Чуй всички приказки

Едно време, когато дядо Ной пуснал от кораба си птиците, за да намерят суха земя, змията проводила комара да провери на кое животно кръвта е най-сладка.
Комарът послушал змията – кацнал на всички животни и се върнал. Тъкмо отворил уста да й каже, че човешката кръв е най-сладка лястовицата го клъвнала и му прекъснала езика. Змията се разгневила, че не чула отговора на въпроса си, спуснала се да налапа лястовицата, но тя политнала. Змията я уловила само за опашката и я отхапала по средата. Затова сега опашката на лястовицата прилича на разтворени ножици.
Дядо Ной много се ядосал на змията и посегнал да я хване, но тогава корабът ударил о земя. Всички изтичали да видят брега и змията се спасила от наказание.
Потопът отминал, водата спаднала и корабът заседнал на земята. Дядо Ной пуснал животните да си идат. Всички минали пред него и му се поклонили, а той се сбогувал с всяко от тях:
– Със здраве! – рекъл той на лъва. – Със здраве! – рекъл на мечката, на вълка, на елена, на коня, на вола, на овцата и на много, много други.
Дошъл ред да минат пред дядо Ной и тези животни, на които той не им знаел имената, дадени им от Адам. Първо минало магарето. Дядо Ной му рекъл:
– Хайде, иди си със здраве, магаре!
Като чули другите животни, че го кръстил с името магаре, започнали да му се присмиват и да му викат:
– Магаре, магаре, зър-р-р; магаре, магаре, зър-р-р, зър-р!
Магарето се засрамило и се разревало от обида. Животните се
умълчали, а като го видели да реве и да хвърля къчове, всички си тръгнали по своите работи. Плачейки и хлипайки, магарето обиколило кораба и пак дошло при Ной.
– Моля ти се, дядо Ной, смени ми името от магаре на заек, че сега всички ми се присмиват.
– Името заек вече е заето. Не го искай, защото ще ти пораснат ушите, та тогава ще видиш какво е срам.
– Но нали магарето е инат, запънало се и не отстъпвало. Не, искам името ми да е заек!
– Е, като не чуваш какво ти казвам – отвърнал му дядо Ной, – нека ушите ти станат заешки.
Още неизрекъл и на магарето му пораснали големи уши. То си тръгнало, но като го видели другите животни, пак започнали да му се присмиват и то повече отпреди. Магарето пак се разплакало и пак започнала да хвърля къчове.
Ето затова, оттогава досега, магарето реве, че дядо Ной го кръстил така, но от рева му полза няма. Магарето си остава магаре.

Когато Адам умрял, Ева го погребала в земята и в устата му сложила три семки от ябълката в рая, която двамата изяли. Искала с тях да се откупи пред Бога за извършения грях.
След много години от главата на Адам изникнали три големи дървета, но безплодни, дори листа нямали, които да хвърлят сянка. Всеки, който виждал тези три дървета, изричал нещо лошо за тях, защото не давали плод и сянка. Никой не знаел, че те са поникнали от Адамовата глава. За да се открие тази тайна, Господ заповядал да духнат силни ветрове, които повалили трите дървета на земята. Изтръгнатите им корени, пълни с пръст, били големи, колкото разперените клони.
Цяла пещера се отворила под коренищата. Всички се чудели как е възможно да рухнат такива стари дървета. Много хора, зарадвани, че бурята ги е изкоренила, дошли с брадви и насекли клоните. Но като хвърляли дървата в огъня, видели, че те не горят, сякаш били от камък. Казали си:
– Их, прокълнато дърво, когато беше клонка, плод не даваше и сянка не хвърляше, сега пък в огъня не гориш!
Изминало време, народът гледал с лошо око на повалените три дървета, дори и на мястото, където били пораснали. Всички вярвали, че това място е лошо, прокълнато от Бога, та затова е родило такива дървета.
Един ден завалял много силен дъжд. Един войник на кон с дълго копие на рамо минавал край мястото, където лежали трите дървета. Той видял дупката, над която стърчали коренищата и влязал с коня в нея, за да се заслони от големия дъжд. Като навлязал с коня в пещерата, започнал да разглежда наоколо и разбрал, че това не е пещера, а огромен човешки череп. Щом спрял дъждът, войникът излязал и отишъл при управителя на близкия град и му казал какво е видял. Дошли хора и когато разкопали наоколо, наистина се показал човешки череп. Събрали се свещеници, владици и всякакви учени хора, мислили и пресмятали на какъв човек може да е била тази глава. Най-после всички решили, че тя е била на дядо Адам.
Откакто се разбрало, че главата е на Адам, първо свещениците, а после всички хора хвърлили по камък срещу нея и я прокълнали.
Хората кълнели Адам, че съгрешил, та Бог го изгонил от рая и заради него всички хора живеят в труд и мъки на земята. Както всички били разгневени на Адам, един човек извикал:
– Ха, бре, хора, да грабнем тези прокълнати дървета и да ги хвърлим в тресавището.
И хората грабнали дърветата и ги отнесли в тресавището, което било наблизо, та ги хвърлили в него. Много години стояли там дърветата, всеки, който ги видел, все ги кълнял. Всяка година за един ден от тресавището извирала вода – тогава слизал ангел божи, та с водата миел дърветата от калта. Един болен сънувал, че ако отиде и се измие с тази вода, ще оздравее. Отишъл болният до тресавището, измил се и оздравял. Той разказал за това чудо на други болни, те разнесли новината по целия град и стотици хора се събрали на тресавището да се измият. От тях никой не оздравял. Само първият, който се измил, оздравял. Всички, които не оздравели, кълнели и казвали:
– Как може болен да оздравее от вода, в която има прокълнати дървета?
Всяка година ставало така: един оздравявал, а стотици си оставали болни и кълнели дърветата, които били потънали в калта и водата.
Така изминали много години. Христос дошъл на земята и го осъдили да бъде разпънат на кръст. Еврейските свещеници се сетили да извадят трите дървета, които лежали в тресавището, и от тях да нап¬равят три кръста: един за Хистос, а другите за двама разбойника, и да ги разпънат на тях.
– Точно така – рекли евреите, – на такъв човек се полага такъв кръст, направен от прокълнато дърво.
Извлекли дърветата и от тях направили три кръста. Мислили дълго къде да ги забият, че да разпънат на тях осъдените. Накрая решили да ги отнесат на лошото място, където била закопана главата на Адам. И там висял Христос разпънат, докато протекла кръвта му и покапала по земята. С христовата кръв Адам се покръстил и Бог му простил стария грях, който първият човек бил сторил в рая.

Един стар болярин повикал сина си и му рекъл:
— Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е вече. Ти порасна, пък и годините минават. Нивата трябва да бъде пожъната, додето не е почнало да се рони зърното.
— Ами каква мома да взема, тате? — попитал синът. — Не ще и дума, че трябва да бъде от знатен род, да е богата и по-хубава от всичките девойки на земята.
— Ти, сине, по-добре ще сториш, ако не гледаш нито рода й, нито хубостта й, нито богатството й, ами гледай да бъде добра къщовница и разумна стопанка.
Повикал младият човек вуйча си за другар по пътя и двамата тръгнали по села и градове — невеста да дирят. Де когото срещнели, питали и разпитвали познават ли такова момиче, което да бъде и разумна домакиня, и добра къщовница, за да стане снаха на първия болярин в държавата. Но всички клатели глава.
— Такова момиче в нашия край няма. Идете на друго място.
Като обходили навсякъде, най-сетне двамината пътници се отбили в едно село и спрели до голямата крайселска чешма, където вечерно време девойките ходели за вода. Поседнали и почнали да гледат. Додето притъмнее, се извървели всичките момичета, но нито едно не харесало на сгледниците.
— Тези ли са всичките моми в селото ви? — обърнал се младият човек към селския чорбаджия, който излязъл да посрещне чужденците.
— Има още една, но тя не е жена за тебе.
— Защо?
— Защото е говедарска дъщеря.
— Нищо че е говедарска дъщеря, заведи ни у тях да я видим.
Упътили се тримата мъже към сиромашката къщурка на селския говедар. Къщурката се намирала край селото. Щом надникнали вътре — младият човек и вуйчото се спогледали: къщурката светела белосана, дворът бил чисто преметен, прозорците греели и всяко нещо било на мястото си. На прага ги посрещнала говедарската дъщеря. Тя не била пременена и накитена, но от цялото й същество лъхали чистота и скромност.
— Тази ще бъде моя жена! — прошепнал на вуйчо си младият човек, щом видял девойката и наредбата на къщата й.
Говедарската дъщеря попитала чужденците отде идат и по каква работа ходят.
— Ние сме търговци на добитък — отвърнал вуйчото. — Чухме, че твоят баща има за продан една телица. За нея сме дошли.
— Моят баща още не се е върнал. Поседнете, докато се върне — рекла девойката, поднесла възглавници на гостите й стъкнала огъня в огнището, за да приготви вечеря. Почнала да шъта. Гостите не можели да й се нагледат.
По едно време пристигнал и старият говедар. Той се ръкувал с двамата сгледници; поканил ги на вечеря и също ги попитал по каква работа са тръгнали.
— Няма какво да крием — отвърнал вуйчото. — Ние сме тръг¬нали да търсим невеста за този млад човек. Обходихме, кажи-речи, цялата държава и не можахме да намерим мома, каквато търсим. Най-сетне допряхме до твоята дъщеря. Този момък, щом като я видя, очите му останаха в нея. Съгласен ли си да му я дадеш за жена?
— Да му я дам — отвърнал старият говедар, — защо да не му я дам, тя е вече ябълка за късане, но по-напред трябва да ми кажете какъв занаят има този човек.
— Никакъв занаят не зная — отговорил младият човек, — аз съм син на първия болярин в държавата. Защо ми е занаят?
— Аз не те питам на кого си син, а какъв занаят имаш — повторил говедарят.
— Не ставай смешен — намесил се вуйчото, — защо му е занаят, когато неговият баща владее много села и градове, а ковчезите му пращят от злато и сребро. Твоята дъщеря ще живее като царица.
— Аз нямам дъщеря за човек, който не знае никакъв занаят — отсякъл говедарят. — Заповядайте сега да опитаме гозбата, която е приготвила дъщеря ми, а за женитба и дума да не става. Аз съм решил да оженя дъщеря си за човек със занаят.
Гостите почнали да сърбат от паницата, и отново се спогледали — никога не били яли такова сладко ядене.
След вечеря, когато легнали да спят, младият човек рекъл на вуйча си:
— Вуйчо, като се върнем в къщи, аз ще повикам другарите си на помощ, ще дойда пак тука и ще взема девойката насила.
— Насила тая работа не става, защото после няма да имате с невестата си добър живот. По-харно ще бъде, ако се запретнеш и научиш някой занаят. Тогава старият говедар ще склони и ще ти я даде доброволно.
— Добре, ще науча, аз съм болярски син, как може да не науча! — рекъл младият човек, завил се презглава с мекия юрган и заспал.
На другия ден, след като се простили с говедаря и дъщеря му, сгледниците се упътили към града. Отишли право в златарницата на най-изкусния майстор златар.
— Какво ще поръчате? :— посрещнал ги златарят.
— Ние не сме дошли поръчки да правим — заговорил вуйчото.
— А какво искате?
— Искаме да научиш този момък да прави златни пръстени, гривни и обеци, пафти от сребро да кове. Ще го вземеш ли?
— Ще го взема, стига да му иде отръки.
— Колко време ще трябва да стоя при тебе, докато науча златарския занаят? — попитал болярският син.
— Най-малко три години.
— Три години ли? Дума да не става. Да не съм луд да Остана цели три години в твоята работилница!
— Тогава златарски занаят няма да научиш! — рекъл златарят.
— Слушай — почнал да го придумва вуйчото, — този момък е син на най-богатия царски човек. Предай му занаята си за две-три недели. Няма да сбъркаш. Баща му ще те затрупа с пари.
— Не мога да го науча за по-малко от три години. Моят занаят е тънък. В него има голямо изкуство.
— Да си вървим, вуйчо! — извикал момъкът и блъснал ядосано вратата на златарницата.
Излезли двамата сгледници и тръгнали от работилница в работилница. — да търсят лесен занаят. Тук похлопали, там попитали, но навсякъде им отговаряли, че за всеки занаят трябва наука, време и търпение. Най-сетне спрели пред работилницата на един старец, който плетял кошници от обелени върбови пръчки.
— Ето лесен занаят за мене! — извикал момъкът и се обърнал към кошничаря: — Хайде, дядо, за колко време ще ме научиш на твоя кошничарски занаят?
— А че, синко, ако не си глупав човек, за две-три недели ще се научиш да плетеш кошници от върбови пръчки с лешникови уши.
Зарадвал се болярският син и останал при стария кошничар. Заловил се здравата и седнал да учи занаята. Най-напред той белел корите на върбовите пръчки, сетне започнал да огъва обръчите и да заплита самите кошници. След като се потил и пъшкал не три, а седем недели време, момъкът най-сетне измайсторил една кошница, грабнал я и се затекъл към къщурката на селския говедар.
— Какво ми носиш в тая кошница? — посрещнал го старият говедар.
— Нищо не ти нося. Кошницата е празна, но аз дойдох да ти се похваля, че вече имам занаят. Тая кошница е моя работа.
Говедарят я разгледал и отсъдил:
— Не е лоша. Ти ще прощаваш, но аз искам да видя с очите си как плетеш кошниците. Тая нощ искам да ми измайсториш още една кошница.
— Добре — рекъл момъкът и отишъл към реката да насече върбови пръчки. Подир малко се върнал с цял наръч пръчки. Обелил им корите, наместил се на рогозката и почнал да плете. Дордето пропеят първите петли — кошницата била готова. Старият говедар се вдигнал в зори, разгледал новата кошница, останал много доволен и проводил дъщеря си на лозето — да я напълни с грозде. Когато момичето Излязло, говедарят се обърнал към момъка и казал:
— Готов съм да ти дам дъщеря си за жена, защото разбрах, че владееш майсторски един занаят. Слушай сега да ти разкажа историята си, тогава ще разбереш защо исках от тебе занаят. Аз, сине, сега паса говедата на селяните, а трябва да знаеш, че някога бях цар на Скития, владеех безкрайни земи, заповядвах над милиони хора. А макар че моята царска съкровищница беше пълна със злато и скъпоценни ка¬мъни, окото ми не се насищаше на имане. Облагах народа си с големи данъци, мъчех хората и те се отвърнаха от мене. А когато в земята ми нахълтаха чужди войници, моят народ не се дигна да защити престола ми с оръжие, ами ме остави да пропадна. Моят неприятел — север¬ният цар — навлезе в държавата ми, разби крепостите ми и превзе столицата ми. Той ме довърши. Всички смятаха, че съм загинал. Но аз съм още жив и сега стоя пред тебе. Ще попиташ как съм отървал кожата. Ще ти кажа. Когато неприятелските войски запалиха двореца ми, аз се измъкнах през един подземен изход, без да ме забележи никой, и търтих да бягам. Скрих се в едно тресавище и три дни и три нощи не мръднах. Изпоядоха ме комарите. Сетне, когато моят неприятел прибра ножа в ножницата, аз излязох и тръгнах към границата. Много време бъхтах път, додето стигна тука, във вашата земя. Заселих се в туй село. Никому не казах кой съм. Селяните излязоха добри хора. Прибраха ме, нахраниха ме и склониха да им стана селски говедар, защото не знаех никакъв друг занаят. Тръгнах подир селските говеда, построих си тази къщурка и се задомих повторно, защото моят не¬приятел беше отвлякъл първата ми жена. Сега, макар че на стари години съм принуден да тичам подир говедата, които щръклеят, не се оплаквам, защото изкарвам с честен труд хляба си. А в къщата ми има едно незаменимо съкровище — моята дъщеричка. Разбра ли сега защо искам да оженя дъщеря си за човек със занаят? Занаятът, момко, тежи повече и от царската корона.
— Имал си право — рекъл младият кошничар и излязъл да посрещне годеницата си, която вече се връщала от близкото лозе и носела на рамото си новата кошница, пълна с жълти гроздове.
На другия ден момъкът отвел говедарската дъщеря в къщата на баща си и там направил голяма сватба.

Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове:
— Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко.
Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха.
— Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните, уши не са научени да слушат лоши думи.
— Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма — проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко.
Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше:
„Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук."
Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта. На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички:
— Хайде — викна той, — ставайте да вървим на нивата!
— Какво ще правим там? — потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява.
— Ще копаем царевица.
— С мотики ли? — попита мамината дъщеричка.
— То се знае, че с мотики — обади се свекървата.
— Аз няма да дойда.
— Защо? — запита младоженецът.
— Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да дигам тежки работи.
— Остави я — рече бащата. — Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек.
Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана в къщи. До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите.
— Нищо не ми оставили, забравили са ме — протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. — Ах, че хубави цветя! — викна тя, почна да ги къса и да ги мирише.
Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха.
— Тези пък защо ли са се разбързали? — рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво.
Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня.
Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени.
Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката.
Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички:
— Хайде сядайте да вечеряме!
Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото — на сина си, а третото остави за себе си.
— А на невестата? — обърна се към него свекървата.
— Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява.
Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад.
На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях.
— Слънцето пече много — рече тя, — ще почернея.
Оставиха я пак в къщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница краещник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат.
Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце.
— Защо не даваш хляб на невестата? — попита свекървата.
— Защото, който не работи, не бива да яде! — отвърна свекърът.
Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата — очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече:
— Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата!
Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.

Един селянин орал нивата си край гората. Изневиделица от гората излязла една мечка и се упътила към орача.
— Чичо — изръмжала мечката, — искаш ли да орем заедно?
— Защо да не искам — отвърнал селянинът, разпрегнал единия вол и на негово място зажеглил мечката. Почнал да я боде с остена, за да върви по-бързо. Цял ден орали. Набраздил нивата.
На другия ден мечката рекла:
— Хайде пък сега да посеем жито!
— Да посеем — отвърнал орачът и докарал от житницата си един чувал зърно. Почнали да сеят. Орачът пръскал житото, а мечката влачела трънената грапа.
Преминала зимата, настанала пролетта, пекнало лятото. Орачът отишъл в гората, намерил съдружницата си в мечата дупка и викнал:
— Бабо мецо, нашата нива узря, ела да си поделиме житото, нали сме съдружници.
— Ида — изскочила мечката и се навървила подире му.
Като стигнали на нивата, мечката се изправила, разгледала правите жълти стръкове, изкривените надолу натежали класове, дълго се чудила какво да вземе и Най-сетне отсякла:
— Аз ще взема долното, а пък ти — горното!
— Тъй да бъде! — зарадвал се селянинът и поженал храната. Навързал житото на снопи, овършал го, отвял го и направил от зърното една малка купчина, а от сламата изкамарил голяма купа.
— Малката купчинка е моя, а голямата купа .за тебе — рекъл той на мечката и пренесъл зърното в житницата си.
Мечката приближила до купата и захванала да рови сламата. Ровила, ровила и като не намерила нито едно зърно, тежко въздъхнала:
— Излъга ме ти, но до лято аз ще взема горното, а пък ти — долното!
— Тъй да бъде, няма да се караме, нали сме съдружници — усмихнал се селянинът и се прибрал в къщи.
Дошла втората пролет. Орачът впрегнал мечката, изорал нивата и посадил картофи. Щом заесенило, мечката се развикала:
— Горното е мое!
И почнала да скубе картофените стъбла. До едно ги изскубала. А орачът изровил картофите, прибрал ги в чували и ги натоварил на колата си.
— Пак ме излъга! — кипнала мечката, изправила се на задните си крака, разперила големите си лапи и посегнала да сграби съдружника си — ще го яде. Той се дръпнал уплашен.
Тъкмо в тоя миг измежду храстите подала муцунката си една лисица. Мечката съзряла лисицата и си помислила: „Защо да не изям и лисицата? Няма да ми дойде много."
— Повикай лисицата при нас! — заповядала тя на селянина. Селянинът се провикнал:
— Кумичке, кумичке, я ела насам!
— Не смея — отвърнала лисицата.
— Защо? — попитал селянинът.
— Защото ме е страх от мечката. Мечката се вдървила и тихичко проговорила:
— Кажи й, че не съм мечка, а чер пън. Селянинът повторно се провикнал:
— Ела, кумичке! Туй, дето го виждаш, не е мечка, а чер пън.
— Щом като е пън, мушни го в чувала! — казала лисицата. А мечката се обадила тихичко:
— Мушни ме в чувала!
Селянинът изтърсил картофите от единия чувал и наврял вътре мечката надолу с главата.
— Ха сега — добавила лисицата — завържи чувала с въжето.
Върза ли го здраво?
— Вързах го! — отвърнал селянинът.
— Ха сега пък вземи секирата и бухни мечката по главата!
Селянинът грабнал секирата и — тупа-лупа — утрепал мечката. След туй поканил лисицата да се качи на колата, откарал я в село и я пуснал в курника — да си избере най-тлъстата кокошчица за награда.

НЗаспало сивото врабче в гнездото си сред посърналата есенна шума на дърветата и сънувало чуден сън.
Пролетна градина. Високи тихи дървета ронят цвят. По белите клони на дърветата кацат дивни птички. Пъстрокрили. с жълти коремчета, с червени крачка, със зелени шийки, златни главици и очи, бистри като елмази. Въздъхнало сиромашкото врабче и си рекло насаме:
— Ех, колко е несправедлив този свят! Тия птички носят дивна премяна, да им се ненагледаш, а пък аз ходя в сива просяшка перушина. И аз искам да мязам на шарените птички. Нали съм като тях — и крилца си имам, и човка, и крачета.. .
Додето изрече тия думи, една невидима ръка нашарила и него.
Полетяло врабчето към кладенчето, кацнало на едно клонче и се огледало. Сърцето му трепнало от радост, като видяло, че и то е писано и шарено като хубавите птички в градината. Но додето се нарадва, над главата му надвиснала страшна беда. Една змия проточила глава и отворила уста да го налапа. Изтръпнало от ужас врабчето, подхвръкнало нагоре и кацнало на най-високото клонче. Додето се опомни, дошла друга напаст и писък огласил хубавата градина. Всичките птици се пръснали в гората. Врабчето погледнало надолу и видяло, че под дървото стои ловец с пушка и се гласи да гръмне.
— Майчице — изпищяло то, — защо ми беше тая шарена премяна!
Всеки враг ме вижда отдалеч. Що ми трябваше да се перча? Ако си бях с врабешкото кожухче, никой нямаше да ме забележи в шумака.
Вдигнало се да отлети и се стреснало. Като видяло, че всичко е било само сън, то подскокнало и разтворило крилца. Отишло в дола, окъпало се, кацнало на един лешник да се изсуши, и зачуруликало весело:
— Чик-чирик! Чик-чирик!

Един овчар, като пасял овците си, чул, че нещо се викало. Поразгледал насам-натам, никого не видял и пак седнал да свири с кавала си. Тъкмо засвирил, чул някакъв писък. Станал и тръгнал по посока на гласа. Като стигнал до един голям камък, видял отдолу една змия: тя била притисната под камъка и не могла да се измъкне. Змията замолила овчаря да повдигне камъка и да й помогне да се спаси.
Овчарят рекъл:
— Няма да те спасявам. Ти голяма пакост правиш на стадото ми. Всеки ден хапеш по някоя овца или агне, плашиш ми цялото стадо.
— Вече няма да ти хапя стадото — заплакала змията. — Ти само ми помогни да се спася сега, аз цял живот ще ти бъда признателна и ще те даря с голям дар.
Овчарят повярвал. Повдигнал камъка и змията се измъкнала. Но докато той да се изправи, тя скочила на врата МУ, увила се ,около него и рекла:
— Сега, овчарю, какво искаш да те даря? Очите ти ли да изпия, или цък да те ухапя?
Овчарят се уплашил и взел да се моли:
— Аз ти направих такова голямо добро! Спасих те да не загинеш под камъка, ти ми обеща голям дар, а сега искаш да ме хапеш? Моля ти се, пусни ме да си пася стадото.
Змията се стегнала още повече около шията му:
— Какво добро си ми направил, овчарю? Сега, вярно е, отмести камъка, та се измъкнах. Ама след малко ще ме намериш другаде някъде и ще ми смачкаш главата. Сега ще си отмъстя за всички мои сестри и братя, които са загинали от човешка ръка.
Овчарят много се уплашил. Нямало как да се спаси, а змията вече показвала отровния си език.
Овчарят опитал с последни сили да склони змията:
— Моля ти се, щом си решила, че доброто не бива да се признава, хайде да попитаме и други животни какво те ще рекат. Като ме хапеш, да знаеш поне, че си права, да не ти пресяда кръвта ми, че може да те задави.
Змията се съгласила. Тръгнали. Овчарят вървял, а змията лежала завита като гердан около шията му.
Срещнали една крава. Овчарят рекъл:
— Кажи ни, мила кравичке, има ли да се признава доброто сега?
— Сега добро се не познава — рекла кравата. — Аз имам един стопанин. Досега съм отелила девет вола, с които той работи и си храни челядта. Сега жени сина си, утре е сватбата, и мен ще заколи, за да гощава сватбарите. Овчарят и змията пак тръгнали. Не след много срещнали едно куче.
Попитали и него. То изръмжало и рекло:
— Сега добро се не познава. Аз толкова години вярно служих на моя стопанин, пазих къщата и имота му, пазех стадото му от вълци. А сега, щом остарях, той не ми подхвърля дори коричка хляб.
— Е, видя ли, овчарю, че няма добро на този свят? Сега ще те ухапя! — рекла змията.
— Щом така е сега, ще ме ухапеш, ама аз искам да попитаме още един свидетел.
— Щом искаш, да питаме — рекла змията. — Ама първия, когото ще срещнем, каквото той каже, това ще бъде.
На пътя им се изпречила една лисица. Овчарят не очаквал нищо добро от нея. Всеки ден той гонел лисиците с кучетата си, стрелял по тях, убивал ги, вземал им кожите и ги продавал. Той дори и не искал да се запре пред нея, ама змията попитала:
— Ти, Кума-лисо, какво ще кажеш: има ли сега да се признава доброто, или няма?
Лисицата рекла:
— Най-напред трябва да зная като какво добро искаш да се познава. Трябва да ми разкажеш, за да мога да отсъдя справедливо.
Овчарят не очаквал справедливост от лисицата, ама взел, че разказал всичко: как змията била затисната с камък, как той я спасил и тя като награда за добрата му постъпка иска или да му изпие очите, или да го ухапе.
Лисицата погледнала към змията, видяла как блажено се стяга около шията на овчаря и рекла:
— Аз от приказки много не разбирам. Искам да видя точно как е било. Трябва змията да слезе, да я притисне един камък, да видя как овчарят ще го махне и тогава ще присъдя правдата.
Змията скочила. Мушнала се под един камък и започнала да пищи. Лисицата показала с очи на овчаря да бутне камъка повече, та да падне по-тежко върху змията! Той търкулнал камъка и затиснал змията. Тогава лисицата заповядала:
— А сега с тоягата по главата! По главата само се бие змия, ако искаш да я убиеш!
Овчарят замахнал с тежката овчарска тояга и с няколко удара убил змията, която не му признала доброто.
После се обърнал към лисицата и рекъл;
— Кума-лисо, ти ми направи най-голямото добро на тоя свят — спаси ме от тая отровна змия.
Кажи ми, какво искаш да те наградя?
— Човече, дай ми няколко кокошки, и аз ще ти бъда признателна цял живот! — рекла кротко лисицата.
— Бива, Лисанке, десет кокошки от моя курник ги пиша на твоя сметка — зарадвал се човекът. — Кажи, къде да ти ги донеса?
— Кокошките кога ги донесеш, тука да ме търсиш, човече!
Човекът благословил от все сърце лисицата и рекъл:
— Да даде господ без тебе никъде съд да не става!
И оттогава останало съдии и владици да носят лисичи кожуси.
Вечерта човекът си отишъл в къщи и разказал на жена си патилата през деня, хванал десет кокошки и ги сложил в един кош. Жена му попитала:
— За къде готвиш този кош с кокошки, мъжо?
— Ще ги нося в гората, да ги дам на лисицата. Трябва да й се отплатя за голямата добрина.
Ако не беше тя съдила право, нито щях да си дойда в къщи, нито щях стадото си да прибера.
Лисицата е моята спасителка и кокошките са за нея!
Жената си рекла: „Ама глупав мъж! На лисица иска да носи кокошки! Че ние не можем да ги отървем от нея, ако не са кучетата, а той дори на крака ще й ги занесе!“
Овчарят, уморен от тежкия ден, легнал и заспал дълбоко. А жена му станала посред нощ и извадила кокошките от коша, а там поставила кучето. Рано утринта овчарят станал и още сънлив, без да погледне в коша, нарамил го и отишъл в гората на уговореното място. Подсвирнал и ето ти Кума-лиса. Запряла се над коша и ококорила очите, за да уплаши кокошките.
Щом овчарят отвързал коша и лисицата се хвърлила вътре, в тоз миг била разкъсана от кучето.
И докато да издъхне, човекът я чул да вика.
„Наистина, човекът нямал вяра. Той не припознава доброто!“

Живели някога един дядо и една баба. Имали си прасенце. Веднъж бабата рекла:
— Дядо, хайде да заколим прасенцето!
— Не, нека се поохрани по-хубаво! — рекъл дядото. — Ще го заколим, когато пусне под опашката мас.
А бабата била лакома, обичала много да похапва прясно месце, та започнала да мисли как да излъже дядото и да заколят по-бързо прасето. Отишъл дядо да оре. Тя останала в къщи сама и мислила какво да направи. Вечерта, като видяла, че дядото идва от нивата, тя изтичала, та плюнала на прасето под опашката, и завикала, колкото й глас държи:
— Дядо, дядо, бързай! Прасето пусна мас под опашката.
Дядото оставил воловете, нямал време да отиде и сам да види прасето, а грабнал ножа и раз — заклал прасенцето. Одрал му кожата, измил го и бабата рекла:
— Дядо, иди да донесеш вода в решетото, че да сготвим ядене.
Грабнал дядото решетото и отишъл на чешмата за вода. Ала решето вода държи ли! Чудил се дядото какво да направи, че да запуши дупките на решетото. По това време минал един бръмбар:
— Пясък, дядо, пясък!
Дядото турнал пясък в решетото, загребал вода, ала тя пак изтичала из дупките. Край него прелетяла оса:
— Калчица, дядо, калчица!
Натурял дядото кал в решетото, загребал вода, а тя веднага измила дъното на решетото и изтекла из дупките. Минала една пчела.
— Восък, дядо, восък, дядо! — забръмчала тя.
Взел дядото восък, залепил дъното и налял вода. Отишъл в къщи след много време, стъмнило се било. А докато дядото бил за вода, бабата сготвила прасенцето, изяла го, заклала едно кутренце и от него сготвила гозба за дядото.
— Хайде, бабо, да вечеряме! — рекъл дядото.
— Седни да вечеряш, дядо! Аз хапнах нещо от чревца, нещо от дробчета и нахраних се.
Седнал дядото да яде. Извадил една костчица и почнал да я облизва, па извикал:
— Наа, Шаро, наа ти, дядо, костчица.
А бабата седяла край огнището, подсмивала се и тихо рекла:
— Шаро яде, Шаро мами.
— Що рече, бабо? — попитал дядото.
— Нищо не съм ти рекла, старче! — отговорила бабата. — Ето седя тук и си бая на лудата глава. Старецът пооблизал костта и пак извикал:
— Наа, Шаро, на ти, дядо, костчица! Бабата пак рекла:
— Шаро яде, Шаро, мами!
Дядото дочул думите и като стане, па като грабне машата и бой, бой на бабата, колкото може. А тя избягала в гората. Там събрала много диви овци и диви кози, направила голямо стадо и го покарала към селото, да се сдобрява с дядото. Закарала овците, издоила ги, в едно гърне подквасила мляко и се скрила на тавана. Дядото се върнал от нивата, събрал си децата и седнали край огнището. Бабата взела с една лъжица и сипала кисело мляко върху коляното на дядото. Децата го близнали и викнали:
— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни още малко млекце!
Бабата пак загребала с лъжицата, сипала го върху коляното на стареца, децата го облизали и пак викали:
— Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни пак!
Дядото се досетил каква ще да е работата, та рекъл:
— Деца, я се качете на тавана! Това да не е майка ви! Гледам голямо стадо, затворено в кошарата, сигурно тя е дошла.
Децата се качили на тавана, видели майка си, зарадвали се и завикали:
— Тате, тате, мама си дошла и докарала стадо овци и кози!
Слязла бабата от тавана и рекла:
— Хайде, старче, дай котела да издоиш стадото!
Дядото взел котела и отишъл в кошарата. А на двора имало една празна каца. Като седнал дядото да дои овцете, една коза скочила на кацата, търкулнала я, подплашили се овците, козите и беж, избягали в гората. Останал само един стар ярец. Е, нямало какво, трябвало да се помирят с него.
На сутринта дядото закарал яреца да го пасе. Вечерта, като го докарал, бабата го потупнала по гърба и попитала:
— Е, как беше, ярче? Напаса ли се?
— Ха, напасъл съм се! — отговорил сърдито ярецът. — Дядо ме откара край реката, върза ме за един бук и седна да лови риба. А аз целия ден, падне шумка и аз я прегриза надве-натри. Така си останах гладен.
На другата сутрин бабата закарала яреца да го пасе. Цял ден го пасла в хубава трева, поила го вода, нахранила го, както трябва. Вечерта дядото попитал яреца:
— Е, ярче, как беше днес? Напаса ли се?
— Ха, напасъл съм се! Жена ти ме откара край реката, върза ме за бука, па седна да си приказва с едни жени, дето беляха платна. Цял ден съм гризал шумките, дето падат.
— На тоя ярец няма да угодим — рекла бабата, — ама хайде да го заколим!
Дядото отишъл и взел ножа, върнал се и натиснал яреца да го коли. Той се примолил:
— Дядо, тоя нож не реже. Иди на купището при кокошките, че те изриха една остра костура, донеси нея, та да не усетя болки!
Дядото отишъл да търси костурата и ярецът избягал. Отишъл в гората и се скрил в една лисича дупка. По едно време лисицата се върнала и когато си пъхнала главата в дупката, да влезе, ярецът рекъл:
— Назад, назад, Кума-лисо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.
Лисицата се уплашила и отишла при вълка:
— Кумчо-вълчо, да знаеш какво страшилище е влязло в къщата ми. Ако можеш да го изкараш, голям дар ще те даря!
Отишъл Кумчо-вълчо и като рекъл да влезе в дупката, ярецът пак занареждал:
— Назад, назад, Кумчо-вълчо! Аз съм клан-недоклан; аз съм дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.
И вълкът не посмял да влезе. Повикали баба Меца, Като чула приказките -на яреца, и тя се уплашила. Седели Кумчо-вълчо, Кума-лиса и баба Меца и се чудили! Кой е влязъл в дупката и какво страшилище е! По това време прелетял един бръмбар. Лисицата се примолила да влезе в дупката й. Бръмбарът рекъл:
— Не бой се, Лисано! Аз сега ще го прогоня!
Влязъл бръмбарът и бръм, бръм, прогонил яреца и тоя избягал, та се не видял. Лисицата много се зарадвала и рекла:
— Бръмбарче, голям дар ще те даря за доброто, което ми направи. Ей там има лески, ще отидем да ти набера лешници и ще ти ги подаря.
Отишли. Лисицата се качила на дървото:
— Сега, бръмбарче; аз ще бруля, а ти събирай лешниците!
И като забрулила Кума-лиса, един лешник паднал, ударил бръмбара и го убил. Кума-лиса скочила, грабнала убития бръмбар и го занесла на един кръстопът. Изкопала гроб и положила мъртвия бръмбар. После поставила отгоре една плоча, за да знае къде е гробът му, и като тръгне да ходи на лов, винаги излизала на кръстопътя и тук решавала кой път да хване.
Така винаги, когато тръгвала на лов, Кума-лиса идвала и се прощавала с бръмбара, защото никога не била сигурна дали ще може да се върне жива и здрава.

Едно време имало три сестри сирачета. Царят им казал да отидат на седянка, но те не го послушали, а седнали вкъщи да предат. Като си отишъл в двореца, царят изпратил свои хора, за да видят отишли ли са на седянка и какво правят там. Царските хора узнали, че са вкъщи, спотаили се до вратата и надали ухо, за да подслушат разговора им.
Голямата сестра рекла:
– Да знае царятда ме вземе – с едно вретено ще му облека цялата войска.
Средната сестра казала:
– Да знае царят да ме вземе – с един резен хляб ще му нахраня цялата войска.
А най-малката се обадила:
– Да иска царят мене да вземе – ще му родя две хубави, хубави деца – момченце и момиченце, с по една звезда на челото.
Като чули това, царските хора отишли при царя и му обадили подслушания разговор. Тогава царят заповядал:
– Идете и ми ги доведете.
Царските хора отишли при трите сестри-сирачета и му ги довели. Царят повикал най-напред най-голямата сестра и й казал:
– Защо не отидохте на седянка, ами сте останали вкъщи и сте работили?
– Царю честити – отговорила тя, – ако ние не работим и предем – гладни ще умрем.
– Ами когато работехте, какво приказвахте? – запитал царят.
Тя отговорила:
– Аз казах, царю честити: да знае царят да ме вземе, с едно вретено ще му облека цялата войска.
Царят повикал средната сестра и нея запитал, защо са работили вечерта. И тя отговорила като по-голямата си сестра и признала това, което казала на сестрите си, че ако царят я вземе, с един резен хляб ще му нахрани цялата войска.
Царят най-после повикал най-малката сестра. И тя му признала, че ако не работят и предат, гладни ще умрат. Тя също не скрила, че казала: Ако царят ме вземе за жена, ще му родя две хубави деца – момиченце и момченце, с по една звезда на челото.
Царят тогава заповядал двете сестри да си отидат, а само малката да остане. И се оженил за нея. Дошло време тя да му роди детенце. Царят тръгнал на път и казал на майка си:
– Мамо, царицата скоро ще ми роди хубаво момченце, със звезда на челото. Наглеждай я.
И царят тръгнал.
Царицата добила момченце, много хубаво, със звезда на чело. Майката на царя казала на бабата:
– Не искам аз това дете. Вземи го и го хвърли, а пък на мястото му до младата царица постави едно кученце, като го увиеш хубаво в пеленки.
Бабата взела детенцето, но й дожаляло и вместо да го хвърли, занесла го на воденицата при воденичаря. Като оставила при него детенцето, взела едно хубаво кученце, изкъпала го, повила и го поставила до младата царица.
Когато царят си дошъл, попитал майка си:
– Мамо, какво детенце ми роди царицата?
Майка му отговорила:
– Ех, какво – куче роди.
Тогава царят се разсърдил и заповядал да хвърлят кучето. Бабата взела кучето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и кучето, и детето.
Дошло време царицата пак да ражда. На царя пак му се отворила работа и трябвало да замине. И казал на майка си:
– Мамо, царицата първо ми роди куче, но сега ще ми роди хубаво детенце, със звезда на чело, затова хубаво да я гледаш.
Царят заминал. Царицата добила много хубаво, като ангелче, момиченце, със звезда на чело. Майката на царя се ядосала и казала на бабата:
– Не искам и туй дете – вземи го и го хвърли. – Постави на мястото му едно котенце.
На бабата пак станало жално за детенцето. Тя го отнесла на воденичаря. Взела едно котенце и го поставила до младата царица. Когато царят си дошъл и запитал майка си какво детенце му е родила царицата, майка му казала:
– Ех, какво – котка ти роди.
Царят заповядал да хвърлят котенцето, а царицата да затворят в тъмница под стълбата. Бабата взела котенцето и го занесла във воденицата. Воденичарят хранил и децата, и кученцето, и котенцето. Децата отрасли и когато излизали да се разхождат, водели със себе си кученцето и котенцето. Воденичарят разправил на децата как са били донесени при него, кой е баща им и коя е майка им. Те знаели всичко.
Веднаж, като вървели из пътя с воденичаря, а след тях кученцето и котенцето, царят ги видял и рекъл:
– Ех, че хубави деца! Царицата такива щеше да ми роди.
Той повикал воденичаря и го попитал:
– Чии са тези деца? Скоро ми ги доведи.
Воденичарят ги довел при царя, а те казали:
– Ние сме воденичарски деца – не влизаме в царски палати.
Тогава царят рекъл:
– Ще дойдете! Искам да дойдете!
Децата отишли в царския палат и когато минавали край стълбата, казали:
– Тук има затворен човек, пуснете го – тогава ще влезем в палата.
Слугите казали:
– Никой няма тука затворен.
– Не, има – настоявали децата.
Майката на царя сърдито казала:
– Тука има една кучка затворена.
– Нека да бъде кучка – казали децата – ама освободете я. Искаме да я видим.
Извели затворената царица. Тя била разрошена, изтощена. Децата й казали:
– Качвай се ти най-напред, а ние ще вървим по тебе.
Като се изкачили в двореца, царевата майка поръчала закуска и поставила в нея отрова. Децата взели закуската, но тя била много гореща. Духали, духали и я дали на кученцето и котенцето да я изядат. Кученцето и котенцето се търкулнали мъртви. Децата тогава казали, като се обърнали към царя:
– Това е нашата майка, която ни е родила. Но ние сме били дадени на воденичаря от бабата. Той, заедно с воденичарката, ни изхрани. Ние него знаем за баща.
Царят тогава се разсърдил, заповядал да хвърлят в тъмница майка му и бабата, а тях и царицата облякъл в царски дрехи и заедно с воденичаря и воденичарката заживели весело и щастливо.

Хитър Петър си имал един едър, охранен овен. Той се гордеел с него пред приятелите си и много му се радвал. Някои от приятелите му, които търсели само къде ще падне ядене и пиене за чужда сметка, надумвали Хитър Петър да им заколи овена, за да ги нагости и да се повеселят. Хитър Петър не се съгласявал и казвал, че го държи за погребението си. Нека, когато умре, да го заколят и го изядат за "Бог да прости".
Лакомите приятели се сговорили с дядо поп, комуто също му се искало да си похапне от овена, да скроят една лъжа, с която да заблудят Хитър Петър и да го принудят да пожертва любимия си овен.
– Ех, Петре, ти не знаеш – подхванал дядо поп с престорено умиление, – в свещените книги пише, че наскоро, а може това да стане и утре, светът ще се свърши. Затова, добре е, докато сме още живи, да си хапнем и пийнем, та да се поразвеселим. Хайде, нека се съберем приятелите, ти имаш един овен – заколи го, пък от нас – хляба и виното.
– Е, щом ще се свърши светът няма защо да държа овена – съгласил се Хитър Петър. – Нека излезнем на гощавка вън от село, на полето и там да се разположим на широко. И понеже тази веселба ще бъде последна за нас, добре ще е всички да облечем най-хубавите си дрехи, така ще прилича на празник – хем ще се понахраним хубаво, хем ще се повеселим, хем ще се наносим на новите си дрехи.
– Браво, Петре, хубав ти е умът, аз одобрявам това – рекъл дядо поп и зарадван забързал при другите приятели да им се похвали, че сполучил да излъже Хитър Петър.
На следния ден всички – облекли най-хубавите си дрехи – излезли вън от селото да дирят хубаво място. Хитър Петър повел овена. Настанили се до една река, където хитрите другари смятали да се поокъпят, та след това сладко да си похапнат.
– Аз сам ще заколя овена и ще го опека – казал Хитър Петър на дружината. – Докато стане готово, вие идете, та се поразходете.
Другарите това и чакали. Начаса те съблекли новите си дрехи и наскачали в реката да се къпят.
Хитър Петър заклал овена. Наклал голям огън. Погледнал към реката – приятелите се къпели надалече. Мислил, мислил, пък току събрал всичките дрехи на дружината си и ги хвърлил в огъня. След това турил овена да се пече.
Окъпали се приятелите, огладнели и побързали с охота да ядат печен овен. Преди да седнат на трапезата, потърсили дрехите си.
– Защо си губите времето и търсите напразно – рекъл им Хитър Петър, – дрехите ги няма – аз ги изгорих.
– Какво? Ти луд ли си, или ще полудееш? – извикали ужасените готовановци.
– Нито съм луд, нито ще полудея – спокойно отвърнал Хитър Петър. – Нали дядо поп каза, че утре светът ще се свърши? Защо ви са тогава дрехите? Яжте сега и пийте, пък за дрехите никак да ви се не свиди – в гроба няма да ги носите…