Чуй всички приказки

Настрадин Ходжа седял с приятели в някаква компания и разказвал:
– Събуждам се аз снощи, припуши ми се. Натъпках си лулата, взех кремък и огниво. Драсках, драсках – не ще да се запали огън и това си е. Ядосах се, угасих свещта и легнах да спя.

Веднъж Настрадин Ходжа се скарал с настоятеля на манастира, в който живеел по онова време. Скоро след това от склада изчезнал чувал с ориз. Настоятелят заповядал всички да се строят в двора на манастира. Когато всички се събрали, той казал, че в брадата на крадеца са се заплели зрънца ориз. "Това е стар начин да застави виновния неволно да се пипне по брадата" – помислил си истинският крадец и продължил да стои неподвижно.
Настрадин си помислил: "Настоятелят е готов на всичко, за да ми отмъсти. Той сигурно специално ми е посипал брадата с ориз" – и се опитал незабележимо да махне ориза.
В момента, в който пръстите му докоснали брадата, разбрал, че всички го гледат.
– Знаех си, че рано или късно той ще ме хване! – казал Настрадин.

В град Флоренция, недалеч от „Пиаца дел Грандука", има малка уличка. Наричат я, струва ми се, „Порта Роза". Тук, около овощарския пазар, се намира един глиган, майстор¬ски направен от мед. Светла и бистра струя вода се лее от устата на животното.Самият глиган е станал от времето зеленикавочервен, само муцуната му блести като полирана. И наистина тя е излъскана от стотиците деца и просяци, които я прегръщат и я докосват с уста, за да утолят жаждата си.Когато някое полуголо хлапе прегърне прекрасното животно и притисне удтица о блестящата му муцуна — тогава гледката е наистина чудесна.
Всеки, който отиде във Флоренция, ще намери лесно това място.Трябва само да запита първия срещнат просяк де се намира „Медният глиган" — и веднага ще му го посочат.
Беше късна зимна вечер. Всички планини наоколо бяха покрити със сняг и на небето светеше месечина. А лунната нощ в Италия е по-светла, отколкото мрачният зимен ден на север — дори много по-светла. Небето тук сякаш сияе и ви издига нагоре, когато на север неговият оловен и студен покрив ви притиска о влажната земя.
В градината на великия херцог, дето и зиме цъфтят хиляди рози, едно малко дрипаво момче прекара целия ден под сянката на белите ели. Хубаво, засмяно и в същото време измъчено, това дете сякаш беше живият образ на самата Италия. Гладът и жаждата го измъчваха, но никой не му даваше милостиня, а когато мръкна и стана време да затворят вратите, пазачът го изгони навън. Дълго стоя то на моста над Арно и гледаше замислено звездите, които блещукаха във водата под великолепния мраморен мост „Света Троица".
После момчето закрачи бавно към медния глиган и като коленичи пред него, прегърна го, допря устни до блестящата му муцуна и загьлта жадно вода. Наблизо се търкаляха няколко кестена и листа от салата — те послужиха на момчето за вечеря. На улицата освен него нямаше жива душа. Тук бедното момче беше пълен господар. То седна спокойно върху гърба на глигана, наведе се напред така, че къдравата му главица се допря до главата на животното, и в същия миг заспа.
Настъпи полунощ.Медният глиган се раздвижи и момчето чу ясно как той каза:
— Дръж се здраво, сега ще побягна!
И глиганът наистина започна да тича. Най-напред те профучаха по „Пиаца дел Грандука" и бронзовият кон под статуята на херцога зацвили силно, пъстрите гербове върху старото кметство светнаха, а Давид, изваян от Микеланджело, размаха прашката си. Навсякъде се събуждаше някакъв странен живот. Бронзовите статуи, които изобразяваха Персей и отвличането на сабинянките, сякаш оживяха. Вик на смъртен ужас се изтръгна из устата на една статуя и огласи площада.
Медният глиган спря пред една аркада, дето по време на карнавала се събираше цялото знатно общество.
— Дръж се здраво — извика глиганът, — дръж се здраво, сега ще се изкачим по стълбата!
Момчето не можеше да промълви нито дума, то трепереше от страх и радост.
Те влязоха в една дълга галерия. И по-рано момчето бе идвало тук.Стените на галерията бяха украсени с картини. Навсякъде се виждаха статуи и бюстове, осветени тъй силно, като че навън беше ясен ден. Но най-великолепно бе това, което те видяха в една от съседните зали. Момчето помнеше, че тук се намират най-големите чудеса, но в тая нощ всичко наоколо сияеше с някакъв особен блясък.
Момчето изглеждаше ослепено от тоя блясък. Стените светеха с различни багри, всичко беше изпълнено с живот и движение. Богинята на красотата — Венера — бе изобразена тук в два образа: статуята на Медицейската Венера и една великолепна картина — Тициановата Венера. И двете Венери бяха чудни хубавици: върху облите им рамене падаха разкошни къдрици, а в тъмните им очи блещукаше огън.
Какъв блясък, каква красота във всяка зала! Момчето разгледа всичко, защото медният глиган вървеше бавно напред. Картините се сменяха, но една от тях се запечата дълбоко в душата на малкото момче — най-вече с веселите и щастливи деца, които бяха из¬образени на нея.
Мнозина навярно минават равнодушно край тая картина, а всъщност тя крие в себе си цяло богатство от поезия.Тя представя слизането на Христа в ада. Около Исус стоят не осъдените на мъчение грешници, а езичниците. Тая картина е нарисувал флорентинецът Анджиоло Бронзино. Най-хубавото тук са детските лица.
Бедното момче разглежда най-дълго тая картина. Медният глиган стоеше неподвижно пред нея. Чу се лека въздишка. Отде идеше тя — от картината или от гърдите на животното? Момчето простря ръце към усмихнатите деца. Но в тоя миг глиганът го отнесе нататък през отворените врати.
— Благодаря ти — каза момчето и помилва медния глиган, който слизаше вече по стълбата.
— И аз ти благодаря — отвърна глиганът. — Аз ти помогнах, но и ти помогна на мен, защото аз мога да се движа само когато на гърба ми седи невинно дете. Не слизай от гърба ми, защото ще стана пак тъй неподвижен, както ме виждаш денем на „Порта Роза".
— Няма да те оставя, миличък глигане — рече момчето и те се понесоха отново по улиците на Флоренция, право на площада пред черквата „Санта Кроче".
Страничните черковни двери бързо се разтвориха. Светлината от горящите пред олтара свещи изпълни цялата черква и озари пустия площад.
Чудна светлина струеше от една гробница в левия страничен олтар, дето хиляди трепкащи звезди образуваха сякаш сияние. Върху паметника имаше герб; червена като пламък стълба на синьо поле — това беше гробницата на Галилей. Паметникът е прост, но червената стълба на синьо поле има дълбоко значение. Тя е огнената стълба на знанието. Всички пророци на духа са се изкачвали по нея.
Край десния олтар на черквата от всяка статуя върху богати гробници лъхаше сякаш живот. Ето тук стои Микеланджело, там — Данте, с лавров венец на главата. Алфиери, Макиавели — рамо до рамо почиват тук все велики хора, гордостта на Италия. Тая черква, макар и по-малка, е много по-хубава от мраморната катедрала на Флоренция.
На момчето се струваше, като че мраморните одежди се движат, като че грамадните фигури издигат високо глави и под звуците на песни и музики гледат осветения олтар, дето деца в бели дрехи размахват димящи кадилници. Силно благоухание изпълняше черквата и се носеше чак до самия площад.
Момчето протегна ръце към сиянието, но в тая минута медният глиган отмина нататък. Бедното дете трябваше да се държи здраво за него. Вятърът свиреше в ушите му, то чу как черковните двери скръцнаха и се затвориха и в същия миг момчето сякаш загуби съзнание,усети леден студ и отвори очи. Беше вече сутрин.Момчето продължаваше да лежи на гърба на глигана, макар и стъпило с един крак на земята, а глиганът си стоеше, както винаги, на старото място — в уличката „Порта Роза".
Смъртен страх обхвана детето при мисълта за оная жена, която то наричаше своя майка. Вечерта тя го бе изпратила да проси милостиня, но то не получи нищо и се измъчваше от глад и жажда. Още веднъж прегърна то медния глиган, целуна го по муцуната, кимна му с глава и се запъти бавно по една от най-тесните улици, дето с мъка можеше да мине натоварено магаре.Една широка врата обкована с желязо,беше наполовина отворена.Момчето мина през нея, изкачи се по каменната стълба с мръсни стени и с въже вместо перила и влезе в една открита галерия, дето бяха прострени разни дрипи. Оттук друга стълба водеше към двора, от чийто кладенец бяха прекарани дебели железни въжета към всички етажи на къщата; по въжетата се клатушкаха ведра с вода, кладенецът скърцаше, водата от накачените съдове се плискаше на двора. Момчето тръгна отново нагоре по каменната полуразрушена стълба. Двама моряци изтичаха весело надолу и едва не го събориха. Зад тях се показа не много млада, но още красива жена с разкошни черни коси.
— Е, какво донесе? — попита тя момчето.
— Не се сърди! — молеше я то. — Нищо не можах да получа!
И детето се хвана за роклята на майка си, като че искаше да я целуне.
Те влязоха в една стая, която аз не ще описвам. Ще кажа само, че в тая стая имаше глинен мангал с разгорени въглища. Жената се приближи до мангала и започна да си грее ръцете, а момчето блъсна с лакът.
— Ти сигурно имаш пари! — извика тя.
Детето заплака. Тя го блъсна повторно и то заплака още по-силно.
— Ще млъкнеш ли? Или ще ти счупя главата! — И жената замахна с мангала, който държеше. Момчето се наведе с вик към земята. Но в тоя миг в стаята влезе съседката, която държеше в ръцете си също такъв глинен мангал.
— Феличита, какво правиш с детето? — рече съседката.
— Детето е мое! — извика Феличита. — Аз мога да го убия, ако искам, а заедно с него и теб, Жанина — и тя замахна отново с мангала. За да се запази, съседката също издигна своя мангал и двете гърнета се чукнаха тъй силно едно о друго, че из цялата стая се посипаха парчета глина, въглени и пепел.
В същата минута момчето изскочи из вратата, изтича през двора и побягна с всичка сила по улицата. Бедното дете спря чак при оная черква, чиито широки двери се отвориха за него предишната нощ. То влезе вътре. Всичко там блестеше и сияеше, както миналата вечер. Момчето падна на колене пред първия паметник отдясно — това беше гробницата на Микеланджело — и горчиво заплака. Никой не му обърна внимание — черковната служба беше свършила, хората влизаха и излизаха. Само един възрастен човек се спря за малко, погледна момчето и после отмина, както всички други.
Глад и жажда измъчваха детето. Съвсем отпаднало, то се сгуши в ъгъла между мраморните паметници и заспа. Настъпи вечерта. Беше вече тъмно. Изведнъж някой го дръпна за ръката. Момчето скочи — пред него стоеше същият възрастен човек, който го по¬гледна сутринта.
— Болен ли си? Де живееш? Мигар ти прекара тук целия ден? — С такива въпроси го обсипа старецът. Момчето отговаряше охотно и човекът го поведе към малката си къщица, която се намираше на една от близките улици. Те влязоха в една работилница. Жената на стареца седеше и шиеше. Едно малко бяло кученце, което бе остригано тъй ниско, че се виждаше розовата му кожа, скочи на масата и започна да прави пред момчето разни дяволии.
— Невинните души веднага се сближават — каза ръкавичарката и помилва кученцето и детето.
Добрите хора дадоха веднага храна и вода на момчето и казаха, че то може да пренощува у тях, а утре чичо Джузепе — тъй наричаха ръкавичаря — щял да поговори с майка му. После те го сложиха на един корав одър, но на детето, което спеше обикновено на гола земя, тоя одър се стори като същинско царско легло. Момчето сладко заспа и в съня си все виждаше великолепните картини и медния глиган.
На сутринта чичо Джузепе излезе от къщи.Бедното дете беше много натъжено. То знаеше, че старецът е излязъл за да го върне при майка му. То целуна игривото кученце, а ръкавичарката ги гледаше ласкаво и им кимаше с глава.
С какъв отговор се върна чичо Джузепе? Той дълго разговаря с жена си, а тя все клатеше глава и милваше момчето.
— Добро дете е то — каза тя, — от него ще излезе също такъв славен ръкавичар,
какъвто беше и ти. Виж го само какви тънки и гъвкави пръсти има. Сякаш самата мадона го е определила да стане ръкавичар.
Момчето остана у чичо Джузепе. Жената го учеше да шие. То сладко се хранеше, сладко спеше, развесели се и започна да дразни Беллисима — тъй наричаха малкото бяло кученце.Домакинята му се заканваше с пръст, бранеше кученцето и веднъж дори се раз-сърди.Това наскърби момчето. То седеше замислено в стаичката си, чийто прозорец гледаше към улицата, дето се сушеха кожи. Пред прозореца имаше дебела желязна решетка. Детето не можеше да заспи, медният глиган не излизаше от главата му! Изведнъж то чу отвън: чук, чук! Без съмнение чукаше глиганът. Момчето се спусна към прозореца, но не видя нищо. Глигана вече го нямаше.
— Помогни на господина и му пренеси сандъчето с боите! — каза на следната утрин ръкавичарката, когато край къщата й мина младият съсед художник, който носеше кутия с бои и голямо платно за рисуване.
Момчето взе сандъчето и тръгна след художника. Те отидоха в картинната галерия и се изкачиха по същата стълба, по която детето мина в оная паметна нощ върху гърба на глигана. То позна статуите и картините, прекрасната Венера от мрамор и другата, която бе нарисувана с бои.
Ето, те се спряха пред картината на Бронзино — пред същата картина, на която бяха изобразени Христос и децата. Бедното момче също се усмихна — за него тук беше истински рай.
— Можеш да си отидеш у дома — каза художникът, като седна да рисува.
— Не мога ли да погледам как рисувате? — попита момчето. — Много ми се иска да видя как ще пренесете картината върху това бяло платно.
— Но сега аз няма да рисувам с бои — отвърна художникът и взе парче въглен. Ръката му се задвижи бързо по платното, очите му се заглеждаха от време на време в голямата картина и скоро, макар че очертанията бяха едва забележими,фигурата на Христос изпъкна върху платното точно такава, каквато бе нарисувана на картината.
— Върви си сега у дома — каза художникът и момчето си отиде мълчешком в къщи, седна пред масата и започна да шие ръкавици.
Но през целия ден мисълта му се носеше из картинната галерия. Затова то постоянно си убождаше пръста с иглата, правеше грешки, ала не закачаше Беллисима. Когато настъпи вечерта, малкият ръкавичар се измъкна тихичко през разтворената врата и излезе на улицата. Навън беше студено, но звездите блещукаха ярко и весело. Момчето изтича по пустата улица и се намери скоро при медния глиган. То се наведе, целуна го силно по лъскавата муцуна и се покатери на гърба му.
— Миличък глигане — каза то, — колко ми беше мъчно за теб! Тая нощ ние трябва да се разходим!
Но медният глиган стоеше неподвижно, както по-рано, и из устата му се лееше студена струя вода.Изведнъж някой дръпна момчето за крака. То се огледа наоколо — беше Беллисима, малката, ниско остригана Беллисима. Тя лаеше силно, като че искаше да каже: „Виждаш ли, и аз дойдох! Защо си седнал тук?" Дори самият дявол не би могъл да изплаши тъй силно детето, както това малко кученце. Беллисима на улицата! И при това необлечена. Какво ще стане сега? Зиме кученцето излизаше на улицата в овчо кожухче, което беше скроено и ушито точно за него. Кожухчето се завързваше с червена панделка под шията и под корема. В тая дреха кученцето приличаше на същинска козичка. И изведнъж Беллисима се намери сама и гола на улицата — какво ще стане сега? Всички мечти на момчето се пръснаха мигом. То целуна медния глиган и взе Беллисима на ръце! Кученцето трепереше от студ и детето побягна с всичка сила към къщи.
— Какво носиш? — извикаха му двама стражари. — Отде си откраднал това хубаво кученце? — попитаха го те и взеха Беллисима от ръцете му.
— Дайте ми го, моля ви се, дайте ми го? — молеше се момчето със сълзи на очи.
— Ако ти не си го откраднал, кажи в къщи да дойдат за него в участъка — рекоха стражарите и отминаха нататък.
Момчето не знаеше дали да се хвърли веднага в Арно или да се върне у дома и да разкаже всичко. „Ще ме пребият от бой — мислеше си то. — Нищо,нека ме пребият,аз искам да умра." И то тръгна към къщи.
Уличната врата беше вече затворена. Момчето взе от земята един камък и захлопа с него по вратата.
— Кой е там? — обади се някакъв глас отвътре.
— Аз съм — викаше момчето. — Беллисима се загуби. Отворете вратата и ме убийте!
Дигна се страшна олелия. Най-много от всички се изплаши ръкавичарката. Тя погледна веднага към стената, дето обикновено висеше дрешката на кученцето. Кожухчето си стоеше на мястото.
— Беллисима в участъка! — пищеше ужасена тя. — Ах,ти лошо момче! Ти ли я подмами да тръгне с теб? Боже мой, тя сигурно ще измръзне! Такова нежно същество между ония груби стражари!
Веднага изпратиха чичо Джузепе в участъка. Ръкавичарката ахкаше и викаше, момчето плачеше. Събраха се всички съседи, дойде и художникът. Той взе детето на колене, разпита го какво се е случило и узна цялата история за медния глиган и за картинната галерия — история, която му се стори малко странна и неясна. Художникът утеши момчето, опита се да успокои и домакинята, но тя не преставаше да се вайка дотогава, докато старецът не се завърна с Беллисима. Ех, каква радост беше! Художникът помилва още веднъж детето и му подари много картинки.
Тия картинки бяха много хубави. Какви смешни глави бяха изрисувани по тях! Тук беше и самият меден глиган, също като жив.
Значи тоя, който умее да рисува с молив и с бои, може да събере около себе си целия свят…
На следния ден през свободното време момчето взе молив и на бялата страна на една картина се опита да нарисува медния глиган. Удаде му се. Наистина рисунката излезе малко крива и полегата, единият край беше по-дебел, а другият по-тънък, но все пак човек можеше да се досети какво е нарисувано.
Момчето тържествуваше. То забеляза, че моливът не го слуша и не се движи, както трябва, но на следния ден редом с първия меден глиган стоеше друг, сто пъти по-хубав, а третият глиган вече беше толкова хубав, че всеки можеше да го познае от пръв поглед.
Затова пък шиенето на ръкавиците вървеше зле, поръчките от града се изпълняваха бавно. Медният глиган научи момчето, че на хартия могат да се изобразяват всякакви картинки и че градът Флоренция е същински албум. На всяка крачка човек среща неща, ко¬ито просто молят да ги изпишеш на картинка.
На площада „Света Троица" се издига висока права колона, а върху нея стои богинята на правосъдието със завързани очи и с везни в ръце. Скоро и тя бе нарисувана на хартия и я нарисува не друг, а малкият ученик ръкавичар. Сбирката от рисунки бързо растеше, ала това бяха само изображения на неодушевени предмети. Но ето че веднъж пред малкия художник започна да подскача Беллисима.
— Стой, Беллисима, стой мирно — каза той, — ако искаш и ти да влезеш в моята картинна галерия. Ще видиш колко хубаво ще те нарисувам!
Но бБелисима не искаше да стои мирно, та затова трябваше да се върже за главата и за опашката. Тя лаеше и скачаше и въжето трябваше да се стегне още по-здраво. В тая минута се показа ръкавичарката.
— Ах, ти, безбожно момче! — извика тя. — Бедното животно.
И старата ръкавичарка блъсна момчето и го изгони като „неблагодарник" от къщи, после зацелува със сълзи на очи своята ненагледна и полузадушена Беллисима.
В същото време на стълбата се появи съседът художник. И оттук именно нашата история прави завой.
През 1834 година във Флорентинската художествена академия имаше изложба. Две картини, окачени една до друга, привличаха постоянно многобройни зрители. По-малката от тях представляваше весело момче, което седи на столче и рисува бяло, ниско остригано кученце. Личи си, че кученцето не иска да стои мирно и затова е вързано здраво за главата и опашката. В тая картина имаше толкова много живот, че никой не можеше да мине край нея, без да й се полюбува.Разказваха, че художникът е млад флорентинец, че още като дете той бил намерен на улицата от един стар ръкавичар и бил самоук в рисуването. Един знаменит живописец открил случайно тоя талант точно в минутата, когато пъдели момчето от къщата на ръкавичаря за туй, че то завързало модела си — любимото на господарката куче.
Ученикът на ръкавичаря бе станал велик художник. Това доказваха неговите картини, особено оная, която беше по-голяма. Върху нея имаше всичко на всичко само една фигура — прекрасно, но облечено в дрипи момче, което спеше на улицата. То седеше сгушено до медния глиган в уличката „Порта Роза". Всички посетители на изложбата знаеха това място. Ръцете на момчето бяха отпуснати върху главата на глигана. То спеше дълбоко.
Тая чудна картина бе поставена в голяма позлатена рамка, а на един от ъглите на рамката висеше лавров венец.
Но между зелените листа на венеца се извиваше черна панделка, от която се спущаше до земята дълъг чер креп: младият художник беше умрял преди няколко дни.

Петелът Коко се събуди внезапно. Откакто се помнеше, все по това време се будеше. И винаги бързаше тържествено да съобщи на света за настъпването на новия ден. Той пое сладко дъх, понечи да изкукурига… и се спря. Сети се за вчера: “Ама и тоя петел, какво се е разкудкудякъл по тъмно, само ме буди ” – беше казала малката стопанка, като се прозяваше сутринта на закуска.
…Нали беше поел много въздух, трябваше да го изпусне – Петелът дълбоко въздъхна и се замисли. Чак сега осъзна обидата. Беше винаги точен, вярваше че прави добро, като съобщава на всички: слънцето е зад ей онзи хълм и след малко ще се покаже. Понякога тайно си мислеше даже, че без неговия сигнал няма да стане светло. Защо искаше момичето да остане тъмно? Нали светлината е нужна, за да намират кокошките зрънцата с които се хранят? – недоумяваше той.
Петелът Коко нежно погледна кокошките, които сладко спяха, наредени една до друга на пръта под него. Той не можеше да брои, но ги помнеше всички: “ Ето и новите, стопанинът ми ги донесе вчера – разгледа той двечките съвсем млади ярки – снощи не можахме да се запознаем, пък и нека да свикнат първо с новото място… “
Той се замисли и не усети как отново задряма.
На сутринта излезе последен. Кокошките вече усърдно кълвяха зрънцата, които стопанката щедро беше пръснала из двора. Коко клъвна също няколко пъти, после се огледа. Едната от новите беше наблизо, той дружелюбно тръгна към нея, за да я поздрави. Кокошчицата изобщо не му обърна внимание, просто продължи да се храни. “Поне да беше пляснала с крилцата си!” – неприятно изненадан си каза той – а то така, все едно, че ме няма.”
Приближи се любезно до другата.Тя така го погледна само с едното око, че той веднага се отстрани. Отиде в ъгъла на двора и обидено закълва. “Щом не ме искат, няма да се натрапвам!” За втори път от нощта насам Петелът Коко се замисли – въпросът ставаше екзистенциален. Нещо се случваше със света, който той познаваше.
От съседския двор се чуваше пляскане с крила; носачките с възбудено кудкудякане съобщаваха за всяко снесено яйце; петелът се разхождаше важен, важен…
“Грубиян и нахал – с неприязън го изгледа Коко. – Как само ги гони. Никаква деликатност!” – клатеше той глава.
В неговия двор беше тихо. Кокошките еманципирано, без да му обръщат внимание, кълвяха. Петелът Коко пристъпваше от крак на крак, угнетено преглъщаше по някое зрънце. Едва изчака вечерта.
– Знаеш ли, нещо става с петела – каза на вечеря стопанката – много умърлушен ми се вижда. Изобщо не погледна кокошките днес, през цялото време стоя сам.
– Абе сега като казваш – спомни си стопанинът – аз мислех, че съм се успал и не съм го чул. Но той май и сутринта изобщо не кукурига?.. Ако до края на седмицата не се оправи, ще взема да го заколя за неделя, казаха, че ше ни доведат пак внучката на гости, какво ще кажеш?
– Добър петел беше, какво му стана? До вчера си беше съвсем в ред – съжали го стопанката. –Май съседите повече случиха с тяхния, нали заедно ги взехме – добави тя – виж го как се грижи за кокошките… А детето обича бульонче, ще му направя. Нека, нека дойде, да се наспи у нас, тя ни е поспалана…[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2659″]

Според малките момчета
пролетта пристига тук
с влака или самолета
или с някой превоз друг.
Смешни баткови дечица!
Запомнете! Пролетта
идва тук със колесница,
возеща безброй цветя.
В колесницата отпред е
впрегнат вятърът южняк,
боднал в гривата си цвете
и с венче като калпак…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2613″]

Един воденичар оставил на тримата си сина скромно наследство своята воденица, магарето си и своя котарак. Делбата станала бързо:
Най-големият получил воденицата.
Средният — магарето.
За най-малкия останал котаракът. Той не можел да се помири, дето му се паднал такъв нищожен дял.
— Братята ми, като се сдружат — казал той, — ще могат честно и почтено да си изкар-ват прехраната. А пък аз, като изям котарака и си направя ръкавици от кожата му, ще трябва да умра от глад.
Котаракът като чул тези думи, пристъпил важно и му рекъл със сериозен тон:
— Не съжалявай, господарю, дай ми само една торба и ми поръчай чизми, да мога да ходя из храсталаците, и ще видиш, че не ти се е паднал толкова лош дял, както си мислиш.
Господарят на котарака не повярвал много на думите му, но тъй като го бил виждал да прибягва до какви ли не хитрости, като ловял плъхове и мишки — да увисва на лапите си или да се зарива в брашното и да се преструва на умрял, — все пак се надявал, че котаракът и на него ще помогне в неволята му. Дал му,каквото поискал. Котаракът се обул чевръсто, метнал торбата през рамо, хванал вървите й с предни лапи и отишъл на горската полянка, където имало много зайци.
Заложил торбата с трици и трева, проснал се на земята като умрял и зачакал някой млад заек, незапознат още с хитростите на този свят, да дойде и да се пъхне в нея, за да похапне от онова, което се намирало вътре.
Едва легнал и желанието му се сбъднало: един млад, глупавичък заек влязъл в торбата. Котаракът бързо дръпнал вървите, хванал го и го убил, без да му мигне окото.
Много доволен от лова си, той отишъл в двореца и поискал да говори с царя.
Въвели го в царските покои. Като влязъл, той се поклонил ниско пред царя и казал:
— Царю честити, маркиз дьо Караба — така котаракът намислил да нарича господаря си. — ме изпраща да ти поднеса този заек.
— Кажи на господаря си — отвърнал царят — че съм много доволен от подаръка и му благодаря.
Друг път котаракът се скрил в една житна нива, като пак заложил торбата си щом влезли в нея две яребици, дръпнал вървите и ги хванал и двете. След това отишъл и ги поднесъл на царя, както направил със заека.
Царят и този път приел със задоволство двете яребици и наредил да почерпят котарака.
Два-три месеца наред котаракът носил от време на време на царя дивеч от страна на своя господар.
Един ден котаракът научил, че царят щял да излезе на разходка с дъщеря си, най-хубавата принцеса на света, и казал на своя господар:
— Ако се вслушаш в моя съвет, ще бъдеш щастлив за цял живот. Трябва само да отилеш да се окъпеш в реката на онова място, което аз ти посоча, и след това да не ми се бъркаш в работата.
Маркиз дьо Караба направил всичко, според съвета на котарака. Както се къпел спокойно, царят се задал. Тогава котаракът се развикал с всичка сила:
— Помощ! Помощ! Маркиз дьо Караба се дави!
При този вик царят подал глава от вратичката на каляската и като познал котарака, който толкова пъти му бил носил дивеч, заповядал на слугите веднага да се притекат на помощ на маркиз дьо Караба.
Докато слугите вадели клетия маркиз от реката, котаракът се приближил до каляската и разправил на царя как дошли крадци и задигнали дрехите на господаря му, докато се къпел.
А той, хитрецът, ги бил скрил под един голям камък.
Царят веднага заповядал на своите гардеробиери да отидат и донесат от най-хубавите царски дрехи за маркиз дьо Караба. После му изказал своите благодарности.
Когато воденичарският син облякъл хубавите дрехи, които му донесли, станал още по-красив, защото и без това си бил хубавеляк. Царската дъщеря го харесала много. Той също си помислил, че не е виждал по-красива принцеса. И така, едва разменили няколко погледа, младите хора се влюбили.
Приказката не разкрива дали царят забелязал това, но той поканил маркиза да се качи в каляската да се разходи с тях.
Котаракът не можел да си намери място от радост, като виждал как всичко се нарежда тъй, както го бил намислил и побягнал напред. По пътя видял селяни, които косели една ливада, и им казал:
— Ей вие, косачи, ако не кажете на царя, че ливадата, която косите, е на маркиз дьо Караба, с ноктите си — раз-два — ще ви сторя на кайма.
Царят не пропуснал да попита косачите чия е ливадата, която косят.
— На маркиз дьо Караба — отвърнали те в един глас.
— Хубав имот имате — казал царят на маркиз дьо Караба.
— Така е, царю честити — отвърнал маркизът. — Тази ливада дава всяка година богат сенокос.
Котаракът, който вървял все напред, срещнал жътвари и им казал:
— Ей вие, жътвари, ако не кажете на царя, че всичките тези ниви са на маркиз дьо Караба с ноктите си — раз-два — ще ви сторя на кайма.
След малко минал царят и поискал да узнае кому принадлежат нивите.
— На маркиз дьо Караба — отвърнали жътварите.
Царят похвалил и за тях маркиза.
Котаракът вървял се пред каляската и заръчвал ан всички хора, които срещал същото нещо. Царят бил смаян от големите имоти на маркиз дьо Караба. Най-сетне котаракът стигнал до хубав замък. Той принадлежал на един човекоядец, който имал несметни богатства.
Котаракът първо се погрижил да узнае какъв е този човекоядец и какво знае да прави. После поискал да му се представи, като казал, че не би желал да мине покрай замъка му без да има честта да го поздрави.
Човекоядецът го посрещнал толкова учтиво, колкото може да бъде учтив един човекоядец и го настанил да си почине.
—  Хората разправят — рекъл котаракът, — че имаш дарбата да се превръщаш във всякакви животни, че можеш да се превърнеш например в лъв, в слон…
—  Това е вярно — отвърнал грубо човекоядецът — и ще ти го докажа.
Котаракът толкова се изплашил, като видял пред себе си лъв, че веднага се озовал на покрива при все че с ботушите трудно се вървяло по керемидите. След някое време, като видял, че човекоядецът се превърнал пак в човек, котаракът слязъл и си признал, че много се изплашил.
—  Разправят също — казал той, — но аз не мога да повярвам, че можеш да се превърнеш и в малки животинчета, например в плъх или мишка. Казвам ти, че това ми изглежда съвсем невъзможно.
—  Невъзможно ли? — отвърнал човекоядецът. — Ей сега ще видиш!
И в миг се превърнал в мишка, която почнала да бяга по пода.
Щом я видял, котаракът се хвърлил върху нея и я изял.
А в това време царят стигнал до замъка и пожелал да влезе вътре.
Котаракът чул шума на каляската по подвижния мост, излязъл отпред и рекъл на царя:
-— Добре дошъл, царю честити, в замъка на маркиз дьо Караба.
— Как, маркизе — се провикнал царят, — и този замък ли е твой? Не съм виждал втори като този двор и като постройките, които го заобикалят. С голямо удоволствие ще ги посетя.
Маркизът подал ръка на принцесата. Последвали царя, който се качвал пръв по стълбата, и влезли в голяма зала. Там ги чакала великолепна трапеза. Човекоядецът я бил сложил за приятелите си, които този ден щели да му гостуват, но като узнали, че царят бил в замъка, не посмели да влязат.
Царят бил очарован от добрите обноски на маркиза, също като дъщеря си. Не му излизали от ума и неговите големи богатства, та след петата или шестата чаша превъзходно вино, казал:
— Маркизе, от тебе зависи да станеш мой зет.
Маркизът се поклонил ниско, приел честта, която му направил царят да му даде за жена хубавата принцеса, което го изпълнило с неочаквано щастие. Вдигнали сватбата още същия ден. Котаракът станал благородник и вече само за развлечение тичал подир мишките.

Някога при един рибар живеел ратай. За своя труд той получавал по няколко рибки на ден.
Веднъж ратаят уловил една красива рибка, погледнал я и си помислил: „Жал ми е за тази рибка, тя също е жива. Нима и тя няма родители или роднини? Нима и тя не знае що е радост и скръб?“
Изведнъж рибката заприказвала с човешки глас:
— Послушай ме, братко мой, човече! Както си играех с другарки, попаднах в мрежата. Сега навярно и родителите ми, и другарките ме търсят и тъгуват за мен. А пък аз се измъчвам тук и се задъхвам на сушата. Съжали се над мен и ме хвърли в морето.
Ратаят се съжалил над рибката и я метнал обратно във водата.
— Играй си, хубава рибке, както преди сред вълните и нека твоите родители не тъгуват!
Рибарят се научил за постъпката му и се разгневил:
— Глупако — завикал той на ратая, — защо хвърли рибата в морето? Махай се от очите ми и повече да не те виждам!
— Къде ще ида сега? — натъжил се ратаят и поел с празни ръце край брега…
Вървял тъжен ратаят по път. Неочаквано отпреде му се изпречило чудовище в човешки образ. То карало пред себе си крава.
— Здравей, братко! — казало то. — Какво си се замислил?
Беднякът му разказал каква беда го сполетяла.
— Чуй, приятелю — рекло тогава чудовището, — виждаш ли тази млечна крава? Ще ти я отстъпя за три години. Тя всеки ден ще ти дава мляко в изсбилие и вие с жена ти ще бъдете сити. Само че имам едно условие: щом изминат три години, ще дойда и ще ви задам въпроси.
Ако отговорите на тях, кравата ще остане ваша завинаги, но ако не отговорите, ще ви отведа заедно с кравата и ще постъпя с вас тъй, както пожелая. Съгласен ли си?
Ратаят се замислил: „Вместо да умра от глад, по-хубаво да взема кравата. Ще поживеем три години благодарение на нея, пък после може да ми се усмихне щастието и да отговоря на въпросите.“
— Съгласен съм! — казал той, поел въжето на кравата и тръгнал от весел по-весел към дома си…
Бързо се изтърколили три години. През цялото време кравата хранела до насита с мляко бедняка и жена му.
Веднъж мъжът и жената седели привечер на прага на къщата си и с тъга си мислели, че скоро ще дойде чудовището. Ненадейно откъм морето се задал един прекрасен юноша и се отправил към тях.
— Добър вечер — поздравил юношата. — Аз се уморих, пък и замръкнах, та не може ли да прекарам нощта под вашия покрив?
— То се знае, може, само че тая нощ нас ни чака беда. Ние взехме една крава от едно чудовище при условие да се храним с млякото й три години. Днес изтича срокът. Чудовището скоро ще дойде и ще ни зададе няколко въпроса. Ако отговорим на тях, то ще ни остави кравата, а не отговорим ли, ще станем негови роби. Та да не би и ти да пострадаш покрай нас?
— Няма страшно. Каквото се случи с вас, такова нека сполети и мене — отговорил странният юноша и останал при ратая.
И ето че точно посред нощ се чуло силно чукане на вратата.
— Кой е там?
— Аз съм, чудовището. Изминаха три години. Хайде, отговаряйте на въпросите!
— Ние не ще можем да отговорим! — в ужас се объркали и зашепнали ратаят и жена му.
Но младият гост казал:
— Не се плашете, аз ще отговарям заради вас — и се приближил до вратата.
— Аз съм тук! — закряскало чудовището отвън.
— Аз също съм тука — отговорил спокойно отвътре юношата.
— Ти отде си?
— От този морски бряг.
— С какво си дошъл тук?
— Дойдох възседнал на една куца бълха.
— Значи морето е било малко?
— Донейде. Дори орелът не ще може да го прехвръкне.
— Значи орелът е толкова малка птица?
— Донейде. Сянката от крилата му ще покрие града.
— Значи градът е доста малък?
— Донейде. Заекът не може да го пробяга от край до край.
— Значи заекът е мъничък?
— Донейде. От неговата кожа ще излезе цял кожух за голям човек и шапка в добавка.
— Значи този човек е джудже?
— Донейде. Ако петелът пее при коленете му, ушите му няма да чуят песента.
— Значи той е глух?
— Донейде. Той чува как еленът хрупа трева в планината.
Чудовището се забъркало. То не знаело какво да пита повече. Постояло мълчаливо още малко до вратата и после изчезнало.
Мъжът и жената се зарадвали. Когато се зазорило, юношата започнал да се стяга и да си взема сбогом като за дълъг път.
— Не, не, няма да те пуснем! — препречили му пътя щастливите мъж и жена. — Ти ни спаси живота. Кажи, с какво да ти се отблагодарим?
— С нищо — отвърнал юношата. — Трябва да си вървя.
— Е, поне името си кажи! — настоявал мъжът.
— Знаеш ли пословицата: „Направи добро, пък, ако щеш, и в морето го хвърли, няма да пропадне“. Та аз съм същата онази говореща риба, която ти съжали и върна отново във водата.
Тъй отговорил непознатият и изчезнал.

Живял едно време в Булон един стар, излязъл в оставка, лоцман с жена си и малкия си син. Той получавал малка пенсия и затова си купил лодка, с която всеки ден ходел на лов за риба. Син му, седем-осемгодишен, молил често баща си да го вземе със себе си в морето, но старият моряк, страхувайки се за единственото си дете, не се съгласявал. А момчето, което горяло от желание да се поразходи по морето, се скрило веднъж между въжетата и платната и когато лодката отплавала, изскочило и весело извикало:
— Ето, тате, и аз дойдох с тебе да ловя риба!
Когато лодката се приближила до онова място, където имало ри- ба, лоцманът видял един кораб с вдигнат флаг, което означавало молба да се въведе корабът в пристанището. Лодката се насочила към кораба и когато го доближила, матросите от кораба попитали рибаря дали не е лоцман.
— Бях по-рано лоцман и макар да съм сега в оставка, все ще съумея да ви въведа в пристанището.
Взели го заедно със сина му на борда. Корабът идел от кралството Нац и трябвало по заповед на краля на тази страна да доведе едно френско момче, което да бъде възпитано в чужбина, а после да се ожени за кралската дъщеря.
Когато кралските пратеници видели сина на лоцмана, якото на вид, здраво и досетливо момче им се харесало толкова, че те рекли:
— Точно такъв ни трябва. Няма защо да ходим по-нататък.
Като нахранили и напоили лоцмана, те му казали, че може да се върне на лодката си, тъй като нямат повече нужда от него.
Лоцманът се качил в лодката и почнал да вика сина си, но му отговорили, че момчето ще остане на кораба, и корабът потеглил с вдигнати платна, като оставил бащата, изгубил единственото си чедо, в пълно отчаяние…
Корабът пристигнал в столицата на кралство Нац. Той дал в чест на града двайсет и един топовки изстрела и градът му отговорил със също такъв залп. Отвели момчето в двора и малкият французин се харесал много на краля. Той заповядал да възпитат прекрасното момче така, както ако е било негов собствен син. Когато момчето навършило осемнайсет години, кралят го оженил за дъщеря си, негова връстница.
Живеейки в охолство и в богатство, синът на лоцмана често си спомнял за своите родители.
— Те не бяха богати, когато ги оставих. Иска ми се да ги видя и да осигуря старините им!
Той доверил на жена си своето желание, тя го намерила напълно естествено и поискала да придружи мъжа си. В кралство Нац жените и девойките носят було и мъжът има право да види лицето на жена си само след като тя стане майка. Когато мъжът на принцесата поискал от своя тъст позволение да замине за Булон, кралят, преди да даде съгласието си, накарал зетя си да се закълне, че през време на пътешествието няма да се. опита да види лицето на жена си. А ако узнае, че зет му е нарушил клетвата, жестоко ще го накаже.
Принцесата и мъжът й се качили на кораб и скоро стигнали до Булон. Корабът дал в чест на града двайсет и един топовни изстрела и митническата стража, след като посетила борда на кораба, доложила на властите, че принцът и принцесата от Нац пристигнали във Франция да се поразвлекат.
Гостите слезли от кораба, качили се в една сребърна лодка и излезли на брега. Там видели префекта, кмета и останалото началство, което се явило да ги посрещне и да им предложи гостоприемно най-прекрасните покои в града.
Мъжът на принцесата, заобиколен от разкошна свита, видял до един изкривен стобор един старец в закърпена моряшка блуза и познал баща си.
Той оставил знатните си спътници, приближил се до стареца и го попитал как поминува. Лоцманът се зачудил много, че господинът, облечен в коприна, потънал в скъпоценности, се осведомява за здраве¬то на такъв бедняк като него.
— Не ме ли познавате? — попитал принцът.
— Не, господине — отговорил старецът.
— Аз съм вашият син, когото някога корабът на кралство Нац откара отвъд морето. Аз съм женен за принцесата на тази страна. Как е майка ми?
— Тя е в къщи, много е остаряла, много тъгува.
— Утешете се, тате, аз дойдох, за да осигуря старините ви.
Когато се върнал при сановниците, мъжът на принцесата им рекъл, че ще живее при стария лоцман, и прекарал три седмици на го¬сти при баща си.
Веднъж майка му рекла:
— Сине мой, трябва да ти призная, че едно нещо ме учудва извънредно много. Никой нито веднъж не е видял лицето на жена ти.
— Така е прието в оная страна: мъжът вижда лицето на жена си само след като тя стане майка. Преди да отпътувам насам, аз се заклех на тъста си да зачета този обичай.
— На твое място — отговорила майката, — аз бих поискала да узная все пак какво са ми дали за жена, хубавица или изрод. Ако се заловиш умело за тази работа, твоят тъст няма да узнае нищо.
Синът на лоцмана обадил на жена си всичко, което му казала майка му.
— Добре — рекла тя, — но аз се боя да не узнае за това баща ми.
Всички вълшебници на нашата страна са негови приятели. Тогава той ще те прогони и ще те накаже жестоко.
Принцесата свалила покривалото си, но когато мъжът й поднесъл светилника към нейното лице, за да го види по-добре, паднала искра и изгорила бузата на младата жена.
— Ах! — извикала принцесата. — Ето от това се страхувах! Ние сме загинали.
Корабът напуснал Булон и пристигнал в Нац. Щом слязъл принцът на брега, кралят го попитал:
— Не наруши ли моята заповед?
— Не.
— Ще проверя това и тежко ви, ако сте пристъпили клетвата ми.
Той повикал дъщеря си и й рекъл:
— Откривал ли е мъжът ти твоето лице?
— Не, тате.
— Не лъжи. Ако ти не казваш истината, аз ще узная и ще те накажа също като него.
Когато тя вдигнала покривалото си, кралят отначало не забелязал нищо, но като си турил очилата, видял белега от изгореното и страшно се разгневил.
— Негодница! Махай се от очите ми и никога да не съм те видял вече!
Той пратил слугите си при вълшебниците, феите и магьосниците и когато всички те се явили, им заповядал да превърнат зетя му в такъв изрод, какъвто светът още не е видял.
Един от магьосниците рекъл:
— Нека той бъде с едното си око сляп, а с другото — кривоглед.
— Нека устата му се разчекне до ушите — заповядал друг.
— Нека му израсте гърбица отзад и отпред.
— Нека носът му стане такъв, какъвто никой още не е имал на света.
— Аз ще му поставя главата с тила напред.
— Нека окуцее, единият му крак да бъде извит навън, другият — навътре.
И едновременно със заклинанията на вълшебниците се извършвало превръщането и когато те свършили, клетият момък станал такова безобразно същество, каквото нямало дотогава. С това отмъщението на краля не се ограничило — той заповядал на войниците да изгонят зетя му от града като обикновен скитник.
След като окуцял, клетият син на лоцмана се движел с голяма мъка.
— Той дълго странствувал : най-сетне се приближил до една къщичка и като видял седналата на прага старица, я поздравил. Тя била стара фея, която кралят забравил да повика, когато решил да накаже зетя си. Да не сте вие зетят на краля?
— Уви, аз съм.
— Здравата са ви наредили! Но за щастие аз имам още ключа от моя килер.
Тя отишла в килера, донесла оттам една пръчица и рекла:
— Аз научих за вашите злополучия от съседката, която днес заранта мина да вземе от мене огън, и реших от малко малко да смекча вашата уродливост, ако ви срещна.
Тя се докоснала до него с пръчицата, си и той прогледнал с двете очи, носът и устата му станали два пъти по-малки, от двете гърбици останала само една, главата му не била вече обърната с тила напред, а само настрана, и той престанал да куца.
Феята изпратила по него бележка до съседката си с молба да направи кралския зет още по-хубав, отколкото е бил по-рано. Синът на лоцмана поблагодарил от цялата си душа на старата фея и излязъл от нея вече не тъй скръбен, както дошъл.
Когато влязъл в къщата на съседката, той й предал бележката и рекъл :
— Добър ден, госпожо Марго.
— А, вие сте зетят на краля? Аз ще завърша онова, което е почнала моята кума.
Тя взела своята пръчица и пожелала синът на лоцмана да се превърне в строен момък с прекрасно лице, и това веднага станало. После му рекла:
— Не се отчайвайте. Вие, разбира се, искате да се върнете у дома? Ето ви едно клъбце, то ще се търкаля пред вас и ще ви сочи пътя, по който трябва да вървите. Давам ви и две копия. С едното ще убиете всеки, който поиска да ви вземе в плен, с другото ще се браните от дивите зверове. Феята му дала хляб и месо и го предупредила за всички опасности, които го чакат по пътя му.
Той поблагодарил на феята и като вървял подир клъбцето, стигнал до гората. Около час вървял през гората и изведнъж видял на пътя лъв. По-надалеч лежала мечка, а зад нея — леопард. Клъбцето минало по заспалите зверове, те се събудили и заръмжали. Синът на лоцмана дал половината от хляба на лъва, другата на мечката, а на леопарда хвърлил месото и зверовете го пуснали.
Добрата жена Марго му казала, че привечер ще види сред гората ярко осветен замък. Печката там ще бъде запалена, трапезата сложена, а наоколо няма да има жива душа.
Клъбцето влязло в двора, скочило на входната площадка и вратата сама се отворила. Синът на лоцмана влязъл подир клъбцето и когато се стоплил, седнал на трапезата. Една невидима ръка поставила пред него храната и питието.
После той легнал да спи на мекото легло, а когато сутринта се събудил, видял приготвената на трапезата закуска. След като се подкрепил, той се наканил да излезе, но изведнъж се появили няколко моми в бели рокли и му заградили пътя.
— Искате ли да потанцувате с мене? — рекла първата.
— Не — отговорил той решително.
— Потанцувайте малко с мене — помолила го втората.
— Не.
— Не искате ли да потанцуваме? — попитала го третата.
— Не — отговорил той тихо.
Като си отивала, третата мома изпуснала на стълбата стъкленото си чехълче. Синът на лоцмана го вдигнал и момата, като се обърнала, му рекла:
— Когато ви потрябвам, вземете това чехълте и кажете: „Яви ми се, прекрасна девойко“ — и аз веднага ще ви услужа.
Той тръгнал на път подир клъбцето и изведнъж видял на пътя си три огромни призрака.
— Къде отиваш ти, нищожен земен червей, прах от краката ми? — извикал със страшен глас най-грамадният от тях.
Синът на лоцмана взел чехълчето и рекъл:
— Яви ми се, прекрасна девойко!
— Какво мога да направя за тебе?
— Нека тези чудовища се разсипят на прах и вятърът да ги развее.
В един миг желанието му се изпълнило и той продължил пътя си. Дълго вървял и най-сетие стигнал Булон. Там живял при родителите си и неведнъж укорил майка си, загдето тя му е дала лош съвет, който му докарал толкова страдания. Тъй като при първото си пристигане той бил оставил на родителите си немалка сума пари, сега си купил кораб; после повикал прекрасната девойка.
— Прекрасна девойко — рекъл той, — бих искал да отмъстя на тъста си, който така жестоко постъпи с мене. Как да направя това?
— Вземи със себе си двайсет и девет матроса и смело тръгни на път. За останалото аз ще се погрижа.
Когато се приближил до столицата на кралство Нац, корабът дал
двайсет и един топовни изстрела и цялото висше началство на пристанището дошло да се осведоми какво иска този кораб.
— Аз искам да превзема града — рекъл синът на лоцмана. Тези думи предали на краля, но в отговор той се разсмял и рекъл на офицерите си:
— Попитайте го кога предпочита да потъне — днес или утре?
— Утре аз ще заема мястото си — отговорил синът на лоцмана.
— Ами кой си ти?
Кралят, силно разгневен, заповядал да потопят кораба и повикал за това множество войници. Но всеки път, когато войниците искали ла дадат залп, те почвали да кихат странно и все не можели да се прицелят. Синът на лоцмана минал здрав и читав през редовете на войската и като се приближил до краля, го пробол с копието.
После намерил жена си и те от радост дали угощение на всички. Ма всички кръстопътища стояли бъчви с вино, по улиците тичали печени прасета с пипер и сол в очите, с горчица под опашката и със забити в слабините вилици. Всеки можел да си отреже парче.