Чуй всички приказки

Веднъж един човек, който не бил надарен с особено силен ум, го измъчвала жажда и той търсел вода. Като видял маранята, помислил си, че това е вода, затичал се в нейната посока и стигнал до река.
Спрял се до реката и загледан във водата, започнал да я наблюдава, но не пиел. Околните го попитали: "Мъчеше те жажда и ти бързаше към реката. Сега си до водата, защо не пиеш?" Глупакът отговорил: "Благородният мъж трябва да пие до дъно, значи аз трябва да изпия цялата река. Но в нея има страшно много вода, ние даже заедно няма да можем да я изпием. Затова не пия."

Някога един велик крал имал министър. Той изпаднал в немилост и за наказание кралят заповядал да го затворят на върха на една много висока кула. Заповедта му била изпълнена и министърът останал там, обречен да загине. Той обаче имал вярна жена. През нощта тя се промъкнала в кулата и попитала мъжа си дали може да му помогне по някакъв начин. Министърът помолил жена си да дойде отново следващата нощ и да донесе дълго въже, здрав канап, кълбо прежда, копринена нишка, бръмбар и малко мед. Много учудена, добрата съпруга се подчинила на мъжа си и донесла исканите неща. Мъжът й заповядал да завърже здраво копринената нишка за бръмбара, след това да намаже с мед мустачките му и да го сложи на стената на кулата с главата нагоре. Тя изпълнила всичко и бръмбарът тръгнал на дълго пътешествие. Усещайки пред себе си миризмата на мед и желаейки да го достигне, той пълзял напред и все по-напред, докато накрая стигнал върха на кулата, където министърът го хванал и така се сдобил с единия край на копринената нишка. Тогава той заповядал на жена си да привърже другия край на нишката към преждата и като изтеглил единия й край при себе си, повторил същата история с канапа и накрая – с въжето. Останалото било лесно: по въжето министърът се спуснал от кулата и избягал.

Жената на Чжуан Дзи умряла и Хуей Дзи дошъл да я оплаква. Чжуан Дзи седял и пеел песни, като биел дайре. Хуей Дзи казал:
– Да не оплакваш покойната, която е доживяла с теб до стари години и е отгледала децата ти, това е прекалено. Но да пееш песни, биейки дайре, това вече на нищо не прилича!
Не си прав – отговорил Чжуан Дзи. – Когато тя умря, можех ли първоначално да не се опечаля? Скърбейки аз започнах да мисля какво е била тя в началото, преди да се роди. И не просто преди да се роди, а преди да стане тяло. Но не просто преди да стане тяло, а преди да бъде даже дихание. Аз разбрах, че тя е била разпръсната в пустотата на безбрежния хаос. Хаосът се превърнал – и тя станала дихание. Диханието се превърнало – и тя станала тяло. Тялото се превърнало – и тя се родила. Сега е станало ново превръщане – и тя умря. Всичко това се променя едно друго, както се сменят четирите годишни времена. Човекът обаче е погребан в бездната на превръщанията, като в покоя на голяма къща. Да плачеш и да нареждаш за него – значи да не разбираш съдбата. Ето защо аз престанах да плача.

В дзенхрам можел да се отбие всеки странстващ монах, на когото се удавало да спечели диспут за будизма срещу някой от живеещите в него. Ако претърпял поражение, му се налагало да продължи напред.
В един храм в северна Япония живели заедно двама братя монаси. Големият бил учен, а малкият – глупав и едноок. Веднъж странстващ монах поискал приют, предизвиквайки ги, както се полага, на диспут за тънкостите на учението. Уморен от занятията през деня, големият брат заповядал на малкия да отиде вместо него. "Иди и предложи да дискутирате мълчаливо" – предупредил го той.
Младият монах и странникът влезли в храма и седнали там. Скоро пришелецът станал и влизайки при големия брат, казал:
– Малкият ти брат е невероятен човек, той спечели диспута.
– Разкажи ми как стана това – помолил големият.
– Първо аз вдигнах един пръст – започнал странникът, – представяйки Буда, просветления. Той вдигна нагоре два пръста, обозначавайки Буда и неговото учение. Тогава аз вдигнах три пръста, символизирайки Буда, учението му и неговите последователи, живеещи в хармония. На това той размаха под носа ми свит юмрук, показвайки, че всичко произлиза от едно и също осъзнаване. Затова той ме победи и аз не мога да остана повече тук.
Като казал това, пътникът си тръгнал.
– Къде е той? – попитал малкият брат, втурвайки се в помещението.
– Разбрах, че си го победил.
– Не го победих, но затова пък сега ще го надвия!
– Я ми разкажи за диспута.
Едва ме зърнал, той веднага вдигна един пръст, нагло намеквайки, че имам само едно око. Тъй като е чужд човек, реших да бъда вежлив с него и вдигнах два пръста, поздравявайки го за това, че има две очи. Тогава този безсрамен негодник вдигна три пръста, показвайки, че имаме всичко на всичко три очи за двамата. Тука освирепях и тъкмо щях да го набия, когато той избяга.

Една жена се обърнала към Настрадин Ходжа за съвет:
– Най-почтени, имах един мъж. Той така ме навикваше. Сега съм с втори, а той всеки ден ме бие. Какво да правял Посъветвайте ме как да се спася от побоите.
-Дъще, моли се на Аллах, да му даде дълъг живот! -отговорил Ходжа.
– Как така? – учудила се жената.
– Първият мъж те е навиквал, този те бие. Ако умре вториян и ти се омъжиш за трети, той направо ще те убие. 3атова понасяй търпеливо побоите и се моли на Аллах вторият ти мъж да живее по-дълго.

Един гуру давал наставления на своя ученик:
– Единствено Бог е твой, никой друг не ти принадлежи.
Ученикът удивено го попитал:
-А майка ми, жена ми, които така се грижат за мен, които ме обичат и са така нещастни, когато не ме виж¬дат, те са мои нали?
Учителят отговорил:
-Тук грешиш. Аз ще ти покажа, че нито една от тях не те обича истински. Не вярвай нито за миг, че твоята жена или майка ти ще жертва живота си за тебе. Можеш да опиташ, и ще видиш. Иди си у дома и се престори, че чувстваш страшна болка, а аз ще дойда и ще ти покажа какво да правиш нататък.
Ученикът направил така, както му било казано. Извикали лекари, но нито един не можел да му донесе облекчение. Майка му изглеждала много измъчена и въздишала. Жена му и децата плачели. В този момент влязъл гуруто.
-Тази болест е много сериозна – казал той. – И аз не виждам никакъв начин да се спаси болният, освен ако някой не се съгласи да даде живота си за него.
При тези думи на лицата на всички се изписал ужас. Учителят, се обърнал към старата майка с думите:
-Да живееш или да умреш, не е ли все едно за вас на вашата възраст, ако загубите сина си, който храни вас и цялото семейство. Ако можете да дадете за него живота си, то аз бих могъл да го спася. Ако вие, майката не можете да принесете тази жертва, то кой още на све-та ще поиска да го направи?
Но старата жена, запъвайки се, проговорила през сълзи:
-Отче, готова съм да направя всичко, което заповядате, за да спася сина си. Но как да напусна малките дечица? Това е моето нещастие – децата стоят на пъ-тя ми и аз не мога да се съглася.
Слушайки този разговор между гуруто и майката на мъжа си, жена му, горчиво плачейки и обръщайки се към своите родители, казала:
– Заради вас, скъпи мамо и татко, аз не мога да направя тази жертва.
По този начин всеки си намерил причина. Тогава гуруто се обърнал към ученика си с думите:
– Виждаш ли, никой не е съгласен да даде живота си за теб. Сега разбираш ли какво имам предвид, когато казвам, че никой не ти принадлежи?

Има два случая, в които Господ не може да не се усмихне.
Когато човек е тежко болен и смъртта е близо, а лекарят казва на майката на болния: "Не се бойте, аз ще го спася", той забравя, че в основата на всяко събитие от живота или смъртта лежи волята на Бога. И чувайки неговите думи, Господ се усмихва, мислейки си: "Колко глупав трябва да е този човек, който се хвали, че ще спаси живота на пациента си, който умира по моя
воля."
И още Господ се усмихва, когато двама братя си поделят собствеността. Те измерват земята и казват: "Тази част е моя, а тази – твоя." И Господ се усмихва, мислейки си: "Цялата вселена ми принадлежи, но тези глупави братя казват: "Тази част е моя, тази – твоя."

Един млад човек попитал равина: "Чували сме, че в миналото, в старите златни дни, се случвало хората да видят Бога със собствените си очи, да се срещнат с Бога. Случвало се е Бог да ходи по земята. Случвало се е да нарича хората с техните имена. Бог бил много близко. Какво става сега? Защо ние не можем да го видим? Защо той се крие? Къде е отишъл той? Защо е забравил земята? Защо повече не ходи по земята? Защо вече не държи за ръката хора, препъващи се в тъмнината? По-рано се е случвало да го прави."
Старият равин погледнал ученика и казал: "Сине мой, той и сега е там, където е бил, но хората са забравили да се покланят достатъчно ниско, за да го видят."

Веднъж един човек отишъл в града при велик мъдрец. Изяснило се, че мъдрецът живее във вехта съборетина в покрайнините. В жилището му нямало нищо освен продънено легло и затрупана с книги маса, зад която старецът седял, потънал в четене. Гостът се обърнал към него с въпрос:
– Къде живее мъдрецът?
– Вие търсите мен – обяснил старецът. – Какво толкова ви учуди?
– Не разбирам. Вие сте велик мъдрец, имате много ученици. Името ви е известно в цялата страна. Би трябвало да живеете в дворец.
– А вие къде живеете? – попитал старецът. -Живея в имение – в голям, богат дом.
– А как си вадите хляба?
Гостът разказал на собственика на съборетината, че той е търговец и два пъти годишно пътува до големия град за стока, която след това препродава на търговците на дребно. Старецът го слушал внимателно, след което се поинтересувал къде отсяда в големия град.
– В една стаичка в малка страноприемница – отговорил той.
Ако някой ви посети там, в тази малка стаичка, той би могъл да попита: "Защо вие, състоятелен човек, живеете в такава бедна стаичка?" А вие бихте могли да отговорите: "Аз съм тук за малко. Тук имам всичко, което ми е необходимо. Елате в истинската ми къща, и ще видите, че тя е съвсем различна." Същото би било справедливо и за моето пристанище. Аз съм тук само за малко. Този материален свят е само път. В истинския ми дом всичко изглежда различно. Елате в духовното ми жилище – и ще видите, че живея в дворец.

Някога, много отдавна съществувал град, състоящ се от две паралелни улици. Веднъж някакъв дервиш преминавал от едната улица на другата и жителите на тази улица забелязали, че очите му са пълни със сълзи. "Някой е умрял на съседната улица!" -извикал един от тях и веднага всички деца, които играели наблизо, подели Вика.
Всъщност дервишът плачел, защото малко преди това чистил лук.
Викът се разраствал и скоро го чули и на съседната улица. Жителите и на двете улици били така опечалени и изплашени, като си въобразили, че при съседите им се е случило нещастие, че не се решили даже да се поинтересуват помежду си за причината за вълнението.
Един мъдър човек, опитвайки се да ги успокои, посъ¬ветвал и едните, и другите да се поинтересуват един от друг какво се е случило. Твърде възбудени, за да вникнат в съвета му, те отговорили: "Нали и така знаем, че съседите ни са постигнати от голямо нещастие."
Това известие се разпространило подобно на пожар и скоро никой от жителите на града не се съмнявал, че някой е обречен.
Малко дошли на себе си и всички решили да напуснат тези места, като така спасят живота си.
И ето, жителите на града изцяло се евакуирали. Минали сто години. Градът все още е пуст, а недалеч от него има две села. Жителите и на двте села от поколение в поколение предават легенда за това, как някога навреме избягали от обречения град, в който живеели, и се спасили от неизвестно бедствие.