Чуй всички приказки

Веднъж към дзенучителя Иккю се обърнал човек от народа:
-Учителю, напишете ми, моля, няколко изречения велика мъдрост.
Иккю веднага взел четката и написал думата „внимание“.
– Това ли е всичко? – попитал човекът. – Няма ли да добавите нещо?
Иккю тогава написал два пъти по ред: „внимание, внимание, внимание!“
– Ей богу! – произнесъл тогава човекът със забележимо раздразнение – Аз не виждам особена дълбочина или острота в написаното.
Тогава Иккю написал същата дума три пъти по ред – „Внимание! Внимание! Внимание!“
Почти в гняв човекът поискал да му бъде обяснено:
– Какво все пак означава думата „внимание“?
На което Иккю меко отговорил:
– Внимание означава внимание.

Непознат влязъл в магазина на Настрадин Ходжа за стока. На стената имало надпис: "Този магазин ще бъде затворен на двадесет и осми август заради времето." Тъй като било само петнадесети август, човекът попитал Ходжа как може да знае какво ще бъде времето след толкова дни.
– Е – казал Настрадин, – ако вали слаб дъжд, ще отида за риба. Ако вали силен дъжд, ще си остана у дома и ще работя с инструментите си.
– Но откъде знаете дали ще вали дъжд, или не? – попитал човекът.
– Няма значение ще вали ли, или не – отговорил Настрадин. – Ако пече слънце, ще отида за риба или ще работя с инструментите си. Така или иначе всичко зависи от времето.

Цжуан Дзи лежал на смъртния си одър и учениците му канели да му организират пищно погребение. Чжуан Дзи казал:
– Небето и земята ще ми бъдат вътрешен и Външен гроб, слънцето и луната – двойка нефритови дискове, звездите – перли, а цялото множество на вещите – посмъртни дарове. Нима нещо не достига за моето погребение? Какво може да бъде добавено към то¬ва?
– Страхуваме се, учителю – отговорили учениците, – че ще ви накълват врани и лешояди.
Чжуан Дзи казал:
– На земята ще съм плячка за браните и лешоядите, под земята ще стана храна за мравките. Защо такова предпочитание към мравките?

Попитали един суфистки шейх защо не е приел да ръководи група ученици, желаещи да се прехвърлят при него от предишния си наставник.
Той казал:
-Тази ситуация прилича на ситуацията на живота на растението или на друго растящо същество. Да си вка¬раш в главата нещо, принадлежащо на процеса на  умиране, означава да вземеш участие в този процес. Отделните части могат да продължат да процъфтяват, особено ако вложената в тях енергия е била голяма. Но самото растение, носейки у себе си признаците на смъртта, ще пренася тази тенденция върху всичко, което се докосне до него като цяло.
Някой попитал:
– Но каква е ситуацията в тези исторически примери, когато реформатори и различни деятели фактически са поемали от други ръководството на дейността и тя е продължавала с още по-голям размах?
Той отговорил:
– Това се отнася не към школите на обучение, а към светската дейност, която е имала реален смисъл само във въображението на повърхностните хора и на тези, които виждат външната страна.

Веднъж един човек бил поканен в дома на свой приятел. Когато той се канел да изпие предложената му чаша вино, му се сторило, че вътре в чашата вижда змийче. Тъй като не желаел да обиди домакина, като привлече вниманието към това обстоятелство, той мъжествено пресушил чашата.
Като се върнал у дома, почувствал страшни болки в стомаха. Били изпробвани множество лекарства, но всичко се оказало напразно и човекът, вече сериозно болен, чувствал, че умира. Приятелят му, като чул за състоянието на болния, още веднъж го поканил у дома си. Като го сложил да седне на същото място, той отново му предложил чаша вино, като казал, че в нея има лекарство. Когато страдащият надигнал чашата, отново видял в нея змийче. Този път казал на домакина за това. Без нито една дума домакинът посочил тавана над главата на госта, където висял лък. Болният веднага разбрал, че змийчето е било просто отражението на висящия лък. И двамата се погледнали един друг и се разсмели. Болката на госта мигновено си отишла и той се оправил.

Имаше някога една дебела игла за кърпене. Тя се мислеше за много тънка и си въобразяваше, че е игла за шиене.
— Внимавайте, дръжте ме здраво! — каза дебелата игла на пръстите, които посегнаха да я вземат. — Гледайте да не ме изпуснете, защото ако падна на земята, никога вече не ще ме намерите. Аз съм тъй тънка!
— Не се страхувай, няма да те изпуснем! — отвърнаха пръстите и я стиснаха здраво.
— Виждате ли, аз имам и опашка! — рече дебелата игла, като влачеше подире си дълъг конец. Само че конецът беше без възел.
Пръстите насочиха иглата към пантофа на готвачката. Каишката на пантофа беше скъсана, та трябваше да се закърпи.
— Колко груба работа! — каза дебелата игла. — Аз никога не ще пробия кожата. Ще се счупя!
И тя наистина се счупи.
— Нали ви казах! — извика с въздишка тя. — Ах, аз съм тъй тънка, тъй тънка!
— Сега тя нищо не струва — рекоха пръстите, но все пак продължаваха да я стискат здраво.
Готвачката капна на счупения й край восъчна главица и забоде иглата на шала си.
— Ето че станах и брошка — каза дебелата игла. — Знаех си аз, че ще достигна големи почести. Такива като мен не пропадат. 
И при тая мисъл иглата се усмихна самодоволно. Гордо седеше тя на шала като в колесница и се оглеждаше на всички страни.
— Позволете ми да ви запитам, вие златна ли сте? — попита тя съседката си, която беше истинска карфица. — Вие имате прекрасна външност, само че главата ви е твърде малка. Погрижете се да ви порасне по-голяма, защото не е дадено всекиму да има глава от восък!
И като каза това, горделивата игла се изтегна тъй силно, че се измъкна от шала и падна във водата, където тъкмо в това време готвачката изливаше помията.
— Сега ще тръгна да пътувам — рече дебелата игла. — Дано само не се загубя някъде.
Но всъщност тя се загуби.
„Аз съм твърде тънка за тоя свят — мислеше тя, като лежеше във вадата. — Но аз си зная цената и туй ми е предостатъчно."
И дебелата игла запази предишната си гордост и не губеше доброто си настроение. Край нея плуваха всякакви неща: и клечки, и сламки, и късчета от стари вестници.
– Я ги виж как плуват! — каза тя. — Те дори не знаят, че аз лежа на дъното. Тук съм!
Тук съм! Ето, тая проста клечица мисли само за себе си. А пък оная сламчица се върти и се обръща. По-внимателно, миличка, да не се блъснеш о някой камък. Ами тоя къс от вестник… Отдавна вече е забравено това, що е писано в него, а той все още се надува. Само аз си седя търпеливо и спокойно. Зная коя съм и туй ми е предостатъчно!
В тоя миг до нея изскочи нещо блестящо. Дебелата игла си помисли, че туй е брилянт. А то беше само късче от счупена бутилка. И понеже стъкълцето блестеше силно, иглата заговори с него и се препоръча за скъпоценна карфица.
— Вие навярно сте брилянт?
— Да, нещо подобно.
Така всеки от тях помисли другия за много по-ценен, отколкото бе всъщност, и раз¬говорът им започна да се върти около гордостта, която царува в света.
— Аз живеех в кутийка при една госпожица — каза дебелата игла. — Тая госпожица беше готвачка и на всяка ръка имаше по пет пръста. Никога през живота си не съм виждала нещо по-горделиво от тия пръсти. А при това те бяха създадени само за да ме изваждат от кутийката и после пак да ме слагат в нея.
— Е, а те блестяха ли? — попита стъкълцето.
— Да блестят ли? — отвърна иглата. — Не, те бяха само горделиви. Бяха петима братя, родени като най-обикновени пръсти. А как се надуваха един до друг, макар да имаха различна дължина. Най-крайният, палецът, беше късичък и дебел. Той имаше на гърба си всичко на всичко едно коленце и затова можеше да се свива само на едно място. Но въпреки туй разправяше, че ако човек го загуби, става вече негоден за военна служба. Показалецът бъркаше ту в сладкото, ту в туршията, сочеше слънцето и месечината и натискаше перото, когато готвачката пишеше. Средният пръст беше най-висок и гледаше горделиво на всички страни. Четвъртият носеше на кръста си златен пръстен, а най-малкият, кутрето, не вършеше нищо, само се перчеше. Дотегна ми най-сетне тяхното самохвалство. Затова ги и оставих и дойдох във вадата.
— А сега ние седим тук и светим! — каза стъкълцето от бутилката.
В тоя миг някой плисна вода във вадата. Водата се разля и отнесе стъкълцето.
— Ето, и той замина по пътя си! — рече дебелата игла. — А аз останах, защото съм много тънка и туй ми дава право да бъда горда. Такава гордост заслужава уважение.
И тя остана да лежи във вадата както по-рано, унесена в своите мисли.
— Наистина аз съм готова да повярвам, че съм родена от слънчевия лъч — толкова тънка! Ненапразно ми се струва винаги, че слънчевите лъчи ме търсят под водата. Ах, аз съм тъй тънка, че дори моята майка не може да ме намери. Ако имах още окото си, което загубих, сигурно щях да заплача. Но не — аз не бих направила това, защото е неприлично!
Един ден дойдоха деца и започнаха да газят из вадата. Те търсеха стари гвоздеи, пари и други такива богатства. Тая работа не беше много чиста, но на децата доставяше удоволствие.
— Оле-ле! — извика едно от тях, като се убоде на иглата. — Ах ти, проклетнице!
— Аз не съм проклетница. Аз съм госпожица! — рече иглата.
Но никой не чу това. Восъчната главица беше паднала, пък и иглата беше съвсем почерняла. Но чернотата скриваше дебелината й и тя си въобразяваше, че е станала още по-тънка.
— Ето, иде една черупка от яйце! — извикаха децата и забодоха в нея дебелата игла.
— Колко хубаво изпъква черното върху бяло поле! Да, туй е великолепно! — каза иглата. — Сега вече всички ще ме видят! Дано само не ме хване морска болест, защото иначе ще ме измъкнат навън и аз ще загубя черупката си.
Но тя не заболя и остана в черупката.
— Добре е, като плуваш по море, да имаш стоманен стомах и да помниш, че стоиш по-горе от човека.Сега опасността мина. Колкото си по-тънка, толкова си и по-издръжлива!
— Прас! — изпращя черупката. Една натоварена кола мина отгоре й.
— Ах, какво стана? — извика дебелата игла. — Дали не ме хвана морската болест? Ще загина, сигурно ще загина!
Но тя не загина, макар че колата мина през нея. Тя остана да лежи във вадата както по-рано, простряна надлъж в тинята, и си остана там завинаги.

Имаше някога един беден княз. Неговото княжество беше малко, но не пък толко¬ва малко, че той да не може да се ожени.
Разбира се, от негова страна беше твърде смело да заяви, че иска царската дъщеря. Но все пак князът направи това, защото славата му гърмеше надлъж и нашир и защото знаеше, че стотици царкини ще приемат с благодарност предложението му, ако той ги поиска. И тъй, какво му каза царската дъщеря?
Ей сега ще узнаем.
На гроба на покойния баща на княза растеше розов храст — един чудно хубав розов храст! Той цъфтеше веднъж на пет години, но и тогава на храста се разлистваше само една-едничка роза. Затова пък тоя цвят имаше такова ухание, че всеки, който го помиришеше, забравяше всичките си скърби и грижи.
Князът имаше и един славей, който пееше тъй хубаво, сякаш всички песни на света бяха събрани в неговото мъничко гърло. Ето тая роза и тоя славей князът реши да подари на царкинята. Той ги сложи в големи сребърни кутии и й ги изпрати.
Царят заповяда да внесат даровете в голямата зала, където царкинята играше „на гости" със своите придворни дами. Като видя големите кутии, царкинята запляска радостно с ръце.
— Ах, тук сигурно има някое малко котенце! — каза тя. Но от кутията извадиха чудната роза.
— Ах, колко хубаво е направена! — извикаха всички придворни дами.
— Тя е нещо повече от хубава — рече царят. — Тя е прекрасна! Ала в тоя миг царкинята хвана розата и едва не заплака.
— Ух, татко! — каза тя. — Тая роза не е изкуствена, а естествена.
— Ух! — повториха всички дами. — Тя е естествена!
— Не бързайте да се сърдите! Нека видим по-напред какво има в другата кутия — рече царят и от кутията извадиха славея. И той запя тъй хубаво, че за него вече никой не можеше да каже нещо лошо.
— Чудесно! Очарователно! — извикаха придворните дами.
— Колко много ми напомня тая птичка за музичката на покойната царица! — рече един стар царедворец. — Да, същият глас, същите звуци!
— Да — каза царят и заплака като дете.
— Навярно тая птичка не е истинска! — извика царкинята.
— Истинска е! — отвърнаха пратениците, които бяха донесли подаръците.
— Да я пуснем тогава на свобода! — каза царкинята и така тя не позволи на княза да се яви при нея.
Но князът не беше човек, който се отчайва. Той намаза лицето си с черна и кафява боя, нахлупи на главата си един калпак и похлопа на царските врати.
— Добър ден, царю честити! — каза той. — Няма ли тук в двореца някоя работа за мен?
— Да знаеш само колко души питат като теб за работа! — рече царят. — Но чакай, аз наистина имам нужда от свинар. Ние имаме тук много свине.
И тъй, главиха княза за царски свинар. Дадоха му една малка стаичка до свинските кочини и той заживя в нея. Цял ден прекара в работа и привечер направи едно чудно гьрненце. Това гърненце беше цяло обкичено със звънчета и когато в него варяха нещо, звънчетата пееха старата песничка:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
Ала най-забавно от всичко беше това, че щом човек поставеше ръката си над парата на гърненцето, можеше да се познае кой каква гозба готви в града.
И ето, царкинята излезе на разходка със своите придворни дами и чу сладкия звън на звънчетата. Тя се спря и лицето й светна от радост: тя също умееше да свири на пианото „Ах, мой мили Августин". Това беше едничката песен, която тя знаеше да свири, и то само с един пръст.
— И аз мога да свиря това! — извика тя. — Гледай ти какъв учен свинар имаме! Я слушайте, нека някоя от вас иде при него и го попита колко струва тоя инструмент!
И една от придворните дами трябваше да обуе дървени обувки и да отиде в задния двор.
— Колко искаш за гърненцето? — попита тя.
— Десет целувки от царкинята! — отвърна свинарят.
— Боже опази! — извика придворната дама.
— По-евтино не може! — рече свинарят.
— Е, какво каза той? — попита царкинята.
— Не мога да го кажа! — отвърна придворната дама. — То е ужасно!
— Тогава пришепни ми го на ухото.
И придворната дама прошепна на ухото на царкинята желанието на свинаря.
— Простак! — извика царкинята и си тръгна. Но едва направи няколко стъпки и звънчетата запяха нежно и мило:
Ах, мой мили Августин, всичко е свършено!
— Слушай, – каза царкинята на придворната дама. – Иди и го попитай не желае ли десет целувки от моите придворни дами!
— Не, благодаря! — отвърна свинарят. — Или десет целувки от царкинята, или гърненцето ще си остане при мен.
— Колко неприятно! — каза царкинята. — Добре тогава, застанете всички около мен, за да не ни види някой!
И придворните дами я обградиха, разгърнаха пелерините си и свинарят получи от царкинята десет целувки, а тя — гърненцето.
Ех, каква радост беше! Цялата вечер и целия ден след това гърненцето клокочеше на огнището. В града не остана нито една кухня — като започнеш от царската и свършиш с кухнята на простия обущар, — за която да не знаеха какво се готви в нея. Придворните дами скачаха и пляскаха с ръце.
— Ние знаем кой ще яде днес сладка супа и млинчета! Ние знаем кой ще яде кашица и свински пържоли! Колко е весело! Колко е забавно!
— Да, забавно е — съгласи се главната придворна дама.
— Само да не кажете нещо за целувките, че знаете ли, аз съм царска дъщеря!
— Нито думица не ще се чуе от нас! — обещаха всички.
Свинарят или с други думи князът, когото те смятаха за свинар, не пропиля деня напразно, а се залови за работа и направи едно кречетало. Щом някой завъртеше кречеталото, разнасяха се звуците на всички валсове и танци, каквито имаше по света.
— Но това е чудесно! — каза царкинята, когато излезе на разходка. — Досега не съм слушала такова нещо! Вижте какво, я идете при него и го попитайте колко иска за тоя инструмент. Само че целувки вече не давам.
— Той иска сто целувки от царкинята! — рече придворната дама, която отиде при свинаря.
Той си е загубил ума! — извика царкинята и тръгна да си върви. Но щом направи няколко стъпки, тя се спря.
— Трябва да поощряваме изкуството! — каза тя. — При това аз съм царска дъщеря! Кажи му, че ще му дам както вчера десет целувки, а останалите нека вземе от моите придворни дами!
— Но туй никак не ни харесва! — казаха придворните дами.
— Глупости! — рече царкинята. — Щом аз мога да го целувам, какво остава за вас! Не забравяйте, че аз ви храня и ви плащам!
И придворната дама трябваше да отиде отново при свинаря.
— Сто целувки от царкинята! — каза той. — Иначе кречеталото ще си остане при мене.
— Я елате насам! — заповяда царкинята и всички придворни дами я обградиха, а свинарят започна да я целува.
— Какво са се натрупали там пред свинските кочини? — попита царят, който беше излязъл на балкона. Той разтърка очи и си сложи очилата. — Придворните дами трябва пак да са измислили нещо. Я чакай да видя!
И царят оправи пантофите си, защото за пантофи му служеха едни стари подпетени обуща.
Ех, как зашляпа той с тях!
Когато слезе в задния двор, той се приближи тихичко до придворните дами, които бяха заети с броенето на целувките, защото те трябваше да внимават да не би свинарят да получи повече целувки, отколкото беше уговорено. Затова никой не забеляза царя и той се подигна на пръсти.
— Какво е това? — каза той, като видя как се целуват князът и царкинята, и запрати по тях единия си пантоф точно в тоя миг, когато свинарят получаваше от царкинята осемдесет и шестата целувка.
— Вън! — извика разсърденият цар и изгони из царството си и царкинята, и свинаря.
Тя стоеше и плачеше, свинарят се караше, а над главите им се изливаше пороен дъжд.
— Ах, нещастница аз! — охкаше царкинята. — Защо не се омъжих за някой прекрасен княз. Ах, колко съм нещастна!
А свинарят се скри зад едно дърво, изтри отлицето си черната и кафява боя, захвърли мръсните си дрехи и се яви пред нея във всичкия си царски блясък и хубост, така че царкинята, без да иска, се поклони пред него.
— Сега аз те презирам! — рече той. — Ти не пожела да се ожениш за един честен княз!
Ти не разбра значението на славея и розата, а свинаря можа да целуваш само заради играчките му! Тъй ти се пада сега!
И той си отиде в своето княжество, и хлопна вратата под носа й. А тя остана отвън и можеше да пее, колкото си иска:
Ах. мили Августин, всичко е свършено!

Лакома крава влязла в чуждо жито. Пасла що пасла, тъпкала що тъпкала, но стопанинът на нивата я видял и след като я прогонил отишъл и се оплакал на кмета, който заповядал:
– За тази направена пакост собственикът на кравата да даде на стопанина на нивата толкова зърно, колкото да засипе цялата ми патерица! – И куцият кмет топнал по пода с долния край на патерицата си, която била доста дълга. Сума ти чували жито щели да са нужни, за да я покрият догоре.
Стопанинът на нивата с пострадалото жито се зарадвал, собственикът на кравата се ядосал, но цялото село било доволно от справедливото решение…
Минало някое време и в чужда нива влязла кравата на самия кмет. Докладвали му за това и му припомнили какво наказание е наложил при друг подобен случай.
– Знам, не съм забравил. Трябва да дам на стопанина на нивата жито, колкото да покрие патерицата ми. – И той се навел, та оставил патерицата си да легне на пода. Тя била дебела три-четири сантиметра и една кофа зърно щяла да я засипе цялата.
Така куцият „справедлив” кмет приложил и срещу себе си строгия закон.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2645″]

По цял ден Кот и Котаран
във хола си седяха.
Така на малкия екран
те ягуар видяха.
Обаче този ягуар
за тях си беше котка,
запътила се на пазар
или пък на разходка.
И изведнъж яви се там,
срещу му, слон грамаден,
но колкото да бе голям,
ягуарът го изяде.

Решиха Кот и Котаран,
че сигурно се крие
подобен глад и в тях събран:
„Ще пробваме и ние!”…

Едно магаре вместо слон
им вдигна апетита,
но в разрез със добрия тон,
то знаело да рита.

Какво се случи след това?
Как Марко ги нахрани?
Кот бе със счупена глава,
а Котаран – цял в рани.