Чуй всички приказки

Принц от блестящия дом на Абасидите, потомци на чичото на Пророка, водел скромен живот в Мосул, Ирак. Семейството му преживявало тежки времена и водело обичайния живот на трудещите се хора. Сред три поколения семейството укрепнало до такава степен, че принцът заемал положението на дребен търговец. Съгласно обичая, приет сред знатните араби, човек, който се кавал Дауд ел Абаси, наричали просто Дауд, син на Алтаф. Той прекарвал дните си на пазара, като продавал варива и треви, опитвайки се да закрепи материалното положение на семейството си. Това продължило няколко години, докато Дауд не се влюбил в дъщерята на богатия търговец Зубейда Ибнат Тавил. Тя много искала да се омъжи за него, но в семейството й имало обичай, че всеки претендент за зет трябвало да намери двойка от специално подбран от бащата камък, за да докаже твъдото си намерение и материалната си обезпеченост.
След предварителни преговори, когато на Дауд бил показан искрящ рубин, избран от бащата за изпитание на желаещите да получат дъщеря му, на сърцето на младия човек легнала мъка. Този скъпоценен камък бил не са-мо от най-чистата проба, но и размерът му и цветът били такива, че мините на Бадахшан не били виждали не-що подобно от хилядолетия…
Времето минавало и Дауд прехвърлил Всички
варианти, с помощта на които можел да набави парите, необходими дори само за да се опита да намери такъв камък Накрая научил от един бижутер, че има един-единствен шанс. Ако разпрати навред вест, като предложи на всеки, който намери нужния камък, не само дома си и всичко което притежава, но и четвърт от всяка пара, която той припечели до края на живота си, може би има възможност да бъде намерен такъв рубин.
Дауд разпратил такива писма. Ден след ден се разпространявала вестта за това, че се търси рубин с поразителна ценност, яркост и цветове. Към дома на тър¬говеца започнали да прииждат хора от всички страни, за да предложат нещо също толкова голямо. След три години търсене Дауд установил, че нито в арабските страни, нито в Аджим, нито в Ява, нито в Цейлон същес-твува такъв рубин, който макар и по нещо да може да се сравни с великолепието на камъка на бащата на невестата му.
Зубейда и Дауд били на границата на отчаянието. Из¬глеждало, че те никога няма да могат да се оженят, защото бащата на момичето вежливо отказвал да приеме каквото и да е, дори малко по-малко от съвършения чифт на неговия рубин.
Една вечер, когато Дауд седял в малката си градина, опитвайки се за хиляден път да измисли как да спечели Зубейда, видял, че до него стои висок изпит човек, с жезъл в ръка, с шапка на дервиш на главата и с чаша за подаяния, привързана към пояса.
– Мир вам, о, кралю мой! – казал Дауд традиционното приветствие, като станал на крака.
– Дауд Абаси, потомък на Корейш – казал странни¬кът. – Аз съм един от пазителите на съкровищата на Пророка и съм дошъл да ти помогна в твоята беда. Ти търсиш несравним рубин и аз ще ти дам такъв от съкровищата от твоето наследство, оставено за безопасност в ръцете на нашите пазители.
Дауд го погледнал и казал:
– Всички богатства, които бяха в съкровищниците на нашия дом, са изхарчени, продадени, пръснати преди столетия. Не ни е останало нищо освен името и ние дори него не ползваме от срах да не го обезчестим. Как може да съществува някакво съкровище, останало от моето наследство?
– Независимо от това съкровищата могат да съществуват именно защото не всички се оставят у дома в ръцете на хората – казал дервишът, – защото на първо място се крадат тези, за които е известно, че притежават нещо за крадене. Ако обаче този момент отсъства, крадците не знаят къде да гледат. Това е първата мярка за сигурност на пазителите.
Дауд си спомнил, че много дервиши имат репутация¬та на ексцентрични хора, затова казал:
– Кой ще остави безценни съкровища, такива като камъка на Тавил в ръцете на опърпан просяк? И кой просяк, облечен в парцали, ако му дадат такова нещо, ще се удържи да не го изхвърли или продаде и да изхарчи полученото в безумен пристъп на безумие.
Дервишът отговорил:
-Сине мой, това са именно онези мисли, които могат да се очакват от хората. Доколкото дервишите са окъсани, хората си въобразяват, че те искат дрехи. Ако чо¬век притежава рубин, хората си въобразяват, че той ще зо изхвърли, ако не е стиснат търговец. Твоите мисли са тъкмо това, което осигурява безопасност на тези съкровища.
-Тогава ме отведи там – казал Дауд, – за да мога да приключа със своите страхове и съмнения.
Дервишът вързал очите на Дауд, заповядал му да се облече като слепец и да яхне едно магаре, а след това няколко дни и нощи го водил незнайно къде. После върве¬ли пеша през планински хребет и когато накрая превръзката била свалена от очите на Дауд, той видял, че стои в съкровищница, където на каменни рафтове блестели и преливали в неизброимо количество невероятно разнообразни скъпоценни камъни. – Възможно ли е това да бъде съкровището на моите деди? Никога не съм чувал за нещо подобно даже от времената Карун ал Рашид – казал Дауд.
– Можеш да бъдеш уверен, че това е така – казал дервишът.- и освен това тази е единствената пещера, където се съхраняват скъпоценните камъни, от кои¬то можеш да избираш. Има още много такива пещери.
– И това е мое?
-Да, твое е.
– Тогава ще взема всичко това – казал Дауд, обладан от алчност при вида на тази гледка.
– Ти ще вземеш само това, за което си дошъл – казал дервишът, – защото си също толкова неподготвен за управлението на това богатство, както и твоите деди. Ако това не беше така, пазителите биха предали сък¬ровищата преди столетия.
Дауд избрал един-единствен рубин, който абсолютно съответствал на рубина на Тавил, и дервишът го откарал обратно у дома по същия начин, както го довел дотук. Дауд и Зубейда се оженили.
По този начин съкровищата на дома се връчват на истинските наследници винаги когато имат действителна нужда от тях.

На едно поле, където малки пастирчета пасели добитъка, живеела страшна и отровна змия. Веднъж свят отшелник минавал наблизо. Децата дотичали при него и извикали: "Свети отче, не минавай оттук, пази се от змията!" "Деца мои – казал светият старец, – аз не се боя от вашата змия. Знам такива молитви, които защитават от всякакво зло." След като казал това, той продължил пътя си. Змията видяла, че към нея се приближава някакъв човек, вдигнала глава, светият отец прошепнал заклинание и змията паднала в краката му. "Защо живееш, причинявайки зло на другите? – попитал светецът. – Аз ще назова пред теб свещеното име на Господ и ти ще го повтаряш, и ще се научиш да обичаш Бога. В края на краищата ти ще го видиш и желанието да причиняваш зло ще те напусне."
Минали дни, малките пастирчета забелязали, че змията престанала да хапе и започнали да я целят с камъни. Едно момче я хванало за опашката и започнало да я върти над главата си, след което няколко пъти ударил главата й в камъните. Змията загубила много кръв, оставили я, мислейки че е мъртва. През нощта тя дошла на себе си и тихо пропълзяла в дупката си, а цялото й тяло било начупено. Тя се опитвала да живее, хранейки се с листа и със сухи треви.
Веднъж през местността минал същият онзи свят отец. Той се оглеждал, търсейки змията. Децата му казали, че тя вече не е между живите, но той знаел, че тя не може да умре, преди да бъде разрешен проблемът на живота, т.е. докато не познае Бога.
Змията изпълзяла от дупката си и разказала на отшелника какво й се е случило. Светият отец възкликнал: "Какви глупости! Нужно е да си идиот, за да не знаеш как да попречиш на враговете си да се отнасят така с теб. Аз ти забраних да хапеш която и да е твар, но защо ти не изсъска към тези, които искаха да те убият, за да ги изплашиш?"

Един човек вървял по пътя към големия град. Гледа насреща си – спрял фургон.
– Не би ли ме закарал? – попитал той кочияша.
– Ще те закарам – отговорил онзи, – само че срещу заплащане.
Разбрали се. Качил се човекът във фургона и кочияшът подкарал конете. Едва тръгнали и кочияшът забелязал в полето натрупани снопове пшеница. Решил той да отмъкне някой друг сноп, но опасявайки се, да не го види някой, казал на човека:
-Аз ще ида да взема пшеница, а ти се оглеждай. Ако видиш някой, дай ми знак.
Човекът го изслушал и нищо не казал. Изтичал кочияшът до купчината, грабнал, колкото можал, и бегом назад. А човекът му дава знак, че някой го е видял. Изплашен, кочияшът хвърлил пшеницата, метнал се на капрата и подгонил конете.
Като се отдалечили от полето, той се огледал – наоколо нямало жива душа.
– Ти ме излъга – нахвърлил се той на човека. – Кой видя, че съм взел пшеницата?
– Бог видя – отговорил човекът, сочейки небето. Той вижда всичко, нищо не може да бъде скрито от него.

Един чист човек искал да види Буда, удържайки вниманието си върху най-разнообразни предмети. Ръцете
му не хващали мъдрите образи и очите му не пронизвали предмети на почит – явлението не се случвало.
Накрая търсачът се преклонил в молитва и почувствал как на челото му се спуснала нишка на паяжина. Той я отстранил и се чул ясен глас: "Защо прогонваш моята ръка? Лъчът ми те следваше, позволи ми да те прегърна."
Тогава затреперил у човека слънчев змей и намерил той отхвърлената нишка. И в ръцете му тя се превърнала в четиридесет перли и всяка носела лика на Буда. По средата стоял камък, и на него надпис "Храброст, отчаяние, наслада." Последователят на Буда получил наслада, защото знаел пътя към нея.

Веднъж Настрадин влязъл в магазин. Собственикът се приближил, за да го обслужи. Настрадин казал:
– Преди всичко – най-важното. Видя ли как аз влязох в твоя магазин?
-Разбира се.
-А някога преди това виждал ли си ме?
– Никога през живота си.
-Тогава откъде знаеш, че съм аз?

Поръчали на един художник символично изображение на вярата. Майсторът изобразил непреклонна човешка фигура. Ликът й бил обърнат към небето, изражението му било на несломим устрем, взорът – изпълнен с огнено сияние. Образът бил величествен, но изпод гънките на дрехата се виело нещо като черна змия.
Когато попитали художника какъв смисъл е вложен в тази черна добавка, която не съответства на съдържанието на картината, той казал: "Опашката на неверието."

Срещнали се веднъж вълк и елен. Еленът започнал да упреква вълка за това, че погубва живи същества и затова ще го настигне лоша карма.
Еленът пък, хранейки се с растителна храна, се имал за много добродетелен и разчитал да постигне вечно лаженство. Само че след смъртта на двамата приятели нещата се развили не както предполагал еленът:
заедно с растителната храна той унищожил милиарди живи същества, малки насекоми и тъй като ни най-малко не се разкайвал за стореното, заслужил лошо прераждане. А вълкът, чийто начин на живот бил предизвикан от естествената необходимост, изпитвайки постоянно разкаяние – постигнал желаното блаженство.

Смята се, че всеки има природата на Буда. Имам ли я и аз. – попитал един монах дзенмайстора. – Нямаш я – отговорил майсторът. Тогава монахът попитал:
– Ако будисткото писание твърди, че на всичко е дадена природата на Буда, защо у мен я няма?
Дърветата и камъните, планините и реките – всички имат природата на Буда. Ако това е така, защо аз я нямам?
– Котките и кучетата, планините и реките – всички имат природата на Буда, но ти -не.
– Но защо?
– Защото ти питаш!

Учителят Ле Дзи се учел при Горския учител от планината Чаша и Горският учител казал:
– Ако постигнеш умението да стоиш назад, ще можем да говорим за това, как да се сдържаш.
– Искам да чуя за това, как да се държа назад – отговорил Ле Дзи.
– Обърни се, погледни сянката си и ще разбереш.
Ле Дзи се обърнал започнал да наблюдава сянката си. Тялото се сгъвало, и сянката се сгъвала. Тялото се изправяло, и сянката се изправяла. Следователно гъвкавостта и стройността идват от тялото, не от сянката. Да се сгъне или да се изправи – това зависи от други неща, не от мен. Ето това се нарича "Дръж се назад, и ще бъдеш отпред".

Великият пътник имал обичай да чертае по пясъка различни знаци, а после ги замитал. Учениците питали защо учителят не пише същите знаци на нещо постоянно? Но учителят начертал знаците във въздуха и казвал: "Ето най-постоянния видим божествен закон. Нищо няма да изтрие тези очертания." Така учителят разяснил силата на мисълта.