Чуй всички приказки

Имало едно време, високо в небето, два облака. Единият се казвал Малък облак, а другият — Дъждовно небе. Слънцето греело, птичките пеели, а децата играели навън.
— Знаеш ли какво, Малък облак? — казал Дъждовно небе. — Искаш ли да повалим малко?
— Разбира се — съгласил се Малък облак.
И те заваляли.
Хората долу завикали:
— Уф, какъв противен ден!
— Уф, че е мокро!
— Уф, какво ужасно време!
— Уф, че противен дъжд!
— Е, щом е така — казал Дъждовно небе на Малък облак, — тогава да си ходим. Хайде, Малък облак! Те си тръгнали и дъждът спрял. Хората били доволни.
— Ех, че хубаво време! — извикали те.
А слънцето греело ли греело, и ставало все по-горещо и по-горещо, и ден подир ден, седмица подир седмица не капвала капка дъжд. Тревата пожълтяла и изсъхнала. Цветята увехнали. Листата окапали. Езерата и ручеите пресъхнали. Кравите вече не могли да намират трева за паша, затова престанали да дават мляко. Така че сладоледаджията нямал с какво да прави сладоледи децата започнали да плачат, кравите плачели, плачели патиците и конете, и кучетата, и котките, майките и бащите плачели, и началника на полицията в Лондон плачел, и министър председателят плачел.
— Е, престани да плачеш! —извикала жената на министър председателя. — Сега ще ти кажа какво да правиш — И тя му пошепнала своя план.
— Мисля, че това е добра идея! — казал министър председателят и заповядал да повикат началника на полицията.
— Кажете на хората — наредил му той — да си облекат шлиферите, да вземат чадърите си, да ги разтворят и да излязат на разходка.
— Слушам, сър! — казал началникът на полицията, козирувал и си тръгнал.
„Що за приумица! — мислел си той. — С шлифери и чадъри в такъв горещ слънчев ден. Ще видим тая работа!"
Той отишъл и съобщил на хората какво да правят.
Малък облак и Дъждовно небе много се изненадали, когато видяли, че всички хора са излезли с шлифери и чадъри.
— Също като в дъждовен ден — казали си те.
— Хайде да отидем да им повалим — предложил Малък облак.
Добре! — съгласил се Дъждовно небе.
Речено-сторено. Завалял силен дъжд.
— Какъв прекрасен ден! — викнали хората.
— Я гледай, мокро е!
— Ех, че хубаво време!
И всички били много щастливи — особено патиците.

Веднъж веселият Дионис с шумна тълпа менади и сатири скитал по обраслите с дървета скали на планината Тмол във Фригия. От свитата му липсвал само Силен. Той останал назад и препъвайки се на всяка стъпка, понеже бил доста пийнал, се лутал по фригийските полета. Видели го селяните, вързали го с гирлянди от цветя и го отвели при цар Мидас. Мидас веднага познал учителя на Дионис, с уважение го приел в двореца си и девет дни наред го чествал с разкошни пиршества. На десетия ден Мидас лично завел Силен при бог Дионис. Зарадвал се Дионис, като видял Силен, и позволил на Мидас като награда за уважението, което оказал на учителя му, да си избере дар, какъвто иска. Тогава Мидас се провикнал:
– О, велики боже Дионисе, нареди така, че всичко, до което се допра, да се превръща в чисто, блестящо злато!
Дионис изпълнил Мидасовото желание, той съжалил само, че Мидас не е избрал по-добър подарък.
Ликувайки, Мидас се отдалечил. Зарадван от получения дар, той откъснал зелено клонче от един дъб и клончето се превърнало в ръцете му на злато. Откъснал той от една нива класове – те станали златни и зърната в тях – златни. Откъснал ябълка, ябълката се превърнала в златна, като че ли е ябълка от градините на Хесперидите. Всичко, до което се допирал Мидас, тозчас се превръщало в злато. Когато миел ръцете си, водата се стичала от тях на златни капки. Мидас тържествувал. Но ето че стигнал в двореца си. Слугите му приготвили богат прием и щастливият Мидас се излегнал при трапезата. Едва тук той разбрал какъв ужасен дар е поискал от Дионис. Само от докосването на Мидас всичко се обръщало в злато. Златни ставали в устата му и хлябът, и всички ястия, и виното. Чак сега разбрал Мидас, че ще трябва да умре от глад. Той протегнал ръце към небето и извикал:
– Смили се, смили се, о, Дионисе! Прости ми! Моля те за милост.
Вземи си обратно този дар!
Дионис се явил и казал на Мидас:
– Иди при изворите на Пактол, там, в неговите води, измий от тялото си тоя дар и своята вина.
Отишъл Мидас по повелята на Дионис до изворите на Пактол и се потопил там в чистите му води. Като злато потекли водите на Пактол и умили от тялото на Мидас дара, получен от Дионис. Оттогава в пясъка на река Пактол има златни зрънца.

И може би последните, които се опитали да сторят на бога някакво зло, били едни тиренски моряци, чийто кораб той наел, за да обиколи островите в Егейско море. Без да го познават, моряците решили да продадат хубавия младеж на някой робски пазар и да разде¬лят парите, затова вместо да гребат към остров Наксос, както била уговорката, се отправили към азиатските градове на изток. Дионис дремел на палубата, по едно време се огледал:
– Ей, моряци, това не са бреговете, към които трябваше да се насочим! – извикал той. – Не ви ли е срам да мамите един нещастен момък? – Но те само се изсмели и продължили да гребат. И тогава корабът сякаш замръзнал – колкото и да натискали греблата, той стоял на едно място. Изведнъж по греблата се извили диви лози и бръшлян, запълзели нагоре по мачтата, отрупали я с едри гроздове. После греблата се превърнали в змии, а целият кораб се изпълнил с диви зверове – пантери, тигри, рисове заскачали между моряците. Те ужасени се хвърлили в морето – и в следния миг гърбовете им се извили – вместо с крака, запляскали с опашки. Дионис ги преобразил в делфини.
И вече никой не посмял да спре неговата радостна армия. Тя продължила с кораба из Егейските острови, докато най-сетне стигнала Наксос. И тук, на брега, те видели красиво момиче да лежи и горчиво да ридае. Това била Ариадна, дъщеря на критския цар Минос и внучка на Европа. Ариадна току-що била станала жертва на черна неблагодарност – влюбена в героя Тезей, тя му помогнала да убие страшния Минотавър, за което той предварително се заклел да й стане съпруг. Тя му дала кълбото с вълшебната нишка – Ариаднината нишка – и благодарение на нея Тезей се оправил в Лабиринта, намерил скривалището на Минотавъра, убил го и излязъл обратно. Заради Тезей Ариадна предала семейството и родината си – двамата побягнали с една лодка, по пътя стигнали Наксос, спрели тук да си починат, но през нощта Тезей тайно отпътувал и я оставил сама, измамена и разплакана на острова. И тъкмо в най-черния час на нейното отчаяние на брега се изсипала вакханалната армия. Дионис зърнал Ариадна, харесал я и тутакси я взел за жена – обърсал сълзите й прегърнал я. След горчивината и скръбта тя намерила ново щастие, дионисиевският празник се превърнал в ликуваща сватба.

Веднъж дядо Господ тръгнал по земята със свети Петър и свети Илия да се поразходят. Влезли в една кръчма. Там Герман си пиел вино.
– Добър ден, Германе.
– Дал ви Бог добро.
– Какво правиш?
– Винце пия – Бога славя!
Свети Петър побутнал дядо Господ с лакът, намигнал му и му прошепнал:
– Наумил е да става светец, затова толкова те слави.
– Така ли? Той има една голяма нива с ечемик, ще изпратя облак с градушка. Да видим дали ще ме слави, като му скълцам нивата.
Дядо Господ изпратил Свети Илия да пусне град над нивата на Герман и да съсипе реколтата. На свети Илия му дожаляло за човека и му казал какво е решил Господ. Герман изтичал при дядо поп.
– Дядо попе, трябват ми пари, хайде да ти продам нивата заедно с ечемика. Евтино ще ти я дам.
Попът купил нивата.
След като паднал град, дядо Господ и двамата светци пак отишли при Герман.
– Какво правиш, Германе? Добре ли си?
– Добре съм. Продадох си нивата с ечемика – и пари си имам. Винце пия – Бога славя.
Свети Петър побутнал Господа с лакът и рекъл:
– Господи, надхитри ни този приятел.
– Хайде да идем и да посадим отново ечемика – рекъл Господ. – Ще го направим по-хубав, та да се пукне човекът от яд, че си е продал нивата..
Тръгнали да садят отново ечемика. Свети Илия пак казал на Герман какво са намислили. Герман отишъл при попа:
– Дядо попе, аз ти продадох нивата, ама се случи, че я удари град.
Грях ми е да ми теглиш щетите. Ще ти върна парите, та пак нивата да си е моя.
Попът се съгласил на драго сърце. Господ влязъл в нивата, прекръстил я – тя се раззеленила и станала по-гъста и по-хубава отпреди. Родила много ечемик. Той бързо узрял, Герман го ожънал, още недозрял, да не би пак да падне град и да го скълца.
Дядо Господ и светците наминали при Герман.
– Германе, как си? Добре ли си?
– Сполай на Бога – добре съм. Върнах си нивата. Ожънах хубав ечемик. Още не съм го овършал и продал, ама кръчмарят ми има вяра… Винце пия – Бога славя.
– Господи, и този път ни надхитри Герман – рекъл свети Петър.
– Ще го прокълна да напълни само една главина ечемик – рекъл Господ.
Свети Илия и това казал на Герман и го научил да вземе една главина от колело, да я сложи високо и да изсипва ечемика през нея, докато отдолу стане куп и главината се напълни.
Герман побил две високи греди, сложил отгоре трета и на нея окачил главината. Сипвал през нея, сипвал, докато се издигнала го¬ляма купчина, та ечемикът допрял до главината и я изпълнил.
След известно време дядо Господ отишъл при Герман.
– Е, Германе, сега как си?
– Сполай на Бога, добре съм. Напълних си двора с ечемик. Даде ми го Господ. Винце пия – Бога славя.
– Бре, Петре – казал Господ, – този човек е много умен, и сега ни надхитри. Хайде да го направим светец, може да ни потрябва някога!
И Господ направил Герман светец.
Понеже свети Герман патил от град, хората го нарекли Градуш-кар и му се молят да им помогне, когато над нивите им се зададе тъмен облак.

Веднъж дядо Господ тръгнал на дълъг път. Времето било горещо, той се уморил и ожаднял. Близо до пътя, на сянка под дърветата, пладнувало стадо крави, а до тях лежал на тревата един говедар. Дядо Господ го помолил за глътка вода, но говедарят не само че не му дал, ами дори не станал от мястото си. Протегнал крак, както си лежал и казал:
– Ей там има извор, ходи, щом си жаден и пий!
Дядо Господ отминал по-нататък и намерил едно овчарче, на което овцете му се били разбягали. То тичало насам натам да ги съ¬бере, ама не можело, защото ги хапели големи мухи – щръклици. Дядо Господ го наближил и му рекъл.
– Добро утро, синко!
– Дал Бог добро, дядо!
– Имаш ли вода да се напия?
– Не, дядо, свърши – отвърнало овчарчето. – И аз съм жаден, ама не мога да оставя овцете, да отида и да налея. Пък и днес ми е ден да гощавам вълка.
По онова време овчарите не пъдели вълка, ами всеки ден по ред му давали да си избере по едно агне. Дядо Господ му рекъл:
– Иди, синко, иди да налееш вода, аз ще гледам овцете. Ти ми кажи кое агне да му дам.
Овчарчето му показало едно охранено агне и отишло за вода, а Господ направил овчарски кавал и започнал да свири. Овцете ведна¬га се събрали при него и се умирили, а щръклиците литнали при кравите. Те веднага се разбягали по поляната. Говедарят скокнал да тича подире им, но повече не успял да ги събере. Оттогава те все щръклеят, та да се мъчи говедарят.
По едно време дошъл вълкът, но дядо Господ не му дал хубавото агне, а отделил едно болно и проскубано. Вълкът се ядосал и се втурнал в стадото, сам да си улови най-хубавото агне. Тогава дядо Господ го ударил с кавала през кръста. Вълкът побягнал, а дядо Господ взел Два кремъка и ги хвърлил по него.
– Хванете го! – извикал той.
Те се превърнали на кучета и подгонили вълка. Затова кучешките зъби са остри и здрави като кремъци, а вълкът е най-слаб в кръста.
Върнало се момчето и донесло вода. Дядо Господ пил и от благодарност му дал кавала. Оттогава е останало овчарите да свирят на кавал пред овцете. Кавалът е дар от Бога.
– Отсега нищо да не давате даром на вълка – казал Господ, – а да го гоните от стадото. Кучетата ще са все с тебе да те пазят от зло и от лоши животни.
– От животните ще се опазя, но как ще познавам злото? – попитал овчарят.
Господ рекъл:
– Запомни, синко, че злото се крие в лошите хора. Кучетата усещат кой човек е лош и кой е добър. Тях гледай, а лека-полека и ти ще се научиш да ги познаваш.
Оттогава кучето станало най-добрия другар на човека.

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:
— Ти, момче, имаш ли други братя?
— Нямам — отвърнало бръснарчето, — едничък съм на мама.
— Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому — загубен си!
Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се в къщи живо и здраво, но оттогава насетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:
— Кажи ми, сине, каква болка имаш на сърцето си.
— Не мога, майко, ти каза, ‘защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли — свършено е с мене.
Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изко¬пае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.
Както го научила майката — тъй сторило бръснарчето. Като изко¬пало трапа, то коленичило и до три пъти извикало:
— Цар Троян има магарешки уши! — Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух! И заринало трапа.
Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.
Минало, що минало и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:
— Цар Троян има магарешки уши!
— Царските уши са магарешки!
— Нашият цар е клепоух!
Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:
— Няма вече полза от криене.
И си открил магарешките уши.

През цялото лято Хитър Петър водил кравата си по най-сочните пасища. Охранило се онова добиче, загладило косъма, станало като мрянка. Дигнал се една сутрин Хитър Петър и подкарал охранената крава към пазара да я продава. Трима негови съселяни — кръчмарят, бакалинът и попът, — които му завиждали за хубавото име, решили да го надхитрят и направят за смях. Още през нощта те се измъкнали от село, сговорили се кой какво ще приказва и се пръснали по пътя за пазара. Най-напред срещу Хитър Петър се упътил кръчмарят.
— Добра ти среща, бай Петре — рекъл той, — къде си подкарал кравата ?
— На пазар я карам. Има ли добър пазар?
— Задръстено. Купувачите се надпреварят кой да даде повече. Добра ти е кравата, оправена и загладена, но не вярвам да я купи някой.
— Защо? — попитал Хитър Петър.
— Защото има дълга опашка, а на пазара се търсят крави без опашки. Хайде на добър час!
И кръчмарят отминал.
Хитър Петър се почесал по тила.
— Чудно нещо — си рекъл той, — не мога да разбера защо им са крави без опашки, но щом се търсят такива крави, ще отрежа опашката и на моята. Не е голяма работа.
И като се отбил в едно крайпътно ханче, Хитър Петър поискал ножици от ханджията и отрязал опашката на кравата си. Потеглил по-нататък. Ето че насреща му се задал бакалинът.
— Как мислиш — попитал го Хитър Петър, — дали ще намеря ку¬пувач с по-тежка кесия за тази крава?
— Ще намериш? Твоята крава е без опашка. Тъкмо такива крави се търсят на пазара. Но рогата й ще смъкнат цената.
— Защо?
— Защото купувачите, щом видят добиче с рога, почват да се дърпат назад и да намаляват цената. Хайде прощавай!
Повторно се почесал по тила Хитър Петър и без да му мисли много, се отбил на друго ханче, поискал трион, отрязал рогата на кравата и си продължил пътя.
Най-сетне до самия пазар го срещнал третият заговорник — попът.
— Бързай, Хитър Петре, защото пазаряните почват вече да се разотиват. Ти си човек с късмет. Днес на пазара купувачите дерат земята за крави без опашки и без рога, само че по-добре ще сториш, ако отрежеш и ушите на кравата.
— Че какви й са ушите? — попитал Хитър Петър.
— Не ги ли виждаш — магарешки.
Когато и попът отминал, Хитър Петър погледнал кравата и рекъл:
— Май че мязат на магарешки! — изкарал ножа си и отрязал ушите на клетото добиче.
Когато стигнал на пазара, всички се сринали и заобиколили Хитър Петра. Почнали да му се смеят:
— Гледайте нашия хитрец каква крава за продан е докарал! Ще се намери ли луд човек, който да даде пари за такова окастрено добиче?
Кой те научи, Петре, да отрежеш опашката, рогата и ушите на кравата? Да му целунеш ръката, когато се върнеш в село.
Хитър Петър потънал в земята от срам. Измъкнал кравата си от навалицата, отвел я в кланицата и я продал на месарите почти без пари. Туй за туй отишла хубавата крава.
Върнал се Хитър Петър в село. Ония тримата вече разказали на цялото село за окастрената крава, но Хитър Петър нищо не им рекъл. Когато го попитали доволен ли е от пазара, той снел калпака си, поздравил завистниците и си потупал джоба.
— Много съм доволен. Напълниха ми кесията с пари. Вие ми сторихте голяма добрина, защото ме научихте, как да подредя кравата си, за да получа двойно повече пари. Разбрах, че сте ми истински приятели, затуй ви каня утре на вечеря. Жената ще заколи един пуяк. Ще дойдете ли?
— Идваме — отвърнали кръчмарят, бакалинът и попът, — утре вечер сме у вас!
Хитър Петър имал две диви зайчета. На другия ден, щом мръкнало, той рекъл на жена си:
— Жено, аз ще се потуля в градинката, а ти посрещни гостите и им кажи, че съм на нивата. Когато пуякът се изпече хубаво, ти изкарай едното зайче от коша, поръчай му да дойде при мене на нивата и го пусни на улицата. Останалото остави на мене.
Гостите пристигнали рано-рано в Хитър Петровия дом. Насядали по възглавниците и втренчили очи към пещта. Там се печал един голям пуяк. По едно време Хитър Петровица грабнала лопатата и измъкнала изпечения пуяк. Тримата заговорници почнали да се облизват.
— Пуякът е вече готов — рекла невестата, — но Петър се забави.
— Къде е той? — попитал кръчмарят.
— Отиде на нивата. Уж каза, че ще се върне рано, а го няма никакъв. Чакай да изпратя зайчето да го извика.
И като извадила от коша едното от зайчетата, тя застанала на прага и почнала да му поръчва с висок глас:
— Слушай, зайче, по-скоро да идеш на нивата и да кажеш на батя си Петра, че гостите пристигнаха, а пуякът е изпечен. Веднага да дойде!
И тя пуснала зайчето. Дивото зайче подскокнало към отворената пътна врата, изскочило на улицата и като стрела се втурнало към полето.
Не се минало много време и Хитър Петър пристигнал.
— Прощавайте — рекъл той, — аз позакъснях, защото имах много работа на нивата и бях се улисал. Щях да се забавя още, ако не беше зайчето. То, миличкото, дойде запъхтяно и почна да ме дърпа за крачола:
„Бате Петре — вика, — ела си веднага, защото гостите пристигнаха, а пуякът е вече изпечен."
Гостите се спогледали:
— За пръв път виждаме такова чудо: зайче-ратайче.
— Голяма работа ми върши. Вчера го пратих в града да ми купи часовник. За два часа време отиде, върна се и донесе часовника — нов-новеничък. Хайде сега сядайте да ядем, докато не е изстинал пуякът.
Гостите почнали да ядат. Като се нахранили хубаво, попът се обърнал към Хитър Петра:
— Слушай, Петре, я ни продай зайчето си! Много ни е потребно в къщи едно такова бързоного ратайче.
— Но вие сте трима, как ще си го поделите?
— Лесна работа. Днес ще помага на мене, утре — на другия, а в други ден — на третия. Продай ни го.
— Да ви го продам — отвърнал Хитър Петър, — само че е скъпичко.
— Колко искаш за него?
— Колкото струва една добре охранена крава. Съгласни ли сте?
— Съгласни сме! — викнали и тримата, изкарали кесиите си и наброили на Хитър Петра цяла купчина пари.
Прибрал парите Хитър Петър, извадил от коша второто зайче, предал го на гостите и им поръчал хубаво да го гледат, защото такова зайче нямало никъде по света.
Попът поел зайчето и си го скрил в пазвата.
— Утре ще бъде мое! — рекъл той. Хитър Петър изпратил гостите си ухилен.
— Хубаво ги наредих! — обърнал се той към жена си.
На другия ден попът станал рано, нахранил зайчето със зелев лист и му рекъл:
— Слушай, зайче, ще идеш при моите приятели, с които снощи бяхме на гости у Хитър Петра, ще им кажеш да ми дойдат надвечер на гости. Жената ще приготви тутманик. Хайде, дядовото, бягай по-скоро, защото днес имаме и друга работа. И той пуснал зайчето на улицата.
Зайчето запрашило по пътя и се загубило. Попът седнал на един стол до пътната врата да почака зайчето. Минало пладне, почнало да се мръква, а зайчето все още го нямало. Дигнал се тогава попът, отишъл и намерил другите двама. Попитал ги защо не връщат зайчето.
— Никакво зайче не е идвало при нас! — отвърнали кръчмарят и бакалинът.
— Ами къде може да е отишло? — попитал попът учуден.
— Къде ли? Момчето на съседа ми каза, че снощи видяло едно зайче, което бягало към гората, а днес видяло още едно.
Тогава и тримата се досетили каква е работата и се развикали:
— Измами ни Хитър Петър. Какво да го правим?
— Ще го закараме утре при съдията. Нека той му тегли присъдата.
На другия ден съдията, който имал зъб на Хитър Петра, отсъдил: натикайте го в един чувал, отнесете го на морския бряг и го хвърлете в морето — да го изядат рибите.
— Няма що, Хитър Петре, такава ти била съдбата — рекли тримата и разтворили чувала, — влизай вътре!
Хитър Петър влязъл в чувала и почнал да вика:
— Не ща! Не ща, бе!
— Какво не щеш? — попитали го тримата.
— Не ща в морето!
— Щеш, не щеш — там ще цамбурнеш, защото такава е присъдата.
Нарамил чувала бакалинът и викнал към другарите си:
— Най-напред ще го понося аз. Като се уморя, ще го поемете вие. Брей, че тежи!
И той закрачил към морския бряг. Попът и кръчмарят тръгнали след него и щом чули, че почнал да пъшка, поели чувала от ръцете му. Вървели, вървели, наближили морския бряг. На едно място видели овчар — лежи под стар клонест дъб, подпладнил стадото си на сянка.
— Хей, побратиме — викнал бакалинът, — има ли тука наблизо кладенче да сръбнем малко водица, че изгоряхме от жажда.
— Има — отвърнал овчарят, — слезте в долчинката. Там ще намерите едно ледено кладенче.
Носачите оставили вързания чувал на тревата и се спуснали в долчинката. А Хитър Петър все си повтарял:
— Не ща, бе! Не ща!
Като го чул, овчарят се надигнал, отишъл при чувала и попитал учудено:
— Какво не щеш?
— Не ща да ставам цар! — отвърнал Хитър Петър.
— Защо не щеш?
— Защото не съм научен да нося корона на главата си, нито да ям печени агнета и да спя на пухени възглавници. Не ща и туйто!
— Ами що щеш в чувала? — попитал овчарят.
— Тия трима са ония, дето колят кучето. Те дойдоха в село да ме поканят за цар и като разбраха, че не искам, хванаха ме и ме натикаха в чувала. Насила искат да ме правят цар.
— Стани, бе! — посъветвал го овчарят.
— Ами ти защо не станеш? — обадил се Хитър Петър от чувала.
— Защото не канят мене, ами тебе.
— Ако си съгласен, влез в чувала на моето място, а пък аз ще стана овчар.
Развързал глупавият овчар чувала и се намъкнал на Хитър Петровото място, а Хитър Петър легнал и се изтегнал на сянката под дъба.
Тримата носачи, след като се напили със студена вода, излезли от долчинката. Попът грабнал чувала.
— Искам, бе! Искам! — обадил се отвътре овчарят.
— Какво искаш? — попитал го попът.
— Искам да стана цар!
— Горкият Хитър Петър, той е полудял от страх! — рекъл дядо поп, затекъл се към брега и цамбурнал чувала в морето.
Чувалът потънал.
— Отървахме се от него — рекли тримата и си тръгнали към село.
Надвечер Хитър Петър подбрал стадото на удавения овчар и го подкарал към къщи. Като го видели, тримата негови носачи си глътнали езиците:
— А бе, Хитър Петре, ние нали те хвърлихме в морето! Що щеш тука сега и какви са тия овце?
— Прибирам се в къщи — отвърнал Хитър Петър, — а овцете са мои.
— Къде ги намери?
— На морското дъно.
— Че там има ли овце?
— Милиони овце пасат водорасли под водата. Аз си отлъчих само стотина, като ги продам, пак ще ида да си докарам още стотина.
— Дядо попе, да вървим! — викнал бакалинът.
— Къде ще вървим? — попитал попът.
— В морето за овце!
— Хайде — рекъл лакомият поп и си грабнал калимавката.
Хукнали пак към морето.
— Когато стигнали на брега, най-напред се хвърлил попът и мигом потънал. Само калимавката му плувнала над вълните.
— Гледайте, гледайте! — викнал кръчмарят. — Попът изкара една овца! Хайде по-скоро да се хвърлим и ние, защото попът ще наемете всичките овце.
— И се хвърлили в морето. Издавили се до един. Тъй си отплатил Хитър Петър на своите съселяни, които искали да го хвърлят в морето.

Един сиромах човек се заловил на работа в една ковачница и се трудил цели двайсет години. Най-сетне решил да си ходи и рекъл на ковача:
— Дай ми сметката, защото трябва да си ида у дома и да видя какво е станало.
Ковачът го помолил:
— Аз свикнах с тебе, както бащата свиква с чедото си. Постой още някоя и друга година! Ти ми беше дясната ръка в ковачницата.
— Не мога -— отвърнал работникът, — когато тръгнах от село, оставих младата си невеста. Тя ми се закле да ме чака двайсет години. Ще си ходя вече, защото ако и тая година не се върна, моята невеста ще напусне къщата ми.
— Тръгвай, щом като е тъй — рекъл ковачът, — но ела по-напред да ти броя парите.
Отвел ковачът работника в една потайна стая, отключил едно сандъче и изкарал отвътре три жълтици.
— Ти ми беше верен човек, затуй искам да ти платя добре. Но аз не съм богат, С чука и наковалнята човек не може много пари да спечели. Тук съм скътал три жълтици. Вземи ги и трите. Те не са много, но знай, че ти ги давам от сърце. Ако донякога ти потрябвам, пак ела.
Готов съм да ти отстъпя и ковачницата си.
Работникът се навел и прибрал трите жълтици. Простил се е ковача и тръгнал към село. Като вървял по пътя, настигнали го трима пътници — двама по-млади с цървули, а третият, старец с побеляла глава, щъпукал по чехли. Младите запитали работника откъде иде, каква работа е вършил и колко е спечелил. Работникът почнал да разговаря с тях, а старецът мълчал, нищичко не продумвал, само от време на време, като слушал какво си приказват птичките покрай пътните клончета, се усмихвал под мустак.
— Какъв е този мълчалив старец? — попитал ковашкият работник.
— Баща ни е — отвърнали двамата млади мъже.
— Ами защо се усмихва под мустак?
— Той разбира езика на птиците и навярно чува какви смешни работи си хортуват ония пилци, дето са кацнали по клоните над пътя.
— Ами защо мълчи? — повторно попитал работникът.
— Защото за всяко отваряне на устата трябва да му се плаща.
— Колко взема?
— За две-три думи иска жълтица.
Работникът с трите жълтици в джоба си помислил: „Аз съм беден човек, няма да осиромашея повече, ако дам на този брадат човек една жълтица. Поне ще го чуя какво приказва." Извадил от джоба си една от трите жълтици и я подал на стареца. Тогава старецът си отворил устата и продумал:
— Мътна вода да не газиш!
И пак млъкнал.
Продължили пътя си. Работникът вървял подир стареца, гледал как се подпира на една чепата тояга и си мислел:
„Чуден старец! Гласовете на птиците разбира и за всяко отваряне на устата взема жълтица. Какво ли ще каже, ако му дам и втората жълтица?"
И пак бръкнал в джоба си.
Старецът поел втората жълтица и проговорил:
— Видиш ли някъде да се вият орли, иди да разбереш какво има!
И пак млъкнал. Работникът се почесал по врата и си рекъл на ум:
„Гледай какви думи казва! Колко пъти съм гледал орли да се
вият, но никога не съм се отбивал от път да видя какво има. Я да дам и третата жълтица — каквото с една жълтица, такова и без нея."
За трети път бръкнал в джоба си и подал последната златна пара.
Старецът я поел и продумал:
— Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет.
Повървели още малко четиримата заедно, спрели на един кръстопът и се разделили. Бащата и синовете поели нагоре, а ковашкият работник надолу към своето село. Стигнал до една река. Тя била дълбока
и мътна. Влачела горска шума, дървета и грозно бучала. Работникът си спомнил първите думи на мълчаливия старец и не посмял да нагази мътната вода. Седнал на брега, измъкнал от торбата си хляб да похапне.
— Сетне — рекъл си — ще диря мост или брод.
По едно време по пътя затрополял конник. Пристигнал един търговец на бял кон.
— Хей, побратиме — викнал търговецът, — защо не минаваш отвъд?
— Не смея да газя мътна вода.
„Ей че дивак!"—помислил си търговецът и смушкал коня.
Конят се хвърлил в дълбоката вода. Силното течение повлякло и добичето, и търговеца надолу. В един въртоп търговецът изведнъж потънал и се удавил. Конят, като усетил, че му олекнало, се обърнал назад и се измъкнал на брега, мокър вир вода. Работникът отишъл, хванал коня, яхнал го, слязъл надолу край реката, намерил мост, минал отвъд и препуснал към село. Като минавал край една зашумена долчинка, видял, че над долчинката се вият три големи орли.
— Чакай да видя какво има в тая долчинка — рекъл си конникът, слязъл от коня и се мушнал в шумака. На едно потулно място заварил двама мустакати хора — мъртви. До тях видял кожена торба с жълтици. Мъртвите били разбойници. През нощта те обрали някого, дошли в долчинката да си поделят плячката, но не могли да се спогодят, измъкнали пищовите и се изпотрепали.
Нашият пътник прибрал торбата, мушнал в пояса си един от пищовите и продължил пътя си. Надвечер стигнал пред своята къща. Бутнал пътната врата, влязъл, скочил от коня, вързал го под стряхата и тръгнал към къщи. Преди да пристъпи вътре, рекъл си:
— Я да надзърна през прозореца какво прави моята жена.
Прозорецът бил отворен. Вътре било светло. Насред къщи имало
наредена трапеза. На трапезата седели двама души: жена му и един мъж — гърбом към прозореца. Като видял мъжа, ковашкият работник изтръпнал. Помислил си: „Каква невярна жена! Клетва даде да не се жени, додето се върна, а е прибрала чужд мъж в къщата ми!"
Измъкнал пищова и го насочил да гръмне и двамата. Но тъкмо в туй време му минали през ум думите на стареца, купени с последната жълтица: „Преди да сториш нещо, брой до двайсет и пет".
— Ще броя до двайсет и пет — рекъл си, — сетне ще гръмна, те няма да побягнат.
Почнал да чете. Докато броял, мъжът, дето бил вътре, се обърнал към жената и рекъл:
— Мале, утре тръгвам да диря татя по света. Домъчня ми за него. Колко години минаха, откак е излязъл?
— Станаха вече двайсет години, сине. Когато баща ти замина, ти беше детенце на три месеца.
— Брей, какво щях да направя, ако не бях почнал да броя до двайсет и пет! — прехапал устни гостенинът и викнал през прозореца: — Сине, жено, ставайте да ме посрещнете!

Един шоп с бял кожух и свински цървули отивал в града на пазар. На рамо той носел тояга, а на тоягата кошница с яйца. Вървял по пътя и си приказвал високо:
— В кошницата има сто яйца. Ако ги продам по лев, ще получа сто лева. Ако ги продам по два лева, ще ми се съберат двеста. От пазара за тези пари ще си купя едно женско прасе. Ще го храня, ще си го гледам като писано яйце. То ще ми опраси дванайсет прасета. Като пораснат и те, ще почнат да се прасят, додето дворът ми се напълни с големи-големи свине. Ще ги откарам на пазара и ще ги продам. С получените пари ще си купя един хранен кон и нови дрехи — не ти е работа. Ще се пременя, ще яхна коня и все край къщата на Гана хубавицата ще се разхождам. Ще ме види Гана хубавица и ще рече:
„Искам оня, дето е на коня“. Ще се оженим и тя ще ми роди едно момче — Богданчо. Ще отида на пазар, ще му купя ябълки и като се върна в къщи, Богданчо ще се затече да ме посрещне: „Тате, какво ми носиш?“
Аз ще протегна ръка да го прегърна: „Ела ми, сине, ела, Богданчо, тате да ти даде една ябълка!“
И както бил много занесен, шопът протегнал ръце,“ изпуснал тоягата и кошницата с яйцата паднала на земята. Яйцата се строшили до едно. Навел се злочестият шоп над кошницата и почнал да търси здрави яйца. Край него минал един пътник.
— Побратиме — попитал шопът — откога вървиш подире ми?
— Откакто почна да печелиш, додето загуби всичко, все подире ти съм вървял — отвърнал пътникът.

Влязла овцата в една кръчма и като обърсала очите си, рекла на кръчмарина:
— Дай ми една паница вино!
Кръчмаринът наточил тригодишно вино. Вдигнала овцата паницата, изпила виното и си поръчала пак:
— Още една паница!
— Защо пиеш толкова много? — попитал я старият кръчмарин.
— Тежко ми е на душата — отвърнала овцата.
— Какво има?
— Нощес вълкът се вмъкнал в кошарата и кзял баща ми — стария овен. Няма го вече виторогия ми баща. Само звънецът му остана.
— Пий тогава, ще ти олекне — посъветвал кръчмаринът овцата.
Цял ден пила овцата и като се натаралянкала, излязла навън и почнала да блее с пресипнал глас.
— Защо блееш? — попитала я козата.
— Пияна съм.
— Недей пи много, защото не е хубаво.
— Как да не пия — отговорила овцата, — мъка ме дави, нощес вълкът изяде добрия ми баща.
— Ами къде отиваш сега?
— В гората.
— Какво ще правиш там?
— Ще се боря с вълка. Ако го надвия, ще му смъкна кожата от гърба и ще я дам на цигуларите Да си направят тъпан. Тъпанът ще тумка, пък аз ще играя хоро.
Очите на овцата светели от гняв.
— Да дойда и аз, моите рога са остри! — рекла козата.
— Не ми трябваш — отвърнала овцата, — аз сама ще се разправя с вълка.
Излязла пияната овца от село, поела към гората. Срещнала овчарското куче.
— Нека дойда и аз с тебе — помолило се кучето. — Лятос вълкът изяде двамата ми братя. Аз му имам зъб. Додето се бориш с него, аз ще се хвърля на гърба му и ще го захапя за гърлото.
— Гледай си работата — казала овцата, — моят гняв е толкова голям, че с един удар ще го поваля на земята!
Отишла овцата сама да се бори с вълка и той я одрънкал.
Отишла подире й козата, за да отмъсти за другарката си, и вълкът закусил с козе месо.
Дигнало се овчарското куче, навлязло в гората да дири вълка и да го пита защо е изял братята му, но вече не се върнало.
А вълкът се разхождал из гората, гледал към селото, което димяло в снега, и си думал:
— Дано не се сетят някога да излязат срещу мене всичките овце, всичките рогати кози и всичките зъбати овчарски кучета. Тогава гората ще ми стане тясна!