Чуй всички приказки

На несправедливо хвърлен в затвора тенекеджия позволили да получи молитвено килимче, изтъкано от жена му. Всеки ден той се просвал на него в молитва. След известно време казал на своите тъмничари:
-Аз съм беден и лишен от дрехи, а и вие получавате нищожно заплащане. Но аз съм тенекеджия. Донесете, ми метал и инструменти и аз ще майсторя малки неща, които вие ще можете да продавате на пазара. Така всички ще имаме изгода от това.
Тъмничарите се съгласили и скоро те и тенекеджията започнали да получават пари, с които си купували храна и всичко необходимо.
Веднъж, когато тъмничарите се приближили до ки¬лията, вратата била отворена, а затворникът го нямало.
След много години, когато невинността на тенеке-джията била доказана, човекът, който го изпратил в затвора, го попитал как е успял да избяга, какво вълшебство е използвал. А той отговорил:
– Цялата работа е в шарката и в шарката вътре в шарката. Жена ми е тъкачка. Тя намери човек, който направил ключалката на вратата на килията и взе чертежа от него. Тя го втъка в килимчето в това място, до което аз се докосвах по пет пъти на ден по време на молитва. Аз съм работил с метал и шарката ми се стори подобна на устройството на ключалка. Измислих планът с правенето на разни неща, за да си набавя метал за ключа и избягах.

Веднъж един демон седял в образ на човек и си клател краката. Виждащ с духовни очи го попитал: 
– Защо нищо не правиш?
Демонът отговорил:
– Нищо не ми остана да правя вече, освен да си клатя краката.: хората правят всичко по-добре от мен.

Един собственик поканил майстор да боядиса лодката му. По време на работа лодкарят забелязал дупчица на дъното, запълнил я, завършил боядисването, взел парите и си тръгнал. А на другия ден при него дотичал собственикът на лодката.
– Ето ви парите за поправката – казал той и протегнал кесия със злато.
– За какво? – учудил се майсторът. – Аз получих повече от достатъчно!
– Да – потвърдил собственикът. – Но това бяха парите за боядисването на лодката, а тези ти ги плащам за ремонта.
– За такава дреболия? – изумил се лодкарят. – Това не ми отне много време. Даже не бях си и помислил да искам пари за такава дреболия…
– Тази дреболия, както я наричате вие – отговорил собственикът на лодката, – спаси живота на децата ми. Аз бях забравил за дупката, разплатих се с вас и заминах по работа. А децата през това време взели лодката и отплували в морето. Бях отчаян, помислих, че са загинали! Когато децата се върнаха благополучно, се изясни, че дължим тяхното спасение на вас…

В една ковачница ремонтирали два плуга. Те изглеждали еднакви. Единият от тях останал да стои в ъгъла на плевнята. Животът му бил по-лек от този на другия плуг, който селянинът натоварил на другата сутрин на каруцата и докарал на полето. Там той станал красив и блестящ. Когато двата плуга отново се срещнали в плевнята, с учудване се погледнали един друг. Плугът, който не влизал в работа, бил покрит с ръжда. Със завист гледал той блестящия си другар.
– Кажи, как стана толкова красив? На мен ми беше толкова добре в тишината на плевнята да си стоя в моя ъгъл.
– Това бездействие те е развалило, а аз станах красив от труда.

Един владетел след държавен съвет взел глинената ваза и я разбил пред очите на всички. Когато го попитали за значението на направеното, той казал: "Напомням за непоправимостта." Когато разбиваме най-простия предмет, ние все пак разбираме непоправимостта, колко непоправими са мислените дейния!

Веднъж Настрадин Ходжа помолил жена си да приготви много халва и й дал всичко необходимо за това. След това изял почти всичката халва.
Посред нощ Ходжа събудил жена си.
– Хрумна ми важна мисъл.
– Каква?
– Донеси ми остатъка от халвата и ще ти я кажа. Жената донесла халвата и повторила въпроса си. Но Настрадин първо се справил с халвата, а после казал:
– Дойде ми наум, че човек никога не бива да си ляга да спи, преди да е изял всичката халва, приготвена през деня.

Когато Господ, обкръжен от тълпа небесни жители, провъзгласил: "Ще направим човека по свой образ и подобие", пред Божествения престол се явила Истината, поклонила се и казала: 
– Не създавай човека, защото той ще бъде изпълнен с лицемерие и лъжа.
Но след нея пред трона се изправила Милостта и помолила да го създаде – милосърден и добър. След това се явил мирът и замолил:
– За какво ти е този зъл и коварен човек?
Но Правосъдието се изправило и казало:
– Сътвори го, защото той ще се застъпи за бедния, ще защити осиротелия и злочестия.
Като изслушал това, Господ взел Истината и я хвърлил на земята.
– Защо правиш това – попитали ангелите. – Та нали Истината е твоят печат!
И отговорил Господ:
– Човекът ще върви по пътя на Истината, ще я заобича с цялата си душа, и тогава ще се възнесе отново при мен.

Абу Наджим посетил обществото на един от последователите на суфизма, известен под името Далил.
Далил казал: "Вижте как ние в нашия орден разсъждаваме за красотата на Божествената любов! Погледнете как се предаваме на суровия аскетизъм и себеотричане! Погледнете как четем класиците и повтаряме изказвания, как подражаваме на деянията на Великия избраник! Погледнете какво уважение сме спечелили: навсякъде ни се възхищават, смятат ни за образец и ние действително зидаме основата на здраво здание!"
Абу Наджим не казал нищо. Той изпратил един от учениците си – Атийя, да открие в един от градските квартали молитвен дом, където се провеждали без прекъсване религиозни служби. Много от учениците на Далил, приучени към религиозните обреди, жадувайки за повече, напуснали своя майстор и се устремили към новия светия. След това Абу Наджим поръчал на един невеж безбожник да открие ефирна текия с особена структура, под блестящите сводове, на която се четели проповеди и се декламирали опияняващите думи и поеми на Божествената любов. Друга част от учениците на Далил се Устремили натам, завладяни от чудото. После Абу Наджим отворил школа, където се практикувало ритмичво въртене под ръководството на най-изявения мошеник в Самарканда и много от учениците на Дапил, подмамени от новото течение, намерили удовлетворение във вълнуващите усещания от присъствието там. Някои да¬же предполагали, че резултатът от тази практика е правенето на чудеса.
Като не се удовлетворил с това, безжалостният Абу Наджим поръчал на един тесногръд църковник денем и нощем да чете изказванията и да описва деянията на древните майстори, като към тази декламация прибавял обширни откъси от суфистките класици. Още една част от последователите на нещастния Далил се присъединили към този "светец" и поглъщали това, което им давал той. Последният акт бил откриване на Дом на повторенията, в който Абу Наджим предлагал твърда практика на суров аскетизъм и настоявал за огромни жертви от страна на всички, които го посещавали. В стените на дома се тълпели принцове и селяни, богати и бедни, търговци и чиновници, които гръмко изисквали изпитания и желаели да бъдат подложени на страдание в името на благородна цел.
От стотиците ученици на Далил само трима останали верни на своя учител. Абу Наджим отишъл при него в манастира и казал: "Аз направих всичко, каквото можах, за да покажа теб на теб. Сега ти остава само да изпиташ тези тримата: действително ли са последователи на нещо, или са с теб по навик и от сантименталност, или – а то е твърде възможно, да са с теб, напук на общото поведение, което може да се очаква от някои при определени обстоятелства."
Далил се хвърлил в краката на истинския Учител и казал: "Сега, когато разбрах, че страдам от дребно тщеславие и че моите ученици са излъгани и са жадни за фокусници, мога ли да имам поне слаба надежда да стана ваш последовател?"
Абу Наджим отговорил: "Докато си убеден, че изпитваш неприязън към тщеславието и че не получаваш удоволствие от това, че другите разчитат на теб, не можеш. Това, което ние трябва да продаваме, ни е поверено от стопанина. И то не следва да бъде давано за такова жалко заплащане като физическото страдание, парите, които хората искат да заплатят, за да придобият нещо, или за чувствено удоволствие, възприемано като служене на Бога."
Далил казал: "Но традицията не казва ли, че да се жертваш, е достойно?"
Абу Наджим отговорил: "Това е било казано на хора, които вече са преодолели тщеславието. Ако не си направил първата крачка, как можеш да се опиташ да направиш втора?"

Какъв е вкусът на твоето блаженство? – някой попитал Буда.

На смъртния си одър един дзенучител повикал най-близкия си ученик и извадил изпод възглавницата една книга. На всеки било интересно какво представлява тази книга, тъй като той никога и на никого не позволявал да погледне вътре. Понякога учениците нощем над-ничали през ключалката и виждали как той я четял.
Учителя никога не оставял стаята си незатворена и никога не позволявал да влизат в нея без него. Така че никой не бил виждал какво съдържа книгата.
И ето че той извикал най-близкия си ученик и казал:
– Пази тази книга. В нея е всичко, на което съм ви Учил. Пази я така, както видя да я пазя аз. Тя ми беше дадена от моя учител. Сега аз я предавам на теб. Тази книга е наследство.
Ученикът взел книгата и я хвърлил в огъня. Всички останали не могли да повярват на това. Били Ужасени. Но учителят сложил ръка на главата на ученика и го благословил. Той казал: "Ти разбра. Ако беше съхранил книгата, ти не би бил мой ученик. Всъщност в та-зи книга нямаше нищо. Тя беше празна. Ти я изхвърли. Добре. Ти си разбрал моето учение. Никой не бива да следва никого. Всеки трябва да върви надълбоко в собствената си душа."