Чуй всички приказки

Двата работни вола влезли в обора, капнали от дневния труд. Заварили магарето: хрупа прясно накосено сено в яслата и си върти доволно опашката.
— Добър вечер, братко! — рекъл единият вол. — Как си?
— Отлично! — отвърнало магарето.
— Ти си едно щастливо магаре — със завист добавил волът и въздъхнал, — а пък аз съм един нещастен вол.
— Защо? — попитало магарето.
— Защото съм роден без късмет, цял ден тегля ралото, а вечерно време мъкна към село и колата, и ралото, и стопанина.
— Ако не искаш да се трепеш — рекло магарето — престори се на болен. Легни на земята, почни да пъшкаш и утре стопанинът няма да те впрегне.
Стопанинът бил до вратата и чул разговора между вола и магарето. Той нищо не казал, само се усмихнал и поклатил глава. На другия ден волът постъпил, както го научило магарето. Тръшнал се на земята и захванал да пъшка. В обора влязъл стопанинът, поклатил глава и рекъл:
— Разболял се е добрият ми вол. Няма що. Ще впрегна на негово място магарето.
И си подострил остена.
Цял ден хитроумното магаре теглило ралото и се спъвало в браздите. Вечерта се върнало в обора с увиснали уши. Болният вол лежал и си пригризвал.
— Благодаря ти, братко! — рекъл той на магарето. — Ти си моят спасител. Обещавам ти цял живот да се преструвам на болен!
— Не ще можеш дълго време да се преструваш на болен! — викнало ядосано магарето.
— Защо?
— Защото днес чух как стопанинът рече на съседа си: „Волът ми се разболя тежко. Ако не стане до утре, ще го закарам на месаря да му тегли ножа!"
Волът се разтреперал. Цяла нощ не мигнал. А на другия ден се дигнал, преди да пропеят първи петли.

Старият рак събрал в дълбокия речен вир своите малки рачета и като ти изгледал бащински, засукал си мустаците и рекъл:
— Рачета-осмокрачета, рачета-кривокрачета! Чуйте съвета на стария си баща: досега, чеда мои, всички ходехме назад — рачешката.
Отсега нататък вие трябва да вървите напред с главите, както вървят рибите, жабите и водните змии.
Тогава се обадило най-малкото раче, което не било глупаче:
— Може, татенце, ще послушаме твоя мъдър съвет, но ти се молим да ни покажеш как се ходи напред. Ние сме мънички и не знаем.
Старият рак, който през целия си живот ходел само назад, изпаднал в голямо затруднение, тъй като не знаел как се ходи напред. Но за да не бъде накърнено неговото бащинско достойнство, решил да накаже своите рачета и почнал да ги щипе. Рачетата се разпишели и побягнали към бързея рачешката.
И останали неуки до ден днешен.

Имало в едно село поп и попадия. Те си имали син. Когато дошло време да го задомят, оженили го за мома – другоселка. Попът бил богат, но голям скъперник. Той пратил сина си на печалба в чужда земя. Снахата останала при свекъра и свекървата си.
Колчем седнат да ядат, хапнат ли по два-три залъка, попът казвал:
– Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
И невястата вдигала трапезата, макар че била гладна прегладняла. А дядо поп и баба попадия си дояждали скришом. Невястата виждала и разбирала всичко, но нали е невяста, и то в чужди дом – нямало какво да прави: търпяла.
Днес тъй, утре тъй, видяла невястата, че не може да се живее все така. Дотегнало й да шета и да гладува. Един ден отишла у майка си и се оплакала на своите. Брат й рекъл:
– Аз ще кръстя и попа, и попадията. Утре ще ти дойда на гости. Наготви от хубаво по-хубаво. Да видим ще смее ли свекърът ти да каже: „Сит поп, сита попадия.“
Сестра му си отишла. Казала на попа, че ще й дойде на гости братът. Сготвила като за Великден. Брат й дошъл. Поприказвали си с попа и попадията, па седнали да обядват.
Дядо поп хапнал няколко залъка, па току рекъл:
– Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!
Но гостенинът се усмихнал, дал на сестра си с ръка знак да не става и рекъл:
– Не може тъй, дядо попе. Вие, поповете, сте хора без работа, та не ви се яде. Но ние сме хора работници: бързо не се наяждаме. И сестра ми цял ден е шетала: и тя е гладна. Вие, като сте сити, станете, а пък ние ще си доядем.
И останали със сестра си на трапезата. Яли, яли, всичко изяли, до троха. Пръв път от толкова време невястата се нахранила, както е редно.
– Хайде сега, сестро, свари ни кафе! – рекъл гостенинът.
– Ние не пием кафе – обадил се попът, ядосан, че оня го е оставил гладен.
– Ех, вие ако не пиете, недейте пи; направете само на мене!
– Нямаме кафе – казала попадията.
– Ба, все ще се намери малко: попска къща е. Ако рече да дойде дядо владика, мигар без кафе ще го оставите? Виж, сестро, намери!
— Невястата сварила кафе и поднесла на брата си, а попът и попидията го гледали как пие и мълчели. По едно време гостът се обадил:
– Какво сме се умълчали като на гробища! Кажете нещо, де! Аз гостенин ли съм, или какво? Попът рекъл:
– Бях се замислил за сиромасите, та не ми се говореше. Мислех си: „Какво ли ще правят ония, които не са обядвали?“
Попадията разбрала истинската грижа на попа, та казала:
– Ако не са обядвали, дано има поне какво да повечерят.
Тя искала да утеши попа, че когато си отиде надвечер гостенинът, те ще се нахранят. Но и момъкът не бил прост. Затова никак не бързал да си отива. Седял, пушел тютюн, приказвал.
От време на време току той поглеждал през прозореца и продумвал:
– Време е вече за тръгване, но нали ми се не става? Къде ще намери човек такива добри роднини, да си разбират от думата? Много обичам сладки приказки, дядо попе. Я да поседя още малко.
Мръкнало се. Гостенинът казал:
– Май че вече е късно за село. Къде ще се лутам в тъмното по оня кален път? Я да повечеряме, па да си легнем, па утре рано-рано да стана и потегля.
А попът, за да го изпъди, рекъл:
– То за преспиване няма какво да говорим: роднина сме, ако искаш, и две нощи можеш да преспиш. Но колкото за вечерята, да ти кажа право, ние имаме обичай в сряда и петък да не вечеряме.
Тоя ден било сряда.
Гостенинът се усмихнал:
– Добър обичай, дядо попе. Като рече човек да става светия, може и никак да не яде. Но в наше село няма такъв обичай. Дай, сестро, хляба да похапнем с тебе. Па виж, по полиците може да намериш я сирене, я нещо друго за дояждане. Донеси го, че съм май изгладнял!
Невястата сложила всичко, каквото намерила за ядене. Седнала до брата си. Стегнали се двамата, та изяли -що се казва – всичко. Останали само три-четири къса хляб и една бучка сирене.
– Сестро – рекъл братът, – я дай оттам торбата да прибера хляба, че може през нощта да го нападнат котки или мишки.
Прибрал той всички останки от вечерята в торбата си, сложил я до възглавницата и легнал да спи. Като го видели, че е заспал, попът и попадията се надумали да вземат торбата, че да се наядат: от глад се превивали. Духнали лампата и се приближили – един от едната страна, а друг – от другата. Но момъкът само се преструвал, че спи. Замахнал с тоягата, че ту попа, ту попадията, ту попа, ту попадията.
И в същото време викал:
– Махайте се, псета! Махайте се, котки! Когото случа още веднъж, на място ще го оставя!
Попът и попадията отишли при огнището и почнали да си шушукат. Надумали се – попадията да издои биволицата, па да изпият млякото, дано ги позасити. Гостенинът ги чул. Попадията отишла, та издоила биволицата. Дошъл момъкът и й казал през прозорчето на обора:
– Дай да пийна аз, а ти после!
В тъмното попадията помислила, че е попът. Подала му котлето. Момъкът го изпил до дъно. След малко дошъл попът. И той поискал мляко.
– Не те е грях! – рекла попадията. – До капка го изпи, а сега се подиграваш с мене.
– Какво съм изпил? Не вижаш ли ме, че сега идвам?
– Ами кому дадох преди малко котлето? Не го ли поиска ти ей там, през прозорчето?
– Не съм го искал. Трябва да е бил оня, да го порази господ!
– Какво да правим тогава, дядо попе? За хорска угода от глад ще умрем. Бива ли така?
– Хайде да отидем в градината, да се наядем със сливи.
Но гостенинът чул и това. Тъкмо почнали да брулят сливите, той грабнал един прът, че като се размахал – удрял къде когото завърне. И в същото време викал:
– Тичай, дядо попе! Биволи ти скършиха сливите!
Попът и попадията побягнали – едно от страх, друго от срам. Скрили се в зеленчука. Надумали се да изядат една зелка. Но момъкът ги видял. Издебнал ги и там, зашибал ги с пръта и се развикал отново, колкото му глас държи:
– Скоро ела, дядо попе, че кози ти нападнаха зелето! Попът и попадията видели, че няма да хапнат, додето се не съмне, та се прибрали и си легнали. Легнал си и момъкът. На сутринта станал рано и почнал да се стяга за село. Но попадията тоя път сама казала на снаха си:
– Невясто, направи на брата си кафе, че бърза да си върви!
– Ба, много не съм се разбързал – рекъл оня, – но като сте намислили да ме черпите, почерпете ме!
Изпил кафето и си тръгнал. На сбогуване казал на попа:
– Всичко ми се хареса у вас – най-вече постенето в сряда и петък вечер. Но едно ви не харесвам никак, право да си кажа, това, дето викате: „Сит поп, сита попадия. Вдигай, невясто!“ Тая дума ако се не чуе вече тук, щастлива ще бъде къщата ви. Ако ли се чуе още веднъж, здрав прът не ще остане в двора ви.
От тоя ден наистина попът и попадията решили да не отяждат залъка на снаха си.

Имало двама братя; те били много имотни хора. Като им били уредени работите и нямали грижа за нищо, започнали да се препират: щастието на хората от Бога ли е, или е от хората? Един ден братята се спречкали: по-големият казвал, че щастието е от Бога, а по-малкият, че е от хората. Тогава те, за да изпитат кой е прав, тръгнали да пътуват, като взели със себе си много пари. Като вървели така, стигнали до едно село и там разпитали кой е най сиромах, па го повикали да дойде при тях. Като дошъл и го видели, че е гол-голеничък и няма нищо, дали му двайсет жълтици и му рекли: „Вземи тези пари, ама никой път да не казваш сполай на Бога, а нас да споменуваш.“ Щом свършили това, отишли си.
Сиромахът, като видял в ръцете си толкова пари, не могъл да се нарадва и отишъл тичешком у дома, да се похвали на жена си. Тя, вместо да се зарадва, взела да му се кара, че бил глупав и е взел чужди пари, които, като ги похарчи, не ще има от где да ги върне и го карала да върне парите на хората. Той не я послушал, а отишъл на пазара да види какво се продава, та да купи и да търгува. Но както вървял по пътя и си мислел, стигнал до касапницата и понеже бил толкова време сиромах и бил гладен, рекъл си: „Поне сега да взема един дроб“. После тръгнал да си ходи у дома. Като вървял по пътя, съзрял, че над главата му хвърчи един гарван. Помислил, че този гарван иска да му грабне дроба и взел да го крие под дрехата си. Но когато приближил до къщата си, гарванът се спуснал и му грабнал калпака от главата, гдето били скрити парите, и не се видял вече. Сиромахът започнал да плаче колкото му глас държи. Не му стигало това, ами когато си отишъл у дома и разправил на жена си какво му се случило, тя почнала да му кряска, че той бил такъв и онакъв и че тя знаела, че той ще похарчи парите по орли и гарвани. Сетне взели да плачат и двамата и се чудели откъде ще върнат парите, когато им ги поискат.
Изминало се година време и двамата братя дошли в селото да видят какво е направил сиромахът с парите. Той им разказал нещастието си и те тогава му дали четиридесет жълтици и пак му заръчали: „Вземи и тези пари, и прави с тях каквото знаеш, но пак да не споменуваш Бог, а нас“.
Сиромахът взел парите, отнесъл ги у дома и, без да каже на жена си, скрил ги в едно гърне, гдето туряли трици. После отишъл на пазара да потърси някаква стока да купи. Докато бил по пазара, край къщата минал ябълкар и децата започнали да искат ябълки. Като нямала с що да им купи, майка им занесла триците и взела за тях ябълки. Но ябълкарят, като нямал где да тури триците, дал на жената ябълки и за гърнето, та взел и него с триците. Вечерта дошъл мъжът и отишъл право при гърнето, но не намерил нищо. Попитал жена си и тя му казала, че го дала на ябълкаря за ябълки. Той започнал да се кара и да си кърши ръцете, но ябълкарят го нямало вече.
Днес-утре, минала пак година и двамата братя пак дошли да видят какво е направил сиромахът с парите. Той пак им разказал, какво се било случило с парите. Тогава те му дали два куршума: един за него, другия за жена му.
Като стигнал у дома си, той разказал на жена си какво му дали. Но тя, от яд и гняв, че му дали куршуми, захвърлила ги нейде на полицата. Къщата им била край реката. Веднъж минали оттам рибари и понеже им се били скъсали куршумите от мрежата, попитали жената, не се ли намира у тях куршум, та да им даде да си закърпят мрежата. Жената си наумила за двата куршума, подирила ги, намерила ги и ги дала на рибарите. Те, като си закърпили мрежата, казали, че ще хвърлят мрежата в реката и каквото се улови от първия път, ще го дадат на нея за куршумите. Тогава хвърлили мрежата и се уловила една риба, която дали на жената. Вечерта жената разпрала рибата да я очисти и сготви, но, за чудо, извадила от корема й едно камъче, което светело като слънце. Те не знаели, че това камъче е много скъпо, и го държали вместо светило.
Срещу тяхната къща живеел един златар. Той съгледал, че сиромашката къща цяла нощ свети и се чудел отгде намира сиромахът пари за светило, като няма за хляб и децата му по цели дни гладуват. Най-сетне златарят поискал да разбере каква е работата, отишъл една вечер у сиромаха и много се зачудил като видял, че това, което свети, било елмаз. Златарят поискал да го купи и рекъл на сиромаха: „Искай, съседе, какво ще искаш, само ми дай това камъче“. Сиромахът, като не знаел колко струва камъчето и че е скъпо, отговорил: „Дай ти колкото струва.“ Златарят дал десет жълтици. Сиромахът мислел, че златарят се шегува, та му рекъл. „Дай колкото струва“. Златарят дал двайсет, после петдесет и най-сетне сто жълтици. Сиромахът, като видял, че му дава толкова пари, разбрал каква е работата и не му дал камъчето, а рекъл да го отнесе на царя и да му го даде дар.
Станал сиромахът, отишъл при царя и му дал камъчето, като му рекъл: „Царю, намерих това камъче и, като изпитах и разбрах, че е много скъпо, помислих си, че на цар прилича да го има; затова го донесох и го давам на тебе дар“. Царят взел камъчето и попитал какво иска в замяна, но сиромахът нищо не искал. Най-сетне царят настоял, че трябва да вземе нещо за камъчето. Тогава сиромахът казал, че каквото му даде царят, ще е благодарен. Царят го разпитал какъв е и откъде е, и му дал цялата земя, където живеел, в която да бъде владетел и да я управлява, при което пратил свои хора в онази земя, да разкажат на мало и голямо, че си имат нов господар и да го слушат.
Всичко това станало и сиромахът заживял като цар на земята си. Двамата братя, както дохождали всяка година да видят сиромаха какво е направил с парите, дошли и тази година да видят какво е направил с куршумите. Новият владетел стоял на прозореца и видял, че минават двамата братя. Той пратил да ги повикат. Те не искали да идат при господаря, но и не можели да потъпчат господарската дума, та дошли, поклонили му се и го помолили да им каже защо ги вика. Владетелят ги попитал познават ли го кой е. Те, като не могли и да си помислят, че онзи сиромах може да е станал господар, отговорили, че не го познават.
Тогава владетелят им се открил и им казал: „Аз съм онзи сиромах, на когото вие давахте пари, за да ме направите богат без Божията воля, но нищо не направихте. Когато ми дадохте двата куршума, за да се убием с жена ми, Бог ми помогна да стана, какъвто ме виждате сега“.
Тогава малкият брат признал грешката си и повярвал, че всичко е от Бога и че без неговата воля нищо не става.

В едно планинско село живеел един момък. Наричали го Ахмак Добри, защото бил много глупав. Цял живот той не бил слизал долу в равнините да види други села и нови хора. Израснал си див като козел.
Дошло време за женитба. Майка му била хитра жена, та успяла да склони една хубава мома от голямо село край Струма да му стане жена. Момата харесала момъка и се омъжила за него. Чак сега тя разбрала колко е глупав мъжът й, но нямало какво да прави. Венчило лесно не се разваля…
Заживели си двамата. Ахмак Добри колкото бил глупав, толкова бил добър. За всичко той слушал жена си. Това я много радвало и тя вярвала, че родителите й няма да разберат за какъв глупак се е омъжила. Затова един ден повела Ахмак Добри на гости в родното си село.
По пътя започнала да съветва мъжа си:
– Слушай, Добре, хубаво да внимаваш, че да не станем за смях?
– Няма, няма – поклатил глава ахмакът.
– Тъй зер. Като отидем у нас, само големи думи ще казваш, че да те сметнат за умен. Добро утро, добър ден и добър вечер ще викаш, когато трябва. Много-много няма да приказваш. Като седнем да ядем, ще вземаш залъците с два пръста, та да не те помислят за лаком. И като те бутна, вече да не ядеш, разбра ли?
– Разбрах, зер! – отвърнал Ахмак Добри и обърсал мустаците си с ръкав.
Привечер стигнали в село. Жената се хвърлила да прегръща и да целува ръка на майка си, а Ахмак Добри се изправил важно, важно пред вратата и започнал на един път:
– Добро утро, добър ден, добър вечер…
Като видял дядо си, казал му:
– Каква голяма планина, брей!… А какъв дълбок кладенец имаме в наше село!…
После, като зърнал на двора една голяма бъчва, извикал:
– Я изгорете тази бъчва, че да видите какъв голям въглен ще стане!
Погледнали се дядото и бабата, погледнали дъщеря си, а тя навела глава и се зачервила от срам. После зетят млъкнал и никаква дума не могли да откопчат от него, защото той изказал всички големи думи, които знаел!
Седнали да вечерят. С два пръста Ахмак Добри грабвал най-големите късове месо и лакомо ги гълтал. Сложили баница. Ахмакът с два пръста я дигнал цялата и я прибрал при себе си. Жена му потънала в земята от срам. Ахмакът хапнал няколко залъка, но се случило, че котката го бутнала по крака.
Той помислил, че жена му го бута и изведнъж престанал да яде. Дръпнал се настрани и мълчаливо загледал тавана.
– Яж бе, зете! – подканил го дядо му.
– Яж, яж, не се срами, нали сме си наши… – започнала и баба му.
Но Ахмак Добри само клател глава и не искал.
– Не ми се яде – казвал той. – Нахраних се.
– Бе джанъм, хапни си още от баницата, я каква е вкусна!
Ахмакът се облизвал, но не смеел да яде, а само повтарял:
– Не ми се яде! Не съм гладен!
Най-после всички се навечеряли и станали от софрата. Постлали в гостната стая за спане на гостите. Като легнали, жената с яд казала:
– А бре, мъжо, защо ме засрами така? Какви бяха тия приказки днес, каква беше тази вечеря, че като те молиха толкова много, ти не яде?
– Че нали ми рече да казвам големи приказки? И ми поръча да не ям, като ме бутнеш.
– Ами че аз не съм те бутала…
– Не си ли? Тогава кой ме бутна да не ям? Язък, че останах гладен…
– Хайде, хайде, спи сега, че утре ще ядеш…
– Ами мене не ми се спи на гладен стомах. Яде ми се и туй то!
Жената се страхувала мъжът й пак да не направи някоя глупост от глад, та му казала:
– Като пък си толкова гладен, влез полека в другата стая. До огнището ще намериш гърнето с леща. Наяж се, че спи…
Ахмак Добри станал, отишъл полека в стаята и напипал гърнето. Подирил тук-там лъжица, но като не намерил, навел се над гърнето и вмъкнал ръката си в гърлото му. Нали жена му го учила да яде с два пръста, свил си ръката и поискал да я извади. Но не могъл. Още повече я свил и съвсем не могъл да я мръдне. Ами сега? Станал и отишъл с гърнето при жена си.
– Жено мари! – рекъл той. – Ръката ми се заклещи в гърнето. Как да я извадя?
– Дърпай, бре, дърпай…
– Дърпам аз, ама не може! Кажи какво да правя?
– Като е тъй, излез тихо на двора. Цапни гърнето о големия камък. То ще се счупи. Тогава ще извадиш ръката си.
Ахмак Добри излязъл на двора. Гледа, до плета нещо се белее. Помислил, че е камъкът и се запътил тихо към него, за да не го усетят от къщи. А край плета била клекнала баба му. Нещо от лещата не й станало добре, та излязла навън. Ахмак Добри се приближил на пръсти и бух! – цапнал гърнето о главата й. То се разбило на късове.
– Леле, света Дево Богородице! – изпищяла баба му. – Какво съм направила, Господи, та искаш да ме утрепеш с камъни от небето?
Тя скочила, олюляла се от удара и разтреперана се прибрала вкъщи. А Ахмак Добри гледал, гледал, избърсал си носа с ръкав и си казал:
– Бе какъв е този жив камък! Май че ми се счу гласът на бабата…
И като си поизчистил ръката в тревата, тихо влязъл вкъщи.
На другия ден жена му била много кахърна. Тя разбрала, че ще стане за смях с глупавия си мъж и намислила как да го изпрати вън от селото, та хората да не разберат глупостта му. И му поръчала да впрегне воловете и да отиде в гората да насече дърва, та да ги докара.
Ахмак Добри, нали бил послушен, впрегнал колата и заминал. Стигнал той в гората. Гледа, все дебели, високи дървета. В тяхното планинско село гората била дребна и започвала току до плетищата, та селяните сечели вършините и прътите и ги пренасяли на гръб или върху магарета. Ахмак Добри се чудил, чудил как да натовари тези дебели дървета в колата и най-после измислил. Той закарал колата под едно дърво и започнал да го сече, та като го отсече, то само да падне в колата. Намислил това умникът и се заловил за работа. Плюл си на ръцете и сече ли, сече мъжката! Най-после дървото затрещяло, наклонило се и прас!… с цялата си тежест дървото паднало върху колата. Понеже било мното дебело, убило воловете и изпотрошило колата. Малко останало да смаже и Ахмак Добри.
– Брей! – казал си той. – Хама че я оплескахме, ха!…
Но нямало какво да прави. Решил да отиде вкъщи и да каже на жена си какво се е случило. Като излязъл от гората, минал край селската река. Гледа, плуват няколко диви патки.
– Чакай – рекъл си ахмакът – барем да убия някоя патка, че да занеса да сготвят. Така толкоз няма да ми се карат.
Засилил се и хвърлил брадвата. Патките избягали, а брадвата потънала във водата.
– Ама, че я оцапахме! – рекъл си пак Ахмак Добри и решил да я потърси.
Съблякъл се гол. Влязъл във водата и започнал да търси. В това време минал един крадец. Като видял дрехите, той ги грабнал и избягал.
Дълго се ровил Ахмак Добри в тинята, целият се изкалял, но не могъл да намери брадвата. Почнало да се смрачава. Той не бил хапвал цял ден, огладнял, та решил най-после да остави брадвата по дяволите. Излязъл на брега. Гледа – дрехите му ги няма. Търсил ги пак – няма ги.
– Бре, ами сега! – рекъл си той. – Гол ли бях или имах дрехи!
Мислил, мислил и най-после решил, че сигурно е тръгнал гол.
Вече почнало да става тъмно. Той забързал за вкъщи. А селяните по това време се връщали от работа по нивите. Като видели голия изкалян човек, те викнали подире му:
– Ху бря! Гледайте го, безсрамника… Гол ходи по пътя. Ху бря!… Дръжте го!
Заозъртал се Ахмак Добри. Дали на него викат? Но като видял, че мъже и жени тичат към него кой с вили, кой с мотики и тояги, разбрал, че ще го бият, плюл си на петите и хукнал колкото му крака държат. Той тича, селяните по него. Но нали бил млад и планинец, пък и нямало дрехи да му тежат, бягал най-бързо от всички, влязъл като хала в селото, прескочил плета на бабиния си двор и се скрил чак в избата. Постоял така свит в един ъгъл, ослушвал се и чувал, че някой ходи на двора и приказва. Той помислил, че селяните го чакат да излезе, за да го набият, а това били жена му и роднините й, които се тревожели защо Добри е закъснял толкова.
Така скрит, той стоял доста дълго време. Ожаднял. Но там нямало вода. По едно време напипал бъчвата с вино. Дръпнал чепа. Той изхвърчал някъде из ръцете му. Навел се и почнал да пие вино. Като се напил, потърсил чепа, но не могъл да го намери в тъмното. По едно време напипал нещо дълго и с остър връх. Това било квачката, която мътела яйца. Ахмак Добри помислил, че е някое дръвце, дръпнал, откъснал главата й и с нея затъкнал дупката на бъчвата.
Но вече много вино било изтекло и се разляло по земята. На Ахмак Добри му станало студено. Зад гърба си той усетил някаква пълна торба. Опипал я и разбрал, че това е брашно.
– Чакай – рекъл си, – да попия виното, че да стане пак сухо.
И изсипал брашното в локвата вино. После започнал да тъпче с крака. Образувала се рядка каша. Гледа по едно време Ахмакът: нещо се белее в един кош. Попипал и разбрал, че това са яйца. До тях лежало мъртвото тяло на квачката. Бутнал я той – не мърда.
– Брей! – казал си, – квачката умряла и няма кой да мъти яйцата. Как ще се излюпят така?
И той седнал върху тях да ги мъти. От тежестта му всички яйца се счупили, но Ахмак Добри помислил, че кошът припуква и продължавал да седи върху яйцата…
По едно време бабата отворила вратата на избата да наточи вино за вечеря. Но като видяла в ъгъла да святят очите на гол човек, изпищяла, тръшнала вратата и като луда хукнала с викове:
– Леле Боже, сам вампирът влязъл в избата!… Ох, ох, изгори ми душицата!…
И като се кръстела, тя се втурнала в стаята и паднала отмаляла пред огнището.
Дъщерята не се уплашила, а разбрала, че пак мъжът й е направил някоя поразия, та взела една свещ и право в избата. Като го видяла, не знаела да се смее ли, или да плаче.
– Какво правиш тук, бре? Кога си дойде? Къде са колата и воловете? Защо си гол?
Но Ахмак Добри само вдигнал рамене и казал гордо:
– Не виждаш ли, ма? Мътя яйцата… Я гледай и каква каша съм направил! – и той посочил размесеното с вино брашно по земята.
– Ох, ох! – писнала жената и заскубала косите си. – Отиде ми животецът с този глупак! Къде го намериха, та ми зачерниха младините?…
И още през нощта дала на Ахмак Добри да се наметне с някаква дреха и без да се обади на родителите си от срам, повела го към тяхното планинско село…

Веднаж, срещу неделя, в един хан се отбил да си почине и да преспи Хитър Петър. Там имало и кафене. Влязъл той, поръчал си едно кафе и смирено заслушал какво си говорят хората. Тоя ден тук били събрани десетина хитреци. Всеки от тях се смятал за много умен и за мното хитър. Един-друг почнали да се хвалят. Станало дума и за Хитър Петър. Те му завиждали, че народът го почитал, затова започнали да говорят лошо за него.
– А бе, знам го аз този Хитър Петър – рекъл единият. – Той е луд човек. На две магарета сено не може да раздели.
– По-будала човек няма из нашенско – потвърдил друг. – Хората му се смеят, а той мисли, че намират приказките му за умни. Дето има една: "Ти го плюеш, а той вика: Божа росица…" Та и Петровата е такава…
Всички се засмели на тези думи.
Понеже никой не познавал Хитър Петър, той се спотайвал, пиел си кафето и си мислел що да скрои на тези умници, та да го помнят цял живот.
– Слушайте, хора – рекъл най-големият хитрец. – Какво сме седнали да се занимаваме с един смахнат човек? Такъв будала всеки може да изиграе и да се подиграе с него. Не си струва труда да говорим за него.
Всички поклатили глава и им станало драго, че чули още няколко лоши думи за Хитър Петър. А хитрецът продължил:
– Утре е неделя. В това село има голяма църква със сладкогласен поп. Я да повикаме един бръснар и да се спазарим на цяло да ни обръсне, та по-евтино да ни излезе… Че за света неделя да бъдем докарани като хората.
– Вярно бе! – съгласили се всички.
– Аз съм бръснар – скромно извикал Хитър Петър, който до сега все мълчал. – Защо ви е да търсите друг?
– Е, по колко ще ни вземеш на глава за бръснене?
– Чорбаджии – продължил смирено Хитър Петър. – Аз съм сиромах човек. Каквото ми дадете – съгласен съм. Днес ще имам разноски в хана два-три гроша. Платете ги и ще се наплатим.
Хитреците лукаво се спогледали.
– Ханджи – извикал единият. – От този човек няма да искаш пари за разноски. Ние ще ги платим.
Хитър Петър потрил ръце.
– Сега всеки трябва – казал той, – да отиде в стаята си и да чака ред. Аз ще ида да взема от торбата бръсначите. Ей сега ще дойда и ще почнем работа…
Хитър Петър скочил и излязъл.
А хитреците се закискали след него.
– Ама, че ударихме кьоравото, ха! Евтино ще ни излезе бръсненето. Вместо той нас, ние ще го обръснем. Будала човек!… И такива ги има… Хайде сега да си отиде всеки в стаята и там да чака будалата бръснар.
Станали и всеки отишъл в своята стая.
В това време Хитър Петър взел от ханджийката калъп черен лют сапун, един леген и ибрик с топла вода, наметнал шарена кърпа през рамото си и се заловил за работа.
Влязъл в първата стая. Тук, усмихнат под мустак, го чакал онзи хитрец, дето най-много говорил против него. Запретнал ръкави Хитър Петър и започнал да сапунисва добре лицето, брадата и главата с гъста пяна.
– Много люти, бе момче! – процедил през зъби сапунисаният.
– Трай, трай, и само гледай как гладко ще те обръсна, като за сватба. Нека добре да омекне брадата ти… А сега почакай малко, че съм забравил острия си бръснач. Сега ще го донеса.
И Хитър Петър грабнал легена със сапуна и право в другата стая. Насапунисал и друг хитрец. После му казал, че е забравил бръснача си и го оставил уж за малко. Така отивал от стая в стая, докато насапунисал всичките. Сапунът бил лют, та никой не смеел да си отвори очите. Всички чакали да дойде бръснарят и да започне бръсненето…
А през това време Хитър Петър се измил добре, нахранил се, взел в торбата един хляб и буца сирене и се обърнал към ханджията:
– Ханджи, аз си заминавам. Пък яденето и другите разноски ще платят онези приятели, дето сами ти обещаха. Хайде, кажи им много здраве от бачо им Хитър Петър. Нека да го помнят и да го благославят…
И си заминал.
Чакали, чакали насапунисаните да дойде бръснарят, никой не идвал. По едно време един от хитреците, като не можел да търпи повече лютия сапун, излязъл вън и започнал да вика:
– А бе, къде е този калпав бръснар? Половин час го чакам да донесе бръснача си и още го няма… Очите ми ще изгорят!
Като го чули, един по един започнали да излизат всички хитреци, да чистят с кърпи очите си и, като се виждали един-друг така изцапани, с течащ сапун по шиите, по ушите и по ризите им, разбрали, че ги е изиграл някой хитрец.
– Бре, къде е този бръснар – викали те един през друг и тичали насам-натам из двора и стаите си. – Де е този проклет човек, който така ни омаскари?
– Ханджи, улови го, бе! Улови този бръснар, дявол да го вземе и го дай ти на нас.
Събрали се от махалата жени, деца и мъже. Те гледали насапунисаните хитреци, сочели ги с пръст, смеели се и ги подигравали.
– Вода бе, дайте вода да се измия, че ми отидоха очите! – крещял един.
– Ох, ще му одера кожата на този разбойник – викал друг и си триел зачервените очи. – Къде е той, бе джанъм?
– Онзи, бръснаря ли? – попитал кръчмарят, като се подсмихвал. – Онзи, дето обещахте да му платите разноските ли?
– Той, той. Къде е?
– А че той се наяде за ваша сметка и си отиде човекът… И ми рече: "Много здраве им кажи от бачо им Хитър Петър. Нека добре да го помнят…"
– Тоз ли е бил Хитър Петър? – креснали изненадани и ядосани хитреците. – Брей, изигра ни, без да се усетим, ха!… И се затичали към селската река да си умият лицата и главите.
А селяните продължавали да им се смеят през глава и да ги подиграват…

Един цар искал да знае колко езера и върхове има в Пирин планина и давал като награда дъщеря си за жена на този, който ги изброи. Мнозина ходили, а малцина се връщали живи, защото нощно време дохождали юди и ги убивали. Затова никой вече не отивал да ги изброи.
Най-сетне се наели двама братя близнаци да отидат и да ги изброят. Те стигнали в Пирин планина – ходили цял ден и вечерта стигнали до едно езеро. Край брега му имало скала и под нея легнали да спят на завет.
На другия ден, още в зори, излезли юдите да се надбягват с крилатите си елени и да си перат сенките в езерото. Двамата братя лежали, завити с един губер. Само русите им глави се подавали отгоре, а те си приличали като две капки вода. Видяла ги отдалече една юда и казала на другата:
– Мори, видяла ли си човек с две глави? Тя отговорила:
– Как така човек с две глави? Първата рекла:
– Както има седемдесет и седем езера и седемдесет и седем върха в Пирин планина, така и този човек има две глави.
Малкият брат чул това и събудил големия.
– Ставай, бате, аз преброих върховете и езерата в Пирин планина.
След това отишли при царя, казали му колко са върховете и езерата и малкият брат се оженил за царската дъщеря.

Преди далечните Минало-свършени времена, о, мое Безценно съкровище, беше Времето на Самото начало. Тогава именно Върховният магьосник направи всичко да бъде готово за животните. Първо приготви Земята; после приготви Морето; и тогава каза на Животните, че могат да излязат и да играят. И животните попитаха:
— О, Върховни магьоснико, на какво да играем? И той им рече:
— Ще ви кажа.
Той взе в шепите си Слона — Големия слон, в който се съдържаха всички слонове за в бъдеще — и му рече:
— Играй на Слон!
И Големият слон започна да играе, както му беше речено. Той взе Бобъра — Големия бобър, в който се съдържаха всички бобри за в бъдеще — и му рече:
— Играй на Бобър!
И Големият бобър започна да играе, както му беше речено. Той взе Кравата — Голямата крава, в която се съдържаха всички крави за в бъдеще — и й рече:
— Играй на Крава!
И Голямата крава започна да играе, както й беше речено. Той взе Костенурката — Голямата костенурка, в която се съдържаха всички ко¬стенурки за в бъдеще — и й рече:
— Играй на Костенурка!
И Голямата костенурка започна да играе, както й беше речено.
И така той взе поред всички животни — зверове, птици и риби — и им рече на какво да играят.
Но към края на деня, когато хората и нещата стават уморени и неспокойни, дойде Човекът (със своята малка Дете-дъщеря? Да, разбира се!) със своята малка Дете-дъщеря, със своето Безценно съкровище на рамене. И Човекът рече:
— О, Върховни магьоснико, на какво играеш с животните?
И Върховният магьосник рече:
— О, Сине Адамов, играя на Самото начало. Но ти си много голям и умен за тази игра.
И Човекът се поклони и рече:
— Да, много съм голям и умен за нея, но ти гледай да сториш тъй, че всички Животни да ме слушат.
Но докато двамата разговаряха, ракът Пау Ама — тъкмо му беше дошъл редът да узнае на какво трябва да играе — се измъкна настрани-настрани и се плъзна в морето като си казваше:
„Аз ще си играя на каквото си желая в дълбоките води и няма да слушам този Син Адамов!"
Никой не го видя освен малката Дете-дъщеря върху рамото на Човека. И играта продължи, докато не остана нито едно Животно, което да не знае на какво трябва да играе. И Върховният магьосник отупа дланите си от лекия прах и тръгна по света да провери как играеха Животните.
Той отиде на Север, о, мое Безценно съкровище, и видя, че Големият слон рине със своите бивни зъби и тъпче с краката си съвсем новата, приготвена за него гола земя.
— Кун? — рече Големият слон, което значеше: „Добре ли е?"
— Пая кун! — рече Върховният магьосник, което значеше: „Много добре". И той дъхна върху камъните и буците земя, които Големият слон беше натрупал, и те станаха високите Хималайски планини, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Той отиде на Изток и видя, че Голямата крава пасе в съвсем новото, приготвено за нея поле; тя лизна с езика си наведнъж цяла гора, погълна я и се излегна да я пре¬живя.
— Кун? — рече Голямата крава.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху голото, което тя беше опасла, и върху мястото, където беше легнала, и едното стана Голямата индийска пустиня, а другото — пустинята Сахара, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Той отиде на Запад и видя, че Големият бобър заприщва с дървета устията на няколко съвсем нови реки, приготвени за него.
— Кун? — рече Големият бобър.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху дърветата и върху застоялите води и те "станаха Евърглейдските блата във Флорида, и ти можеш да ги откриеш на картата.
Тогава той отиде на Юг и видя, че Голямата костенурка рови с плавниците си съвсем новия пясък, приготвен за нея, така че скали и песъчинки хвърчаха на всички страни и падаха далече в морето.
— Кун? — рече Голямата костенурка.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. И той дъхна върху скалите и пясъка, които бяха нападали в морето, и те станаха прекрасните Борнео, Целебес, Суматра, Ява и останалите острови от Малайския архипелаг, и ти можеш да ги откриеш на картата. Само че са много, да знаеш.
Скоро след това Върховният магьосник срещна Човека край брега на реката Перак — тя тече в Малакския полуостров — и му рече:
— Сине Адамов, слушат ли те всички Животни?
— Да — рече Човекът.
— Слуша ли те цялата Земя?
— Да — рече пак Човекът.
— Слуша ли те цялото Море?
— Не! — рече Човекът. — Веднъж денем и веднъж нощем Морето навлиза в реката Перак и изтласква водите й в гората и от тях къщата ми е цялата влажна; веднъж денем и веднъж нощем то се връща назад и завлича със себе си речната вода, тъй че лодката ми остава на сухо в калта. Това ли е играта, на която си му казал да играе?
— Не! — рече Върховният магьосник. — Това е друга и лоша игра.
— Ето, гледай! — рече Човекът. И в този миг голямото Море навлезе в устието на реката Перак, като изтласкваше водата й назад, докато тя заля на огромно пространство гъстите гори и наводни къщата на Човека.
— Това е нередно. Пусни лодката си във водата, да открием кой си играе с цялото Море! — рече Върховният магьосник.
Те се качиха в лодката — малката Дете-дъщеря също тръгна с тях. Човекът взе
своя „крие" — един извит нож, с острие, къдраво като пламък, тласна лодката в реката Перак и тримата поеха. Тъкмо тогава Морето почна да отдръпва водата си и течение¬то му изсмука лодката през устието на реката, край Селангор, край Малака, край Сингапур, все по-нататък до остров Бинтан, тъй бързо, сякаш нещо я дърпаше с връв. Тогава Върховният магьосник се изправи в нея и извика:
— Хей, Зверове, Птици и Риби, които взех в шепите си при Самото начало! Аз ви научих да играете всяко играта, която беше за него, и искам да зная: кое от вас си играе с Морето?
Тогава всички Зверове, Птици и Риби се обадиха в един глас:
— Върховни магьоснико, ние играем игрите, които ти ни каза, че трябва — ние и децата ни — да играем! Никое от нас не си играе с Морето!
Тогава Луната изгря — голяма и кръгла — над водите и Върховният магьосник рече на гърбавия старец, който живее на нея и открай време суче връв за въдицата си, с която се надява някой ден да улови Света:
— Хей, Лунни рибарю, ти ли си играеш с Морето?
— Не — рече Рибарят. — Аз си суча връв за въдицата, с която някой ден ще уловя Света; но не си играя с Морето!
И той продължи да суче връвта си.
Но на Луната живее и един Плъх, който, докато Рибарят суче връвта, непрекъснато му я изгризва и Върховният магьосник му рече:
— Хей, Лунни плъхо, ти ли си играеш с Морето?
— Не! — рече Плъхът. — Аз съм много зает да гриза връвта, която Рибарят усуква; нямам време да си играя с Морето!
И той продължи да гризе връвта.
Тогава малката Дете-дъщеря вдигна нагоре своите малки, меки мургави ръчички с чудесни гривнички от раковини по тях и каза:
— О, Върховни магьоснико, когато моят Татко ти заговори в Самото начало и аз бях на рамото му, и ти казваше на Животните кое на каква игра да играе, едно непослушно Животно се скри в Морето, преди да му кажеш неговата игра.
И Върховният магьосник рече:
— Колко мъдри са малките дечица, когато наблюдават внимателно и не говорят много. Как изглеждаше това животно?
И малката Дете-дъщеря каза:
— Беше кръгло и беше плоско; и очите му бяха като израсли на стъбълца; и вървеше настрани, ето така; и беше покрито отгоре със здрава плочка.
И Върховният магьосник рече:
— Колко са мъдри малките дечица, когато казват истината. Сега разбрах къде е отишъл Пау Ама. Подай ми веслото!
Той взе веслото, но нямаше нужда от гребане, защото водата на Морето се носеше неотклонно и равномерно край островите, докато стигнаха до мястото, наречено Пусат Тасек — Сърце на морето, — където се отваря голямата пропаст, водеща до самата сърцевина на Света; в тази пропаст расте Вълшебното дърво „Пау Янги", което ражда чудодейните двойни орехи. Тогава Върховният магьосник потопи ръката си до рамото в дълбоката топла вода и под корените на Вълшебното дърво напипа широкия гръб на рака Пау Ама. А Пау Ама се сгуши при докосването и от това цялото Море се надигна, както се надига водата в кофичката ти, когато си мушнеш ръчичката в нея.
— Аха! — рече Върховният магьосник. — Сега зная кой си е играел с Морето!
И той извика:
И Пау Ама се обади дълбоко там някъде отдолу:
— Тук си живея. Веднъж денем и веднъж нощем излизам да си търся храна.
Веднъж денем и веднъж нощем пак се връщам у дома. Остави ме на мира!
Тогава Върховният магьосник рече:
— Слушай, Пау Ама. Когато излизаш от пещерата си, водите на Морето се втичат в Пусат Тасек и от това бреговете на всички острови остават на сухо и малките рибки измират, а Раджа Моян Кабан, Царят на слоновете, си изцапва краката с кал; когато
пък се връщаш в Пусат Тасек, Морето се надига и от това половината малки островчета остават под водата и къщата на Човека бива залята, а Раджа Абдулах, Царят на крокодилите, се нагълтва със солена вода.
Тогава дълбоко, там нейде отдолу, Пау Ама се засмя и каза:
— Не знаех, че съм можел толкоз много. Отсега нататък ще излизам по седем пъти на денонощие и Морето няма да остава миг спокойно.
И Върховният магьосник рече:
— Не мога да те накарам да играеш на играта, която ти бях определил, Пау Ама, защото ти ми се изплъзна при Самото начало. Но ако не се страхуваш, излез малко вън да си поговорим.
— Не се страхувам! — рече Пау Ама и изплува на морската повърхност под лунната светлина. Нямаше на света друго животно, грамадно като Пау Ама, защото той беше Царят на всички раци, не обикновен Рак, а Рак на раците. Единият ръб на черупката му опираше брега при устието на Саравак, другият — при устието на Паханг! А висок беше колкото дима на три вулкана! Като се надигаше между клоните на Вълшебното дърво, той отбрули случайно един от едрите му плодове близнаци, от които човеците се подмладяват; малката Дете-дъщеря видя чудотворния орех с двойна ядка да се клатушка и подскача във водата край лодката, извади го и почна да чопли зелените му очички със своите малки златни ножички.
— Хайде, Пау Ама! — рече Върховният магьосник. — Направи сега една Магия, да те видим колко много можеш!
Пау Ама завъртя очи, размърда крака, но успя само да развълнува Морето, защото, макар и да беше Цар на раците, все пак си оставаше един Рак и нищо повече. И Върховният магьосник се разсмя:
— Изглежда, че не можеш толкоз много, Пау Ама — рече той. — Дай сега аз да опитам!
И той направи една Магия с лявата си ръка, и то само с кутрето на лявата си ръка, и изведнъж — гледай и се май, о, мое Безценно съкровище! — твърдата синьозеленикавочерна черупка на Пау Ама падна от него, както пада обвивката от кокосовия орех, и Пау Ама остана гол и мек като малките рачета, които ти, о, мое Безценно съкровище, ловиш край морския бряг!
— Видя ли колко много можеш? — рече Върховният магьосник. — Да кажа ли сега на Човека до мен да те насече на късчета със своя „крие"? Да пратя ли сега да повикат Раджа Моян Кабан, Царя на слоновете, да те намушка с дългите си бивни? Или да извикам Раджа Абдулах, Царя на крокодилите, да те захапе със страшните си зъби?
И Пау Ама се примоли:
— Ти ме посрами. Върни ми твърдата черупка и ме пусни да се върна в моя Пусат Тасек и аз ще излизам да си диря храна само веднъж денем и веднъж нощем!
! Но Върховният магьосник рече:
| — Не, Пау Ама, няма да ти върна черупката, защото ти ще пораснеш още и ще станеш по-силен и тогава пак ще се възгордееш, ще забравиш обещанието си и отново ще почнеш да си играеш с Морето. Тогава Пау Ама каза:
— Но как ще живея? Аз съм толкова голям, че мога да се скрия само в Пусат Тасек; ако отида другаде, какъвто съм мек сега, Акулите ще ме изядат; а ако остана в Пусат Тасек, ще умра от глад.
И като каза това, той размърда краката си и заплака.
— Чувай, Пау Ама! — рече тогава Върховният магьосник. — Не мога да те накарам да играеш на играта, която ти бях определил, защото ти ми се изплъзна при Самото начало, но ако поискаш, аз мога да направя от всеки камък, от всяка дупка, от всяко
снопче водорасли във всички морета по един сигурен Пусат Тасек за теб и децата ти до края на Света.
Тогава Пау Ама каза:
— Това е добро, но аз още не съм решил. Виж го, ето го Човека, който те заговори при Самото начало. Ако не беше той, аз нямаше да се уморя от чакане и нямаше да избягам, и всичко това нямаше да се случи. Той какво ще направи за мен?
И Човекът рече:
— Ако поискаш, аз мога да направя една Магия, така че и дълбоката вода, и твърдата земя да станат дом за теб и децата ти и вие да можете да се криете и в морето, и на сушата.
И Пау Ама каза:
— Още не съм решил. Виж го, това е момиченцето, което ме видя, като се измъквах при Самото начало. Ако то беше казало тогава, Върховният магьосник щеше да ме извика обратно и всичко това нямаше да се случи. То какво ще направи за мен?
И малката Дете-дъщеря каза:
— Орехът, който ям, е много вкусен. Ако поискаш, аз мога да направя една Магия и да ти дам тези здрави и остри ножички, тъй че ти и децата ти да можете да си чупите с тях по цял ден кокосови орехи като този, когато излизате на сушата; и да си изравяте
с тях по един Пусат Тасек за всички, когато нямате наблизо камък или дупка; и с тях да се катерите по дърветата, когато поискате.
И Пау Ама каза:
— Все пак още не съм решил, защото, какъвто съм мек, всички тези дарове няма да ми помогнат. Върни ми черупката, о, Върховни магьоснико, и аз ще играя на твоята игра.
И Върховният магьосник рече:
— Добре, ще ти я върна, Пау Ама, за единадесет месеца от годината. Но на дванайсетия месец всяка година тя отново ще омеква, за да те държи смирен, като ти спомня, Пау Ама — на теб и на децата ти, — че аз мога да правя Магии; защото виждам, че инак, когато те направим да живееш и във вода, и на сухо, ти ще се възгордееш, а когато ти дадем тези ножици, за да се катериш по дърветата да си чупиш орехи и да си ровиш дупки с тях, ще останеш лаком и нахален, Пау Ама!
Тогава Пау Ама помисли малко и каза:
— Реших! Приемам даровете!
И тогава Върховният магьосник направи една Магия с дясната си ръка, и то с петте пръста на дясната си ръка, и — гледай и се май, о, мое Безценно съкровище! — из¬веднъж Пау Ама почна бързо-бързо да се смалява, да се смалява, да се смалява, докато накрай се превърна в мъничко зелено раче, което плуваше във водата край ръба на лодката, като пискаше със съвсем тъничко гласче:
— Дай си ми ножичките! Дай си ми ножичките!
И Детето-дъщеря го грабна в малката си мургава шепичка, седна на дъното на лодката и му даде своите ножички. И малкият Пау Ама ги размаха в мъничките си ръчички, защрака с тях и записка:
— Мога да си ям орехи, да си троша черупки, да си ровя дупчици; мога да се катеря по дърветата; мога да си дишам на суша и да си намирам по един Пусат Тасек под всеки камък. Преди не можех толкоз много! Кун? (Добре ли е?)
— Пая кун! — рече Върховният магьосник и със смях го благослови. И Пау Ама пропълзя до ръба на лодката и цопна във водата. И беше тъй мъничък, че би могъл да се скрие в сянката на всеки сух лист на брега и на всяка празна раковинка на морското дъно.
— Правилно ли сторих? — рече Върховният магьосник.
— Да — рече Човекът. — Но сега трябва да се върнем обратно до река Перак, а това е дълъг път за гребане. Ако бяхме изчакали Пау Ама да излезе от Пусат Тасек и да си влезе в него пак, водата щеше да ни върне сама там, откъдето дойдохме. И гребането щеше да бъде по-малко.
— Мързелив си! — рече Върховният магьосник. — Щом е тъй, нека до края на дните си ти и децата ти да искате все „Малко, малко" да работите и от това „Малко! Малко!" да ви излезе името „Малайци"!
И той вдигна пръст към Луната и рече:
— Хей, Рибарю, този Човек иска малко да работи и не му се гребе до дома. Изтегли му лодката със своята въдица!
— Не — рече Човекът, — щом аз ще искам малко работа до края на дните си, нека през всичките ми дни Морето работи за мен по два пъти на ден! Ще падне по-малко гребане.
И Върховният магьосник се разсмя и рече:
— Пая кун! (Много добре!)
И Лунният плъх престана да гризе връвта; и Рибарят спусна своята въдица до Морето и с нея го издърпа цялото край остров Бинтан, край Сингапур, край Малака, край Селангор, дордето лодката префуча обратно през устието на реката Перак.
— Кун? — каза Лунният рибар.
— Пая кун! — рече Върховният магьосник. — И отсега нататък дърпай и отпускай морето по два пъти денем и два пъти нощем, та да има малко-малко гребане за малай¬ските рибари. Но дърпай и отпускай внимателно, че да не направя и на теб една Магия като на Пау Ама!
И тримата продължиха нагоре по река Перак и си легнаха да спят, о, мое Безценно съкровище.
А сега слушай и внимавай!
От този ден до днес Луната винаги дърпа и отпуска Морето и прави това, което ние наричаме приливи и отливи. Понякога Рибарят дръпва малко по-силно — и тогава имаме високи приливи, а друг път съвсем слабо — и тогава имаме ниски приливи. Но обикновено той внимава, защото си спомня какво му е казал Върховният магьосник.
А Пау Ама? Като си играеш край морския бряг, ти можеш да видиш как всички деца на Пау Ама си правят малки Пусат Тасечета под всеки камък и снопче водорасли; можеш да ги видиш как размахват малките си ножички; а в някои части на света те наистина живеят на сушата, катерят се по дърветата и ядат кокосови орехи, както малката Дете-дъщеря им беше обещала. Но веднъж в годината всички Пау Ама хвърлят твърдата си черупка и стават меки — за да си спомнят какво може да им направи Върховният магьосник. И все пак не е хубаво да се убиват и ловят децата на Пау Ама само защото първият Пау Ама е бил горделив и груб преди толкоз много време.
А, щях да забравя! Децата на Пау Ама никак не обичат да бъдат измъквани от техните малки Пусат Тасечета и носени насам-натам в разни стъклени буркани; и за-това те ти щипят пръстчетата със своите ножички, о, мое Безценно съкровище, и така ти се пада!
* * *
Искаш ли да идем двама в къщата на Пау Ама? Ако искаш, от Джакарта ще си купим една карта, но най-точна — не оная без Пенанг и Сурабая, без Бангкок и даже без Черибон и Целебес — точна, за да има в нея и Камбоджа и Гвинея; и тогаз ще вземем влака от Борнео до Малака, ще направим малък тур с параход до Сингапур, ще разгледаме тъдява Филипините и Ява и от капитана стар — мой другар от Макасар — ще измолим да поспре във Молукското море, а щом стигнем вече там, като пресечем Церам, край брега на Саравак ще намерим един знак, който казва: „Пау Ама беше тука, но го няма".
Но за да извършиш това пътешествие, трябва да вземеш един Атлас (това е най-хубавата книжка с картинки на света) и в картата на Югоизточна Азия да потърсиш и намериш всички имена на острови и градове. В стихотворението те са малко разбъркани, но това е, за да се намират по-мъчно и за да може да станат стихчетата. Ако ти не знаеш да четеш, помоли някой друг да ти ги покаже на картата.

Един селянин помолил монах от школата Тендай да прочете сутрите над неговата починала жена. След четенето той попитал:
– Смяташ ли, че това ще е от полза за нея?
– Не само на жена ти, но и на всички чувстващи същества четенето на сутри носи полза – отговорил монахът.
-Ти казваш, че това носи полза на всички чувстващи същества – казал селянинът, – но моята жена сигурно е още слаба и други могат да я излъжат и да си присвоят полагащата й се полза. Бъди така добър, прочети сутрите само за нея.
Монахът пояснил, че всеки будист се стреми да носи благо на всички живи същества и се радва да служи на всяко от тях.
– Прекрасно учение – казал селянинът, – но моля те направи само една уговорка. Моят съсед е такъв грубиян и подлец – изключи от всички чувстващи същества поне него.