Чуй всички приказки

Щурецът пя цялото лято.
Когато северният вятър задуха и извести, че идва зимата, той нямаше никаква храна.
-Ех, че лошо време настана за бедните! – измърмори той, като потрепера, ив същия миг си спомни за мравката.
-Ще я навестя – каза си той. – Може да ми помогне.Тя е толкова богата!
И се запъти към мравката като влачеше с мъка вкочанясалите си крачка. Колко силно духаше вятърът!
За щастие къщата на мравката беше вече наблизо. Щурецът потропа на вратата. Чук, чук…
Ключът се завъртя в ключалката и вратата се открехна ( o, но много малко!) и мравката, след като хвърли строг поглед върху щуреца, го запита:
-Какво искаш?
-Искам… искам…
-Но побързай, защото ми е студено! – отсече грубо мравката.
-Моля те да ми направиш една услуга – каза плахо бедният щурец. – Знам, че хамбарът ти е пълен с жито.Моля те да ми заемеш малко, колкото да преживея до лятото.Давам ти честна дума, че ще ти платя житото още преди да е дошъл месец август и ще го платя по толкова, по колкото пожелаеш.
Всяко добро и щедро насекомо, като видеше щуреца, че умира от глад и студ, веднага би му разтворило широко вратата на къщата си и би му казало:
-Влез и се стопли край огъня!И се чувствувай като у дома си!
Но мравката не беше нито добра, нито щедра: тя не смяташе да дели с когото и да било храната и къщата си.Затова каза грубо на щуреца:
-Какво си правил цяло лято, когато беше топло?
Клетникът отвърна със слаб глас:
-Пях ден и нощ, до прегракване.Не бях предвидлив, не работих, както правеше ти.Аз съм роден да пея… и пях.
Мравката се изсмя. ( Трябва да се каже, че тя нямаше сърце!)
-А, пял си? – каза след това безсърдечното насекомо. – Много ми е приятно. Е, добре… сега пък поиграй!
Тя затвори вратата и превъртя два пъти ключа, като остави щуреца сам със своята неволя.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН

Над буйния поток беше прехвърлено едно дърво. То служеше за мост на планинците, които желаеха да скъсят пътя си до село. През последните дни беше валяло много – потокът беше придошъл жълтеникав и заплашваше да отвлече всеки миг малкия, набързо стъкмен мост.
Две кози, които се бяха отлъчили от стадата си, пасейки кичурите трева, избуяла по цепнатините на скалите трева, стигнаха до двата противоположни края на моста и без да се боят, поискаха да го преминат.
Те тръгнаха бавничко една срещу друга, като местеха предпазливо копитата си по мократа кора. Под тесния мост водата гърмеше, удряйки се в острите скали, които пречеха на нейния бяг. Като стигнаха до средата на моста, двете кози се спряха.
-Върни се, защото трябва аз да мина! – каза надменно едната.
-Да се върна ли? А защо не се върнеш ти? – възрази другата.
-Ако искаш да знаеш, аз съм с един месец по-голяма от тебе и затова е редно да мина първа.
-Аз пък имам по-дълга брада от твоята.
-Я стига си дрънкала и се махай, ако не искаш да опиташ рогата ми!
Другата побесняла се хвърли с приведена глава върху противницата си.
Уви! Двете горди и упорити кози много скоро разбраха на свой гръб, че гневът е лош съветник. В миг едната от двете стъпи накриво и падна в мътната вода, като повлече със себе си и другата коза. И двете бяха отвлечени от водовъртежа.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Един ден лисицата намисли да се пошегува с щъркела и… успя.
Слушайте как стана това.
Тя каза с престорена любезност на птицата с дългата шия и с още по-дългите крака. – Моля те, остани при мене на обяд.Щъркелът прие поканата.
Лисицата беше сложила на масата плитък съд – някаква широка чиния със супа, която изпускаше пара.
–Днес съм сготвила само тая супа – каза хитрата лисица. – Ти знаеш, че много скромно живея. Но те уверявам, че супичката е наистина вкусна. Усещаш ли колко приятно мирише?
–Да, миризмата, която излизаше от съда, беше апетитна. Но как можеше щъркелът с дългата си човка да изсърба супата? Колкото и да се мъчеше, той не успя да вкуси дори и една капка.
А лисицата, тая измамница, се преструваше, че се учудва:
–Но как така? Не сърбаш ли? Не ти ли се яде?
–Наистина, аз…
–О, както искаш! Щом не си гладен, аз ще излоча всичката супа.
Тъй и стори: в миг изчисти чинията с езика си, като се усмихваше доволна, че е успяла с шегата си.
На сбогуване щъркелът на свой ред покани лисицата.
–Ще мога ли да имам честта и удоволствието да те видя на обяд у дома през някой от близките дни?
–На драго сърце! – отговори лисицата, като си облизваше мустаците. – Аз не съм свикнала да отказвам на приятелите си. И тъй, мога да те навестя още утре, ако искаш.
На уречения час тя влезе в дома на щъркела.
– Ето че дойдох! – каза тя. – Ти беше много любезен, че ме покани. Ако съдя по миризмата, обедът трябва да е вече напълно готов. Това ме радва, защото съм гладна.
–Да, идваш тъкмо навреме. Надявам се, че яденето, което сготвих, ще ти хареса. И тъй, храни се, мила!
Да се храни ли? Но как? Яденето беше сложено в дълбок съд с дълго и тясно гърло.
Тънката човка можеше лесно да стигне до крехките и вкусни късчета, но муцуната на лисицата не можеше. Тъй че тя трябваше да се върне в къщи гладна, засрамена и с подвита опашка.
Кой каквото прави, такова намира.

За автора

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
( 1621 – 1695 )
На 8 юли 2021 г. се навършиха 400 години от рождението на прочутия френски поет и писател Жан дьо Лафонтен (1621-1695). Роден във френския град Шато Тиери, област Шампан, той учил богословие и право в Париж, и се интересувал от литература. Бил запознат със старинните басни на Езоп и Федър, с френското народно творчество. Своето истинско призвание в живота – литературата, Лафонтен реализирал най-вече като баснописец. Започнал литературната си дейност когато бил на 37 години. Първите си басни, които наричал приказки, отпечатал със заглавие „Басни, избрани и предадени в стихове от Господин Лафонтен“. По негово скромно изказване той просто взел стари приказки и им придал „новост и веселие“. В басните му се появяват някои идеи от Езоп, Федър и френското народно творчество. Лафонтен скромно отдръпва назад собствената си заслуга като поставя на първите си книги заглавието „Басните на Езоп − стъкмени стихове от Лафонтен“. Изследователи и специалисти обаче са на мнение, че в неговите преработки няма толкова силен наставнически дух, какъвто има в басните на поробения тракиец Езоп. За разлика от Езоповите басни Лафонтен е писал своите в мерена реч, по правилата на френския класически стил. С лек, майсторски диалог, свежо и оригинално, Лафонтен превъзмогва едностранчивия дидактичен характер на старинната басня. Превръща я в кратък остроумен разказ, наситен с находчивост и жизнен материал, в който героите – хора и животни, са охарактеризирани главно с постъпките им. До днес на многобройните басни, които е написал за висшето парижко общество и придворна аристокрация, продължава да се дължи голямата литературна слава на Жан дьо Лафонтен. Той e бил сред уважаваните и привилегировани служители на Френския крал Луи ХIV – Краля Слънце и е живял в атмосферата на културния разцвет по времето на френския Златен век. Тогава Лафонтен работил като учител-възпитател на френския престолонаследник. Вероятно басните, които съчинявал, с поуките в тях, са били целенасочено избран от него подход не само за да осмива и да се бори с лошите качества на хората, а и за да влияе на престолонаследника – чрез басните си да го учи на житейска мъдрост по достъпен за детската му възраст начин. Лафонтен превръща басните си в превъзходно средство за добро възпитание и разумно поведение, за изглаждане на недъзите, които наблюдавал при хората. Той твърдял: „Аз се уча от делата на всички майстори в поезията свята и като тях стремя се тя да дава винаги храна на мисълта“. В продължение на повече от двадесет години басните на Лафонтен са издадени в дванадесет книги между 1668-1694 г. Макар че някои от сюжетите са взети от други автори – Езоп, Федър и френското народно творчество, Лафонтен им прави оригинална поетична обработка с идейно-естетически смисъл, в който се оглежда неговата съвременност. Той се придържа към френските национални традиции, изразява ги лаконично, сатирично, като иронично-шеговито изобличение. Използва майсторски литературния похват алегория. Лафонтен е написал много истории за животни, в които се казват истини за хората – за техните недостатъци и честолюбиви желания, за глупавите им постъпки и нелепите ситуации, в които изпадат. Чрез басните си, Лафонтен разкрива и осмива порочните нрави на своите съвременници: лицемерие, ласкателство, егоизъм, глупост, страхливост, необоснована горделивост… Духовенството забранява басните на Лафонтен да се публикуват във Франция, но пък те били отпечатани в Холандия. Кралят също не бил доволен от Лафонтен и му обещал, че ще върне благосклонността си към него, но…само ако той промени начина си на писане.
През 1684 г., Лафонтен става член на Френската академия на науките. Дружи с големите френски поети и писатели – Расин, Молиер, Боало. До нас освен безсмъртните басни, събрани в 12 тома, са достигнали и романът му „Любовта на Психея и Купидон“, комедиите „Евнух“ и „Раготен“, оди. Преди смъртта си Лафонтен отново се връща към набожността. Дори под влияние на един свещеник изгаря своя пиеса.
Международната литературна слава на Лафонтен се дължи най-вече на неговите басни, които и до днес оказват положителна роля за изграждане на детската чувствителност, способност за логичен размисъл, съчувствие и съпричастност.
На 13 април 1695 г., на близо 74 години, Жан дьо Лафонтен завършва земния си път. Създадени за човечеството, неговите басни имат силна роля върху съграждащите личността идеи и с това повлияват на всички европейски литератури. Многократно превеждани, басните на Лафонтен продължават своя жизнен път на много езици по света и живеят в умовете и сърцата на малки и големи до днес.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Едно невинно бяло агънце пиеше вода от бистър и хладен ручей.
Един черен като катран вълк, дошъл по тия места да търси храна и приключения, се появи изведнъж на брега.
-У! – зави звярът, който от три дни не беше ял, като се облизваше. – Защо мътиш водата, която аз ще пия? Ще бъдеш наказано за своята дързост!
Агнето отговори:
-Господин вълк, моля ви не се гневете и ме изслушайте. Как мога да мътя водата, щом едва я докосвам с езичето си? Бе…бе… И после не виждате ли, че аз съм на ниското, а вие сте на високото, на двадесет крачки от мене? Значи не е възможно аз да мътя водата, която, преди да стигне до устата ми, протича пред вас.
-Ти я мътиш! У! – прогърмя жестокият звяр.
-О, не! – възрази наивното агънце, като се учудваше на упоритостта на вълка. – Аз мисля, че достатъчно ясно ви казах, че…
-Стига! Нито дума вече! При това знам много добре, че миналата година си се осмелило да говориш лоши думи за мене.
-Миналата година ли? Ами че аз още не съм било родено! – заяви агънцето и добави:
-Аз още суча мляко от мама, овцата.
Разочарован и ядосан, вълкът измърмори:
-Ако не си ти виновникът, тогава ще е брат ти.
Колко бяло и мило беше малкото агне! То гледаше смаяно черния грозен вълк и в погледа му нямаше страх, защото може би чувството му, че е невинно, му даваше сила. Така че то можа да отговори спокойно:

Аз нямам братя.
-Вълкът не можеше повече да скрива гнева си.
-А, ти нямаш братя? Тогава ще е някой от семейството ти, защото вие ми обявявате война – вие, вашите овчари и вашите кучета с остри зъби и свирепи погледи.
Очите на звяра горяха като два живи въглена:
-Бе-е… но аз… – опита се пак да се защити агънцето.
Но вълкът не го остави да довърши думите си и се хвърли върху него, като виеше:
-Ууу! Не си право, не си право… И аз ще те разкъсам, за да не слушам повече приказките ти.
Той го завлече в най-гъстата част на гората, без да иска да чуе каквото и да било, защото насилниците винаги държат да са отгоре, дори когато съвсем не са прави.

Един гарван, кацнал на едно дърво, стискаше в човката си парче сирене.
Хитрата лисица, привлечена от приятната миризма на сиренето, се спря под дървото и каза на черната птица:
-О, добър ден, мили, благородни гарване! Колко си привлекателен! Но не: привлекателен е малко, ти си очарователен.
Птицата слушаше доволна тия неочаквани похвали. А лисицата продължаваше да преувеличава:
-Приятелю, не лъжа: ако гласът ти е тъй звучен, както са блестящи твоите пера, ти, разбира се, в тази гора си най-достойното за възхищение същество.
Можем да си представим какво ставаше с грозния гарван! Похвалите за него бяха сладки като бонбони.
За да даде възможност на користната си приятелка да чуе гласа му, гарванът отвори човка и … изтърва сиренето.
Лисицата го лапна в миг и след това каза:
-Хвана се на въдицата! Сега запомни, че ласкателят дрънка хубави приказки и сипе похвали само в своя полза.
-Друг път… ще държа хубаво затворена човката си! – измънка засрамен гарванът. – Добър урок ми даде, Кума Лисо, и няма да го забравя.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН

Един ден костенурката каза на заека:
-Да се обзаложим ли, че ще успея да те надбягам?
-Ти ли? – учуди се заекът и измери с поглед костенурката, като че я виждаше за пръв път.
-Да, аз. Да се обзаложим ли?
-Според мене, ти си полудяла. Най-бавното животно, което съм виждал, иска да надбяга заека, най-бързото горско животно?! Почакай тук малко – ще ида да ти намеря четири листа от една билка, която лекува луди.
Но костенурката възрази:
-Не съм полудяла, зайко, и съм готова да се състезавам по бягане с тебе… стига да не се откажеш, като знаеш, че ще победя аз.
-Да не съм луд! Приемам да премеря силите си с тебе, щом желаеш, макар че не мога да разбера как се осмеляваш да ми правиш подобно предложение.

Установиха разстоянието, което трябваше да пробягат – съвсем късо разстояние за заека!
-За мене това разстояние е нищо! – заяви пъргавото животно, преди да беше даден знакът за тръгване. – Аз съм свикнал да създавам трудности на ловджийските кучета, когато ме преследват в гората и се мъчат да ме настигнат. Тогава, естествено, бързам! Но сега дори няма да ми бъде необходимо да бягам, за да победя.
-Ти приказваш много, драги зайко! Време е да почнем състезанието.
Знакът бе даден и костенурката се задвижи бавно, както беше свикнала, по каменистата пътека.
А заекът се изтегна на тревата и каза:
-Аз имам достатъчно време – мога и да си подремна. В това обзалагане лесно мога да победя и не ми се ще да тръгвам с една костунерка. Хайде, поемай, ще ти дам голяма преднина!
Костенурката не каза нищо. Тя напредваше бавно по пътеката, без да се спира.
А заекът си почивá и се забавлява сред тревата на ливадата до насита. Когато видя, че костенурката е близо до целта, той се хвърли в лудешки бяг през полето. Ала уви, тръгна много късно и неговите усилия излязоха напразни. Костенурката с бавния си, но неспирен ход излезе победителка в състезанието.
На съперника си, задъхан и засрамен от претърпяното поражение, победителката каза:
-Видя ли, че съм била права? Драги зайко, за да победим в някое състезание, не е достатъчно само да бъдем бързи – трябва и да тръгнем точно навреме.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН
Имаше едно време една необикновена кокошка, която всеки ден снасяше в един ъгъл на кокошарника по едно златно яйце, което блестеше като слънце.
Стопанинът на кокошката, един стар скъперник, всеки ден проверяваше теглото на яйцата. Той все се оплакваше, че не били по-големи, и въздишаше:

• Ех, да имах смелостта да тегля ножа на кокошката си! В тялото й сигурно ще намеря някое голямо съкровище и ще стана най-богатият между хората.
  След като се колеба известно време, най-сетне се реши: закла я и можете да си представите колко поразен остана, когато видя, че вътрешността на кокошката със златните яйца по нищо не се различаваше от тая на обикновените кокошки!
  Той започна да скубе косите си и да плаче, ала всичко беше напразно. Скъперникът загуби наведнъж и яйцата, и кокошката.

Който иска много, остава с празни ръце.

ЖАН ДЬО ЛАФОНТЕН

–Къде си бил целия ден, скитнико? – запита майката сина си, едно живо и май множко любопитно мишле.
–О, мамо, не ми се карай! – каза мишлето, като вдигна острата си муцунка. – Да знаеш колко много неща имам да ти разказвам!
–Обзалагам се, че си извършил някоя от твоите лудории, а, безделнико?
–Не , не, мамо! Слушай. Тая сутрин излязох от избата. Като си подтичвах по двора, изведнъж забелязах две животни, които не бях виждал досега.
–Господи! – прекъсна го изплашената майка мишка. – Какви бяха те?
–Не знам. Едното, с войнствен вид, имаше на главата си яркочервен шлем, гласът му беше остър и дързък. Какво грозно животно! Очите му бяха кръгли и зли. От време навреме разперваше над бедрото си някаква особена ръка, облечена с пера и попрехвръкваше.
–А! – възкликна майката мишка, като въздъхна с облекчение. – Ти си видяло петела! А другото животно какво беше?
–О, другото животно беше много хубаво! – каза с въодушевление неопитното мишле. – Кожата му беше от гладко кадифе, опашката му дълга и мека, имаше уши и мустаци като нас! Ако онова грозно животно не беше ме изплашило ненадейно с дрезгавото си провикване, веднага щях да се затичам натам и да се хвърля в прегръдките му! Ала аз бързо побягнах и ето ме тук!
–Клетото ми дете, добре, че си се отървало! – каза майката мишка. – Животното, което ти е харесало, крие под кадифето на краката си железни нокти – то е било котката, нашият ужасен враг, който всеки ден изяжда много любопитни и неопитни мишки като тебе.
–Бррр… – извика мишлето разтреперано. – Ами другото, грозното животно?
–Това, което ти наричаш грозно животно, е било едно невинно петле. Вярно е, че то се надува с пернатата си опашка и с червения си гребен, който прилича на шлем, но всъщност то е безобидно животно… Както виждаш, никога не бива да се доверяваш на външността, мишле мое!

=========================================================

Пенко, надявам се, че си добре и здрав!

Пенко, изпращам ти един материал за Жан дьо Лафонтен и негови басни,  защото този писател е роден на 8 юли 1621г. За съжаление пропуснах да ти представя навреме този факт  и с всеки изминал ден все повече се отдалечаваме от неговата 400-на годишнина, която би било хубаво да се отбележи по някакъв начин. Особено в приказен сайт като твоя. Ако материалът, който подготвих  и ти изпращам, те интересува и допада, можеш да го използваш. Предлагам ти преписани няколко басни от Жан дьо Лафонтен с илюстрации от италианския художник Кремонини, които намерих в старо книжно издание на Издателство на ЦК на ДКМС „Народна младеж“ от 1960г. Сега ти изпращам няколко басни, преписани и със заснети илюстрации от тази книга – от 60-те години. Утре мога да ти изпратя още няколко, ако искаш. Написах ти кратка биография на Жан дьо Лафонтен за твое сведение. Нея и басните, заедно със снимките на рисунките, поставям като прикачени файлове. Започвам с биографията на Лафонтен. Очаквай в няколкото мои писма да намериш по една басня с илюстрациите към нея, за да е по-ясно какъв материал има за всяка една басня.

Юлия Момчилова

Шарл Перó
След смъртта си един воденичар оставил на тримата си сина всичко на всичко: една воденица, едно магаре и един котарак. Подялбата направили бързо. Не викали нито нотариус, нито съдия, защото и без това скоро щели да изядат бедната бащиния. Най-големият получил воденицата, вторият – магарето, а за най-малкия само котаракът. Той не можел да се помири, че му се паднал такъв нищожен дял.
• Братята ми, като се сдружат, ще могат честно и почтено да изкарват хляба си – казал той, – а пък аз, като изям котарака и си направя ръкавици от кожата му, ще трябва да умра от глад.
Котаракът, като чул тези думи, вместо да се засегне, му казал с важен и сериозен глас:
• Не съжалявай, господарю, дай ми само една торба и ми направи чизми, за да мога да ходя из храсталаците, и ще видиш, че не си получил толкова лош дял.
Господарят на котарака не повярвал много на думите му, но понеже го бил виждал да прибягва до какви ли не хитрини, когато ловял плъхове и мишки – да увисва на лапите си, да се крие в брашното, преструвайки се на умрял, – все пак се надявал, че котаракът и на него ще помогне в неволята.
Като получил това, което искал, котаракът се обул чевръсто, преметнал торбата през рамо, хванал вървите й с двете предни лапи и отишъл в онази част на гората, където имало най-много зайци. Заложил торбата с трици и трева, прострял се на земята като умрял и зачакал някой млад заек, който не познавал още хитрините на този свят, да дойде и да се пъхне в нея.
Едва легнал, и трепнал от радост: един млад, глупав заек влязъл в торбата му. Котаракът дръпнал бързо вървите, хванал заека и го убил без жал.
Много доволен от лова си, той отишъл в двореца и поискал да говори с царя. Въвели го в покоите на негово величество. Като влязъл, той се поклонил ниско и казал:
• Ваше величество, господин маркиз дьо Караба – така котаракът намислил да нарича господаря си – ме натовари да ви донеса от негово име този заек.
• Кажи на господаря си – отговорил царят, че съм много доволен от подаръка и му благодаря.
Друг път котаракът се скрил в една нива, като пак оставил торбата си отворена и когато в нея влезли две яребици, дръпнал вървите и ги хванал и двете. След това отишъл и ги поднесъл на царя, както направил със заека.
И този път царят приел с удоволствие двете яребици и наредил да почерпят котарака.
Два-три месеца наред котаракът носел от време на време на царя дивеч от лова на своя господар.
Един ден котаракът научил, че царят щял да излезе на разходка по брега на реката с дъщеря си, която била най-хубавата принцеса на света, и казал на господаря си:
• Ако се вслушаш в моя съвет, ще бъдеш щастлив през целия си живот! Трябва само да отидеш да се окъпеш в реката на онова място, което аз ще ти покажа, и след това да не ми се бъркаш в работата.
Маркиз дьо Караба направил всичко, което го посъветвал котаракът му.
• Помощ, помощ! Маркиз дьо Караба се дави!
При този вик царят подал глава от вратичката на каляската и като познал котарака, който толкова пъти му носил дивеч, заповядал на слугите си веднага да се притекат на помощ на господин маркиз дьо Караба.
Слугите се заели да извадят нещастния маркиз от реката, а котаракът се приближил до каляската и казал на царя, че крадци задигнали дрехите на господаря му, докато се къпел. Викали те по тях с все сила, но напразно. А той, хитрецът, бил скрил дрехите под един голям камък. Царят веднага заповядал на слугите си да отидат и донесат от най-хубавите царски дрехи за господин маркиз дьо Караба. Когато го облекли, царят любезно заговорил с маркиза, който с хубавите дрехи изглеждал още по-красив, защото той и без това си бил красив и строен. Царската дъщеря го харесала много. Маркиз дьо Караба я погледнал само два-три пъти почтително и тя се влюбила в него.
Царят го поканил да се качи в каляската и да се разходи с тях. Котаракът бил във възторг, понеже всичко се нареждало тъй, както го бил намислил. Тръгнал той напред и като видял селяни, които косели една ливада, им казал:
• Ей, добри косачи, ако не кажете на царя, че ливадата, която косите, принадлежи на господин маркиз дьо Караба, ще ви накълцам на кайма.
След малко царят минал и поискал да узнае кому принадлежат нивите.
• На господин маркиз дьо Караба – отговорили жетварите. Царят се възхитил и от нивите. Котаракът вървял все пред каляската и казвал на всички хора, които срещал, същото нещо.
Негово величество бил смаян от големите владения на маркиз дьо Караба.
Най-после котаракът пристигнал в хубав замък, който принадлежал на един човекоядец. Човекоядецът бил най-богатият човек на света, защото всичките земи, през които минал царят, били негови. Котаракът първо се погрижил да разбере какъв е този човекоядец и какво може да прави. След това поискал да поговори с него, като казал, че не би желал да мине край замъка му, без да има честта да го поздрави.
Човекоядецът го посрещнал толкова учтиво, колкото можел да бъде учтив един човекоядец, и му предложил да си почине.
• Разправяха ми – казал котаракът, – че имате способността да се превръщате във всякакъв вид животни, че можете да се превърнете например в лъв или в слон.
• Това е вярно – отговорил грубо човекоядецът – и за да ти докажа, ей сега ще се превърна в лъв.
Като видял пред себе си лъв, котаракът толкова се изплашил, че веднага се озовал на покрива, макар че с чизмите се вървяло доста трудно по керемидите.
След малко, като видял, че човекоядецът се превърнал пак в човек, котаракът слязъл и си признал, че много се изплашил.
• Разправяха ми също – казал той, – но аз не мога да повярвам, че можете да се превърнете и в най-малкото животинче – например да станете плъх или мишка. Казвам ви, че смятам това за съвършено невъзможно.
• Невъзможно ли? – отвърнал човекоядецът. – Ей сега ще видиш! – и в същия миг се превърнал в мишка, която почнала да тича по пода.
Щом видял мишката, котаракът се хвърлил върху нея и я изял.
А в това време царят стигнал до замъка на човекоядеца и поискал да влезе вътре. Като чул шума на каляската по подвижния пост, котаракът изтичал напред и казал на царя:
• Добре дошъл, ваше величество, в замъка на маркиз дьо Караба!
• Как, господин маркизе – извикал царят, – и този замък ли е ваш? Не съм виждал втори като този двор и като постройките, които го заобикалят! Моля ви, да ги видим отвътре!
Маркизът подал ръка на младата принцеса. Те последвали царя, който се качвал пръв по стълбата, и влезли в една голяма зала. Там ги чакала великолепна трапеза. Човекоядецът я бил приготвил за приятелите си, които него ден щели да му гостуват, но като узнали, че царят бил вътре, не посмели да влязат.
Очарован от добрите обноски на господин маркиз дьо Караба също като дъщеря си, която вече била безумно влюбена в маркиза, и възхитен от големите му богатства, след шестата чаша царят казал:
• Господин маркизе, от вас зависи да станете мой зет.
Маркизът се поклонил ниско, приел честта, която му направил царят, и още на другия ден се оженил за принцесата. Котаракът станал благородник и вече тичал след мишките само за развлечение.

Една сутрин пеликанът Лапнишаранчо се събуди и усети, че в коремчето му нещо се върти, пее, танцува и лудува.
- Нямам време да играя с тебе! – каза му  Лапнишаранчо. – Отивам да закуся.
Нагази в езерната вода и започна да се оглежда за рибки, но всички се бяха изпокрили.  Наблизо един рибар беше хвърлил въдица и сянката му плашеше рибките.
Тъкмо Пеликанчо си помисли: ”Няма ли да си тръгне най-после този човек?”  и зърна една разсеяна рибка.  Тя си плуваше весело насам-натам. Лапнишаранчо я лапна.  Рибката го затегли напред.  Пеликанчо я дръпна назад.  Пеликанчо дърпаше назад, рибката – напред.  Назад-напред!  Назад-напред! 
Водата в езерцето закипя.
Изведнъж пеликанът Ларнишаранчо се озова пред Рибаря.  Оказа се, че рибката се беше закачила на въдицата и човекът я изтегли заедно с Лапнишаранчо.
- Отвори си човката и пусни рибата ми, че да не те прибера в рибарската кошница и тебе заедно с нея! – развика се Рибарят.
Като чу това, Пеликанчо Лапнишаранчо веднага изплю рибката, която беше скрил в торбата на човката си.
- Брей, ти колко риби можеш да побереш в твоята торбеста човка? – попита го Човекът.
- Пет! – похвали се Лапнишаранчо.
Рибарят прибра въдицата си и си отиде.
Погледна Пеликанчо под водата и видя, че сребърните рибки отново си плуват весело насам-натам.  От нищо не се страхуват.  Подгони една – тя избяга.  Тъкмо да клъвне друга и …
Дотича Рибарят и го замоли:
- Дойдоха ми гости, Лапнишаранчо!  Нямам с какво да ги нагостя за обяд!  Моля те, налови ми пет риби.  После ще ти ги върна!
- Добре! – съгласи се Лапнишаранчо и започна да лови риби за Рибаря.  Даде му ги, а той толкова бързаше, че даже забрави да му благодари.
Мина-не-мина малко време, Лапнишаранчо не беше хванал ни една рибка и Рибарят пак пристигна тичешком.
- Моля ти се, Лапнишаранчо, улови ми още пет риби!  Гостите ми не си отидоха, а останаха и за вечеря!
- Обаче аз още не съм закусил! – запротестира Лапнишаранчо.
- Не се безпокой, после ще ти ги върна! – увери го Рибарят.
Лапнишаранчо побърза да му улови още пет риби и човекът доволен си отиде.
Свечери се.  Рибките се прибраха в подводните дупки и под камъчетата, за да спят.
Колкото и да се луташе, Лапнишаранчо не можа да улови нито една. Тръгна унило да се прибере в гнездото си и …срещна Рибаря.  Зарадва се Лапнишаранчо и го попита:
- Кога ще ми върнеш рибките?
Рибарят се разсмя и рече:
- В началото ти ми даде пет риби.
- Да! – кимна Лапнишаранчо.
- После ми даде още пет риби.
- Да!
- Извади сега вторите пет от първите пет и ще видиш, че нищо не ти дължа!
Пеликанчо Лапнишаранчо започна смутено да брои и да смята. Смята, смята… Брои, брои….  Почесваше затруднено опашката си с големия торбест клюн и пак… Смяташе, смяташе…Броеше, броеше…
- Чудна работа! Защо ли стана така? – питаше се Пеликанчо и усети, че онова нещо в стомахчето му пак се обади. 
Рибарят си тръгна, като си свирукаше весело, а нещото в стомахчето на Пеликанчо Лапнишаранчо започна да се кикоти, да се върти неприятно и да му се подиграва:
- На мене съвсем не ми е до игра! – каза му тъжно Лапнишаранчо и отиде да спи гладен.
Цяла нощ Нещото се разхождаше в коремчето му и го подканяше да тръгне на училище, за да се научи да смята по-добре.