Чуй всички приказки

Един учител на най-високо ниво бил най-обикновен селянин. Той написал много книги и наставления. Веднъж един човек, като прочел всичко това и си въобразил, че еизследовател, дошъл при него да обсъждат високите материи.
– Прочетох всичките ви книги – казал посетителят, – съгласен съм с едни и не съм съгласен с други. В някои от тях все пак съм съгласен с отделни неща и не разбирам други. Едни книги ми харесват повече от другите.
елянинът мъдрец завел госта си на двора, където имало много животни и фураж за тях. Там той казал:
– Аз съм селянин, производител нахрани. Виждате ли онези ябълки и моркови? На някои се харесва едното, на други – другото. Виждате ли тези животни? Други хора също са ги виждали, но предпочитат едни – за езда, други – за развъждане, трети – за храна. Някой обича пилета, друг – козлета.
"Харесва ми" или "не ми харесва" не е общ знаменател. Общият фактор е храненето. Всичко това е храна.

Един богат човек помолил Сенгай да напише нещо за постоянното процъфтяване на семейството му, за да може то да се съхранява като съкровище от поколение в поколение. Сенгай извадил голям лист хартия и написал: "Умира баща, умира син, умира внук."
Богаташът се разсърдил: "Нали те помолих да напишеш нещо за щастието на семейството ми! Защо така се шегуваш?"
– Нямах намерение да се шегувам – обяснил Сенгай. – Ако на сина ти му се наложи да умре преди тебе, това безкрайно ще те опечали. Ако на внука ти се наложи да напусне този свят преди сина ти, тогава и двамата бихте били смазани от мъка. Ако в рода ти си отиват поколение след поколение в записания от мен ред – това ще бъде естественият ход на живота. Ето това аз наричам истинско процъфтяване.

Веднъж великият индийски император Акбар дошъл в съда, нарисувал на стената линия и след това попитал членовете на съда: "Как може тази линия да се направи по-къса, без човек да се докосне до нея?" Всички мълчали. Но един се засмял. Той бил известният шегаджия Бирбал. Бирбал станал, приближил се до стената и нарисувал над линията, която начертал Акбар, своя линия, по-голяма от първата, и казал: "Ето, аз направих твоята линия по-къса, без да я докосвам, та нали големината и дължината са относителни."

Веднъж Хай Шан приемал монаси от други манастири и попитал един от тях:
– Вие откъде сте? Монахът назовал манастира си.
– На какво се учите там?
– На медитация – отговорил монахът.
– Покажи ми как медитирате – поискал Хай Шан. Монахът в отговор седнал, като кръстосал крака в позата на Буда.
Хай Шан започнал да вика по него:
– Ей, дръвник, махай се! В храма си имаме достатъчно каменни статуи на Буда!

Веднъж всички жизнени сили се събрали и започнали да спорят за това, коя от тях е по-добра.
-Аз съм по-добра! Аз съм по-добра! – казвала всяка. После отишли при баща си Праджапати и казали:
– Почтени, коя от нас е по-добра?
Той им отговорил:
-Тази от вас, след чието оттегляне тялото ще се окаже в най-лошо състояние.
Тогава Речта си отишла. След едногодишно отсъствие тя се върнала и казала:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят немите – не говорещи, но дишащи въздух, виждащи с очи, чуващи със слуха и мислещи с разума – така живяхме.
И Речта влязла в тялото.
Тогава си отишло Зрението. Върнало се след година и казало:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят слепите – не виждащи, но дишащи
въздух, говорещи с език, чуващи със слуха и мислещи с Разума – така живяхме.
И Зрението влязло в тялото.
Тогава си отишъл Слухът. Върнал се след година и казал:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят глухите – не чуващи, но дишащи въздух, говорещи с език, виждащи с очи и мислещи с разума -така живяхме.
И Слухът влязъл в тялото.
Тогава си отишъл Разумът. Върнал се след година и казал:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
-Както живеят децата-лишени от разум, но дишащи въздух, говорещи с език, виждащи с очи и чуващи с уши – така живяхме.
И Разумът влязъл в тялото.
След него Диханието решило да си тръгне. И подобно на превъзходен кон, който отскубва колчето, за което са завързани краката му, то изскубнало от тялото дру¬гите жизнени сили. Те се събрали около него и казали:
– Почтени, бъди наш господар. Ти си най-добрият сред нас. Не си отивай.

Веднъж един мислещ понесъл за хората чудесно лечебно средство, но то трябвало да се носи в затворено ковчеже. Никой не се решавал да отвори ковчежето, защото по своята същност хората предполагали, че там има или отрова, или ехидна.
Така може да бъде предложено най-прекрасното съкровище, но ще бъде взето за отрова. И то остава, за да бъде прието, след като човек изпита ужасите на нещастието. Какво да се прави, ако сатаната така добре е обучил на неверие!…

Дунго Дзи попитал Чжуан Дзи: „Къде се намира това, което ние наричаме път?“ „Няма такова място, където да го няма“ – отговорил Чжуан Дзи. „А вие все пак каже¬те, и тогава ще мога да разбера.“ „Да кажем, в мравки¬те.“ „А имали го в нещо по-ниско от това?“ „В бурените и в плявата.“ „А в още по-ниско?“ „В керемидата и в тухлата.“ „А в нещо толкова ниско, че няма накъде повече?“ „Във фекалиите и в урината!“
Дунго Дзи обидено си премълчал, и тогава Чжуан Дзи му казал: „Вашите въпроси, уважаеми, изобщо не засягат същността на нещата. По същия начин управителят на пазара Хо определяше колко тлъста е една свиня, като я натискаше с крак. Колкото по-силно натискаш, толкова по-точно ще определиш. Не беше необходимо да питате за местонахождението на пътя, тъй като пътят не е отдалечен от нещата. Такъв е върховният път, такава е и великата реч.
А е по-добре да се разходим из двореца на отсъстващото, съединявайки се с всеобщата съгласуваност без граници и предели! Защо да не бъдем заедно в неправенето? Да не бъдем безметежни, чисти, празни? Да разпръснем своите помисли, да не се насочваме наникъде и няма да знаем докъде ще стигнем. Ще идваме и ще си отиваме, без да знаем къде да спрем. Аз вече съм се впус- кал В такива странствания и съм се връщал обратно, но все още не зная къде лежи пределът им. Аз блуждаех в тези безбрежни простори, но великото знание, което ги обитава, е безгранично.“

Веднъж късно вечерта Настрадин Ходжа на лунна светлина вадел кофа с вода от кладенеца и видял, че луната е паднала в него. За да извади луната, той вързал една кука към края на въжето и я спуснал долу. Случайно куката се закачила за един камък и когато Въжето се изпънало, куката се откъснала, а Ходжа паднал по гръб. Той погледнал нагоре и видял, че луната е на небето. "Е, слава Богу, доста се измъчих, но затова пък луната се върна на мястото си" – помислил си Настрадин.

Мандаринът на провинцията Лю се запътил да посрещне задморската птица, която се появила в околностите, и я проводил в парадните покои.
По този повод бил заколен вол, овца и прасенце и в чест на задморската птица бил устроен пир, на който прекрасни музиканти свирели музика, съчинена под наблюдението на император Шуен. Но птичката гледала на всичко това разсеяно, била унила и печална, не опитала нито късче месо, не се докоснала до нито един бокал. И след три дни умряла. Мандаринът хранел птичката, както би се хранил самият той, но не разбрал, че с нея трябва да се отнася като с птица, а не като с император. Музиката не значи много за птицата, а волът, овцата и прасето не стават за нейна храна. Мандаринът убил птицата.

Бродейки по склоновете на планината Тай, Конфуций видял Юнг Чи, който само по една роба, препасана с въже, пеел и свирел на лютня.
– Каква е причината за радостта ти, Учителю? – попитал Конфуций.
-Аз имам много радости. От милиарди създания човек е най-благородното, а на мен се е паднало щастието да се родя човек. Това е първата ми радост. Много, като се родят, не преживяват и ден или месец, не израстват от пелените си, а аз доживях до деветдесет го-дини. Това също е радост. За всички нищетата е норма, а краят – смърт. Придържайки се към нормата и в очакване на края, има ли за какво да се тревожа тук?
– Прекрасно – казал Конфуций. – Ето човек, който знае как да се утеши.