Чуй всички приказки

Това се случило преди много, много години, когато морето било малко и рибите нямали достатъчно място да плуват на воля, та постоянно се блъскали една в друга.
— Хубаво щеше да бъде, ако морето беше по-голямо! — казвали всички. — А сега е много претъпкано!
— Я се поотдръпни! — викала рибата-треска на един рак.
— Престани да се блъскаш! — сърдели се сардините на огромния кит, който плувал покрай тях.
— Внимавайте къде стъпвате! — викали стридите на няколко омари, които се придвижвали покрай тях.
Най-мъдрата риба в морето била една стара баба херинга и тя непрекъснато мислела.
„Ако морето беше по-голямо, нямаше да бъде така натъпкано и щеше да има място за всички риби. Чудя се какво ли може да се направи? Как да стане морето по-голямо?"
Дълго мислила баба Херинга. Най-сетне измислила един план, изплувала на повърхността, подала си главата от водата и извикала на слънцето:
— Моля ти се, слънце, иди и огрей другата страна на света!
— Още е много рано да огрея другата страна на света! —отвърнало слънцето.— Там е още нощ. Чакай, може пък да стане весело! Добре, бабо Херинго, ще отида! Чудно ми е, какво ли ще каже месечко?
А от другата страна на света било тъкмо посред нощ.
Месецът и звездите греели. Бухали летели. Децата спели в креватчетата си, врабчетата — в гнездата и кучетата — в колибките си.
Ето че дошло слънцето, изгряло и засветило.
Всички се събудили, прозяли се и рекли:
— Време е за ставане!
Татковците станали и се обръснали. Майките станали и приготвили закуската. Децата станали, измили се, и помогнали да се облече бебето. Врабчетата се събудили, зацвърчали, зачистили перцата си и изхвръкнали от гнездата.
Кучетата излезли от колибките си, протегнали крака и после отишли и залаяли под стълбището, или се заиграли в градината.
Почти всички били много доволни.
Само бухалите не били доволни. Те знаели, че това не е истинският ден.
— Още не е нашето време за спане! — казали те. — Никак не е прилично от страна на слънцето да става толкова рано.
И ако бухалите били ядосани, петлите направо били разгневени.
— Въобще не е за ставане, докато не сме изкукуригали! — казали те.— Слънце, веднага се махай!
— Няма! — рекло слънцето. — Харесва ми да светя тука!
Месецът още светел на небето и той също се ядосал.
— Докато свети месецът, децата трябва да спят — обадил се той. — Ти си много лошо, слънце!
— Глупости! — отвърнало слънцето. — Аз мога да светя по-ярко от тебе. Ти си един завистлив, стар месец.
Докато разговаряли, прелетяло едно облаче и си помислило:
„Не е зле да поваля сега" — и започнало да сипе дъжд. Като из ведро!
Децата, които били излязли да играят, се намокрили до кости и се разплакали, малките птички, които били станали и търсели трохички се разплакали, кучетата, които играели в градините се разплакали, бухалите — и те се разплакали.
А в същото време и от другата страна на света всички плачели, защото било още тъмно и трябвало да лежат в леглата. Така че ВСИЧКИ деца в света плачели и ВСИЧКИ майки и бащи, и бухали, и кучета, и котки, и врабчета, и таралежи, и прасета, и крави, и пеперуди, и жирафи, и слонове — всички плачели!
Ай, колко сълзи се леели!
Пеперудите плачели със ситни, дребни сълзи, децата със средно големи сълзи, а пък слоновете плачели с огромни сълзи.
Сълзите потекли в езерата и потоците, потоците се вливали в реките, а реките от сълзи се втичали в морето. И морето ставало все по-голямо, и по-голямо, докато най-сетне станало толкова голямо, че в него имало място за всички риби, да плуват без да се блъскат една в друга.
— Благодарим ти, бабо Херинго! — казали те. — Сега има много място. — И те заплували насам-натам, пляскали с опашките и си играели.
Ала морето продължавало да става все по-голямо и по-голямо и баба Херинга си помислила:
„Ако стане още по-голямо, ще вземе да прелее. Сега трябва да измисля как всички да престанат с тоя плач …"
Тогава тя изплувала на повърхността на морето и повикала петела, кацнал на оградата на един двор.
— Моля ти се, Петльо, изкукуригай колкото сила имаш!
— Дадено, бабо Херинго! — казал петелът. — Кукуригуууу!
Слънцето, което се било уморило да грее все на едно място, чуло кукуригането на петела и си рекло:
— Време е вече някъде да съмне! А, сетих се! Ще се върна
в другата страна на света и ще я огрея, както си е редно. И то се върнало, а денят и нощта почнали да се редуват, така че всички престанали да плачат, а морето престанало да става по-голямо и всички риби били много, много щастливи.
И това е краят на тази приказка!

Сред свитата на Дионис често можело да се види бог Пан. Когато Пан се родил, майка му, нимфата Дриопа, като го погледнала, хукнала да бяга. Защото той се родил с кози нозе, рога и дълга брада. Но баща му, Хермес, се зарадвал на раждането на сина си, взел го на ръце и го отнесъл на Олимп. Всички богове се зарадвали на раждане¬то на Пан и се смеели, като го гледали.
Пан не останал да живее на Олимп и отишъл в сенчестите гори, в планините. Там той пасял стада, свирейки на звучна свирка. Щом нимфите чуели чудните звуци от свирката на Пан, тичали на тълпи към него, обкръжавали го и скоро се залюлявал радостен танц. Весело лудуват нимфите и сатирите заедно с палавия козлоног Пан. Когато настане жарко пладне, Пан се оттегля в най-гъстите гори или в прохладна пещера и там си почива. Опасно е да се безпокои Пан тогава. Той бързо се ядосва и може в гнева си да изпрати на човека тежък, потискащ сън; може да се появи неочаквано и да изплаши обезпокоилия го пътник. Най-подир може да изпрати панически страх и човек да се хвърли да бяга, без да гледа пътя, през гори и планини, по ръба на пропасти, и да не види, че при това бягство всеки миг го грози гибел. Понякога Пан внушава на цели войски подобен страх и ги обръща в бягство. Но ако не е разгневен, той е милостив и добродушен. Пан закриля стадата на гърците, участва във веселбите и танците на бесните менади и е чест спътник на бога на виното Дионис.
Пан се гордеел със своето свирене на сиринга. Веднъж той призовал на състезание самия Аполон. Това станало по склоновете на планината Тмол. Съдия бил богът на тая планина. Аполон се явил на състезанието в пурпурен плащ, със златна лира в ръце и с лаврово венче на главата. Състезанието започнало със свирене на Пан. Разлели се простите звуци на неговата пастирска свирка, понесли се нежно по склоновете на Тмол. Пан завършил. Когато стихнали отзвуците от неговата свирка, Аполон ударил по златните струни на своята лира. Отронили се величествени звуци на божествена музика. Всички, които стояли наоколо, като омагьосани слушали музиката на Аполон. Тържествено звучали златните струни на лирата, цялата природа потънала в дълбоко мълчание и сред тишината се разливала на широки вълни мелодия, пълна с дивна красота. Завършил Аполон; замрели последните звуци на лирата му. Богът на планината Тмол присъдил победа на Аполон. Всички славели великия бог. Единствен Мидас не изпаднал във възторг от свиренето на Аполон, а хвалел простото свирене на Пан. Аполон се разгневил, хванал Мидас за ушите и ги опънал. Оттогава Мидас има магарешки уши, които той старателно укрива под голям тюрбан. А натъженият Пан, победен от Аполон, се оттеглил още по-навътре в горския гъсталак; често се разнасят оттам изпълнените с печал нежни звуци на неговата сиринга и младите нимфи с любов се заслушват в тях.

В началото нямало земя и хора. Навсякъде се простирало само безкрайно море. Господ живеел в небето като птица. Бил сам в цялата вселена – нямал никого за другар, с който да разговаря и да прекарва времето си по-весело.
Веднъж Господ прелетял над водата и видял сянката си, отразена във вълните. Извикал й „Стани!" и сянката се изправила пред него като човек, но това не било човек, а Дяволът. Господ се сдружил с него и станали приятели. Един път Господ рекъл на Дявола:
– Хайде да направим земя и хора!
– Да направим – отговорил Дяволът, – но откъде да вземем пръст?
– Под водата има пръст – рекъл Господ. – Влез в морето, та извади малко!
Дяволът се спуснал на дъното и гребнал с ноктите си малко пръст. Господ я хвърлил върху водата и тя станала на земя. Отначало била малка като тепсия, а после пораснала колкото харман. В средата й Господ посадил Дървото на живота, което веднага пораснало голямо. Той вързал на един от клоните му златна люлка и започнал да се люлее. По едно време затворил очи и заспал.
Дяволът се промъкнал дебнешком, откачил люлката заедно с Господа и намислил да го хвърли в морето, за да го удави. Тръгнал към водата, а земята взела да расте. Дяволът не намерил края й, затова поел в обратната посока, но пак не стигнал до водата.
Тогава опитал и на трета страна и като пак не успял, оставил оспод на земята и легнал до него. Като затворил очи, му хрумнало, че остава още и четвърта посока. Взел Господа и отново го понесъл към водата, но пак не стигнал до нея. Земята вече пораснала дотолкова, че нямала край. Тогава Дяволът разбудил Господа:
– Стани, Господи, да благословим земята. Виж колко порасна тя!
– Когато ти ме носи на четирите страни, за да ме хвърлиш във водата и направи кръст с мене, аз благослових земята – казал Господ.

В полите на Пирин планина, в малкото село Ораново, живеели двама братя, два змея. Живеели те мирно и тихо, живеели си братски и пазели селото от пакости.
По едно време селяните взели да се оплакват, че някоя хала обирала житата по нивите и гроздето по лозята. А също и млякото по овцете и кравите се губело. Братята-змейове забелязали, че и от техните ниви житото намалява, че някой дои млякото и от техните овце и крави.
Търсили братята цяло лято из полето, обикаляли планината, ни¬къде не можали да открият халата.
В селото имало една мома на име Гюргя. Живеела тя накрай селото в една къщица сама-саменичка, без майка и баща, без роднини. Растяла тя и от ден на ден все по-грозна ставала. С никого не дружала, на хоро не се хващала, на седенки не отивала.
Често, често се губела из полето, из планината и никой не знаел къде ходи. И започнали другите моми да я дебнат, да видят къде ходи и какво прави. Веднъж Гюргя белила платно самичка на реката. Тихо и неусетно се приближили зад нея момите и останали смаяни. Босите крака на Гюргя били покрити с люспи като на риба. Побягнали момите от страх.
От уста на уста се разчуло това в селото. Чули и братята-змейове и се сетили, че Гюргя е халата, че тя обира полето и млякото. Започнали змейовете да я дебнат. Досетила се Гюргя, че те я следят и взела да се крие още повече.
Минала зимата. Дошла пролет. Стопили се снеговете, раззеленила се планината, оживяла гората, запели птичките, събудило се полето. Заблели агънцата и по цял ден припкали край майките си.
Но дошъл и денят, когато делят агънцата от майките им, за да не бозаят повече. Този ден хората отбелязвали като голям празник. Събрали всички овце да пасат заедно и изпратили братята-змейове за овчари – да пазят стадото от халата.
Към пладне цялото село: моми, момци, булки, жени и мъже, всички тръгнали с менци към планината. В тоя ден хората доели овцете заедно и млякото се деляло по равно на всяка къща от селото.
Тръгнали всички, не тръгнала само Гюргя. Страх я било от овчарите змейове. Тя знаела силата им и се страхувала от тях. Другите моми молили Гюргя да дойде с тях, но тя не искала. Най-сетне след дълги молби и увещания и тя се съгласила, пременила се и тръгнала с тях.
Стигнали в гората. Спуснали се момите и момците с песни и смях. Брали здравец, вили китки и венци, кичили глави.
Смях, вик и песни разлюлели планината. Не тичала по здравеца, не брала цветя, не се радвала само Гюргя. Тя отдавна съгледала насреща в планината как се белее като бял облак стадото овце. А там имало хиляди и хиляди овце с мляко. Притъмняло пред очите й, забравила се, дъхнала, смукнала и изсмукала всичкото мляко от цялото стадо.
Другите моми потърсили Гюргя и когато я видели, пръснали се от страх като пилци. Тя била погрозняла, надула се като мях и не можела да се мръдне.
Братята-змейове познали веднага, че млякото от овцете е изсмукано. Огледали наоколо и съгледали Гюргя при здравеца. Единият брат полетял направо към нея, а другият се спуснал да пресече пътя й.
Помъкнала се халата надолу из долината и побягнала. Змеят замятал стрелите си по нея. Спуснала се халата срещу него, махнала с едната плетеница от косата си и му счупила дясната ръка. Такава сила имала тя. Змеят изпуснал стрелите си. Халата побягнала край него.
Спуснал се другият брат-змей след нея с гръм и трясък. Замятал той огнените си стрели и я улучил… Халата паднала мъртва. Страшна млечна буря потекла от нея и помъкнала камъни и скали, големи колкото къщи…
И днес стърчат тия грамадни скали в долината под здравеца и се белеят отдалече, сякаш са облени с мляко. Това са същите скали и камъни, които е мъкнала млечната буря и хората от околните села ги наричат „Млечните камъни".

Ние бяхме двама братя юнаци. Отидохме в гората за дърва. На¬сякохме дърва и седнахме да си починем. Тогава брат ми рече:
— Ех, сега както сме огладнели, да има една бяла и пребяла погача, че да си я излапаме!
Додето изрече — не знам откъде доде и се търкулна пред нас една бяла-пребяла погача. Разчупихме я. Излапахме я двамата с брата.
— Ех, сега пък да има една бъклица вино, че да си го изпием! — повторно рече брат ми.
И още недорекъл — напреде ни се умъдри една бъклица с вино. Дигнахме бъклицата, изпихме я.
Очите на брата ми светнаха.
— Ех, де я сега мечката да се поборим! — рече той и още недорекъл, напреде ни се изправи една рунтава черна мечка.
Бре, ами сега? Какво да правим?
Аз имам две сърца. Едното вика „дръж!", а другото вика „беж"! Кое да послушам, кое да послушам?… Я — рекох си — да послушам второто, дето вика „беж!", и побягнах в къщи. Когато на другия ден отидох в гората да видя какво е станало — от брата си намерих един цървул, а от мечката нито косъм.

Гащатият петел разперил ръце, дигнал се нагоре, кацнал на плета и почнал да кукурига с цялото си гърло. От съседната горичка подала муцуната си кума лиса.
— Добър ден! — викнала тя. — Чух те, като кукуригаше. Чудно пе¬еш. Само не зная дали можеш да пееш тъй, както пееше някога баща ти.
— Че как пееше баща ми? — попитал петелът.
— Той стъпваше на плета с единия си крак, затваряше едното си око и почваше много силно да кукурига. Незнаен певец беше.
— И аз мога тъй! — рекъл петелът и като се изправил на един крак, затворил едното си око и изкукуригал.
— Ами можеш ли — попитала го хитро лисицата, — като стоиш на един крак, да затвориш и двете си очи и тъй да пееш?
— Мога — отговорил петелът и затворил очите си, но щом ги затворил, лисицата подскокнала и го сграбчила.
Отнесла го в горичката, стъпила върху него и се нагласила да го яде.
— Ех — въздъхнал петелът, — едно време майка ти не правеше тъй.
— Ами как правеше? — попитала лисицата.
— Тя, кога хванеше петел, преди да го разкъса, имаше обичай да си прочете молитвата. Набожна лисица беше тя.
— Аз съм също като майка си! — рекла лисицата и веднага наумила да си прочете една молитва. Дигнала набожно двата си крака нагоре, затворила си очите и зашепнала.
Петелът тъкмо туй чакал. Щом лисицата го пуснала, той пръпнал, подхвръкнал бърже и кацнал на съседното дърво.
— Гръм да те убие, надхитри ме! — рекла лисицата, облизала се, преглътнала и заминала гладна в гората.

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците. Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал към косето:
— Хайде, косе-босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!
— Не мога — отвърнало косето, — защото си имам работа: гнездо вия.
И отлетяло за сламчици.
Зашумял развигорът над хълмовете. Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото, на косето:
— Тръгвай, косе, с мене — да прекопаем лозето.
— Дума да не става! — отвърнало косето. — Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!
И се накокошинило в гняздото.
Затрещели юнските гръмотевици. Проливни дъждове окъпали земята. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:
— Косе-босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.
— Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! — отвърнало косето и притихнало в гняздото.
Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин наточил косера си и попитал косето:
— Няма ли, косенце, да дойдеш с мене — да оплевим лозето?
— Няма! — отвърнало косето. — Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.
Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал кораба към лозето.
— Къде си, косе-босе? — провикнал се той.
— Тук! — изчуруликало косето.
— Хайде да берем грозде!
— Ида! — пръпнало косето. — Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще береме!

Веднъж Хитър Петър тръгнал из пазара да погледа какво продават и какво купуват хората.
— Хей, Петре, ела тук! — викнал му владиката и го помамил с пръст.
— Какво има, дядо владико? — приближил се Хитър Петър.
— Тази кошница — рекъл владиката — е пълна с яйца. Отнеси я в митрополията, защото не е прилично дядо ти владика да се натовари като родопски катър.
— А какво ще ми платиш? — попитал Хитър Петър.
— Пари няма да ти дам, защото владиката знае само да взема, а не да дава, но ще ти се отплатя с три големи мъдрости.
— Може — съгласил се Хитър Петър и нарамил владишката кошница.
Като наближили митрополията, Хитър Петър се обърнал назад към владиката, който крачел важно подире му:
— Казвай, дядо владико, мъдростите!
Владиката се поизкашлял и проговорил натъртено:
— Ако някой ти каже, че в колиба се живее по-хубаво, отколкото в дворец — не му вярвай!
— Бива си я тая! А втората? — попитал Хитър Петър.
— Ще ти разкрия и нея: ако някой захване да ти разправя, че една глава лук струва повече от едно печено агне — не му вярвай!
Стигнали прага на митрополията.
— Кажи, дядо владико, и третата си мъдрост! — подканил носачът владиката.
— Третата е такава: ако някой ти каже, че има по-гламав носач от тебе — не му вярвай!
И владиката почнал да се тресе от смях.
Тогава пред очите на Хитър Петра причерняло, той стиснал с две ръце кошницата, ударил я в плочите и викнал:
— Ако пък на тебе някой каже, че в кошницата е останало поне
едно здраво яйце — съветвам те да не му вярваш!
И си заминал.

Остаряло кучето, което вардело стадото на двама овчари в планината, двама братя. Отслабнали му очите, изпопадали му зъбите, запрели му краката.
— Туй куче — рекъл по-малкият брат — вече не е за нас. Не може да се опре на вълците. Някоя нощ зверовете ще се вмъкнат в кошарата и ще ни издушат овцете.
— Какво да го правим? — попитал по-големият брат.
— Ще му вържа аз утре заран един камък на шията — заканил се първият — и ще го бутна в дълбокия вир над воденицата. Сетне ще сляза в селото и ще намеря друго — по-младо и по-яко.
А кучето в туй време подслушвало. Като разбрало какво го чака, то изтръпнало, повъртяло се насам-натам като щуроглаво и решило да побегне. Изоставило стадото и хукнало към гората. В най-големия пущинак го срещнал сивият вълк.
— Къде бягаш, братовчеде? – спрял го вълкът.
Овчарското куче му разказало неволята си. Като го изслушал, вълкът поклатил глава:
— Неблагодарни хора са твоите стопани — рекъл той, — но аз ще ти помогна да останеш в кошарата. Чувай какво ще направим. Ти се върни пак при овчарите и легни под кърмилото. Довечера, като притъмнее, аз ще пристигна, ще прескоча оградата, ще грабна една овца, ще се спусна към гората, но няма да бягам презглава, а ще потичвам едвам- едвам. Ти пък почни да лаеш, колкото глас имаш, дигни олелия, додето изскочат навън овчарите. Сетне бягай подире ми. Накрай гората аз ще ти дам овцата непокътната. Ида видиш какво ще стане.
Вечерта, щом овчарите се прибрали и легнали да спят — вълкът грабнал виторогия овен на стадото и го помъкнал към гората. Бре, че като лавнало старото куче, всичко живо събудило и — беж подир вълка. Сивият горски звяр на два-три пъти се поспирал, додето го настигне немощното куче. По едно време овчарите чули давичкане, ръмжене, тракане на зъби и когато стигнали до гората, заварили своето старо куче — запъхтяно, овена — непокътнат, а вълка го нямало — побягнал.
По-големият брат помилвал кучето по главата и рекъл на по-малкия:
— Видя ли каква юначина излезе! А пък ти искаше да го давиш…
— Аз го гледах как се влачи и си мислех, че с него е свършено — замислено отвърнал по-малкият и подкарал напреде си овена.
Като стигнали в кошарата, овчарите дали на кучето за награда цяла копаня суроватка.
Минало лятото. Рукнали есенните дъждове, задухали зимните виелици. През една тъмна нощ кучето усетило, че някой драще по вратата. Отворило я с предния си крак и що да види? Напреде му седи клекнал сивият вълк — измършавял, грохнал, само кожа и кокали.
— Тука ли са овчарите? — попитал вълкът.
— Няма ги. Отидоха на сватба. Ще женят по-младия.
— Моля ти се, дай ми едно агне, защото умирам от глад.
— Дума да не става — отвърнало кучето. — Ако ти отнесеш тая нощ агне от стадото, знаеш утре какво ме чака: камък на шията. Но аз не съм забравило добрината, която ми стори, и за да ти се отплатя — казвам ти: иди в селото на сватбата. В готварницата има седем печени агнета. Тая вечер им теглиха ножа. Което щеш — него изяж!
— А как ще вляза? — попитал вълкът и сладко преглътнал.
— Лесна работа. Готварницата е затворена с дървено мандало. Натиснеш ли с крак дръжката му — вратата сама се отваря. Само че трябва да ти кажа още едно нещо: под полицата има две дървени ведра, пълни с вино. Не пий вино, защото може да те сполети беда. Хайде сега слизай в село!
Затекъл се гладният вълк надолу и — право в къщата на овчарите. Лесно я намерил, защото там свирели гайди и тумкали тъпани. Приближил се крадешком до готварницата, изправил се на задните си крака,. погледнал през прозорчето: вътре няма никой. Само печените агнета наредени в големи тави — едно до друго. Бутнал с крак мандалото, открехнал вратата, влязъл вътре и на бърза ръка опердашил две агнета. След като се засолил, сивият вълк наместо да бяга, клекнал над едното ведро — да опита виното. Смръкнал малко — усладило му се. Зах-ванал да лочи, додето направил главата. Станало му весело. Олюлял се назад-напред и надал силен вълчи вой.
Сватбарите, които били вътре в къщата, наскачали от трапезата, грабясали кой каквото намери и хубаво наложили гърба на опопения гостенин. Смазан от бой, сивият вълк едвам се завлякъл в планината при кучето и му рекъл:
— Аз те отървах от камъка, дето щяха да го нахлузят на шията ти, а ти ме проводи в село да ме пребият. Но аз няма да оставя тая работа току-тъй. Ще се бия с тебе. Отивам да повикам съюзниците си.
— Щом като не можем да се спогодим — ще се бием! — отвърнало кучето.
На другия ден вълкът събрал всичките си горски зверове: мечки, лисици, зайци, таралежи, и ги повел срещу противника си, а кучето из¬карало на бойното поле само една котка и една гъска, защото други домашни животни в кошарата нямало.
Вълчите съюзници се наредили в боен строй накрай гората и вперили очи. Вълкът поръчал на заека да се покатери на едно дърво и да гледа идат ли враговете. По едно време заекът се развикал от върха на дървото:
— Идат! Идат!
— Кой води войската им? — попитал вълкът.
— Най-напред крачи едно мустакато чудовище със светнали очи. То си размахва сабята и вика:
— Ей така ще ги сечем! Ей така! Ей така!
(То било котката, която си мяткала опашката наляво и надясно.)
— А подир чудовището? — попитала мечката.
— Подир него тича нещо по-страшно и само вика: така, така, така! (А то било гъската, която винаги си грачи: ка, ка, ка!)
— А най-подир? — извикала лисицата към заека.
— Най-подир тича един опитомен лъв.
— Бягайте, като е тъй, да бягаме, защото косъм няма да остане от нас! — ревнала мечката и се врътнала назад.
Подире й се навървили и другите горски зверове. А заекът се хвърлил от дървото, дигнал лапичките си и се предал.
Мечката навлязла в една нива с висока ръж, току-що изкласила. Както бягала, класовете я удряли отзад и горката мецана, додето излезе от нивата, изгубила ума и дума. Вълкът кривнал настрани и се сринал по един сипей, подгонен от съборените камъни, които го удряли по кълките. Прескундил се презглава. Насмалко щяло да му се пукне сърцето.
Най-сетне съюзниците спрели да отдъхнат на една тиха горска полянка.
— Страшна работа — рекла мецана. — Едвам отървах кожата. По едно време, като зачаткаха подире ми ония ми ти куршуми — същинска градушка. Добре че кожата ми е яка, не можаха да я пробият.
— Ами аз какво изпатих! — въздъхнал вълкът. — Кучето ме настигна на един сипей и почна да събаря цели канари отгоре ми. Изпотроши ми кокалите. Хей, братя, да знаете, че отсега нататък няма да мина край кошарата му!

Дядо, дядооо – рекла една вечер бабичката, – къде ще се денем отсега нататък – очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха.
Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница!
Не знам отвърнал старецът и тежко въздъхнал.
Де да имахме една дъщеричка, друго щеше да е! оборила глава бабичката.
А в туй време месечинката подслушвала разговора им и голяма жалба изпълнила сърцето й. Сянка засенчила челото й.
– Хайде, старо, да опитаме и този път. Може пък късметът ни да проработи. Иди и заложи в реката вехтия кош, с който ловиш риба. Каквото ни донесе водата – ще си го приберем в къщи и то ще ни бъде чедо.
Дигнал се дядото и отишъл на реката – там, където сребреела водата на големия брод. Заложил коша, полегнал на брега и задрямал. Когато пропели трети петли, той станал,и нагазил във водата да търси коша. Набутал го, издигнал го нагоре и що да види – в коша се намърдало едно пате с шарена перушина, със златна човка и сребърни крачета. Отнесъл го тичешком у дома си и викнал:
– Гледай, бабо, какво се е хванало нощес в нашия кош!
– Ох, на баба патенцето! – зарадвала се старицата и захванала да милва гостенчето по мокрите крила. – То не може нищо да върши, но барем ще ни бъде дружинка. Жива душичка! Нека се навърта покрай мене, защото много ми е додеяла самотията. Кажи нещо, бабиното!
Патето извило нагоре главата си, отворило човката си и рекло:
– Га!
– Да си ми живо и здраво! – рекла старицата. – Никой на света не може тъй хубаво да грачи.
И като смъкнала от тавана едно продънено кринче, тя наместила патето вътре и му казала:
– Тук ти е мястото!
– Га! – повторно гракнало гостенчето.
Щом станало видело, бабичката попа-рила трички, наляла вода ц, една паничка и поръчала тъй:
– Ние, патенце, отиваме за гъби в гората, а пък ти ще седиш тука, да ни вардиш къщата. Навън не бива да излизаш, защото под дръвника се е загнездила една байнювичка. Щом те зърне – ще те удуши. Варди се, патенце, нали занапред ти ще ни бъдеш дъщеричката.
И двамата старци нарамили по една торбичка, заключили вратата и куцук- куцук заминали към гората. Щом притихнали стъпките им, патето излязло от кринчето, разтворило крилата си, плеснало три пъти и гракнало четири пъти. Тогава мигом от него се смъкнала всичката перушина и то се превърнало на стройно момиче със златна коса и сребърни чехли на краката.
– Хайде сега на работа! – си рекло момичето и грабнало метлата.
Измело цялата къща, подредило дървения пад на старците, донесло вода с кобилицата и медниците, поляло цветята в градинката пред къщата, насякло дърва, подклало огъня, окачило черното менче на камината, смъкнало от тавана една връв с нанизани сушени гъби и ги сложило да врат. Додето стане гъбената: чорбица, работното момиче извадило от бабината ракла един топ бяло платно, скроило две ризи, на бърза ръка ги ушило и извезало пазвите им с чудни шевици. До късна вечер се трудило и готвило. Щом залязло слънцето, то размахало ръцете си три пъти като криле, гракнало четири пъти и пак се превърнало на пате. Всяко перце отишло на мястото си. Влязло пак в кринчето.
Върнали се старците. Като видели разтребената къща, топлата чорбица и новите ризи, те се слисали и смаяли. Захванали да питат патето:
– Кой беше тук?
– Кой накладе огъня?
– Кой уши ризите?
Но патето си лежало в кринчето и мълчало. Уморените старци се навечеряли сладко, наспали се и на другата сутрин пак отишли в гората – този път за дренки. След завръщането си вечерта заварили къщата още по-хубаво наредена, под камината къкрело гърненце с уврял боб, а на куките висели окачени два нови кожуха, тъкани от мека вълна, подплатени със заешки кожи.
– Такъв сладък бобец ям за пръв път в живота си! – рекъл старецът, щом глътнал първата лъжица.
През цялата нощ двамата старци не могли да мигнат. Въртели се в леглото и си шепнели:
– Тук има нещо. Някой влиза в къщи, когато ни няма!
– Трябва да узнаем кой шета, раз-требва и ни шие нови дрехи!
– Как?
– Как ли? – рекла хитрата бабичка. – Утре, наместо да идем в гората, ние ще се изкачим върху къщата и ще гледаме през комина.
Както намислили – тъй направили. На сутринта, щом завъртели ключа, старците тихомълком изправили стълбата върху стряхата зад къщата, изкачили се на покрива и се надвесили да гледат през комина. По едно време патето се дигнало, плеснало три пъти с криле, гракнало четири пъти, превърнало се на момиче и рекло:
– Сега на работа! Най-напред ще премета, сетне ще отсея брашно със струйката, ще замеся хляб, ще напаля пещта и ще го метна. Додето хлябът се изпече – ще ушия на дядото калцуни, а на бабичката – лапчуни, да им не мръзнат краката.
Запретнало ръкави и се заловило за работа, а старците седнали на покрива и сърцата им тупкали от радост.
– Ех, че късмет сме имали! На стари години ще добруваме! – си шепнели двамата.
Когато девойката напалила пещта и излязла навън да търси помет, за да измете жаравата, бабичката рекла:
– Не ща дъщеря ни да се превръща пак на пате. Искам да си остане момиче!
– Какво можем да направим? попитал дядото.
– Ако й изгорим патешките дрехи,тя ще си остане такава, каквато е сега!
– Хайде! – извикал старецът и се спуснал през комина по веригата.
Подире му скочила и бабата. Озърнала се, грабнала патешката перушина и без да му мисли много, я хвърлила в пламтящата пещ. Тъкмо в тоя миг влязла девойката.
– Какво сте направили? – извикала тя, като видяла своята патешка премяна в пещта. – Вие сте ми подпалили крилата. Отсега нататък аз не ще мога да ходя по небето, защото нямам крила.
– Че защо пък трябва да ходиш по небето? – попитала бабичката.
– Ох – зачупила ръце девойката, – вие нищо не знаете? Аз не съм пате, ами съм оная, дето грее нощем по небето. Аз съм месечината! Една вечер, когато надничах през отвореното прозорче на вашата къща, чух какво си приказвахте и жалба напълни сърцето ми. Тогава отидох при старата знахарка, която събира билки, за да лекува всяка жива душичка, и я попитах какво да направя, за да ви помогна. Знахарката ми каза, че нощем съм длъжна да грея на небето, а денем, ако искам, мога да слизам при вас и да ви помагам, но ще ми са потребни патешки крила. И като плесна три пъти с ръце, многознайницата събра всичките горски крилати гади н и и рече:
"Нашата виторога месечинка иска денем да слиза при двамина самотни старци. За да върши тая работа, тя трябва да сложи на раменете си патешки крила. Много ви се моля да отскубнете от крилата си по едно перце и по едно влакънце от гушките си, за да измайсторя от тях крила за месечинката."
Всичките крилати гадини дадоха на знахарката по едно перце и по едно пухено влакънце и тя само за една нощ ми измайстори патешките крила, които сега догарят в пещта! Като ми ги подаде, знахарката ми поръча:
"Виторожке, пази крилата като очите си; ако ги изгубиш, никога няма да можеш да се дигнеш на небето и нощем по цялата земя ще настъпи пълен мрак."
– Сега какво ще правим? – уплашено замигала бабичката.
– Ще тръгнете с дядото по гората да събирате пухени влакънца и перца от крилца. От всяка крилата гадинка ще искате по едничко. Когато съберете перушината, ще идете в Тилилейските усои и ще намерите знахарката в една сламена колиба. Ще й паднете на колене и ще я помолите да измайстори още две патешки крила. Като ги вземете, ще ми ги донесете в Старопланинската пещера. Аз ще се потуля вдън пещерата и додето не ми донесете крилата, няма да се покажа пред очите на хората.
Като изрекла тези думи, девойката изскочила навън, блъснала вратата зад себе си и изчезнала.
С клюмнали глави старците потеглили към гората. От птичка на птичка, от гнездо на гнездо те ходели в горските дебри и протягали ръце за перца и влакънца. От всички птици те измолили по едно перце и по едно влакънце, само стърчиопашката се опънала:
– Не си давам аз перцата – рекла, – на какво ще замяза опашката ми без едно перо?! Моята опашка е най-хубавата от всичките опашки на света. Вижте я само как стърчи!
И като я вирнала нагоре, тя захванала да я клати.
Три дни дядото и бабата стоели под гнездото на стърчиопашката с протегнати нагоре ръце. Най-сетне тя склонила да им отскубне едно влакънце от гушката си, ако бабата й даде една огърличка от бисер.
Като си нямала бисерни зърна, бабичката оборила глава и заплакала. От очите й закапали една след друга горещи сълзи. И всяка сълза, щом паднела на земята, мигом се превръщала на бисерно зърно. Събрала бабичката тия зърна, нанизала огърличка и я сложила върху шията на горделивата птичка. Тогава стърчиопашката отскубнала най-малкото влакънце от гушката си и го пуснала, вятърът го грабнал и понесъл. Цял ден тичали старците през трънаците, охкали, пъшкали, най-сетне хванали влакънцето и се упътили към Тилилейски-те усои. Намерили знахарката и всичко й разказали. Многознайницата се понамръщила, но взела перцата и влакънца-та. През нощта измайсторила още две патешки крила. От Тилилейските усои старците заминали към Старопланинската каменна пещера. Късно през нощта стигнали до входа на пещерата и почнали да викат:
– Излез, излез, месечинке!
Девойката изскочила, размахала ръце, гракнала, превърнала се на пате и литнала нагоре. Грейнала.
Всичките хора се показали навън да я гледат, защото по-хубава месечина никога не били виждали.