Чуй всички приказки

На една слънчева полянка сред гъста гора си живеели честито един дядо и една баба. Животните били техни приятели. Всяка, сутрин в зори цяла върволица минавала пред къщичката им.
Бобрите им носели дърва, катеричките орехи, зайците и козичките сочни плодове. Птичките им поднасяли нежни листа за салата и хубави цветя. Пчелите оставяли своя мед в едно гърненце, поставено на перваза на прозореца.
За старчетата всеки ден бил празник! От изгрев слънце те разтваряли вратите си, благодарели на своите приятели и ги разпитвали за малките им.
Лек дим излизал от техния комин и скоро вкусните банички бивали готови. Имало за всички, от мъничките мравки до едрите мецани, най-лакомите от горските обитатели.
И когато синовете на старците идвали да ги навестят заедно с жените си и цяло ято деца, ставало истинско събитие! Цялата гора се вълнувала, защото трябвало да се нахранят всичките тези гладни гърла! Посещението при дядо и баба било за децата най-хубавата награда. Те се забавлявали целия ден със сърнетата, с мечката, с всички горски животни. Най-малките прохождали, подкрепяни от птичките.
И животът в гората би бил напълно щастлив, ако… Ах! Защо винаги има едно „ако“, което всичко обърква? В случая нарушителят на празника бил порът. Той бил себелюбив, лъжлив и свадлив. Ненавиждал целия свят и обичал да причинява мъка на другите, Един ден усетил, че откъм къщичката на старците идва хубава миризма, затичал се натам, скочил на перваза на прозореца и видял бабата да приготовлява голяма торта. Слюнки изпълнили устата му. Той почукал на вратата: „Чук, чук.“
— Кой е? — запитала бабата, но се досетила сама. — Аха, това си ти, поре. Какво искаш?
— Бабо, отвори ми, моля ти се: навън е студено и крачетата ми измръзнаха.
— Горкото животинче!.. — Ела да се стоплиш — и като казала това, тя отворила прозореца, хванала внимателно пора и го сложила на една възглавничка близо до печката.
— Каква хубава миризма, бабо.Да знаеш колко съм гладен!— рекъл той.
— Съжалявам, че не мога да ти дам от тази торта. Внуците ми идват утре на гости. Искаш ли една баничка, от сутринта е?
— Тя ще е вече твърда — захленчил порът. — Искам парче торта, искам парче торта!
Като разбрал, че бабата няма да отстъпи, той хванал един нож и го забил в сърцето й. После грабнал тортата и избягал в бърлогата си. Но на бабата й нямало нищо. Ножът влязъл в торбичката с билки, която тя носела на врата си.
Когато мъжът й се върнал, тя му разказала какво се било случило и заедно решили да дадат добър урок на злото зверче. Бабата нацапала дрехата си с червен сок от ягоди, напудрила лицето си с брашно и легнала на кревата, сякаш била мъртва.
Тогава дядото започнал да стене:
— Какво нещастие! Ах, какво нещастие!
Всички горски животинки се притекли:
— Що ти е, дядо?
— Жена ми, горката ми жена! Убили са я! Ах, какво нещастие, какво нещастие! — и той продължавал здравата да се вайка. Дълбока тишина паднала над гората и едри сълзи се застичали от много очи.
Там бил също и заекът, най-хитрото от всички горски животни. Той дошъл да целуне дядото, който го взел на ръце, поддържал го малко и му прошепнал нещо на ухото. Изведнъж очите на Зайо-байо засвяткали. Той изтичал в гората, взел от мечката един голям кош и от катеричката един съвсем мъничък, после намазал със смола големия. Тогава отишъл при пора:
— Добър ден, куме, искаш ли да ме придружиш от другата страна на планината? Една нимфа ми откри мястото на едно съкровище.
— Разбира се, и много ти благодаря, Зайо-байо.
— Ще вземем кошовете. Всеки ще стане стопанин на онова, което пренесе.
Разбира се, порът взел големия кош.
— Внимавай — рекъл заекът, — има смола по коша!
— На другите ги разправяй тия! — отвърнал порът. — Разбира се, ти искаш да вземеш този кош. А пък аз съм сигурен, че по него няма смола. И той бързо метнал големия кош на гърба си.
Почнали да се катерят по планината. Слънцето прежуряло. На заека му било леко с малкия кош и той напредвал, подскачайки весело. Порът се задъхвал под големия кош и със сетни сили следвал спътника си. На върха порът поискал да се разтовари. Но напразно! Кошът бил хубавичко залепнал за гърба му.
— Аз ти казвах! — се провикнал заекът.
И порът трябвало да млъкне. Но след малко застенал:
— Помогни ми, не мога повече!
Заекът хванал коша, дръпнал го силно и отървал пора от него. Няколко кичура останали залепени по коша.
— Ай, ай! — застенал порът. — Колко боли! Как гори!
— Почакай, ей сега ще те намажа с мехлем.
— Ох! Оле-ле! — завил пак клетникът.— Още повече гори!
— Но това е мехлемът, който ти употребяваш, когато лекуваш раните на другите!
И този път порът трябвало да замълчи и да преглътне сълзите си. Мехлемът наистина бил една от неговите измислици. Той го приготовлявал от пелинови клонки и си служел с него, за да устройва лоши шеги на другите животни. Веднъж наложил с него раната на една лисица. Какъв вой!… И какъв смях! Но сега споменът за лисичия вой правел по-тежко страданието на пора.
— Хайде да вървим — простенал той.
— Добре — отвърнал заекът.— Ще се спуснем от планината и ще прехвърлим реката. Ти върви полека. Аз ще изтичам да намеря лодка.
Той припнал и за миг стигнал до брега на реката. Бобрите му помогнали да направи една лодка, грубичка, но здрава. После направил още една лодка, голяма и хубава на вид, но от кал и я облепил с пъстроцветни камъчета. Изглеждала великолепна!
Порът, съвсем изтормозен, най-сетне дошъл до брега, където заекът го чакал в малката лодка.
— Качвай се бързо — рекъл заекът.
— Не ща на тази ужасна лодка! — възпротивил се порът. — Ами онази, чия е тя? — добавил той, сочейки лодката от кал.
— Направих я за бобрите. Тя е тяхна.
— Тя е моя, искам я!
И порът стъпил с единия си крак в лодката.
— Внимавай! — викнал заекът. Но нямал време да продължи. Лодката била вече потънала и нейният лодкар паднал във водата.
— На помощ! На помощ! — викал клетият пор, който почнал да се дави.
— Ще бъдеш ли пак жесток, себелюбив, превзет? — запитал заекът
— Не, не! На помощ!
Заекът го изтеглил от водата и продължили заедно пътя си на връщане. Порът, вече разкаян, съзрял една маймуна да се люлее на един клон, който се бил зачупил.
— Внимавай, кумице маймуно, клонът ще се строши!
— Още една от твоите лъжи! — отвърнала маймуната.
Но клонът се счупил и маймуната тупнала от дървото. Ала това падане причинило по-малка болка на маймуната, отколкото на сърцето на пора.
„Ето — помислил си той натъжен, — вече не ми вярват, дори когато говоря истината!“
После те срещнали една катеричка, която носела с мъка чувал орехи.
— Дай да ти помогна! — викнали в един глас двамата пътници.
— Не ти, миризлив поре! — отвърнала катеричката. — Но ако Зайо-байо иска… — И чувалът се прехвърлил върху раменете на заека. С това още една тежест се стоварила върху сърцето на пора.
Най-сетне стигнали до къщичката на дядото. Заекът рекъл:
— Аз ще отида да побдя край милата баба. Ами ти?
— Да, и аз — отвърнал порът и те влезли заедно.
Когато порът видял на леглото горката старица толкова бледна, с голямо червено петно на гърдите, той избухнал в плач. Сълзите му били искрени и парели по-силно от огън. Една сълза паднала върху лицето на бабата, която се стараела да не мърда. Но тази сълза била много гореща и бабата неволно седнала на леглото.
— Тя е жива! — се развикали всички.
Дядото хвърлил един поглед на заека, прегърнал пора и както го галел, му заговорил:
— Твоята искрена мъка възвърна живота на бабата. Ние ти прощаваме. Върви си и винаги бъди добър!
Порът отново заплакал. Той станал най-доброто, най-услужливото от горските животни. И оттогава животът в гората потекъл мирен и честит.

Някога, твърде отдавна, живял на един остров рибар със своята жена. Те имали дъщеря, красавицата Чин. Майката я обичала повече от живота си, а бащата — лош човек — никога не помислял за нея.
Веднъж рибарят и жена му отишли в морето да ловят риба. Три ъти хвърлили те мрежата, три пъти я изваждали празна. И всеки път при това рибарят злобно казвал:
— Проклета риба! Дано да изпука до една!
А жена му друго думала:
— Поне една рибка да хванем за обед на щерката.
И ето, когато по пладне те извадили мрежата, видели в нея да блести една-единствена рибка.
— Няма да продаваме тази рибка, ще я оставим за щерка ни — казала жената.
— Я виж ти! — ядосал се рибарят. — Аз сам ще я изям! Хвърлили те отново мрежата и уловили още една рибка.
— Тази непременно ще оставим за щерка ни – казала жената.
— И през ум не ми минава! — извикал рибарят. — Нека си направи чорба от листа! Тази рибка аз също ще изям сам!
Още веднъж хвърлил рибарят мрежата и пак извадил една рибка.
— Тази вече аз непременно ще сваря на щерка ни! — казала жената и посегнала към рибката.
— Да не си посмяла да я пипнеш! — извикал рибарят и така силно блъснал жена си, че тя не се удържала на краката си, паднала в морето и потънала.
Бедната жена обаче не загинала, а се превърнала в голяма морска костенурка. А когато се завърнал в селото, рибарят казал, че жена му се удавила.
Нещастната Чин плакала дни и нощи, спомняйки си за своята добра майчица.
Минало се година и рибарят се оженил за съседката си. Той и не подозирал, че тази съседка била най-лошата жена в света.
Новата жена на рибаря имала дъщеря с толкова грозно и сипаничаво лице, че от него отвръщали поглед дори горските маймуни.
Още от първите дни мащехата и дъщеря й намразили красилата и трудолюбива Чин. Те я заставяли да им работи, постоянно й се карали и дори я биели.
И ето че веднъж, когато мащехата жестоко набила Чин, бедната девойка отишла на морския бряг, седнала на един крайбрежен камък и горчиво заплакала.
Изведнъж Чин видяла пред краката си една морска костенурка. Костенурката гледала разплаканата девойка и от очите й също се ронели сълзи.
Тогава Чин разбрала, че това е майка й. Тя коленичила, прегърнала костенурката и почнала да я целува. Оттогава Чин започнала всеки ден преди залез слънце да идва на морския бряг и да се среща с костенурката. Мащехата се учудила: къде се губи това момиче всеки ден? Почнала тя да следи Чин. И когато видяла как заварената й дъщеря милва морската костенурка, колко нежно костенурката гледа девойката, жената се досетила коя е тази костенурка,
И мащехата решила да причини мъка на омразната си завареница. Напекла тя препечени питки, сложила ги под дюшека си и легнала. Щом рибарят влязъл в хижата, жената почнала да се обръща ту на едната, ту на другата страна. Захрущели под дюшека препечени питки, а хитрата мащеха запъшкала и занареждала:
— Обърна се наляво — костите ми пращят! Обърна се надясно — костите ми трещят! Приближава се смъртта ми, ох-ох! Приближава се смъртта, ох-ох!
— Как да те излекувам? — попитал рибарят. Жената отговорила:
— Стига само да изям една лъжица чорба от морска костенурка, и ще се оправя. Иди на брега, там винаги има костенурки!
Отишъл рибарят на морския бряг, гледа — на пясъка седи Чин, а до нея една голяма костенурка. Доближил се рибарят дебнешком до костенурката, ударил я с веслото и я убил. Девойката заплакала горчиво, спуснала се към костенурката, почнала да я прегръща и целува… Но бащата отблъснал дъщеря си, метнал костенурката на гръб и се отправил към къщи.
Жената видяла мъжа си с мъртвата костенурка, скочила от рогозката и казала:
— Аз съм вече здрава: хвърли костенурката на гладните кучета!
Мъжът така и направил — дочакал да се свечери и хвърлил костенурката накрай село. Но кучетата дори не успели да се доближат до костенурката, тъй като до нея стояла Чин. Тя внимателно отнесла костенурката до в къщи, изкопала край пътната врата гроб и погребала в него майка си.
Горчиво плакала Чин през цялата нощ. А на сутринта, щом изгряло слънцето, девойката изведнъж чула нежен звън. Тя изтичала навън от хижата и видяла, че на гроба на майка й израснало чудно мангово дърво. Всичките плодове на това дърво били златни и сребърни.
Ветрецът полюлявал клонките, плодовете се докосвали един до друг и нежно звънели.
Цялото село се събрало пред хижата на рибаря да гледа чудното дърво.
В това време се зачули звуци от ловджийски рогове и лай на кучета. Императорът отивал в джунглите на лов за диви слонове. Пътят му минавал покрай хижата на рибаря.
Когато се приближил до чудното дърво, императорът попитал:
— На кого принадлежат тези чудесни плодове?
— Това дърво е на моята дъщеря, милостиви господарю! — извикала мащехата. — Тя го е отгледала!
— Покажи ми дъщеря си — заповядал императорът. — Тя заслужава награда…
Доведената дъщеря бързо изскочила напред и се поклонила.
— Това дърво твое ли е? — попитал императорът.
— Мое, добри ми господарю, мое…
— Тогава откъсни ми десет сребърни и десет златни плода и аз щедро ще те наградя!
Доведената дъщеря се спуснала към дървото и почнала да го друса. Но колкото и да се мъчела, нито един плод не паднал на земята. Те дори престанали да звънят. Тогава тя се покатерила на дървото и се опитала да откъсне плодове от клонките. Но щом докоснела някой плод, той веднага повяхнал, ставал сух и набръчкан.
Императорът се намръщил и сърдито казал:
— Слизай на земята, лъжкиньо! Това не е твое дърво. Но аз искам да зная кому принадлежат сребърните и златните плодове!
Тогава Чин излязла напред и казала:
— О, мое дърво! Дай ми десет златни и десет сребърни плода!
Още не изрекла тия думи, и в краката й паднали десет златни и десет сребърни плода.
— Ето кой е истинският стопанин на дървото! — извикал императорът и заповядал на слугите си да покачат Чин на неговия слон.
— Ще те заведа в моя дворец — казал императорът на девойката. — След три дни ще стане нашата сватба.
Щом императорът и свитата се отдалечили от селището, мащехата грабнала брадвата и започнала да сече дървото със сребърните и златните плодове. Когато дървото рухнало, от хралупата му изхвръкнала една кукувица и полетяла след императорската процесия.
Императорът удържал думата си. След три дни дъщерята на рибаря станала негова жена.
Мащехата се научила за това и решила да погуби завареницата си. Тя заповядала на своята дъщеря да изрови дълбока яма сред къщи, а сама заминала при завареницата си.
Лошата жена пристигнала в двореца, прегърнала завареницата си и почнала да й говори:
— Не можем да живеем без тебе. Много ни домъчня. Ела ни на гости поне за три дни!
Завареницата повярвала на думите на мащехата си, тръгнала за родното си село. Пристигнала в къщи и мащехата почнала да угощава завареницата си с различни сладкиши. Угощавала я, угощавала я и изведнъж изпуснала една лъжица в ямата.
— Ей сега ще я извадя — казала дъщерята на рибаря и скочила
долу за лъжицата.
В същата минута мащехата грабнала котел с вряла вода и го изляла в ямата. Но преди още лошата жена да пипне котела, отвън три пъти изкукала кукувица. В миг врялата вода се превърнала в обикновена вода, а Чин изчезнала. Вместо нея от ямата изхвръкнала птичка — земеродно рибарче.
Минали се пет дни и императорът изпратил пратеници за жена си. Мащехата видяла пратениците на императора и казала:
— Вашата господарка заповяда да я чакате на кръстопътя на четирите пътища!
Пратениците тръгнали към кръстопътя на четирите пътища. А в това време мащехата пременила дъщеря си в дрехите на Чин, покрила лицето й с копринена кърпа и я завела при пратениците на императора.
Пратениците почтително настанили дъщерята на лошата жена върху украсения със злато слон и бързо се отправили обратно.
Императорът с нетърпение очаквал завръщането на своята жена. Той заповядал на слугите си да се покатерят на най-високата палма и ла гледат към пътя. И когато в далечината се показал слонът, който носел на гърба си доведената дъщеря, слугите изтичали при императора и радостно извикали:
— О, повелителю! Радвай се и ликувай! След малко нашата госпо¬дарка ще прекрачи прага на твоя дворец.
Зарадваният император побързал да посрещне жена си. Но ко¬гато махнал покривалото от лицето й, той ядосано извикал:
— Жено, коя си ти?
— Нима не ме позна, господарю мой? Аз съм твоята покорна жена – отговорила доведената дъщеря.
— Лъжеш, жено! — извикал отново императорът. — Прекрасното лице на моята жена приличаше на цвета на лилията. А твоето лице е сякаш утъпкан от слонове път.
— О, господарю! — казала доведената дъщеря. — Докато бях в моето село, постигна ме голямо нещастие. Заболях от шарка и лицето ми стана грапаво и грозно!.. Ако ме прогониш, аз ще умра от скръб!
— Не, ти не приличаш на жена ми — казал императорът. – Очите на моята жена са ясни, големи и спокойни, сякаш езера на разсъмване. А твоите очи са мътни и неспокойни.
— О, господарю, аз се страхувах, че ще ме разлюбиш, и плаках толкова много, че очите ми потъмняха!
— Добре — казал императорът .— Моята жена е изкусна тъкачка. Ако ти си Чин, изтъчи ми до утре парче плат за дрехи!
Доведената дъщеря влязла в стаята за тъкане, приближила се до чекръка и заплакала от страх. Тя никога през живота си не била работила и сега в ужас очаквала да открият измамата й.
Но изведнъж през прозореца влетяло рибарчето. То кацнало на чекръка и започнало бързо да преде преждата с човчицата и крачетата си. Това било Чин. Тя чула желанието на своя добър мъж и за да му достави радост, решила сама да изпреде преждата и да му ушие дрехи.
Злобната доведена дъщеря като омагьосана наблюдавала работата на малката птичка.
Когато птичката привършила, измамницата грабнала вретеното, ударила с него птичката и я убила. После извикала готвача и му заповядала:
— Изпечи тази птица и я поднеси на императора за вечеря!
След тези думи тя грабнала новите дрехи на императора, изтичала при него и му казала:
— Изпълних твоята заповед, господарю мой. Виж как съм изтъкала и ушила дрехите ти!
Императорът погледнал и се учудил: така хубаво тъчала само Чин!
Когато императорът седнал да вечеря, слугата му поднесъл иа златно блюдо изпечената птичка. Доведената дъщеря казала:
— Тази отвратителна птица ми пречеше, когато тъчех дрехите ти. Аз я убих и заповядах да ти я поднесат за вечеря.
В този момент императорът чул как надалече печално кука кукувица и, кой знае защо, му станало мъчно за птичката; той не ял от нея и заповядал на слугата да отнесе обратно блюдото.
— Хвърли я навън на котките! — извикала след него доведената дъщеря.
Когато слугата изнесъл блюдото, той също чул печално кукане. Кой знае защо, и на него му станало толкова мъчно за птичката, че не я хвърлил на котките, а я заровил недалеч от двореца.
Сутринта придворните видели близо до двореца голямо дюлево дърво. Всички се учудили: как е могло такова голямо и красиво дърво да израсне за една нощ! Единствен само слугата знаел, че на това място е погребана птичката.
След известно време покрай двореца минала една бедна бабичка. И когато седнала да си почине на сянка под дюлевото дърво, в кра¬ката й паднала голяма дюля.
— Боговете са ми изпратили вкусна вечеря — казала бабичката.
Но като погледнала в къщи дюлята, видяла, че плодът е още съвсем зелен.
— Ще я сложа в глиненото гърне, там ще доузрее — решила старата жена.
Така и направила.
На другия ден рано сутринта бабичката отишла в гората за съчки.
Когато се върнала, тя се смаяла. В бедната колиба всичко било прибрано, изметено, дори огънят в огнището запален. Що за чудо е това!
И старата жена решила да разбере кой й помага.
На другия ден на разсъмване жената се престорила, че отива пак в гората. А всъщност се скрила зад вратата и почнала да гледа през пролуката какво става в колибата.
Щом слънчевите лъчи огрели земята, бабичката видяла от глиненото гърне да излиза една съвсем мъничка девойка. Девойката бързо започнала да расте и за минута се превърнала в млада жена с невиждана красота.
— Но това е нашата господарка, жената на императора! — възкликнала бабичката и се затичала право към двореца.
Първият, когото видяла в двореца, бил готвачът.
— Господин готвач — извикала старата жена, — моля ви се, елате по-бързо в моята колиба!…
Когато готвачът стигнал до жилището на бабичката и погледнал през пролуката на вратата, не повярвал на очите си: жената на императора метяла колибата на бабичката!
Готвачът и бабичката дълго придумвали Чин да се завърне в двореца. Когато тя се завърнала, императорът извикал радостно:
— О, моя жено, ти отново си станала прекрасна!
В това време се появила доведената дъщеря. Тя блъснала Чин и закрещяла:
— Не ти, а аз съм жената на императора! Ти си магьосница, която е откраднала моя образ! О, мъжо, заповядай да хвърлят магьосницата в клетката на леопардите!
А Чин казала:
— Нека съдбата ни бъде решена по старинния обичай! Дайте ни два меча и ние ще се бием! Правият винаги ще победи!
Императорът се съгласил и заповядал да донесат два меча: единия дървен, другия железен. Доведената дъщеря веднага грабнала железния меч. А дъщерята на рибаря се подпряла на дървения меч и казала:
— Истината е по-силна от меча! В ръцете на правия дървеният меч е по-здрав от железния!
Доведената дъщеря замахнала с меча и ударила с всичка сила жената на императора. Но мечът не причинил никаква вреда на Чин. Щом като докоснал Чин, железният меч станал по-мек от лебедов пух.
И всички извикали радостно:
— Ето нашата истинска господарка! Ето жената на императора!
Доведената дъщеря видяла, че истината е разкрита, и се спуснала да бяга.
Тогава Чин хвърлила след нея дървения меч. И щом дървеният меч докоснала злата измамница, тя се строполила на земята, разсечена на две.
Така възтържествувала правдата.
Оттогава императорът и дъщерята на рибаря заживели в мир и щастие. В тяхната градина се поселила кукувицата. И достатъчно било тя да зърни само жената на императора, за да започне весело да кука. Императорът и Чин толкова обикнали кукувицата, че заповядали на слугите си да я хранят с отбрани зърна върху златен поднос и да я поят с изворна вода от сребърно блюдо.

Било отдавна, много отдавна, преди хиляди години. На дъното на дълбокото море на разкошен трон седял морският цар и всичките му поданици идели от разни страни, за да му засвидетелствуват верноподаническите си чувства. Морските лъвове се търкаляли в краката му, китовете идвали да му изкажат своята покорност, а хвърчащите риби оглаждали с перките си бръчките по царското чело. Всичко това се отразявало в царския трон, който бил направен от най-чист кристал и бил украсен с милиони водни капки. Облеклото на морския цар се състояло от дълга дреха, избродирана от риби люспи, над която морските жители се трудили две хиляди години, и мантия, изтъкана от морски трендафили, конците на които се разстилали на хиляди километри. В ръцете си царят държал скиптър, а на главата си имал корона от ясночервени корали, и макар царският трон да бил на морското дъно, силната и величествена фигура на царя се издигала до повърхността, а короната му излизала над самото море, обвита във водорасли, както казвали хората — всъщност това били дългите коси на царя, които се люлеели по морските вълни.
Морският цар седял на трона, седял и управлявал, но там долу, на морското дъно, правосъдието вървяло тъй бавно, както и у нас, на земята, и затова морският цар седял дълго време, много столетия, без да се вдигне от трона си. Най-сетне толкова се уморил, че решил да си почине. Сложил скиптъра и снел короната от главата си. Но каква приказна картина се явила пред очите на царя! Какво чудо станало с короната му? Червените корали се били покрили с черна земя и по нея били порасли гори, повдигали се планини, зеленеели се ливади; в горите се били навъдили четириноги животни, а в долините се били разположили хора. Всичко се усмихвало весело на морския цар и било пълно с живот и красота. Морският цар плеснал с ръце от радост — никога не бил виждал подобно нещо, та не можел да отдели очите си от чудесната картина.
Но след малко — може би минали няколко години, които се сторили на морския цар като няколко часа — той с ужас забелязал, че хубавата картина изчезва; скоро животът на короната спрял, виждали се само голи скали и се белеели скелети, обвити в морска трева.
Тогава царят се натъжил:
— Ах, картината бе тъй хубава! Защо не успях да я запазя?
И той повикал всичките си съветници, годни за работа, и им заповядал да направят такъв стълб, който да достигне до повърхността на водата. Тутакси се заловили за работа и когато стълбът бил готов, царят турил отгоре короната си, като я украсил със злато и елмази.
Веднъж в хилядата година морският цар имал право да си повдигне главата над морската повърхност и да види залязването на слънцето. Но дотогава той нито веднъж не се бил ползувал от своето право.
„Нищо — мислел си, — не може да има нещо по-хубаво от моето царство.“ А сега чакал с нетърпение, чакал този час, в който ще може да се порадва на своето творение. Трябвало да се чака почти цял век, но за морския цар то не било много. Най-сетне дошъл очакваният ден. Изпълнен с радост, царят взел арфата си, за да изпее химна на щастието пред своето творение, и повдигнал главата си над морската повърхност. Струвало му се, че короната му станала още по-красива, още по-многолюдна, още по-светла, отколкото преди. Големи кораби плавали по вълните и богати градове се издигали по бреговете. Но над тези градове, села и селца се чувал непонятен шум, който изплашил царя, и когато той се приближил към короната, видял, че хората се убиват едни други за златото, с което я бил украсил. Брат отивал против брата си, син против баща си, чували се викове на проклятия, охкане на умиращи… Навсякъде царели страшна скърб и безкрайни бедствия, и всичко това било само заради златото. Тогава разгневеният морски цар ударил с арфата тъй силно короната си, та няколко кораба се разбили о скалистите брегове. Пламнало от гняв царското сърце, развълнувало се морето, зафучало около короната, а вълните с див рев се удряли в скалите. А морският цар хванал с две ръце стълба и започнал да го клати, за да свали короната на морското дъно. Но стълбът стоял здраво, непоколебимо — само от земетресението се разрушили някои градове и загинали няколко хиляди души… Но що значела тази шепа хора? Останалите живи се хвърлили върху новата плячка, върху имота на умрелите и враждата се увеличила…
Тогава морският цар заплакал силно и препълнен със скърб, слязъл в подводното си царство, като се разкаял дълбоко, загдето украсил короната си със злато и елмази.

Н— е — казал твърдо вождът на племето кауичан. — Няма да ти дам дъщеря си, дори да си син на морски бог. Знаеш, че и баща ти не дава съгласие за женитбата. Така трябва да бъде. Аз казах!
Младият морски бог се натъжил. Желаел красивата дъщеря на вожда на кауичаните повече от всичко друго, което някога бил пожелавал. Бащата на младежа, бог на морето, бил приятелски настроен към кауичаните и им помагал, когато техните канута навлизали в морето. В замяна кауичаните му давали множество богати дарове.
В онези, отдавна отминали вече дни жилищата на кауичаните се намирали по брега на днешния остров Ванкувър в Британска Колумбия, където сега се издига град Сидней. Кауичаните знаели волята на своя вожд и не се отнасяли приятелски с младия морски бог, когато той идвал в тяхното село; за дъщерята на вожда било много трудно да остане насаме с младия бог-човек, който искал да се ожени за нея. Ала макар че вождът зорко бдял, двамата млади успели да се срещнат няколко пъти на брега след полунощ.
Въпреки че много обичала младежа, девойката се бояла от баща си. Страхувала се също и от онова, което младият мъж, с помощта на вълшебната си сила, би могъл да стори на баща й и на цялото племе, в случай че го отпратят. Но тъй като наистина обичал девойката, младежът не желаел да прилага силата си и да стори зло на племето и затова измислил друг начин да спечели момичето, без да загуби добронамереността на кауичаните.
След много луни вождът на кауичаните и неговите мъдреци склонили да дадат момичето на младия мъж само ако той хвърли огромната бяла скала, която се намирала близо до брега на морето, до един далечен залив. „Макар и син на морски бог, той няма да може да хвърли толкова далече тази грамадна скала", мислел си вождът. Но не съзнавал какво може да направи силата на любовта, подпомогната от магическата мощ!
И тъй рано една сутрин, когато изгрявало слънцето, вождът, мъдреците и цялото племе се събрали на брега зад огромната бяла скала в очакване момъкът да стори невъзможното. Девойката стояла на брега до баща си, когато настъпил очакваният миг.
Момъкът застанал зад скалата. В сравнение със стройния младеж тя изглеждала още по-голяма. Поздравил той вожда и неговата дъщеря, като вдигнал високо ръка, а после клекнал зад голямата бяла скала. Внезапно прозвучал странен шум, сякаш необикновено голяма вълна блъснала скалата; и когато младият бог-човек се изправил, изумените люде видели, че крепи високо над главата си скалната грамада. Забелязали как се издуват мускулите на ръцете и рамената му, сякаш щели да се пръснат. Затаили дъх, като видели как се огъват коленете му. „Ъъъъх" промълвили те, когато момъкът се изправил и запратил с всички сили скалата далече пред себе си.
Огромната бяла скала полетяла високо, напред към далечния залив, който днес се нарича Семиаму бей. След време тя сякаш забавила устрема си и всички, освен момъкът и девойката, повярвали, че няма да може да стигне до брега край залива. Но любовта и магията се обединили, както често става в индианските легенди. Огромната скала паднала на брега край залива, прекосявайки широкия пролив.
Момъкът се обърнал и тръгнал към вожда и неговата дъщеря. Строгото лице на вожда било почти усмихнато, когато момъкът поел ръката на девойката и двамата тръгнали надолу към брега. Там спуснали във водата едно кану и започнали да гребат, докато островът ги закрил от погледите. Продължили, докато стигнали до сушата, където била паднала огромната бяла скала, и решили да създадат свой дом в красивата местност, която я заобикаляла. Там заживели и станали родоначалници на племето семиаму.
Макар времето да е заличило всички спомени за този подвиг, някои стари дела още могат да влияят на настоящето. Нека да разгледаме легендата за бялата скала и нейното влияние върху днешните хора на Сидней. По време на едно скорошно празненство в град Бялата скала делегацията от Сидней настояла за връщането на бялата скала на Сидней, защото, обяснили те, е била хвърлена от това място.
— Да — съгласили се гражданите на Бялата скала, — но тя е паднала тук, и затова е наша, както е била през всичките тези години.
Думите се превърнали в заплаха и делегацията на Сидней побързала да си отиде, но преди това измерили скалата в Семиаму бей. Кметът на Бялата скала и сега продължава да се чуди на едно писмо от кмета на Сидней, с което официално се иска връщането на бялата скала. Поради това населението на Бялата скала зорко бди над скалата.

Някога един човек решил да открадне римския Коли-зей. Искал да си го има само той — не му се искало да го разделя с другите. Взел една торба, отишъл в Колизея, почакал, докато пазачът погледне на друга страна, на­пълнил с труд торбата с древни камъни и си ги отнесъл в къщи. На следния ден направил същото и всички утрини без неделята правел поне по два рейса или дори по три, като внимавал пазачите да не го забележат. В неделя под­реждал и броял откраднатите камъни, които се трупали в зимника му.
Когато зимникът се напълнил, човекът започнал да ги складира на тавана, а когато и той се напълнил, взел да крие камъните под канапетата, зад гардеробите и в панера за непрано бельо. Всеки път, като се връщал в Колизея, го оглеждал добре от всички страни и заключавал на ум: «Изглежда същият, но все се забелязва някаква разлика. В онзи край вече е понамалял.» И като си избърсвал потта от челото, откъртвал парче тухла от някоя стълба, измъквал камъче от някой свод и пълнел торбата. Отново и отново минавали край него възхитени туристи, зяпнали от учудване, а той се подсмивал, макар и тайничко:
— Ах, как ще се пулите в деня, когато няма да виж­дате вече Колизея.
Когато отивал на будката за цигари, цветните картич­ки с изгледи из големия амфитеатър го развеселявали, трябвало да се
преструва, че се секне в носната си кърпичка, за да не го видят, че се смее:
— Хи, хи! Илюстровани картички. Скоро, ако искате да гледате Колизея, ще трябва да се задоволите само с илюстровани картички.
Минавали месеците и годините. Крадените камъни вече били заели цялото място под леглото, изпълвали кухнята, като оставяли само тесен проход между газовата печка и мивката, били препълнили ваната в банята, били превър­нали коридора в окоп. А Колизея си бил все на мястото, не му липсвала нито една арка: сякаш комар се бил трудил да го разруши с краченцата си. Бедният крадец, остаря­вайки, бил обзет от отчаяние. Мислел си: «Дали не съм сбър­кал в изчисленията си? Може би щеше да е по-хубаво да открадна купола на Свети Петър? Смелост, смелост! Ко­гато човек вземе решение, трябва да го изпълнява докрай.»
Всяко излизане вече му струвало все по-голяма умора и болки. Торбата му прекършвала ръцете и разкървавявала дланите му. Когато усетил, че ще мре, за последен път се домъкнал до Колизея и уморено се изкачил от стъпало на стъпало чак до най-високата тераса. Слънчевият залез оц­ветявал в златно, пурпурно и виолетово древните разва­лини, но бедният старик не можел нищо да види, защото сълзите и умората замъглявали очите му. Надявал се да остане сам, но туристите се трупали на терасата, изразя­вали на разни езици учудването си. И ето, че сред многото гласове старият крадец различил сребърното гласче на едно дете, което викало:
— Мое! Мое!
Как дразнела, колко била лоша тази дума там горе сред толкова красота. Старецът сега вече го разбирал и желаел да го каже на детето желаел да го научи да казва «наше» вместо «мое», но не му достигнали силите.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2619″]

Веднъж един магьосник открил машина за правене на комети. Приличала малко на машина за рязане на бульон, но не била точно такава и служела за правене на комети по желание: големи или малки, с проста или с двойна опашка, с жълта или червена светлина и прочие.
Магьосникът обикалял села и градове, не изпускал панаир или пазар, представил се и на Миланския панаир, и на Конския панаир във Верона. Навсякъде показвал ма­шината си, обяснявал колко лесно е да се работи с нея. Кометите, като излизали, били дребни, вързани за ка­напче, за да ги държи човек, после малко по малко, като се изкачвали, добивали желаната големина и дори и най-големите не се управлявали по-трудно от едно хвърчило. Хората се натрупвали около магьосника, както се събират винаги около продавачите, които показват как работи някоя машина на пазара: за правене на хубави макарони или за белене на картофи. Но никой никога не купил дори съвсем мъничка комета.
— Да беше балонче — разбирам — казвала една добра жена. — Но ако на моето момченце купя комета, кой знае какви пакости ще направи.
А магьосникът казвал:
— По-смело, по-смело! Децата ви ще отидат на звездите, привиквайте ги от малки.
— Не, не, благодаря. На звездите ще отиде някой друг, сигурно не моят син.
— Комети! Комети! Кой иска комети?
Но никой не ги искал.
Бедният магьосник, който си спестявал закуски и обеди, защото не успявал да спечели пукната лира,, бил станал само кожа и кости. Една вечер, когато бил гладен повече от обикновено, превърнал своята машина за правене на комети в буца тосканско сирене и си я излапал. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2650″]

Гарванът летял над бурните води на пролива Хекат стрейтс, когато забелязал далече под себе си селце на племето хайда. Видял удобен случай за нова пакост, той кацнал на брега. Вълшебникът приел формата на човек, веднага щом се приземил близо до неколцина други гарвана, които търсели малки парченца за ядене по пясъка. Гарванът се мислел за толкова умен, че въобще не подозирал как откъм селото го наблюдават зорки очи. Макар все още да не ги познавал, той се готвел да премери ум с хората-сенки.
Без да бърза, Гарванът закрачил по широкия скалист бряг. Краката му, несвикнали с такава груба земя, се изподраскали от множеството мидени черупки и се наранили от скалите и камъните. Помислил за миг отново да се превърне в гарван, да литне и се приземи по-близко до селото, но решил, че няма да е много разумно, тъй като някой можел да види или преобразяването му от човек в гарван, или обратното. Запътил се към голямата къща от червени кедрови трупи. Приличала на къща на вожд. В жилището зашепнали гласове: „Оня пакостник, Гарванът, пристига. Пазете се от лукавите му номера.“
Гарванът влязъл в просторната къща и останал изненадан, като видял колко е подредено. Гредите на покрива били тъй преплетени, че слънчевите лъчи огрявали всяко кътче на дома. Още повече се учудил, като не намерил никой вътре в къщата. А какви ли не храни имало там! Корени за ядене, кори и дребни плодове, наредени в строен ред по лавиците, сушена есетра и камбала висели по куките, готови да бъдат свалени и изядени. „Прилича ми на място, където дори един вълшебник би се чувствувал щастлив, особено ако го оставят да се наяде до насита с хубава храна!“ — помислил си Гарванът.
Макар да не бил гладен, след като задоволил любопитството си и разгледал хубаво всичко в тази къща, Гарванът решил да се нагости. Докато обикалял от едно място на друго, озадачила го някаква сянка, която го следвала по петите. Забързал колкото може с наранените си крака, после пак тръгнал тъй бавно, че едва помръдвал, но сянката не го изоставяла. Замахнал с ръка по нея. Тъмната форма не помръдвала и той чул наблизо кикот.
Гарванът се върнал до мястото с окачената риба и взел една червена есетра. Огледал се за място, където да изяде рибата на спокойствие. Открил един красиво гравиран червен кедров сандък, покрит с меки кожи от морски видри, поставен върху една площадка, обичайното място за почивка на вожд. Поставил есетрата до себе си и заразглеждал издраните си крака. Сетне посегнал за рибата. Но там нямало нищо!
Гарванът доста често използвал ума си за вълшебства и за¬това не можел да реши дали си представя нещата, или е станал обект на измама от страна на някаква неизвестна, силна магия. Отишъл отново до мястото с окачената риба и взел друга хубава есетра. Този път я оставил наблизо и решил да я държи под око за миг-два, преди да започне гощавката. Предишната нощ тъкмо се чудел дали умът му слабее,или волята му намалява. Затворил очи за момент, за да може по-лесно да се съсредоточи по този въпрос, който му създава големи грижи. Когато отворил очите си, есетрата я нямало.
Още веднъж Гарванът се върнал при рибата. Още веднъж си избрал хубава есетра. Още веднъж се върнал на мястото за вожда, за да си хапне от рибата, удобно настанен. Поставил я между краката си и я хванал с ръка, като се оглеждал предпазливо. Тъмна сянка се движела по пода пред него. С див вик на ярост Гарванът вдигнал ръка от рибата и разгневен подскочил към сянката. Ритниците и подскоците не донесли нищо добро на изнурените му нозе, но поне сянката изчезнала. Въздъхнал и се отправил към есетрата. Ала тя не била вече там! Отново закуцукал Гарванът към окачалката за риба, където висели вкусните съкровища. Този път не си взел есетра, защото, за негово изумление, трите чудесни парчета, които преди си избрал, отново висели на куките, откъдето ги бил откачил.
Гарванът усещал, когато е победен. Поел, накуцвайки към вратата, сянката плътно зад него и тутакси се превърнал в птица. Отлетял и оставил сянката зад себе си. Да, размишлявал Гарванът, неговата магия не била тъй силна, колкото предполагал преди приключението му в селото на хората-сенки.

Н
— икога да не постъпвате като Ловеца на орли от далечното минало — предупреди разказвачът от Източните тундри, когато започна своята приказка.
Животните и птиците са приятели на хората от тундрата и затова ловците никога не бива да са жестоки с тях, нито да ги изтребват, когато не им е нужна храна. Ловецът на орли правел точно това, докато не научил от един свой сън, че неговите тотемни духове не одобряват отношението му към дивите същества.
Ето как постъпвал той. От дядо си наследил дарбата да вика зверовете и птиците в скривалището си и там без труд да ги убива със своя лък и стрели. Това, разказвали ловците и хората от тундрата, било много лошо, освен по време на тежък глад. Предупреждавали го, че Великият дух сигурно ще го накаже за злината му, ако не промени своя начин на живот.
Той не обърнал внимание на тези предупреждения и продължил да вика орлите от висините, като им обещавал повече месо, което да занесат в гнездата си, където се излюпвали техните малки. Лошо било да се убиват орлите по това време, но Ловецът на орли постоянно ги примамвал от небето и ги убивал заради разкошните им пера.
Един ден голямата майка-орлица се спуснала от небето надолу, за да защити малките на всички орлици. Ловецът на орли я видял да се приближава и едва успял да се скрие пълзешком в една хралупа, когато чул плясъка на мощните орлови крила досами дървото. Огромната орлица сграбчила дървото със здравите си нокти и отлетяла към чукарите, където било гнездото й. Макар да летяла много бързо, множество стършели, мравки и други хапещи насекоми в хралупата нападнали ловеца и изпожилили цялото му тяло. Майката орлица пуснала дървото на просторната площадка, където се намирало гнездото й, и отлетяла да търси храна за трите си малки. Ловецът бързо излязъл от хралупата и видял, че е невъзможно да избяга от високата скала. Наложило се бързо да измисли как да се отърве от смър-тоносните нокти и свирепия клюн на орлицата.
Здравият му лък и стрели останали долу, но той носел със себе си тънък, здрав кожен сноп ремъци, с които връзвал малките животни и птици, убити от него. Бързо разделил снопчето и вързал поотделно клюновете на всяко орле. Скоро орлицата се върнала, понесла един заек. Като видяла какво е направил ловецът, понечила да го убие, но решила най-напред да развърже клюновете на своите малки. Не успяла да го стори, въпреки че дълго и упорито се борила с нокти и клюн. Два пъти настъпвала нощта, докато се опитвала да освободи децата си, но нищо не могла да направи. Тогава се зарадвала, че не убила веднага ловеца, защото се надявала, че ще го принуди да махне ремъците. С помощта на магическата си сила тя заговорила. Обещала му да не го разкъсва, стига той да се закълне в три неща: първо, да развърже клюновете на малките й; второ, никога вече да не убива повече елени, отколкото са му нужни за храна; и трето, най-главната клетва, никога да не убива орел, преди да е взел съгласието на своите тотемни духове.
Орлицата му казала също, че ще го отведе невредим там, откъдето го била взела. Изнемогващ от глад и удивен от добротата на огромната птица, той тържествено обещал да направи всичко, за което го помолила. След като нахранила орлетата си с храната, която донесла, тя взела внимателно Ловеца на орли в своите нокти и като полетяла стремително надолу към земята, го оставила почти на същото място, където го била грабнала, скрит в хралупата.
Ловецът изпълнил трите си обещания и както елените, така и орлите били доволни. Той така се променил след премеждието си с орлицата-майка, че помолил всички ловци от племето да щадят елените и орлите, когато им се удаде такава възможност, и дори да им дават храна, когато задухат зимните ветрове и сняг покрие земята като огромно яло одеяло. Потомците му също спазвали неговите обещания и когато храната станела оскъдна и племето едвам смогвало да се изхрани, семейството на Ловеца на орли винаги викало елените и орлите, за да похапнат от храната, отделена за тези зверове и птици.

Един баща повикал веднъж тримата си сина да дойдат при него и подарил на първия петел, на втория коса, на третия котка.
– Аз съм вече стар – рекъл той – и смъртта ми наближава, затова реших, докато съм още жив, да ви осигуря. Пари нямам и това, което ви давам сега, явно няма голяма цена. Важното е да го употребите разумно. Ако намерите страна, дето подобни неща още не са известни, те ще ви донесат щастие.
След смъртта на бащата големият син тръгнал по света с петела си, но където и да отидел, петелът бил вече известен. В градовете го виждал още отдалеко по кулите, дето се въртял наспротив вятъра, а по селата го чувал да кукурига във всеки двор и никой не се дивял на неговата птица. Ето защо той не можел да се надява, че петелът ще му донесе щастие.
Но най-сетне се случило да попадне на един остров, дето хората никога не били виждали петел, а също така не умеели да разпределят времето си. Знаели наистина кога било сутрин и кога вечер, но през нощта, ако не спели, никой не можел да се оправи в тъмното за времето.
– Вижте – рекъл им той – каква горда птица! Носи рубиненочервена коронка на главата, а на нозете има шпори като истински рицар. Ще ви повиква три пъти през нощта в точно определено време и като ви повика за последен път, да знаете, че слънцето скоро ще изгрее. Обади ли се пък посред ясен ден, времето сигурно ще се развали.
Това много се харесало на хората. Те не спали цялата нощ и слушали с голяма радост как петелът обаждал високо и ясно времето в два, в четири и в шест часа. Попитали го може ли да им продаде птицата и колко иска за нея.
– Горе-долу толкова злато, колкото може да носи едно магаре – рекъл той.
– Нищо пара за такава скъпа птица – викнали всички и на драго сърце му дали исканата цена.
Когато се завърнал с богатството у дома си, братята му се смаяли и средният рекъл:
– Тогава и аз ще тръгна по света да видя дали не мога да продам косата си също така изгодно.
Но скоро загубил надежда, защото на всяка крачка срещал селяни, които също като него носели коси на рамо. Ала накрая все пак попаднал на един остров, дето хората не знаели какво е коса. Когато там житото узрявало, те докарвали топове пред нивите и поваляли стръковете със стрелба. Но тази работа била много несигурна: един стрелял високо над класовете, друг улучвал не стръковете, а самите класове и ги разпилявал на вятъра, пък и на всичко отгоре стрелбата дигала нетърпим шум.
Ала средният брат запретнал ръкави и почнал да коси тъй тихо и тъй бързо житото, че хората зяпнали от почуда. Съгласни били да му дадат за косата всичко, каквото поиска. И му дали кон, натоварен с толкова злато, колкото можел да носи.
Тогава и третият брат решил да намери добър купувач за котката си. С него се случило същото: докато стоял на сушата, не постигнал нищо, защото навсякъде имало толкова много котки, че хората обикновено давели новородените котенца в реките. Накрая заминал с кораб за един остров и там за щастие никой още не бил виждал котка. Мишките били се наплодили тъй, че просто танцували по масите и столовете, все едно дали стопанинът си бил в къщи, или не. Хората пищели страшно от тая напаст, но и сам царят в двореца не знаел как да се отърве от нея. Мишките цвъртели на всички страни и изгризвали всичко, каквото успявали да докопат.
Но ето че котката тръгнала на лов, скоро очистила няколко зали от мишките, и хората помолили царя да купи чудотворното животно за царството. Царят на драго сърце дал на момъка каквото поискал: един катър, натоварен със злато. Така и третият брат се завърнал у дома с голямо съкровище.
Котката се забавлявала чудесно с мишките в царския дворец и изподавила толкова много от тях, че хората вече не могли да ги броят. Но след толкова работа накрая се сгорещила и ожадняла. Спряла се, дигнала глава и измяукала:
– Мяу, мяу!
Царят и цялата му придворна свита чули тоя странен звук и толкова се изплашили, че побягнали от двореца навън. На двора се състоял коронен съвет: какво най-разумно би могло да се направи. Накрая взели решение да изпратят при котката вестител, който да я покани да напусне доброволно двореца, в противен случай щели да я изгонят насилствено. Съветниците рекли:
– Предпочитаме да страдаме от мишките, с тая напаст вече сме свикнали, отколкото да търпим тоя звяр, който застрашава живота ни.
Един паж се изкачил горе и попитал котката ще напусне ли доброволно двореца. А котката, която била ожадняла още повече, отвърнала само:
– Мяу, мяу!
Пажът разбрал "не, не" и предал отговора й на царя.
– Добре – рекли съветниците, – тогава ще употребим сила.
Докарали топове и почнали да стрелят по двореца, докато го подпалили. Когато огънят стигнал до залата, в която била котката, тя скочила благополучно през прозореца навън, но обсадителите не спрели стрелбата, докато не изравнили двореца със земята.