Чуй всички приказки

Когато Банкей прекарвал седмиците си в медитация, от различни краища на Япония се събирали ученици, за да учат от него. По време на едно такова събиране хванали ученик крадец. Съобщили за това на Банкей и го помолили да прогони престъпника.
Банкей не обърнал внимание на случая. По-късно същият ученик бил хванат отново В същото провинение и Банкей пак не се заел да разглежда случая. Това ядосало останалите ученици и те написали молба, в която молели крадецът да бъде отпратен. В противен случай запла¬шили, че до един ще напуснат Банкей.
Когато Банкей прочел молбата, събрал всички и казал:
– Вие сте мъдри, братя мои. Вие знаете кое е добро и кое лошо. Можете да отидете, където искате, и да се учите там. Но този заблуден брат не може да отличи доброто от лошото. Кой ще го научи, ако не аз? Той ще остане тук дори ако всички вие си отидете. Сълзи потекли по лицето на крадеца. И желанието му да краде изчезнало.

Учителят Теннен Танка посетил веднъж един храм и останал да пренощува. Настоятелят на храма бил щастлив, тъй като Теннен Танка бил знаменит учител и била голяма благословия, че той отишъл там. Но през нощта Теннен направил нещо, което поразило настоятеля. Нощта била студена и Теннен изгорил дървения Буда, за да се стопли. Настоятелят бил шокиран. Когато видял огъня в храма, той нахлул там и установил, че една от великите статуи на Буда липсва, а главата й е изгоряла наполовина. Той извикал: "Какво направихте? Вие сте луд! Изгорили сте моя Буда!"
Теннен се засмял и разбъркал пепелта с гегата си. Настоятелят попитал: "Какво правите сега, вие луд ли сте?" Теннен казал: "ОпитВам се да намеря останките на Буда."
Дошъл ред на настоятеля да се смее. Той казал: Вие определено сте луд – дървеният Буда няма останки." Теннен попитал: "Сигурен ли сте?" Настоятелят отговорил: "Да сигурен съм. Как е Възможно дървен Буда да има останки?" Тогава Теннен казал: "Донесете и другите статуи. Във Вашия храм има много от тях, не Ви трябват чак толкова. Нощта е студена и аз треперя. Вижте, живият Буда трепери, а дървените буди си стоят на пиедесталите си. Донесете ги."

Веднъж, копаейки своето парче земя, един селянин намерил камъче. То изглеждало много красиво и селянинът си помислил, че може да се хареса на децата му. И те могат да си играят с него. Та нали то е толкова красиво. И занесъл камъчето у дома си.
Децата обаче навсякъде са си деца. Те си играли с камъчето, докато не им омръзнало, след което го оставили на прозореца и забравили за него.
Един монах, странстващ санясин, пресичайки планината, търсел къде да пренощува и селянинът го поканил у дома си.
Монахът приел предложената му от домакина храна, след което си поговорили. Санясинът бил пътешественик и знаел много новини за всичко, което се случвало по света. И някак си между другото казал:
– Какво правиш тук? Знам място, където човек може да намери диаманти направо на брега на реката. И така със съвсем малко усилия можеш да станеш приказно богат. В същото време, обработвайки своята земя с пот на лицето, цял живот ще се трудиш. Защо да си хабиш живота напразно?
На сутринта монахът си тръгнал, но в ума на селянина се зародила надежда, която прераснала в желание, което напълно го обзело. Без да знае коя е тази река, той продал земята си и се впуснал в издирване. На изпроводяк казал на жена си и децата:
– Е, ще трябва да ме чакате най-много пет години и аз ще се Върна богат! Той усърдно се трудил, но и след пет години не намерил това място, където елмазите били толкова много, че добиването им да не представлява трудност. За тези пет години обаче много добре научил какво е това елмаз.
И ето че когато се върнал у дома и приближил къщурката си, не повярвал на очите си – най-големият и рядко срещан елмаз, който човек можел да си представи, лежал, захвърлен и забравен от всички, на перваза на про¬зореца у дома му.
И тогава си спомнил как го намерил.

Живели двама младежи. Те били удовлетворени от живота си и тръгнали да търсят учител. Вървели много дни, много неща видели, докато не чули за един велик светец. Вървели няколко дни и като се приближили до селището, където живеел майсторът, решили да пренощуват. Разположили се на гробището. На разсъмване чули нечий разговор недалеч. Като се промъкнали безшумно, с удивление установили, че разговарят два . Единият казал на другия:
– Знаеш ли, днес през нощта е умрял еди-кой си майстор?
И юношите потръпнали, като чули името на този, към когото така се стремели. Мъката им била безгранична.
Те заварили жив такъв велик майстор, за когото даже животните говорели на човешки език.
Потиснати от случилото се, те решили поне да присъстват на погребението. Като влезли в селището и намерили дома на майстора, те почукали на вратата и на прага ги посрещнал учителят, жив и здрав. Той ги поканил да влязат и на чаша чай му разказали за разговора на двата котарака. Майсторът помислил известно време и казал:
– Знаете ли, тази нощ аз стоях в молитва, но преди разсъмване вниманието ми за момент се разсея, молитвата ми се прекъсна. Навярно затова тези симпатични животни изведнъж са почувствали, че съм престанал да съществувам.

Един могъщ цар, властелин на необятни земи, бил толкова мъдър, че великите мъдреци били негови обикновени слуги. Веднъж се случило така, че той се почувствал разстроен от нещо. Тогава събрал слугите си и им казал: "Неведома е за мен причината, но нещо ми заповядва да търся особен пръстен, който може да даде дълбок мир на моята душа. И този пръстен трябва да е такъв, че в нещастие да ме радва и да ми повдига настроението, а в радостта  – да ме натъжава, ако попадне пред очите ми."
Мъдреците потънали в дълбок размисъл. След известно време те разбрали какъв пръстен иска техният властелин. Донесли те пръстена на своя цар. А на него сияел надпис: "И това ще мине."

Веднъж имало един човек на име Моджуд. Той живеел в голям град, където заемал пост на дребен чиновник и по всичко изглеждало, че ще свърши дните си като инспектор по мерките и теглилките.
Веднъж, докато се разхождал в градината, обкръжаващ старинно здание близо до дома му, пред него се явил Хидр, тайнственият наставник на суфите, облечен в трептящо зелено. Хидр казал: "Човек с блестящи перспективи! Остави работата си и ела след три дни да се срещнем на брега на реката." След това изчезнал.
Моджуд развълнуван отишъл при началника си и му казал, че трябва да напусне. Скоро всички в града чули за това и започнали да говорят: "Бедният Моджуд! Той е полудял."
Но тъй като имало много кандидати за мястото му.
скоро всички забравили за него.
В уреченото време Моджуд се срещнал с Хидр. който му казал: "Скъсай дрехите си и се хвърли в потока. Може би някой ще те спаси."
Моджуд така и направил, макар че бил удивен – онзи да не е полудял. Той умеел да плува и затова не потънал, но плувал дълго време, докато един рибар не го изтеглил на лодката си с думите: "Глупав човек! Течението е много силно. Какво се опитваш да направиш?" Моджуд отговорил: "И аз не знам." "Ти си луд – казал рибарят, – но аз ще те взема в своята тръстикова колиба, ей на онзи бряг, и ще видим какво може да се направи за теб."
Когато разбрал, че Моджуд е грамотен, той започнал да се учи на четмо и писмо. В замяна Моджуд получавал храна и помагал на рибаря в работата му. След няколко месеца Хидр отново се явил, този път в краката на постелята на Моджуд и казал: "Ставай веднага и остави този рибар! Ще се погрижат за теб."
Моджуд незабавно напуснал колибата, облякъл се като рибар и учуден от случващото се, излязъл на пътя. На разсъмване видял селянин на магаре, тръгнал към пазара. "Работа ли търсиш? – попитал селянинът. – Трябва ми човек, който да ми помогне да донесе обратно покупките." Моджуд го последвал. Той работил за селянина около две години и през това време научил много за селското стопанство, но почти нищо друго.
Веднъж по обяд, когато той тъпчел вълна в денкове, Хидр му се явил и казал: "Остави тази работа, иди в град Мосул и използвай спестяванията си, за да станеш търговец на кожи." Моджуд се подчинил. В Мосул той се прочул като търговец на кожи и нито веднъж не видял Хидр, докато в течение на три години усърдно се занимавал с търговията си. Той спестил достатъчно голяма сума пари и вече мислел за покупка на къща, когато му се явил Хидр и казал: "Дай ми парите си, махни се от този град и иди в далечния Самарканд и работи там при бакалина."
Моджуд така и направил. Скоро той започнал да проявява несъмнени признаци на просветление. Лекувал болни, помагал на партньора си в магазина в свободното си време и познанията му в тайнственото ставали все по-дълбоки и по-дълбоки. Духовни лица, философи и други го посещавали и питали "При кого сте учили?" "Трудно е да се каже – отговарял Моджуд. Учениците му го питали: " Как започнахте кариерата си?" Той казвал: "Като дребен чиновник." "И вие сте се отказали от това, за да се посветите на самоукротяването?" "Не, просто се отказах от това." Те не го разбирали. При него идвали хора, за да запишат историята на живота му. "Какъв сте бил през живота си?" – питали те. Моджуд отговарял: "Скочих в реката, после започнах да живея като рибар, след това посред нощ си тръгнах от тръстиковата колиба. След това станах помощ. ник на един селянин. Докато тъпчех вълна в денкове, се промених и тръгнах за Мосул, където станах търговец на кожи. Там спестих малко пари, но ги оставих. След това отидох в Самарканд, където работех при бакалията. Това е мястото, където се намирам сега."
"Но това необяснимо поведение не хвърля светлина на вашите таланти и забележителни постъпки" – казвали биографите. "Така е" – отговарял Моджуд.
Затова биографите съчинили за Моджуд забележителна и вълнуваща история. Та нали Всеки светец трябва да има своя история и тази история да съответства на апетитите на слушателите, а не на реалността на живота.

Веднъж попитали Настрадин Ходжа колко звезди има на небето. Той отговорил:
-Този въпрос ме интересува отдавна. Но аз мисля, че той може да бъде решен само в случай че сам се кача на небето и преброя звездите. Но тук изникват две препятствия. Ако започна да ги броя през деня, се боя, че многото работа и тълпата зяпачи ще ми попречат. Остава да се кача нощем и да се заема с преброяването на звездите. Това обаче е опасно, защото не знам ще мога ли да намеря на небето свещ или лампа, а в нощната тъма е невъзможно да се броят звезди.
Ето тези две препятствия ми пречат да реша въпроса, колко са звездите на небето.

Един човек, спасявайки се от еднорог, който го гонел, стигнал до края на пропаст, където растяло дърво. Като се качил на него, той решил, че е в безопасност, но като погледнал надолу, видял, че две мишки са започнали да гризат дървото, за чиито клони се е хванал. Погледнал още по-надолу и видял на дъното на пропастта змия, отворила своята паст и готвеща се да го изяде. В това безизходно положение той започнал да се оглежда настрани и видял, че от едно клонче на дървото капе мед. Като забравил за опасността на своето положение, се устремил към тези сладки капки.

Вървели трима странници. В навечерието на съботата тримата се наговорили и скрили парите, които имали. В полунощ единият от тях станал и като взел парите, ги скрил на друго място. Накрая на деня странниците отишли да вземат парите и като не ги намерили, започнали да се обвиняват един друг в кражба. Решили да отидат на съд при Соломон.
Като изслушал техния разказ, Соломон им предложил да дойдат на другия ден за решение. А той самият започнал да измисля начин, по който да открие крадеца, като го застави сам да се издаде. Когато страниците се явили в съда, Соломон се обърнал към тях със следните думи:
– Чувал съм за вас, че сте хора просветени, мъдри и опитни в спорните дела и ви моля да отсъдите в дело, с което се обърна към мен един цар.
В страната на този цар расли в съседство юноша и девойка. Те се влюбили един в друг и юношата казал на момичето: "Закълни ми се, че няма да станеш ничия жена, докато аз не дам своето съгласие." Момичето се заклело. След известно време го сгодили за друг. След венчавката, когато младите останали насаме, невестата казала на младоженеца: "Не мога да стана твоя жена дотогава, докато не отида при първия си годеник, на когото съм се заклела, и докато не получа неговото съгласие за това."
Като дошла при първия си годеник, тя казала: "Вземи голям откуп в сребро и злато и ми разреши да стана жена на този, за когото ме венчаха." "Тъй като остана вярна на клетвата си – отговорил той, – аз няма да взема никакъв откуп. Върви, ти си свободна." А на младия мъж, който бил там казал: "Радвай се на съдбата си в този свят."
По обратния път ги нападнали разбойници. Сред разбойниците имало един старец, който, недоволен от заграбените пари и украшения, поискал любовни ласки от младата жена. "Позволи ми – помолила тя, обръщайки се към разбойника, – да разкажа за един случай от живота си." И тя разказала историята на първия й годеж и за това, как са постъпили двамата й годеници. "Помисли -добавила тя в заключение, – този юноша, който имаше всички права над мене, преодоля своята страст и не ме докосна. Ти, като стар човек, още повече би следвало да обуздаеш себе си. Вземи всичкото това сребро и злато, само пусни мен и мъжа ми."
Като изслушал разказа й, разбойникът вдигнал очи към небето и дълбоко разкаян за това, което той, стоящият на ръба на гроба, е имал намерение да направи, не само пуснал младата двойка на свобода, но върнал и всичките пари и скъпоценности до последния петак.
– Царят – добавил Соломон, – в страната на когото се случило това, ме пита, кой от замесените в това заслужава висша похвала? И ето, сега аз ви моля да ми помогнете да отсъдя в това дело.
– Господарю – отговорил един от странниците, – според мен висша похвала заслужава невестата, останала вярна на своята клетва.
Вторият казал:
– За висша похвала е достоен младият мъж, който е успял да устои на изкушението и не я е докоснал, преди първият годеник да я освободи от клетвата й.
– Какво е това! – възкликнал третият. – Най-много се учудвам на разбойника. Помислете само. Не стига че не пипнал пленницата, парите, но и всичките пари, кой-то му били в ръцете, върнал обратно!..
И казал цар Соломон:
– Този последният с такъв възторг говори за парите, коигпо даже не е виждал, а само е слушал за тях. Как би постъпил той с тези, които са се оказали в ръцете му ?

Живял някога един владетел, който убивал закупчиците на краденото, а крадците пускал на свобода. Всички се жалвали, че това е несправедливо. Тогава владетелят събрал народа на площада, докарал там плъхове и сложил пред тях храна. Плъховете вземали храната и я отнасяли в дупките си. На следващия ден владетелят отново събрал народа на площада, довел плъховете, сложил храна пред тях, а дупките им запушил. Плъховете взимали храната, влачели я към дупките си, видели, че дупките са запушени и върнали храната обратно.