Чуй всички приказки

Там, където морските вълни се разбиват в стръмните скали, в Галиция, на края на испанската земя, в едно градче живеело малко момче. То нямало близки освен по-големия си брат, но брат му заминал далеко зад морето — в славния град Кадис, където мачтите на корабите се издигат като гора над лазурното море, а топлият вятър наду¬ва веселите платна. Там той пренасял от корабите на брега тежки бали с подправки и печелел добри пари, а малкият брат останал в родината си и трябвало сам да се прехранва. Но ненапразно той бил роден в Галиция — той бил находчив и не знаел що е отчаяние. Започнал да търгува с вода, подсладена с анасон, защото освен вода нямал друга стока, и от сутрин до вечер из улиците на града се носел звънкият му глас: „Кой тук е жаден? Кому да продам прекрасната, ледена, свежа вода?“
И веселите бедняци, а дори и знатните кабалеро подхвърляли на момчето по един сентимо за чаша студена сладка вода. Но отминали горещите дни, откъм океана духнал студеният вятър и никой вече не купувал вода от малкия пъргав галициец. Тогава момчето решило да замине при по-големия си брат в славния град Кадис, към топлото лазурно море. То отишло на пристанището и се обърнало към капитана на един прекрасен кораб с кралското знаме на мачтата :
— Сеньор капитан — казало момчето, — откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат над вълните, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът пъхнал ръце в джобовете на бродираната си със сърма дреха и отговорил:
— Разбира се, че ще те отведа, ако ми заплатиш два дублона.
— Но аз нямам и една песета! — казало момчето. — Нима вашият кораб не е достатъчно голям, за да ме откара по-евтино?
Капитанът високо се засмял:
— На бедняк като тебе не подобава да плава под знамето на краля. Я върви и потърси някоя мръсна гемия, на която пътуват дрипльовци като тебе!
Тогава момчето отишло при капитана на една стара гемия с черни изпокъсани платна. То му се поклонило и казало учтиво:
— Сеньор капитан, откарайте ме в славния град Кадис, където мачтите като гора се издигат, а топлият вятър надува веселите платна.
Капитанът измъкнал кривата си лула от устата и измърморил :
— Ще те закарам, ако ми платиш две песети.
— Но аз нямам нито един сентимо! — отговорило момчето. — Вашият кораб е достатъчно прекрасен, за да ме отведе безплатно.
— Я върви да се шегуваш с другиго! В отговор момчето се засмяло:
— Сеньор, добрата шега е по-скъпа от парите.
— Стига си ми пял и се махай! — изревал морякът.
— Вие сте прав, сеньор — продължил малкият галициец, — песента струва още по-скъпо и съм готов да ви докажа това на дело.
— Че как ще ми докажеш това? — учудил се капитанът.
— Ах, уважаеми сеньор — поклонило се момчето, — хайде да се уговорим така: ако аз ви изпея песен и тя ви хареса, вие ще ме откарате в Кадис с вашата фрегата и няма да ми искате нито сентимо.
— Добре — казал капитанът и се озъбил. — Но помни, че аз не мога да понасям песните и ако ти не ми угодиш, ще те изхвърля като куче зад борда!
Момчето пъргаво скочило на палубата на старата гемия и след малко били вече в открито море. Корабът започнал да подскача от вълна на вълна и да се поклаща ту на едната, ту на другата си страна, а капитанът взел да събира пари от пътниците, които плавали с жалката му гемия. Накрая той отишъл и при малкия галициец.
— Плащай — мрачно казал капитанът, но момчето не му подало пари, а звънко запяло, докато солените пръски на вълните заливали от главата до краката него, както и всички, които били на палубата:
Сеньор капитан, с пазарлъци не става: ти нас тук със солена вода ни гощаваш. Ще почерпя всички със сладка вода. Не си ли аз сметките с тебе видях?
Като чули песента му, моряците се разсмели високо, но суровият капитан дори не се и усмихнал.
— Плащай, дрипльо! — казал той още по-сопнато. — Тая песен не ми харесва.
Момчето запяло още по-силно, без да обръща внимание на вълните, които вече прехвърляли борда и заливали краката на моряците и пътниците:
Напразно на моята песен се сърдиш
и заплашваш в морето сега да ме хвърлиш.
Да нагълташ солена вода от морето
не струва дори една медна монета.
Но капитанът дори не доизслушал песента.
— Нахално момче — ревнал той. — Плащай, или ще те удавя като куче в морето!
Тогава момчето подхванало трета песен:
Колко щеш ме плаши, сеньор лош,
но в морето не ща като пес да потъна.
По-добре е във джоба да бръкна до дъно
и дълга си да върна до грош.
— Ето тая песен ми харесва! — казал капитанът и протегнал ръка да си получи парите, но момчето отблъснало ръката му и му се изсмяло в очите:
— Аз разчитам на думата ви, сеньор капитан. Уговорката си е уговорка. На вас ви хареса моята песен — значи сметките ни са уредени!
Капитанът заповядал на моряците да вадят водата от славната му фрегата, а след три дни малкият галициец пристигнал в Кадис на брега на лазурното море и се срещнал със своя любим брат.

Смелият пред нищо се не спира. Смелият минава през огън и вода — и става още по-силен. За смелия и храбрия хората дълго си спомнят. За смелия и храбрия бащата разправя приказки на своя син. Това се случило отдавна. По онова време нивхите още правели каменни крайници на стрелите и ловели риба с дървени куки. Тогава амурския лиман наричали Малко море — Ляери.
Тогава върху самия бряг на Амур имало едно село. В него живеели нивхите — нито добре, нито зле. Дойде ли много риба — нивхите бивали весели, пеели песни, сити били до гуша. Дойде ли малко риба, лош ли е ловът — нивхите мълчели, пушели мъх и повече стягали поясите на коремите си. Една пролет ето какво станало.
Седят веднъж момци и мъже на брега, гледат водата, пушат лулите и кърпят мрежите. И виждат, че по Амур нещо плава. Пет-шест, а може би и цели десет дървета. Навярно някъде гороломът е повалил дърветата, голямата вода ги е притиснала едно до друго и така ги е заплела, че и със сила не можеш ги раздели. Върху тези дървета се натрупала пръст. Трева поникнала отгоре им. Цял остров плава. Гледат нивхите — на този остров стърчи рендосана и заострена върлина. Няколко реда стружки се вият по върлината и шумят на вятъра. Червено парцалче, вързано за върлината, плющи във въздуха.
Старият Плетун рекъл:
— Някой плава. Поставил е заострена върлина — защита от зло око. Значи, моли за помощ.
И чули нивхите — долита плач на дете. Дете плаче, та се къса Плетун рекъл:
— Дете плува. Навярно си няма нийде никого. Зли хора са избили неговите близки и черна смърт ги е отнесла. Майката не току-тъй ще захвърли детето си. На тревата го е поставила — пратила го е да дири добри хора.
Плачът се чувал все по-силно.
— Може ли да не помогнеш на нивха! — рекъл Плетун. — Трябва да помогнем.
Момците хвърлили въже с дървена кука, закачили дърветата и ги потеглили към брега. И що да видят — лежи дете: беличко, кръгличко, очичките черни, като звездички блестят, лицето широко — като пълна луна. В ръцете на детето — стрела и весло.
Погледнал Плетун и си помислил — детето ще стане богатир, том от люлката е хванало стрела и весло: не се бои нито от враг, нито от работа. И рекъл:
— Ще го взема за свой син. Ново име ще му дам. Нека се нарича Азмун.
Нивхите взели Азмуна на ръце и го понесли към дома на Плетун. Но какво е това? Колкото повече вървели, толкова детето ставало по-тежко.
Рекли на стареца:
— Ей, Плетуне, синът ти расте в ръцете ни! Гледай!
— Как да не расте в родната земя и в родните ръце! — отвърнал Плетун. — Родната земя дава сила на човека.
Ясно било, че Плетун казал истината — родната земя дава сила додето стигнат до дома на стареня. Азмун порасъл; до прага го донесли момците, а пред прага той слязъл от рьцете на земята, изправил се на краката си и се отместил настрана — сторил път на по-старите, че тогава влязъл.
„Е — помислил си Плетун, като гледал новия си син. — Момчето ще върши добри дела: първо мисли за хората и сетне за себе си." А Азмун настанил осиновителя-баща на одъра, поклонил му се и рекъл:
— Поседи си, тате. Уморен си ти от дългия живот. Почини си.
Взел мрежата, взел весло. Излязъл на брега — лодките сами скочили във водата. А Азмун застанал в лодката и хвърлил веслото си на кормилото — веслото почнало да работи, загребало към средата на реката. Тръгнала лодката. Азмун хвърлил мрежата във водата. Изкарал я — много риба хванал. Отишъл у дома си — дал рибата на жените.
В селото през този ден всички яли риба. А Азмун рекъл на осиновителя-баща:
— Малко е рибата в това място, тате. Плетун отвърнал:
— Не дойде риба. Амур не дава риба.
— Трябва да го помолим, тате. Как ще живеят нивхите без риба? По-рано, за да получат риба от Амур, трябвало да го нахранят. И тръгнали да хранят Амур.
Много лодки потеглили. Облекли най-хубавите си дрехи от шарени тюлени, от черни кучешки кожи. Плават и хубави песни пеят. Излезли от средата на Амур.
Плетун взел каша, юкола и лосово месо. И хвърлил всичко в Амур:
— Простите хора те молят да им пратиш риба, прати много, хубави риби, прати разни риби! Ето, хвърляме ти юкола за кучета —
друго нямаме. Гладуваме! Коремите ни хлътнаха. Помогни ни и ние няма да те забравим!
Хвърлил Азмун мрежата във водата — много риба изкарал. Нивхите се зарадвали, но Азмун се намръщил. „Един път — може да е само късмет" — рекъл си той. Хвърлил мрежата втори път — извадил по-малко риба. Намръщил се. Хвърлил мрежата трети път — и извадил последната риба. Сетне който от нивхите да хвърлел мрежата — нищо не хващал. Дори корюшка-рибка не влизала в мрежата. За четвърти път Азмун хвърлил мрежата си и я изкарал празна.
Посърнали нивхите. Запушили лулите. „Сега вече ще мрем" — рекли си те.
Азмун поръчал да сложат всичката риба в един килер и да дават по малко на хората.
Заплакал Плетун и рекъл на Азмуна:
— Осинових те, мислех нов живот да ти дам. Няма риба — какво ще ядем? Всички ще измрем от глад. Иди си, сине мой! Друг е
твоят път. Остави ни — остави нашето нещастие на нашия праг!
Замислил се Азмуи. Запушил с бащината лула. Три облака дим изпушил. Дълго мислил. Сетне рекъл:
— Ще ида при Морския старец — Тайрнадз. В Амур няма риба, защото Стопанинът е забравил нивхите.
Плетун се изплашил: никой от нивхите не бил ходил при Морския стопанин. Това никога не е било. Може ли обикновен човек да се спусне на морското дъно при стареца Тайрнадз?
— Можеш ли да издържиш такъв път? — запитал бащата Азмун.
Тропнал Азмун с крак върху земята. От своята сила — до поле потънал в земята. Ударил с юмрук скалата — тя се разпукала и от пукнатината бликнал извор. Присвил очи, погледнал далечната планина и си рекъл: „В подножието на планината седи катерица, между зъбите си държи орех и не може да го строши. Ще й помогна!" Взел лъка си, сложил стрелата, обтегнал лъка и пратил стрелата. Стрелата литнала и ударила ореха, който катерицата държала между зъбите си, разчупила го на две, но катерицата не закачила.
— Ще го издържа! — рекъл Азмун.
Приготвил се Азмун за път. В пазвата си сложил торбичка с амурска пръст, взел нож, лък и стрели, въже с кука, взел и костена пластинка — за да свири, ако по пътя му стане скучно.
Обещал на баща си скоро да прати вест за себе си. Поръчал да хранят всички с рибата, която наловил, докато се върне.
И поел.
Тръгнал към брега на морето. Стигнал до Малкото море. И гледа — от водата му се блещи нерпа-тюлен, издъхва от глад.
Азмун й викнал:
— Ей, съседке, много ли път има до Стопанина?
— Какъв стопанин ти трябва? — запитала нерпата.
— Тайрнадз, Морския старец!
— Щом като е Морския, търси го в морето — рекла нерпата.
Азмун продължил своя път. Стигнал до Охотското море, до Пилкерх — както го наричали тогава. Ширнало се пред него морето — краят му се не вижда. Чайки летят над него, баклани-птици крещят.
Вълните се носят една след друга. Над морето тегне сиво небе, покрито с облаци.
Къде да търси Стопанина? Как да стигне при него? И нямало кого да запита. Азмун се огледал наоколо… Що да стори? Викнал на чайките.
— Ей, съседки, добър ли е ловът? Простите хора умират от глад!
— Какъв ти лов! — отвърнали чайките. — Сам виждаш, едва махаме с крилете. Риби отколе не сме виждали. Скоро ще се свърши с нас. Навярно Морският старец е заспал, забравил си е работата.
Азмун рекъл:
— Аз отивам при него. Ала не зная как да стигна до Стареца.
Чайките се развикали:
— Далеко в морето има остров. От този остров излиза дим. Това не е остров, а покривът на Тайрнадзовия дом, димът излиза от комина. Ние не сме били там, бащите ни не са летели нататък — от прелетните чайки сме чували! Как да стигнеш там — не знаем. Запитай косатките.
— Добре — рекъл Азмун.
— Ако стигнеш при Стареца, спомни си за нас, Азмуне!
Излязъл Азмун на морския бряг. Дълго вървял. Уморил се. Седнал сред камъните върху пясъка, подпрял глава на ръцете си и се замислил. Мислил, мислил и заспал. Изведнъж чува през сън — някакви хора шумят по брега. Азмун лекичко отворил очи…
И видял — млади момци се надбягват по брега, дърпат си ко¬ланите, прескачат се, играят с криви саби. В туй време на брега излезли тюлени. Момците захванали да удрят тюлените със сабите си. Щом ударят — и тюленът се извръща на хълбок. „Ех — помислил си Азмун, — да имах такава сабя !" Гледа Азмун — на брега стоят вехти лодки…
По едно време момците захванали да се борят. Хвърлили сабите на пясъка. Почнали да се бият — нищо не виждат наоколо, крещят и се карат.
Тогава Азмун се изхитрил, хвърлил въжето с куката, закачил една сабя и я дръпнал към себе си. Докоснал я с пръст — хубава! Ще свърши работа..
Спрели момците борбата. Всички взели сабите си, а за един момък — нямало сабя. Заплакал тогава момъкът и рекъл:
— Ой-я-ха! Сега Стопанинът ще ме нареди! Какво ще кажа на Стареца, как ще ида при него?
„Аха! — помислил си Азмун. — Момците се познават със Стареца.
Навярно тези момци са от морското село."
Лежал той; не мърдал.
Захванали момците да търсят сабята — няма я сабята! Оня, дето загубил сабята, изтичал в гората — да види дали не я е изтървал там. Другите блъснали лодките в морето и се качили. Само една лодка останала на брега.
Азмун изтичал след момците. Бутнал празната лодка в морето и се загледал накъде ще тръгнат. А момците заплавали в открито море. Азмун също скочил в лодката и заплавал в морето. Изведнъж гледа — какво е това? Напреде му няма нито лодки, нито момци! Само косатки плуват в морето, порят вълните, изправили гръбните си перки като саби, а върху перките стърчели парчета тюленово месо.
Но едно време лодката под Азмуна се раздвижила. Азмун се хванал и се огледал — не бил в лодката, а върху гърба на една косатка! Досетил се тогава момъкът, че на брега не лежали лодки, а кожи от косатки. Че на брега не играели момци със саби, а косатки. И че сабите не били саби, а гръбни перки на косатки. „Няма що — помислил си Азмун, — все пак съм по-близо до Стареца!"
Дълго ли плавал така Азмун — не зная, не е разправял. Додето плавал, му пораснали мустаци.
И видял Азмун, че в далечината лежи остров, като покрив на колиба. На островния връх — дупка, от дупката се вие димец. „Навярно там живее Старецът!" — си рекъл Азмун. Тогава сложил стрела на лъка и пратил стрелата на баща си…
Косатките заплували към острова, хвърлили се на брега, прескундили се — и се превърнали на момци, които държели в ръцете си тюленово месо.
А оная косатка, дето била под Азмун, завила назад в морето. Без сабята, ясно, тя не можела да влезе в къщи! Азмун паднал от косатката във водата — едва не потънал!
Момците видели, че Азмун се блъска в морето, и се хвърлили към него. Азмун се измъкнал на брега, а момците го разглеждали и се мръщели. Казали му:
— Ей, кой си ти? Как си попаднал тук?
— А вие не ме ли познахте, че съм свой? — рекъл Азмун. — Останах надире от вас, додето дирих сабята си. Ето я сабята ми!
—Това е вярно, сабята е твоя. Но защо не приличаш на себе си? Азмун отвърнал:
— Измених се от страх, задето загубих сабята си. И досега не мога да се опомня. Ще ида при Стареца — да ми върне предишния вид!
— Старецът спи — рекли момците, — нали виждаш, димецът едва излиза.
Момците отишли по домовете си. Оставили Азмуна сам.
Азмун почнал да се изкачва по планината. Изкачил се до половината и гледа — стан. В този стан само девойки. Преградили пътя на Азмун и не го пускат:
— Старецът спи — и заповяда да не му пречат.
Притискат се към Азмун, галят се:
— Не ходи при Тайрнадз! Остани при нас. Жена ще си вземеш – хубаво ще живееш.
А девойките — хубавици, една от друга по-хубави! Очите ясни, лицето прекрасно, тялото гъвкаво, ръцете, сръчни. Такива хубави девойки, че Азмун си помислил — не е зле наистина да си взема за жена някоя от тези девойки.
Тогава амурската земя в торбичката се раздвижила в пазвата му. Спомнил си Азмун, че не е дошъл тук за невеста, но не можел да се отскубне от девойките. Досетил се тогава — извадил от пазвата си мъниста и ги хвърлил на земята.
Девойките се втурнали да събират мъниста — и тогава Азмун видял, че тези девойки нямат крака, а перки. Те не били девойки, а тюлени!
Додето девойките събирали мънистата, Азмун стигнал до върха на планината. В дупката, която се намирала най-горе, той хвърлил въжето си с куката. Закачил куката за гребена на планината, по то¬ва въже се спуснал долу. Спуснал се до дъното на морето — и се озо¬вал в дома на Морския старец.
Паднал на пода — едва не се утрепал. Огледал се: в къщата всичко както при нивхите — одъри, печка, стени, стълбове, само че всичко от рибени люспи. И зад прозореца няма небе, а вода.
Водата се плискала зад прозореца, зелени вълни се надигали зад него, в тези вълни се люлеели морски водорасли като невиждани дър¬вета. Край прозорците плували риби, но такива, каквито нито един нивх няма да сложи в устата си; зъбати и костеливи, само гледат кого да глътнат.
На одъра лежал Старецът, спял. Белите му коси – разпилени по възглавницата. В устата му стърчала лула, почти съвсем угаснала, от нея едва излизал димец и се носел към комина. Тайрнадз хъркал, нищо не чувал. Азмун го докоснал с ръка — не, не се буди Старецът и туй то. Разсърдил се Азмун: какво е това — близките му умират от глад, а Тайрнадз си забравил работата, спи!… В яда си убол Тайрнадз с ножа си. Оня се раздвижил, запъшкал… Завъртял гла¬ва, цял се намръщил, попъшкал-попъшкал, че като кихнал… Събудил се и облещил очи..
Азмун извадил от пазвата си костената пластинка, стиснал я със зъби и взел да я дърпа за езичето. Забучала, забръмчала, засвирила пластинката: ту като птица чуруликала, ту като ручей бълбукала, ту като пчела жужала.
Тайрнадз никога не бил чувал такова нещо. Какво е това? Раздвижил се, повдигнал се, потъркал очите си, седнал и подвил крака под себе си. Той бил голям като подводна скала: лицето му добро, мустаците като на сом висели. По кожата му блестели люспи с всичките цветове на дъгата. Дрехата му ушита от морски водорасли… Видял той, че насреща му стои малко момче като корюшка срещу есетра, в устата си държи нещо, но така хубаво свири, че сърцето на Тайрнадз се разиграло. Сънят мигом литнал от очите му. Той обърнал към Азмун доброто си лице, присвил очи и запитал:
— Ти на кой народ си син?
— Аз съм Азмун, син на нивхския народ.
— Нивхите живеят на Тромиф и на Ляери. Защо си дошъл тол¬кова отдалече в нашите водни земи?
Азмун разказал каква грижа е налегнала нивхите и се поклонил:
— Бащице, помогни на нивхите — прати им риба! Бащице, нивхите умират от глад! Те ме проводиха да те помоля за помощ.
Засрамил се Тайрнадз. Изчервил се и рекъл:
— Лошо стана. Легнах само да си почина, а съм заспал! Благодаря ти,че ме събуди!
Тайрнадз пъхнал ръката си под одъра и Азмун видял там една голяма каца ; в тази каца плували горбуши, калуги, есетри, сибирски сьомги, лакерди и пъстърви, несметен брой риби!
До къщата имало кожа. Старецът я взел и напълнил четвъртината от кожата с риба. Отворил вратата, хвърлил рибата в морето и рекъл:
— Плувайте при нивхите на Тромиф, на Амур! Бързо плувайте, плувайте! Хубаво се ловете през пролетта.
— Бащице — рекъл Азмун, — не жали рибата за нивхите!
Тайрнадз се намръщил.
Тогава Азмун се изплашил. „Сега вече пропаднах! — помислил си той. — Разсърдих Стареца. Лошо ще стане!" Ала той си спомнил за баща си и за земляците си, застанал мирно и погледнал Тайрнадз право в очите.
Оня се усмихнал:
— Ако някой друг се бъркаше в работите ми, нямаше да му простя, но на тебе прощавам: виждам, че не мислиш за себе си, а за другите. Да бъде, както искаш!
Хвърлил Тайрнадз в морето още половин кожа всякаква риба.
— Към Тромиф, към Амур плувайте, плувайте! Хубаво се ловете през есента!
Поклонил му се Азмун :
— Бащице! Аз съм беден — няма с какво да ти се отплатя за доброто. Вземи този подарък.
Той дал на Тайрнадз пластинката си и му показал как да свири с нея. А пък старият отдавна го сърбели ръцете, искало му се да я вземе, не можел да снеме очите си от нея! Страшно му се харесала играчката.
Зарадвал се Тайрнадз, турил пластинката в устата си, стиснал я със зъби и захванал да я дърпа с езичето…
Забучала, забръмчала пластинката: ту като морски вятър, ту като птичка призори, ту като лалугер писукала. Свири Тайрнадз. Съвсем се развеселил. Тръгнал из къщата и захванал да подскача. Къщата се залюляла, вълните зад прозореца побеснели, морските водорасли се късали — в морето се извила буря.
Азмун видял, че на Тайрнадз сега не му е до него. Приближил се до комина, хванал се за въжето си и се покатерил нагоре. Додето се катерил, изподраскал до кръв целите си ръце, защото, докато гостувал при Стареца, въжето обрасло с морски водорасли.
Измъкнал се и се огледал.
Девойките-тюлени все още търсели мънистата, карали се, делели ги — и домовете си забравили, вратите на тези домове обрасли с мъх.
Азмун погледнал долното село — то стояло празно, а далеко в морето се виждали перките на косатките: косатките гонели рибата към бреговете на Пил-керх, към бреговете на Ляери, към Амур гонели рибата!
Как да стигне сега у дома си?
Видял Азмун, че се надвесила дъга. С единия си край се опирала на острова, а с другия — на Голямата земя.
А в морето вълните бушуват — Тайрнадз играе у дома си. Сърдитите вълни се носят по морето.
Покачил се Азмун на дъгата. Едвам се покатерил. Целият се оп-лескал: лицето му зелено, ръцете — жълти, коремът — червен, краката — гълъбови. Покачил се как да е и по дъгата се втурнал към Голямата земя. Тичал, пропадал, насмалко щял да падне. Погледнал надолу и що да види — морето почерняло от риба. Нивхите ще имат риба!
Свършила се дъгата.
Скочил Азмун на земята. Гледа — на морския бряг, край лодката, седи онова момче-косатка, на което отмъкнал сабята. Азмун го познал и му върнал сабята. Момъкът грабнал сабята си.
— Благодаря ги — рекъл той. — Мислех, че доде съм жив, не ще видя дома си… Няма да ти забравя добрината: все към Амур ще
гоня рибата. Не изпитвам злоба към тебе: сега зная — ти си се потрудил не за себе си, а за хората.
Прескундил се, превърнал се на косатка. сабята си – тръбната перка — дигнал нагоре и заплувал в морето.
Тръгнал Азмун към Пил-керх и излязъл при Голямото море. Срещнал чайките и бакланите.
Те викнали на момъка:
— Ей, съседе! Беше ли при Стареца?
— Бях — отговорил Азмун. — Вие мене не гледайте — гледайте морето!
А в морето вървяла такава риба, че водата се пенела. Втурнали се чайките, почнали да ловят риба, захванали пред очите му да тлъстеят.
А Азмун отишъл по-нататък. Прехвърлил Ля-ери и се приближил към Амур. Гледа нерпата вече издъхва. Тя запитала момъка.
— Беше ли при Стареца?
— Бях! — рекъл Азмун. — Ти мене не гледай, а гледай Ляери!
А рибата вървяла нагоре по лимана и водата се пенела от нея.
Хвърлила се нерпата да лови риба. Захванала да яде риба и да тлъстее.
Отишъл Азмун по-нататък.
Приближил се към родното село. Нивхите седели на брега ни живи, ни умрели, изпушили всичкия мъх, изяли всичката риба.
Излязъл Плетун на къщния праг, посрещнал сина си и го целунал по двете страни.
— Беше ли, синко, при Стареца? — запитал той.
— Ти мене не гледай, тате, Амур гледай! — отвърнал Азмун.
А в Амур водата кипяла — толкова много риба пристигнала.
Азмун хвърлил копието си в реката. Щръкнало копието, понесло се заедно с рибата, Азмун рекъл .
— Ще стигне ли рибата, бащице?
— Ще стигне!
И заживели нивхите хубаво. През пролегга и есента рибата пристигала!
Оттогава много хора били забравени… Но Азмуна помнят и до ден днешен.
Щом морето се разиграе и вълните почнат да се плискат в крайбрежните скали — в свистенето на морския вятър се чува ту вик на птица, ту писукане на лалугер, ту шум на дървета… Морският старец, за да не заспи, свири на пластинката, играе в подводния си дом.

П
улчинела бил най-неспокойната марионетка на целия стар театър. Винаги намирал причина да се бунтува: по време на представление му се искало да ходи на разходка или собственикът на театъра му давал смешна роля, докато той предпочитал драматична.
– Тия дни — поверил той на Арлекино — ще духна — и дим да ме няма! — Така и направил, но не било денем. Една нощ той успял да се сдобие с чифт ножици, забравени от собственика на марионетките, и отрязал един по един конците, за които били вързани главата, ръцете и краката му, и предложил на Арлекино:
– Ела с мене.
Арлекино не искал да се разделя с Коломбина, но Пулчинела нямал намерение да мъкне след себе си и тая глезла, която в театъра му била изиграла хиляди номера.
– Сам ще вървя – решил той. Храбро скочил на земя­та и запрашил по пътя.
«Каква красота — мислел си, докато тичал, — да не чувствуваш, че си вързан за тия проклети конци. Колко е хубаво да можеш да стъпваш със собствения си крак, където искаш.»
Светът за една самотна марионетка е голям и страшен и населен, особено нощем, с кръвожадни котки, готови да сметнат, че всичко, което тича, е мишка, която трябва да се улови. Пулчинела успял да убеди котките, че си имат работа с истински артист, но за всеки случай избягал в една градина, прислонил се до една ограда и заспал.
Като изгряло слънцето, той се събудил и почувствувал глад. Но около него, докъдето се губел погледът, имало само карамфили, лалета, циний и хортензии.
– Търпение – си казал Пулчинела, като откъснал един карамфил и малко недоверчиво започнал да хрупка листенцата.
Не било като да ядеш пържоли на скара или филе от костур. Цветята са много ароматични, но не са вкусни. Но за Пулчинела вкусът на цветята бил вкусът па свободата и при втората хапка той бил вече сигурен, че в живота си не е хапвал нищо по-сладко. Решил да остане завинаги в тая градина. Така и направил. Спял, защитен от една голяма магнолия, твърдите листа на която не про­пускали дъжда, нито града, и се хранел с цветя: днес карам­фил, утре роза. Пулчинела сънувал планини от макарони и равнини от бяло сирене, но не се предавал. Станал сух, мършав, но така ухаел, че понякога пчелите кацали на него, за да смучат нектар. Отдалечавали се разочаровани едва след като напразно се опитвали да забият жилото си в неговата дървена глава.
Дошла зимата, градината очаквала първия сняг и бедната марионетка нямала какво да яде. Не казвайте, че Пулчинела би могъл да продължи пътешествието си: клетите му дървени крачета не биха го завели далече.
«Търпение — казал си Пулчинела, — ще умра тук. Не е лошо мястото за умиране. Освен това ще умра свобо­ден: никой няма да може да ми върже с конец главата, за да казвам да или не.»
Първият сняг го покрил с мека бяла покривка.
Напролет точно на това място израснал карамфил. Под земята, спокоен и щастлив, Пулчинела си мислел: «Ето, над главата ми израсна цвете. Има ли някой по-щастлив от мене?»
Не бил умрял, защото дървените марионетки не мо­гат да умират. Той е още там долу, но никой не знае това. Ако го намерите, не му връзвайте главата с конец: за царете и цариците в малкия театър този конец не е досаден, но Пулчинела просто не може да го търпи.

Някога имало четирима братя. Тримата били дребнич­ки, но доста хитри, а четвъртият бил великан с огромна сила, но бил много по-малко хитър от другите.
Силата му била в ръцете, а умът — в косите. Неговите хитри братчета му подрязвали косите късо, за да е винаги глупак, карали го да върши цялата работа, че бил много силен, а те го надзиравали и натъпквали в джобовете си печалбата.
Той трябвало да оре нивите, той трябвало да цепи дърва, да върти колелото на мелницата, да тегли каруцата като кон, а неговите хитри братчета седели на капрата и го подкарвали с плющене на камшик.
И докато седели на капрата, държали под око главата му й казвали:
— Колко ти отиват късите коси!
— Ах, истинската красота не в къдриците!
— Гледайте този кичур, който е провиснал: довечера трябва да го подрежем с ножиците.
И през това време си намигали, весело се побутвали с лакът, а на пазара натъпквали парите в джобовете си, оти­вали в кръчмата и оставяли великана да пази колата.
Давали му достатъчно да яде, за да може да работи, а да пие му поднасяли винаги когато бил жаден, но само вино от чешмата.
Един ден великанът се разболял. Неговите братчета от страх, че ще умре, докато още е способен да работи, довели най-добрите лекари на селото да го лекуват, давали му да гълта най-скъпите лекарства и му носели закуската в леглото.
Един му нагласял възглавниците, друг поправял одея­лото и му говорели:
– Виждаш ли колко те обичаме? Затова не умирай, не ни натъжавай.
Толкова се тревожели за него, че забравили да наблюдават косите му. Косите имали достатъчно време да порастат, както не били расли никога, и заедно с косите се върнал и умът на пеликана. Той започнал да разсъждава, да наблюдава своите братчета, да смята колко прави две и две и четири и четири. Накрая разбрал колко са били подли, и той глупав, но нищо не казал. Почакал да му се възвърнат силите и една сутрин, докато братчетата му още спели, той станал, вързал ги като салами и ги натоварил на каруцата. Къде ни караш, скъпи братко, къде караш любимите си братчета?
– Сега ще видите. Завел ги на гарата, набутал ги във влака така, както били вързани, и на прощаване им казал само:
– Вървете си и не се показвайте вече по тия места. Достатъчно сте ме лъгали. Сега сам съм си господар.
Влакът изсвирил, колелетата се завъртели, но трите братчета кротко си останали по местата и оттогава никой не ги е видял.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2644″]

Като свършили всички войни, войникът Винченцо Ди Джакомо се върнал в къщи с парцалива униформа, силна кашлица и военно одеяло.
Кашлицата и одеялото били всичко, което спечелил за дългите години война.
— Сега ще си почина — казал той на домашните си. Но кашлицата не му позволявала да си почива и скоро го замъкнала в гроба. На жена му и на синовете останало само одеялото за спомен. Синовете му били трима и най-малкият, роден между две войни, бил на пет години. Одея­лото на войника се паднало на него. Когато той се завивал с него, за да спи, майка му разказвала една дълга приказка. В приказката имало фея — тя плетяла една толкова голяма завивка, че можела да завие всички деца на света, които студували. Но винаги оставало навън някое детенце, което плачело и напразно се молело за едно крайче от завивката, за да се стопли. Тогава феята трябвало да разплете цялата завивка и да започне отново да плете, за да я направи малко по-голяма, защото завивката трябвало да бъде от едно парче цялата и по нея не можели да се добавят внадки. Добрата фея работела ден и нощ, плела и разплитала, ни­кога не се уморявала и малкият заспивал винаги, преди да свърши приказката, така и не узнавал края.
Малкият се казвал Дженаро, а семейството живеело около Касино. Зимата била много сурова, нямало нищо за ядене, майката на Дженаро се разболяла. Дженаро бил поверен на едни близки, които били скитници, имали фургон и пътували по селата да просят, да свирят на хар­моника и плетели кошници от върбови клонки, когато спи­рали за по-дълго някъде. На Дженаро дали клетка с папагал, който с човката си измъквал от едно сандъче листче цифри за игра на Лото*. Дженаро трябвало да показва папагала на хората и, ако му дадели някоя монети, карал папагала да измъкне билетче. Дните били дълги и скучни, често пребивавали в села, където хората били бедни и нямали какво да им дадат за милостиня. Тогава па Дженаро се падал по-тъничък резен хляб и по-празна паница чорба. Но когато нощта наставала, Дженаро се завивал в одеялото на татко си, войника – то било цялото му богатство и в неговата топлина сънувал папагал, който му разказвал приказка…
Един от скитниците бил служил войник заедно с бащата на Дженаро. Привързал се към детето и започнал да му обяснява стотиците неща, с които се сблъсквали по пътя. За развлечение го учел да чете надписите на селата и градовете.
— Виждаш ли? Това е А. Онова геврече е О. Този бастун с гърбица е Р.
Дженаро бързо се учел. Скитникът му купил тетрадка и молив и го учел да преписва пътните надписи. Дженаро пълнел цели страници с името на Анкона или Пезаро и един ден успял сам да напише собственото си име, буква по буква, без грешка. Какви хубави сънища сънува тази нощ в одеалото на татко си войника.
И каква хубава история е тази, макар и да не свършва и увисва насред път като питанка без отговор.

*Лото — игра, подобна на томбола.

Щом Гарванът научил за прекрасната риба есетра, той поискал да я хване, за да я размножи в необятните реки на своята земя. Тогава един дух му казал, че Бобърът пази много грижливо всичката есетра.
Гарванът опитал с няколко хитри номера да накара Бобъра да се раздели с неколцина есетри, но нищо не успял да постигне. Тогава, като приложил цялата си вещина на вълшебник, открил как да се сдобие с това, което иска. Превърнал се в красиво момче и отишъл на гости при Бобъра в неговото леговище.
Отначало старият вожд не пускал маскирания Гарван дори да надникне в жилището му. Гарванът му казал, че е бедно сираче, без приятели и едва намира храна да преживее. Добавил, че би се радвал да помогне на Бобъра в неговата работа само срещу храна и покрив над главата си.
Така Гарванът заживял заедно с Бобъра в неговото жилище и правел всичко, за да не събуди подозрение у стария вожд. В началото, когато Бобърът отивал на лов за есетра, винаги оставял Гарвана затворен в леговището. Но след време пуснал младежа свободно да се разхожда.
Една нощ, след чудесна вечеря с есетра, Гарванът попитал Бобъра къде е уловил тази приказна риба.
— Имам една река и едно езеро с много есетра в тях — отговорил старият вожд. — Но всички те са мои и никой не може да си вземе дори една от тях.
След този случай Гарванът заработил още по-усърдно за Бобъра, докато Бобърът започнал да му се доверява толкова, та чак го взимал на риболов със себе си. Момчето се оказало умен рибар; и не след дълго Бобърът го оставил да ходи сам за риба. По време на тези риболовни пътешествия Гарванът успял да открадне неколцина есетри и да ги пусне в едно прохладно срито малко езерце.
Един ден Гарванът насъбрал достатъчно есетра, за да насели с нея няколко реки и езера. И докато старият Бобър спял, той се преобразил в голям гарван и отлетял с ценната риба. Пуснал я в подходящи езера и реки; рибите са размножили тъй бързо че скоро индианците от Северозападния бряг получили достатъчно риба за ядене.

Жрецът седял натъжен с лице, обърнато към ярките лъчи на с добедното слънце и не случайно. Искрящо синьо небе обгръщало ухаещата гора. Било времето на Луната на цветните листа. Широколистните дървета тук-там били шарнати с алено, медно, оранжевочервено и светлокафяво. Трепетливите листенца на боровете зата блестели като лъснато злато, отразяващо меката, златитиста светлина на слънцето, а черните конуси на хвойната и боровете се извисявали към небето току зад селото на ирокезите. Сякаш позлатен, един орел се носел в безоблачното небе над тях, но жрецът не следял чудния му, безметежен полет. Усещал топлото докосване на лятото по лицето си. Чувствителните му уши долавяли и най-малкото шумолене на горските диви същества, но очите му не ги виждали. Жрецът на име Тъмна нощ бил тъжен защото бил сляп. Както си седял на прага, чул гласа на сприхавата си жена. С постоянните си роптания тя още повече усилвала мъката му.
— Защо ли не седнеш да тъчеш одеяла и да правиш стрели като другите мъже, които живеят в нощните сенки? — гълчала тя. — Щяхме поне да ги разменяме срещу храна и кожи. И нямаше да знаем що е глад и студ, когато запрелита сняг. Сега хората
ти плащат малко за твоите съвети като жрец. Казват, че знаеш нещата само по четири, а четири не може да бъде силна медицина, не може да лекува болките им. Само това мислиш и казваш: четири. Хората вече ти се смеят, като им речеш: „Когато бухалът избуха четири пъти, потърси сок от смерч против кашлица". Или „сложи четири бели камъчета върху червената скала до езерото на четвъртия ден" — безмилостно се присмивала тя.
Тъмна нощ я чувал, но всичко търпял.
— Четири е знакът на моята магия — казал й той. — Научил съм го в съня си, когато ми се явиха тайният тотем и магическото животно.
— Ами защо не повикаш твоя тотем да ни помогне? – запитала жена му.
— Има време — обещал търпеливо той.
Едва когато чул пресекливия смях на гмурец откъм близкото езеро, тъгата изчезнала от лицето му. Усмихнал се и заслушал, а устните му се раздвижили в неизказан отговор на дивия зов. Разноцветните листа окапали. От север задухал силен вятър.
Дошла зимата.
Стахът от глад пропълзял като мъгла в сърцата на хората.
Черен облак страх надвиснал над къщите на племето.
Ловът се влошил още преди да дойде Снежната луна. С идването на снега станало още по-лошо. Групи ловци се връщали в селото с едни и същи думи: не се намират нито животни, нито птици.
Самотните трепери, най-добрите в племето, не донасяли никакъв дивеч, дорислед продължителни, студени дни на преследване. Тогава вождът изпратил с мъниста и оръжие своите младежи до съседните племена, за да ги заменят за храна. Те се върнали със същата стока, били взели със себе си. Приятелските съседни племена също напразно търсели храна. Нямали в излишък. По времето, когато в тъжното небе изгряла Луната на глада, нямало никаква храна. Една ледено студена нощ, студена нощ, буден в къщурката си.Тъмна нощ чул четири пъти дивия, пресеклив, предупредителен зов на гмурец, прелитащ над дома му. За миг жрецът задрямал и засънувал. В тревожния си сън пред погледа на неговата мисъл минало видение на мъка, глад, опасност и смърт. През целия сън дочувал само неземния креслив,див и настървен вой на вълци, които все повече се приближавали. Събудили го четири силни, натрапчиви присмехулните писъци на гмурец. Сънят внезапно го напуснал, но видението останало в главата му. Страховитият, настървен вой на вълчи глутници и четирите предупредителни писъка на гмуреца все още витаели в ума му, когато нощта си отивала пред настъпващата зора.
Когато слънцето изгряло, жрецът се отправил пипнешком към къщата на съвета. Вътре вождът на групата водел съвет с племенния жрец и с най-мъдрите мъже на племето. Тъмна нощ застанал пред тях.
— Ето как ще бъде — предупредил ги той. Разказал им за съня си и за предстоящото нападение от вълчи глутници след четири дена. Хората от съвета мълчаливо му се присмели.
— Ако не бяха сенките на глада в сърцето ми, щях да се изсмея — заявил племенният жрец. Мъдреците се усмихнали със съжаление, но не казали нищо.
Когато чули предупреждението на Тъмна нощ, хората от селото го взели на подбив. Престанали да го уважават и да се боят от силата му на жрец и лечител. Сочели го с пръст и се опитвали да забравят глада в безмълвния си присмех.
В края на четвъртия ден, докато нощта разстилала тъмното си, обсипано със звезди одеяло над селото, присмехулците чули свирепия вой на вълците. Страх плъзнал като огън в душите на хората. Били изпълнени с ужас, мълчаливи и зашеметени,докато свирепите, прегладнели вълчи глутници приближавали към тях. Същата нощ гладните зверове нахълтали в селото. Разкъсали мъже и жени и отвлекли деца, преди хората да успеят да ги прогонят с огън и стрели. Всяка нощ кръвожадните вълци нападали и дни наред дори най-смелите воини се боели да излязат на лов извън селото.
Тогава вождът изпратил племенния жрец при Тъмна нощ и го помолил да дойде в къщата на съвета. Той тутакси се подчинил на своя вожд и тръгнал по добре отъпканата пътечка през дълбокия сняг към мястото на срещата. Този път отчаяният вожд и неговите съветници не се присмели на Тъмна нощ.
— Помогни ни — замолил вождът, докато насочвал слепия жрец към почетното място до него. — Кажи ни какво да правим. Мъдреците разправят, че имаш вълшебен лък. Стрелите, изстреляни с този лък, казват те, винаги улучват. Ако довечера вълците отново дойдат, дай го на най-добрия ни стрелец.
— Никой освен мене не може да опъне този лък — заявил Тъмна нощ, — но ако младежите ми донесат много ловни стрели довечера, аз ще го опъна.
— Ще получиш всичките ни ловни стрели — обещал вождът Наредил воините и младежите начаса да занесат в къщата на Тъмна нощ най-хубавите си стрели. Жената на жреца ги приела. Сега тя била горда със своя сляп мъж, когото подигравала преди идването на снега.
През нощта вълците отново ги нападнали. Тъмна нош, облякъл най-хубавите си ловни дрехи, обикалял селото. Носел своя голям вълшебен лък, воден от един прочут воин, който държал много стрели, но без лък. Щом Тъмна нощ дочуел идването на вълк, бързо поставял стрела на тетивата, насочвал острието й по посока на звука и опъвал лъка. Песента на тетивата профучавала в тъмнината, а изсвирването на пернатата й ос всеки път завършвало със смъртен вълчи вопъл. Свирепото ръмжене на гладните зверове раздирало нощната тишина. С проблясващи очи вълците се нахвърлили един връз друг с опръскани от кръв челюсти да разпорят телата на събратята си, повалени от лъка на Тъмна нощ. Стрелите, пуснати от една неуморна ръка, продължили да излитат от лъка, докато бледите пръсти на утрото се прокраднали между стволовете на дърветата. Тогава вълците побягнали, оставили след себе си множество едри, сиви тела, разпънати върху аленеещият от кръв сняг. Изгладнелите жители на селото се нахвърлили като гарвани върху избитите зверове, а пред къщата на Тъмна нощ се натрупал висок куп подаръци. От тази нощ нататък, чак докъдето снеговете отминали, за да дадат път на пролетта, лъкът на жреца често зазвънявал в услуга на хората. После отново се появила тревата, елените, другите животни; птиците се завъртяли по тези земи и хората отново заживели щастливо. късно през една окъпана в слънце привечер Тъмна нощ седял пред хубавата си нова къща, която благодарните хора му построили. Усмивка озарявала лицето му и той сякаш се вслушвал в нещо. Ясно и силно откъм далечното езеро се понесъл непознат. вълнуващ вик на гмурец. Четири пъти пресекливото уа-ху-у-у-уу се сливало с лазурната пролетна песен на ухаещата гора.
Още веднъж Тъмна нощ облякъл най-хубавите си кожени дрехи. Около врата си сложил най-ценната си вещ, огърлица от блещукащи, снежнобели мидени черупки. Отказвайки помощта на мнозина протегнати ръце, той поел пипешком от дърво на дърво към вика на гмуреца и езерото. Когато викът прозвучал точно пред него, жрецът се хванал за
за тънко стебло на бяла бреза и протегнал напред пръста на обутия си в мокасин крак. Докоснал мекия, жълт пясък на ръба на езерото. Залязващото слънце, което не можел да види, потъвало в пламтящ прелестен атлаз върху спокойните води на обвито в сребриста мъглица езеро. Изненадващият вик на гмурецът разкъсал тишината. Никога преди Тъмна нощ не бил чувал този повик тъй силно, тъй ясно и близко. Разтреперан, жрецът заговорил:
– О, татко, гмурец, моя тотемна птицо, имам едно желание, което моето сърце те моли да изпълниш.
– Говори, сине мой, да науча твоето желание – отвърнал плътен, мелодичен глас.
Думите идвали толкова отблизо, току из под краката на Тъмна нощ, че той се стреснал. Успял да промълви:
– От много, много луни живея в тъма, по-дълбока от най-тъмната нощ. Моля те, нека очите ми да видят чудесата, които мога само да усещам.
– Вярата те е накарала да се надяваш. Вярата ще те накара да прогледнеш, сине мой. Ти беше търпелив. Покачи се на гърба ми и хвани здраво крилата ми.
Изненада, страх и силна надежда нахлули в сърцето на Тъмна нощ, докато правел както му било казано. Вкопчил се здраво в крилата на гмуреца и голямата птица се гмурнала. Изведнъж жрецът усетил как студените води на езерото мият незрящите му очи.
Когато стигнали отсрещния бряг, гмурецът излязъл на повърхността.
— Дойде ли светлина в очите ти, сине мой?
— Не, татко гмурец, всичко е още черно.
— Дръж се здраво — предупредил гласът. Отново гмурецът леко се гмурнал под повърхността и заплувал към отсрещния бряг. Когато стигнали, Тъмна нощ чул същия въпрос.
— Още не, татко гмурец, но сякаш виждам нещо сиво.
Когато прекосили езерото за трети път, гласът отново попитал:
— Дойде ли светлината?
— Да, татко гмурец, сега мога да виждам, макар и неясно. Отново гмурецът предупредил жреца да се държи здраво и отново се гмурнал. Още веднъж водата бързо преминала през отворените очи на Тъмна нощ.
Когато гмурецът задал въпроса за четвърти път, жрецът застанал на мястото, откъдето за първи път чул силния смях на гмуреца. Погледнал надолу и ясно видял огромна птица, която се носела леко като перо по повърхността на езерото точно пред него. Тъмна нощ протегнал ръце към небето с длани нагоре, в знак на сърдечна благодарност.
— Татко гмурец — задавен от радостно вълнение викнал той. — Мога да виждам! Как да ти благодаря?
После, бързо като спускането на сокол, той разбрал. Ще даде на гмуреца най-голямото си съкровище, свещената си огърлица Разтрепераните пръсти най-сетне разхлабили безценния гердан. С две трескави ръце, протегнати напред, той пуснал наниза от лъскави бели миди около главата на гмуреца. Когато той изправил шия, трептящата снежнобяла якичка се плъзнала по смолисточерните пера. Сякаш приказна огърлица заблестяла на шията на птицата. Няколко мидички изпопадали от гердана и останали да искрят по черния гръб и крилата на гмуреца. Птицата повдигнала дългата си черна човка към небето. Четири пъти клокочещият й смях изпълнил здрача с музика на див възторг.
Сърцето на жреца се зарадвало, когато видял как прекрасният миден гердан се превърнал в бляскава огърлица от трептящи пера, бели като перестите, пухкави снежинки.

Когато провисна гората от сняг, кълвачът се спусна надолу, премина над водениците и се залепи на големия орех. Селото беше потънало в зимна тишина.
Кълвачът познаваше всички дървета и стълбове в тая местност, но сега той за пръв път съгледа нови дървета. Бели, прави и без клони. Каква красота! И си помисли: „Щом така бързо са израснали, ще крият под кората си едри червеи и в сърцевината си — много мравки."
Прикрит в големите клони на ореха, кълвачът наблюдаваше белите дървета, ослушваше се внимателно наоколо и най-после се реши: спусна се като стрела и кацна на бялото дърво. То беше родило три бели ябълки, а на ябълките вятърът свиреше с три струни, дълги до други гори.
Под трите бели ябълки, по-бели от снега и по-твърди от леда, имаше три отверстия към корубата на бялото дърво. Кълвачът се зарадва и си помисли: „Някой преди мене е продълбал дървото, но не е успял да влезе. Аз съм по-силен от него!" Погледна в първата дупка — замириса му на скала и малко на сладка папрат. Опита се да пробива, во никога в живота си не беше срещал такова твърдо дърво. Погледна в горната дупка. Долови светлина от по-горната. „Има някаква нова тайна тук — си мислеше кълвачът, — но аз ще я открия." Като си пъхна главата в най-горната дупка, стана му ясно, че дървото е кухо. Имаше светлина. Огледа се на изток, огледа се на запад и започна работа. Главата му трепереше от ударите, но никаква треска не се отрони.
От двора на Минчо Катерицата излезе черният котарак, загледа се в кълвача и му рече:
— Добър ден!
Кълвачът го изгледа отвисоко, усмихна се и не отговори.
— Добър ден! — повтори котаракът. — Слез да те изям!
— Покачи се на дървото! — отвърна му кълвачът и се готвеше да продължи своята работа.
— Ако е дърво, аз ще се кача и ще те разперушиня, но ти не виждаш ли, че това е бетонен стълб за електричество?
Кълвачът знаеше какво е това електричество, но само по облаците. Не разбираше, че човекът го е уловил и по тия бели ябълки и жълти жици. Щъкна още веднъж с човка по стълба и отлетя към манастирската гора.
Там на един стар бук го чакаше брат му и като го съзря толкова уморен, се зачуди.
— На какво дърво си работил тоя ден? — го запита той.
— Работил съм на бяло дърво с три отвора и с три бели ябълки.
— А черният котарак на Катерицата не ти ли каза, че това е бетонен стълб?
— Каза ми… Искаше да ме прелъже и да ме изяде.
— Той и на мене така се молеше. Колко се промени светът! — добави старият брат, по-мъдрият кълвач.
— Какво се е променил! Вместо дървета садят камъни.
— Камъните са за човеците, а за нас, птиците, има много гори, дървета и клони.
И така кълвачът вече не кацаше на тия бели дървета. Само понякога, като съзираше тия три отверстия към корубата на стълбовете, му се искаше да надникне и да провери дали някоя мравка не е заселила гнездо за храна и на кълвачите. Но той намрази тая циментова гора и си каза: „Човекът нека тук си помага сам, а аз ще му помогна в ябълковите градини!"

Повя южнякът. Две цветни семенца разбраха, че няма защо да се чака, и пуснаха тънки стебла.
Първото цвете погледна небето и дребните му цветчета станаха сини.
Второто цвете погледна слънцето и реши да си сложи голяма златна корона. После важно застана сред тихата поляна:
— Всичко хубаво е златно! — рече то. — Златно е житното зрънце, златно е ясното слънце, златно и аз съм, макар че името ми е
Глухарче. А твоето име какво е, дребно синьо цвете?
— Не знам. Никой не ми е казвал…
Вечерта дойде една мравка:
— Тъмно е вече, а мравунякът ми е далече.
Може ли да преспя при вас?
Златното глухарче се направи, че не чува. Но синьото цвете прошепна:
— При мене ела и добре си дошла!
Мравката заспа под синьото цвете. И чудно!
Цяла нощ сънува сини сънища. Сънува, че се къпе в потока — и потокът бе син. Сънува, че плува върху син листец по реката дълбока — и реката бе синя. Сънува, че седна в сипя ракета и литна към небето — и небето бе синьо.
Сутринта мравката каза, че никога няма да забрави тази чудна нощ, тези сънища сини и непременно пак ще намине.
Цветето се усмихна:
— Довиждане, Мравке!
— Довиждане, Незабравке! И цветето научи своето име.
За глухарчето всичко това не беше приятно. То мълчеше и ставаше все по-голямо и по-златно.
Един ден мравката отново дойде. И веднага попита:
— Нямаш ли вече другарче? Къде е голямото златно глухарче?
— Няма го — отвърна Незабравката. — То се надуваше, че е златно. Но се случи нещо невероятно: глухарчето побеля, стана леко и южнякът го издуха! … Виж стеблото му само остана до моето рамо — една клечица суха…
— Няма да те оставя самичка! — каза мравката. — Ще живея при тебе. Денем ще се трудя, но всяка сутрин, щом се събудя, ще
ти разказвам моите сини сънища, като малки сини приказки. Искаш ли?
— Как да не искам? — И синята незабравка погали с листенце своята вярна приятелка — умната мравка.