Чуй всички приказки

Юлия Момчилова

Вече цяла година джудженцето Джуджи мечтаеше да стане Дядо Коледа.

Добре, но още си малък. Ще трябва да почакаш, докато пораснеш – опита се да му обясни Дядо Коледа. – Даже и на училище не си тръгнал, много неща не знаеш…

Знам! – намуси се Джуджи и загледа много сърдито. – Знам достатъчно, за да мога да разнасям коледните подаръци.

Така ти се струва. Но ако догодина се учиш добре, ще те взема за помощник.

Какъв помощник!?- обиди се още повече Джуджи. – Аз не искам да бъда помощник. Аз искам да бъда истински Дядо Коледа.

Джуджи беше упорито джудженце. То издебна, когато Дядо Коледа легна да поспи преди дългия коледен път, облече дебелото дядоколедово палто, нахлупи на главата си топлата дядоколедова шапка, нахлузи ските си, метна на гръб чувала с подаръците и се спусна по снежната писта в гората.
Първо се отби при катеричката.

Здравей! Аз съм Дядо Коледа! – представи се Джуджи и тържествено й подари един голям морков. Катеричката примигна озадачено и едва не се разплака, защото искаше шишарка, пълна с вкусни семенца.
След това Джуджи отиде при Зайко. Опита се да се сети какво обичат зайчетата, но не можа и накрая подари на Зайко кокалче – да си го гризка. Зайко занемя от изненада.

После Джуджи спря пред хралупата на Мецан. Мецан спеше дълбоко, похъркваше леко и сънуваше своя коледен подарък – сладък, дъхав кехлибарен мед. Но Джуджи въобще не знаеше какво най-много обичат мечоците, затова остави до главата на Мецан една голяма шишарка.

Много доволно от себе си, джудженцето реши, че е свършило добра работа в гората и слезе по стръмната пътека в селото.
В коледната нощ момченцето Зарко чакаше Дядо Коледа и не искаше да заспи, докато не го види.
Джуджи почука на прозореца, представи се: Аз съм Дядо Коледа! – и подари на Зарко жълъдче. Според него това беше най-хубавият подарък за момченцето Зарко.
После джуджето отиде при кучето Шаро и насипа в паничката му сладък дъхав мед. На прасенцето Грухчо подари шарена книжка с картинки.

Готово! Работата е свършена! – рече си Джуджи, уморен, но горд от себе си, ала като се огледа, с учудване забеляза, че никой не се радва на подаръците.
В това време Дядо Коледа се събуди и като видя, че палтото, шапката и чувалът му ги няма, веднага се досети:

Ох, ох, ох! Какви ли бъркотии е забъркал моят непослушен внук? Ох, ох, ох!
Старецът бързо подкара шейната си по следите на Джуджи. Завари всички огорчени и просълзени. И животните, и Зарко веднага започнаха да му се оплакват.

Успокойте се, успокойте се! – опита се да ги надвика Дядо Коледа. – Разбрах какво е станало. Сега ще оправим всичко.
Той извади от шейната още един чувал и всеки получи това, което обичаше, и което искаше.
А джудженцето Джуджи? Джудженцето Джуджи разбра, че не е лесна работа да си Дядо Коледа.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

Една ожадняла гълъбица с бели пера потапяше човката си в бистър ручей, когато една мравка падна от един клон във водата.
Клетата мравка напразно се мъчеше да се измъкне от тая водна лента, която в нейните очи изглеждаше цяло море.
Гълъбицата я видя, съжали я и й протегна от брега стръкче трева. Мравката се вчепка в него с крачката си и бързо излезе на сухо.
Благодаря ти, гълъбице! – каза мравката с тънък глас. – Няма да те забравя!
Но гълъбицата дори не чу тия благодарности, защото хвръкна веднага. Тя кацна на един клон, който се оглеждаше в ручея, и остана неподвижна, зарадвана, че е извършила едно добро дело.
Един немирник я видя, приближи се безшумно до дървото и опъна прашката си, за да удари с камък прелестната птица, която не забелязваше опасността. Ала малката мравка я забеляза и бързо ухапа момчето по петата.
Ах! – извика то и изтърва прашката си.
Гълъбицата литна високо в небето, но и оттам достигнаха думите на песента й: „О, колко е хубаво да правиш добро!“
А през това време мравката, поела отново пътя край ручея, си казваше:
„Какво хубаво цвете е признателността, която се ражда от стореното ни добро!“

• 

• 

Каква горда походка имаше чаплата! Тя се движеше бавно край реката върху дългите си тънки крака, горда с дългата си човка и с още по-дългата си шия, с които природата я беше надарила.
Водата в реката беше бистра и в нея плуваха безброй големи и малки рибки. Един шаран и една щука, и двете доста големи, се бяха толкова много приближили до брега, че чаплата трябваше само да потопи човката си във водата, за да ги хване.
-Ала птицата се задоволи да погледне пътем рибите и измърмори на себе си:
Сега не ми се яде, ще ям по-късно.
Лекарят й беше наредил да пази диета и от доста време тя се хранеше в определени часове.
Птицата се доближи до водата, разположена да се нахрани с шарана и щуката. Но кой знае къде бяха двете риби!
-Край брега плуваха само няколко кротушки, току-що излезли от жилищата си, скрити между камъните на дъното.
-Чаплата хвърли презрителен поглед към тия риби – те никак не я привличаха.
На мене – кротушки! – възкликна с отвращение тя. – На мене, на чаплата, такова нищожно ядене?! За каква ме вземат?
Малко по-напред плуваше сама една рибка, една съвсем малка рибка, която махаше ветрилцето на почти невидимата си опашка и подскачаше по повърхността на водата от радост, че живее.
-Как се разсмя птицата, като я видя!
О, гледай, гледай какъв дребосък! Мъчи се да повярва, че един ден може да стане голяма риба! Как плува под самата ми човка! Бих могла да я глътна в миг, но се въздържам!
Нищо не подозиращата рибка, опиянена от светлина и щастие, все повече се приближаваше до брега и до птицата.
А чаплата пак подхвана:
Рибке, излишно е да се изтъкваш: не си подходяща за обяда на една чапла. За толкова малко аз дори не си отварям човката. Чу ли ме? И тъй, бягай… и се върни при мене, когато пораснеш!
Като продължаваше да си играе във водата, рибката се отдалечи от брега.
Сега ще чакам да ми падне някоя голяма риба и ще я глътна – каза чаплата, като усещаше, че малко й премалява на стомаха. – Апетитът ми поради разходката и дългото чакане става вече глад. Да, да, няма съмнение – истински глад! Бързайте, бързайте, хубави рибки, плувайте към мене!
Но напразно чака толкова дълго. Нито една риба не дойде към брега.
Можех да се задоволя с кротушките… – въздъхна по едно време чаплата, която вече не виждаше от глад. –
Дори рибката с почти невидимата опашка сега би ми свършила работа! – измърмори след малко тя, като подхвана отново пътя си на празен стомах.
Взискателната чапла, която не искаше да се храни с малки рибки, стигна дотам, че се почувства много щастлива, като срещна един охлюв, когото лапна наведнъж и й с стори много вкусен.

• 

• 

• 

–Къде си бил целия ден, скитнико? – запита майката сина си, едно живо и май множко любопитно мишле.
–О, мамо, не ми се карай! – каза мишлето, като вдигна острата си муцунка. – Да знаеш колко много неща имам да ти разказвам!
–Обзалагам се, че си извършил някоя от твоите лудории, а, безделнико?
–Не , не, мамо! Слушай.Тая сутрин излязох от избата.Като си подтичвах по двора, изведнъж забелязах две животни, които не бях виждал досега.
–Господи! – прекъсна го изплашената майка мишка. – Какви бяха те?
–Не знам. Едното, с войнствен вид, имаше на главата си яркочервен шлем, гласът му беше остър и дързък.Какво грозно животно!Очите му бяха кръгли и зли. От време навреме разперваше над бедрото си някаква особена ръка, облечена с пера и попрехвръкваше.
–А! – възкликна майката мишка, като въздъхна с облекчение. – Ти си видяло петела! А другото животно какво беше?
–О, другото животно беше много хубаво! – каза с въодушевление неопитното мишле. – Кожата му беше от гладко кадифе, опашката му дълга и мека, имаше уши и мустаци като нас!Ако онова грозно животно не беше ме изплашило ненадейно с дрезгавото си провикване, веднага щях да се затичам натам и да се хвърля в прегръдките му!Ала аз бързо побягнах и ето ме тук!
–Клетото ми дете, добре, че си се отървало! – каза майката мишка. – Животното, което ти е харесало, крие под кадифето на краката си железни нокти – то е било котката, нашият ужасен враг, който всеки ден изяжда много любопитни и неопитни мишки като тебе.
–Бррр… – извика мишлето разтреперано. – Ами другото, грозното животно?
–Това, което ти наричаш грозно животно, е било едно невинно петле.Вярно е, че то се надува с пернатата си опашка и с червения си гребен, който прилича на шлем, но всъщност то е безобидно животно…Както виждаш, никога не бива да се доверяваш на външността, мишле мое!

• 

• 

На брега на една река стоеше рибар. Той беше хвърлил въдицата си и очакваше търпеливо някоя риба да се хване на нея.
И ето, че се хвана една сребърна рибка, една малка риба, каквато рибарят никога не беше виждал.
Колко е мъничка! – възкликна рибарят, като я разглеждаше, докато тя се мяташе в ръката му. – Но все пак ще я сложа в кошчето си: от всяко нещо има полза. Една рибка може да послужи за начало на цяло угощение, както една монета, колкото и малка да е, може да бъде началото на един милион.
Човече, изслушай ме, моля те! – промълви рибката със слаб изплашен глас.
Кой ме вика? О, ти ли си, рибке? Какво искаш от мене? Казвай! Слушам те с две уши.
Добре ли виждат очите ти, човече?
Не се оплаква, добре. Защо питаш?
Забеляза ли, че съм много малка риба?
Забелязах за съжаление!
Не предпочиташ ли да хванеш вместо мене някоя голяма щука или някоя хубава пъстърва, която да тежи кило, кило и нещо?
Иска ли питане? Разбира се, че предпочитам да хвана някоя голяма риба вместо една почти незабележима рибка като тебе.
Дребната рибка се раздвижи в кошчето, след това каза на един дъх:
Е, хубаво, щом искаш голяма риба, пусни ме във водата. Пусни ме, но веднага, моля те!
А защо да те пусна на свобода? Да не съм луд? – възкликнал рибарят.
Рибката въздъхна.
Ако ме хвърлиш във водата, след време ще стана голяма риба – каза тя. – Един ден ще можеш пак да ме хванеш и да ме продадеш на някой богаташ, който на драго сърце ще ме купи на висока цена… както виждаш, говоря ти в твоя полза. Че я си помисли: за да напълниш една чиния, ще трябва да хванеш може би стотина рибки като мене. Струва ли си трудът? Не е ли по-добре да почакаш да порасна и да ме продадеш с печалба?
Рибарят поклати глава и се усмихна:

Е, знам, че струваш малко, знам че наистина си нищо и никаква риба – отвърна той.
Значи ще ме пуснеш на свобода? – запита клетата рибка със слаба надежда в гласа.

Не. Съжалявам те, но ще те оставя в кошчето и довечера ще те опържа в тигана заедно с другите рибки, които се надявам да се хванат на въдицата ми през този ден. По-добре една дребна рибка днес, отколкото една голяма риба утре… или никога.

• 

• 

• 

• 

Стършелите откриха в един храст няколко пити хубав мед.
Ех, че сладко и вкусно нещо! – каза с възторг един от тях, като си смучеше крачето, което беше потопил в меда. – Хайде, братчета, да си присвоим тая вкусна храна! А ако дойде някой да си я иска, ще кажем, че е наша.
От небето се спусна гъст, златист облак от пчели, които се връщаха в къщичките си, след като бяха кацали върху стотици цветя.
Махайте се веднага от нашите пити! – извика разгневена пчелата майка, когато забелязаха натрапниците, които смучеха меда.
И дума да не става! – отвърнаха стършелите. – Питите са наши.
Тогава всички отидоха при осата, която минаваше в околността за строг и справедлив съдия.
Като чу как стоят работите, осата погледна пчелите, които шаваха неспокойни и след това стършелите, твърдо решили да не отстъпват.
На кого да даде правото? Самият съдия беше видял малко преди това тъмнозлатисти насекоми да се въртят с глухо бръмчене около кошера, но как да установи дали това са били пчелите или стършелите? Толкова много си приличат те!
Да направим така – каза тогава една разумна пчела на стършелите, – да се заловим за работа тук, пред осата – тя ще прецени по плода от труда ни дали ние или вие сте изработили меда.
О, не! – извикаха високо стършелите. – Ние искаме да се вярва на думата ни! Ние сме почтени!
Осата се усмихна и заяви:
Трябва да се вярва на делата, а не на думите. Медът принадлежи на пчелите.

• 

• 

С гърне мляко на глава Пиерета крачеше чевръсто и си тананикаше весело.
За да върви по-леко, тоя ден тя си беше облякла широка рокля и обула обувки без токове.
Градът не беше далече. Из пътя Пиерета си мислеше, че ще продаде бързо току-що издоеното мляко.
„С парите от млякото ще мога да купя яйца, може би стотина – пресмяташе девойката. – Ще насадя квачката, един ден яйцата ще се разпукат и от тях ще изскочат много пиленца… О, колко е хубаво да има човек толкова много пиленца! Колко е весело да ги гледаш как ходят по цял ден след квачката!
„Кло…кло…кло… – ще вика квачката. – Елате! Тук има зрънца ориз.“
А пиленцата: :Пиу, пиу, пиу… На мене, на мене, на мене!“
Колко приятно беше да мечтае човек в тая свежа утрин!
Млекарката пееше все по-весело и си мислеше: „Пиленцата ще пораснат и скоро ще напълня кокошарника, без да се охарча много. За човек, който живее като мене на село, не е трудно да отглежда пилета!
Ами ако дойде лисицата? Ах, разбойницата, навярно ще дойде да дебне кокошките ми, ала аз ще ги пазя добре и не ще й позволя да ги докосне.
Един ден ще продам най-тлъстите кокошки и ще си купя прасе. Какво хубаво прасе ще бъде то!“
Струваше й се, че вече го вижда: розово, мило, с навита опашчица. То смешно грухтеше, като се търкаляше върху сламата край обора!
Да, да, реших – тананикаше си Пиерета, – ще купя розовото прасе и ще го храня с жълъди и трици, за да стане тлъсто и дебело като бъчва! То все ще вика: „Грух, грух… гладно съм, гладно съм! Дай ми жълъди и трици!“
И вече почти няма да може да се движи, ще заприлича на планина от месо. Тогава ще е най-сгодно да го продам.
Ще го откарам на пазара с количката за зеленчук и всички ще искат да видят моето тлъсто прасе. После някой ще го отнесе у дома си, но първо ще трябва да ми даде цяла торбичка със звънтящи сребърни монети. Колко ли ще са парите? Кой знае? Във всеки случай много!
С парите в джоба аз ще се чувствам като важна дама. Ще вървя между сергиите на пазара и ще си мисля, само за едно: как да изхарча толкова много пари?
Възбудена и щастлива, Пиерета, без да усети, беше удължила крачката си. Нейната лека рокля се развяваше от вятъра, обувките й се движеха бързо и безшумно по прашния път.
Как да похарча толкова много пари? – промълви девойката. – Не е лесно да изхарчиш, както трябва, такава голяма сума. Ще трябва да внимавам да не ме измами някой мошеник.
В този миг от един обор край пътя долетя продължително мучене на крава.
Ха! – възкликна радостно Пиерета. – Вече знам какво ще купя с парите от прасето. Ще си купя крава, да, една хубава шарена крава, която ще ми дава много мляко! Но кравата не ми стига – искам и едно теленце. Кой може да ми попречи да изхарча всичките си пари и да си купя крава с теленце? Ще ги прибера в обора и всеки ден ще ги пускам да пасат в ливадата зад къщи.
Кравата ще върви бавничко и ще пасе трева край ямата, а теленцето ще тича и ще подскочи… О, колко хубаво ще бъде да го гледа човек как скача по ливадата!
И изпълнена с радост, Пиерета подскочи.
Гърнето падна сред пътя и се счупи.
Млякото се разля: то представляваше вече едно широко белезниково петно, което прахът попиваше малко по малко.
Сбогом, теленце, гдето обичаше да припкаш и скачаш по ливадата!
Сбогом, кротка шарена краво, която даваш хубаво мляко!
Сбогом, тлъста свиньо, жива планина от месо и сланина!
Сбогом, кокошки, гордост за стопанката!
Сбогом, прелестни и пиукащи пиленца!
Сбогом, яйчица!
Пиерета простена през сълзи:
Горкото ми гърне! Заедно с млякото изчезнаха и всичките ми въздушни кули! Какво ще кажат в чифлика, като ме видят, че се връщам с празни ръце?
Тя се боеше да не я мъмрят жестоко. Ала за нейно голямо учудване, след като изслушаха разказа й за станалото, всички прихнаха да се смеят.
А управителят на чифлика й каза:
Успокой се, Пиерета! В края на краищата всекиму се случва да сънува с отворени очи. Но по-добре е да внимаваме, за да не се стряскаме от хубавия сън.

• 

• 

• 

Един ден градският мишок, който беше много изтънчен и любезен, каза на полския мишок:
Приятелю, искам да ми дойдеш на обед в града. За да те накарам да дойдеш, ще ти кажа, че ще можеш да си хапнеш от най-вкусните храни, за които един полски мишок може само да мечтае.
Полският мишок отвърна:
Благодаря ти за поканата! Утре ще дойда.
И тъй, на следващия ден двамата приятели се намериха в града пред редица чинии, пълни с какви ли не вкусни неща.
Каква наслада за очите! – възкликна полският мишок, който непрестанно се възхищаваше от тия хубави храни и ги душеше.
Ще видиш колко вкусно е телешкото печено!
Много ми харесва и покривката, върху която са сложени чиниите!
Каква ти покривка! Това е много скъп източен килим! Както виждаш, аз си живея по-добре от цар. Но защо не ядеш? Избери си, което ти харесва най-много.
С голямо удоволствие!
Те се смълчаха за малко, загризали саламите и сиренето. По едно време, тъкмо се канеха да се заловят с печеното, край вратата на стаята се чу силен шум.
Тежко ни! Кой ли ще е? – пошушна полският мишок.
Може да е котаракът! Може да е стопанинът на къщата! – каза градският мишок. – Да бягаме!
Те избягаха бързо през една странична вратичка.
Като мина опасността, полският мишок каза:
Драги приятелю, довиждане! Аз се връщам в моята къщичка.
Толкова скоро? – попита другият мишок. – Забрави ли, че ни чака чудесно печено?
А, не! На драго сърце ще мина без това печено – каза полският мишок. – Наситих се на града.
Градският мишок се намръщи и каза подигравателно:
Може би моите храни не допаднаха на вкуса ти?
Не ме разбирай криво – отговори приятелят му – и чуй какво ще ти кажа: аз те моля да дойдеш на обяд у дома, на полето, утре или вдруги ден.
Градският мишок се разсмя и каза:
Ще те навестя, щом желаеш, но с какво ще ме гостиш, бедни приятелю? Знам, че ти разполагаш само с корени и семена.
Наистина аз ще те гостя с корени и семена и с някой и друг плод. Не мога да се меря с тебе по хубави ястия. Но в моята скромна къщичка никой няма да дойде да ни прекъсне обяда и ще можем спокойно да изпразним чиниите си… И тъй, до скоро виждане, драги приятелю! Позволи ми да кажа завинаги сбогом на града и на твоите царски обеди.

• 

• 

• 

В края на пролетта една чучулига си сви гнездо в нива с високо зелено жито.
Когато малките яйца се разпукаха и четири птиченца разтвориха човките си и записукаха, за чучулигата майка започнаха грижите. Тя всеки ден се издигаше във въздуха и ловко намираше храна за рожбите си, които я очакваха винаги изгладнели, като разтваряха малките си гърла.
Класовете вече бяха пожълтели, времето за жътва наближаваше, а малките чучулиги все още не умееха да хвърчат добре. Всяка заран, преди да отлети, майката чучулига поръчваше на малките си:„- Ако дойде стопанинът на нивата, слушайте внимателно какво ще каже, та после да ми го съобщите.
Един ден малките чучулиги, скрити сред живото, чуха стопанина да казва на синовете си:
Класовете са узрели. Какво чакаме, та не почваме да жънем? Хайде, идете при приятелите. Кажете им да си приготвят сърповете и утре призори да дойдат на нивата.
Когато чучулигата се завърна, завари рожбите си да плачат.
Да бягаме, мамо! – казаха те в един глас. – Утре рано ще дойдат приятелите на стопанина да жънат живото. Трябва да се спасяваме!
„Приятелите“ ли каза стопанинът? Тогава има време! – каза мъдрата чучулига. – Ето ви вечерята, деца мои! Яжте и не се бойте!
Призори жетварите не дойдоха. Ала по-късно дойде стопанинът на нивата заедно със синовете си и като минаваше край гнездото на чучулигите, каза:
Приятелите още спят, а? Чудно! За всеки случай, деца мои, изтичайте да кажете на роднините да дойдат на нивата със сърповете си утре призори…
Да бягаме веднага, мамичко! – извикаха малките чучулиги, когато забелязаха във въздуха майка си, която се приближаваше. – Стопанинът каза, че утре заранта ще дойдат всичките му роднини да жънат житото.
Щом е казал „роднините“, има още време – отвърна мъдрата чучулига.
Наистина и на другия ден никой не дойде на нивата.
Но вечерта малките чучулиги съобщиха на майка си, че стопанинът, като видял, че е безполезно да се надява на чужда помощ, решил да се погрижи за жътвата заедно със синовете си.
О, мамичко, да бягаме! Утре призори ще дойдат със сърповете!
Тоя път наистина няма време за губене! – извика чучулигата.
Младото семейство напусна бързо гнездото, скрито сред житото. Малките прехвръкваха насам-натам неуверено: повдигаха се малко и веднага падаха на земята, за да се повдигнат отново, като писукаха от страх. Майката ги насърчаваше, като пиукаше и махаше криле.
И добре направиха. На другия ден бе ожънато всичкото жито.

• 

• 

• 

• 

Една изгладняла лисица попадна под една лозница с надвиснали червени узрели гроздове.
Харесва ми цвета на това грозде – промърмори си лисицата. – Ще се опитам да го достигна с един скок.
И тя направи един скок, ала гроздето беше много нависоко и колкото и да повтаряше опита, не успя дори да го докосне с муцуната си. Тогава, за да се утеши, защото не можа да го стигне, каза ядосана: – Гроздето е много кисело… Не заслужава вниманието ми.

• 

• 

• 

•