Чуй всички приказки

Един цар, прекосявайки царството си със своите придворни, срещнал двама бедняци, облечени в парцали. Той веднага се спрял, слязъл от колесницата, поклонил им се доземи и ги разцелувал.
Придворните били оскърбени от тази постъпка на царя, унижаваща според тях царското достойнство. Те обаче не се решили да изразят своето недоволство. Тежестта, да обясни на царя неприличието на постъпката му, поел върху себе си неговият брат. Царят го изслушал и обещал да му отговори.
В този град имало такъв обичай. При гражданин, осъден на смърт, предния ден изпращали глашатай с тръба, който започвал да тръби под прозорците на дома му.
Същата вечер, когато царят се обяснявал с брат си, изпратил тръбач под прозорците на дома му. Той естествено се опечалил и цяла нощ не спал.
На сутринта заедно с жена си отишъл в царския дворец. Царят го приел във вътрешните си покои и казал: "Неразумни! Ти се изплаши от проповедника на моята воля, макар че не си направил нищо срещу мен, което да е достойно за смъртно наказание. Как можеш да ме учиш, когато аз отдадох предпочитание на бедните – проповедниците Божии, които по-гръмогласни от всяка тръба ми проповядват за смъртта и за страшното пришествие на моя владика, пред който аз греша безкрайно?"
Така сега, разобличавайки своето безумие – заключил царят, – по този начин ти се уплаши."
Но тъй като брат му изказал своето неудоволствие по съвета на придворните велможи, той не оставил и тях без разобличаване. Заповядал да направят четири сандъка, два от тях да позлатят отвън, а вътре да сложат смърдящи кости; а другите да намажат със смола, а вътре да сложат скъпоценни камъни.
Като приготвил това, царят извикал велможите и посочвайки сандъците, ги попитал: "Кои сандъци са подобри – позлатените или намазаните със смола?"
Велможите посочили първите. Царят заповядал да отворят и едните, и другите. Нещата станали ясни. Тогава Царят казал на велможите: "Знайте, че трябва да се обръща внимание на вътрешното и съкровеното, а не на външното. Вие се обидихте, когато се поклоних на зле облечените бедняци. А аз гледах с очите на разума, че те са честни и благородни по душа."

Някога, много отдавна, живял един глупав богаташ.
Той бил прост, за нищо нямал ясна представа. Отишъл той при друг богаташ, видял, че онзи има триетажна кула-висока, просторна, величествена. От висотата й се виждала необятна далечина.
лупакът бил обхванат от завист и си помислил: "Аз му отстъпвам по богатство. Защо и аз да не си напея такава кула? Това трябва да се направи без отлагане. Той на минутата повикал дърводелец и го попитал: "Можеш ли да ми построиш същата красива кула като на онзи богаташ?" Дърводелецът отговорил: "Та нали аз съм я строил тази." "Тогава – казал глупакът – същата построй сега и за мен."
Дърводелецът веднага измерил земята и започнал да поставя фундамента за постройката. Глупакът, като видял, че той прави тухлена зидария, за да издигне строежа, се усъмнил в нещо и започнал да се безпокои. Тъй като не било по силите му да разбере кое за какво е, той попитал дърводелеца какво намерение има. "Да строя триетажно здание"- отговорил дърводелецът. Но глупакът продължавал: "На мен не ми трябват два етажа. Ти отначало ми построй най-горния!" "Но къде се е чуло и видяло – отговорил дърводелецът. – Нима е възможно, без да е заложен фундамент, да бъде построен първи етаж? А без да е построен втори, как може да се вдигне трети?" Но глупакът упорито си знаел своето: "Ама на мен не ми трябват долните два етажа. Построй ми най-горния!"

Овенът на съседа на Учителя изчезнал. За да го намери, съседът вдигнал накрак цялата община и помолил Учителя да му даде учениците си.
– Защо толкова много хора за търсенето на един овен? – попитал Учителят.
– Пътят има много разклонения – отговорил съседът.
– Намерихте ли овена? – попитал Учителят, когато те се върнали.
-Не! Изчезнал е! -Защо е изчезнал?
– След всяко разклонение на пътя има още разклонения. Не знаем по кое от тях е тръгнал овенът и затова се върнахме.
От огорчение лицето на Учителя се променило и задълго потънал в мълчание. За целия ден той нито веднъж не се усмихнал. Удивени, учениците му го попитали:
– Защо престанахте да говорите и да се усмихвате? Нали овенът е евтин добитък. При това той не е ваш.
Учителят нищо не отговорил и те нищо не разбрали.
Един от учениците разказал за това на съдията. На другия ден съдията, заедно с този ученик, отишъл при Учителя. – Ще се осмеля да ви задам въпрос – казал съдията, – кой от тримата братя е прав и кой не?
Някога трима братя учили при един наставник. Придобили знанието за милосърдието и дълга, те се върнали у дома.
"Какво е учението за милосърдието и дълга?" – ги попитал баща им.
Големият брат отговорил: "Милосърдието и дългът ми повеляват да пазя самия себе си, а едва след това своята слава."
Средният брат отговорил: "Милосърдието и дългът ми повеляват да се стремя към слава, без при това да жаля себе си."
А най-малкият брат казал: "Милосърдието и дългът ми повеляват да съхраня и живота, и славата."
-А на чия страна е истината в една друга история? – попитал Учителят. – Лодкарят, който живеел на бреза на реката, свикнал с водата, смело плавал и управлявал лодката си. От прехвърлянето през реката той заработвал толкова, че му стигало да нахрани сто гърла. И ето че взели със себе си провизии, при него дошли да се учат. И едва ли не половината от учениците потънали. Ето каква вреда е донесло на мнозина това, което на един е донесло такава полза!
Съдията станал и мълчаливо излязъл, а ученикът, който го довел, започнал да го укорява:
-Защо ти зададе толкова отдалечен от темата въпрос? Учителят отговори толкова мъгливо. В резултат още повече се обърках.
-Уви! – казал съдията. – Ти си живял близо до Родения преди, упражнявайки се в неговото учение, и толкова зле го разбираш!
Ако овенът е изчезнал, защото на пътя има много разклонения, то философите губят живота, защото науката е многостранна. Това не означава, че учението в корена си е различно, че коренът му не е един. Но това показва колко далеч се разминават неговите клони. За да не загине и да се намери изгубеното, е необходимо завръщане към общия корен, необходимо е връщане към единството.

Звездата на Аллахабад посочи пътя. И така ние посетихме Сарнат и Гая. Навсякъде злоупотребяваха с религиите. По обратния път при пълнолуние стана паметното изявление на Христос.
По време на нощния преход водачът загуби пътя. След търсене аз намерих Христос, седящ на пясъчен хълм и гледащ пясък, залят от луната.
Аз казах: "Загубихме пътя, трябва да изчакаме звездното положение."
"Россул М., за какво ни е път, когато цялата земя ни очаква!" Като взе бамбукова пръчка, той очерта квадрат около отпечатъка на неговата следа, като добави: "Истина говоря – с крака човешки." След това, като отпечата дланта си, също я очерта с квадрат. "Истина, с ръка човешка." Между квадратите той начерта подобие на колона и я покри като с полусфера.
Той каза: "О, как оум ще проникне в съзнанието човешко! Ето аз направих сърцевина и дъга над нея и заложих основата на четирите страни. Когато с краката човешки и с ръцете човешки бъде построен храм, където процъфтява заложената от мен сърцевина, нека по моя път да минат строителите. Защо чакаме път, когато той е пред нас?" И като стана, задраска с пръчка начертаното.
"Когато името Христово бъде произнесено, тогава ще се прояви начертаното. Запомни моето съзвездие, квадрата и девет звезди ще засияят над храма. Знак на стъпало и на ръка ще бъде начертан над крайъгълен камък." Така каза Сам преди новолуние. Жегата на пустинята беше голяма.

Имаше някога двайсет и пет оловни войници, които бяха направени от една стара оловна лъжица. Те държеха пушките си на рамо, стояха с дигнати глави и бяха облечени в червени мундири, украсени със синьо — да, чудно хубави бяха тия войници! Първите думи, които те чуха, когато отвориха капака на кутията им, бяха: „Ах, оловни войници!" Тия думи извика едно малко момченце и запляска с ръце. То получи оловните войници за рождения си ден и веднага започна да ги нарежда по масата. Всички войници бяха съвсем еднакви, само един от тях не приличаше на другите: той имаше само един крак, защото беше излян последен и оловото не бе стигнало за него. Но той стоеше върху единия си крак също тъй здраво, както и останалите, и тъкмо поради тая причина изглеждаше най-интересен от всички.
На масата, където малкото момченце нареди войниците, имаше и много други играчки, ала най-хубава от всички беше един картонен палат. През малките прозорци можеше да се надникне вътре в залите. Пред самия палат се виждаха мънички дръвчета около едно парченце огледало, което представляваше езеро. По езерото плуваха и се оглеждаха восъчни лебеди. Това беше чудно хубаво, но най-хубаво от всичко беше едно момиченце, което стоеше посред разтворените врати на палата. То беше изрязано от хартия и бе облечено в копринена рокличка. През рамото му се спущаше тясна синя панделчица, а на гърдите му светеше блестяща звезда, голяма колкото цялото му лице. Момиченцето стоеше на един крак, с протегнати ръце — то беше балерина, а другият му крак бе дигнат тъй високо, че нашият оловен войник съвсем не можеше да го види. Той си помисли, че хубавицата е също като него с един крак.
— Ето жена за мен! — каза си той. — Само че тя, както изглежда, е от благородно семейство, живее в палат, а аз имам само една кутия, в която сме натъпкани двайсет и пет души — там няма никакво място за нея! Но все пак нека се опитам да се запозная.
И той се скри зад табакерката, която също стоеше на масата. Оттук войникът можеше да наблюдава отлично чудната балерина, която продължаваше да стои на един крак, без да губи равновесие.
Късно вечерта сложиха в кутията всички други оловни войници и всички хора в къщата легнаха да спят. Сега играчките започнаха сами да играят „на гости", „на война" и на криеница". Оловните войници заблъскаха капака на кутията, те също искаха да играят,
но не можеха да излязат. Малкият Троши-Орешко се премяташе, калемът скачаше върху плочата. Дигна се такъв шум и олелия, че и канарчето се събуди и започна също да говори, само че в стихове. Не мръднаха от местата си само балерината и оловният войник: тя стоеше както по-рано издигната на пръстите си, с протегнати ръце, той пък държеше бодро пушката си и не сваляше очи от нея.
Удари дванадесет часа. Щрак! — и табакерата се отвори.
В нея имаше не тютюн, а едно малко таласъмче. Каква изненада!
— Хей, войниче! — извика таласъмчето. — Какво си ококорил очи? Оловният войник се престори, че не чува нищо.
— Чакай, аз ще ти дам да разбереш! — рече таласъмчето.
На сутринта децата станаха и сложиха оловния войник на прозореца.
Изведнъж — дали от таласъмчето или от вятъра — прозорецът се отвори и нашият войник полетя с главата надолу от третия етаж. След миг той стоеше върху уличната настилка, обърнат с едничкия си крак нагоре: главата и пушката му се бяха забили между камъните.
Момченцето и прислужницата изтичаха веднага долу да го търсят, но въпреки всички усилия не можаха да го намерят. Те насмалко щяха да настъпят оловния войник и все пак не го забелязаха. Ако той им беше извикал: „Тук съм!" — те, разбира се, щяха да го намерят веднага, но той сметна за неприлично да крещи на улицата: нали носеше мундир!
Закапаха дъждовни капки. Капка след капка, докато най-сетне плисна пороен дъжд. Когато времето се проясни отново, дойдоха две улични хлапета.
— Я! — каза едното. — Оловен войник! Да го пуснем да плува!
И те направиха от вестник малка лодчица, сложиха в нея оловния войник и я пуснаха във врдата. Хлапетата тичаха отстрани и пляскаха с ръце. Господи, какви вълни шумяха във водата! След такъв проливен дъжд потокът, разбира се, беше буен.
Лодчицата подскачаше и се въртеше на всички страни така, че оловният войник трепереше цял, но се държеше храбро: с пушка на рамо, с дигната глава, с изпъчени гърди.
Лодката заплува под някакви дълги мостове; стана тъй тъмно, като че оловният войник попадна отново в кутията си.
„Къде ли отивам? — помисли си той. — Да, за всичко туй е виновно само таласъмчето! Ах, защо не е сега с мен поне оная хубавица, пък ако ще да стане и два пъти по-тъмно!"
В тоя миг отнякъде изскочи един голям плъх.
— Имаш ли паспорт? — попита той. — Дай си паспорта!
Но оловният войник мълчеше и стискаше здраво пушката си. Лодката се носеше, а плъхът тичаше след нея. У, как скърцаше той със зъби и как крещеше на тресчиците и сламчиците във водата:
— Дръжте го! Дръжте го! Той не е платил, не си е показал паспорта!
Но потокът носеше лодката все по-бързо и по-бързо и оловният войник вече виждаше светлина отпреде си, когато изведнъж се чу такъв страшен шум, който би смутил и най-големия храбрец. Представете си — на края на моста водата се изливаше в един голям канал! За оловния войник това беше също тъй страшно, както за нас е страшно да се при¬ближаваме с лодка към бездната на някой стръмен водопад.
Да се върне назад беше невъзможно. Лодката с оловния войник се плъзна надолу. Войникът не мигна дори с око. Лодката се завъртя… веднъж, два пъти, напълни се с вода и започна да потъва. Оловният войник се скри до гуша във водата. И още по-дълбоко…Водата покри главата му! В тоя миг той си спомни за хубавицата:
да, той не ще я види вече. В ушите му звучеше бойната песен:
Върви напред, войниче, не бой се от смъртта!
Хартията се разкъса, оловният войник падна на дъното и в същия миг една риба го глътна.
Каква тъмнина! Тук беше още по-лошо, отколкото под моста. Но оловният войник се държеше храбро и здраво стискаше пушката си.
Рибата се мяташе насам-натам, правеше страшни скокове и изведнъж замря като ударена от мълния. Блесна светлина и някой извика:
— Оловният войник!
Един рибар бе уловил рибата, беше я занесъл на пазара, сетне тя попадна в кухнята и прислужницата я разпра с един голям нож. Прислужницата хвана оловния войник с два пръста и го занесе в стаята, където всички се насъбраха да видят чудния пътешественик. Но оловният войник не се възгордя от това. Сложиха го на масата и колкото и чудно да изглежда, той се намери в същата стая, видя същите деца, същите играчки и великолепния дворец с хубавичката балерина! Тя стоеше, както и по-рано, на един крак, а другият беше издигнат високо във въздуха. Оловният войник се трогна и едва не зарони сълзи от оловво, но се въздържа, защото туй беше неприлично. Той гледаше хубавицата, а тя него, без да си кажат нито думица.
Изведнъж едно от децата хвана оловния войник и без всякаква причина го хвърли пра-во в печката. Навярно и за туй беше виновно таласъмчето!
Оловният войник се окъпа в светлина, стана му ужасно топло от огъня ли или от любовта и той сам не знаеше. Боята му се смъкна съвсем, той цял побеля — от пътуване или от скръб — кой знае? Той гледаше балерината, а тя — него; той чувствуваше, че се разтапя, но продължаваше да стои храбро с пушка на рамо. Изведнъж вратата на стаята се разтвори, вятърът грабна балерината и тя отлетя като силфида1 право в печката при оловния войник, светна за миг и изчезна! А оловният войник се стопи и стана на топчица. На другия ден прислужницата намери в пепелта на печката едно малко оловно сърчице. От балерината пък бе останала само звездата, но и тя беше почерняла като въглен.

Б

або мила, бабо драга –
казваме на баба ние.
Но щом дойде Баба Яга,
бягаме или се крием.
Тази страшна баба има
роден дом в Сибир далечен,
но по нрав неудържима
и при нас върлува вече.
Руските деца как плаши
ужким само е позната,
ала и децата наши
стряска, яхнала метлата.

С тази си метла тя горе
се разхожда по небето –
като мотопед пърпори
и лети като ракета.
Повече от сто години
с лошотия тя се слави
и във детските градини
пакости различни прави.
После заедно с децата
в първи клас тя преминава –
прави пакости познати
и в училище тогава.
Днес саксия ще събори
със най-хубавото цвете.
Утре пък голям прозорец
ще направи на парчета.
Ту, размахала тояга,
гони Митко или Гошо.
Ту в един компютър слага
някакво си дискче лошо.
В детската градина супа
плисна тя върху Калина.
После дививито счупи
и на някъде замина.
Бързо винаги се крие –
да не видят госпожите.
А какво да кажем ние
госпожите щом ни питат…

Но Калина има кака,
каката се казва Краси –
тя веднага без да чака
казва всичко на баща си.
Той разказал пък веднага
на един свой стар приятел –
какво върши Баба Яга
и как бяга със метлата…
Бил приятелят смешник, но
с много добрина в сърцето.
Пръв умник. Народът свикнал
да му вика Хитър Петър.
И решил той злата баба
непременно да накаже,
ако ще за туй да трябва
планина от хитрост даже,
смелостта на ягуара
и юнашка сила мъжка…

Първо купил от пазара
той метла със дълга дръжка.
Като таз на Баба Яга
тя била, но без мотор и
трудно литнал би с тояга
някой в сините простори….
„Нищо! – казал Хитър Петър. –
Този път така ще мина,
без хвърчене” – след което
скрил се в детската градина.
Скрил си и метлата проста
и на скришно сам застанал –
дълго си стоял на поста,
Баба Яга за да хване.

Ето я, най-после иде
и паркира си метлата.
Много скоро ще се види
днес каква ще е белята,
за която тя пристига.
Влиза в спалнята голяма –
тихичко, без шум да вдига,
и Калинка търси само.
Грабва я от легълцето,
във един чувал я слага
и го връзва, след което
вънка хуква Баба Яга.
Бяга също като хала
и на паркинга отива,
а Калинка във чувала
нанка кротка и щастлива.
Без да губи и минута
Баба Яга яхва бързо
своята метла прочута
и чувала там завързва.
Но когато врътна ключа
тя мотора да запали,
в същия момент научи,
че крадци са я обрали.
Те сменили са метлата,
обикаляща простора,
с друга проста, със която
хората метат си двора.

Тъй добрият Хитър Петър
който й смени метлата,
с хитрина спаси детето,
най-добричко сред децата.
Баба Яга арестува
той за кражбата ужасна –
върза я, че да кротува
пакостницата опасна.
Но наместо във затвора
като крадла да я прати,
дълго с нея си говори
и отвори й душата.

Тя подробно му разказа
как самичка все живее
и неканена омраза
бавно трупала се в нея.
Другите жени си имат
пълна със роднини къща,
а и внучета любими
всички те си имат също.
Без роднини тя е само
и тъй да живее трябва.
Никой не й казва „Мамо”.
Никой не й казва „Баба”.
И така пред Хитър Петър
тя душата си изплака
чак до дъно, след което
най-спокойно взе да чака
своята присъда тежка.

Ала Хитър Петър беше
много умен. По човешки
той реши и не грешеше:
Да започне Баба Яга
нов живот от днес различен.
Към бели да не посяга.
Всички хора да обича.
И особено децата,
на които да помага,
да ги вози на метлата
и да стане Баба Яга
вече най-добър приятел
с детската градина цяла,
да обича тя децата,
а и всички във квартала.

И какво видяхме ние –
тя прозорците ни вече
не ги чупи, а ги мие.
И на никого не пречи,
а цветенцата полива
и във кухнята помага –
весела и работлива,
чисто нова Баба Яга.
Даже от сърце предложи
среща в детската градина
да направим ако може
в близки дни със господина,
който й смени метлата…
Хитър Петър, че това е
и от приказки познат е
тя не можеше да знае.

Но когато за таз среща
готвиха се в една сряда,
изведнъж вълна гореща
лъхна ги откъм площада.
Там в училището беше
огън ненадейно пламнал.
Като факла то гореше
сякаш е купчина слама.
Бързо да гасят пожара
втурнаха се много хора.
Три коли с пожарникари
също бяха тука скоро.
Интересна гледка туй е
за деца и за големи –
три маркуча с водни струи
плисват без да губят време.
Всички уж спасени бяха
и, събрани на площада,
наблюдаваха с уплаха
пламналата жълта сграда.

И тогава ненадейно
първолак назад се върна –
като змей пожарът зейна,
с пламъци да го обгърне…
„Боже!” – викнаха веднага
възрастните и децата.
Но едничка баба Яга
бързо яхнала метлата
прелетя като ракета,
право в огъня се мушна
и така спаси детето
глупаво и непослушно.
Върнало се да си вземе,
без да мисли за пожара,
от чина си джиесма –
вкъщи да не му се карат.
А пък майка му горката
(и тя скоро се явила)
със поклони до земята
плаче: „Бабо Яго мила,
най-красива, най-добра си
ти на цялата планета,
ти си нейната украса,
ти си слънце, ти си цвете!”…

Баба Яга я прекъсна
и отиде да се мие,
че опушена и мръсна
я видяхме всички ние.
Но видяхме друго още,
ясно като че на снимка:
Баба Яга се превръща
за нас всички във любимка.

Живеели някога цар и царица. Те били честити, защото се обичали взаимно и поданиците им ги почитали. Едно не стигало, за да бъде пълно щастието им: нямали си наследник.
Един ден царицата седнала край един извор и се отдала на своята мъка:
— Колко съм нещастна, че си нямам дете! Трябва ли да умра без утеха? Както се окайвала така, забелязала как водата на извора се раздвижила. Един едър рак се появил и й рекъл:
— Царице, ти ще имаш най-сетне това, което толкова желаеш. Тук наблизо се намира великолепен палат, построен от феите. Невъзможно е да се намери, защото е заобиколен от гъсти гори. Но аз ти предлагам да те заведа там.
Царицата много се изненадала и му казала, че приема на драго сърце това предложение, само че не би могла да върви назад. Ракът се усмихнал и веднага се превърнал в дребна бабичка, която шлязла суха от извора. Дрехите й били бели с тъмночервена подплата, а сивите й коси били превързани със зелени панделки. Храстите и трънаците се отдръпвали да й сторят път, земята се покривала с теменужки и хиляди птици запели по дърветата.
Царицата още не се била съвзела от изненадата, когато пред очите й блеснал безподобен замък, целият в диаманти. Тя извикала от възхищение. В миг вратите му се разтворили и оттам излезли шест феи.
Те се приближили, направили дълбок поклон пред царицата й всяка и подала по едно цвете от безценни камъни: роза, лале, съсънка, кошничка, карамфил и калина.
— Царице — й казали те, — щастливи сме да ти известим, че ще добиеш една хубава принцеса, която ще наречеш Желана. Не забравяй, щом тя се роди, да вземеш букета, който ти даваме, и да назовеш всяко цвете по име, като си помислиш за нас. Ние веднага ще се
явим.
Царицата, преизпълнена с радост, им благодарила хиляди пъти. Наскоро се появила на бял свят една очарователна принцеса. Тя я нарекла Желана, взела букета и назовала всич¬ки цветя едно след друго.
В миг феите пристигнали. Те целунали детето и щедро го дарили. Възхитена, царицата още им благодаряла, когато влязъл толкова голям рак, че едва минал през вратата.
— Ах, неблагодарна царице! — викнал ракът. — Как е възможно толкова скоро да забравиш феята на извора и услугата, която ти направи, като те заведе при сестрите си? Ти всич¬ките повика, само аз единствена съм отритната.
Царицата безутешно я уверявала, че е мислила да назове името на нейното цвете, и я умолявала да не й отказва своето приятелство и да бъде благосклонна към принцесата. Феите присъединили своя глас към нейния.
— Скъпа сестро — казали те, — не се сърди на царицата, тя не е имала намерение да те засегне. Излез от рачешкия образ и покажи истинския си чар.
Феята на извора била себелюбива. Похвалите на сестрите й смекчили нейния гняв.
— Е добре! — рекла тя. — Няма да сторя на Желана всичкото зло, което бях намислила.
Но ви предупреждавам, че ако тя види светлината на деня преди петнадесетата си година, ще има да се кае.
Сълзите на царицата и молбите на феите не я склонили да промени заканата, която произнесла. Тя се оттеглила заднишком, загърната в червената си роба.
Щом излязла, феите се скупчили да се посъветват. След като отхвърлили редица хрумвания, решили да построят дворец без врати и прозорци, само с един подземен вход, където Желана да живее на светлина от свещи.
Три удара с вълшебната пръчица започнали и завършили голямата постройка, цялата от бял мрамор, диаманти и смарагди.
Принцесата расла сред това великолепие и всеки ден показвала все нови способности. Шестте феи много я обичали, а най-вече феята Лале. Тя непрекъснато съветвала царицата да бди над нея.
Тъй като Желана наближавала петнадесетата си година, царицата поръчала да й нари¬суват портрет. Този портрет бил разнесен из най-големите царски дворове на света. Нямало принц, който да я види ида не й се възхити. Но един от тях така се увлякъл, че не могъл да се отдели от портрета на своята принцеса.
Царят, който престанал да вижда сина си, разпитал с какво се занимава той. Щом разбрал каква е работата, поискал да му донесат портрета. Едва го зърнал и рекъл:
— А, мой скъпи Воине — така били нарекли принца, след като бащата спечелил три големи битки, — ами че да доведем тази принцеса, мисля, че ще украси палата.
Царят избрал за пратеник Остронос, млад благородник, твърде красноречив и с голямо богатство. Той много обичал принца Воин и за да му направи удоволствие, съставил най-хубавата свита на света. Тръгнал веднага с хиляди подаръци и портрета на принца.
Когато научили за идването на пратеника, царят и царицата се развълнували. Те много ценели принца Воин и знаели, че в целия свят няма друг по-достоен за съпруг на тяхната дъщеря. Но феята Лале се явила пред царицата и й рекла:
— Внимавай, царице, да не въведеш Остронос при нашето дете. Не бива той да я вижда, нито тя да отива при царя, който иска ръката й, преди да е навършила петнадесетата си година.
Царицата прегърнала феята и й обещала да следва съветите й.
Пратеникът пристигнал. Цели двадесет и три часа се точила свитата от двадесет и четири хиляди пажа на коне и шестстотин мулета със златни подкови. Улиците се задръсти¬ли от тях.
Остронос бил приет с най-голямо внимание, но когато поискал да поздрави принцесата била му отказана тази чест. Царят му обяснил причините. Но те не го убедили.
— Как! — рекъл той. — Нима е възможно да се спирате пред глупости като някакви предсказвания на феи? Аз нося портрета на принц Воин със заповед да го предам на принцесата.
Той го разгънал веднага. Портретът, който бил обучен да говори на принцесата, проиизнесъл: „Хубава Желана, не можеш да си представиш с какъв плам те чакам…“ Царят и царицата били смаяни и замолили Остронос да им го даде, за да го занесат на дъщеря си.
Като видяла чудодейния портрет, принцесата се зачудила не по-малко. Но хубавият образ на принца и умният му израз я привлекли съвсем. Тя се изчервила, свела очи и нищо не казала.
Така царицата разбрала чувствата на дъщеря си, придворните дами на Желана — също. Те били три: Шибойка, която силно обичала принцесата и й билавярна, Трънка, която я презирала и й завиждала, и майката на Трънка, която обичала до полуда своята дъщеря. Желана не забелязала завистливите погледи на Трънка към подаръците на принца и най-вече към портрета му. Тя само си мислила как да ускори сватбата.
Не може ли —казала —да пътувам със съвсем затворена каляска, в която да не прониква светлината на деня?
Тя все повтаряла това и най-сетне майка й отстъпила пред нейното желание. Остронос получил уверението, че Желана ще замине в скоро време. Преизпълнен с радост, той си тръгнал на часа, без да е видял принцесата.
Направили доста голяма каляска без стъкла, затворена като кутия. После, след дълги сбогувания, настанили през нощта в нея принцесата с придворните й дами и конете полетели в галоп.
Обаче Трънка се била сговорила с майка си. Когато впрягът влязъл в царството на принц Воин, точно по обяд, придворната дама избила покрива на каляската с голям нож който си била поръчала нарочно. Тогава за пръв път принцеса Желана видяла светлината на деня.
Едва я зърнала, преобразила се в бяла сърна и побягнала. Спряла се чак в съседната гора. В същото време феята на извора бунтувала природата. Светкавиците и гръмотевиците разпръснали свитата на принцесата. В празната каляска останали само Трънка и майка й.
Те не си губили времето напразно. Трънка си сложила короната и най-разкошните дрехи на Желана. Със скиптър в едната ръка и глобус в другата тя се отправила към града, последвана от майка си, която й носела шлейфа.
Задало се голямо шествие начело с царя, принца и неговата свита; идвали да посрещнат бъдещата царица.
— Аз съм принцеса Желана — им казала Трънка. — Една зла фея завидя на моето щастие и разпръсна придружителите ми. Но ето придворната дама, на която са поверени писмата от царя, моя баща, и скъпоценностите ми.
Като я чул, Воин извикал, а царят се навъсил. Момата била толкова висока, че дрехите на принцесата едва й прикривали коленете. И била ужасно слаба. Носът й, по-гърбав от човката на папагал, бил червен и лъскав. С една дума била толкова грозна, колкото Желана била красива.
— Не се учудвам вече — се провикнал царят разгневен — защо са държали това съкровище скрито цели петнадесет години!
Колкото за принца, нямал сили горкият да произнесе нито думичка. Най-сетне казал:
— Излъгали са ни! Великолепният портрет, който ме очарова, няма нища общо с тази личност тук.
Трънка безочливо се защищавала. Придворната дама на всичкото отгоре се провикнала:
— Ах, моя хубава принцесо, къде сме попаднали? Така ли се посреща особа с твоето положение? Какво безобразие! Но царят, твоят баща, ще си отмъсти!
— По-скоро ние ще си отмъстим! — отвърнал царят и заповядал двете жени да бъдат хвърлени в тъмница.
Отчаянието на принц Воин било толкова голямо, че решил да се оттегли в някое усамотено място, където да прекара остатъка от своя тъжен живот. Верният Остронос го при¬дружил. Вървели три дни. Навлезли в гъста гора и там спрели. Остронос отишъл да потърси подслон, а принцът взел лъка си и тръгнал на лов.
Но какво станало през това време с Желана?
Като сърна била също така хубава, както като принцеса. Тя тичала през гората задъхана от страх. Бояла се от дивите зверове. Пощипвала тревица и пийвала водица от поточетата.
А Шибойка? Гръмотевиците и светкавиците не отклонили вярната девойка от дълга й. Тя също се спуснала към гората и след като бродила цял ден, видяла да се задава една сърна. По големите й очи, плувнали в сълзи, тя познала своята господарка. Дълго плакали двете. Тяхното ридание трогнало феята Лале.
Добрата фея имала причина да се сърди, че не се вслушала в съвета й, но толкова обичала кръщелницата си, та не могла да я остави на гнева на феята от извора. Тя се появила веднага. Шибойка я замолила да върне на принцесата прежния образ. Трънка безочливо се защищавала. Придворната дама на всичкото отгоре се провикнала:
— Ах, моя хубава принцесо, къде сме попаднали? Така ли се посреща особа с твоето положение? Какво безобразие! Но царят, твоят баща, ще си отмъсти!
— По-скоро ние ще си отмъстим! — отвърнал царят и заповядал двете жени да бъдат хвърлени в тъмница.
Отчаянието на принц Воин било толкова голямо, че решил да се оттегли в някое усамотено място, където да прекара остатъка от своя тъжен живот. Верният Остронос го придружил. Вървели три дни. Навлезли в гъста гора и там спрели. Остронос отишъл да потърси подслон, а принцът взел лъка си и тръгнал на лов.
Но какво станало през това време с Желана?
Като сърна била също така хубава, както като принцеса. Тя тичала през гората задъха¬на от страх. Бояла се от дивите зверове. Пощипвала тревица и пийвала водица от поточетата.
А Шибойка? Гръмотевиците и светкавиците не отклонили вярната девойка от дълга и. Тя също се спуснала към гората и след като бродила цял ден, видяла да се задава една сърна. По големите й очи, плувнали в сълзи, тя познала своята господарка. Дълго плакали двете. Тяхното ридание трогнало феята Лале.
Добрата фея имала причина да се сърди, че не се вслушала в съвета й, но толкова обичала кръщелницата си, та не могла да я остави на гнева на феята от извора. Тя се появила веднага. Шибойка я замолила да върне на принцесата прежния образ.
— Това не е по моите сили — казала феята. — Мога само да намаля срока на нейното наказание и малко да го смекча. Щом нощта смени деня, тя ще напуска образа на сърната, но ще го придобива пак в зори.
Сърната й близнала ръката. Феята добавила:
— Вървете по тази пътека и ще намерите подслон — след което изчезнала.
Шибойка и сърната последвали съвета й и скоро стигнали до една колиба, пред която стояла една добра бабичка. Тя ги въвела в малка хубава стаичка и ги оставила. Свечерило се. Желана напуснала образа на сърната. Да се опише радостта й е невъзможно. Но денят я посрещнал пак като сърна, която драс¬кала по портата. Шибойка й отворила и тя се понесла към горския гъсталак.
Обаче Остроноско също бил намерил подслон у добрата старица.
Там пренощували с принц Воин в една стая, която била отделена от ста¬ичката на принцесата с тънка дъсчена преграда. На разсъмване неутешимият принц отишъл на лов. Мярнала му се една бяла сърна. По-хубава от нея не бил виждал.
Спуснал се по следите й.
Целия ден тичал, пускал стрели, но те не засягали сърната, защото феята Лале, невидима, ги отклонявала от целта. Вечерните сенки прекратили това тъжно преследване.
Цялата нощ Желана оплаквала на рамото на Шибойка своята тъжна съдба. На сутринта отново станала сърна и някаква непобедима сила я тласкала към гората. Ловецът я чакал; ловът пак се подхванал.
Обаче към пладне принцът се уморил от тичане, изтегнал се на тревата и заспал. Сърната по невнимание минала покрай него. И какво станало, след ка¬то го познала? Очите й, пълни със сълзи, не можели да се откъснат от неговия образ. Тогава той внезапно се събудил и се провикнал:
— Хубава сърнице, не се страхувай.
Аз искам да те отведа с мен и постоянно да те пазя.
Но сърната побягнала. Хиляди пъти би предпочела да бъде убита от то¬зи, когото обичала, отколкото да бъде запряна от него в този й вид.
Ловът траял до вечерта, за да се под¬хване пак на сутринта. Но на третия ден привечер, както била решила феята от извора, една стрела засегнала сърната в плешката. Тя паднала окървавена.
— Колко ми е мъчно, че те раних — казал принцът. — Не бой се, аз ще те излекувам.
И като вързал сърната с панделки, за да не избяга пак, тръгнал да търси верния си Остронос.
Кой би могъл да си помисли, че най-хубавата принцеса на света един ден ще бъде така унизена от принца, който я обожавал? Тя се помъчила да скъса панделките, но те се затегнали още по-силно и вече се задушавала, когато, дотичала Шибойка. Тъкмо да я освободи, принцът се завърнал.
— Господарю — му казала тя много учтиво, — тази сърна е моя. — И умилкването на сърната потвърдило думите й.
Принцът се оттеглил двойно по-печален.
Но Остронос, когато бил отишъл като пратеник, бил забелязал Шибойка. Той я познал, проследил я отдалече и я видял да влиза със сърната в колибата на добрата старица.
Споделил с принца това странно откритие. Принцът не се заинтересувал, за¬щото всичко, което му напомняло за Желана, му било вече противно.
Остронос обаче искал пак да види Шибойка.
— Тъй като една проста дървена ограда ни отделя — си рекъл той, — защо да не пробия в нея една дупка?
Направил я и погледнал през нея.
Какво било учудването му, като видял една принцеса с рокля от брокат! От рамото й течала кръв…
– Ах, господарю! — се провикнал той. — Ако искаш да видиш първообраза на портрета, който те очарова, приближи се до тази дупчица.
Принцът щом погледнал, в миг се озовал пред вратата на принцесата и почукал лекичко. Шибойка помислила, че идва старицата. Тя я била повикала на помощ да превържат ръката на принцесата и изтичала да отвори.
Принцът се хвърлил в краката на Желана. Той й разкрил своята любов и й разказал за измяната на Трънка. Тя не посмяла да му открие своето нещастие и искала нощта да трае винаги.
В образа на старицата от колибата, феята Лале бдяла честита. Слънцето изгряло и Же¬лана не се превърнала в сърна. Като забелязала това, обзела я силна радост. В същия миг звуци на тромпети и барабани огласили гората. Войската на царя, бащата на принца, отивала на бой срещу царя, бащата на Желана. Една каруца, в която се окайвали Трънка и майка й оковани във вериги, я следвала.
Принцът излязъл. Войската го приветствувала, царят му подал двете си ръце; Воин раз¬крил цялата невероятна история.
В това време феята Лале с едно подухване излекувала раната на принцесата. Духнала още веднаж и се появил чудесен кон, на който се покачила Желана да догони своя принц.
Първата грижа на Желана била да измоли милост за пленниците на царя — да разпусне войската, на принца — да се върне в столицата, за да ускори сватбата.
Заредили се невиждани пиршества. Шестте добри феи били на челно място. Те подарили на кръщелницата си великолепен палат от диаманти. Остронос се оженил за Шибойка. която феите също дарили заради нейната вярност.
Така бялата сърна и всички, които я обичали, заживели в щастие след голямата беда.