Чуй всички приказки

Подопа планина – „Родината" на Орфей и китените халища е пленявала всеки, който стъпи в дебрите й. Чуваме напеви от лирата на вълшебния певец Орфей! Поплискват ни водите на река Арда…
Водите на река Арда се провират под скалист мост, който се знае като „Дяволски мост". Едно предание гласи, че божественият Орфей често сядал на камъка и се наслаждавал на тихия ромон на реката, която му редяла вълшебна музика. Един ден той видял, че под нозете му реката е побесняла. Тя скачала стремглаво надолу и грохотът й потъвал някъде вдън земята, сякаш хиляди невидими пищялки въртели водата в дяволски хоровод под скалата. Слънцето се стрелнало през облака от водни пръски и сътворило най-чудния мост от цветна дъга!
– Дяволска работа – рекъл певецът. И оттогава никой вече не го видял на скалата!

Народният певец вярвал, че Марко Кралевити не е умрял. Той ще се върне някога и затова запял и заразказвал – ето какво:
Един пътник от Царибродско тръгнал по белия свят печелбарство да дири. Пътувал той по суша и по вода, колко време – не се знае. При едно корабокрушение корабът го изхвърлил на един бряг.
Съгледал нещастникът една пътека и тръгнал по нея. Вървял, колкото вървял и пътеката го отвела пред една яма. Пред ямата лежали две мечки. Това били две страшни хали. Пътникът влязъл в ямата и видял там Крали Марко. Очите му били толкова големи, че приличали на прозорци. Мустаците му – великански. Марко попитал странника как го е намерил – когато дори пиле не знае къде се е скрил. В първия момент пришълецът не разбрал какво му казва юначагата. Тогава той му заговорил с прилепски слова и се разбрали. Гостът бил от Брезнишко, а юнакът – от Прилеп!
Марко нагостил българина с хляб и вино и го завел в една пещера. Там той видял коня му вързан, а сабята му била забита в скалата.
Рекъл съм – продумал Марко, – че когато сабята сама излезе оттам, тогава аз ще се появя на белия свят и ще ида по моята земя!
Сабята била излязла до половината.
Когато гостенинът заспал, Марко Кралевичи наредил на халите да го отнесат там откъдето е дошъл. Но, да не го погубват. Понесли го те, докато още спял и го оставили под една круша. Като се събудил, той познал своето село, но не можал да каже къде е видял и къде живее Крали Марко.
Халите му казали само, че когато има много жито, те се превръщали на орли и дохождали до крушата и събирали берекета!

От дядо си помня. В наше село имало овчарче. Горан му думали. Помнили го някои. Често пасяло стадото си ей там, до високата скала. Избирало си удобно място върху нея и дълго свирело на кавал. Отвисоко се виждали овцете, та можело дори да ги преброи. А опитат ли се овцете да се отлъчат, момчето им подвиквало дружелюбно и отново пръстите му заигравали по дупките на кавала. Под скалата бистреело малко езеро. Във водата му се оглеждали бухлати върби. Като венец го обграждали незабравки, омайниче и жълта ружа.
Един ден, както си свирело, момчето чуло нежен глас да му приглася. Стаило дъх, огледало се – никой нямало наоколо. Царяла тишина. То пъргаво слязло от скалата и там, на зелената морава, съгледало момински премени. Когато приближило езерото, що да види! Като миражно видение плували в огледалните води три дивни хубавици. Буйно разпилените им коси греели като златни. Стъписал се момъкът от хубостта им, запленен останал миг-два на брега с неудържимо желание една от тях невеста да му стане. Грабнал тогава моминските дрехи, намятани върху тревата, и побягнал. Замолили се жално девойките да им върне премените, че самодиви без самодивски дрехи не могат Да се върнат в царството си.
– Една от нас си избери, момко, а другите на воля пусни!
– Добре – казал овчарят, – но вие сте толкоз хубави, коя от вас да си поискам? Или не, нека тръгне с мен тази, която ми пригласяше на кавала.
Изрекъл това и пред него застанала най-малката – синеока хубавица със седефено лице и коси като златна коприна.
– Бъди честита, невеста да ми бъдеш! – благословил я момъкът.
– Как те викат?
– Вида – свенливо свела клепки девойката.
Сестрите й грабнали дрехите си и полетели неизвестно накъде. Те сякаш потънали вдън горите.
Завел я той вкъщи, заключил самодивските й премени в старата ракла и заживели щастливо. Невестата била уредна и въртокъщница. Градинката си подреждала с пъстри горски цветенца. Поливала ги заран рано с изворна водица и все им припявала. Когато тръгнела за вода, обръщали се хората да я погледат как кръшно стъпва. А запее ли Вида, птичките в гората стихвали, за да я послушат. Един неделен ден в селото голяма сватба се вдигнала. Събрало се мало и голямо. Залюляло се вито хоро. Хванали се да играят и стари, и млади. Само Вида настрани стояла и тъжно гледала. Не може самодива без самодивски дрехи да играе. Смилил се Горан над нея, отворил писаната ракла и метнал дрехите на рамото й, като да я дарува. Буйно хоро повела Вида. Играла, та не стъпвала на земята. Смаяни остана-ли всички. Спрели дъх да погледат. Отде се взе такава гиздост? Когато свършило хорото, в бял облак се понесла Вида нагоре и от високо едва чуто викнала:
– Либе Горане, търси ме в село Тинтява.
Помръкнал Горан от мъка. Опустял домът му, опустяла душата му. Никъде не го свъртало. Невнятен ходел из село. Всичко го теглело към Вида. Горчал му хлябът без нея. Наметнал торбичка и тръгнал да я търси. Вървял през гори, през горски усои. Реки минавал, скали с мъка превалял. Колко е вървял, не се знае, но когато мрак покрил земята, той попаднал в гъста гора непроходима. С гърди си път проправял, с ръце клони кършел. Изранен и гладен, решил да отдъхне. Още не подгънал крак и пред него застанал, като че из земята изникнал, старец с дълга доземи брада. Изплакал му момъкът своята неволя.
– Такова село Тинтява не се е чувало тъдява.
Замислил се старецът, попригладил брадата си и бързо измъкнал къс рог от пояса си. Надул го той, та проехтяла гората. Събрали се горските обитатели – животни най-чудновати, но никое от тях не знаело къде се намира село Тинтява.
– Слушай, момко, далеч трябва да е това село нечувано, но ще повървиш още толкова и ще срещнеш моя побратим с дълга брада като моята. Той ще ти покаже пътя за селото.
Така и станало. Пристигнал Горан по живо, по здраво в гората при стареца. И нему разказал мъката си. Горският владетел извадил тънкогласа свирка и духнал в нея. Остър писък процепил гората. В миг долетели хвърковати гадинки. Всички дошли на сборището, само една пеперуда още я нямало. Не след дълго и тя долетяла, но крилцето й било счупено. Тя идела оттам – от село Тинтява.
– Вземи, Орльо, на крилете си момъка – обърнал се старецът към най-силния орел, – и го отнеси в село Тинтява. Пеперудата ще ви сочи пътя дотам.
Дълго летели над гори и пропасти, докато съгледали зелена поляна, изпъстрена със ситна тинтява и с гъста зелена дъбрава. Това било самодивската поляна – това било село Тинтява.
Като луд хукнал Горан към дъбравата, където спяла неговата Вида.
– Дълго ще спи – казали сестрите й. – Далечен път е минала, още е уморена.
– Вземи това седло – повелително казала най-голямата сестра, седни на него, а Вида вземи в скута си. Ако се събу¬ди над пропасти, ще загинете и двамата. Ако ли не, ще бъдете завинаги заедно. Още не изрекла до края думите си, Горан възседнал седлото с любимата на ръце и литнал като вихър. Летели над скали, над пропасти и усои, а Вида все спяла. Събудила се едва в своя дом. Заживели отново заедно, грейнала къщата. Кавалът на Горан отново огласял родното ширине. А Вида, Вида била невеста за чудо и приказ – весела, засмяна, домокъшница. Любела тя Горана, а била му вярна стопанка и никога не помислила вече за село Тинтява.

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Те носели едно име – Сечко. Само че единия наричали Малък, а другия – Голям Сечко.
От високата планина те виждали и чували всичко, каквото ставало на земята. Усмихнела ли се Марта, погалвала гадинки и тревички. Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали весело
птичките.
Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, зер топло слънце огряло, птички се обаждали, та тревица стоката да попасе.
Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде – думал й свекърът, стар стария.
Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал старецът кога ветровете ще завият, по месеца разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога
зла зима ще вилнее.
Кърпикожусите цъфтят сега, снахо – напомнил й ста¬рецът. – Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да направи – казала невестата и подбрала овците и козите нагоре към планината.
Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо, че е жена, и тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати… Какво от това, че жена й думат!
Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на ручея.
Младата овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овците си горе в планината.

Това се случило преди много, много години, когато морето било малко и рибите нямали достатъчно място да плуват на воля, та постоянно се блъскали една в друга.
— Хубаво щеше да бъде, ако морето беше по-голямо! — казвали всички. — А сега е много претъпкано!
— Я се поотдръпни! — викала рибата-треска на един рак.
— Престани да се блъскаш! — сърдели се сардините на огромния кит, който плувал покрай тях.
— Внимавайте къде стъпвате! — викали стридите на няколко омари, които се придвижвали покрай тях.
Най-мъдрата риба в морето била една стара баба херинга и тя непрекъснато мислела.
„Ако морето беше по-голямо, нямаше да бъде така натъпкано и щеше да има място за всички риби. Чудя се какво ли може да се направи? Как да стане морето по-голямо?"
Дълго мислила баба Херинга. Най-сетне измислила един план, изплувала на повърхността, подала си главата от водата и извикала на слънцето:
— Моля ти се, слънце, иди и огрей другата страна на света!
— Още е много рано да огрея другата страна на света! —отвърнало слънцето.— Там е още нощ. Чакай, може пък да стане весело! Добре, бабо Херинго, ще отида! Чудно ми е, какво ли ще каже месечко?
А от другата страна на света било тъкмо посред нощ.
Месецът и звездите греели. Бухали летели. Децата спели в креватчетата си, врабчетата — в гнездата и кучетата — в колибките си.
Ето че дошло слънцето, изгряло и засветило.
Всички се събудили, прозяли се и рекли:
— Време е за ставане!
Татковците станали и се обръснали. Майките станали и приготвили закуската. Децата станали, измили се, и помогнали да се облече бебето. Врабчетата се събудили, зацвърчали, зачистили перцата си и изхвръкнали от гнездата.
Кучетата излезли от колибките си, протегнали крака и после отишли и залаяли под стълбището, или се заиграли в градината.
Почти всички били много доволни.
Само бухалите не били доволни. Те знаели, че това не е истинският ден.
— Още не е нашето време за спане! — казали те. — Никак не е прилично от страна на слънцето да става толкова рано.
И ако бухалите били ядосани, петлите направо били разгневени.
— Въобще не е за ставане, докато не сме изкукуригали! — казали те.— Слънце, веднага се махай!
— Няма! — рекло слънцето. — Харесва ми да светя тука!
Месецът още светел на небето и той също се ядосал.
— Докато свети месецът, децата трябва да спят — обадил се той. — Ти си много лошо, слънце!
— Глупости! — отвърнало слънцето. — Аз мога да светя по-ярко от тебе. Ти си един завистлив, стар месец.
Докато разговаряли, прелетяло едно облаче и си помислило:
„Не е зле да поваля сега" — и започнало да сипе дъжд. Като из ведро!
Децата, които били излязли да играят, се намокрили до кости и се разплакали, малките птички, които били станали и търсели трохички се разплакали, кучетата, които играели в градините се разплакали, бухалите — и те се разплакали.
А в същото време и от другата страна на света всички плачели, защото било още тъмно и трябвало да лежат в леглата. Така че ВСИЧКИ деца в света плачели и ВСИЧКИ майки и бащи, и бухали, и кучета, и котки, и врабчета, и таралежи, и прасета, и крави, и пеперуди, и жирафи, и слонове — всички плачели!
Ай, колко сълзи се леели!
Пеперудите плачели със ситни, дребни сълзи, децата със средно големи сълзи, а пък слоновете плачели с огромни сълзи.
Сълзите потекли в езерата и потоците, потоците се вливали в реките, а реките от сълзи се втичали в морето. И морето ставало все по-голямо, и по-голямо, докато най-сетне станало толкова голямо, че в него имало място за всички риби, да плуват без да се блъскат една в друга.
— Благодарим ти, бабо Херинго! — казали те. — Сега има много място. — И те заплували насам-натам, пляскали с опашките и си играели.
Ала морето продължавало да става все по-голямо и по-голямо и баба Херинга си помислила:
„Ако стане още по-голямо, ще вземе да прелее. Сега трябва да измисля как всички да престанат с тоя плач …"
Тогава тя изплувала на повърхността на морето и повикала петела, кацнал на оградата на един двор.
— Моля ти се, Петльо, изкукуригай колкото сила имаш!
— Дадено, бабо Херинго! — казал петелът. — Кукуригуууу!
Слънцето, което се било уморило да грее все на едно място, чуло кукуригането на петела и си рекло:
— Време е вече някъде да съмне! А, сетих се! Ще се върна
в другата страна на света и ще я огрея, както си е редно. И то се върнало, а денят и нощта почнали да се редуват, така че всички престанали да плачат, а морето престанало да става по-голямо и всички риби били много, много щастливи.
И това е краят на тази приказка!

Сред свитата на Дионис често можело да се види бог Пан. Когато Пан се родил, майка му, нимфата Дриопа, като го погледнала, хукнала да бяга. Защото той се родил с кози нозе, рога и дълга брада. Но баща му, Хермес, се зарадвал на раждането на сина си, взел го на ръце и го отнесъл на Олимп. Всички богове се зарадвали на раждане¬то на Пан и се смеели, като го гледали.
Пан не останал да живее на Олимп и отишъл в сенчестите гори, в планините. Там той пасял стада, свирейки на звучна свирка. Щом нимфите чуели чудните звуци от свирката на Пан, тичали на тълпи към него, обкръжавали го и скоро се залюлявал радостен танц. Весело лудуват нимфите и сатирите заедно с палавия козлоног Пан. Когато настане жарко пладне, Пан се оттегля в най-гъстите гори или в прохладна пещера и там си почива. Опасно е да се безпокои Пан тогава. Той бързо се ядосва и може в гнева си да изпрати на човека тежък, потискащ сън; може да се появи неочаквано и да изплаши обезпокоилия го пътник. Най-подир може да изпрати панически страх и човек да се хвърли да бяга, без да гледа пътя, през гори и планини, по ръба на пропасти, и да не види, че при това бягство всеки миг го грози гибел. Понякога Пан внушава на цели войски подобен страх и ги обръща в бягство. Но ако не е разгневен, той е милостив и добродушен. Пан закриля стадата на гърците, участва във веселбите и танците на бесните менади и е чест спътник на бога на виното Дионис.
Пан се гордеел със своето свирене на сиринга. Веднъж той призовал на състезание самия Аполон. Това станало по склоновете на планината Тмол. Съдия бил богът на тая планина. Аполон се явил на състезанието в пурпурен плащ, със златна лира в ръце и с лаврово венче на главата. Състезанието започнало със свирене на Пан. Разлели се простите звуци на неговата пастирска свирка, понесли се нежно по склоновете на Тмол. Пан завършил. Когато стихнали отзвуците от неговата свирка, Аполон ударил по златните струни на своята лира. Отронили се величествени звуци на божествена музика. Всички, които стояли наоколо, като омагьосани слушали музиката на Аполон. Тържествено звучали златните струни на лирата, цялата природа потънала в дълбоко мълчание и сред тишината се разливала на широки вълни мелодия, пълна с дивна красота. Завършил Аполон; замрели последните звуци на лирата му. Богът на планината Тмол присъдил победа на Аполон. Всички славели великия бог. Единствен Мидас не изпаднал във възторг от свиренето на Аполон, а хвалел простото свирене на Пан. Аполон се разгневил, хванал Мидас за ушите и ги опънал. Оттогава Мидас има магарешки уши, които той старателно укрива под голям тюрбан. А натъженият Пан, победен от Аполон, се оттеглил още по-навътре в горския гъсталак; често се разнасят оттам изпълнените с печал нежни звуци на неговата сиринга и младите нимфи с любов се заслушват в тях.

В началото нямало земя и хора. Навсякъде се простирало само безкрайно море. Господ живеел в небето като птица. Бил сам в цялата вселена – нямал никого за другар, с който да разговаря и да прекарва времето си по-весело.
Веднъж Господ прелетял над водата и видял сянката си, отразена във вълните. Извикал й „Стани!" и сянката се изправила пред него като човек, но това не било човек, а Дяволът. Господ се сдружил с него и станали приятели. Един път Господ рекъл на Дявола:
– Хайде да направим земя и хора!
– Да направим – отговорил Дяволът, – но откъде да вземем пръст?
– Под водата има пръст – рекъл Господ. – Влез в морето, та извади малко!
Дяволът се спуснал на дъното и гребнал с ноктите си малко пръст. Господ я хвърлил върху водата и тя станала на земя. Отначало била малка като тепсия, а после пораснала колкото харман. В средата й Господ посадил Дървото на живота, което веднага пораснало голямо. Той вързал на един от клоните му златна люлка и започнал да се люлее. По едно време затворил очи и заспал.
Дяволът се промъкнал дебнешком, откачил люлката заедно с Господа и намислил да го хвърли в морето, за да го удави. Тръгнал към водата, а земята взела да расте. Дяволът не намерил края й, затова поел в обратната посока, но пак не стигнал до водата.
Тогава опитал и на трета страна и като пак не успял, оставил оспод на земята и легнал до него. Като затворил очи, му хрумнало, че остава още и четвърта посока. Взел Господа и отново го понесъл към водата, но пак не стигнал до нея. Земята вече пораснала дотолкова, че нямала край. Тогава Дяволът разбудил Господа:
– Стани, Господи, да благословим земята. Виж колко порасна тя!
– Когато ти ме носи на четирите страни, за да ме хвърлиш във водата и направи кръст с мене, аз благослових земята – казал Господ.

В полите на Пирин планина, в малкото село Ораново, живеели двама братя, два змея. Живеели те мирно и тихо, живеели си братски и пазели селото от пакости.
По едно време селяните взели да се оплакват, че някоя хала обирала житата по нивите и гроздето по лозята. А също и млякото по овцете и кравите се губело. Братята-змейове забелязали, че и от техните ниви житото намалява, че някой дои млякото и от техните овце и крави.
Търсили братята цяло лято из полето, обикаляли планината, ни¬къде не можали да открият халата.
В селото имало една мома на име Гюргя. Живеела тя накрай селото в една къщица сама-саменичка, без майка и баща, без роднини. Растяла тя и от ден на ден все по-грозна ставала. С никого не дружала, на хоро не се хващала, на седенки не отивала.
Често, често се губела из полето, из планината и никой не знаел къде ходи. И започнали другите моми да я дебнат, да видят къде ходи и какво прави. Веднъж Гюргя белила платно самичка на реката. Тихо и неусетно се приближили зад нея момите и останали смаяни. Босите крака на Гюргя били покрити с люспи като на риба. Побягнали момите от страх.
От уста на уста се разчуло това в селото. Чули и братята-змейове и се сетили, че Гюргя е халата, че тя обира полето и млякото. Започнали змейовете да я дебнат. Досетила се Гюргя, че те я следят и взела да се крие още повече.
Минала зимата. Дошла пролет. Стопили се снеговете, раззеленила се планината, оживяла гората, запели птичките, събудило се полето. Заблели агънцата и по цял ден припкали край майките си.
Но дошъл и денят, когато делят агънцата от майките им, за да не бозаят повече. Този ден хората отбелязвали като голям празник. Събрали всички овце да пасат заедно и изпратили братята-змейове за овчари – да пазят стадото от халата.
Към пладне цялото село: моми, момци, булки, жени и мъже, всички тръгнали с менци към планината. В тоя ден хората доели овцете заедно и млякото се деляло по равно на всяка къща от селото.
Тръгнали всички, не тръгнала само Гюргя. Страх я било от овчарите змейове. Тя знаела силата им и се страхувала от тях. Другите моми молили Гюргя да дойде с тях, но тя не искала. Най-сетне след дълги молби и увещания и тя се съгласила, пременила се и тръгнала с тях.
Стигнали в гората. Спуснали се момите и момците с песни и смях. Брали здравец, вили китки и венци, кичили глави.
Смях, вик и песни разлюлели планината. Не тичала по здравеца, не брала цветя, не се радвала само Гюргя. Тя отдавна съгледала насреща в планината как се белее като бял облак стадото овце. А там имало хиляди и хиляди овце с мляко. Притъмняло пред очите й, забравила се, дъхнала, смукнала и изсмукала всичкото мляко от цялото стадо.
Другите моми потърсили Гюргя и когато я видели, пръснали се от страх като пилци. Тя била погрозняла, надула се като мях и не можела да се мръдне.
Братята-змейове познали веднага, че млякото от овцете е изсмукано. Огледали наоколо и съгледали Гюргя при здравеца. Единият брат полетял направо към нея, а другият се спуснал да пресече пътя й.
Помъкнала се халата надолу из долината и побягнала. Змеят замятал стрелите си по нея. Спуснала се халата срещу него, махнала с едната плетеница от косата си и му счупила дясната ръка. Такава сила имала тя. Змеят изпуснал стрелите си. Халата побягнала край него.
Спуснал се другият брат-змей след нея с гръм и трясък. Замятал той огнените си стрели и я улучил… Халата паднала мъртва. Страшна млечна буря потекла от нея и помъкнала камъни и скали, големи колкото къщи…
И днес стърчат тия грамадни скали в долината под здравеца и се белеят отдалече, сякаш са облени с мляко. Това са същите скали и камъни, които е мъкнала млечната буря и хората от околните села ги наричат „Млечните камъни".

Ние бяхме двама братя юнаци. Отидохме в гората за дърва. На¬сякохме дърва и седнахме да си починем. Тогава брат ми рече:
— Ех, сега както сме огладнели, да има една бяла и пребяла погача, че да си я излапаме!
Додето изрече — не знам откъде доде и се търкулна пред нас една бяла-пребяла погача. Разчупихме я. Излапахме я двамата с брата.
— Ех, сега пък да има една бъклица вино, че да си го изпием! — повторно рече брат ми.
И още недорекъл — напреде ни се умъдри една бъклица с вино. Дигнахме бъклицата, изпихме я.
Очите на брата ми светнаха.
— Ех, де я сега мечката да се поборим! — рече той и още недорекъл, напреде ни се изправи една рунтава черна мечка.
Бре, ами сега? Какво да правим?
Аз имам две сърца. Едното вика „дръж!", а другото вика „беж"! Кое да послушам, кое да послушам?… Я — рекох си — да послушам второто, дето вика „беж!", и побягнах в къщи. Когато на другия ден отидох в гората да видя какво е станало — от брата си намерих един цървул, а от мечката нито косъм.

Гащатият петел разперил ръце, дигнал се нагоре, кацнал на плета и почнал да кукурига с цялото си гърло. От съседната горичка подала муцуната си кума лиса.
— Добър ден! — викнала тя. — Чух те, като кукуригаше. Чудно пе¬еш. Само не зная дали можеш да пееш тъй, както пееше някога баща ти.
— Че как пееше баща ми? — попитал петелът.
— Той стъпваше на плета с единия си крак, затваряше едното си око и почваше много силно да кукурига. Незнаен певец беше.
— И аз мога тъй! — рекъл петелът и като се изправил на един крак, затворил едното си око и изкукуригал.
— Ами можеш ли — попитала го хитро лисицата, — като стоиш на един крак, да затвориш и двете си очи и тъй да пееш?
— Мога — отговорил петелът и затворил очите си, но щом ги затворил, лисицата подскокнала и го сграбчила.
Отнесла го в горичката, стъпила върху него и се нагласила да го яде.
— Ех — въздъхнал петелът, — едно време майка ти не правеше тъй.
— Ами как правеше? — попитала лисицата.
— Тя, кога хванеше петел, преди да го разкъса, имаше обичай да си прочете молитвата. Набожна лисица беше тя.
— Аз съм също като майка си! — рекла лисицата и веднага наумила да си прочете една молитва. Дигнала набожно двата си крака нагоре, затворила си очите и зашепнала.
Петелът тъкмо туй чакал. Щом лисицата го пуснала, той пръпнал, подхвръкнал бърже и кацнал на съседното дърво.
— Гръм да те убие, надхитри ме! — рекла лисицата, облизала се, преглътнала и заминала гладна в гората.