Чуй всички приказки

          Великият фокусник Фити разтвори големия си шарен чадър и от него се посипаха звезди – едри и блестящи. Той седеше на един стол под чадъра. Преметна левия си крак върху десния и се засмя доволно. Звездите се отронваха от ръбовете на чадъра и се спускаха плавно надолу. Кацаха по раменете му, по ръцете му, заплитаха се в косите му, а след това се стопяваха като снежинки върху печка.

           –  Много ми е хубаво! – протегна се блажено фокусникът. – Да те вали дъжд от звезди – какво удоволствие!

          И засвири с уста игрива песничка. Той знаеше, че хиляда любопитни очи го гледат с изумление, защото децата от околността се бяха натрупали  от другата страна на оградата и се опитваха да видят последното му изобретение. Надигаха се на пръсти, протягаха вратлета, гледаха с половин оченце от някоя дупка. По-големите деца се бяха покатерили върху оградата.

            Фити седеше важно на верандата пред чудноватата си къща, потънал удобно в мекия си стол и се правеше, че не ги забелязва.

           – Фити, моля те, донеси този чуден чадър  на тържеството в училище!  – долетя до ушите му момчешки глас, но той нарочно извърна главата си в обратна посока без да отговори.

            След кратко мълчание малчуганът с рошав перчем и любопитни очи се обади отново:

            – Фити, моля те, научи ме как се прави такъв чадър!

          Фити пак се престори на глух.

           – Поне ми кажи това фойерверки ли са или бенгалски огън? – продължи момчето.

          Фити мълчеше загадъчно.

           Тогава се обади един русокоско, който се обърна към момчето с перчема:

           – Не ти отговаря, защото се страхува да не се научиш да правиш фокуси като него!

            Това беше вярно. Фити искаше да бъде единственият фокусник. Само на него да се възхищават и да го почитат като велик вълшебник.

           – Ех, да имахме такъв чадър на празника в училище! – въздъхна малчуганът с рошавия перчем.  – Бих го направил и сам ако знаех как…

            Едно мъничко-мъничко момиченце, едва пораснало две педи от земята, не се стърпя, промуши се през оградата и се запъти към Фити.

           – Дай звездичка! – бърбореше то, протегнало напред пухкавата си ръчичка.

            Фокусникът се намръщи.

               – Дай, дай! – настоя момиченцето.

            Децата от оградата се обадиха развълнувано:

           – Дай поне на него, Фити! Виж го колко е мъничко!

           – Не може! – отсече фокусникът. – Ако дам на него, ще поискате и вие. Тогава за мене какво ще остане?

             Като каза това, Фити скочи от стола и сви чадъра. Звездите изчезнаха. Стана мрачно. Фити се скри в къщата си, а децата си отидоха натъжени и цяла нощ сънуваха, че плачат, а сълзите им бяха едри и блестящи като звездите, падащи от чадъра.

                 Затова пък тази нощ Фити въобще не заспа. Още преди да си легне, някой позвъни на вратата му. Беше пратеник от Съвета на Фокусниците. Викаха го на изпит. Фити се ядоса, но нямаше право да откаже.

               Когато влезе в изпитната зала – същата, в която преди две години издържа изпита за фокусник, Председателят на комисията го изгледа строго през големите си очила и каза:

            – Изглежда си забравил Първият и НАЙ-ВАЖЕН Закон на фокусниците!

                            Фити се помъчи да си го спомни, но не успя.

                            – Давам ти право да помислиш пет минути! – каза Председателят и погледна часовника си.

                       Разгневен и изнервен Фити започна да напряга паметта си.

            Когато стрелките отброиха пет минути, удари звънко чукче. Фити още не си беше спомнил Закона. Писаха му двойка. По-точно всичките седем професора от комисията му писаха двойки – значи седем двойки наведнъж.

• С такива оценки никой няма право да бъде фокусник! – каза Председателят, взе фокусническия му диплом и го хвърли в коша за боклук. Там той се самозапали и изгоря.

Фити избяга от залата. Беше бесен от яд. Не му се искаше да повярва, че вече няма да прави чудеса. Тичаше към къщи, ругаеше, хлипаше и дори плачеше. Препъна се в стълбите и се стовари на пода. Тогава видя чадъра – сгънат и изправен до вратата. Бързо го разтвори, но…. от него не се посипаха звезди. Разбра. Вече не беше фокусник. Просна се на земята и се разплака на глас. Големи, солени сълзи се стичаха по бузите му като ручеи.

 Тогава изведнъж си спомни Закона: „Всяко изобретение трябва да служи на хората и да им доставя радост”!

 ***

Чувал съм да пее куче.
Моя Пухчо ще науча.

Слушай, Пухчо! Свиря тон.
Повтори го! (чувам стон).

Аз изсвирвам тона „ДО”,
Пухчо джафка: О! О! О!

Аз му свиря тона „РЕ”.
Пухчо вие: Е-е-е…

Чуквам тона „МИ” тогава,
той криви се, нервно шава.

„ФА” е тон съвсем нормален,
той надава вой печален.

„СОЛ” не е готварска сол…
Пухчо май е с гърлобол!?

ЛА изпей ми, Пухчо мили!
Леле-е-е-! Като кон зацвили!!!

Щом изсвирих тона „СИ”
силен писък извиси.

Той от зъбобол ли писка?
Не, награда май че иска!

За да имаш поздравления,
Пухчо, трябват мнооооого упражнения!

                               Юлия Момчилова

Ангел Каралийчев

Имало едно време

Приказки

Съдържание:
Братче и сестриче
Двамата старци и месечината
Златното момиче
Хитрата лисица
Иванка и Марийка

---

Братче и сестриче

Живеели някога един мъж и една жена. Те прекарвали дните си много сговорно и се радвали на двете си дечица – момче и момиче.
Момчето се казвало Иванчо, а момиченцето – Марийка. Кротки били дечицата и много послушни, затуй родителите ги гледали като писани яйца. Но за нещастие жената се разболяла от тежка болест, гътнала се и умряла. Мъжът овдовял, а дечицата останали сирачета.
Мислил мъжът какво да прави, мислил, най-сетне решил да се ожени за друга жена. Довел си в къщи една проклета и зла стопанка с жълти студени очи. Тя, щом зърнала двете дечица, които мирно стоели край огнището, пламнала от омраза.
Вечерта мащехата попитала мъжа си:

• Утре какъв ден е?
• Гергьовден.
• Купи едно агънце!
• Нямам пари отвърнал мъжът.
• Тогава продай ония две дечица. И без тях можем.
  Момченцето дочуло думите на мащехата, а момиченцето нищо не чуло.
• Какво приказваш? уплашил се бащата.
• Казах, каквото казах отвърнала жълтооката жена, или ще ги продадеш, или утре вечер няма да замръкна в къщата ти. Хайде сега вземи един сапун, един гребен, едно менче с вода и една кратунка. Занеси ги в кошарата. Повикай децата и ги заключи там да спят. Накарай ги да се измият, защото утре на пазара трябва да бъдат чисти.
  Мъжът се нажалил, сълзи закапали от очите му, ала нямало що да прави. Страхувал се от злата си жена. Заключил децата си в кошарата, занесъл им менче с вода, гребен и кратунка и им поръчал хубаво да се измият. През нощта двете сирачета се измили хубаво, легнали на сламицата в кошарата да спят, ала не могли да затворят очи. По едно време Иванчо бутнал кака си по рамото и тихо рекъл:
• Како, хайде да бягаме!
• Защо, какиното?
• Защото утре тате ще ни отведе на пазара да ни продаде.
• Ти откъде знаеш ?
• Чух ги, когато си хортуваха с мащехата. Затуй ни заключиха в кошарата.
• Олеле, Иванчо, какво ще правим?
• Да изкопаем една дупка под плета и да се измъкнем навън.
  Запретнали се двете деца, изровили една дупка под плета на кошарата. Взели гребена, менчето и кратунката и тичешком поели нагоре към гората. Бягали, бягали, докато съмне минали отвъд планината.
  Като станало видело, мащехата отишла към кошарата, надникнала да види
  какво правят двете завареничета, но кошарата била празна. Мащехата викнала на мъжа си:
• Твоите деца са побягнали! Тичай да ги гониш! Скоро!
  Мъжът грабнал калпака си и търтил нагоре към планината. Тичал, тичал, все по стъпките на двете бежанчета. Прехвърлил планината,слязъл на една поляна и къде пладне наближил двете си дечица. Най-напред се обърнало момчето и рекло:
• Како, тати иде подире ни! Хвърляй менчето!
  Момичето хвърлило менчето и по цялата поляна се лъснали хиляди менчета. Бащата нагазил през менчетата, спъвал се, падал, ставал. Най-сетне излязъл от бакърената поляна, но децата през туй време побягнали надалеч. Втурнал се пак с всички сили. Втори път наближил децата си.
• Како, хвърляй кратунката! викнало момчето.
  Момиченцето хвърлило кратунката и по цялата поляна се жлътнали хиляди кратуни. Бащата нагазил през кратуните, спъвал се, падал, ставал, най-сетне ги извървял и пак наближил децата си.
• Хвърляй сега гребена! казал Иванчо.
  Марийка хвърлила гребена и по цялата поляна порасла изведнъж бодлива гора от гребени с бодлите нагоре. Лошият баща скочил в бодлите и те се набили в краката му. Паднал на земята, не можел повече да върви. Двете деца побягнали далеч, в един незнаен край, дето никой не можел да ги намери.
  Тръгнали братчето и сестричето в този чужди край едно до друго. Марийка стиснала Иванча за ръка. Вървели и се озъртали, вървели, най-сетне стигнали до един кладенец. Марийка го познала, че е вълчи, защото покрай него имало само вълчи стъпки. Иванчо се навел над кладенеца и рекъл:
• Како, ще пия вода от този кладенец, много съм жаден.
• Не пий, какиното – отвърнала Марийка, – защото, който пие вода от тоя кладенец, става вълк.
  Иванчо се изплашил и не посмял да пие вода от вълчия кладенец.
  Продължили пътя си по-нататък. Стигнали до един кладенец. Той бил мечият кладенец. Наоколо се виждали само мечи стъпки.
• Ще пия, мари како! – замолил се Иванчо.
• Не пий, какиното, ще станеш мечка. Отишли още по-нататък. Стигнали трети кладенец. Над кладенеца имало върба.
• Ще пия, какичко, защото умирам от жажда! – заплакал Иванчо.
  Пий, душичке – съгласила се Марийка, – ала по-напред ме покачи на тази върба.
  Иванчо повдигнал кака си, покачил я на върбата и се навел да пие вода. Но щом глътнал първата глътка, тозчас се превърнал на рогач. Бърже побягнал в гората, а сестра му останала на върбата. Сгушила се между клоните сиротната Марийка и там пренощувала. Не щеш ли, рано на другата сутрин дошъл войводският син да си пои коня. Скочил на земята и потеглил конската юзда към кладенеца, ала конят се дръпнал назад, не искал да пие. Погледнал войводският син – в кладенеца човешка сянка. Вдигнал очи нагоре и що да види – между върбовите клони стои едно хубаво момиче.
• Слез долу, момиче – провикнал се войводският син, – защото ми плашиш коня и той не ще да пие вода.
• Който ме е дигнал на върбата – отговорило момичето, – той ще ме снеме.
  И тъй се молил войводският син, и инак се молил, Марийка не рачила да слезе.
  Тогава младият войводски син повикал трима души дървари и ги накарал да отсекат върбата. Запретнали ръкави дърварите, размахали секирите. Секли до вечерта. Останало им още малко, за да рухне върбата. Единият дървар рекъл:
• Хайде да си ходим, че мръкна! Утре на гладно сърце ще досечем върбата.
  И си тръгнали. През нощта рогачът Иванчо дошъл да споходи сестра си и като видял, че върбата ще падне след десетина удара, навел се и почнал да плюнчи всяка тресчица и да я лепи на мястото й. Преди да съмне, налепил всичките тресчици и върбата станала пак цяла. Дошли на другия ден дърварите и се смаяли. Пак почнали да секат, но и този път не сварили да я досекат, додето мръкне останало им: още малко. Прибрали се да спят. Повторно пристигнал рогачът и налепил тресчиците. На третия ден, когато дошли дърварите, намерили върбата пак цяла. На четвъртия, на петия – все същото.
  Войводският син много се зачудил. Не можел да разбере каква е тази работа. Проводил един глашатай да обади на хората, че голяма награда ще получи оня, който снеме момичето от върбата.
  Никой не се наемал. Най-сетне в къщата на войводата се появила една бабичка и казала:
• Младо юначе, аз се наемам да снема момичето. Ще ми дадеш ли наградата?
• Ще ти я дам – отговорил войводският син.
  Тогава бабичката впрегнала петела и котката в една малка колца, натоварила на колцата нощвите, менчето, ситото, пълно с брашно, и триножника. Подкарала петела и котката към върбата. Щом стигнала под върбата, разшетала се, бърже наклала огън, обърнала триножника с краката нагоре над огъня, сложила менчето надолу с гърлото, заляла огъня с вода и го угасила. Момичето я гледало отгоре.
• Бабо – попитало то, – какво ще правиш?
• Питка ще меся, бабиното. За войводския син питка.
• Не тъй, мари бабо – засмяло се момичето, – ти слагаш триножника и менчето наопаки!
• Ами как, чедо? – попитала бабата. – Слез да ми покажеш! Аз не зная как. Слез де!
• Да сляза – отвърнало момичето, – но сетне не мога да се покача сама, ти ще ме повдигнеш ли?
• Ще те повдигна, бабиното!
  Момичето слязло от върбата, наклало пак огъня, сложило триножника, както трябва,ч отсяло брашно, стоплило вода, омесило питка. Заровило я в огнището да се пече.
• Хайде сега – рекло то на бабичката – повдигни ме пак да се кача на върбата.
• Чакай да си похапнеш от питката, чедо – рекла бабичката, – полегни си до огъня да подремнеш, додето се опече питката.
  Момичето я послушало и полегнало. Когато заспало, бабичката го сложила полечка в нощвите, натоварила го на колцата, подкарала петела и котката.
• Дий, петльо, дий, коте! – шибала ги тя с върбова пръчка и закарала момичето във войводската къща.
  Войводският син, като видял момичето на колцата, целият светнал от радост. Повикал най-добрите шивачи. Поръчал им да ушият за гостенката дрехи от най-тънка коприна, украсена със сребро и злато и още на другия ден дигнал сватба. Оженил се за Марийка. Вечерта двамата младоженци си легнали да спят на широкия трем. Тогава от гората пристигнало рогачето, почнало да милва с копитцето си краката на кака си и на батя си и заговорило:
• Тези крачка са какините, а пък тези са батьовите!
  Разчуло се навсякъде, че Марийка станала войводска снаха, научила се и мащехата й. Дигнала се от селото и отишла във войводския дом. Помолила се да я приберат за ратайкиня. Марийка се смилила и прибрала мащехата си. Живели си щастливо младият войводски син и невестата му, ходили си на: разходка, а рогачето все подире им вървяло. Веднъж Марийка рекла на войводския син:
• Много ми е горещо, пусни ме да ида на реката да се окъпя.
• Иди – съгласил се войводският син, – ами с кого ще идеш?
• С ратайкинята, нали ми е втора майка.
• Добре, идете!
  Отишли Марийка и мащехата й да се къпят, съблекли се край брега, влезли във водата. Тогава мащехата, която носела змия в сърцето си, хванала Марийка, затиснала я в един вир и я удавила. Като сторила това злодеяние, лошата жена излязла, облякла Марийкините дрехи и се прибрала във войводския дом. Вечерта войводският син се върнал от лов и като видял грозната жена в леглото си, попитал я:
• Защо си толкова почерняла и погрозняла, Марийке?
• Защото цял ден ме е пекло слънцето.
  Войводският син нищо не казал. Легнал си. Тъкмо задрямал, ей го че пристигнало рогачето и занареждало:
• Тези крачка са батьовите, а другите, черните, са на ратайкинята, която удави сестричката ми в дълбокия вир.
  Войводският син се пробудил, отворил очи и попитал:
• Защо приказва тъй рогачето?
• Защото – отвърнала ратайкинята – завижда на хубавия ни живот и иска да ни раздели. Утре да го заколиш!
• Ще го заколя! – склонил войводският син.
  На другия ден той повикал един месар да заколи рогача. Рогачът се уплашил и почнал да се моли:
• Бате, кажи да не ме колят сега!
• Ами кога?
• Когато се върна от водопой. Ей сега ще ида на реката да си сръбна бистра водица и пак ще си дойда. Тогава нека ме заколят.
• Хубаво – рекъл войводският син, – иди на реката, ама бързай да се върнеш. Рогачето се затекло надолу. Подире му скришом тръгнал войводският син.
• Чакай – рекъл си – да видя какво ще прави туй рогаче на реката – и се потулил в храсталака край речния вир.
  Рогачето, като стигнало на брега, почнало да вика:
• Како, мила какичко, къде си?
• Тук съм, в дълбокия вир – обадила се изпод водата Марийка. – Защо си дошло, какиното?
• Дойдох да се простя с тебе, защото бате повика един месар да ме заколи.
• Защо, миличко?
• Надума го ратайкинята, дето те удави.
• Сбогом, братче! – обадил се гласът под водата. – Тъй било писано: и двамата да загинем от нашата зла мащеха.
• Ами ти какво правиш там? – попитало рогачето.
• Глътна ме една голяма риба. Аз седя в корема й. Ако рече бате ти сам да изплете една мрежа от сребърни конци – може да хване рибата и като я разпори, ще ме спаси. Но няма кой да му каже – въздъхнала сестричката.
  Войводският син чул всичко, прибрал се у дома, заповядал да не закачат рогача, поискал едно гранче сребърни конци, седнал и за два дни изплел една мрежа. Слязъл с мрежата към реката, замрежил вира и хванал рибата. Като разпрал корема й, вътре намерил хубавата си невеста. Продумал й. Марийка чула гласа на своя съпруг, мигом отворила очи и оживяла. Облякъл я войводският син с още по-хубави дрехи и си я прибрал. Ратайкинята, щом съзряла удавницата, уплашила се грозно, хвърлила се от прозореца и се утрепала.
  Заживели си войводският син и младата му невеста весело и честито. Където мръднели – рогачето все подире им вървяло.

Двамата старци и месечината

• Дядо, дядооо – рекла една вечер бабичката, – къде ще се денем отсега нататък – очите ни слабо виждат, краката ни запряха, ръцете ни отмалняха.
  Как ще да си изкарваме прехраната, като си нямаме помощница!
  Не знам отвърнал старецът и тежко въздъхнал.
  Де да имахме една дъщеричка, друго щеше да е! оборила глава бабичката.
  А в туй време месечинката подслушвала разговора им и голяма жалба изпълнила сърцето й. Сянка засенчила челото й.
• Хайде, старо, да опитаме и този път. Може пък късметът ни да проработи. Иди и заложи в реката вехтия кош, с който ловиш риба. Каквото ни донесе водата – ще си го приберем в къщи и то ще ни бъде чедо.
  Дигнал се дядото и отишъл на реката – там, където сребреела водата на големия брод. Заложил коша, полегнал на брега и задрямал. Когато пропели трети петли, той станал,и нагазил във водата да търси коша. Набутал го, издигнал го нагоре и що да види – в коша се намърдало едно пате с шарена перушина, със златна човка и сребърни крачета. Отнесъл го тичешком у дома си и викнал:
• Гледай, бабо, какво се е хванало нощес в нашия кош!
• Ох, на баба патенцето! – зарадвала се старицата и захванала да милва гостенчето по мокрите крила. – То не може нищо да върши, но барем ще ни бъде дружинка. Жива душичка! Нека се навърта покрай мене, защото много ми е додеяла самотията. Кажи нещо, бабиното!
  Патето извило нагоре главата си, отворило човката си и рекло:
• Га!
• Да си ми живо и здраво! – рекла старицата. – Никой на света не може тъй хубаво да грачи.
  И като смъкнала от тавана едно продънено кринче, тя наместила патето вътре и му казала:
• Тук ти е мястото!
• Га! – повторно гракнало гостенчето.
  Щом станало видело, бабичката попа-рила трички, наляла вода ц, една паничка и поръчала тъй:
• Ние, патенце, отиваме за гъби в гората, а пък ти ще седиш тука, да ни вардиш къщата. Навън не бива да излизаш, защото под дръвника се е загнездила една байнювичка*. Щом те зърне – ще те удуши. Варди се, патенце, нали занапред ти ще ни бъдеш дъщеричката.
  И двамата старци нарамили по една торбичка, заключили вратата и куцук-
  куцук заминали към гората. Щом притихнали стъпките им, патето излязло от кринчето, разтворило крилата си, плеснало три пъти и гракнало четири пъти. Тогава мигом от него се смъкнала всичката перушина и то се превърнало на стройно момиче със златна коса и сребърни чехли на краката.
• Хайде сега на работа! – си рекло момичето и грабнало метлата.
  Измело цялата къща, подредило дървения пад на старците, донесло вода с кобилицата и медниците, поляло цветята в градинката пред къщата, насякло дърва, подклало огъня, окачило черното менче на камината, смъкнало от тавана една връв с нанизани сушени гъби и ги сложило да врат. Додето стане гъбената: чорбица, работното момиче извадило от бабината ракла един топ бяло платно, скроило две ризи, на бърза ръка ги ушило и извезало пазвите им с чудни шевици. До късна вечер се трудило и готвило. Щом залязло слънцето, то размахало ръцете си три пъти като криле, гракнало четири пъти и пак се превърнало на пате. Всяко перце отишло на мястото си. Влязло пак в кринчето.
  Върнали се старците. Като видели разтребената къща, топлата чорбица и новите ризи, те се слисали и смаяли. Захванали да питат патето:
• Кой беше тук?
• Кой накладе огъня?
• Кой уши ризите?
  Но патето си лежало в кринчето и мълчало. Уморените старци се навечеряли сладко, наспали се и на другата сутрин пак отишли в гората – този път за дренки. След завръщането си вечерта заварили къщата още по-хубаво наредена, под камината къкрело гърненце с уврял боб, а на куките висели окачени два нови кожуха, тъкани от мека вълна, подплатени със заешки кожи.
• Такъв сладък бобец ям за пръв път в живота си! – рекъл старецът, щом глътнал първата лъжица.
  През цялата нощ двамата старци не могли да мигнат. Въртели се в леглото и си шепнели:
• Тук има нещо. Някой влиза в къщи, когато ни няма!
• Трябва да узнаем кой шета, раз-требва и ни шие нови дрехи!
• Как?
• Как ли? – рекла хитрата бабичка. – Утре, наместо да идем в гората, ние ще се изкачим върху къщата и ще гледаме през комина.
  Както намислили – тъй направили. На сутринта, щом завъртели ключа, старците тихомълком изправили стълбата върху стряхата зад къщата, изкачили се на покрива и се надвесили да гледат през комина. По едно време патето се дигнало, плеснало три пъти с криле, гракнало четири пъти, превърнало се на момиче и рекло:
• Сега на работа! Най-напред ще премета, сетне ще отсея брашно със струйката, ще замеся хляб, ще напаля пещта и ще го метна. Додето хлябът се изпече – ще ушия на дядото калцуни, а на бабичката – лапчуни, да им не мръзнат краката.
  Запретнало ръкави и се заловило за работа, а старците седнали на покрива и сърцата им тупкали от радост.
• Ех, че късмет сме имали! На стари години ще добруваме! – си шепнели двамата.
  Когато девойката напалила пещта и излязла навън да търси помет, за да измете жаравата, бабичката рекла:
• Не ща дъщеря ни да се превръща пак на пате. Искам да си остане момиче!
• Какво можем да направим? попитал дядото.
• Ако й изгорим патешките дрехи,тя ще си остане такава, каквато е сега!
• Хайде! – извикал старецът и се спуснал през комина по веригата.
  Подире му скочила и бабата. Озърна-*\а се, грабнала патешката перушина и без да му мисли много, я хвърлила в пламтящата пещ. Тъкмо в тоя миг влязла девойката.
• Какво сте направили? – извикала тя, като видяла своята патешка премяна в пещта. – Вие сте ми подпалили крилата. Отсега нататък аз не ще мога да ходя по небето, защото нямам крила.
• Че защо пък трябва да ходиш по небето? – попитала бабичката.
• Ох – зачупила ръце девойката, – вие нищо не знаете? Аз не съм пате, ами съм оная, дето грее нощем по небето. Аз съм месечината! Една вечер, когато надничах през отвореното прозорче на вашата къща, чух какво си приказвахте и жалба напълни сърцето ми. Тогава отидох при старата знахарка, която събира билки, за да лекува всяка жива душичка, и я попитах какво да направя, за да ви помогна. Знахарката ми каза, че нощем съм длъжна да грея на небето, а денем, ако искам, мога да слизам при вас и да ви помагам, но ще ми са потребни патешки крила. И като плесна три пъти с ръце, многознайницата събра всичките горски крилати гади н и и рече:
  „Нашата виторога месечинка иска денем да слиза при двамина самотни старци. За да върши тая работа, тя трябва да сложи на раменете си патешки крила. Много ви се моля да отскубнете от крилата си по едно перце и по едно влакънце от гушките си, за да измайсторя от тях крила за месечинката.“
  Всичките крилати гадини дадоха на знахарката по едно перце и по едно пухено влакънце и тя само за една нощ ми измайстори патешките крила, които сега догарят в пещта! Като ми ги подаде, знахарката ми поръча:
  „Виторожке, пази крилата като очите си; ако ги изгубиш, никога няма да можеш да се дигнеш на небето и нощем по цялата земя ще настъпи пълен мрак.“
• Сега какво ще правим? – уплашено замигала бабичката.
• Ще тръгнете с дядото по гората да събирате пухени влакънца и перца от крилца. От всяка крилата гадинка ще искате по едничко. Когато съберете перушината, ще идете в Тилилейските усои и ще намерите знахарката в една сламена колиба. Ще й паднете на колене и ще я помолите да измайстори още две патешки крила. Като ги вземете, ще ми ги донесете в Старопланинската пещера. Аз ще се потуля вдън пещерата и додето не ми донесете крилата, няма да се покажа пред очите на хората.
  Като изрекла тези думи, девойката изскочила навън, блъснала вратата зад себе си и изчезнала.
  С клюмнали глави старците потеглили към гората. От птичка на птичка, от гнездо на гнездо те ходели в горските дебри и протягали ръце за перца и влакънца. От всички птици те измолили по едно перце и по едно влакънце, само стърчиопашката се опънала:
• Не си давам аз перцата – рекла, – на какво ще замяза опашката ми без едно перо ?! Моята опашка е най-хубавата от всичките опашки на света. Вижте я само как стърчи!
  И като я вирнала нагоре, тя захванала да я клати.
  Три дни дядото и бабата стоели под гнездото на стърчиопашката с протегнати нагоре ръце. Най-сетне тя склонила да им отскубне едно влакънце от гушка-
  та си, ако бабата й даде една огърличка от бисер.
  Като си нямала бисерни зърна, бабичката оборила глава и заплакала. От очите й закапали една след друга горещи сълзи. И всяка сълза, щом паднела на земята, мигом се превръщала на бисерно зърно. Събрала бабичката тия зърна, нанизала огърличка и я сложила върху шията на горделивата птичка. Тогава стърчиопашката отскубнала най-малкото влакънце от гушката си и го пуснала, вятърът го грабнал и понесъл. Цял ден тичали старците през трънаците, охкали, пъшкали, най-сетне хванали влакънцето и се упътили към Тилилейски-те усои. Намерили знахарката и всичко й разказали. Многознайницата се понамръщила, но взела перцата и влакънца-та. През нощта измайсторила още две патешки крила. От Тилилейските усои старците заминали към Старопланинската каменна пещера. Късно през нощта стигнали до входа на пещерата и почнали да викат:
• Излез, излез, месечинке!
  Девойката изскочила, размахала ръце, гракнала, превърнала се на пате и литнала нагоре. Грейнала.
  Всичките хора се показали навън да я гледат, защото по-хубава месечина никога не били виждали.

Златното момиче

На един мъж се поминала жената и той се оженил повторно. Щом влязла мащехата в къщи, видяла, че освен нейното доведено момиче и от първата жена било останало едно заварениче.
Стрелнала го с очи и викнала на мъжа си:

• Туй момиче не го ща в къщи!
• Къде да го дяна? Не виждаш ли, че е още малко и глупаво? – отговорил бащата.
• Където щеш го заведи – в гората, в морето – само да не се мярка пред очите ми.
  Днес раздор, утре раздор, най-сетне бащата склонил да махне първото си дете от къщи.
• Омеси една питка! – поръчал той на жена си.
  Мащехата омесила питка от просо, пуснала я в торбата и подала торбата на мъжа си. Той преметнал торбата през рамо, повел момичето и го завел в една страшна гора. Там имало малък хълм. Извел бащата детето си на хълма, извадил питката от торбата, търкулнал я надолу и рекъл:
• Тичай, чедо, да уловиш питката.
  Момичето се затекло подир питката и я хванало в треволяка. В туй време бащата се мушнал в гората и се загубил.
• Тате, аз хванах питката! – обърнало се назад момичето. – Тате, къде си ?
  Изкачило се пак на хълма, погледнало насам-нататък – жива душа няма. Очите му се насълзили Тръгнало под старите дървета да търси пътека. Тук пътека, там пътека – никаква пътека нямало. Цял ден се лутало момичето. А когато слънцето потънало надолу зад гъстата шума на гората и взело да притъмнява, то се уплашило и почнало да плаче с глас.
  Вдън гората в дървена колиба живеела една бабичка знахарка. Като чула човешки глас, тя излязла и викнала в тъмнината:
• Кой плаче там? Момиче или момче? Ако си момиче, ела при баба, ако си момче – махай се!
• Момиче съм, бабо – отвърнала сиротинката.
• Тогава по-скоро ела!
  Като наближило, момичето попитало:
• Защо не искаш момче, бабичко?
• Защото ми трябва шетачка, а момчетата не умеят да шетат вкъщи.
  Момичето влязло в колибата. Бабичката го нагостила, постлала му и то легнало да спи. Подир малко легнала и бабичката. На заранта момичето станало преди бабичката, разтребило, помело, донесло вода. Като се събудила старата и видяла какво е сторило гостенчето й, усмихнала се, но нищо не казала. Облякла се и тръгнала за гъби. На излизане тя заръчала на пъргавото момиче:
• В избата имам гадинки: змии, гущери, костенурки. Ти им попари трички и ги нахрани. Не бива да се боиш от тях, защото не хапят.
  Момиченцето попарило трици, оставило ги да изстинат, занесло ги в избата, нахранило хубаво гадинките и като нямало друго що да прави, нанизало герданчета и вързало по едно на всяка гадинка. На пладне се задала бабичката. Гадинките се втурнали да я посрещат и почнали да се хвалят:
• Бабо, кака ни върза герданчета! Бабо, кака ни сладко нахрани!
• И на кака ви баба ще върже герданче! – отговорила бабичката и пак се усмихнала.
  Близо до колибата течала чудна река. Тя всеки час променяла боята си. Подир пладне бабичката завела момичето на речния бряг, легнала на тревата и рекла:
• Баби, аз ще подремна на тревата, а ти ми попей, защото не ме лови сън без песен.
  Момичето седнало до главата на бабичката и кротко запяло. Песента му била тиха като бръмчене на пчела. Преди да заспи, бабата проговорила сънена:
• Гледай водата. Най-напред ще потече синя вода, сетне червена, сетне черна. Подир черната ще се зададе жълта. Събуди ме, когато дойде жълтата вода!
  И задрямала. Момичето учудено гледало реката. Реката час по час променяла водата си: ту синя, ту червена, ту черна. По едно време се задала жълтата вода и то събудило бабичката. Бабичката бърже скокнала, сграбила момичето и го потопила в реката.
• Дръж, баби – рекла тя, – хвани каквото можеш!
  Момичето стиснало нещо и когато старицата, го извадила, видяло, че държи едно сандъче.
• Какво има в него? – попитало момичето.
• Когато идеш у дома си, ще го отключиш с туй ключе и ще видиш какво има – рекла бабичката, подала му едно че, извела го от гората, показала му пътеката към тяхната къща и го изпроводила да си иде със здраве.
  Отишло си момичето и като влязло в къщи, цялата къща светнала, защото жълтата вода била златна и то станало златно. Мащехата прехапала устни от завист.
• Какво носиш в сандъчето? – попитал бащата.
  Момичето отключило сандъчето, отворило го и всички ахнали: сандъчето било догоре пълно с жълтици.
• Разправи къде си била? – попитала мащехата.
  Златното момиче всичко разказало.
• По-скоро да заведеш и моето момиче в оная гора! – викнала мащехата на мъжа си.
• Меси една питка, като е тъй!
  Мащехата се запретнала и омесила една житена питка. Бащата повел доведеното момиче, завел го на хълма в гората, търкулнал питката и когато момичето се затекло подире й, той се потулил.
  Цял ден се лутало момичето в гората и надвечер викнало да плаче.
• Кой плаче? – попитала пак същата бабичка от тъмнината. – Момиче или момче? Ако си момче, махни се, ако си момиче, ела насам!
• Момиче съм! – отвърнало доведеното и влязло в колибата.
  Горската бабичка го нагостила и му постлала да спи. На сутринта, когато слънцето напекло, бабичката се дигнала, а гостенчето й още спяло. Намръщила се стопанката на. колибата, ала нищо не казала. Събудила момичето и му рекла:
• Аз отивам за гъби, а ти разтреби в къщи, попари. трички и нахрани гадинките ми. Те са в избата. Не се плаши от тях, защото не хапят.
  Момичето станало, взело метлата, почнало да мете, без да поръси земята с вода, дигнало пушилка. Попарило трици, занесло ги горещи на змиите, гущерите и костенурките. Гадините се изпопарили и когато на пладне се върнала бабичката от гората, те почнали да й се оплакват.
• Бабо, кака ни изпари с триците! Много ни изпари. Боли, бабичко!
• И баба ще изпари кака ви! – продумала бабичката и влязла в колибата.
  Подир пладне тя завела момичето при чудната река и му заръчала:
• Аз ще подремна, а ти гледай реката – като мине синя вода, не ме буди, като мине жълта – пак не ме буди, като дотече червената – пак не ме буди. Когато дойде черната – събуди ме! Хайде сега,попей ми една песен, додето заспя!
  Момичето викнало, но то пеело толкова силно и лошо, че бабата го прекъснала.
• Спри! – рекла му тя. – Не можеш ме приспа с тая песен.
  Момичето млъкнало. Бабичката задрямала, а реката зашумяла и почнала да мени боята си. Когато дошла черната вода, то събудило бабичката. Горската старица скочила, хванала момичето за косите, потопила го. във водата и викнала:
• Дръж, баби, каквото можеш, дръж! Момичето напипало едно сандъче и
  го стиснало. Бабичката изтеглила момичето на брега, дала му едно ключе, с което да отключи сандъчето, когато си иде в къщи, извела го от гората и му показала пътя към бащината му къща. Мащехата го чакала накрай село. Било надвечер. Когато го видяла, че е станало черно и грозно, пожълтяла от яд, н си рекла:
• Дано поне сандъчето е пълно жълтици.
  Отишли си в къщи, отключили сандъчето и що да видят – вътре само змии, гущери и раци. Запищели всички, разбягали се. Златното момиче побягнало на улицата.
• Тичай по-скоро да му вземеш златните дрехи, за да облечем с тях моето доведено момиче! – извикала мащехата на мъжа си.
  Мъжът се втурнал подир своето момиче. То бягало, той тичал, то бягало, той тичал, то бягало, той тичал, додето най-сетне, като видяло, че бащата ще го настигне, златното момиче разперило ръце и хвръкнало като птичка. Дигнало се нагоре над къщите, над градините, над планинските върхове. Превърнало се на златна месечина и грейнало.
  Бащата останал с отворени уста. Такова чудо никога не бил виждал.
  Оттогава златното момиче се появява нощем на небето, цялата земя огрява и търси с очи своя роден край.

Хитрата лисица

Петелът с червения гребен си ровел на торището и там си изкарвал прехраната. Веднъж, като пъпрел, той намерил една парица и тръгнал към пазара да си купи нещо за кълване. Срещнала го мечката:

• Къде, Петльо?
• На пазар съм тръгнал.
• Заведи и мене.
• Да те заведа, но трябва да ти кажа, че на пътя има дълбок трап – не можеш го прескочи, защото си много тежка.
• Ами, не мога. Какви големи трапове съм прескачала, кога ме подгонят ловците!
• Тръгвай тогава.
  Упътили се двамата. Ето насреща им един вълк.
• Къде отивате? – попитал вълкът.
• На пазар отиваме – отговорил петелът.
• Вземете и мене – почнал да се моли вълкът.
• Да те вземем, Вълчо, но ей там на пътя има трап. Не можеш го прескочи.
• Ами, не мога. Колко съм ги прескачал, когато ме подгонят овчарските кучета.
  Взели и вълка. Продължили пътя си. Срещнала ги лисицата, наредила се и тя подире им.
  Вървели, вървели, стигнали до трапа. Петелът разперил криле, полетял и прехвръкнал отвъд. Засилила се подире му мечката и – туп! – в трапа. Втори се засилил да прескочи вълкът, но и той се строполил долу. Паднала и лисицата.
  Петлето отишло самичко на пазар, а другарите му останали в трапа. Минал ден, минали два, налегнал ги глад.
  Най-напред се обадила лисицата:
• Гладни ли сте?
• Иска ли питане! – отговорила мечката.
• Тогава, хайде да си баем-който е най-сладък, него ще изядем.
• Хайде! – изръмжали вълкът и мечката. – Почни ти да баеш!
  Лисицата клекнала, повдигнала нагоре предните си крака и почнала да бае:

„Лиса опашатка –
никак не е сладка,
Кумчо Вълчо див –
много е горчив.

Меца медунка –
ех, че е сладунка!
Дръж, кумчо,
да я изядем!“

Хвърлили се двамата върху мечката, започнали да я давичкат, додето й видели работата. Свършили я за два-три дни. Полежали, полежали, пак огладнели. Но лисицата, нали е хитра, скрила едно от мечите черва под мишницата и като огладняла, извадила червото и започнала да го яде.

• Какво ядеш, кумичке? – попитал вълкът.
• Пробих си кожата и си вадя черва.
• Дай и на мен от тях!
• Не ти давам, защото и ти си имаш. Пробий си кожата и вади!
  Вълкът захванал да си дере кожата с нокти, но спрял, защото го заболяло.
• Не мога – рекъл, – пробий я ти!
  Лисицата почнала да го дере стръвно.
• Ох, боли! – развикал се вълкът.
• И мене ме болеше, но търпях.
  Пробила лисицата кожата на вълка и той умрял. Изяла и него. Полежала, полежала и пак почнала да огладнява. Стой в трапа, гладува и гледа нагоре. По едно време видяла, че едно косе лети над трапа.
• Косенце-босенце, помогни ми да изляза от трапа. Ако ми помогнеш, ще те заведа в една гора. Там има едно хубаво дърво. На него ще свиеш гнездо и ще си измътиш пиленца.
• Как да ти помогна? – попитало косето.
• Хвърляй камъчета, додето се напълни трапът, и аз ще изскоча навън.
  Косето почнало да кълве с човката си камъчета и да ги пуска в трапа. Хвърляло, хвърляло, хвърляло и най-сетне напълнило трапа с камъчета. Когато лисицата се измъкнала, завела косето в гората и му показала дървото. Косето си свило гнездо, снесло си яйца, измътило си пиленца и запяло. Чурулика и весели рожбите си. Лисицата, като подушила пилетата, клекнала под дървото и се замолила:
• Косе, братче, я ми пусни едно пиле, че е дошла на гости майчицата ми – да я нагостя.
• Как тъй? – рекло косето. – Аз не си давам рожбите!
• Тогава ще отсека дървото и като падне гнездото, ще ти изям всичките косенца! – заканила се лисицата и замахнала с опашката си, както дърварят замахва със секирата си.
  Косето се уплашило и пуснало долу едно пиле.
  На другия ден лисицата дошла пак, излъгала косето, че пристигнал кумът й на гости, и му взела още едно пиле. На третия му взела третото пиленце. В гнездото останало само едно. Косето викнало да плаче. Плаче, та се дере, цялата гора намокрило със сълзи. Дошъл един гарван и го попитал защо плаче. Косето му разправило какво се е случило.
• Не бой се – рекъл гарванът, – не си давай пилето, защото лисицата не може нищо лошо да ти стори. Тя замахва да отсече дървото с опашката си, а опашката й не е секира!
  Отлетял гарванът, дошла пак лисицата.
• Косе-босе, дойде ми на гости вуйчо лъв, пусни последното пиленце да го нагостя.
• Няма да го пусна!
• Тогава ще отсека дървото!
• С какво?
• Ще видиш с какво!
  И лисицата замахнала с опашката си.
• То не е секира, а опашка! – изчуруликало косенцето.
• Кой ти каза, че не е секира? – ядосала се лисицата.
• Гарванът.
• Аз ще го науча него – заканила се лисицата и отишла на един кръстопът. Легнала, престорила се на мъртва. Дошъл гарванът да кълве леш. Приближил до лисицата, протегнал шия и клъвнал най-напред окото й. Лисицата примряла от болка, почнала да врещи, а гарванът отлетял.

Иванка и Марийка

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща. От зори до мрак се трепеше горката Марийка.
На обяд господарката й даваше да яде сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.
Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите. Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом. Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко. …
Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя жива душа. Само гласове на птички се чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една дървена къщурка, покрита с мъх.
Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой. Леглото разхвърляно, огънят угаснал. На поличката-наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва. Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.
По едно време, топур-лопур, пристигна стопанката на къщата – една стара рунтава мецана-и почна да ръмжи сърдито:

• Що щеш в моя дом?
  Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва защо е дошла в гората между дивите зверове.
  Марийка й разправи теглото си.
  Мечката въздъхна и поклати глава.
• Ами туй нещо – попита тя – какво е?
  И посочи с лапа къделята.
• Коноп – отвърна Марийка.
• Откъде го вземате?
• Сеем го.
• Как го сеете?
  Марийка нагреба шепа пепел, от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.
• Ей как го сеем! – рече тя.
• Сетне? – попита мечката.
• Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го…
• Как го решите? – прекъсна я мечката.
  Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.
  Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:
• Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната
  работа, но тук е гора, има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората. За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!
  Марийка посегна към най-малката, но мечката й даде най-голямата.
• Отвори я – рече тя, – когато си идеш у дома.
  Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила. И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед, но наместо мед извади шепа жълтици. Премалня от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко, каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.
  Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.
• И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва – рече господарката, прибра се в къщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде й хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората.
  Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала вдън гора. Като стигна до къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.
• Ох, че на лошо мирише! – рече господарската дъщеря и почна да тършува.
  Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно столче и протегна ръка. Тъкмо дигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:
• Стоой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?
  Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх. Сви се в къта и почна да мига.
  Мечката изръмжа, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби, сложи всяко нещо на мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.
  Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:
• Туй какво е?
• Вълна – отвърна Иванка.
• Откъде я имате?
• Стрижем я – троснато каза Иванка.
• Как я стрижете?
  Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката и – швък! – отряза половината.
• Ей как я стрижем! – извика тя. Но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе тъй, както Иванка скубеше косата на Марийка.
• Олелее! – писна Иванка.
• Вън! Вън! Вън! – заблъска я мечката. – Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!
  Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.
• Делвата! – викна тя. – Дай ми делвата!
  Мечката сне от полицата оная делва, която беше най-здраво захлупена, и я търкулна към Иванка. Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.
  Вкъщи майка й захълца от радост: ^
• Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!
  И като заключи вратата и пусна пердето на прозореца, господарката с разтреперани ръце отвори похлупака на делвата. Но отвътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени. Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по
  носовете, по ушите. Така ги изпожилиха, че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.

Файлов източник: http://123.dir.bg
Корекции след OCR Свилена Симеонова
Качена в Мрежата през март 2003
Книгата ще бъде отпечатана и на релефното писмо за слепи

народна

Имало едно време един цар. В градината му расла една златна ябълка.
Всеки ден по пладне дървото пускало цвят, вечер връзвало плод, а през нощта плодовете узрявали,
но някой идвал и ги обирал. Всяка сутрин царят отивал в градината и не намирал ни една ябълка.
Той имал трима синове. Веднъж им рекъл:

• Чудя се кой дохожда нощем да ми бере златните ябълки. Ни една не оставя – поне да ги видя какви са.
  Човек ли е, звяр ли е – не знам. Я нека седне довечера някой от вас под дървото – да пази:
  дано уловим крадеца!

Наел се най-големият брат. Отишъл вечерта в градината, взел един лък със стрели и седнал под ябълката.
Чакал, чакал, станало полунощ – никой не дошъл. Унесла го дрямка и той полегнал уж на шега,
но заспал дълбоко и се събудил чак на сутринта. Като станал, погледнал за ябълките: нямало ни една.
Отишъл при баща си.

• Е, синко – запитал го царят, – улови ли крадеца?
• Не можах – рекъл гузно синът, – Сън ме налегна, уж на шега полегнах, а съм заспал дълбоко
  и цяла нощ съм спал, нищо не видях и не усетих.

Тогава царят повикал втория си син.

• Довечера ти ще пазиш ябълката – рекъл му той. – Гледай да не се заспиш и ти като брат си!
  Разхождай се по градината, недей ляга, че може да задремеш и да не видиш крадеца.

Отишъл вторият син под ябълката – да пази. Сновал из градината докъм полунощ, ходил насам-натам,
уморил се и седнал под дървото. Налегнала го дрямка, търкулнал се и заспал. Когато се събудил на
сутринта, ябълките били обрани до една. Повикал го царят и го запитал опазил ли е ябълката.

• Не можах – рекъл. – Пуста дрямка ме налегна и съм заспал. Никого не можах да видя.
• То се разбра – казал царят, – че такива сънливци като вас не могат опази ябълката, ами
  ще трябва довечера аз да отивам да пазя.
• Аз ще вървя, тате – обадил се най-малкият му син.
• Ти ли? Много ще я опазиш и ти! По-големите ти братя не можаха нищо да видят, та ти ще видиш!
  И ти ще заспиш като тях.
• Да ида да се опитам – настоял момъкът. – Може пък да я опазя.

Вечерта най-малкият брат взел лъка със стрелите и отишъл в градината. За да не заспи,
той си порязал малкия пръст и го вързал със сол – да го боли. Посред нощ се задала една птица с
огнени пера: като слънце светела. Тя кацнала право на най-големия клон и почнала да яде ябълките.
Момъкът се прицелил с лъка и пуснал една стрела. Птицата хвръкнала и от нея паднало едно перо:
само това откъснала стрелата. Момъкът взел огненото перо и го занесъл на царя. Като го внесъл в стаята,
цялата стая светнала от него.

• Татко – рекъл царският син, – видях кой ни яде ябълките. Полетя посред нощ една златна
  птица – светла като огън, перата й сякаш бяха пламъци. Замерих я с лъка, но не можах да я убия:
  веднага хвръкна и отлетя, откъдето беше дошла. Само това перо откъсна стрелата: нося ти го – да го видиш.
• Хубаво, синко, хубаво – рекъл царят. – И то стига. Братята ти не можаха и по едно перо да ми донесат.
  Сетне той повикал и другите си двама синове и им рекъл:
• Вижте какво ми донесе брат ви. Перо от оная птица, която ни краде ябълките. Перото е толкова хубаво,
  а самата птица трябва да е сто пъти по-хубава. Тръгнете и тримата да я намерите и да ми я донесете.
  Който я намери и ми я донесе, ще му дам половината си царство, а когато умра – ще вземе цялото.
  Ако ли не я донесете, по-добре не се връща: ще ви взема главите. Позор ще бъде цар като мене да
  имам трима синове – и никой от тях да не смогне да улови крадеца на моите ябълки.

Тримата братя се стегнали за път, простили се с всички в двореца и тръгнали, но и те не знаели
накъде отиват. Като вървели по пътя, двамата по-големи братя почнали да се карат на по-малкия,
че той бил станал причина да ги прати баща им да търсят златната птица.

• Ти ли се намери най-хитър и най-смел – корели го те, – да не заспиш и да занесеш на баща ни перо?
  Това ли ти беше работа? Сега заради тебе ще се лутаме и ние немили-недраги по света – да търсим птица,
  която я намерим, я не.
  Карали му се дълго, набили го и го изпъдили.
• Махай се от нас – рекли, – не те искаме! Иди мри от глад – да помниш кога си ходил да търсиш
  златната птица!
  Момъкът не знаел накъде да поеме и тръгнал отдалеч след братята си. Те вървят – и той върви;
  спрат се те – и той се спре; тръгнат – и той тръгне, но все отдалече – да не го видят. Вървели братята,
  що вървели, срещнал ги един старец.
• Добра среща, момци – рекъл им той.
• За нас добра, за теб зла – отвърнали те, все още ядосани.
• Накъде сте тръгнали тъй? И защо сте ядовити?
• Много ли трябва да питаш? – сопнали му се те. – Я си върви в пътя!
  Рекли тия думи и си заминали. Старецът срещнал и най-малкия брат.
• Добра среща, синко.
• Добра среща, дядо. Моята ако е добра, твоята да е сто пъти по-добра.
• Накъде така?
• Не знам, дядо, и аз накъде. Ела да седнем край пътя да си починем. Ще хапнем малко и
  ще ти кажа къде съм тръгнал.
  Седнали под една сянка. Момъкът извадил хляб, поканил и стареца да хапне с него и му разправил всичко.
• Тръгнал съм, дядо, да диря златната птица, но не знам ни къде да я търся, ни къде ще я намеря.
• Чувай синко – рекъл старецът. – Като станеш оттук, върви самин, недей ходи подир братята си,
  те са лоши хора. Като повървиш малко, ще видиш един кръстопът. Ако тръгнат братята ти по
  десния път, ти тръгни по левия; ако тръгнат по левия, ти поеми десния; ако ли се разделят и
  тръгнат един по единия път, а друг – по другия, ти тръгни по третия. Аз имам малко работа тук наблизо,
  та ще се отбия, а ти върви: ще те настигна по-натам.

Момъкът тръгнал по пътя. Вървял, що вървял, стигнал до един кръстопът. През това време
братята му се били скарали и се разделили; единият бил тръгнал наляво, а другият надясно;
момъкът поел третия път. Като повървял малко, старецът го настигнал и продължили заедно.
Тъй вървели до вечерта. Когато се мръкнало, старецът рекъл:

• Синко, още дълъг път ни чака, докато намерим златната птица. Аз съм уморен, а и твоите нозе
  са се подбили от много ходене. Да легнем тук, та да пренощуваме, а утре на ранина ще продължим.
• Бива, дядо – рекъл момъкът.
  Легнали да спят. Когато момъкът заспал, старецът го взел на ръце и го изнесъл напред,
  колкото десет дена път – и го оставил, а рано в зори го събудил и му казал:
• Хайде синко, ставай да вървим, че сме се успали!
  Момъкът станал и не познал, че се е събудил на друго място. И тоя ден вървели, а вечерта
  замръкнали пак на пътя. И сега легнали да спят. Старецът пак пренесъл момъка десет дена
  път напред и там го събудил. Така вървели няколко дена, докато стигнали до града, където
  била златната птица. Пред града имало висок хълм. От върха му целият град се виждал като на длан.
  Старецът отвел царския син на хълма и му рекъл:
• Виждаш ли синко, ония високи дворци? В тях живее царят, златната птица е негова.
  Като влезеш в града, ще отминеш двореца, зад него има едни кули: там е златната птица.
  Ще видиш една голяма врата, която сама се отваря и затваря. Отвори ли се, мини през нея;
  на вратата пазят двама стражи: ти мини, те няма да те видят. После ще минеш през седемдесет
  и седем по-малки врати, на всяка от тях варди по един пазач, и тях ще минеш и ще влезеш в една
  голяма градина. Там е златната птица, тя седи в златна клетка, украсена със скъпоценни камъни,
  клетката е два пъти по-хубава от птицата, но ти недей се полъгва да я вземеш, защото ще те хванат.
  Отвори клетката, извади птицата и бързай при мене.
  Момъкът влязъл в града. Било обедно време. В тоя град хората спели денем, а нощем будували.
  Царският син минал край дворците. По улицата нямало хора. Стигнал до кулите. Видял оная висока врата,
  която сама се отваряла и затваряла. Пред вратата стояли двама стражи с голи саби в ръце, но те
  спели стоешком и не го видели. Когато се отворила вратата, царският син влязъл. Минал по един
  голям двор, постлан с бял пясък. Стигнал до една по-малка врата, и там пазачите дремели.
  Той минал, без да го видят. Тъй преминал всички седемдесет и седем врати и влязъл в градината.
  На дърветата видял много клетки с птици. И клетките, и птиците били кои от кои по-хубави.
  Най-хубава била клетката на златната птица – цялата била от злато и светела, а многобройните
  скъпоценни камъни по нея блестели като звезди. Царският син отворил клетката, хванал птицата,
  скрил я под дрехата си и тръгнал да си отива. Минал всички седемдесет и седем врати и стигнал
  до двора, постлан с пясък. Там си рекъл на ума:
  „Какво ли пък ще стане, ако се върна да взема и клетката? Как ще нося тая птица без клетка?
  А и клетката е по-хубава от самата птица. Тия пазачи спят до един, никой няма да ме види.“
  Върнал се, взел клетката, сложил в нея златната птица и я понесъл. Но щом птицата се видяла
  в клетката и усетила, че я носят, надала толкова силен писък, че всички стражи се събудили.
  Те хванали момъка и го отвели при своя цар. Събудили царя и му казали, че тоя човек бил
  откраднал златната птица с клетката
• Хвърлете го в тъмницата! – заповядал ядосаният цар. – После ще го съдя.
  И те отвели момъка в тъмницата. Затворили го. Три дена му не дали нищо да яде, дори вода
  да пие не му давали. На четвъртия ден царят заповядал да го изведат на съд пред него. Извели го.
• Кой си и какъв си ти – запитал го той, – та искаш да ми откраднеш златната птица? Отде идеш?
  Кой ти каза, че аз имам такава птица?
• Царю честити – рекъл момъкът, – аз съм царски син. Баща ми има в градината си една златна ябълка.
  Тя цъфти всеки ден и връзва златни ябълки, а твоята птица идва всяка нощ да ги обира.
  Ние я пазихме дълги нощи, докато аз най-сетне я ударих с една стрела, та й откъснах едно перо – да го
  занеса на баща си. В нашата страна има закон – ако волът на някой човек се научи да влиза в
  ливадата на съседа и да опасва тревата, стопанинът на ливадата има право да го улови и да го
  заколи вола. Също тъй стана и с твоята птица. Тя толкова време идва да бере ябълките на баща ми.
  Тя е обрала досега толкова златни ябълки, че ако се продадат, десет пъти биха откупили и птицата,
  и клетката й.
  Като чул тия думи, царят омекнал.
• Добре – казал той. – Аз ще те простя. И не само ще те простя, ами ще ти дам и дъщеря си
  за жена, но трябва да направиш нещо, с което да я заслужиш. На десетина дена път оттука е
  царството на един силен цар, мой съсед. Той има един хвъркат кон. Тоя кон се е научил да идва
  да яде от моите ниви, когато узреят. Пазил съм нивите много пъти, но конят прелети, наяде се и
  пак отлети, не мога да го хвана. Иди ми доведи тоя кон – и аз ще ти дам дъщеря си, ще те пусна да
  си вървиш и да отнесеш на своя баща златната птица заедно с клетката. Съгласен ли си?
  Инак ще те погубя.
• Съгласен съм – рекъл момъкът.
  Пуснали го и той отишъл право на хълма при стареца. Като видял, че не носи ни птицата, ни клетката,
  старецът го запитал:
• Къде ти е, сине, птицата? Не можа ли да я уловиш?
• Ох, дядо, остави се! – почнал момъкът. – Да знаеш какво претеглих с тая птица! Да бях те послушал,
  нямаше да си намеря бедата, ама нали не те послушах! Взех птицата, но ми се дощя и клетката,
  та се върнах да взема и нея. А птицата нададе писък, всички стражи разбуди и ме хванаха.
  В тъмницата лежах три дена, днес ме изведоха – да ме съди царят. Той ми каза, че ще ми прости,
  ще ми даде и златната птица с клетката, дори за дъщеря си ще ме ожени, ако отида при оня цар
  с хвъркатия кон да му взема коня, че правел пакост по нивите, и да го доведа на тоя цар тук.
  Инак ще ме погуби. Та се чудя какво да правя дядо.
• Няма какво да се чудиш сине – рекъл старецът. – Ела с мене, аз ще те отведа в онова царство,
  където е хвъркатият кон.
  И те тръгнали отново. Вървели, вървели, замръкнали на едно място и легнали да спят. Като заспал
  момъкът, старецът го взел пак на ръце и го отнесъл десетина дена път напред. Събудил се момъкът
  в другото царство,, но царският град бил още много далече. Ходили пак цял ден, а вечерта легнали
  край пътя да нощуват. Старецът пак отнесъл момъка напред и го събудил на зазоряване. Ходили, ходили,
  стигнали до града, където бил крилатият кон. И там имало хълм, от който се виждал целият град.
  Старецът извел момъка на върха и му рекъл:
• Синко, виждаш ли ония високи сгради? Там е царският дворец. Ще отминеш двореца и ще вървиш
  по улицата, докато стигнеш до една висока желязна врата Тя сама се отваря и затваря, пред нея пазят
  шест души стражи. Щом се отвори вратата, ти влез: те няма да те видят. Сетне ще минеш през други
  деветдесет и девет по-малки врати, на всяка от тях стоят по двама стражи. Най-сетне ще влезеш в
  царския обор, където е хвъркатият кон. На главата на коня има оглавник от злато, сребро и скъпоценни
  камъни; държи го един човек, легнал в яслата. На гърба на коня има едно много хубаво седло, цяло от
  коприна, кадифе и сърма. Ти снеми седлото от коня и извади оглавника от главата му, но се пази да те
  не усети човекът, който спи в яслата. Да се не полъжеш да вземеш седлото, че ще те хванат! Улови коня,
  яхни го и карай право тук; аз ще те чакам.
  Момъкът направил, както му поръчал старецът. Яхнал коня и – право към хълма. Старецът го чакал.
  Качил се и той на коня – и след някое време се върнали в оня град, откъдето били тръгнали.
  Стигнали хълма, старецът рекъл:
• Хайде, синко, да слизаме. Ти отведи коня на царя, а аз ще те чакам тук.
  А царският син, като гледал тоя хубав хвъркат кон, рекъл на стареца:
• Да ти кажа право, дядо, този кон ми легна на сърцето. Да може някак да не го дам на царя – не бих го дал.
• Щом е тъй – казал старецът, – недей го дава. Аз ще ти намеря друг кон – него да му отведеш.
  И той духнал. Тутакси се явил втори кон, също като онзи. Старецът казал на царския син:
• Яхни ти сине, този кон и го заведи на царя, а другия дай аз да подържа, докато се върнеш.
  Момъкът яхнал втория кон и го закарал на царя; като вървял по улиците, конят разравял с копитата
  си земята, та хвърлял едри камъни зад себе си; а като дишал, вратите и прозорците на къщите
  трещели и се пукали: толкова бил силен. Като го видял, царят много се зарадвал. Опростил момъка,
  дал му клетката със златната птица и дъщеря си за жена. Тя била много хубава. Баща й я отрупал с
  различни подаръци – накити от злато, бисери и скъпоценни камъни, един пръстен, който светел като
  слънце и три ката невестинска премяна – толкова тънка, че всяка се събирала в една лешникова черупка.
  Момъкът скрил в джоба си пръстена и трите лешника с дрехите, а даровете натоварил на една колесница,
  простил се с царя, качили се с царкинята на колесницата и потеглили. Като стигнали до хълма, момъкът
  спрял колесницата, слязъл и отишъл при стареца.
• Хайде дядо, качвай се с нас – рекъл му той. – Каквото спечелих досега, все с твоя помощ го спечелих.
  Ела сега с мене да идем при баща ми – там да си гледаш старините: стига си се скитал по света.
• Не мога – рекъл старецът. – Оттук ще се разделим. Аз ще си вървя по работата, а вие вземете коня и си
  вървете. Ти много сбърка, че не ме послуша и поиска да вземеш и клетката. Затова има да теглиш, но
  после ще добруваш. Хайде сега върви си със здраве!
  Като рекъл това, старецът тутакси се изгубил, сякаш потънал в земята. Момъкът подкарал крилатия кон,
  впрегнал и него в колесницата, качили се с царкинята и потеглили. Пътували, пътували, стигнали до една
  странноприемница. Момъкът спрял колесницата и слязъл да вземе нещо за из пътя. Като влязъл, гледа –
  съдържателят прилича на най-големия му брат. От дума на дума той разбрал, че единият от двамата му
  братя бил останал на това място да държи странноприемница, а другият си бил купил на другата страна лозе,
  оженил се, имал си дом и имот. Те били решили да чакат там, докато умре баща им, а после да се върнат в
  своя роден град. А за най-малкия си брат не били чували нищо и го мислели вече за мъртъв.
• Ти трябва да си царски син – рекъл съдържателят на брат си, когото не могъл да познае. – Не си ли чувал
  нещо за нашия най-малък брат?
• Откъде ще чуя? – казал царският син. – Нито го знам, нито го познавам. Ами вие защо се не върнете при
  баща си, а живеете в далечни краища като прокудени?
• Как ще се върнем? – рекъл брат му. – Баща ни ще ни вземе главите. Той ни е пратил да му търсим
  някаква златна птица. Къде я дирим, когато нито сме я видели, нито сме я чули?
• А знаеш ли – казал момъкът, – че най-малкият ви брат е намерил златната птица?
• И да видя, няма да повярвам – рекъл оня. – Къде ще я намери? Той остана някъде назад и нито
  аз съм го видял да минава по този път, нито брат ми – по другия. Той се е върнал сигурно назад
  или е умрял някъде.
• Ами ако видиш най-малкия си брат – запитал го момъкът, – ще го познаеш ли?
• Как няма да го позная – рекъл оня, – ще го позная веднага!
• Има ли някакъв белег?
• Има. На лявата си ръка към лакътя има белег като череша.
  Момъкът си засукал ръкава, показал белега и запитал:
• Такъв ли е ?
• Такъв зер – казал учудено брат му. – Но той има и на гърдите белег, отляво, прилича на дребна подкова.
  Момъкът се разкопчал и посочил втория белег:
• Такъв ли е?
• Тъкмо такъв – отвърнал онзи и още повече се почудил, но все не можел да го познае.
  Тогава брат му разказал как те – по-големите му братя – заспали, когато отишли да пазят златната
  ябълка, как после – когато отишъл в онова далечно царство и намерил златната птица, как сетне
  довел хвъркатия кон на царя, та взел птицата и дъщеря му. Показал на брат си златната птица с хубавата
  клетка и онзи повярвал, че наистина тоя момък е най-малкият му брат.
• Хайде – рекъл момъкът, – затвори брате, странноприемницата, да вървим при другия брат, а
  оттам – при баща си. Ще му отнесем златната птица и той ще ни се зарадва много.

Затворили странноприемницата, качили се на колесницата и тръгнали. Отишли при втория си брат.
Момъкът и на него разказал всичко.

• Хайде – рекъл му той, – остави тия лозя и ниви и да вървим при баща ни. Той ни чака и ще ни
  посрещне с радост.
• Добре – казал онзи брат, – щом е тъй, да вървим.
  Стегнал една хубава кола, качил в нея жена си, натоварил парите, които бил спечелил, и тръгнал
  с братята си.
  Вървели, що вървели, на едно място спрели да нощуват край пътя. Разпрегнали конете, постлали
  и легнали да спят. През нощта двамата по-големи братя се надумали да убият брата си и да вземат
  всичко негово. По-големият рекъл:
• С какво лице ще се върнем при баща си? Той ни прати да търсим златната птица, а ние заседнахме
  по пътя, един отвори странноприемница, друг се ожени и почна да копае лозе и да оре ниви.
  Брат ни ще каже на баща ни за това и той, какъвто е буен, или ще ни погуби, че сме му опозорили
  царското име, или ще ни хвърли в тъмницата – там да умрем. Най-добре ще бъде да убием брата си.
  Аз ще кажа, че ние двама сме отишли при оня цар със златната птица, отличили сме се, а той ни е
  дал птицата и двете си дъщери. Ще кажа, че твоята жена е сестра на царкинята, и аз ще се оженя за
  царкинята. А за брата си ще кажем, че се е отделил от нас и не знаем къде е.
• Добре – казал по-малкият, – да направим, както казваш, но да не го убиваме, а да го вържем за
  някое дърво, та да умре от глад или да го разкъсат зверове. Защо да си петним ръцете с братова кръв?
  По-добре ще е да го оставим жив.
• Както кажеш – съгласил се по-големият.
  И те грабнали брата си, отвели го в гората край пътя, изправили го до едно дърво и го усукали с
  дълго въже от петите до главата. След това се върнали на мястото, където нощували, заплашили
  двете жени, че ще ги убият, ако ги издадат, впрегнали колесницата и колата и отишли в двореца.
  Като видял царят, че синовете му носят златната птица, много се зарадвал. Още повече се зарадвал,
  като научил, че си водят моми – царски дъщери. Той се наскърбил, щом узнал, че най-малкият му
  син се е изгубил, но при голямата радост скоро забравил скръбта. Почнали да се стягат за сватба,
  да канят сватове, да приготвят големи трапези в царската градина.
  А в това време вързаният момък викал за помощ в гората, но мястото било отдалечено и пусто,
  нямали кой да го чуе. Чак следобед оттам минал един козар, който си карал козите на паша.
  Той чул виковете и се затекъл към дървото, за което бил вързан царският син.
• Моля ти се, братко – рекъл вързаният, – ела ме отвържи!
  Козарят се уплашил да не би някои разбойници да са вързали момъка, та да си изпати, ако го отвърже.
  Но момъкът му разправил, че го били вързали братята му, и обещал – като се върне при баща ни –
  да го награди богато, стига онзи да го отвърже. Козарят го отвързал, дал му хляб да се наяде и си тръгнал.
  Но царският син го спрял.
• Засега – рекъл – не мога с нищо да ти се отплатя, братко, но хайде поне да си разменим дрехите:
  ти облечи моите, а аз да облека твоите. А като дойдеш в двореца – ще се разплатим.

Разменили си дрехите. Козарят си отишъл с козите по гората, а царският син се запътил към града.
От всичко, което бил придобил, му останал само пръстенът и трите лешникови черупки с дрехите на
царкинята.
Момъкът отишъл в двореца и се примолил да му дадат някаква работа. Никой не го познал.
Пратили го в готварницата. Там се готвело за сватбата – пекли се овни, агнета, пуйки, гъски; месели
се млинове, погачи; варяло се сладко. Имало работа за мнозина. След два дена щяла да бъде сватбата
на царските синове. Срещу готварницата бил дворецът: прозорците на стаята, в която живеела царкинята,
гледали към готварницата. Когато привечер царският син видял, че на прозореца се показала годеницата
му, той извадил пръстена, сложил го на пръста си и го обърнал към прозорците. Елмазите на пръстена
светнали като звезди. Момата се загледала към готварницата и видяла годеника си, но не рекла никому
нищо. Тя разбрала, че момъкът се крие и решила колкото се може по-дълго да отлага сватбата.
А най-големият брат всеки ден идвал при нея и настоявал по-скоро да стане сватбата, че инак ще я убие.
Когато дошъл уреченият ден, той пак влязъл при нея и я заплашил. А тя рекла, че иска да каже две-три
думи на царя. Съобщили на царя, че момата желае да му каже нещо. Той сам дошъл в стаята й, където
бил и сина му.

• Царю честити – рекла момата, – вие се готвите да ме венчавате, но още не сте ми направили премяна.
• Направили сме ти, стъкмили сме – една от друга по-тънки и по-хубави.
• Донесете да ги видя – рекла тя.
  Донесли й най-хубави дрехи от коприна, сърма и кадифе, обшити с бисер.
• Не ми се нравят тия дрехи – казала царкинята. – Други ще ми направите.
• Какви по-хубави дрехи от тия? – почудили се царят и син му.
• Аз искам дрехи, които да се събират в една лешникова черупка – рекла момата. – И то не една,
  а три премени да ми приготвите, тогава може да се мисли за сватба. Ако не ми ги ушиете, няма да се венчая.
  Като чул царят това, пратил глашатаи да разгласят по цялото му царство, че който се наеме да ушие на
  царската снаха три ката дрехи, които да се събират в три лешникови черупки, ще му даде каквото поиска.
  Като чули най-добрите шивачи тая разгласа, събрали се да се питат какви ли ще да са тия дрехи и кой ли
  ще може да ги ушие. Никой не се наемал да се яви пред царя. Минали дни, седмици, никой шивач не се
  вестявал в двореца. Царят пак разгласил, но пак никой не се явил. Когато разгласил и трети път, най-малкият
  царски син отишъл при най-изкусния шивач и му рекъл:
• Аз се наемам да ушия дрехи на царкинята.
  Шивачът го погледнал и му рекъл:
• Я се махай оттук, селяко! Ти ще ушиеш дрехи, които да се събират в лешникова черупка!
  Ние сме толкова души майстори, никой не се наема да ги ушие, та ти, който не си хващал – както ми се
  вижда – ножици и игла, ще ги ушиеш!
• Хващал ли съм, не съм ли, то е моя работа, майсторе – казал момъкът. – Ще ги ушия. И то – за една нощ.
  Само че три ката не мога, само два.
• А бе ти уший едната премяна, за другите лесно! – рекъл шивачът. – За една нощ ли рече?
• За една. Тая вечер ще захвана дрехите, утре сутрин ела си ги вземи!
• Тъй ли? Хайде да те видя! Ами колко ще ми вземеш?
• Не знам колко да ти взема. Хайде дай една крина лешници, една печена пуйка, прясна погача и
  бъклица вино. Дай ми ги вечерта, а утре на съмване дрехите са готови. Ако искаш, и тук ще ти ги ушия.
  Шивачът си помислил, че за пуйката, лешниците, погачата и виното ще отидат най-много
  тридесет-четиридесет гроша. Ако му ушие тоя селяк дрехите, той ще вземе от царя цяла крина
  жълтици; ако ли ги не ушие – голяма работа, че е нахранил един сиромах човек!
  Отишъл, купил една прясна погача, опекъл пуйка, взел вино и лешници и занесъл всичко това в
  работилницата, където дремел и го чакал селянинът. Дал му освен това мерила, ножици, игли и си отишъл.
  Момъкът се заключил отвътре, изял пуйката и погачата, изпил виното и като седнал на
  лешниците – чукай, яж, чукай, яж, та чак до сутринта. Като се съмнало, шивачът дошъл и какво да види:
  всред стаята куп черупки, а иглата, ножицата и мерилата – непобутнати.
• Е, уши ли дрехите? – запитал той селяка.
• Ето ги – рекъл царският син, – готови са.
  И извадил единия лешник, отворил го, раздиплил отвътре дрехите – тънки-тънки, като паяжина,
  а светли като слънце. После пак ги сдиплил и ги затворил в черупката. Шивачът не могъл да повярва
  на очите си.
• Ти ли уши тия дрехи? – запитал го учудено.
• Аз, ами кой? – отвърнал селякът.
  Шивачът взел лешника и го отнесъл в двореца. По пътя не можел да си намери място от радост.
  Но още повече се зарадвал царят. Станал му много драго, че в царството му има такъв изкусен шивач.
  Той му дал колкото пари поискал и отнесъл дрехите на царкинята. Тя познала че са нейните, и рекла:
• Хубаво, царю честити. Тоя шивач, който е ушил тая премяна, ще трябва да ушие още две: нали така
  ни беше думата?
• Ще ушие, ще ушие – рекъл царят. – Ей сега ще му поръчам.
  И той пратил да кажат на шивача, че иска от него още две такива премени. Шивачът обещал да ги
  направи. на другия ден търсил по целия град селяка, но не могъл да го намери. А той бил в двореца,
  прислужвал в готварницата. Дирил го шивачът цяла неделя, но не го намерил. Отчаял се, отишъл при
  царя и му казал, че най-добрият му калфа, с когото работели дрехите, бил умрял същата вечер, та
  нямало как да ушие двете премени.
• Тая работа е мудна и трудна – рекъл, – не може да се свърши за неделя, за две. Месеци трябват.
  Царят се ядосал и викнал:
• Още сега да си вървиш в работилницата и да се хващаш на работа. До утре вечер искам дрехите.
  Инак ще те убия.
  Тогава шивачът, като се уплашил, че ще му вземат главата, рекъл:
• Царю честити, пред тебе лъжа не бива. Ще ти кажа каква е работата. Аз не съм ушил тия дрехи, а
  един момък селянин, който дойде при мене, глави се чирак и за една нощ ги свърши, а на другия
  ден избяга. Дирил съм го толкова дни по града, навсякъде обиколих, но не можах да го намеря.
  Ако щеш убий ме, ако щеш пожали ме – тъй стои работата. Никой друг освен онзи селяк не може
  да ушие дрехите на царкинята. А и той дори не ще може да ушие още две премени, ами още една:
  тъй ми каза оная вечер, когато се услови при мене.
• Така ли било? – рекъл разгневен царят. – А ти защо ме излъга, че сам си ги ушил? Не те ли е срам
  да лъжеш пред царски очи?
• Право, е царю честити, че вината ми е голяма – казал шивачът. – Но какво да сторя сега? Коли ме,
  беси ме – станалото станало.
• Хайде върви си! – викнал му царят. – Върви си и гледай да намериш оня чирак. До утре вечер искам дрехите.
  Шивачът си излязъл. Като минавал през двора на двореца, царският син, който работел в готварницата,
  го видял и тръгнал отдалече след него. Отчаяният шивач мислил да отиде в своята работилница и да се
  обеси. Момъкът го проследил и влязъл в работилницата тъкмо тогава, когато шивачът завързвал въжето.
• Стой! – рекъл му той. – Какво ще правиш?
• Ох, братко – казал шивачът, – добре, че дойде! От толкова дни те търся. И на царя казах, че
  ти си шил дрехите. А той ми заповяда до утре вечер да му приготвя още две премени, инак ще
  ми вземе главата. Моля ти се, уший и тях, да му ги занеса, а всичко, което заплати за тях, ще бъде твое.
• Може – рекъл момъкът, – но само една. Две не мога да ушия, защото нямам толкова плат.
• Ти уший едната – казал шивачът, – а за другата ще видим после. Наемаш ли се?
• Наемам се – рекъл момъкът. – Ще дойда довечера да захвана дрехите, а ти утре сутрин ела си ги вземи.
  Шивачът подскочил от радост, като чул тия думи.
• Не може ли – рекъл той – да седнеш още сега да ги започнеш? Аз ще ти донеса всичко, каквото речеш.
• Сега не може – казал момъкът. – Денем аз работя друго. Ти довечера се навъртай насам, а аз ще
  дойда и ще ги започна.
  Като рекъл това, той отишъл в готварницата да помага. Тъкмо тоя ден се случило, че дошъл в града и
  козарят. Той искал да влезе в двореца, но стражите не го пускали. Момъкът от готварницата отишъл,
  извикал го настрана и му рекъл:
• Рано е още за онова, за което говорихме. Но ти си ми потребен днес-утре, затова постой тук в града,
  докато ти кажа. Ако искаш да ме видиш, мини там, през оная врата, която води в царската готварница:
  аз се навъртам цял ден там, щом ме извикаш, ще изляза.

Вечерта шивачът приготвил на момъка богата вечеря в работилницата и го чакал да дойде и да започне
дрехите. Онзи дошъл. Пак се заключил, нахранил се, цяла нощ чупил и ял лешници, а на сутринта дал
на шивача втория лешник с дрехи. Отнесъл шивачът лешника в двореца и го дал на царя, а той го дал
на царкинята.

• Добре – казала тя. – Направете още една такава премяна – и аз ще бъде готова за сватба.
  Върнал се царят при шивача и му поръчал още една премяна. – Не мога – рекъл той, – царю честити.
  Както ти казах вчера, друг шие дрехите. А той ми каза, че имал плат само за една премяна. – Тъй ли? –
  кипнал царят. – Я го извикай да дойде тук! Ще му кажа аз на него! Откъдето е намерил плат за две
  премени, оттам ще намери и за три. След малко шивачът се върнал и довел селяка. Царят бил още
  разгневен: – Ти ли шиеш тия дрехи бе, момче?
• Аз ги шия, царю честити.
• Ами като уши две премени, защо не се наемаш да ушиеш и трета?
• Нямам вече плат, царю честити.
• Отдето си взел за давете, оттам ще вземеш и за третата.
• Не мога, царю честити, такъв плат не се работи тук, в твоето царство.
• Ами къде се работи?
• Там, където живееше едно време златното пиле в елмазната клетка.
• Тъй ли? – рекъл царят. – Аз ще ти намеря плат. Почакай малко.
  И той заповядал да извикат синовете му. Те дошли.
• Видите ли тоя момък? – рекъл им царят. – Той шие дрехите на царкинята. Свършил му се е платът.
  Той казва, че такъв плат имало в царството, от което сте донесли златната птица в елмазната клетка.
  Ще идете да ми донесете плат за още една премяна.
  Царските синове пребледнели. Как ще идат да донесат плат, като не знаят къде е онова царство?
• То е далече – рекли те на баща си. – Три години път има до там.
• Не три, а девет години да има, пак ще донесете. Плат искам.
  Двамата братя гледали с пламнали от гняв очи селяка, идело им да го разкъсат. По-големият се
  изхитрил и рекъл на царя:
• Ами тоя момък не може ли да донесе плат? Както е донесъл за две премени тъй ще донесе и трета.
• Това не е моя работа – рекъл момъкът. – Аз шия, но не тъка. Ако ми дадете плат, ще ушия, ако не
  ми дадете – няма. Но има и друго. От онова царство се минава насам по проклети друмища: който
  се върне оттам, мъчно оцелява. Имаше едно време трима царски синове. Те тръгнаха да дирят
  златната птица. По пътя двамата по-големи набиха малкия си брат, оставиха го насред полето и
  продължиха сами. Но се скараха: единият отвори на едно място странноприемница, а другият
  си купи лозе и се ожени за една селянка. Най-малкият намери златната птица и взе дъщерята на царя,
  чиято беше птицата. На връщане братята му не го познаха, ала той сам им се откри и тръгнаха заедно
  да се връщат при баща им. Но по пътя те го вързаха за едно дърво, взеха му царкинята и златната птица
  с клетката, после излъгаха баща си, че уж те били намерили птицата. Царкинята не щеше да се ожени за
  тоя зъл мъж, който бе оставил брата си да го ядат зверовете. Поиска три премени, които да се събират в
  лешникови черупки. А защо ги поиска тя? Защото баща й беше дал на оня царски син три такива премени
  и тя искаше да узнае дали той е още жив. Той беше наистина жив. Един козар го отвърза и си смениха
  дрехите. Царският син отиде в царската готварница – да мие паници, да цепи дърва, да кладе огън и да
  реже зеленчук – само за един хляб. А братята му се стягали за сватба. И ето че той се яви при шивача и
  уши две премени; не ги уши, а само ги извади от джоба си.

Като слушали тая приказка, двамата братя треперели от страх. А царят разбрал всичко.

• Ами третата премяна? – рекъл той.
• Ето я – казал син му, като извадил лешника из джоба си. Отворил лешника и извадил една премяна,
  още по-тънка и по-хубава.
  И после казал на царя:
• Ако не вярваш, че братята ми наистина са направили това с мене, питай моята годеница, която те са
  заплашили със смърт, ако обади някому нещо; питай и козаря, който ме отвърза. Той е в града, аз ще
  ти го доведа.

Дошъл козарят и разказал всичко. Дошла и царкинята, тя също разказала със сълзи на очи всичко,
което знаела. Тогава бащата заповядал да прогонят от царството двамата му синове, а най-малкия оженил
за царкинята и му дал царството си.

Елин Пелин

Намерила си врана някъде бучка сиренце и кацнала на едно дърво да си закуси.
Видяла я лисицата, дошла под дървото и започнала да се умилква:

• Врано, вранчице, сестрице, колко си хубава! Какви лъскави черни крила, каква горделива стойка,
  какъв мил поглед! О, какъв ли сладък е пък гласът ти! Запей, миличка, дай да се насладя!…
  Полъгала се враната от мазните думи на лисицата, отворила човка и запяла:
• Га, Га!…
  И сиренцето паднало от устата и лисицата го изяла.
  Една друга врана чула това нещо и си казала:
• Чакай, кумичке лисичке, аз ще те науча!…
  И взела тая врана в човката си един голям бял камък, приличен на буца сирене, и кацнала на едно дърво.
  Дошла кума Лиса. Оттук се мазни, оттам се мазни и пак почнала да хитрува и на враната
  комплименти да прави:
• Каква си хубава, миличка Вранке! Какви Пера! Какви очи! О, пък гласът ти! Колко сладък трябва да е той!
  Запей, миличка, запей, та сърцето ми да зарадваш!
  И враната, “възхитена” от похвалите на лисицата, отворила човка и запяла:
• Га, Га!…
  Протегнала се кума Лиса за сиренцето, но то не било сирене, а тежък камък.
  Тежко паднал той и счупил муцунката на кумицата-лисицата. Заболяло я и тя горчиво заплакала.
  Чули кокошките, навирили си опашките от радост.

народна

Отишла баба в гората за дренки. Не щеш ли – срещнала я Мецана.
Качила се баба на дряна, а под дряна ръмжи Мецана:
– Бабо, слез! Ще те ям!
– Недей, баба! Не ме яж! Аз съм дърта дъртуша. Ела нощес у дома. Имам три внучки.
Три сестри, три умници. Първата е Твърдушка. Втората е Мекушка. Най-малката пък – Сладушка.
Която си избереш, нея ще ти дам!

Отишла си Мецана. Слязла баба от дряна. Като млада хукнала. Чак в къщи спряла.
Прибрала си внучките. Залостили вратата.

Среднощ дошла Мецана. Затропала, захлопала:
– Бабооо, дай ми Твърдушка!
– Твърдушка е с твърд камък вратата подпряла и сладичко е заспала.
– Бабооо, дай ми Мекушка!
– Мекушка си е меко постлала и до Твърдушка е сладко заспала.
– Бабооо, дай ми Сладушка!
– Сладушка спи до Твърдушка, Сладушка спи до Мекушка. Сладушка е най-умната,
Сладушка е най-разумната. Тя на ум баба научи: да залости здраво вратата и да не ходи за
дренки сама-самичка в гората.

народна

Един старец отишъл в гората за дърва. Намерил едно кухо дърво, размахал секирата и тупа-лупа,
съборил го на земята. Като се заловил да го цепи, в кухината му намерил една кожена торба, пълна с
жълтици. Зарадвал се на късмета си, натоварил цепениците на колата, окачил торбата с жълтиците на
ритлата и повел воловците към дома си. Вървял старецът и си мислел:
– Намерих аз парите, но гората не е моя. И кухото дърво не е мое. Отде накъде парите пък да са мои?
Те са чужди. Ако съм човек на място, ще издиря стопанина им и ще му ги дам, защото от чужди пари
прокопсия няма.

Не щеш ли, на среща му се задал един сиромах човек, дрипав до немай-къде, разтревожен, запъхтян.
– Откъде идеш, побратиме? – викнал сиромахът.
– От гората – отвърнал дърварят. – Защо питаш?
– Да си намерил нещо?
– Намерих – кимнал с глава старецът.
– Слава богу! – зарадвал се дрипавият. – Аз, брате, имах само една юница, но ме натисна голяма
сиромашия и реших да я продам. Отзарана я откарах на пазара, добра цена й дадоха, тръгнах си и
де да знам как, по пътя съм изтърсил торбата с парите. Като луд съм тичал до тука. Къде е торбата ми?
– Ей там, закачил съм я на ритлата.

Сиромахът се втурнал към торбата. Бръкнал с две ръце вътре, нагребал жълтиците, погледнал ги,
но мигом пак ги изтърсил в торбата като опарен.
– Не са мои – рекъл, – моите бяха бели, а тези са жълти.
– Чудно – замислено проговорил дърварят, – какви може да са тези, дето ги намерих?
– Крадени! – отсякъл сиромахът.
– Кой ги е задигнал?
– Крадците.
– А къде са крадците?
– В гората, къде другаде? – извикал сиромахът и хукнал по-нататък да търси своята торба.

Старецът се прибрал у дома си и рано на другата сутрин метнал торбата с намерените пари на
тоягата си, емнал пътя, че в гората – да търси крадците. В най-затънтените дебри забелязал светлинка.
То било огън. Като приближил край огъня, заварил десетина души – надянали един овен на
шиш – въртят го над жаравата.
– Добър ви ден! – поздравил старецът.
– Добре си дошъл! – отвърнал един от горските хора. – Ти, дядо, по каква работа ходиш?
– Тръгнал съм да търся крадците. Да не сте вие?
– Имаш грешка. Тука крадци няма – обадил се главатарят на горските хора.
– А вие какви сте?
– Ние сме хора хайдути. Излезли сме в гората да закриляме сиромасите и да наказваме народните
изедници. А ти поседни да си отпочинеш и да опиташ нашия овен! – поканил го главатарят.
Старецът подвил крак, нахранил се, благодарил на домакините и на тръгване попитал:
– Кажете ми, братя, къде мога да намеря крадците?
– В дворците, там са крадците! – отвърнал войводата.

Старецът се дигнал, излязъл от гората и се спуснал към големия град. Отишъл право в царския дворец.
Влязъл вътре. Там заварил десетина големци, в позлатени дрехи облечени. Събрали се на съвет.
– Добър ви ден! – поздравил ги старецът.
– Ти какво търсиш тука? – гневно го посрещнал един брадат царедворец.
– Крадците търся.
– Какви крадци? – скочил на крака брадатият и от очите му започнали да изскачат искри.
– Ония, дето са задигнали ей тази торба. Аз я намерих в едно кухо дърво.
– Какво има вътре? – надникнал големецът.
– Жълтици.
– Жълтици ли? – посегнал брадатият. – Дай я тука!
И като прибрал торбата, той намигнал на другарите си и захванал да тика стареца към вратата.
– Ти, дядо, – рекъл, – нямаш работа тука. Иди да търсиш крадците вън от царския дворец, защото
ние сме най-честните. Додето намериш крадците, ние ще ти вардим парите. Тука те са на сигурно място.
Точно подир една година ела да си получиш торбата.

Отишъл си старецът и цяла година ходил насам-натам да пита за крадците. Като се изтърколила годината,
той пак похлопал на царските врати. А големците пак били събрани на съвет.
– Годината мина – рекъл им старецът, – върнете ми торбата с жълтиците.
– Годината мина, но ти, старче, закъсня – дигнал се пак оня, брадатият. – Аз ти казах да се явиш тука
след една година, а ти пристигаш след една година и един ден. Значи просрочил си. Губиш торбата.
Хайде, махай се, че имаме работа.
Старецът излязъл вън, почесал се по тила и рекъл:
– Право ми казаха хайдутите. Тука са били най-опасните, ония, дето и крадат, и лъжат.

народна

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.

• Каква полза от тях – казал той, – нито орат, нито жънат, нито дърва секат.
  Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без тях.
  Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под нож. Останал само един
  старец – баща на болярин. Дожаляло на болярина да вземе главата на стария си баща, затуй го
  укрил на тайно място и го хранел скришом, без да знае никой.
  Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял ездачите. Никой не можел да се
  приближи до него и да го укроти. В столицата живеела една лукава знахарка.
  Царят заповядал да я повикат в двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.
• Как ли? – отговорила знахарката. – Заповядай, господарю, на твоите боляри да усучат въже от пясък.
  Вържеш ли коня с въже от пясък, той ще стане кротък като овчица.
  Царят се почесал по тила и повикал болярите си.
• Хей, боляри – викнал им той, – слушайте какво ще ви заповядам! Още утре да ми донесете едно
  въже от пясък. Ако дойдете в двореца без пясъчно въже, главите ви ще взема!
  Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало наум как може да се усуче въже от пясък.
  Между болярите бил и оня, който пощадил живота на баща си. Като се прибрал вкъщи омърлушен,
  старецът го попитал:
• Защо си кахърен синко?
  Боляринът му разправил какво иска царят.
• Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и царят рече: “ Къде е въжето?“ – ти му отговори:
  „Царю, готови сме да усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде – дебело, тънко, жълто
  или червено, дай ни по-напред мостра.“
  На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:
• Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.
  И царят простил живота на всички.
  Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло – и трева, и плод.
  Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не останало жито дори за семе.
  Уплашили се хората да не измрат от глад. Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:
• Каквото щете правете и струвайте, но утре , като дойдете, искам да ми кажете откъде да намерим
  жито за посев, инак главите ви ще взема.
  Тръгнали си болярите сломени – не е лесна работа да се намери жито. Скритият старец видял, че
  синът му се връща и този път омърлушен, и попитал какво се е случило.
• Сега, тате – рекъл боляринът, – и ти не можеш ми помогна.
• Защо?
• Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.
• Не бой се, синко. Утре, когато се явите пред царя, ти му кажи да заповяда на селяните да разровят
  всички мравуняци на царството. В мравуняците има много жито, събирано зрънце по зрънце от мравките.
  И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали мравуняците – намерили във всеки
  мравуняк по една торбичка едро зърно. Царят останал много учуден от находището и се обърнал към
  болярина, дето криел баща си. Попитал го:
• Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?
• Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.
• Няма косъм да падне от главата ти, кажи!
  Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го е научил какво да каже за пясъчното
  въже и де има скрито жито.
  Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците – всеки да им сторва път.

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:
– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод.
Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си.

Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод.

След три години тримата се върнали при баща си.
– Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод?
А той му казал:
– Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е най-сладък. И аз ти купих едно свисло грозде.
От всичките плодове, които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкия плод.
– Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си ми донесъл.
Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към средния си син.
– Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който най-рядко се намира. Затова отидох в
южните страни и ти купих редките плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали,
фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ти: избери си, който ти харесва.
– Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях – казал баща му.
После се обърнал към най-малкия си син:
– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце?
– Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които ми даде, аз не похарчих за скъпи плодове.
Аз постъпих, тате, в едно училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години.
Плодовете, които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля, татко, че те са
също скъпоценни плодове…
Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал:
– Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш наградата.
Защото няма по-скъпи плодове от тия, които знанието дава на човека.

народна

Един ловец хванал с клопка в гората лъв, вързал го с въже и пратил другарите си в града да купят синджир,
за да вържат още по-здраво силното животно. Лъвът бил вързан за един дъб. Той ревал страшно,
дърветата се превивали от гласа му, копал с краката и изровил всичко наоколо.

А близо до корена на дъба имало дупка. А в дупката една мишка се сгушила, изплашена от рева.
По едно време, когато лъвът се уморил да реве и да копае с краката си, мишката излязла да види какви
са тия ревове. Поразгледала насам-натам и като не видяла нищо, попитала лъва, а той замахнал с
опашката си и рекъл сърдито:

— Махни се, гадино, и ти ли сега се намери да дойдеш?

Мишката се уплашила и се прибрала в дупката си, ала не могла дълго да устои и пак излязла,
но лъвът и тоя път я прогонил. Трети път излязла мишката из дупката си и тихо рекла на лъва:

— Кажи ми, приятелю, от какво имаш нужда? Може би ще ти помогна!

Лъвът изръмжал:

— Не видиш ли какво ми е? Хванаха ме едни ловци, вързаха ме с това въже и пратиха едного в
града да донесе синджир, за да ме вържат по-здраво и да ме водят из градовете, за да ми се смеят и
подиграват всички. Който ме види, все ще рече: „Значи, и царят на животните може да стане за посмешище?“
Какво можеш да ми помогнеш ти, като си толкова малка и слабичка?

— Та това ли ти било мъката? Защо не ми каза по-рано? — попитала мишката. — Ей сега ще видиш
как ще те спася.

Мишката се хвърлила на врата на лъва и „кръц, кръц, кръц“, прегризала въжето.

— Бягай сега, лъвчо! — извикала мишката щастлива.

А лъвът, щом се видял свободен, хукнал да бяга и се чудел: „Как можа да се случи така! Аз, такъв голям
и силен лъв, цар на всички животни, страшилище за малки и големи, какво стана с мен!
Какво дойде до главата ми! Какво време доживях, та сега да се имам длъжник на една нищо и
никаква мишка! Как се случва така, че и най-силният и могъщ не знае откъде може да му дойде помощ!
Затова трябва винаги и с всички — и с малки, и с големи — да бъдеш всякога приятел.“