Чуй всички приказки

Веднъж Настрадин Ходжа помолил жена си да приготви много халва и й дал всичко необходимо за това. След това изял почти всичката халва.
Посред нощ Ходжа събудил жена си.
– Хрумна ми важна мисъл.
– Каква?
– Донеси ми остатъка от халвата и ще ти я кажа. Жената донесла халвата и повторила въпроса си. Но Настрадин първо се справил с халвата, а после казал:
– Дойде ми наум, че човек никога не бива да си ляга да спи, преди да е изял всичката халва, приготвена през деня.

Когато Господ, обкръжен от тълпа небесни жители, провъзгласил: "Ще направим човека по свой образ и подобие", пред Божествения престол се явила Истината, поклонила се и казала: 
– Не създавай човека, защото той ще бъде изпълнен с лицемерие и лъжа.
Но след нея пред трона се изправила Милостта и помолила да го създаде – милосърден и добър. След това се явил мирът и замолил:
– За какво ти е този зъл и коварен човек?
Но Правосъдието се изправило и казало:
– Сътвори го, защото той ще се застъпи за бедния, ще защити осиротелия и злочестия.
Като изслушал това, Господ взел Истината и я хвърлил на земята.
– Защо правиш това – попитали ангелите. – Та нали Истината е твоят печат!
И отговорил Господ:
– Човекът ще върви по пътя на Истината, ще я заобича с цялата си душа, и тогава ще се възнесе отново при мен.

Абу Наджим посетил обществото на един от последователите на суфизма, известен под името Далил.
Далил казал: "Вижте как ние в нашия орден разсъждаваме за красотата на Божествената любов! Погледнете как се предаваме на суровия аскетизъм и себеотричане! Погледнете как четем класиците и повтаряме изказвания, как подражаваме на деянията на Великия избраник! Погледнете какво уважение сме спечелили: навсякъде ни се възхищават, смятат ни за образец и ние действително зидаме основата на здраво здание!"
Абу Наджим не казал нищо. Той изпратил един от учениците си – Атийя, да открие в един от градските квартали молитвен дом, където се провеждали без прекъсване религиозни служби. Много от учениците на Далил, приучени към религиозните обреди, жадувайки за повече, напуснали своя майстор и се устремили към новия светия. След това Абу Наджим поръчал на един невеж безбожник да открие ефирна текия с особена структура, под блестящите сводове, на която се четели проповеди и се декламирали опияняващите думи и поеми на Божествената любов. Друга част от учениците на Далил се Устремили натам, завладяни от чудото. После Абу Наджим отворил школа, където се практикувало ритмичво въртене под ръководството на най-изявения мошеник в Самарканда и много от учениците на Дапил, подмамени от новото течение, намерили удовлетворение във вълнуващите усещания от присъствието там. Някои да¬же предполагали, че резултатът от тази практика е правенето на чудеса.
Като не се удовлетворил с това, безжалостният Абу Наджим поръчал на един тесногръд църковник денем и нощем да чете изказванията и да описва деянията на древните майстори, като към тази декламация прибавял обширни откъси от суфистките класици. Още една част от последователите на нещастния Далил се присъединили към този "светец" и поглъщали това, което им давал той. Последният акт бил откриване на Дом на повторенията, в който Абу Наджим предлагал твърда практика на суров аскетизъм и настоявал за огромни жертви от страна на всички, които го посещавали. В стените на дома се тълпели принцове и селяни, богати и бедни, търговци и чиновници, които гръмко изисквали изпитания и желаели да бъдат подложени на страдание в името на благородна цел.
От стотиците ученици на Далил само трима останали верни на своя учител. Абу Наджим отишъл при него в манастира и казал: "Аз направих всичко, каквото можах, за да покажа теб на теб. Сега ти остава само да изпиташ тези тримата: действително ли са последователи на нещо, или са с теб по навик и от сантименталност, или – а то е твърде възможно, да са с теб, напук на общото поведение, което може да се очаква от някои при определени обстоятелства."
Далил се хвърлил в краката на истинския Учител и казал: "Сега, когато разбрах, че страдам от дребно тщеславие и че моите ученици са излъгани и са жадни за фокусници, мога ли да имам поне слаба надежда да стана ваш последовател?"
Абу Наджим отговорил: "Докато си убеден, че изпитваш неприязън към тщеславието и че не получаваш удоволствие от това, че другите разчитат на теб, не можеш. Това, което ние трябва да продаваме, ни е поверено от стопанина. И то не следва да бъде давано за такова жалко заплащане като физическото страдание, парите, които хората искат да заплатят, за да придобият нещо, или за чувствено удоволствие, възприемано като служене на Бога."
Далил казал: "Но традицията не казва ли, че да се жертваш, е достойно?"
Абу Наджим отговорил: "Това е било казано на хора, които вече са преодолели тщеславието. Ако не си направил първата крачка, как можеш да се опиташ да направиш втора?"

Какъв е вкусът на твоето блаженство? – някой попитал Буда.

На смъртния си одър един дзенучител повикал най-близкия си ученик и извадил изпод възглавницата една книга. На всеки било интересно какво представлява тази книга, тъй като той никога и на никого не позволявал да погледне вътре. Понякога учениците нощем над-ничали през ключалката и виждали как той я четял.
Учителя никога не оставял стаята си незатворена и никога не позволявал да влизат в нея без него. Така че никой не бил виждал какво съдържа книгата.
И ето че той извикал най-близкия си ученик и казал:
– Пази тази книга. В нея е всичко, на което съм ви Учил. Пази я така, както видя да я пазя аз. Тя ми беше дадена от моя учител. Сега аз я предавам на теб. Тази книга е наследство.
Ученикът взел книгата и я хвърлил в огъня. Всички останали не могли да повярват на това. Били Ужасени. Но учителят сложил ръка на главата на ученика и го благословил. Той казал: "Ти разбра. Ако беше съхранил книгата, ти не би бил мой ученик. Всъщност в та-зи книга нямаше нищо. Тя беше празна. Ти я изхвърли. Добре. Ти си разбрал моето учение. Никой не бива да следва никого. Всеки трябва да върви надълбоко в собствената си душа."

В далечни времена един цар изпратил вестоносец при господаря на съседните земи. Пратеникът закъснял и забързано влетял в тронната зала. Задъхан от бързата езда, започнал да излага поръчението на своя владетел:
– Моят господар… заповяда да ви кажа, да му дадете… син кон с черна опашка… Ако не дадете такъв кон, тогава…
– Не искам да слушам повече! – прекъснал домакинът задъхания пратеник. – Кажи на своя цар, че нямам такъв кон, а ако имах, тогава…
Тук той се запънал, а пратеникът, като чул тези думи от царя, който бил приятел на неговия владетел, се изплашил, изтичал от двореца, скочил на коня си и хукнал назад да доложи дръзкия отговор. Когато царят изслушал донесеното, той страшно се разсърдил и обявил на съседа си война. Тя продължила дълго. Много кръв се проляла, много земи били опустошени и струвала скъпо и на двете страни.
Накрая и двамата царе, като изпразнили хазните си и изтощили войските си, се съгласили на примирие, за да обсъдят претенциите си един към друг.
Когато пристъпили към преговори, вторият цар попитал първия:
– Какво искаше да кажеш с фразата си: "Дай ми син кон с черна опашка, а ако не ми дадеш, тогава…"?
-"…изпрати кон с друг цвят." Това е. А ти какво искаше да кажеш със своя отговор: "Нямам такъв кон, но ако имах, тогава…"
– "…непременно бих го изпратил като подарък на своя добър съсед." Това е.

Живяла някога една крава. В целия свят нямало такова животно, което да дава толкова редовно толкова много мляко с толкова високо качество. Хората се стичали от всички краища на земята, за да видят това чудо.
Бащите обяснявали на децата си колко предано изпълнява тя дълга си. Проповедниците на религии призовавали паството си да я надмине по своему. Правителствените чиновници я давали за пример като образец за правилно поведение, планиране и мислене, който може да бъде възпроизведен в човешкото общество. Накратко, всеки бил в състояние да извлече полза за себе си от съществуването на това чудесно животно.
Имало обаче една черта, която повечето хора не забелязвали – толкова били увлечени те от очевидните достойнства на кравата. Видите ли, тази крава имала един дрребен навик. Щом ведрото се напълвало с нейното несравнимо мляко, кравата го ритала и събаряла.

Желаейки да изпроси милостиня, Настрадин Ходжа се приближил до голяма къща.
– Господаря го няма – казал слугата.
Прекрасно – възкликнал Настрадин. – И Въпреки че той с нищо не може да ми помогне, предай, ако обичаш на господаря си моя съвет. Кажи: "Когато следващия път излизаш, не си оставяй лицето на прозореца – може да го откраднат."

В една гора живели стадо маймуни. Веднъж през зимата привечер те забелязали светулка. Като я видели, маймуните си помислили: "Това е огън." Те внимателно взели светулката, покрили я със суха трева и като приближили към нея ръце, рамена, кореми и гърди, започнали да се почесват, все едно наистина се наслаждават на желан огън.
Сред тях имало една особено измръзнала маймуна, която постоянно раздухвала тревата и била изцяло погълната от това. Тогава една птица, която се казвала Сучимукха, подгонена от съдбата, се спуснала от дървото си и казала на маймуната: "Скъпа, не се хаби. Това не е огън, а светулка."
А маймуната междувременно, без да обръща внимание на думите й, продължавала да раздухва тревата, независимо от нееднократните забележки на птицата. За какво са много думи? Птицата се приближавала досами ушите на маймуната и много й досаждала. Накрая маймуната се ядосала, хванала птицата и я ударила в един камък, като разбила клюна, очите, шията и главата й. Така Сучимукха се пренесла в небитието.

Настрадин чул, че негов приятел скръндза боледува и отишъл да го види.
– Какво е състоянието му? – попитал той, влизайки вдома на болния.
– Много е зле. От вчера целият гори. КакВо ли не правихме, не можем по никакъв начин да го накараме да се изпоти.
-Аз знам какво трябва да се напраВи! – извикал Настрадин и се отправил към болния.
Като забелязал слугата до Вратата, той казал:
– Донеси ми по малко от Всяко от блюдата, които са приготвени днес, и ги постави пред мен. Ще ям тук.
Всичко било изпълнено на мига.
-Ако болният и сега не се облее в пот – казал Настрадин Ходжа, като омитал донесената храна, – нищо друго няма да му помогне, освен да викаме гробаря.