зла фея завидя на моето щастие и разпръсна придружителите ми. Но ето придворната дама, на която са поверени писмата от царя, моя баща, и скъпоценностите ми.
Като я чул, Воин извикал, а царят се навъсил. Момата била толкова висока, че дрехите на принцесата едва й прикривали коленете. И била ужасно слаба. Носът й, по-гърбав от човката на папагал, бил червен и лъскав. С една дума била толкова грозна, колкото Желана била красива.
— Не се учудвам вече — се провикнал царят разгневен — защо са държали това съкровище скрито цели петнадесет години!
Колкото за принца, нямал сили горкият да произнесе нито думичка. Най-сетне казал:
— Излъгали са ни! Великолепният портрет, който ме очарова, няма нища общо с тази личност тук.
Трънка безочливо се защищавала. Придворната дама на всичкото отгоре се провикнала:
— Ах, моя хубава принцесо, къде сме попаднали? Така ли се посреща особа с твоето положение? Какво безобразие! Но царят, твоят баща, ще си отмъсти!
— По-скоро ние ще си отмъстим! — отвърнал царят и заповядал двете жени да бъдат хвърлени в тъмница.
Отчаянието на принц Воин било толкова голямо, че решил да се оттегли в някое усамотено място, където да прекара остатъка от своя тъжен живот. Верният Остронос го при¬дружил. Вървели три дни. Навлезли в гъста гора и там спрели. Остронос отишъл да потърси подслон, а принцът взел лъка си и тръгнал на лов.
Но какво станало през това време с Желана?
Като сърна била също така хубава, както като принцеса. Тя тичала през гората задъхана от страх. Бояла се от дивите зверове. Пощипвала тревица и пийвала водица от поточетата.
А Шибойка? Гръмотевиците и светкавиците не отклонили вярната девойка от дълга й. Тя също се спуснала към гората и след като бродила цял ден, видяла да се задава една сърна. По големите й очи, плувнали в сълзи, тя познала своята господарка. Дълго плакали двете. Тяхното ридание трогнало феята Лале.
Добрата фея имала причина да се сърди, че не се вслушала в съвета й, но толкова обичала кръщелницата си, та не могла да я остави на гнева на феята от извора. Тя се появила веднага. Шибойка я замолила да върне на принцесата прежния образ. Трънка безочливо се защищавала. Придворната дама на всичкото отгоре се провикнала:
— Ах, моя хубава принцесо, къде сме попаднали? Така ли се посреща особа с твоето положение? Какво безобразие! Но царят, твоят баща, ще си отмъсти!
— По-скоро ние ще си отмъстим! — отвърнал царят и заповядал двете жени да бъдат хвърлени в тъмница.
Отчаянието на принц Воин било толкова голямо, че решил да се оттегли в някое усамотено място, където да прекара остатъка от своя тъжен живот. Верният Остронос го придружил. Вървели три дни. Навлезли в гъста гора и там спрели. Остронос отишъл да потърси подслон, а принцът взел лъка си и тръгнал на лов.
Но какво станало през това време с Желана?
Като сърна била също така хубава, както като принцеса. Тя тичала през гората задъха¬на от страх. Бояла се от дивите зверове. Пощипвала тревица и пийвала водица от поточетата.
А Шибойка? Гръмотевиците и светкавиците не отклонили вярната девойка от дълга и. Тя също се спуснала към гората и след като бродила цял ден, видяла да се задава една сърна. По големите й очи, плувнали в сълзи, тя познала своята господарка. Дълго плакали двете. Тяхното ридание трогнало феята Лале.
Добрата фея имала причина да се сърди, че не се вслушала в съвета й, но толкова обичала кръщелницата си, та не могла да я остави на гнева на феята от извора. Тя се появила веднага. Шибойка я замолила да върне на принцесата прежния образ.
— Това не е по моите сили — казала феята. — Мога само да намаля срока на нейното наказание и малко да го смекча. Щом нощта смени деня, тя ще напуска образа на сърната, но ще го придобива пак в зори.
Сърната й близнала ръката. Феята добавила:
— Вървете по тази пътека и ще намерите подслон — след което изчезнала.
Шибойка и сърната последвали съвета й и скоро стигнали до една колиба, пред която стояла една добра бабичка. Тя ги въвела в малка хубава стаичка и ги оставила. Свечерило се. Желана напуснала образа на сърната. Да се опише радостта й е невъзможно. Но денят я посрещнал пак като сърна, която драс¬кала по портата. Шибойка й отворила и тя се понесла към горския гъсталак.
Обаче Остроноско също бил намерил подслон у добрата старица.
Там пренощували с принц Воин в една стая, която била отделена от ста¬ичката на принцесата с тънка дъсчена преграда. На разсъмване неутешимият принц отишъл на лов. Мярнала му се една бяла сърна. По-хубава от нея не бил виждал.
Спуснал се по следите й.
Целия ден тичал, пускал стрели, но те не засягали сърната, защото феята Лале, невидима, ги отклонявала от целта. Вечерните сенки прекратили това тъжно преследване.
Цялата нощ Желана оплаквала на рамото на Шибойка своята тъжна съдба. На сутринта отново станала сърна и някаква непобедима сила я тласкала към гората. Ловецът я чакал; ловът пак се подхванал.
Обаче към пладне принцът се уморил от тичане, изтегнал се на тревата и заспал. Сърната по невнимание минала покрай него. И какво станало, след ка¬то го познала? Очите й, пълни със сълзи, не можели да се откъснат от неговия образ. Тогава той внезапно се събудил и се провикнал:
— Хубава сърнице, не се страхувай.
Аз искам да те отведа с мен и постоянно да те пазя.
Но сърната побягнала. Хиляди пъти би предпочела да бъде убита от то¬зи, когото обичала, отколкото да бъде запряна от него в този й вид.
Ловът траял до вечерта, за да се под¬хване пак на сутринта. Но на третия ден привечер, както била решила феята от извора, една стрела засегнала сърната в плешката. Тя паднала окървавена.
— Колко ми е мъчно, че те раних — казал принцът. — Не бой се, аз ще те излекувам.
И като вързал сърната с панделки, за да не избяга пак, тръгнал да търси верния си Остронос.
Кой би могъл да си помисли, че най-хубавата принцеса на света един ден ще бъде така унизена от принца, който я обожавал? Тя се помъчила да скъса панделките, но те се затегнали още по-силно и вече се задушавала, когато, дотичала Шибойка. Тъкмо да я освободи, принцът се завърнал.
— Господарю — му казала тя много учтиво, — тази сърна е моя. — И умилкването на сърната потвърдило думите й.
Принцът се оттеглил двойно по-печален.
Но Остронос, когато бил отишъл като пратеник, бил забелязал Шибойка. Той я познал, проследил я отдалече и я видял да влиза със сърната в колибата на добрата старица.
Споделил с принца това странно откритие. Принцът не се заинтересувал, за¬щото всичко, което му напомняло за Желана, му било вече противно.
Остронос обаче искал пак да види Шибойка.
— Тъй като една проста дървена ограда ни отделя — си рекъл той, — защо да не пробия в нея една дупка?
Направил я и погледнал през нея.
Какво било учудването му, като видял една принцеса с рокля от брокат! От рамото й течала кръв…
– Ах, господарю! — се провикнал той. — Ако искаш да видиш първообраза на портрета, който те очарова, приближи се до тази дупчица.
Принцът щом погледнал, в миг се озовал пред вратата на принцесата и почукал лекичко. Шибойка помислила, че идва старицата. Тя я била повикала на помощ да превържат ръката на принцесата и изтичала да отвори.
Принцът се хвърлил в краката на Желана. Той й разкрил своята любов и й разказал за измяната на Трънка. Тя не посмяла да му открие своето нещастие и искала нощта да трае винаги.
В образа на старицата от колибата, феята Лале бдяла честита. Слънцето изгряло и Же¬лана не се превърнала в сърна. Като забелязала това, обзела я силна радост. В същия миг звуци на тромпети и барабани огласили гората. Войската на царя, бащата на принца, отивала на бой срещу царя, бащата на Желана. Една каруца, в която се окайвали Трънка и майка й оковани във вериги, я следвала.
Принцът излязъл. Войската го приветствувала, царят му подал двете си ръце; Воин раз¬крил цялата невероятна история.
В това време феята Лале с едно подухване излекувала раната на принцесата. Духнала още веднаж и се появил чудесен кон, на който се покачила Желана да догони своя принц.
Първата грижа на Желана била да измоли милост за пленниците на царя — да разпусне войската, на принца — да се върне в столицата, за да ускори сватбата.
Заредили се невиждани пиршества. Шестте добри феи били на челно място. Те подарили на кръщелницата си великолепен палат от диаманти. Остронос се оженил за Шибойка. която феите също дарили заради нейната вярност.
Така бялата сърна и всички, които я обичали, заживели в щастие след голямата беда.

Имало едно време двама братя. Единият бил богат, другият – беден. Богатият нищо не работел, а печелел много. Бедният ловял риба и така се прехранвал.
Веднъж богатият вдигнал сватба — сина си женел.
Събрали се много гости в дома му.
„Ще ида и аз на гости на брат си“ — рекъл си бедният. Взел на заем от съседите кравай и отишъл, но застанал пред портата, не посмял да влезе. Като го зърнал, богатият брат изревал:
— Защо си се домъкнал? Да не искаш да се мериш с моите гости? Вън, да не съм те видял тук!
Натъжил се бедният брат. Взел въдицата и отишъл да лови риба. Седнал в старата си лодка и отплавал в морето. Хвърлял, хвърлял — все дребни рибки се хващали. А слънцето още малко и ще залезе. „Ех — рекъл си бедният рибар, — ще хвърля още веднъж, на късмет.“ Хвърлил въдицата и издърпал такава риба, каквато не бил виждал – голяма и цялата сребърна.
Зарадвал се беднякът, че уловил такава чудна риба, и понечил да я пъхне в торбата. А рибата изведнъж заговорила с човешки глас:
— Не ме погубвай, добри човече, пусни ме обратно във водата!
Помислил рибарят за своите деца и казал:
— Не мога да те пусна — и аз съм гладен, и децата ми отдавна искат да ядат. С какво ще се върна?
— Като си тъй беден — рекла рибата, — бръкни в устата ми и извади оттам един златен пръстен.
Рибарят помислил-помислил, па рекъл:
— Боя се да не ми откъснеш ръката.
— Не се страхувай, нищо лошо няма да ти сторя!
Престрашил се рибарят, пъхнал си ръката в устата на рибата и извадил оттам един златен пръстен.
— За какво ми е този пръстен? — казал рибарят. — Няма да ме нахрани той.
— Почакай, ще видиш — отговорила чудната риба, — ще те нахрани и още как! Хвърли в морето тия дребни рибки и сложи пръстена на дъното на лодката.
Рибарят така и направил. И щом сложил пръстена на дъното на лодката, тутакси там се появили цяла купчина монети.
Бедният рибар пуснал рибата в морето и загребал бързо към брега. Съблякъл ризата си, събрал в нея парите и радостен се прибрал в къщи. Заживял от хубаво по-хубаво. Направил си нова къща и поканил много гости да сподели радостта си, но не поканил своя брат — не могъл да забрави обидата.
Богатият научил, че брат му в нова къща живее и с гости се весели. Заръчал на своя син:
— Иди виж какво става там!
Отишъл синът, погледнал и бегом се върнал обратно.
— Ех — казал на баща си, — какво имаш ти! А у твоя брат и къщата нова, и оборът пълен, и на трапезата само от пиле мляко няма!
Богатият позеленял от завист. Пак изпратил сина си да повика брат му.
Дошъл бедният брат при богатия.
— Откъде имаш толкова имот? — попитал богаташът. — Разправят, че живееш сега по-добре и от мен.
Беднякът не умеел да лъже — разказал всичко, както си било. Богатият, като чул, тутакси решил: „Ще ида, рекъл си, и аз да уловя тая риба“.
Купил една нова въдица, седнал в нова лодка и отплавал в морето. Ловил, ловил и уловил чудната риба.
— Не ме погубвай — молила рибата, — пусни ме, малки рибки имам.
— Не, миличка — ухилил се богаташът. — Няма да те пусна. Дай и на мене такъв пръстен, какъвто си дала на моя брат!
— Но брат ти беше беден, нямаше какво да яде. А на тебе за какво ти е?
— Как за какво! Не искам брат ми да бъде по-богат от мене. Я давай пръстена и това е! Иначе ще те отнеса в къщи и ще те изпържа…
— Е, щом е тъй — отвърнала рибата. — Вземи, щом си такъв завистлив! На мене ми е все едно.
Рибата отворила уста. Алчният богаташ напъхал до лакът ръката си. А рибата — хрус с острите си зъби! — откъснала му ръката и се спуснала с нея на дъното на морето.
Върнал се богатият брат в къщи — без пари, без една ръка.
Така му се и пада!

Някога отдавна, много отдавна на морския бряг живяла една старица. Имала си тя малка колибка — толкова стара, че едва се крепяла да не падне. Старата жена си нямала ни деца, ни близки — нямало на кого да се порадва, нямало кой да й помага. За да не умре от глад, тя събирала дребни рибки, изхвърлени на морския бряг, и се хранела с тях. Но когато бушувала буря, старицата не смеела да си подаде носа от вратата, камо ли да отиде за риба. Така стояла гладна дни наред, докато стихне бурята. Когато морето утихвало и слънцето уплашено надничало изпод разкъсаните облаци, старата жена излизала. Тя събирала тогава много риба, миди, дори дъските, които морските вълни са изхвърлили на брега. Една нощ завила страшна буря. Плиснал дъжд, морето забучало, на небето засвяткали мълнии, гръмотевици разтърсвали земята, като че идвал краят на света. Старицата стояла в студената и влажна колибка и чакала да стихне бурята. Но изведнъж задухал толкова силен вятър, че едва не съборил малката колибка. На вратата нещо потропало: чук, чук, чук. . . Жената се изплашила много, но все пак отишла да отвори — може би някой да се нуждае от нейната помощ, да търси приют в старата колибка?
Отворила вратата и що да види? На прага лежала голяма черна мида. От вътрешността й, през цепнатините на черупката, излизала ярка, ослепителна светлина. Старицата вдигнала мидата, поставила я на масата и отишла да затвори вратата. В това време чула глас, който идвал много отдалеч:
— Не затваряй вратата. Ще ти се отплатя, както трябва.
Жената не затворила, а само притворила вратата. В този миг гръмотевиците спрели, бурята утихнала, морето се успокоило. А колибката се изпълнила с толкова много светлина, колкото не е имало тук никога преди. Чудната светлина излизала от голямата черна мида, която започнала да се разтваря бавно като огромно черно цвете. Когато мидата се разтворила напълно, бабичката едва не паднала от изненада. Вътре в черупката лежало момиченце със златни косици и с такива блестящи очички, каквито никой не е виждал до днес. Сама бабичката гледала и не вярвала. Но какво е това? Вместо крачка, детето имало опашка като рибка. Само че неговата опашка била обсипана с брилянтови люспи и розови перли.
Много се зарадвала бабата на детенцето. Взела едно кошче, постлала го с червени листенца от мушкато и сложила върху тях своето малко гостенче. Кошчето поставила до прозореца, та сутрин слънцето да го огрява с първите си лъчи, а през деня детенцето да гледа морските вълни, които го изнесли на брега. След това бабичката си легнала щастлива, че вече не е сама в своята колибка.
Когато заспала, открехнатата врата изскърцала, отворила се и в стаичката влязла прекрасна морска русалка с корона от перли на главата. Тя се навела над детенцето, прегърнала го нежно, накърмила го и го сложила да спи в кошчето. Когато започнало да се развиделява, русалката погледнала с мъка към дъщеричката си — трябвало да си върви.
Тя приближила тихо до леглото на старицата, оставила там шепа бели перли и проговорила с тих, далечен глас:
— Благодаря ти, старице, че запази дъщеричката ми от злия магьосник, който унищожи царството ми и ме плени. Пази я още трийсет дни и трийсет нощи и ще ти се отплатя богато.
Още не казала това и морската царица изчезнала. Старата жена се събудила и намерила перлите, оставени от морската царица. Но те не й били нужни. Повече се зарадвала тя, когато на морския бряг намерила много храна. С нея щяла да преживее не един, а няколко дни.
Целият ден старата жена се радвала на момиченцето. Когато дошла нощта, вратата отново се отворила и в стаята влязла красивата русалка. Тя нахранила детето, порадвала му се и отново оставила дар за старицата — шепа бели перли. Когато започнало да се развиделява, тя зашепнала с тих, далечен глас:
— Пази дъщеричката ми още двайсет и девет дни и нощи. Ще ти се отблагодаря добре…
И изчезнала като мъгла над морето. Старицата се грижела за златокосото детенце, гледала го цели трийсет дни и трийсет нощи, както я помолила морската царица.
Дошла и последната нощ. Бабичката не си лягала. Чакала морската русалка. Точно в полунощ вратата изскърцала и прекрасната русалка с перлена корона на главата влязла в колибката.
— Дойдох за дъщеря си, бабо — продумала тя. — Твоята добрина победи злия магьосник. Ако не беше прибрала черната мида, ако не беше оставила открехната вратата, никога нямаше да се освободим от неговата власт. Затова ще ти се отплатя богато — казала царицата, свалила перлената си корона и я подала на старата жена.
Старицата поблагодарила от сърце за царския дар и казала:
— Вземи си перлите, хубава русалке. Те не са ми нужни. Ако искаш да ми доставиш радост, позволи ми да виждам от време на
време златокосото ти момиченце.
Морската царица се усмихнала, кимнала с глава и пред изгрев слънце изчезнала с девойчето си.
Оттогава всяка сутрин старицата намирала на морския бряг много храна. А когато морето ставало гладко като стъкло, тя се взирала в прозрачните му води и виждала златокосото девойче с чудни очички и обсипана с брилянти и перли опашчииа. Тогава старата жена си казвала:
– Колко хубав е днес денят! …

На брега на Балтийско море, до самото устие на Неман, живеел един рибар с жена си. Дълги години живели те, но си нямали деца. Най-сетне им се родила ръщеря; лежи в люлката бяла, румена, здравичка. Мила била тя и веселичка като слънчицето, което сутрин играе по балтийските вълни.
Родителите нарекли дъщеря си Неринга.
Много ли, малко ли време минало, израсна Неринга по-висока от най-високата борика. Очите й били като синевата на лятното небе, а кехлибарените й коси — трийсет лакти дълги и вълнести като Неман във ветровито време. И сърцето на Неринга било добро: затъне ли човек в пясъците (а крайморските пясъци били ронливи и подвижни), като на шега ще го изтегли Неринга заедно с коня и колата. Или се разбушува буря в морето, подхване някой кораб и го тласка към брега, още малко и ще го метне върху скалите, а Неринга, като че ли нищо не се е случило, ще нагази в морето, ще го хване за котвеното въже и ще изтегли кораба на брега.
Затова и моряците не се страхували от бурите, които някога ставали в устието на Неман: знаели те, че Неринга е наблизо. Затова пък те й носели подаръци — и коприни, и Маргарит, и парчета сукно, и златни пояси ковани, и пръстени, и гривни. А славата за нейната добрина разнесли из целия свят.
Когато бурята в открито море запокитва към брега рибарските лодки, когато ги преобръща заедно с рибарите и улова, кой идва на помощ на рибарите? — Неринга. Ще улови тя в престилката си рибарите от водата, ще изцеди мрежите, ще излее водата от лодките и ще изнесе рибарите на брега да се сушат.
В тихо време заедно с рибарите тръгвала на риболов и Неринга. Рибарите плават в лодките, а Неринга крачи напред, само огромни вълни се гонят от двете й страни. На плещите й — прът от три бора. Ще хвърлят рибарите мрежи, а Неринга подгонва с този прът рибата към тях…
Само че рядко се случвало тихо време в устието на Неман. Бурята надигал царят на морето и на ветровете — деветоглавият змей. Така разправяли някога за него: като се разбушува, като се разиграе — обича той кораби да потапя и хора да погубва. Но и това му било малко — пращал той високи вълни на брега. Те заливали полята и нивята, отвличали рибарските хижи заедно с хората, добитъка и покъщнината.
Веднъж Неринга се къпела в устието на Неман, плискала се по вълните, гледала наоколо и намислила нещо.
Решила Неринга да насипе дига напреко на устието на Неман, да го огради от Балтика. Тогава вече деветоглавият няма да може да се добере до хорските къщи, до поляните и нивята, не ще потапя вече рибарските лодки.
Повикала Неринга рибарите и им казала:
— Трябва да се оградим от Балтика с дига. Ще имаме тогава тих залив за риболов; и полята, и нивята, и домовете ни ще бъдат цели.
Няма да се срахуваме от деветоглавия!
Зарадвали се младите рибари и завикали:
— Хубаво, Неринга, да насипем дига!
Завикали те така, защото млада сила бликала от тях.
А старците дълго мислили, мъдрували и се съветвали, но накрая също се съгласили:
— Хубаво, Неринга, да насипем дига!
Тяхната мъдрост и опитът им подсказали тия думи.
Много хора се събрали да помагат на Неринга: кой яздел, кой пешком вървял, кой с лодка плавал, всичките с брадви, с лопати, с кирки и въжета. Изравнявали хората цели планини, търкаляли камъни от сто версти наоколо. А Неринга хвърляла тези камъни на морското дъно и ги засипвала отгоре с пясък. Пясъка тя носела в престилката си — цяла дюна се побирала в нейната престилка. Ще я донесе, ще запрати дюната във водата и само далече-далече ще се издигнат вълни, високи колкото къща.
Дочул деветоглавият за хитрината на Неринга. Разярил се, изпратил на хората ветрове, развълнувал морските дълбини.
Дванайсет дни и нощи бушувала бурята. Дванайсет дни и нощи се трудили хората. И човешката воля преодоляла всичко. Опънали хората дълга-дълга ивица напреко на устието на Неман, оградили го от царството на деветоглавия змей.
Върнала се Неринга в къщи и проспала три дни и три нощи. А като се събудила, гледа — заливът спокоен, не се поклаща.
Разбрал деветоглавият, че не ще може да подрине насипа, здраво го направили хората. Но той не се усмирил — отишъл в Балтика да бушува: кораби да потапя, хора да погубва. Разгневила се тогава Неринга и казала:
— Трябва да се убие деветоглавият!
Вестта за Неринга се разнесла по цялата страна. Започнали да пристигат при нея храбри младежи, царски синове, князе и деца на прости хора. Искали й ръката, но все един и същ отговор получавали:
— Ще стана жена на този, който убие деветоглавия змей!
Но как да го убият, как да подмамят деветоглавия да излезе от своето царство? Ако някой знаеше името му, би го повикал и той може би щеше да изплува на брега.
Много смели младежи си отишли. Имало наистина и такива, които тръгнали да търсят змея, но не се върнали вече.
Натъжила се Неринга: нима никой не ще победи деветоглавия, нима няма да се намери такъв храбрец? Пък и взела да тъгува по младежа, който би й станал скъп на сърцето. Отивала понякога на морския бряг, сядала, подпирала глава на ръце и натъжена прекарвала там дълги часове. Често нощта я заварвала така.
Седяла веднъж Неринга на една дюна, опряла нозе о брега. Тихите вълни лижели белите й нозе, а вятърът рошел косите й. И видяла Неринга — сякаш облаче плава по вълните… Доплавало облачето по-наблизо. Гледа Неринга — то било корабно платно. Скоро и корабът се показал. И какъв кораб бил той! Мачтата му била от стълбове от най-високите борове, кърмата му позлатена, носът му пурпурен, а платната от бяла коприна. Спрял корабът далече в морето, врязъл се в пясъчното дъно.
Гледа Неринга — от кораба слязъл плещест юнак, напет, як, на дъб подобен.
А той бил ловецът Наглис от Жемайтия. Набраздил Наглис жемайтийската земя с реки и езера, издигнал планини и хълмове, а горите по тях сами порасли. Върви Наглис, а под краката му земята се проваля, в обувките му се набира вода и пясък с камъни. Където великанът се спре и изтърси пръста, там израства планина или хълм ; където излее водата от обувките си, там току виж се разлее езеро или река.
Прославил се Наглис и с други подвизи. Да убие мечка за него било дреболия, а глиган да убие дори не го смятал за лов. Рисовете и рогачите, треперейки от страх, се криели от погледа му: с дългата си ръка той ги хващал на шега от миля разстояние.
Хората обичали Наглиса. Той им помагал да изкореняват гори, да правят къщи от грамадни дървета, да прехвърлят мостове над широки реки.
Вестта за Неринга стигнала и до Наглис. Повикал той хора на морския бряг, построил кораб и ето че Наглис доплавал до устието на Неман.
Слязъл той от кораба; в морето се вдигнали вълни, една вълна дотичала до Неринга и се ударила в коленете й. Неринга също развълнувала водата и най-голямата вълна изпратила към Наглис. Вълната весело подскочила и обляла госта до пояс. Така те си прехвърляли вълни на няколко пъти. После Наглис изтеглил кораба на плитко място и бавно тръгнал към брега.
Отишъл Наглис при бащата на Неринга и рекъл:
— Аз съм ловецът Наглис. Дай ми дъщеря си за жена.
— Моята дъщеря ще се ожени само за онзи, който убие царя на морето и ветровете — деветоглавия змей — отвърнал бащата.
— Добре, аз ще убия деветоглавия.
Как ще го убиеш? Той живее в морето и никога не се показва на брега. Никой не му знае името. Казват, че един стар вълшебник го знае, но той живее на една висока планина в гъста гора и до него не може да се стигне ни пеша, ни на кон. — Аз ще узная името на деветоглавйя! — казал Наглис, сбогувал се и тръгнал да търси стария вълшебник.
Вървял той много дни и нощи през гъсталаци и блата, през широки реки. Глада си утолявал с лов на глигани и сърни, жаждата си утолявал с вода от ручейчетата, а си почивал под сянката на разлистените дървета.
Накрая Наглис стигнал до високата планина; тя била обрасла цялата с гъста гора, на върха й се виел дим. Изкачил се той на тази планина и гледа — седи един старец край огъня, цял обрасъл с мъх като стар пън.
Наглис му рекъл:
— Аз съм ловецът Наглис. Открий ми името на царя на морето и ветровете, искам да го убия.
Старецът само помръднал посивелите си вежди, погледнал изпод тях и се усмихнал:
— Идваха и други храбреци като тебе, но тук си и останаха. Виж
го ти, името да му кажа! — Вдигнал старецът мъхестия си пръст и посочил към един висок и як дъб: 
— Виждаш ли го? В хралупата на този дъб има една брадва. В брадвата е скрита мълния. Ако размахнеш брадвата три пъти над главата си, ще ти кажа името; не ти ли стигнат силите да я размахнеш, брадвата ще те убие.
Наглис се приближил до дъба, сграбчил брадвата, че като я размахал над главата си! Брадвата се тегли от ръцете му, иска да изскочи; мълнии от нея трещят. Но Наглис нищо не гледа, размахнал три пъти брадвата над главата си и с все сила я запратил в дъба. Блеснал огън, замирисало на сяра и дъбът се разсипал на прах.
— Е, момко — казал старецът, когато Наглис се върнал при него, — вземи брадвата! А името на царя на морето и ветровете е Галвирдас. Върви на морския бряг и го извикай три пъти.
Наглис метнал брадвата на рамо, благодарил на стареца и се отправил по обратния път — през гъсталаци и блата, през широки-широки реки.
Върнал се Наглис на морския бряг. Застанал на една дюна и викнал:
— Галвирдас, изплувай! Развълнувало се морето, надигнал се вятър. Извикал Наглис змея за втори път:
— Галвирдас, изплувай!
Още по-силно се развълнувало морето. Наглис извикал за трети път:
— Ралвирдас, изплувай!
Извил се вятър, чак до дълбините се развълнувало морето, чак до небето се надигнали водни урагани. Изплувал деветоглавият змей, обрасъл с тиня, покрит с раковини. Измъкнал се деветоглавият на брега, целият черен като нощта. От деветте му уста огън изригва, мълнии святкат. Измъкнал се и забоботил:
— Кой ме вика?
— Аз, ловецът Наглис! Дойде ти краят!
И Наглис ударил змея с брадвата. Блеснала мълния и трите глави на змея полетели във водата. Морето излязло от брега и Дошло до коленете на Наглис.
Отново замахнал Наглис, ударил с брадвата и отсякъл още три глави на змея. Още по-силно се разбушувало морето и вълните облели Наглис до пояс. Те блъскали ловеца в гърдите, удряли го в краката, теглили го към морската дълбина, а вихрите дърпали брадвата от ръцете му.
Набрал сили Наглис, опрял здраво крака в брега, отдъхнал си малко, че като ударил змея за трети път. Блеснали мълнии из топора и полетели във водата останалите три глави на змея. Изведнъж бурята утихнала, успокоило се морето, заблестяло светло слънце.
Победил Наглис змея и щастлив се върнал при рибарите. Радостно срещнала Неринга своя годеник. А наскоро направили и сватбата и заживели щастливо Наглис, Неринга и рибарите.
Благодарни били хората на Неринга и Наглис и нарекли на името на Неринга тясната ивица земя, която тя насипала да огради Куршяйския залив от Балтика, а на името на Наглис нарекли планината, която се издига близо до Паланга.

В едно цимшианско село растяло малко сираче. Макар че племенният вожд в селото бил брат на неговата майка, с момчето се отнасяли много зле, защото не било здраво и страдало от някаква болест по кожата. Другите момчета му се подигравали и не го приемали да играе с тях.
Единствена старата му баба, която била много бедна, за да му помогне, се грижела за него.
— Моли се често и ще се пречистиш — казвала му тя, — така ще станеш силен и ще играеш с момчетата.
Послушало момчето съвета на баба си, често се молело на Небесния вожд, къпело се редовно в океана и ледените потоци, за да се пречисти, и тичало из гората и по пясъчния бряг. Извивало клоните на дърветата и храстите да заякчи ръцете, мишците и рамената си и плувало в океана и езерата. С всеки нов сняг ставало малко по-силно и по-чисто, но кожата му била все така неизлекувана. Когато пораснало и станало юноша, все още никой не му обръщал внимание. То било много тъжно, но баба му настоявала да се моли и да вярва — така Небесният вожд сигурно щял да го съжали и да му помогне.
Една нощ чичото на бедния младеж, който още бил вожд на селото, отишъл на брега. Вдигнал поглед към небето и видял огнени стрели да осветяват селото. Ярка светкавица се спуснала право надолу като огнен език. Увиснала на края на един клон, щръкнал от върха на голям кедър точно зад къщата му. Когато се появило слънцето, вождът видял къде пламъкът е закачен на клона, но до това време пламъкът се бил превърнал в огромен меден щит. Знаелвождът, че щитът струва много видрови кожи, и се опитал да го стигне. Покатерил се високо на дървото, но не успял да го доближи. Решил да го повали от клона с камъни и тояги, които донесъл до кедъра, но нито могъл да уцели медния щит, нито успял да ги хвърли достатъчно високо. Свикал на съвет своите съветници. Те се страхували, че ако опитат да стрелят, ще развалят метала, дори ако използват притъпени стрели. Посъветвали вожда да помоли младежите от селото на другия ден на светло да се мъчат да го повалят с обли камъни.
После вождът повикал хората си и им казал:
— На един клон на голямото дърво до моя дом виси меден щит. Утре, когато изгрее слънцето, младежите от селото трябва да опитат да го повалят от клона с обли камъни. Обещавам да дам дъщеря си, принцесата, на оня, който ми свали медния щит. Същата нощ бедният младеж отишъл на брега. Висок странник дошъл при него откъм океана и запитал:
— Как вьрвят нещата във вашето село? Младежът разказал за тайнствения щит и обещанието на вожда за младежите от селото.
— Трябва да се опиташ да свалиш щита — казал странникът,
— Много е високо и не ми се вярва да успея да хвърля каъмка толкова силно, че да го сваля от клона — отвърнал бедния младеж.
— Имай вяра и ще го сториш — рекъл странникът. Вдигнал от земята четири големи, обли камъка и ги подал на младежа.
— Когато се появи слънцето, ще видиш, че единият от тези камъни е бял, другият черен, третият син, а четвъртият червен.
Хвърли ги в този ред, но не ги показвай никому.
После странникът се запътил към океана и изчезнал.
На следната сутрин всички хора от селото се събрали пред високия кедър. Много камъни запратили младежите по медния кръг. Хвърляли, докато се уморили, но никой не улучил. Когато младежът поискал също да хвърли няколко камъка, другите млади хора го избутали назад, докато на края един стар мъдрец заповядал:
— Осгавете го да опита!
Бедният момък се прицелил тъй добре с белия камък, че едва не улучил метала, но камъкът профучал и се изгубил от погледа. Другите два камъка също минали съвсем близко до щита. Тогава той взел последния, червения камък, засилил се и го хвърлил. Камъкът уцелил медния щит със силен звън и го повалил на земята.
Преди да успее младежът да стигне до металния кръг, останалите млади хора го сграбчили и го понесли към дома на вожда. Всеки казвал: „О, вожде, аз повалих щита от дървото".
Вождът отговорил:
— Много от вас говорят с раздвоен език; почакайте аз да реша кой е.
Бедният момък, който тръгнал след другите към дома на вожда, не казал нищо.
Когато нощта започнала да отстъпва място на утрото, грамадна мечка заръмжала в селото. Един ловец, който се опитал да я застреля и не успял, заявил, че мечката е голяма и бяла. На следния ден вождът съобщил на хората от селото, че не може да реши кой младеж е свалил медния щит, но обещава да даде дъщеря си на оня, който убие бялата мечка.
Същата нощ, когато звездите вече бродели по небето, бедният момък отишъл на брега. Странникът отново се появил безшумно и запитал:
— Как вървят нещата в селото?
Младежът му съобщил за бялата мечка и казал, че скоро вождът ще раздаде хубави лъкове и стрели на младите хора, които дръзнат да гонят бялата мечка.
— Иди в къщата на вожда и го помоли за лък и една стрела.
Ти ще убиеш мечката — казал странникът. После навлязъл в мъглата и изчезнал.
Бедният момък отишъл в къщата на вожда. Вождът тъкмо раздавал по един здрав лък и две стрели на всеки млад ловец, който приближел огъня. Когато бедният момък помолил чичо си за лък и стрела, останалите младежи му се присмели. Ако не бил старият мъдрец, който посъветвал вожда да му даде оръжието, вождът не би му дал. Старият мъдрец се усмихнал на бедния момък, когато той взел лъка и стрелата, но нищо не казал.
Ловците излезли и зачакали мечката. Когато се появило слънцето, те видели огромния звяр отвъд селото. Затичали към него, но бедният момък, който бил тъй заякнал от упражненията, с лекота ги изпреварил и пръв стигнал на една стрела разстояние от едрата бяла мечка. Пуснал стрелата си, тя пронизала сърцето
на мечката и затрептяла на едно дърво зад животното. Тогава той извадил стрелата от дървото. Била извита и покрита с лой. Докато взимал стрелата си, младежите потопили своите стрели в кръвта на мъртвия звяр и повлекли трупа към дома на вожда. Един ловец подал стрелата си на вожда и казал:
— Аз убих мечката. Виж, кръвта още се стича по стрелата.
Друг младеж, а после трети, също заявили, че са убили мечката. Всеки искал да се ожени за принцесата, но нито един не казвал истината.
Вождът се ядосал на младежите, защото знаел, че някои лъжат.
— Дайте ми стрелите си — заповядал той. — Ще ги разгледам и ще реша кой е убил мечката.
Вождът разгледал хубаво стрелите. Видял, че всичките са прави. После вдигнал очи и видял бедния момък, застанал отзад.
— Твоята стрела в мене ли е? — запитал той.
— Не, вожде — отвърнал младежът, който не смеел да нарече вожда „чичо".
Вождът взел стрелата от племенника си и разгледал изкривеното й, покрито с лой стебло. Тогава той разбрал кой всъщност е убил мечката.
Старият мъдрец, който преди посъветвал вожда да даде лък и стрела на бедния момък, поговорил с вожда. Казал му, че онзи, който е убил мечката, е свалил и медния щит.
Вождът свел поглед и не казал нищо. Засрамил се, защото бедният момък победил всички — и знатните, и останалите младежи от селото. Засрамили се и младежите не защото излъгали, а защото били победени от някакъв бедняк без военна подготовка. Вождът разпратил хората по домовете си. Но нали имал зла душа, решил да напусне селото и да вземе със себе си всички хора освен бедния момък и неговата баба. Изпратил вождовете на различните кланове и робите си да съобщят на семействата да се приготвят за пътешествие с лодки при изгрев слънце. На следното утро хората от селото безшумно загребали с лодките си, защото заповедите на племенния вожд винаги са били изпълнявани. Останали само трима души: принцесата, бедният момък и неговата стара баба. Вождът не оставил никаква храна в селото, но бабата имала няколко къса изсушена, пушена сьомга. Принцесата не искала да яде, младежът също отказал, за да има храна за бабата. Тъй като бил беден и понеже болестта по кожата му още не била изчезнала напълно, принцесата не желаела да говори с него. През нощта тя останала в голямата къща на своя баща, а младежът седял край огъня до бедната къщурка на своята баба. През цялото време той се молел за помощ от Небесния вожд. Когато нощта си тръгвала, за да даде път на утрото, присънил му се необикновен сън. Вече знаел какво да направи!
Затичал по тясна горска пътека покрай реката. Движел се срещу течението, докато най-сетне излязъл на една полянка на брега на голямо езеро, заобиколено от кедри. Било същото езеро и същата полянка, които му се присънили. Застанал до водата и извикал. Скоро водата се развълнувала. Големи вълни се затъркаляли към брега, където стоял младежът. От вълните се по¬явила гигантска жаба. Била много по-голяма от него. Очите й били от мед и имала дълги, остри медни нокти. Преди да успее да го сграбчи, младежът бързо побягнал обратно към пътечката. Жабата го подгонила, но не могла да го хване, и се върнала при езерото.
Момъкът се върнал тичешком в селото. Когато стигнал изоставените къщи, претърсил ги и намерил каменна брадва. Направил й здрава дръжка, заострил брадвата и се върнал на полянката край езерото. Отсякъл един кедър, така че да падне напреко на пътеката. Единият край на дървото се опрял на голям камък до пътя. После младежът придвижил нагоре другия край на ствола и го поставил в чатала на стройна хвойна. Вкарал един клин, за да закрепи капана неподвижно. Тогава се покатерил под капана и открил, че ще трябва да се извие, за да се промъкне отново на пътечката.
Отишъл младежът на брега на езерото. Помолил се на Небесния вожд, после извикал силно няколко пъти. Почти веднага огромната жаба се появила на повърхността на водата и незабавно заплувала към брега. Младежът, преследван от жабата, ловко се спуснал към клопката и се промушил през големия дънер. Жабата се опитала да го последва, но не успяла да се провре. И преди да може да се върне заднешком и да излезе изпод тежкия дънер, младежът грабнал брадвата и избил клина, който при¬държал капана неподвижен. Дървото с трясък паднало върху жабата и я убило.
Младежът набил клинове между камъка и дънера, за да може да извади гигантската жаба. Бавно и много трудно той освободил тялото от капана. Одрал кожата заедно с ноктите и влязъл в нея. Била му доста голяма, но ръцете и краката му станали точно. Зашил я отпред с жилав, тънък кедров корен.
Скоро младежът се почувствувал съвсем удобно в жабешката кожа. Скочил в езерото и заподскачал по дъното. С медните си нокти уловил хубава едра пъстърва и заплувал към брега. Излязъл навън, свалил кожата и я скрил хубаво в едно кухо дърво, преди да се върне по здрач в селото. Оставил пъстървата на брега пред къщата на вожда.
На сутринта на брега високо заграчил гарван. Събудил принцесата Отишла тя на вратата и извикала бедния момък. Викала така, като че той бил роб. Когато момъкът пристигнал, тя му заповядала да провери за какво грачи гарванът. Отишъл той на брега и се върнал с пъстървата.
– Гарванът я е намерил — казал на принцесата. Предложил й да сготви пъстървата, ала тя отказала и мо-мъжът я дал на баба си. Зарадвала се старицата. Била много гладна.Изяла я цялата, след като внукът й казал, че не е гладен. Той бил гладен, но постел, за да стане по-силен. Същата нощ той облякъл жабешката кожа и уловил по-голяма пъстърва от предния ден. Оставил я отново на брега пред къщата на вожда. На сутринта гарванът отново изграчил и принцесата го повикала. Момъкът отишъл и донесъл рибата. Зарадвал се много, когато принцесата му обърнала внимание и поговорила
малко с него, защото, макар и горделива, каквато имала право да бъде като дъщеря на вожд и от знатен произход, тя била много красива и момъкът бил много влюбен в нея. Принцесата от своя страна започнала да заглежда младия мъж, тъй като болестта на кожата му почти изчезнала и той изглеждал чист, строен и силен.
През нощта момъкът отново се помолил на Небесния вожд да му могне, преди да облече жабешката кожа на брега на езерото. След това заплувал към дъното на езерото и по него стигнал до реката, която отвеждала водите му в океана. Заплувал по течението на реката и стигнал до океана. Тук уловил голяма есетра и по пясъка я довлякъл пред къщата на вожда. Този път, когато гарванът изграчил, принцесата отишла сама да види защо. Момъкът изтичал при нея и тя с радост хапнала от рибата. Момъкът останал доволен.
Когато се стъмнило, принцесата се скрила зад един голям кедър и видяла как момъкът станал от мястото си при огъня и затичал към гората. Тя го последвала и останала край океана чак до изгрев слънце. Много се учудила, като видяла огромна жаба да излиза от океана, носейки едра есетра, и да тръгва по брега.
Още повече се учудила, когато видяла момъка да излиза от жабешката кожа. Той повлякъл есетрата, оставил я пред нейната къща и се скрил в гората.
Малко по-късно, когато гарванът изграчил, принцесата изтичала на брега и срещнала младежа до есетрата. Сега той сияел от чистота и дъщерята на вожда разбрала, че го обича.
— Зная, че ти улавяше пъстървата и есетрата. Не гарванът, Ти си добър рибар — казала принцесата.
— Вярно е, принцесо — отвърнал той, — а сега, когато вече ми обръщаш внимание, аз съм радостен и горд и ще стана добър ловец и войн.
Тъкмо привършвали гощавката с есетра, когато момъкът забелязал тайнствения странник, който го бил посъветвал как да улучи медния щит и как да стреля по мечката. Той идвал към тях откъм океана, но кану не се виждало. Облечен бил в празнични одежди и висока, конусовидна шапка на шаман и вожд.
— Ветровете ми казаха, че този, който има право да направи от двете едно, по това време трябва да е тук — казал той с ведра
усмивка.
Венчал ги и бедният момък заживял щастливо със своята принцеса. Станал вожд на хората си, когато те се върнали в своето далечно село, след като техният жесток вожд бил убит от някаква бяла мечка.
Младият вожд правилно избрал за свои тотеми меден щит мечка и жаба. Тотемният му стълб, издигнат с големи празненства, потлачи и угощения, в основата си представлявал огромна бяла мечка с меден щит в лапите. Върхът на високия стълб от червен кедър бил издялан и боядисан във форма на грамадна жаба с дълги, остри нокти. Бабата на новия вожд живяла гордо и щастливо в красива нова кедрова къща, която той построил за нея.

Някога в Бусто Арзицио хората се безпокояли, че де­цата чупели и разваляли всичко. Да не говорим за изтър­каните подметки, за панталоните и за училищните чанти: но те чупели и стъклата, чупели чиниите по масите и чаш­ките в кафенето, като ритали топка и не пробивали стените само защото не разполагали с чукове.
Родителите не знаели вече какво да правят и какво да казват и се обърнали към кмета.
— Да сложим глоба? — предложил кметът.
— Много благодарим — възкликнали родителите, — само че ще плащаме с парченца от счупени паници.
За щастие по ония места има много счетоводители. На всеки трима души имало по един и всички те смятали отлич­но. Най-добре от всички смятал счетоводителят Гамберони, един възрастен господин, който имал много внуци и голям опит по отношение на парченцата от счупени паници. Той взел хартия и молив и направил сметка на щетите, които децата от Бусто Арзицио нанасят, като чупят толкова ху­бави неща по тоя начин. Получила се ужасна сума: хиляда ала-бала четиринадесет и тридесет и три.
— С половината от тази сума — доказал счетоводите­лят Гамберони — можем да построим дворец за чупене и ще задължим децата да го натрошат на парчета: ако не се из­лекуват чрез тази система, няма изобщо да се излекуват.
Предложението било прието, дворецът построен като две и две — четири и четири — осем. Бил висок седем етажа, имал деветдесет и девет стаи, всяка стая била пълна с до-лапи и всеки долап с грънци и статуетки, да не говорим за огледалата и крановете за чешми. В деня на откриването на всички деца връчили по един чук и при даден от кмета сиг­нал вратите на двореца за чупене били отворени.
Жалко че телевизията не дошла навреме, за да предаде гледката. Който е видял със собствените си очи и чул със собствените си уши, твърди, че било сякаш — дано никога не става! — избухването на световна война. Децата нахлу­вали от стая в стая като войските на Атила и натрошавали с чук всичко, каквото срещали по пътя си. Ударите се чу­вали из цяла Ломбардия и половин Швейцария. Дечица, високи колкото опашката на котка, се били заели с гарде­роби, големи като кръстосвачи, и усърдно ги раздробявали, докато останела купчинка стърготини. Дечица от детски ясли, хубави и милички в своите розови и небесносини престилчици, старателно тъпчели сервизите за кафе, като ги превръщали в ситен прах, с който си пудрели личицата. До края на първия ден не останала здрава чаша. На края на втория ден се свършили столовете. Третия ден децата на­паднали стените, започвайки от най-горния етаж, но като стигнали до четвъртия етаж, капнали от умора и покрити с прах, сякаш били войниците на Наполеон в пустинята, зарязали всичко и се върнали в къщи, като залитали и си легнали, без да вечерят. Вече наистина се били наситили и не им доставяло удоволствие да чупят каквото и да е, от­веднъж станали внимателни и леки като пеперуди: бихте могли да ги накарате да играят футбол по игрище от кри­стални чаши и пак нямало да разбият нито една.
Счетоводителят Гамберони направил сметка и дока­зал, че град Бусто Арзицио е направил икономия, възлиза­ща на два супермилиона и седем сантиметра.
Онова, което останало да се крепи от двореца за чупе-не, общината го оставила на гражданите: те били свободни да правят с него, каквото си искат. Тогава се появили гос­пода с кожени чанти и очила с бифокални лещи — съдии, нотариуси, пълномощници — въоръжени .с чукове. Те из-тичвали да бутнат някоя стена или да разрушат някое стъл­бище и удряли с такова удоволствие, че с всеки удар чув­ствували как се подмладяват.
— По-хубаво, отколкото да се караш с жената — каз­вали весело те, — по-добре, отколкото да разбиваш пепел­ници и чиниите от хубавия сервиз — подарък от леля Мирина. . .
И с все сила замахвали с чуковете.
На счетоводителя Гамберони в знак на благодарност град Бусто Арзицио присъдил медал със сребърна дупка.

Имало някога едно детенце, което задавало много въпроси и това, разбира се, не е нещо лошо, то дори е нещо хубаво. Но да се отговаря на въпросите на това детенце било трудно.
Например то питало:
— Защо чекмеджетата имат маси?
Хората го гледали и понякога отговаряли:
— Чекмеджетата служат, за да се поставят вътре при­бори.
— Зная за какво служат чекмеджетата, но не зная защо чекмеджетата имат маси.
Хората поклащали глави и отминавали. Веднаж де­тенцето попитало:
— Защо опашките имат риби?
Друг път задало въпроса:
— Защо мустаците имат котки?
Хората поклащали глава и отивали да си гледат ра­ботата.
Детенцето растяло и не преставало да задава въпроси. Станало мъж, но и той ходел нагоре-надолу да пита това и онова. Тъй като никой не му отговарял, той се оттеглил в къщичка на върха на една планина и през цялото време измислял въпроси, които си записвал в тетрадка, после размишлявал, за да намери отговори, но не ги намирал.
Записвал си например:
«Защо сянката има бор?»
«Защо облаците не пишат писма?»
«Защо пощенските марки не пият бира?»
От писане на много въпроси го заболявала глава, но той не обръщал внимание. Пораснала му и брада, но той не си я отрязал. Дори си задал въпроса:
"Защо брадата има лице?"
Изобщо бил голям феномен. Когато умря.л, един учен се заел да го изследва и открил, че този същия човек като малък бил свикнал да си обува чорапите наопаки и не бил успял нито веднаж да си ги сложи както трябва и така не успял да се научи да задава правилно въпросите. На много хора се случва същото.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2656″]