Чуй всички приказки

Имало едно петле с червено гребенче. То било като другите петлета: опашката му — зелена, а ботушките — жълти. Ходело наперено из двора, само че било много плашливо. От всичко се бояло: от кучето с рунтавата опашка, от магарето с дългите уши, от куция котарак. Щом се уплашело от нещо, захващало да пляска с криле, да кукурига, целия двор вдигало на главата си.
Веднъж петлето си пъпрело под черницата и кълвяло туй-онуй. Не щеш ли, подухнал лек ветрец и отронил едно черничево зърно от най-долното клонче. Зрънцето тупнало петлето по гърба. Че като се уплашило онова ми ти петле, че като се развикало:
— Олеле! Кой ме удари?
— От небето падат камъчета — пошегувал се вятърът.
— Кукуригууу! — изкрещяло петлето и търтило да бяга. Прехвръкнало през плетищата, над покривите, излязло вън от селото. Там го срещнал пат-патаран и го попитал:
— Защо си хукнало, петленце?
— От небето падат камъчета! — отговорило задъхано петлето. — Бягай, защото камъчетата ще ни избият!
— Ама че работа! — гракнал пат-патаран и се заклатил подир петлето.
То бяга, той бяга, то бяга, той бяга, додето срещнали ежка-бежка-таралежка.
— Защо бягаш, петленце? — навирил нагоре острото си носле таралежко.
— Питай патарана! — отговорило петлето.
— Защо бягаш, патаране? — обърнал се таралежко към патарана.
— От небето падат камъчета! — гракнал патаран. — Бягай да бягаме, додето не са ни утрепали!
Навървили се и тримата: петлето с жълтите ботушки, пат-пат-па-таран и ежко-бежко-таралежко. Тичали, тичали тъй, че краката си щели да изпотрошат.
Изневиделица напреде им изскочил заю-баю-дългоушко и преварил петлето:
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежка!
— Кажи, таралежко, защо бягаш?
— От небето падат камъчета. Бягай и ти, додето не са те тупнали по главата.
Понадил се и заекът подире им. Станали четирима. Запомни ли ги?— Петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко и заю-баю-дългоушко. Втурнали се към гората. Тъкмо влезли в гората, и насреща им изскочила кума-лиса-кокошарка.
— Защо бягаш, петленце? — попитала кума лиса.
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка?
— Защо бягаш, дългоушко?
— Как да не бягам, когато от небето падат камъчета! Бягай и ти след нас!
— Олелеее! — плеснала с предните си лапички лисана и се присламчила най-отзад.
Станали петима: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко и кума-лиса-кокошарка.
Бягали, бягали, бягали, додето срещнали кумча-вълча-средногорски.
— Защо бягаш, петленце? — преварил кумчо вълчо петленцето.
— Питай патарана! — отвърнало петлето.
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка!
— Защо бягаш, дългоушко:
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Как да не тичам — отвърнала лисана, — как да не бягам, когато от небето падат камъчета. Тръгвай и ти след нас!
— Аууу! — ревнал кумчо вълчо и търтил подир лисицата.
Станали шестима. Помниш ли ги? — Петлю с жълтите ботушки,
пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка и кумчо-вълчо-средногорски.
Бягали, бягали, бягали, стигнали до мечата поляна. Там ги срещ¬нала баба-меца-кривогледа.
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Питай кумча вълча!
— Кажи, кумчо, защо бягаш?
— Защото… защото и другите бягат — отговорил глупавият
кумчо вълчо, тъй като забравил защо се помъкнал подир дружината.
— Хайде тогава да бягам и аз! — рекла баба-меца-кривогледа и затрополила най-отзад.
Станали седмина: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран. ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка, кумчо-вълчо-средногорски и баба-меца-кривогледа.
Бягали, бягали, бягали, най-сетне стигнали до един дълбок трап и там спрели.
— Сега какво ще правим ? — попитало петлето. — Искате ли да се върнем назад?
— Никакво връщане! — викнала лисана. — Ние не сме тръгнали, за да се връщаме.
— Ами трапа? — гракнал пат-патаран.
— Ще го прескочим! Хайде, петленце, скачай първо, защото ти бяга най-отпред.
— Кукуригууу! — провикнало се петлето, разперило крила, хвръкнало и прескочило трапа.
Подире му размахал крила пат-патаран. И той прехвръкнал отвъд.
Засилил се и заекът. Той направил такъв юнашки скок, че прехвълил не само трапа, но и половината гора.
Дошъл ред на таралежа. Той нали има къси крачка, превъртял се два-три пъти, търкулнал се като кълбо и — бух! — в трапа.
— Тъй ли се прескача трап? — скокнала лисицата, колкото й силите държат, но наместо отвъд и тя се намерила на дъното.
Подир нея се сгромолясал и вълкът, а баба меца направо се бухнала надолу с главата.
— Хубаво се наредихме! — спогледали се зверовете и захванали да мигат уплашено.
Минали три дни и три нощи. На четвъртия ден лисицата рекла:
— Гладна съм.
— И аз! — изръмжал вълкът.
— И аз! — изпъшкала мечката. Само таралежът си мълчал.
— Кого да изядем? — попитал вълкът.
— Най-малкия! — отвърнала лисицата и погледнала към таралежа.
— Дръжте го! — ревнали трите звяра и се хвърлили върху бодливия таралеж.
Но ежко-бежко изведнъж се свил на кълбо и настръхнал. Бодлите му се наострили. Зверовете стоварили отгоре му лапите си, но мигом ги дръпнали назад.

Цял ден ловците гонили една сърна. Надвечер подгоненото животно изскочило от гората и се мушнало в едно зашумено лозе. Укрило се под най-кичестата лоза и там притихнало. Ловците също минали покрай лозето, дълго се озъртали насам-нататък и като не видели нищо преплеснали пушките си през рамо и си тръгнали. Но преди да отминат, нетърпеливата сърна се изправила на задните си крака и захванала стръвно да хрупа ягоридите и ластарите на лозата.
Единият от ловците дочул шумолене, обърнал се назад и видял, че връхчетата на лозата се клатят. Мигом смъкнал пушката си, прицелил се, гръмнал и повалил лакомата сърна.
— Тъй ти се пада! — проговорила старата праскова, която стояла над лозето като квачка с разперени криле. — Наместо да благодариш на лозата, задето ти спаси живота, ти се нахвърли да ломиш ластарите и плодовете й.

Тръгнали трима братя за чужбина – пари да печелят. Стигнали на един кръстопът. Най-големият казал:
– Тука ще се разделим. Аз ще поема нагоре по десния път, ти – обърнал се към средния брат – тръгни по левия, а пък ти – обърнал се към най-малкия – ще държиш средния път.
Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука на този кръстопът и ще видим тогава кой какво е спечелил. Бива ли?
– Бива, бате – рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили.
Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици.
Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино.
Продавал вино и вода, продавал, докато си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у един добър човек – стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката.
Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и рекъл:
– Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти, инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчарлъка. Падат ти се толкова и толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите давам без сърце, защото те са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш, вземи парите, ако щеш – орехите.
Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите.
– Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце.
Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало. Тъкмо на Димитровден тримата братя се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал:
– Какви са печалбите?
– Добри са – отговорил средният брат.
– Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих! – Той развързал кесията си.
Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари.
– Не си лапал мухите в кръчмата – казал му големият.
Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха.
– Туй ли ти е печалбата за три години? – попитал го най-големият брат.
– Туй е – три ореха, но те са дадени от сърце – отвърнал малкият. – Даде ми ги един стар човек – овчар, задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене.
Другите двама избухнали:
– Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят.
За три ореха – три години ратай, де се е чуло и видяло такова чудо! Върни се да поискаш пари от
овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! – развикал се най-старият брат.
Момчето се нажалило и тръгнало назад. Тежко му било на душата.
– Аз мислех – думало си то, – че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе!
Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно.
Бръкнало в торбата си – нямало трошица хляб.
„Я да счупя орехите, че да залъжа глада си!“ – помислило си момчето.
Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото бъчва столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета – цяло стадо излязло от ореха.
От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща.
Вървяло, що вървяло, наближило родното си село.
„Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него“ – рекло си то и счупило втория орех.
Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете – кола, а на колата желязно рало.
– Бре! – ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото.
Преди да влезе в селото, решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло едно момиче – толкова хубаво, че не може да се опише с перо.
– Води ме – продумало момичето – в бащината си къща; аз съм неродена мома и съм отредена да ти бъда невеста.
Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката – езиците си глътнали.
Тогава им станало ясно какво значи дар от сърце!

Един вол работил на господаря си много години вярно и търпеливо. Живеел и се надявал, че като остарее, стопанинът му ще го храни добре и ще го остави да почива и да умре мирно и тихо. Но се излъгал. Когато остарял, с голяма мъка теглил ралото и тежките кола. Впрягали го да вършее по цял ден, като му поставяли зобница на устата, та да не яде от житото, което вършал. Горкият вол търпял и си мислел: „Когато свършим хармана и засеем есенното семе, стопанинът ще ме освободи да си почина. Нима не вижда, че вече нямам сили да вървя, а камо ли да ора и да тегля колата!“
Но когато свършила вършитбата, волът зачул един ден как стопанинът казвал на децата си: „Като засяхме вече, старият вол не е за работа. Много остаря, омършавя, не ще може да изкара зимата и на лято пак да работи. По-добре е да го заколим и да направим от него пастърма и суджуци.“
Волът, като зачул това, рекъл си: „Неблагодарни човече! Толкова години ти работих търпеливо и най-после, като остарях и измършавях, вместо да ме помилваш и да ме оставиш да умра спокойно от старините си, искаш да ме колиш! Че какво зло ти направих? Колата ти натоварена ли не изтеглих, нивите ти ли не орах, от които жънеше добра пшеница и царевица и хранеше чедата си и продаваше скъпо на пазара? Хармана ти ли не вършах, дето ми завързваше устата, та да не хапна ни зрънце от житото, което сам съм орал и прекарвал? И когато много остарях, ти, вместо да ме оставиш да почивам, бодеш ме с остена и ми направи кожата на решето! И сега не ме оставяш да умра спокойно, а искаш да ме колиш! Не, това не е вече за търпяване! Ще избягам от тебе и ще отида в гората на свобода!“
Така намислил старият вол и тръгнал да бяга в пустата гора.
Срещнал го петелът и го попитал:
— Къде отиваш, воле?
Волът му разказал своите патила. Тогава петелът рекъл:
— Моля ти се, прибери и мене, та заедно да бягаме! И аз чух как господарката ми каза на децата си: „Да заколим стария петел, че не го бива вече да води кокошките. От него става само една тенджера чорба!“
Волът го прибрал и тръгнали двамата да бягат.
Като повървели малко, срещнало ги магарето и попитало:
— Къде отивате, воле и петльо?
Те му разказали. Магарето оперило ушите си и рекло:
— Моля ви се, братя да сте ми, приберете и мен, че и моят стопанин не е по-добър от вашите! Самарът ми не слиза никога от гърба. Всеки ден ме товари с тежки товари и вместо да ме остави да почивам, като вземе една дебела тояга, и налага, сякаш че дърво бие!
Прибрали и магарето и заедно побягнали към гората.
Срещнало ги котето и ги попитало:
— Къде отивате, воле?
Волът разказал, че бягат в пуста гора от лоши стопани.
— Моля ви се — казало котето, — да дойда и аз! Моят стопанин има лоши деца и всеки ден ме мъчат. Не им стига, дето ловя мишките, но направили малки кола и ме впрягат да ги влека! Това моя работа ли е? За това не мога повече да търпя и ще бягам!
Прибрали и него. Повървели малко и в полето ги срещнало зайчето. То попитало:
— Къде отивате, воле?
Разказали му, че бягат от лошите си стопани.
— Приберете и мен — замолило се зайчето, — че нямам мира от ловците и кучетата. По цял ден ме гонят!
Прибрали и него и забягнали дружно в пустата гора. Там намерили храна и покой, та не могли да се нарадват.
Когато взело да застудява, волът рекъл:
— Дружина, трябва да се потрудим, та да си направим една къща, за да не измрем от студ, когато завие зимният вятър.
Магарето рекло:
— Като стане студено, аз ще си обърна заднището срещу вятъра и студа и ще прекарам зимата. Не ми трябва къща!
Петелът изкукуригал:
— Аз, като се покача на едно дърво — киркилигу-миркилигу, — ще прекарам зимата!
Котето измяукало:
— Аз, като се завра в някое хралупесто дърво, и там — хър-мър — ще прекарам зимата!
Зайчето рекло:
— Аз от шума в шума, от дупка в дупка ще прекарам зимата!
Волът, като видял каква е работата, стегнал се и си направил сам топла къща, която покрил с една вълчешка кожа.
Дошла зимата. Волът се нахранил, напил се и влязъл на топло в къщата си. Но една нощ излязла страшна буря: духал силен вятър, валял сняг на парцали, студът щипел и късал. Тогава другарите на стария вол почнали да тичат при него и да му се молят да ги пусне в къщата си, за да не измрат от студ. Най-напред отишло магарето и викнало:
— Братко воле, отвори ми, че умирам от студ! Волът отговорил:
— Бягай оттук! Обръщай си задницата срещу студа!
Магарето започнало да плаче, да нарежда милно-жално и волът го съжалил и пуснал на топло. След малко дошъл петелът:
— Отвори ми, воле, че умирам от студ!
— Махай се оттук, петльо! — извикал волът. — Иди по дърветата и пей киргилигу-миркилигу и ще прекараш зимата!
Но после му дожаляло за стария петел и отворил вратата на къщата си. Дошли и котето, и зайчето. Волът, като ги понахокал най-напред, че не искали да си правят къща, прибрал ги всички.
Стоплили се другарите, разприказвали се, развеселили се. По някое време през студената нощ гладните и премръзнали вълци взели да вият страшно из гората.
Магарето рекло:
— Воле, това са моми на седянка и пеят, аз ще се провикна!
Волът му казал:
— Събирай си ума в главата, Марко! Какво щат тук моми в тая пуста гора?
Магарето не послушало по-стария си другар и изревало със силния си и гръмлив глас колкото можало. Вълците, щом чули магарешкия рев, веднага дошли около къщата и извикали:
— Приятели, отворете да видим кой ни викаше тук!
Всички замръзнали от страх, но волът рекъл:
— Отворете им, да видим що искат.
Отворили вратата. Вълците, като влезли и видели дружината, зарадвали се много и рекли:
— Приятели, послушайте да ви попеем една песен-ица! — И запели: — Каквото си търсихме, такова си и найдохме!
Волът рекъл:
— А сега, мили гости, послушайте и нашата песен! — и запял: — Каквото има на покрива, такова ще ви направим!
Най-старият вълк рекъл на вълците:
— Излезте, та вижте що има на покрива!
Излезли вълците и видели на покрива вълчата кожа, уплашили се и беж да ги няма! Останал един стар вълк, а приятелите взели да го нападат: волът с рогата, магарето с ритане, котето с драскане, петелът с кълване, а зайко тичал около тях да търси пушка да убие вълка!
Така, както биели и мушкали вълка, волът някак си с рогата го прехвърлил из вратата навън и вълкът хукнал да бяга. И както бягал, където и да минел, ледените висулки го удряли по гърба. Едва достигнал до другарите си, разказал им, че зайко, като стрелял подире му с пушката, куршумите като дъжд падали по гърба му.
Като разказал патилата си, старият вълк паднал и умрял.

Имало едно време трима братя юнаци. Най-малкият бил келяв, та не го броили за нищо. По онова време имало една голяма ламя, която правела много пакости: ядяла овци, волове, дори и люде. Ходили много юнаци да я убият, но тя ги изяждала с измама. Научили се тримата братя за тая ламя и най-големият рекъл:
– Освен мене, няма друг, който да убие тая ламя.
И станал, взел тежкия си боздуган, та тръгнал да убие ламята. Вървял, вървял, па срещнал на пътя един симидчия, който продавал симид и му рекъл:
– Добро утро!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Е, какви юнаци ходиха да я убият, па тя ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видиш!
– Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал на симида: ял, ял, не могъл да го изяде. Симидчията му рекъл:
– Е, не можеш уби ламята.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и срещнал един овчар, дето продавал масло и мляко и му казал:
– Добро утро!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Ще ида да убия ламята.
– Е, какви юнаци ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видиш!
– Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал: ял, пил, ял, пил, не могъл да излезе на глава.
– Е, не можеш уби ламята – рекъл му овчарят.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и стигнал до един мост. При моста имало една градина с много ябълки, круши и сливи. Юнакът влязъл да си хапне от тях. Зад тая градина била къщата на ламята. Тя имала едно ламче, което туряла да варди и кога се зададе някой на моста – да обажда. Ламчето, като видяло тоя юнак, че се задал на моста, отишло и казало на майка си:
– Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие!
– Иди, чедо, та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или само меките избира.
То отишло, видяло, па казало на майка си:
– Мамо, все меките избира.
– На добро е, чедо! – отговорила майка му.
Юнакът отишъл при ламята и рекъл:
– Добро утро!
– Дал Бог добро, юначе! Седни де, седни – казала ламята и му турила възглавница да седне.
Ламята се разшетала из къщи, уж да готви, да го нагости. Турнала паница на огъня и натрупала тор отдолу, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та рекла на юнака:
– Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни да пламне огънят, да не кади толкова.
Той се навел да духне и тя го налапала и погълнала.
Средният брат, като видял, че брат му се забавил, помислил си, че ламята го е изяла, и отишъл той да я убие, Но и той изпатил същото. Най-малкият брат, Келчо, чакал, чакал – няма ги! Той си помислил – тая работа не е читава: ламята ги е изяла и двамаа. И решил той да отиде да я убие. Нарамил си боздугана и тръгнал. Вървял, вървял, вървял и срещнал същия симидчия, па му рекъл:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Хайде, келеш! Какви пò юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида, че да видим!
– Ако можеш изяде всичкия тоя симид, убиваш ламята.
Келешът се опретнал на симида, та го изял, и питал за още.
– Е, ти ще убиеш ламята – рекъл му симидчията.
Юнакът пак вървял, вървял и срещнал овчаря, що продавал масло и мляко, и му рекъл:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Къде отиваш?
– Отивам да убия ламята.
– Хайде, келеш! Какви пò юнаци от тебе ходиха да я убият, па ги изяде, та ти ли ще я убиеш?
– Нека ида аз, че да видим!
– Ако можеш изяде това масло и изпи това мляко, убиваш ламята.
Юнакът се опретнал, та изял всичко и питал за още.
– Е, ти ще убиеш ламята – рекъл овчарят.
Юнакът пак тръгнал. Вървял, вървял и когато стигнал до моста, ламчето го видяло и отишло, та рекло на майка си:
– Мамо, един страшен юнак с голям боздуган иде да ни убие.
– Иди, чедо – рекла майка му, – та виж как яде ябълките: с листата ли ги яде, или избира само меките. То отишло и видяло, че с листата ги яде.
– Не е на добро, чедо! – рекла майка му.
Юнакът влязъл в къщи2 и казал:
– Добър вечер!
– Дал ти Бог добро, юначе! Седни де, седни! И ламята му турнала възглавница да седне. После се разшетала, уж да готви.
Турнала подницата на огъня и натрупала отдолу тор, та се задимила цялата къща. Тя уж искала да меси хляб, та му рекла:
– Моля ти се, юначе, я се понаведи, та духни, да пламне огъня, да не кади толкова.
– Аз съм дошъл на гости, не съм дошъл да ти слугувам – отговорил й юнакът.
Ламята се повила, повила, па се навела да духне огъня. А той се извил, та я цапнал с боздугана между плещите и я разцепил на две половини. Братята му излезли живи из корема й.
Той ги взел и ги завел у дома си, като им казал:
– Друг път да не се хвалите, че сте пò юнаци от мене.

Когато разбогатял, Хитър Петър дал под наем на един беден човек зеленчуковата си градина.

В градината се родила необикновено голяма зелка. Всеки, който я виждал, захласвал се да я гледа и да й се чуди.

Един ден градинарят си рекъл: "Тая зелка се пада на чорбаджията. Ще му я подаря. Той много ще се зарадва, защото се е родила в неговата градина".

Хитър Петър наистина останал много доволен и от благодарност подарил на градинаря двадесет жълтици.

Съседът на градинаря бил много завистлив човек. Откакто научил, че Хитър Петър подарил на бедняка цели двадесет жълтици, умирал от мъка. Какво да направи и той, за да получи подарък! Мислил, мислил и най-после наумил да подари на Хитър Петър най-добрия овен от стадото си. Закарал овена при богатия си съсед и му рекъл:

– Чорбаджи, като тоя овен няма втори в селото. Много пари ми даваха за него, не го дадох – на тебе го подарявам.

Хитър Петър се досетил, че подаръкът не е от сърце, а за пари и от завист, затова му отвърнал:

– Много ми е драго за подаръка. Наистина, като тоя овен няма друг в селото. Но и аз ще ти дам подарък, какъвто втори никъде не ще намериш.

Като казал това, Хитър Петър взел овена от завистника и му подарил на свой ред зелката.

Едно време светците ходели по земята и хората искали от тях кой каквото му било нужно. Един искал дъжд, друг суша; един слънце, друг вятър – в зависимост от това какво бил насял по полето или какъв занаят имал. Най-вече молели свети Илия. защото той бил най-гръмогласен, пък и той пускал и дъжд, и гръмотевици, и светкавици. Народът мислел, че и Господ се страхува от дядо Илия. Затова някои започнали да го канят на гости, гощавали го с каквото имали вкъщи и го дарували. Свети Илия, като видял, че народът много го почита, отишъл при Бога и му рекъл:
– Моля ти се, дядо Боже, да дадеш на хората всичко, което искат, и да става, когато го поискат.
– А какво искат хората, дядо Илия? – попитал го Господ.
– Искат винаги времето да е такова, каквото им е нужно. Когато искат слънце – слънце да грее; когато искат дъжд – дъжд да вали; когато искат вятър – вятър да духа; когато искат жега – и това да има.
Господ помислил малко, засмял се и рекъл:
– Бива, свети Илия, защо да не бива! Иди, та кажи на народа – ще се даде на всеки каквото поиска, та да е доволен. Аз малко лошо постъпих с Адам – оставих хората да се мъчат и с много труд да изкарват прехраната си.
Зарадвал се свети Илия, слязъл на земята, ама не тихо както правел Господ, ами като загърмял, като затрещял, като се засвяткало, станала страшна буря – завалял дъжд като потоп и току от дъжда излязъл свети Илия, мокър като пиле. Един човек го видял и рекъл:
– Бре, сега да грейне едно слънце, хем да изсуши дядо Илия, хем тревата ще покара, както се е напоила сега с вода.
Още рекъл, недорекъл и облаците се разкъсали по небето, слънцето огряло и всичко живо се усмихнало. Насядали хората на слънце около свети Илия и казали:
– Жив да си ни, дядо Илия, ти си уплашил и Бога, та я гледай как след дъжда изгря слънце.
– Аз се помолих на Бога да ви дава отсега такова време, каквото поискате. Той искаше да ми откаже, но като ме видя такъв стар и уморен, се съгласи да става на земята всичко, каквото поискат хората.
– Сполай ти, дядо Илия, да си жив, докато свят светува – рекла
една жена. – Я дайте, хора, да го нагостим! Не виждате ли, че е гладен, докато дойде до нас, колко път е извървял.
Разшетали се жените, наредили трапеза. Като се нахранил, свети Илия си тръгнал, защото имал много работа. Тогава светът още не бил направен като сега, та светците ходели и поправяли, което е нужно.
Народът започнал да прави, каквото си иска- поискал ли дъжд – веднага започвало да вали; поискал ли слънце – грейвало слънце; поискал ли вятър да духа – появявал се вятър. Каквото искал народът, това и ставало. Като разбуели ония ливади; лозята натегнали от грозде; жито, просо, царевица – от всичко се народило по толкова, че нямало обиране. Народът нямало какво да прави с толкова богатст¬во – не можел да му надвие с ядене и пиене. Хората започнали да си зидат къщите с тухли от брашно, месени с вино. Жените и децата се къпели в мляко, мъжете пиели вино като вода.
Селяните все по-малко работели, все повече ядели и пиели – забравили и за свети Илия и за Господа. Решили да направят събор – да се съберат всички на една трапеза и цял ден да ядат и да пият, колкото им душа иска. Омесили пресни погачи, разсукали вити баници, заклали телета и агнета, натрупали камари печено месо, наточили вино и ракия и седнали да се веселят. Добре ама, като разчупили хляба, хапнали го – горчал, пийнали от виното да си оправят вкуса и то се оказало горчиво, не може да се пие. Всичко било станало горчиво.
– Веднага да потърсим дядо Илия и да го попитаме защо всичко нагарча.
– Нещо сме прегрешили пред стареца, а може и Бога да сме ядосали – рекли жените. – Трябва да идем и да поискаме прошка.
Вдигнали се неколцина мъже да идат и да оправят работата. Тръгнали те – ходили, ходили – от рид на рид, от поле на поле. Тогава хората били малко и селата не били така близо едно до друго, както е сега. Мъжете стигнали в далечно село. Там на един чукар под стара круша бил полегнал свети Илия. Те приближили до него, без да го видят, той се разбудил от шума и в просъница се изкашлял. От устата му излязъл огън, та ударил крушата. Оттогава е останал обичаят, когато гърми и святка, да не се седи под круша на полето, защото върху нея най-често пада огън от свети Илия. Светецът видял, че мъжете се търколили от страх на земята и лежали като умрели. Той ги повикал, поразпитал ги и те му разказали, че са дошли за помощ, защото всичко за ядене и пиене станало много горчиво.
– Защо така? – попитал дядо Илия.
– Ние не знаем защо е горчиво, ама нищо не може да се сложи в уста. Помогни ни да оправим храната, че ще измрем от глад, ще ни вземе Дяволът при него и на Господа хич няма да му останат хора.
– Хайде, елате с мене – казал дядо Илия, – да отидем и да се помолим на Господа.
Отишли всички при Бога, казали му какво се е случило и той им отвърнал:
– Видяхте ли, понеже всичко става лесно, вие престанахте да работите и да почитате Бога. Вече нищо не ви е сладко, защото не е добито с труд. Затова се върнете сега и работете нивите си като преди. А аз ще определям какво да е времето и каква да е реколтата.
И затова всяка година реколтата е различна – веднъж е изобилна, друг път годината е сушава или пък кишава. Но като работят на нивите си, хората винаги успяват да изкарат прехраната си

Един човек решил да си насади лозе на хубав хълм, огрян от слънцето. Изорал земята, насадил лозичките и започнал да се грижи за тях. След години лозето започнало толкова много да ражда, че човекът едвам смогвал да обере гроздето. От него правел вино, продавал го и полека-лека забогатял.
Но един змей се научил всяка година да обира гроздето – но не наред, а късал само най-зрелите и сладки зърна. Човекът се претрепвал от работа, копаел, подрязвал, поливал, но като дойдела есента, змеят го изпреварвал и обирал най-доброто грозде.
Виното вече не ставало така хубаво като преди, хората спрели да го купуват и селянинът пак осиромашал. Решил да бяга в друго село. Замръкнал на път в една планина и видял пещера в скалата. Решил да пренощува там и влязъл. Тъкмо се свил зад един камък и се чуло силно фучене. Блеснала светлина и в пещерата влязъл едър мъж със златни криле, а след него тримата му сина. Те били змейове и живеели в тази пещера.
Седнали на софрата да вечерят. Синовете надробили на бащата си четири ведра мляко и той ги изял сам. Най-напред му надробили две ведра черен хляб, после едно ведро зелен хляб, а най-накрая едно ведро бял хляб.
– Тате – казал най-малкият змей, – все се каня да те питам, защо хлябът ти има три цвята – черен, зелен и бял.
Бащата отговорил:
– Първият хляб, където го дробихте, беше черен, защото когато орачите започнат да орат заран и падне мъгла ниско по нивите, това не е мъгла, ами съм аз. Пълзя по земята, докато обера хвърленото за семе жито по нивите, затова то е примесено с пръст и хлябът е черен. А зеленият хляб е от жито, което още цъфти. Тогава съм го обирал още зелено, а този най-хубавият хляб – белият, е от житото, когато хората жънат. Ха, иди сега наточи вино от новото лозе!
– Като започнали да пият, бащата казал на синовете си: – Един човек си насади ново лозе. Много го работи, та стават големи гроздове. Ето вече трета година ходя, та обирам най-сладките зърна, затова виното е толкова сладко и гъсто. Не те ли вижа човекът, на когото е лозето – попитал пак най-малкият син.
– Как ще ме види – отвърнал бащата, – като аз кацам на старата круша, превърнат на пиле. Той не се и сеща, че съм аз.
Като хапнали и пийнали, змейовете легнали на земята и заспали. Човекът едвам дочакал да съмне. На сутринта, щом змейовете из¬лезли от пещерата, човекът също се измъкнал навън и се върнал право в своето село. Започнал пак да работи лозето си. Когато то вече взело да зрее, той си взел ножа и отишъл да спи под крушата. Узряло гроздето и ето че един ден пак дошъл змеят да го обира. Задал се с едни облаци, с едни ветрове, с гръмотевици и светкавици. Всички хора избягали и се изпокрили в къщите, само човекът се качил на крушата. Змеят се превърнал на пиле и паднал в крушата, та Цялата се разтърсила. Стопанинът на лозето ударил пилето с ножа си и го пробол. Като убил змея, лозето, колкото раждало, взело още повече да ражда и за кратко време човекът отново забогатял.

Веднъж живял един мъдър и много богат човек, който имал син. Той му казал: "Сине мой, ето ти скъпоценен пръстен. Пази го като знак за това, че ти си мой наследник и го предай на потомците си. Той е ценен, изглежда прекрасно и има допълнително свойство, че отваря някаква врата към богатството."
Няколко години по-късно му се родил още един син. Когато и той поотраснал, мъдрият човек му дал друг пръстен със същия съвет.
Същото станало и с третия, последния син.
Когато старецът умрял, синовете пораснали един след друг и всеки претендирал за първенство, тъй като всеки притежавал един от пръстените. Никой не можел да каже точно кой от пръстените е най-ценен.
Всеки от синовете спечелил свои привърженици, които провъзгласявали по-голямата ценност и красота именно на неговия пръстен. Но любопитното е, че вратите към богатството оставали затворени и за притежаващите ключовете, и за техните привърженици. Те били твърде погълнати от първенството, от притежаването на пръстена, от неговата ценност и външен вид. Малцина били тези, които търсели вратата към древните съкровища.
Но пръстените също притежавали магическо свойство. Макар и да били ключове, те не се използвали директно за отваряне на врати към съкровищата. Достатъчно било да се гледа на тях безпристрастно или без голяма привързаност към едно или друго от качествата им. Ако се направело това, то гледащите хора били в състояние да кажат къде се намира съкровището и можели да го намерят, възпроизвеждайки очертанията на пръстена. Съкровищата имали още едно свойство: те били неизчерпаеми.
В същото време привържениците на трите пръстена повтаряли приказката на своя прародител за достойнствата на пръстена, всеки по своему. Първото общество си мислело, че вече е намерило съкровището. Второто – че съкровището е алегорично. Третото пренесло възможността да отвори вратата в отдалеченото и мъгливо въображаемо бъдеще време.

Покрай един плет, обкръжаващ птичи двор, накацали лястовички, неспокойно чуруликайки една на друга, говорейки си за много неща, но мислейки само за лятото и юга, защото есента вече била на прага – очаквал се северен вятър.
Веднъж те отлетели и всички заприказвали за лястовичките и за юга. "Ще взема и аз догодина да отлетя на юг" – казала кокошката. И ето че минала година, лястовичките се върнали. Изтърколила се годината и те отново накацали по плета, а целият птичи двор обсъждал предстоящото отпътуване на кокошката.
Рано сутринта задухал северен вятър, лястовичите излетели до една и реейки се в небето, почувствали как вятърът изпълва крилата им. Усетили прилив на сила, старинно древно знание и нещо повече от човешка вяра. Като излетели нависоко, оставили дима на градовете.
– Вятърът изглежда подходящ – казала кокошката,
разперила крила и изтичала от птичия двор. Като пляскала с крила, изскочила на пътя, пробягала надолу по насипа и попаднала в градината.
Надвечер, тежко дишайки, тя се върнала обратно и разказала на обитателите на птичия двор как летяла на юг до самото шосе и видяла най-големия в света поток от коли, профучаващи покрай нея. Била в земи, където растат картофи и зърнени култури, с които се хранят хората. Накрая попаднала в градината. В нея имало рози, прекрасни рози! Там бил и самият градинар.
– Потресаващо – казал целият птичи двор. – И колко живописно разказано!
Минала зимата, минали тежките месеци, започнала пролетта на новата година и лястовичките отново се Върнали. Но птичият двор на нищо на света не се съгласявал, че на юг има море. "Чуйте нашата кокошка!" – казвали те.
Кокошката вече била познавач. Тя знаела как е там, на юг, въпреки че дори не успяла да напусне градчето, а само пресякла пътя.