Чуй всички приказки

Един цар имал едничък син, умен и хубав, за чудо и приказ. Дошло време да се задоми царският син. Царят изпратил най-умния царедворец да търси мома, лика-прилика на сина му.
Тръгнал сгледникът по всички земи. Обиколил девет царства. Никъде не харесал мома за царския син. Навлязъл в десето царство. Чак там намерил мома, каквато дирел.
Сгледникът се върнал при царя и рекъл:
— Намерих, царю честити, девойка — умна, хубава и работлива.
Царят поразмислил и казал:
— Ти си най-умният ми царедворец. Добре си преценил момата. Но не е зле още веднъж да изпитаме колко е умна. Ще пратим годежник с поръка до нея. Ще видим дали ще разбере, каквото й кажем.
Царят избрал годежник. Заповядал да му дадат дванадесет жълтици, една голяма погача и кози мех, напълнен с вино.
Когато годежникът бил готов, царят му поръчал:
— Много здраве на царската избраница. Ще й предадеш жълтиците, погачата и виното и ще й кажеш тия думи: „У нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака".
Тръгнал царският годежник. Минал девет царства. Стигнал в десетото. Намерил умната девойка. Поклонил се и рекъл:
— Много здраве, хубаво девойко, от нашия цар. Той те избра за снаха.
Праща ти тия дарове и поръча да ти кажа, че у нас годината има дванадесет месеца, месечината изгрява винаги пълна и козите ни имат четири крака.
Девойката взела даровете и отвърнала:
— Благодаря, пратениче. Влез вкъщи да си починеш и да похапнеш от нашата трапеза!
Девойката нагостила добре царския пратеник. Когато той си тръгнал, тя му рекла:
— Много здраве на царя! Ще му кажеш, че у нас годината има единадесет месеца, че месечината изгрява нащърбена и козите ни имат три крака. Кажи му още на гарвана око да не вади!
Царският пратеник се завърнал и казал на царя какво отговорила момата. Царят се учудил, че тя е толкова досетлива. Пратеникът, без да знае сам, съобщил на момата, че са му дали да й занесе дванадесет жълтици, че погачата е цяла и че мехът с виното е пълен. А тя получила единадесет жълтици, погачата била наядена и виното напито — единият крак на меха бил празен. Затова царят получил такъв отговор.
— Ти не си занесъл даровете, както ти ги предадох — казал царят на пратеника. — Защо си скрил една жълтица! Защо си ял от погачата? Защо си пил от виното?
Пратеникът паднал на колене пред царя, извадил от джоба си жълтицата, па почнал да се моли и плаче:
— Прости ме, царю честити! Полъгах се. Ето жълтицата, която задържах… Бях много уморен и гладен. Затова хапнах от погачата и пийнах от виното.
Царят се усмихнал и простил пратеника, защото умната девойка се досетила да поръча — на гарвана око да не вади.
Още същия ден царският син отишъл да доведе в двореца умната девойка.
Когато девойката пристигнала в двореца, царят, царицата и всички царедворци я посрещнали с голяма радост. Тя била не само умна, но и хубава.
Скоро направили сватба. Царят дал нечувана гощавка. Три дни яли, пили и се веселили.

Веднъж, когато царят седял на трона си, дошъл от далечна страна един странник, очертал кръг около трона и седнал настрана, без да каже ни дума. От всичко това царят не разбрал нищо. Извикал той своите приближени, но и те не могли да разберат нищо. За царя било голям позор, че в цялата му страна не се намерил човек, който да разтълкува какво значи това. Той обявил, че ще посече всички мъдреци от своята страна, ако не разрешат тази загадка.
Хората на царя, които търсели мъдрец, годен да разгадае тази тайна, влезли случайно в един дом. В една от стаите видели люлка, която се люлеела, без да има някой до нея. Влезли в друга стая и там също видели да се люлее люлка, макар че пак нямало никой. Изкачили се на покрива на къщата — там намерили разстлана измита пшеница, а сред нея се лю¬леела забита тръстика, при все че не духал никакъв вятър, и разгонвала птиците, за да не кълват пшеницата.
Смаяли се царските хора. Слезли в долната стая и видели един човек, който тъчал на стан. Тъкачът бил привързал една нишка за основата, друга за нищелките, трета за совалката. Като тъчал, нишките се дърпали и клатели двете люлки и тръстиката на покрива.
— Я виж ти какъв майстор, не е по-лош от мъдрец!
Разказали царските хора на тъкача как един странник очертал кръг около трона на царя и никой не можел да разбере какво иска да каже той с това, а после му предложили да отиде с тях и да разтълкува тази загадка.
— Ако съумееш да я разгадаеш, големи подаръци ще получиш от царя — добавили те.
Тъкачът се позамислил, взел два ашика и една кокошка и тръгнал с тях при царя. Като влязъл в двореца и видял странника, тъкачът хвърлил пред него двата ашика. Странникът ги погледнал, извадил от джоба си, шепа просо и го посипал на земята. Тъкачът пуснал кокошката, която почнала бързо да кълве просото. Щом видял това, странникът в миг обул цървулите си и се отдалечил.
— Какво искаше да каже странникът? — попитали тъкача.
— Странникът искаше да каже на нашия цар, че неговият цар се готви да дойде й да обсади страната ни, и искаше да разбере дали нашият цар смята да му се подчини, или ще излезе с войска насреща му. Аз хвърлих пред странника ашиците — значи вие пред нас сте деца, по-добре играйте си у вас на ашици и престанете да мислите за война срещу нас. Странникът пръсна просо, за да покаже, че тяхната войска няма чет. Аз пък пуснах кокошката — отговорих му, че един наш воин ще разбие цялата тяхна войска.
Царят удостоил тъкача с големи почести, наградил го богато и поискал да го назначи за везир, но тъкачът не се съгласил. За услугата си той взел съвсем малко и на сбогуване казал на царя:
— Иска ми се, царю, само едно да знаеш, че измежду слугите ти могат да се намерят някои по-умни от твоите везири и ти от днес нататък да смяташ за хора и тъкачите, и цървулджиите.

Царувал някога в Багдад един цар. Един ден той казал на своя везир:
— Искам да издам една заповед само за да видя дали ще я изпълни населението.
— Прави, каквото искаш, воля твоя — отвърнал везирът.
Разгласили из града, че царят заповядва никой да не смее в къщи да пали лампа. Който не се подчини, ще бъде набит на кол!
Щом се стъмнило, царски хора почнали да обикалят из града и да гледат има ли някъде запалена лампа.
Никъде не видели царските хора светлина, но когато излезли на края на града, забелязали, че едно прозорче свети.
Влезли те крадешком в къщата и видели един човек да тъче на стан, а до него жена му да преде на чекрък. Спотаили се и чули следния разговор :
— Мъжо, взе да ме кара на сън — рекла жената.
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорил мъжът. Жената отпуснала глава на коленете на мъжа си и заспала. Минало се време, мъжът разбудил жената и рекъл:
— Жено, седни сега ти на чекръка, а аз ще поспя.
Жената станала, почнала да преде, а мъжът сложил глава на коленете й и заспал.
Царските хора доложили на своя господар:
— Царю честити, от целия град само в къщата на един тъкач имаше светлина.
— Доведете ми този тъкач! — заповядал царят.
Когато тъкачът се явил пред него, царят му рекъл:
— Как посмя ти да нарушиш моята заповед? Та нали заповядах никой да не пали в града вечер лампа!
Тъкачът обяснил на царя, че е беден човек, който живее от своя труд, и че няма да има кора хляб, ако не работи денем и нощем.
— Слушай какво — рекъл му царят, — изглежда, че ти си добър човек.
Защо ще се мъчиш да тъчеш? Иди, убий жена си, ела после при мене и аз ще те направя везир. Яж и пий тогава, колкото щеш, до края на живота си.
— Не, царю честити — отговорил тъкачът, — дори и да не ми дадат да се занимавам с моя занаят, аз по-скоро ще тръгна да прося милостиня, отколкото да причиня зло на жена си!
— Е, махай се тогава и върви по дяволите!
Тъкачът си отишъл, а царят заповядал да извикат жена му. Дошла тя в двореца и попитала:
— Царю честити, защо си ме викал?
— Аз знам, че ти си добра жена, но докога ще работиш на чекръка и ще бъдеш жена на тъкач? — рекъл царят.
— А какво да правя, царю?
— Иди и убий мъжа си и после ела при мене; ще те направя царица и ще живееш охолно и весело. Жал ми е за тебе — казал царят.
— Да вярвам ли?
— Царят никога не лъже — вярвай ми!
Когато жената си тръгнала, царят се разкаял и си рекъл: «Ами ако наистина убие мъжа си?» — и изпратил стражата си, като поръчал да запазят тъкача от жена му.
А жената си отишла в къщи, наточила ножа, скрила го в пазвата си и седнала да преде.
По едно време на тъкача му се приспало и той казал на жена си:
— Жено, я да си поспя малко!
— Сложи си главата на коленете ми и спи — отговорила жена му.
Когато той заспал, жената внимателно му повдигнала главата, сложила я на една греда, извадила ножа и го заклала. После загасила лампата.
Когато царската стража доложила, че светлината у тъкача загаснала, царят казал:
— Ах, колко ми е мъчно, че станах причина да умре един невинен човек.
А жената на тъкача метнала на главата си един шал и се отправила към двореца на царя. Портите били заключени и тя чакала там до сутринта. Когато я видяла сутринта пред вратата, царската стража я попитала коя е тя.
Жената отвърнала, че е дошла при царя с тъжба и иска да го види. Пуснали я при царя.
— Коя си ти? — попитал я царят.
— Аз бях вчера при тебе, царю честити. Аз съм жената на тъкача — отговорила тя.
— Защо си дошла?
— Та нали ти ми каза: иди, убий мъжа си и аз ще те направя царица. Отидох, убих мъжа си и сега съм тук.
Царят се ядосал, извикал палача и му заповядал да й отсече главата. После поръчал на везира си: 
— Аз заминавам на лов, а ти вземи със себе си войници и избий най-напред в двореца всички жени, после направи същото в своя дом, а след това избий в града жените и децата от женски пол над двегодишна възраст.
Ако намеря, след като се върна, една-единствена жена жива, ще заповяда да ти отсекат главата!
Качил се той на коня и заминал.
Везирът се изплашил и се отправил бавно към дома си с наведена глава и със сълзи на очи. Везирът имал милостив баща. Щом видял разплакания си син, той го попитал:
— Какво ти се е случило, синко?
— Татко, царят ми се разсърди — отвърнал везирът.
— Защо?
— Една лоша жена, жената на един тъкач, убила своя мъж, а царят се ядоса и ми заповяда да избия всички жени: най-напред в двореца, после у нас и най-сетне в целия град, и то така, че нито една-едничка жена да не оцелее. Ако при неговото завръщане в града остане дори само една жена, той ще заповяда да ми отсекат главата.
— Ех, синко — рекъл бащата, — рано или късно все ще трябва да умреш, затова по-добре умри сега, но не взимай на душата си греха на толкова жертви. Почакай все пак до довечера и когато се върне царят, заведи ме при него. Ако успея, ще те спася. Не успея ли, нека ти отсекат главата.
Когато царят взел да се връща и наближил, везирът съобщил това на баща си.
— Хайде, синко, хвани ме за ръката и ме заведи при царя.
Везирът хванал баща си за ръка, тъй като старецът бил сляп, повел го към дворцовия праг и го настанил да седне на един каменен стол.
Влязъл царят в града, видял из улиците гъмжило от жени и се разгневил, че заповедта му не е изпълнена. Като стигнал до двореца си, забелязал бащата на везира, който седял на каменен стол пред прага на двореца. Старецът се опитал да стане, но царят го хванал за ръкава и гo накарал отново да седне, като му казал:
— Ти си бил везир на моя покоен баща и ще ми бъде мъчно, ако станеш на крака пред мене.
— Царю — обърнал се към него старият везир, — позволи ми да ти кажа няколко думи.
— Ти имаш пълно право на това, дядо везире — отговорил царят.
Донесли стол на царя, той седнал и старият везир почнал да говори:
— Царю, някога аз се занимавах с разбойничество и бях главатар на четиридесет разбойника. Баща ти не можеше да излезе наглава с мене и от страх ме назначи за везир. Веднъж, по време на разбойничествуването ми, когато карах коня си по широкия път, видях един млад ездач. Наглед той имаше около петнадесет години и беше още голобрад. Яздейки коня си, той свиреше на саз, пееше и плачеше. Щом го забелязах, бутнах коня си към него.
— Хей, момко — рекох му аз, — дай ми своя кон, съблечи си дрехите и бягай! Подарявам ти живота.
Момъкът не обърна никакво внимание на думите ми, сякаш не говореха на него. Тогава аз се приближих и му нанесох с боздугана си един удар изотзад, колкото сила имах. Но той дори не се и обърна. Когато му нанесох и трети удар, обърна коня си към мене и рече:
— Докога ще ме мъчиш?
Той грабна юздите на моя кон, хвърли ме на земята и вече се канеше да ме убие, когато аз му се примолих:
— Момко, смили се над мене, не ме убиван! Обещавам да бъда твой верен слуга, докато съм жив!
— А, ти поумня значи! Ставай и се качвай на коня си! — отговори той.
Станах аз, метнах се на коня и тръгнахме заедно.
Скоро видяхме пред нас един огромен дворец. Когато наближихме до него, слязохме от конете, а момъкът извади четиридесет дебели гвоздея от метнатата върху седлото му торба и ми рече:
— Слушай какво, аз ще забивам тези гвоздеи в стената и ще се покатеря до самия връх на Двореца. Ти ме почакай едни час и ако не се върна, взема за себе си моя кон и си върви по живо по здраво!
Като каза това, той почна да забива гвоздеите в стената, изкачи се на върха и след един час се показа отново с окървавена глава в ръце. Послe слезе, сложи главата в торбата, метна я върху седлото и рече:
— Е, хайде да тръгваме!
Когато наближихме града, той обърна коня си към гробищата и там слязохме от конете. След това момъкът влезе в един малък параклис. Аз гледах през прозорчето и видях как той извади главата от торбата, удари я в камъка на един пресен гроб и продума:
— Ето, успокой се, отмъстих на твоя враг!
След тези думи момъкът извади кинжала си и се хвърли върху оетрието му с такава сила, че то прониза гърдите му и се показа четири пръста навън откъм гърба му.
Щом видях това, блъснах вратата на параклиса и се втурнах вътре.
Момъкът почна да ми се моли:
— Слушай какво, това е гробът на моя мъж; аз съм жена. Този, на когото принадлежи главата, уби мъжа ми. А аз му отмъстих и сърцето ми се успокои. Моля, те в името на всичко свято извади кинжала, разрови гроба на мъжа ми и ме сложи наред с него; главата на нашия враг сложи в краката ни и зарови гроба. Вземи моя кон и богатството на човека, когото убих.
Царю — продължил старецът, — аз извадих кинжала и моят спътник умря. Това наистина беше жена. Разрових гроба, сложих я наред с мъжа й, а главата поставих в краката им и отново зарових гроба. После се метнах на коня си, взех и другия кон и отидох в двореца. Там имаше голямо богатство. Прибрах го и го отнесох у дома си. След това станах везир на баща ти. Ето виждаш ли, царю, тя също беше жена — жените биват различни. Та можеш ли сега ти заради една жена да накажеш със смърт всички останали? Да речем, че ти изтребиш тук целия женски род, жените няма да се свършат с това. Защото няма да можеш да изтребиш жените и в останалите градове и села.
— Да, дядо везире, ти имаш право — отвърнал царят. — Подарявам живота на твоя син.
Те намерили своето щастие, дано намерите и вие вашето.

Било ли е или не, не знам, не казват, че някога живеел на този свят един ловец. Той нямал ни пушка, ни барут, ни сачми, ни куче — с една дума, нищичко си нямал.
И ето че веднъж решил да отиде на лов. Наканил се и тръгнал. Вървял, вървял, не щеш ли — видял насред пътя да се търкалят три пушки. Зарад¬вал се ловецът, чак свят му се завило от радост. Навел се той, взел пушките и какво мислите? Две от тях излезли счупени, а третата — без спусък.
Метнал той пушката без спусък на рамо и продължил по-нататък. Вървял колкото вървял, гледа — пред него три езера: двете пресъхнали, а в третото — нито капка вода. А в това безводно езеро плували три патици: двете мъртви, а третата едва жива. Прицелил се ловецът и гръмнал. И в същия миг полуживата патица паднала мъртва.
Прибрал той патицата и тръгнал по-нататък.
Вървял, вървял, на пътя му се изпречили три села: двете в развалини, а третото — без жива душа. Влязъл ловецът в пустото село, обиколил насам-натам и намерил една полуразрушена къща. Влязъл той вътре, гледа — в един ъгъл се търкалят три гърнета: двете счупени, а третото без дъно.
«Какво да сторя — замислил се ловецът, — та да сваря патицата?» Запалил огън, налял вода в гърнето без дъно и го сложил на огъня. Оскубал патицата, извадил й вътрешностите, измил я и я пуснал в гърнето. Сварил патицата, изял я цялата и благодарил на бога. Починал си малко лове¬цът на това място и после продължил нататък.
Вървял колкото вървял, видял на пътя една камила, качил се на нея и я подкарал. Пътувал няколко дни и пристигнал в един град. В този град. той продал камилата и с получените пари купил магаре и две зрънца просо, напълнил с това просо двата джоба на дисагите, натоварил ги на магарето и отново тръгнал на път.
Пътувал ден, два, три, пътувал пет дни и стигнал до една река. Докато си събувал цървулите, за да прегази реката, магарето избягало. Подгонил го той, настигнал го и го върнал до брега. Но докато бягал подир магарето. цървулите му цопнали в реката. Огледал се навсякъде — не ги видял. И изведнъж забелязал, че цървулите му се прехвърлили на другия бряг, превърнали се в чифт волове и орат земята. Яхнал ловецът магарето и на свой ред минал на другия бряг. Там сложил дисагите на земята, извадил от тях двете си зърна просо, засял с едното изораната от воловете нива, а другото прибрал пак в дисагите. Като свършила сеитбата, натоварил отново дисагите на магарето и тръгнал обратно за селото си.
Пътувал ден, два, три, неделя, две, три, с една дума, — цял месец, и стигнал в селото. Закарал магарето право на селската воденица и почнал да мели зърното. Мелил, мелил, седем дни и седем нощи го мелил и все не можел да го смели докрай. Отчаял се той, че не ще успее да смели зърното, и подарил най-после на воденичаря това, което останало несмляно, а брашното насипал в чували, завързал ги, наел каруци и ги повел към къщи.
Минало се колкото се минало и веднъж ловецът си помислил: «Я да отида аз да видя не е ли поникнало моето просо?» Взел сърпа и тръгнал на път. Вървял, вървял и се озовал пак до оня бряг на реката, погледнал — просото поникнало, станало тъкмо за жънене. Тъкмо замахнал със сърпа, от нивата изскочила една дива свиня и хукнала да бяга. Хвърлил ловецът след нея сърпа си и улучил свинята в хълбока. Бягала свинята със сърпа в хълбока си из нивата и откъдето минела, ожънвала нивата. Така пожънала свинята цялата нива и после избягала. Почнал ловецът да събира класовете. Събирал, събирал — краят му не се виждал. Нямало що, наложило се да остави на полето по-голямата част от родитбата. Оставил по-голямата част и оти¬шъл да наеме каруци, натоварил на тях събраното просо и се отправил към село.
Вървял колкото вървял, стигнал най-после до село и закарал каруците право на своя харман. Разтоварил снопите и ги наредил на камари. После наел работници, те пръснали снопите по хармана, впрегнали воловете в диканите и почнали да вършеят. Въртели се по хармана воловете, въртели се ден, два, три, неделя, втора, трета, кажи го цял месец, но не можали да овършеят всичкото. Нямало що, принудил се ловецът да остави неовършани няколко купни снопи. Заловил се после да превозва овършаното просо в къщи. Напълнил със зърно хамбарите, мазето, навсякъде, където имало празно кътче, но пак не можал да намери място за всичкото!
«Какво да правя, къде да дяна останалото зърно?» — взел да си блъска главата ловецът. Мислил, мислил и най-после измислил що да стори. Хванал една бълха, заклал я, одрал й кожата, направил от нея мях и в този мях насипал останалото зърно.
Минало се що се минало и ето че веднъж край къщата на ловеца минал човек на кон. Конят ударил с копитото си един камък, секнала искра, и то такава, че от нея се запалили купите сено на ловеца, и къщата му, и оборът и сеновалът — всичко изгоряло докрай и се превърнало в пепел. Щом огънят понамалял малко, ловецът решил да отиде и да види какво е оцеляло от имота му. Повъртял се той насам-нататък, копнал тук-там и най-после изкопал изпод стената на сеновала някакво вързопче. Разтворил го, а в него се намерило листче хартия и на нея имало нещо написано. Ловецът занесъл хартийката на грамотни хора, а в нея било написано ето какво: «Всичко, което се е случило с тебе, е лъжа!»

Из цялата земя – пуста пустулия – се носило името на Арватка девойка, че е юначна и е много жестока. Властна и силна била в своето кралство. Не можело пиле да прехвръкне, нито пък юнак да премине! Плачели людете, плачели и нареждали. Трудно се живеело с такава властница, която е забранила на младите да се женят, камо ли сватби да правят!
Жалбите на сиромасите не трогвали каменното сърце на юначината, макар че гласът им стигал чак до Господа. Чудели се безправните измъчени хора какво да правят и решили да напишат писмо до Марко Кралевити от Прилеп!
Една привечер Марко седял в механата със своите петима приятели – Милош юнак, Янкула воевода, Момчил добър юнак, Груица детенце и Хрельо Шестокрильо, да си пийнат тригодишно червено вино. Пийвали си кротко и си хортували загрижено – за юначеството и за милата им хубава земя, дето е повехнала, посърнала, та е станала – пуста пустелия! Както си седели и свойски се гощавали, в хладната механа дошло писмо. Зачел го Марко Кралевити и заплакал. Сълзите му обливали бялото книжле с черно писмо. Попитали го другарите му – какво пише там, та така горчиво плаче! А Марко им го зачел на глас:
„Фала тебе, Марко Кралевиче, на тебе че молба да сториме, у назека по-скоро да дойдеш, у назека, у нашата земя, да си видиш ка тегльиме нийе, ка тегльиме това цръно тегло, цръно тегло от Арватска мома! … та не дава сватби да се праят, и не дава млади да се женят! Та ега може по-скоро да дойдеш, да убиеш Арватка девойка, да избавиш клети сиромаси!“
Натъжили се юнаците и скокнали от масата. Клетва си дали те – да отърват клетите сиромаси от това зло и да освободят арватската земя. Още същата вечер се приготвили юнаците и рано сутринта потеглили към Арватско.
В това време Арватка мома си седяла на чердака и шиела свилени ръкави на златен гергеф. Улисана в своето ръкоделие, тя не видяла шестимата юнаци, които вече били навлезли на шест часа време в нейните земи. Когато вдигнала глава и ги съгледала, девойката властно се обърнала към своята майка:
Леле, мале, леле, стара мале, скоро справи коня Ластавица, изнеси ми той свилени байрак, изнеси ми лека боздугана, да си идем по поле широко, да причекам шестима юнаци, да ги пита Арватска девойка, що кят они у моя земня, що кят они земня да ми газят?
Приготвила й пъргавата Арваткина майка коня Ластавица, изнесла свиления байрак и всички оръжия, донесла й самурения калпак, който тежал сто оки! Слязла от чардака юначината, метнала се на коня Ластовица и като вихър се понесла под синьото небе.
Срещнала тя шестимата юнаци сред полето! Като я видели така вихрено да лети – уплашили се и се разбягали във всички страни. Засмяла се звънко и победоносно Ар-ватка девойка, замахнала с камшика и ги събрала всичките накуп! Тогава гръмогласно ги запитала какво правят в нейното кралство! А после свалила самурения си калпак, метнала го на земята и им заповядала да го вдигнат:
Фала вазе, шестина делии, който може калпак да подигне, да го тури на негова глава, него чем си любне залюбити, я другите млади че погуба!
Изредили се петимата юнаци да повдигнат самура калпака, но не могли да го сложат на главата си. Дошъл ред на Марко Кралевити. Нали бил той юнак над юнаците, дигнал го високо, ала на главата си го не сложил. Разлютила се девойката. Тя ги шибала с камшика ядно и ги откарала в широките си двори. Затворила ги в занданите на кулата, дето нямало слънце да ги види, камо ли човек да мине! Изпращала им тя само сух хляб и студена вода, колкото да не умрат.
Когато дошъл Великден, Арватка девойка им пратила по червено яйце, та да знаят, че е Великден. Дошъл Гергьовден, тя сама слязла в занданите, отнесла им печено агне и им казала:
фала вазе, шестина юнаци,
да ядете това вакло ягне,
да знаете де йе ден Гергьовден.
Ударила им после по един камшик, а на Марко Кралевити – два!
На Петровден юначината им занесла по петровска ябълка – та да знаят, че е Петровден, на Никулден – шаран, на Ивановден – ледена вода и все получавали по гърба си камшик, а на Марко по два и по три!
Минали три години!
Отново било Великден. Арватка девойка отишла, по обичай, пременена в църквата да се причести.
Дотегнало на юнаците да стоят в тъмницата и нищо да не правят, а земята е пуста, пустелия и очаква да помогнат на сиромасите и да прогонят злото от недрата й. Крали Марко приканил дружината си – да помислят как да се избавят от тъмните зандани.
– Арватка девойка нито ни пуска, нито пък ни погубва – рекъл Хрельо юнак. И нали е шестокрили, дал дума един по един да ги извади през високите кумини.
– Ако не успееш да ни изнесеш с крилата си, ще ни види момата и всички ще ни погуби – казали му петимата юнаци.
Дадената дума закон била. Захванал Хрельо да ги изважда един по един през кумина. Когато дошъл ред Марко Кралевити да изнесе – от тежест сърцето му се свило. Нагърбил се Шестокрильо и с много мъка успял да изнесе и него.
Хукнали юнаците през полето и все се оглеждали, не иде ли юнашката девойка подир тях. А тя… върнала се от Църква и блажено полегнала на майчиното рамо да си подремне. Присънил й се страшен сън, че триглава змия й изпила сърцето. Събудила се девойката и с тревога разказала съня на майка си. Тя веднага я успокоила, че на ден Великден сънищата не се сбъдват. Сетила се тогава Арватка девойка, че е неделя – ден Великден и трябва да занесе на затворниците по червено яйце, та да знаят, че е Великден и да си преброят годините в тъмницата!
Когато отворила тежката порта на зандана и видяла, че са избягали от тъмницата, макар че от там пиле не може да прехвръкне – много се разлютила владетелката! Подвикнала на майка си властно да й приготви коня Ластовица, зеления свилен байрак и литнала да гони бегълците. Забелязали те, че Арватка девойка ги настига, отново ги обзел страх.
– Този път ще ни погуби, казал Хрельо Шестокрили.
Но Марко Кралевити успокоил дружината си, защото бил решил този път с хитрина да си послужи. Ето какво им казал той:
Фала вазе шестина юнаци! Да що сте се толко юплашиле? Вървете по друми широки, я че седна на шарена чешма да си чекам Арватска девойка…
Облякъл Марко калугерско расо и седнал на шарената чешма. Дошла момата като стихия с коня си и се спряла пред чешмата:
Таком бога, цръна калугеро, отде идеш и накъде идеш? Не виде ли тука да проминат, да проминат шестина юнаци?
– Минаха още вчера заран – отговорил й той. – Далеко са, няма да ги стигнеш! Ти си юнак над юнаците, но все пак си жена, като всяка жена – не можеш коня да яздиш и сабя да въртиш като другите юнаци.
– Я слез от коня Ластовица, аз да се кача на гърба му, че да видиш как калугер язди и как върти остра сабя – да видиш как се играе калугерско хоро! Да запомниш, моме, до века, че калугер те е научил на юначество.
Слязла от коня Арватка девойка и подала юздата на калугера. Разиграл го той, развъртял сабята – веднаж, дваж и… погубил момата. Тогава Марко се провикнал колкото му глас държи:
Бог те убил Арватска девойко, Те ти тебе калугерско оро! Не позна ли цръна калугера, дека си йе Марко Кралевиче?
Русата глава на Арватка девойка скачала и говорила, че не е заслужавала такава измама, защото тя не е мислила да ги погубва, а да залюби Марко юнак. Казала му това и го проклела – да не се знае къде е гробът му, а нейният ето тука ще бъде!
Така юнаците избавили сиромасите от неволи, от невестински данъци и забрани. А людете направили пищна гощавка за доброто, дето са им сторили, и ги наградили със свилени ризи, с Арваткиното оръжие и широките й двори с високи кули!

Прабабите ни я наричат „Баба Шарка", „Шаруля". Но, те добре знаят, че тя не е сама. Това са три сестри, които, като всички невидими сили, живеят накрай света!
Най-старата от тях – Едрата Шарка, е най-страшната. Тя може да ослепи, да оглуши или да направи болния на дупки и по лицето, и по тялото. Средната е Брусницата, а най-малката от тях е Ситната Шарка – колкото просено зърно.
Дедите ни знаели едно, че без Баба Шарка не може да мине детето, и я очаквали – колкото по-рано, толкова по-добре. Като усетели, че детето се изрива и повиши температурата, казвали: „Баба Шарка ни е дошла" и омесвали медени питки и раздавали за леко минаване на болестта. За Баба Шарка омесвали специално медено кравайче, връзвали го с бял и червен конец и го окачвали над леглото на болното дете. Необезпокоявана от никой, тя да дойде, да се нагости и да стане блага и медена – да си отиде бързо по живо, по здраво.
Средната сестра – Брусницата – лови по-големи момичета и момчета. И тази сестра не прави пакости, щом я посрещнат с чисто и я нагостят с хляб и мед. Месели й питки, раздавали ги и гледали да не я разлютят, че тогава носела лошотии и пустош оставяла след себе си!
Едрата Баба Шарка всявала ужас, защото тя винаги ходела сърдита и затова й устройвали най-голям празник. На девети март- младенци месили кукли младенци, мазали ги с мед и ги раздавали по цяло село.
Народни песни разказват за ослепели и оглушели хора от едрата шарка. Тези песни се пеели на хоро и се играели през Великденските празници.
И трите сестри се лютят, когато в къщата се пари кокошка, вълна или нещо друго. Затова стопанките много внимавали да не кипват вряла вода, а най-малко да попарват, каквото и да било.
Много още болести ходят по земята, думали дедите ни – за тях все се намира лек, но най-много се плашели от она¬зи, половинката, която не се знае коя е и къде живее.
Затова, когато на Еньовден се берат билки, затваряли очите си и откъсвали първата – с вяра, че тя е половинката.
Всяка болест е лош дух, обладал човека. Тъй се знае от памти века и людете търсели средства срещу тях – баяния. леене на куршум, заключване с верига, светена вода, жива вода, магическо слово. На всяка болка лекът й е за пет пари,
ама трябва да го знаеш! Така посрещали всяко зло – с дежда и упование, че след злото идва добро!

Земята потръпвала от гръмотевичната буря, която се разразила и часове вече блъскала безмилостно по шатрите. Светкавици раздирали небето!
Хан Кубрат очаквал синовете си, за да им даде своята бащина благословия преди раздялата. Силите му вече го напускали, та искал, за кой ли път, да внуши на своите синове – орли, че силата им е в тяхното единство. Синовете били наобиколили одъра на своя мъдър баща. Само Аспарух още се бавел – незнайно защо. Старият хан потръпвал при всеки тропот – очаквал да изпръхти пред аула алестият кон – гордост на рода! Последен от братята дошъл Аспарух. Бурята била омлатила мургавото му лице, по което се стичали ручейчета вода. От очите му струяла мъка. Перото му от степен орел, което кичело железния му шлем, било мокро повалено. Той свалил от врата си подгизналата кожена муска с магически знаци и с дълбок поклон поздравил баща си и братята, които го очаквали с тревога.
– Конят ми, бойният ми кон е мъртъв. Не издържа умората в похода – като на себе си редял войнът.
Всички настръхнали вкупом.
Изненада разширила очите им и те се стрелнали към Аспарух. Миг-два яките фигури на мъжете останали неподвижни. Суровост изпълнила очертанията на лицата им. Те се издължили. Месеци наред конникът не слязал от коня, не дал покой на снагата си и все разплитал тревожните възли в душата си!
– Синове мои – нарушил тягостната тишина Кубрат, – Това е волята на Тангра! Конят ти, сине, беше любимецът,
знамето на ордата. Аз, старият ви баща, повелявам – опашката му да се отреже и да се стори на знаме. И когато потеглят конниците на Юг, тя ще предвожда ордата!… Това е моята дума!
Така и станало…

Това се случило в Лапландия преди много, много години. Веднъж един лапландец излязъл от дома си и отсякъл с брадва елхичката, която растяла наблизо.
— Ти ще бъдеш моето новогодишно дръвче! — казал лапландецът.
Той го занесъл у дома си, поставил го в голям съд и го украсил с лампички, разноцветни свещички и гирлянди. А вечерта, щом светлинките бляснали сред клонките, дръвчето станало още по-хубаво.
Не минало много време и една вечер дядо Мраз тръгнал да пътува по небето с шейната си, теглена от два елена — баща и майка. Дядо Мраз гледал надолу към земята и се мъчел да измисли какво най-много ще хареса на децата за Нова година. В ръката си държал дълъг списък с новогодишни подаръци и като поглеждал надолу, все прибавял нещо към него. Дядо Мраз преминал над всички страни в света и видял какво правят децата, а наоколо му се простирал студеният мрак на нощта и сребристо-златистите блещукащи звезди.
И тогава, от високото, видял украсената елхичка в Лапландия.
„Колко е хубава!" — рекъл си дядо Мраз. Видял още майката и бащата да -вечерят до нея, а в съседната стая спяло дълбоко тяхното малко момченце.
— Няма да забравя да ти донеса подарък за Нова година, малко момченце! — казал дядо Мраз и погледнал в списъка.— Ти ще бъдеш едно от последните, защото трябва да отида в много други страни.
Щом се върнал у дома, дядо Мраз нахранил елените с топла ярма и сено. После си легнал. На другата сутрин, като станал, видял едно новородено еленче.
— Гледай ти, каква изненада! — извикал той и се обърнал към майката на еленчето — ти си умна майка, родило се е точно навреме, за Нова година.
Дядо Мраз се заел да пълни с играчки големия си чувал, а малкото еленче, което още треперело на крачката си, го гледало учудено.
— Може ли да дойде с нас, когато тръгнем да раздаваме подаръците на децата? — попитала майка му. — То ще си лежи отзад в шейната, между играчките. Сигурна съм, че ще бъде послушно.
— Добре! — съгласил се дядо Мраз. — Нека дойде.
Когато всичко било готово, потеглили. Небето приличало на прекрасно синьо кадифе и всички звезди греели край тях. Старият дядо Мраз погледнал надолу към къщите.
— Тихо е в тях — казал той, — децата са заспали в очакване на подаръците си.
— Мили дядо Мраз! — обадила се майката на еленчето.— Моля ти се, обясни на нашето еленче откъде знаеш какви подаръци да дадеш на всяко дете?
— Понякога ги чувам, когато си пожелават нещо — отго¬ворил дядо Мраз. —- Понякога те ми пишат, а понякога просто сам се сещам.
— Ето — казала майката на еленчето, — сега вече знаеш.
Те пътували през цялата нощ и дядо Мраз се спускал в много комини и оставял новогодишните подаръци в детските чорапки.
Призори пристигнали в последната страна — Лапландия и дядо Мраз раздал на децата новогодишните им подаръци. Само едно малко момченце останало без подарък и това било момченцето в къщата с хубавата елхичка, която бащата бил отсякъл и украсил. Преобърнал дядо Мраз големия си чувал, поотръскал го. Чувалът бил празен.
— А бях обещал да не забравям това момченце! — затюхкал се той. — Ами сега, какво да правя?
Той погледнал към майката и таткото елени, потупал се по дългата бяла брада и се замислил.
— Искате ли да оставите до утре вашето еленче в Лапландия? — казал най-сетне той. — После може да се върнете и да заживеете завинаги тука.
Майката и таткото елени се съгласили на драго сърце, защото Лапландия е страната, от където са дошли елените. Те лизнали своето еленче на сбогуване „до утре", Дядо Мраз го измъкнал от шейната, поставил го до креватчето на момченцето и там то заспало. Добрият старец го покрил грижливо с единия край на пухения юрган.
— Когато утре заран момченцето се събуди — казал той, — ще намери еленчето като новогодишен подарък.
На излизане дядо Мраз минал покрай елхичката.
— Ей, че чудесна украса! — извикал той. — Това сигурно е най-хубавото новогодишно дърво в света!
Той отново седнал в шейната, изкачил се високо на небето, а погледнел ли назад, виждал земята заляна от светлината на слънцето, което сега греело над Финландия, а След малко щяло да огрее Лапландия и да разбуди всички.
После дядо Мраз се върнал у дома, нахранил елените и като новогодишен подарък боядисал рогата им със златна боя. Те станали много хубави. Сетне си легнал.
На сутринта видял, че муцуните на елените са подути.
— Ох, горкичките! — извикал той. — Разболели сте се от заушка! — И той им приготвил вкусно ядене и ги сложил в леглото да лежат на топло. След две седмици елените оздравяли.
— Сега ще ви заведа долу, на земята — казал им дядо Мраз, — та да се съберете отново с вашето детенце.
Той впрегнал два други елена в шейната и потеглил, следван от майката и таткото елени. Когато стигнали Англия, преминали над Северното море за Норвегия и оттам — в Лапландия. Цялата земя под тях била замръзнала и тъмна и само малко светлинка се пръскала от домовете на хората.
Дядо Мраз стигнал до къщата, където било малкото еленче и видял, че бащата на момченцето построил за еленчето дървена къщичка в пасбището си.
— Изглежда много уютна — казал дядо Мраз. — После пуснал двата елена в пасбището и те отишли право в къщичката. Майката пъхнала глава и близнала чедото си. То дори не се събудило.
Двата елена се върнали при шейната на дядо Мраз, той се .прегърнал с всеки поотделно и се сбогувал.
„Сигурно утре лапландецът много ще се изненада, като намери два елена с позлатени рога в пасбището си — рекъл си дядо Мраз.— И разбира се, ще остане много доволен."
Тъкмо да се качи в шейната, добрият старец забелязал, че от кофата за смет пред къщата се подава една елхичка. Била същата елхичка, която лапландецът отсякъл и украсил така хубаво. Сега клоните й били сухи и голи.
— Бедното дръвче! — извикал дядо Мраз. Той пошепнал нещо на тъмния облак, който минавал по небето. Веднага завалял сняг, отначало слабо, а сетне по-силно и по-силно, докато дръвчето в кофата за смет се покрило със снежна мантия. Чак тогава дядо Мраз подкарал шейната и се върнал у дома си, за да приготви играчки и други подаръци за следващата Нова година.
Малко по-късно децата излезли да играят с момченцето и неговото еленче. Те забелязали елхичката в кофата за смет. Клоните й били покрити със сняг, който блестял на слънцето — Ей, че е красива! — извикали радостно децата.

Хронос взел за съпруга титанидата Рея. Гея и Уран предсказали, че властта му ще бъде отнета от собствен син, затова всеки път, щом се сдобиел с дете, Хронос го поглъщал. Най-напред глътнал Хестия, после Деметра и Хера, след тях Хадес и Посейдон.
Разгневената Рея отишла на остров Крит, когато носела вече в утробата си Зевс. Тя го родила в дълбока пещера на планината Дик-та. Богинята поверила детето си на куретите’ и нимфите, които трябвало да го отгледат. А вместо новороденото, майката поднесла на Хронос продълговат камък, увит в пелени. Рея се разплакала и излязла навън, уж да не гледа как бащата ще погълне собствения си син.
Нимфите хранели детето с мляко от божествената коза Амалтея, а пък куретите пазели бебето в пещерата. Те удряли с копия по щитовете си, за да не чуе Хронос плача на детето.

Когато Зевс възмъжал, той взел за помощница Мъдрост (Метида), дъщеря на титана Океан. Тя измамила Хронос и му дала да из¬пие отвара от билка, от която той повърнал първо камъка, а после децата си, които бил погълнал.
Заедно с братята и сестрите си Зевс повел война с Хронос и титаните. Дълго време никой не можел да надвие. На десетата година от войната Гея предсказала победа на Зевс, ако вземе за съюзници хвърлените в Тартара. Младият бог убил пазител ката на техните окови и ги освободил. Тогава циклопите изковали за Зевс мълнии, за Хадес – шлем, а за Посейдон тризъбец.
С тези оръжия те победили титаните, затворили ги в Тартара и оставили Сторъките за пазачи. А тримата най-силни богове си разпределили властта по жребий – на Зевс се паднало да владее небето, на Посейдон – морето, а на Хадес – подземния свят.
Гръмовержецът избрал за съпруга Хера и от този брак се появило шестото – последно поколение богове.