Чуй всички приказки

В град Саваттхи, Северна Индия, Буда имал голям център. Хората идВали там да упражняват медитация и да слушат беседите му за дхарма. Всяка вечер един мла¬деж идвал и слушал. Той с години слушал Буда, но нито веднъж не се опитал да промени себе си.
Изминали няколко години и ето че веднъж младежът дошъл по-рано и заварил Буда сам. Приближил се до него и казал:
– Господарю, в ума ми има само един въпрос, а от него тръгват всички съмнения.
-Така ли? На пътя на дхарма не трябва да има съмнения. Дай да се уточним. Какъв е Въпросът ти?
– Господарю, вече много години идвам във вашия център за медитация. Забелязах, че около вас има много отшелници, монаси и монахини, а още повече – миряни и мирянки; някои от тях също идват от години. Мога да видя кои са стигнали последната степен: очевидно е, че те напълно са се освободили. Мога да видя, че и другите са почувствали промяна в живота си: станали са по-доб¬ри отпреди, въпреки че не бих твърдял, че са се освободили напълно. Но, господарю, забелязвам и това, че много хора, сред които и аз, са останали като преди, че и по-зле. Защо става така, господарю? Хората идват при вас, такъв велик човек, напълно просветен, такъв могъщ и състрадателен. Защо вие не използвате силата и състраданието си, за да освободите всички? Буда се усмихнал и попитал:
– А ти къде жиВееш, млади човече, къде си роден?
– Господарю, аз живея тук, в Саваттхи, в столицата на царството Кошала.
-Да, но по чертите на лицето ти виждам, че не си роден тук. Откъде си родом?
– Господарю, роден съм в град Раджагриха, столицата на царство Магадха. Преместих се тук, в Саваттхи, преди няколко години.
– И какво, прекъснали всички връзки с Раджагриха?
-Не, господарю, там имам роднини, имам приятели.
Там оставих и работа.
-Тогава несъмнено често пътуваш от Саваттхи за Раджагриха?
-Да, господарю. Всяка година често пътувам до Раджагриха и се връщам в Саваттхи.
– Пътешествайки от тук до Раджагриха толкова много пъти, ти, разбира се, отлично знаеш пътя?
-О, да, господарю, познавам го като петте си пръсва. Даже и да ослепея, то със сигурност ще успея да намеря пътя за Раджагриха, толкова често съм минавал по него.
– И приятелите ти, които те познават добре, разбира се, знаят, че ти си родом от Раджагриха и си се заселил тук. Те би трябвало да знаят, че ти честичко навестяващ Раджагриха и познаваш пътя до там като петте си пръста?
– О, да, господарю! Всичките ми близки знаят, че често пътувам до Раджагриха и познавам пътя до там като петте си пръста.
– Тогава би трябвало да се е случвало така, че някои от тях да е идвал при теб и да е молил да му обясниш пътя от тук до Раджагриха. Ти премълчавал ли си нещо в такива случаи или подробно им обясняваше пътя?
– Че какво има да се крие тук, господарю? Обяснявам им колкото се може по-ясно: отначало вървите на из¬ток, след това завивате към Бенарес, продължавате напред, докато стигнете Гайи, а оттам ще стигнете до Раджагриха. Обяснявам им всичко много ясно, господарю.
– И тези хора, на които ти даваш толкова понятни обяснения, всичките ли стигат до Раджагриха?
– Не, разбира се, господарю! Само тези, които изминат целия този път, докрай, само те ще стигнат в Раджагриха.
– Именно това ти обяснявам и аз, млади човече! Идват при мен и идват, знаейки, че има човек изминал пътя от тук до нирвана, знаещ този път като петте си пръста. Идват при мен хора и питат: какъв е пътят до нирвана, до освобождението? Какво имам да крия? Обяснявам им пътя ясно: ето това е пътят. Ако някой само кима с глава и казва: добре казано, хубав път, но аз няма да направя и крачка по него, забележителен път, но аз няма да се затруднявам да вървя нататък – тогава по какъв начин такъв човек може да стигне крайната цел?
Аз никого не нося на раменете си към крайната цел. Никой няма да може да пренесе другиго на раменете си до крайната цел. Най-много – може да каже с любов и състрадание: ето, това е пътят, ето така аз минах по него; работете и вие, вървете и вие, и ще стигнете до крайната цел. Но всеки трябва да върви сам, сам да направи всяка крачка по пътя си. Този, който е направил крачка по този път, се оказва на крачка по-близо до целта. Този, който е направил сто крачки, се оказва на сто крачки по-близо. Изминалият всички крачки е постигнал крайната цел. Но трябва сами да вървите по пътя.

Някакъв монах попитал дзенучителя Лин Дзи:
– В какво се състои основният смисъл на Дхарма Буда?
Наставникът произнесъл:
-Кхе.
Монахът ниско се поклонил.
-Този почтен монах е много добър събеседник – казал Лин Дзи.

Някога живял един много стар човек. Очите му изтекли, слухът му се притъпил, коленете му треперели. Почти не можел да държи лъжицата в ръцете си по време на хранене и често разливал супа по покривката, а понякога храната изпадала от устата му. Синът му и жена му с отвращение гледали стареца и когато сядали на масата, започнали да го слагат в ъгъла зад печката а храната му сипвали в стара паничка. Оттам той печално гледал масата и очите му се навлажнявали. Веднъж ръцете му така треперели, че не успял да удържи паничката с храна. Тя паднала на пода и се счупила. Младата стопанка започнала да му се кара, но той не обелил и дума, а само тежко въздъхнал. Тогава му купили дървена паница. Сега той трябвало да се храни в нея.
Веднъж, докато родителите седели на масата, в стаята влязъл четиригодишният им син с парче дърво в ръце.
– Какво искаш да направиш? – попитал бащата.
– Дървена хранилка – отговорил младежът. – Когато порасна, мама и тате ще се хранят от нея.

При Настрадин Ходжа дошъл човек, който желаел да стане негов ученик. След много приключения той се добрал до колибата в планините, където живеел Настра¬дин. Знаейки, че всяка постъпка на просветения суфи е изпълнена със смисъл, новакът попитал Настрадин защо си духа ръцете. "За да се стопля, разбира се, – отговорил Настрадин.
Скоро след това Настрадин налял две чаши супа и започнал да духа своята супа. "Майсторе, защо правите това?" – попитал ученикът. "За да изстине супата, разбира се", – отговорил учителят.
След това ученикът напуснал Настрадин, тъй като не можел повече да се доверява на човек, който използва едни и същи средства за постигане на различни резултати.

Готвачът Дин транжирал бикове за цар Венхой. Замахне с ръка, натисне с рамо, подпре с коляно, тропне с крак и ето – "Дрян! Бух!" – искрящият нож все едно танцува из въздуха ту в такт са мелодията "Черничева горичка", ту в ритъма на песните на Дзин Шоу.
– Прекрасно! – възкликнал цар Венхой. – Колко си изкусен, готвачо!
Като оставил ножа настрана, готвачът Дин отговорил:
– Вашият слуга обича Пътя, а той е над обикновеното изкуство. Първоначално, когато се заех с транжира-
не на месо, аз виждах пред себе си само трупове на бикове, но минаха три години и вече не ги виждах пред себе си! Сега аз не гледам с очи и разчитам на сензитивността на духа, престанах да възприемам със сетивата си и позволявам на духовното желание у мен да се претвори. Оставяйки се в ръцете на небесния порядък, аз водя ножа през главните стави, непроизволно прониквам във Вътрешните празноти, следвайки неизменимото, и затова никога не се натъквам на мускули и сухожилия, да не говорим за кости. Добрият готвач сменя своя нож веднъж годишно, защото той реже. Обикновеният готвач сменя ножа си веднъж месечно, защото той сече. А аз ползвам ножа си вече деветнадесет години, транжирал съм с него няколко хиляди бикове, а ножът все още изглежда така, все едно току-що е свален от точилото. Нали в ставите на трупа винаги има пролука, а острието на моя нож няма дебелина. Когато нещо без дебелина бъде въведено в празнотата, ножът винаги ще намери достатъчно място, където да поиграе. Ето защо даже след деветнадесет години ножът ми изглежда така, сякаш току-що е наточен.
Само че всеки път, когато се приближа до трудно място, виждам къде ще ми бъде трудно и събирам вниманието си в едно. Внимателно вглеждайки се в това място, движейки се бавно и плавно, водя ножа старателно и изведнъж трупът се разпада, сякаш буца пръст се стоварва на земята. Тогава аз вдигам нагоре ръка и с доволен вид се оглеждам наоколо, а след това изтривам ножа и го оставям намясто.
– Превъзходно! – възкликнал цар Венхой. – Като чух готвачът Дин, разбрах как трябва да се гради животът.

Един учител на най-високо ниво бил най-обикновен селянин. Той написал много книги и наставления. Веднъж един човек, като прочел всичко това и си въобразил, че еизследовател, дошъл при него да обсъждат високите материи.
– Прочетох всичките ви книги – казал посетителят, – съгласен съм с едни и не съм съгласен с други. В някои от тях все пак съм съгласен с отделни неща и не разбирам други. Едни книги ми харесват повече от другите.
елянинът мъдрец завел госта си на двора, където имало много животни и фураж за тях. Там той казал:
– Аз съм селянин, производител нахрани. Виждате ли онези ябълки и моркови? На някои се харесва едното, на други – другото. Виждате ли тези животни? Други хора също са ги виждали, но предпочитат едни – за езда, други – за развъждане, трети – за храна. Някой обича пилета, друг – козлета.
"Харесва ми" или "не ми харесва" не е общ знаменател. Общият фактор е храненето. Всичко това е храна.

Един богат човек помолил Сенгай да напише нещо за постоянното процъфтяване на семейството му, за да може то да се съхранява като съкровище от поколение в поколение. Сенгай извадил голям лист хартия и написал: "Умира баща, умира син, умира внук."
Богаташът се разсърдил: "Нали те помолих да напишеш нещо за щастието на семейството ми! Защо така се шегуваш?"
– Нямах намерение да се шегувам – обяснил Сенгай. – Ако на сина ти му се наложи да умре преди тебе, това безкрайно ще те опечали. Ако на внука ти се наложи да напусне този свят преди сина ти, тогава и двамата бихте били смазани от мъка. Ако в рода ти си отиват поколение след поколение в записания от мен ред – това ще бъде естественият ход на живота. Ето това аз наричам истинско процъфтяване.

Веднъж великият индийски император Акбар дошъл в съда, нарисувал на стената линия и след това попитал членовете на съда: "Как може тази линия да се направи по-къса, без човек да се докосне до нея?" Всички мълчали. Но един се засмял. Той бил известният шегаджия Бирбал. Бирбал станал, приближил се до стената и нарисувал над линията, която начертал Акбар, своя линия, по-голяма от първата, и казал: "Ето, аз направих твоята линия по-къса, без да я докосвам, та нали големината и дължината са относителни."

Веднъж Хай Шан приемал монаси от други манастири и попитал един от тях:
– Вие откъде сте? Монахът назовал манастира си.
– На какво се учите там?
– На медитация – отговорил монахът.
– Покажи ми как медитирате – поискал Хай Шан. Монахът в отговор седнал, като кръстосал крака в позата на Буда.
Хай Шан започнал да вика по него:
– Ей, дръвник, махай се! В храма си имаме достатъчно каменни статуи на Буда!

Веднъж всички жизнени сили се събрали и започнали да спорят за това, коя от тях е по-добра.
-Аз съм по-добра! Аз съм по-добра! – казвала всяка. После отишли при баща си Праджапати и казали:
– Почтени, коя от нас е по-добра?
Той им отговорил:
-Тази от вас, след чието оттегляне тялото ще се окаже в най-лошо състояние.
Тогава Речта си отишла. След едногодишно отсъствие тя се върнала и казала:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят немите – не говорещи, но дишащи въздух, виждащи с очи, чуващи със слуха и мислещи с разума – така живяхме.
И Речта влязла в тялото.
Тогава си отишло Зрението. Върнало се след година и казало:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят слепите – не виждащи, но дишащи
въздух, говорещи с език, чуващи със слуха и мислещи с Разума – така живяхме.
И Зрението влязло в тялото.
Тогава си отишъл Слухът. Върнал се след година и казал:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
– Както живеят глухите – не чуващи, но дишащи въздух, говорещи с език, виждащи с очи и мислещи с разума -така живяхме.
И Слухът влязъл в тялото.
Тогава си отишъл Разумът. Върнал се след година и казал:
– Как успяхте да преживеете без мен?
Те отговорили:
-Както живеят децата-лишени от разум, но дишащи въздух, говорещи с език, виждащи с очи и чуващи с уши – така живяхме.
И Разумът влязъл в тялото.
След него Диханието решило да си тръгне. И подобно на превъзходен кон, който отскубва колчето, за което са завързани краката му, то изскубнало от тялото дру¬гите жизнени сили. Те се събрали около него и казали:
– Почтени, бъди наш господар. Ти си най-добрият сред нас. Не си отивай.