Чуй всички приказки

Раби Хаим избрал няколко бедняци от своя град и им давал пари всеки месец – не скромни пожертвования, а толкова, колкото били необходими на тях и за семействата им. Веднъж в пазарен ден един търговец донесъл прекрасна пуйка, каквато нямало втора в Зенсе. Той веднага я занесъл в дома на раби и предложил на жена му да купи пуйката за събота. Но на нея цената й се сторила твърде висока и търговецът бил принуден да си тръгне ни лук ял, ни лук мирисал. След известно време жената на раби разбрала, че един от тези, които получавали милостиня от мъжа й, е купил пуйката.
– Аз не можах да купя тази птица, за мен тя беше твърде скъпа, а той я е купил! – казала тя на мъжа си.
На което раби отговорил:
– Значи на него му е било необходимо. Досега не знаех това, сега ще трябва да му увелича месечната издръжка.

Веднъж един ученик попитал дзенмайстора Ма Дзи: 
– Водата няма кости, но тя с лекота държи кораб, тежащ хиляди тонове. Как става това?
-Тук няма вода и няма кораб. Какво трябва да обясня? – попитал Ма Дзи.

Веднъж на Настрадин Ходжа се присънило, че е в рая. Наоколо красота! Тиха долина, птиците пеят, слънцето изгрява – а той е сам под едно дърво. Вярно че скоро започнал да усеща глад, а наоколо – ни душа! Райска самота! Никой не пречи! Само че скоро съвсем му омръзнало и извикал: "Ей! Уважаеми! Има ли някой тук?!" И му се явил много красив човек, който му казал: "На твоите услуги съм, нека да бъда слуга за теб! Каквото и да заповядаш – всичко ще изпълня!"
Настрадин като за начало помолил за храна и за миг я получил. Каквото и да поискал – всичко наистина се осъществявало веднага! Вече се нахранил, напил, наспал! Какво още да си поиска? Поискал красива жена и на мига му доставили небесна дева. И легло с лебедов пух.
Така продължавало няколко дни. Но дълго много хубаво – вече не е хубаво! Всичко било твърде прекрасно и твърде по много. Ходжа не можел да изтърпи повече. Започнал да желае някакво нещастие. Приискало му се напрежение, труд, тъй като цял живот не бил оставал без работа, без нещо, заради което хората се безпокоят. Всичко било непоносимо блажено.
Тогава извикал онзи, който изпълнявал желанията му, и му казал: "Не! Стига! Това вече е прекалено! Иска ми се някаква работа. Знаеш ли, страшно ми омръзна да стоя просто така с празни ръце."
И този, който всичко изпълнявал, му отговорил: "Мога да направя всичко, освен това: тук е невъзможна каквато и да било работа. Готов съм да дам всичко, каквото пожелае душата ти. А и за какво ти е работа?"
Настрадин Ходжа казал: "Омръзна ми! Разбираш ли?! Омръзна ми! По-добре ме спуснете в ада, ако тук няма никаква работа!"
Този, който всичко изпълнявал, се смял до изнемога и накрая казал: "А ти къде мислиш, че се намираш?"

Веднъж попитали Шибли: "Кой те насочи към Пътя?" Шибли отговорил: "Едно псе. Видях едно псе, което беше почти мъртво от жажда и стоеше на ръба на водата. Всеки път, когато се наведеше, виждаше своето отражение, плашеше се и отскачаше, защото си мислеше, че там има друго куче. Но ето че нуждата стана толкова силна, че то скочи във водата и отражението изчезна.
Псето откри, че препятствието, което беше самото то бариерата между него и това, което искаше, изчезна.
По същия начин изчезна и моето собствено препятствие, когато осъзнах, че това беше онова, което аз приемах за себе си. А Пътят ми беше показан за пръв път чрез поведението на кучето."

Един богобоязлив човек карал с магарета храна на пазара. Покрай него минавал бедняк, който умирал от глад, протегнал ръка и помолил за парче хляб. Човекът в стремежа си да изпълни молбата на бедняка отворил един сандък и видял, че хлябът е изсъхнал. Затова потърсил друго и намерил кифла. Но изведнъж си спомнил, че на дъното на сандъка има пирожки. Накрая намерил пирожките и с радост се обърнал към бедняка, но той вече лежал на земята – бил умрял от глад.

Стара легенда разказва:
"От далечен свят дошъл посланик, за да даде на хората равенство, братство и радост. Хората отдавна забравили песните и се умъртвили с ненавист.
Посланикът гонел тъмнината и теснотията, поразявал заразата и възхвалявал радостен труд. Утихнала ненавистта и мечът на посланика останал на стената. Всички обаче били мълчаливи и не можели да запеят.
Тогава посланикът събрал малките деца и ги отвел в гората, като им казал: "Ваши са цветята, ваши са ручеите, ваши са дърветата. Никой не ни проследи, аз ще си почина, а вие се изпълнете с радост." Така започнали плахи разходки в гората.
Накрая най-малкият спрял на една поляна и се загледал в един лъч на слънцето. Тогава златният кос започнал своят призив. Детето зашепнало и скоро радостно зазвъняло: "Нашето слънце!"
Във върволица се върнали всички деца на поляната и зазвучал химн на света.
Посланикът казал: "Хората запяха, настана време."

Веднъж една сутрин Настрадин Ходжа вървял по пазара много печален. Негов приятел го попитал:
– Какво се е случило?
Настрадин отговорил:
– Не питай! Толкова съм опечален и угнетен, че ми се плаче.
– Но какво е станало? – настоявал приятелят. – Никога не сме те виждали толкова печален! Винаги си имал много трудности, финансови и други, но не сме те виждали такъв опечален и угнетен. Какво се е случило?
Настрадин отговорил:
– Преди две седмици почина един от чичовците ми и ми остави сто хиляди динара.
Приятелят казал:
-Ти какво, Настрадин, да не си полудял? Ако чичо ти ти е оставил такова наследство, трябва да си щастлив, не печален!
Настрадин отговорил:
-Да, така е. Но миналата седмица почина друг мой чичо и ми остави двеста хиляди динара.
– Тогава ти си напълно луд – казал човекът. – Трябва да пееш и да танцуваш, та това нали не е причина да си нещастен! Ти си най-щастливият и богат човек в този град!
– Да, знам това – казал Настрадин, – но нямам повече болни чичовци! Именно това ме опечалява така.

Веднъж по пътя вървяла тълпа от хора. Всеки носел на рамо своя кръст. На един човек му се струвало, че неговият кръст е най-тежкият. Той бил много хитър. Изостанал най-отзад, влязъл в гората и изпилил част от кръста. Доволен, че е надхитрил всички, догонил останалите и продължил нататък. Изведнъж на пътя се появила пропаст. Всички положили кръстовете си и преминали. Хитрият човек си останал от тази страна, защото неговият кръст се оказал твърде къс.

Настрадин имал най-хубавата в страната ябълкова градина и всеки път, когато ябълките узрявали, съседските деца се промъквали в градината и ги откъсвали. Със същото постоянство Настрадин изтичвал от къщата, размахвайки пушка и проклинайки бягащите деца.
Многогодишен свидетел на това безуспешно преследване, съсед на Настрадин, веднъж му казал:
– Не те разбирам, Настрадин. Та ти си спокоен и великодушен човек, реколтата ти е десет пъти повече, отколкото ти трябва, защо не отстъпиш част на децата?
– Хъм – усмихнал се Настрадин, – аз искам те да взимат ябълките, но аз самият съм бил момче и знам: ако не виках и не ги гонех, те нямаше да идват.

Един заможен селянин имал много и хубава земя. Той работел усърдно, но зърното все не израствало така хубаво, както на полето на бедния му съсед. Богатият се чудел на това и попитал своя съсед какво прави той, че всичко расте толкова добре на неговата песъчлива земя, по какъв начин я обработва? Бедният селянин отговорил:
– Любезни съседе, разликата е само в това, че вие сеете по-различно от мен.
-А вие как го правите?
– С молитва – отговорил набожният селянин, – в хамбара падам на колене и се моля на Бог, Твореца на цялата Вселена, многократно да умножи моя посев. Затова земята, наторена с молитва, е най-добрата.