Чуй всички приказки

Един баща имал трима синове. Двамата били едри и хубави. Третият бил нисък, дребен, с голяма глава. Казвали му Главчо. Посял бащата пшеница. Тя израсла буйна и едра за чудо и приказ. Но научило се някакво животно да влиза нощем в нивата.
Един ден бащата казал на синовете си:
— Деца, отсега нататък ще вардите по ред нивата, та дано хванете животното, що прехапва класовете.
Първата вечер отишъл най-големият син. Скрил се в житото. Седнал да чака. Чакал, чакал — няма нищо. Додрямало му се. Заспал. Събудил се по едно време, гледа — съмнало се. Отишъл си и рекъл на баща си:
— Тате, цяла нощ вардих. Нищо не можах да видя.
Втората вечер отишъл средният брат. И той вардил, докато притъмняло, па си легнал. Чак сутринта се събудил. Отишъл си вкъщи. Казал на баща си:
— Не отивам вече, татко. Цяла нощ вардих, нищо не можах да видя.
Третата вечер отишъл Главчо. Скрил се в нивата и седнал на един камък да чака. Станало среднощ. Главчо не заспива. По едно време нещо зашумяло. Гледа Главчо: хубав бял кон гази нивата и прехапва класовете.
Момъкът не се уплашил.Разпасал си пояса, направил примка и се снишил в нивата. Конят дошъл наблизо, без да го забележи. Главчо хвърлил примката на главата му и го хванал. Конят взел да се моли:
— Пусни ме, Главчо! Голяма добрина ще ти направя!
— Каква добрина?
— Ще видиш.
— Ами ще влизаш ли пак в нивата?
— Няма да влизам, Главчо.
— Ще те пусна, коньо, ала кажи ми как ще те намеря, ако ми потрябваш!
— Много лесно — рекъл конят. — Свирни три пъти и извикай: „Вихрогоне, ела тук!" — и аз тозчас ще дойда.
Главчо го пуснал.
На сутринта рано-рано си отишъл.
Братята почнали да му се смеят:
— Е, Главчо, хвана ли нещо?
— Хванах. Среднощ дойде голям бял кон. Хванах го с пояса. Даде дума, че няма вече да влиза в нивата, и аз го пуснах.
— По-малко се хвали! — рекли братята. — Ти да видиш такъв кон, ще бягаш три дена надалече!
Главчо нищо не им казал. Легнал си и заспал.
Наскоро царят разгласил по цялото царство да се съберат в столнината всички хора и богати и бедни, и прости и учени, и селяни и граждани, и мъже, и жени. Три дни ще се веселят. Всеки момък, който има коне, да избере най-хубавия и с него да се яви. Ще има надпрепускване. Който надмине всички, той ще се ожени за царската дъщеря.
Тръгнали братята на Главчо да погледат веселбата в столнината. Главчо им се помолил:
— Вземете и мене да видя какво става в столнината!
Братята му се присмели:
— И без тебе ще мине. Ще дойдеш там за смях на хората!
Главчо си премълчал. Като заминали братята му, той нарамил торбичката и отишъл в гората. Свирнал три пъти и извикал:
— Вихрогоне, ела тук!
Тозчас конят дотърчал и рекъл:
— Влез в дясното ми ухо и излез през лявото!
Главчо направил, каквото му рекъл конят. Като излязъл през лявото ухо, той станал хубав като слънце. Яхнал коня и се озовал в столнината. Спрял се на широкия мегдан и погледнал наоколо. Хора, хора — яйце да хвърлиш, няма къде да падне. И коне — един от друг по-хубави. Но като неговия други няма. Царската дъщеря гледала от чардака на двореца.
По едно време царският глашатай извикал:
— Хайде, които ще се надпрепускат, нека дойдат пред двореца! Хайдее!
Конниците се струпали пред двореца. Дошъл и Главчо. Всички обърнали очи кьм него. Такъв снажен юнак и такъв хубав кон никой не бил виждал. Главчо плеснал с камшика и извикал:
— Който желае, нека излезе да се надпрепускаме!
И конят му се изправил на задните крака.
Никой не се наел да излезе. Глашатаят подканил бързоконците отново. Пак никой не излязъл. Уплашили се всички. Тогава Главчо бутнал коня и отлетял като стрела.
Стигнал в гората. Слязъл от коня. Влязъл в лявото му ухо, излязъл из дясното и станал пак такъв, какъвто бил по-напред. Набрал си гъби в торбичката и си отишъл.
Върнали се и братята. Почнали да разказват на баща си какво чули и що видели на веселбата: как дошъл млад хубавец с кон вихрогон, как се изплашили всички бързоконци и никой не се наел да се надпрепуска с него, как юнакът бутнал коня и отлетял като вятър.
А Главчо лежал на одъра и току се подсмивал.
— Дали ще се върне пак юнакът? — попитал бащата.
— Трябва да се върне — рекли синовете, защото веселбите продължават три дена.
На другия ден братята пак заминали за столнината. Главчо нарамил торбичката, отишъл в гората, свирнал три пъти и викнал:
— Вихрогоне, ела тук!
Конят дошъл. Главчо влязъл в дясното му ухо, излязъл през лявото и станал пак хубав като слънце. Яхнал коня и право в столнината.
Като го видели хората, отдалече взели да му струват път. Главчо плеснал с камшика, па извикал:
— Кой желае да се надпрепусква?
— Аз! — извикал един бързоходец. — Пущай!
Дорде каже тоя „пущай",Главчо отлетял като стрела. Бързоконецът бил насред пътя, а Главчо се връщал вече.
— Хайде — рекъл, — има ли друг да излезе?
Излязъл втори юнак. Главчо и него надбягал. Излязъл трети. И него надпреварил, па извикал:
— Има ли още някой?
Никой не се наел. Главчо бутнал коня и се изгубил.
На третия ден пак долетял. Царският глашатай излязъл на чардака при царкинята, па извикал: „Слушайте, бързоконци! Днес е последният ден за надпреварване. Който надпрепуска, него ще поздрави царската дъщеря с копринена кърпа. Нему ще даде пръстена си и той ще стане царски зет!"
Изправил се Вихрогончо. Викнал Главчо:
— Хайде, бързоконци! Кой ще се надпрепуска?
Наел се най-добрият юнак. Пуснали конете. Юнакът бил още насред пътя, а Главчо се връщал вече. Посрещнал го радостно народът. Царската дъщеря му замахала с кърпичката и му показала пръстена.
Главчо дръпнал юздите. Вихрогончо скочил наспоред чардака. Грабнал Главчо кърпичката и пръстена, па извикал високо:
— Довиждане, хубавице! Утре ще доведа сватбарите!
И царският годеник отлетял като вятър.
Върнали се пак братята вкъщи. На другия ден пак почнали да разказват на баща си за незнайния конник: как надпрепуснал най-добрия юнак и как грабнал кърпичката и пръстена на царската дъщеря.
А Главчо станал от одъра и попитал:
— Ами покани ли ви царската дъщеря на сватба?
— Тя нас ли ще покани, глупчо! — отвърнали братята.
А Главчо добавил:
— Тя като не ви е поканила, аз ви поканвам. Хайде, стягайте се за царската сватба!
И той им показал кърпата и пръстена.
Дигнало се цялото село. Отишли всички на Главчовата сватба. Три дни яли пили и се веселили.

Имало едно време един цар. Веднъж той излязъл на балкона и видял двора змия, която си играела със своите малки змийчета. Погледал ги царят и рекъл:
— Колко щях да съм щастлив, ако имах и аз дете, което да мога да милвам. Че да не съм по-лош от тази змия, та нямам дори змийче?
Чула съдбата думите на царя и му изпратила змийче.
Дошли да го поздравят.
— Царю — казали му, — поздравяваме те, твоята жена е родила, жалко само, че е родила змийче.
— Благодаря на бога и за това — отговорил царят, — изглежда, че такава му е волята!
Змийчето растяло не с дни, а с часове. След една неделя то се превърнало в дракон. Царските слуги не знаели какво да правят с него. Змийчето все пищяло и искало да яде, но когато му давали храна, извръщало глава и все се опитвало да руши стените.
Веднъж, когато дъщерята на назира дошла да види змийчето, то я сграбчило за ръката, вмъкнало я в стаята и я погълнало. Тогава всички разбрали, че трябва да го хранят с девойки.
Царят заповядал да намират за змийчето всеки ден по една девойка, Царските хора се втурнали да търсят бездомни деца, за да хранят с тяя змийчето.
Веднъж те намерили една девойка на име Аревахат и я завели при царя.
— Хвърлете я на сина ми! — заповядал царят.
Царските хора от страх не смеели вече да отварят вратата и затова спуснали Аревахат през една дупка в покрива.
— Добро утро, княже — рекла Аревахат, като останала сама със змийчето.
При тези й думи змийчето свлякло змийската си кожа и се превърнало в прекрасен момък. Той седнал до девойката и двамата веднага се обикнали,
Когато царят изпратил да разберат какво е станало с девойката, царският син казал:
— Защо сте затворили вратата, отворете!
Отворили вратата и изтичали да доложат на царя за случилото се. Като видял, че змийчето се е превърнало в такъв красив момък, царят много се зарадвал. Харесала му и Аревахат.
— Е, какво искаш сега, синко? — попитал го царят.
— Сто години да живееш, царю, искам да ме ожениш за Аревахат — отговорил синът му.
Царят дал съгласието си.
Вдигнали сватба, пирували седем дни и седем нощи поред и пили за здравето на Аревахат и княза.
След сватбата царят извикал при себе си Аревахат и я помолил да му разкаже коя е и откъде е.
— Сто години да живееш, царю — започнала Аревахат, — аз бях сиротна девойка: нямах нито баща, нито майка. Имах само една мащеха. Тя всеки ден ми даваше по фунт вълна и ми заръчваше: «Изведи стадото в полето, изпреди тази вълна и се върни довечера.» Даваше ми и корав комат хляб и казваше:
— Половината от този хляб ше върнеш довечера!
Един ден аз предях, изправена на една скала. Изведнъж гледам — скалата се разтвори и вретеното ми падна в цепнатината. Наведох се и видях долу пещера, в която седеше една бабичка. Помолих я да ми подаде вретеното.
— Не мога да стана от мястото си, девойко, слез долу и си го вземи! — рече тя.
— А как да сляза при тебе?
— По дола, девойко!
Тръгнах аз по дола и видях, че вратата па пещерата е отворена. Влязох вътре, взех си вретеното и тръгнех да си отивам, но вратата беше изчезнала.
— Бабо, къде се дяна вратата? — попитах аз.
— Дъще, ела при мене, искам да ти кажа нещо, а после ще ти покажа вратата.
Когато се приближих до бабичката, тя рече:
— Вземи метлата и премети в къщи. Аз изметох и бабичката ме попита:
— Чий дом е по-чист — моят или вашият?
— Твоят е по-чист, бабо — отвърнах аз, макар че у нас беше по-чисто. После тя ми каза:
— Дъще, седни до мене, аз ще си сложа главата на коленете ти, а ти ме попощи малко.
Когато направих и това, бабичката ме попита:
— Чия глава е по-чиста — моята или майчината ти?
— Твоята, бабо — отговорих аз.
После бабичката рече:
— Приспа ми се, я дай да си сложа главата на твоите колене и да подремна малко. Щом заспя, когато потече черна вода, не ме буди; когато потече червена вода, не ме буди. Но когато потече жълта вода, веднага ме разбуди.
— Добре — казах аз.
Бабичката заспа. Гледам, потече черна вода — аз дума не обелвам.
После потече червена — аз все си мълча, но когато потече жълта вода, извиках:
— Бабо, ставай, потече жълта вода!
Бабичката скочи веднага, сграбчи ме за краката и ме потопи във водата. Косите ми станаха като златни. После тя ми посочи вратата и рече:
— Сега, девойко, иди си със здраве!
Излязох аз от пещерата и се запътих към нашето стадо.
«Какво да правя сега — казах си на ума, — ако се явя с тези златни коси пред мащехата си, тя ще ме пребие и ще ми ги изскубе.»
Помолих един овчар да заколи едно агне, месото да вземе за себе си, а кожата да даде на мене.
— Ще направя това заради тебе — рече овчарят, стана и закла агнето,
— Поседи малко — рече ми той, — ще изпека шиш-кебап и ще го изядем заедно.
Изпече той кебапа, изядохме го, а после ми даде кожата на агнето. Аз я надянах на глава и скрих косите си. Когато кожата изсъхна на слънцето, събрах стадото и вечерта го подкарах към къщи.
Щом влязох вътре, мащеха ми се нахвърли върху мене:
— Защо не си изпрела всичката вълна? — и ме удари. — Я ела насам, ще ти измия главата, днес е събота.
— Не искам да си мия днес главата — отвърнах аз.
Тогава родната дъщеря на мащеха ми скочи от мястото си, дръпна кожата от главата ми и моите златни къдри се разпиляха по раменете.
— Какво значи това? — изкрещя мащеха ми.
Разказах й всичко от игла до конец.
— Гледай утре сутринта да заведеш и моята дъщеря на скалата, нека и тя да има златни къдри — сърдито рече мащеха ми.
На сутринта, още в зори, тя изкара стадото, даде на сестра ми фунт вълна, хляб и тръгнахме на път. После аз показах на сестра си скалата, Тя се изкачи отгоре и почна да преде. Скалата се разтвори и вретеното й падна в цепнатината. Сестра ми се наведе, видя бабичката в пещерата и сърдито извика:
— Бабо, подай ми вретеното!
— Девойко, аз съм стара, не мога да стана от мястото си.
— А къде е входът за пещерата?
Откъм дола.
Сестра ми влязла в пещерата, взела си вретеното и като не намерил вратата, попитала:
— Бабо, а къде е вратата? — Ела, девойко — отговорила бабичката, — искам да ти кажа нещо. Сестра ми се приближила до пея, а бабичката я попитала:
— Чип дом е по-чист — моят или вашият?
— Разбира се, че нашият! — Добре, не ми придиряй, аз съм стара жена, няма кой да шета в къщи. Я седни, ще си сложа главата на коленете ти, а ти ме попощи малко. Когато сестра ми я попощила, бабичката попитала:
— Чия глава е по-чиста — моята или на майка ти?
— Е, разбира се, че на майка ми главата е по-чиста.
— Девойко — рекла бабичката, — аз ще позаспя малко. Когато потече жълта вода, не ме буди; когато потече червена, не ме буди. Но когато потече черна вода, разбуди ме!
Бабичката заспала. Потекла жълта и червена вода — сестра ми не я разбудила; потекла черна вода — чак тогава я разбудила. Бабичката станала, сграбчила я за краката и я потопила в черната вода. Нещастната ми сестра почерняла цялата, а на челото й повиснало парче кожа.
— Е, сега можеш да си идеш, вратата е отворена — рекла бабичката.
Сестра ми се обърнала и като видяла, че вратата е отворена, грабнала вретеното си и излязла от пещерата.
Когато дойде при мене, аз я погледнах, ужасих се и попитах:
— Какво е станало с тебе?
— Не зная — отговори тя, — бабата ме потопи във водата и аз станах такава.
Така и се върнахме в къщи. Когато погледна дъщеря си, мащеха и грабна една тояга, преби ме от бой и ме изгони от къщи. Излязох на полето; седнах под едно дърво и заплаках. Тогава дойдоха твоите хора и ме отведоха.
Аз ги попитах:
— Къде ме водите?
— Водим те при царския син — отвърнаха ми те.
Ето на как попаднах тук.

Живял някога в Тевриз един персийски цар, обкръжен от везири и слуги.Веднъж царят казал на везирите си:
— Чуйте ме, везири! Така, както си седим в двореца, ние никога няма да разберем какво става по страната ни! 
— Какво ще заповядаш да направим, господарю?
— Как какво? Ще се преоблечем като дервиши, ще почнем да обикаляме из страната и ще разберем какво е нейното положение.
Преоблекли се царят и неговият пръв везир като дервиши, възседнали конете си и почнали да обикалят села и градове.
И ето че веднъж в най-големия пладнешки пек те стигнали до една цветуща градина. Мъчела ги жажда, затова те извикали градинаря и го помолили да утоли жаждата им. А градинарят вместо вода им изнесъл два нара: единия нар разрязал, изцедил сока му в една чаша и им я поднесъл. Царят и везирът изпили сока от нара и утолили жаждата си. А втория нар градинарят им дал за из пътя.
Като се отдалечили малко, царят рекъл на везира:
— Виждаш ли какво излиза, а? Ние двамата едва изпихме сока от един нар… Каква ли огромна печалба получава градинарят от цялата си градина!
— Но той работи, затова и получава награда за труда си. Добре, ама царят си знае своето:
— Защо досега не съм въвел аз данък върху градините, а?
Върнали се те в двореца и царят наложил данък върху градините.
Минали се две-три години и царят и първият му везир отново се преоблекли като дервиши и почнали да обикалят села и градове. Стигнали най-сетне до онази градина и пак помолили градинаря да утоли жаждата им.
Обиколил цялата си градина градинарят, за да търси нар и да поднесе сока му на пътниците, но не можал да намери. В края на краищата откри един сбръчкан, изсъхнал нар, разрязал го и почнал да го изстисква, но колкото и да се мъчил, нито капка сок не капнала. Учудил се царят и попитал:
— Слушай, градинарю, преди две-три години пак бяхме поискали от тебе нещо за пиене. Ти ни изнесе един нар и с неговия сок ние и двамата утолихме жаждата си. . . Защо в същата тази градина сега ти не можа да намериш нито един нар?
— Е, дервиш-баба — отвърнал градинарят, — не пожела нашият цар тази градина да дава изобилен плод и градинарят да се възползува от това.
— Че какво направи царят? — попитали пътниците.
Как какво направи? Наложи такива данъци, та ни разори съвсем. Не успяхме да обработим както трябва градината, дърветата изсъхнаха и не дадоха плод. . .

Живяла едно време една бабичка. Тя имала само един син. Сиромашки живот карали бабата и синът й. Момчето събирало съчки в гората, продавало ги на пазара и с получените пари купувало хляб за двамата. Бабичката все учела сина си, че не бива да причинява зло на никого — нито на хората, нито на животните.
Веднъж, когато се връщало в селото, момчето видяло как деца мъчат една котка. Те вързали примка на шията на котката и дърпали връвта. Момчето съжалило котката и взело да моли децата да пуснат невинното животно.
— Я го виж ти колко е жалостив! — казали децата. — Дай ни пари и тогава ще я пуснем!
Момчето дало на децата всичко, което спечелило през деня — двадесет пиастра, и занесло в къщи котката.
На другия ден, когато момчето тръгнало към гората за съчки, след него се помъкнала и котката. Вечерта то продало съчките за четиридесет пиастра и с двадесетте купило хляб. На връщане в къщи момчето видяло, че деца мъчат едно куче. Синът на бабичката дал на децата двадесетте пиастра и отвел кучето със себе си.
На следващата сутрин тръгнали с него към гората и котката, и кучето. От продадените съчки момчето спечелило шестдесет пиастра. За двадесет пиастра купило хляб, с двадесет пиастра нахранило котката и кучето, а с останалите двадесет пиастра в джоба се отправило към къщи. Когато минавало през селото, то видяло този път как деца измъчват една змия. Момчето откупило змията за двадесет пиастра, сложило я в едно глинено гърне и я занесло в къщи.
На следния ден синът на бабичката решил да пусне змията на свобода, но тя не искала да се раздели с него. По пладне той отишъл край един студен извор заедно с котката, кучето и змията и почнал да храни и змията. И изведнъж тя се превърнала в красив момък.
— Аз съм царски син от съседната страна — рекъл момъкът. — Откраднаха ме магьосници и ме превърнаха в змия. Направиха ми заклинание — да остана змия дотогава, докато не получа хляб от ръката на човек. Затоваи бях допълзял до селото. Ти ме спаси от мъчения, ти ме освободи и от злата магия — ще ти бъда признателен цял живот!
Тогава синът на бабичката решил да отиде при царя и да му разкаже всичко.
Царският син го посъветвал:
— Ако царят те попита какво искаш за услугата, кажи му да ти даде пръстена от ръката си. Този пръстен е вълшебен: завъртиш ли камъка от¬горе, ще получиш всичко, каквото пожелаеш.
Отишъл бедният момък при царя и му разказал всичко. Царят рекъл:
— Ти си освободил моя син — искай, каквото щеш!
— Искам пръстена от ръката ти, царю!
— Да му се изкриви вратът на този, който те е научил да искаш това! — ядосал се царят. — Но аз съм длъжен да си удържа думата и ще ти го дам!
И царят свалил пръстена от ръката си и го подал на момчето.
Минало се време и бабичката посъветвала сина си да се ожени за дъщерята на тамощния цар. Момъкът се съгласил. Бабичката отишла в двореца и седнала на скамейката на сватовниците. Излязъл царят и я попитал какво желае. Бабичката казала, че дошла да поиска дъщеря му за жена на своя син.
— Доведи ми го — отговорил царят.
И момъкът дошъл в двореца. Царят го видял и му рекъл:
— Ще ти дам дъщеря си, но ще съумееш ли да събереш такъв откуп за нея, какъвто поискам?
— Ще намеря всичко, което заповядаш, царю!
— В такъв случай донеси ми един куп жълтици и направи дворец, не по-малък от моя. И нека израснат два реда дървета по пътя между моя дворец и твоя. А между дърветата да се просне килим и от двете му страни да застанат конници!
Поклонил се момъкът на царя и изтичал в къщи. Там той завъртял камъка върху пръстена си и царското желание било изпълнено. Оженил се момъкът за царската дъщеря и заживял честито.
Минало се време. Един старец се научил за вълшебния пръстен. Преоблечен като продавач на пръстени, той влязъл в двореца. Бабичката не била вече жива. Не си бил в къщи и нейният син. А вълшебният пръстен стоял на полицата. Старецът веднага го познал и рекъл на царската дъщеря:
— Ти си хареса три от моите пръстени. Аз ще ти ги отстъпя само за пръстенчето, което стои ей там на полицата.
А царската дъщеря не знаела нищо за пръстена. Тя го взела и го дала на стареца. Той завъртял камъка и казал:
— Нека този дворец заедно с царската дъщеря и с всичко, което има в него, да се пренесе на един остров зад седем морета!
И желанието на стареца се изпълнило веднага.
Вечерта синът на бабичката се върнал и на мястото на двореца видял предишната си жалка къщурка. Натъжил се той и почнал да скита по планини и долове.
На котката и кучето много им домъчняло, когато разбрали какво нещастие е сполетяло господаря им. Те решили на всяка цена да намерят пръстена и да му го върнат. Тръгнали животните на път, вървели, вървели и стигнали най-сетне до царството на мишките. Войската, която пазела границите на това царство, се разбягала от страх кой накъдето види. Вестта за появяването на котката се разнесла по цялата страна.
Царят на мишките събрал голям съвет, укрепил границите си и написал писмо до царя на костенурките с молба да му изпрати на помощ срещу котката няколко хиляди воини, облечени в броня. Написал писмо и до царя на таралежите и поискал няколко хиляди бодливи воини.
Не успял още царят да подпише писмата си, когато притичало кучето и обявило, че е пратеник на котката.
— Ако не искаш, царю, всемогъщата котка да изтреби цялото мише племе — казало кучето, — изпрати й няколко тлъсти мишки, които могат да плуват, за да пренесат през моретата нея и мене.
Царят на мишките отделил седем тлъсти мишки.
— Седем стигат! — рекло кучето.
Мишките се явили пред котката и тя им заповядала да се хвърлят в морето. Кучето се настанило върху гърба на мишките, котката — върху гърба на кучето и така заплували по морето. Изминали шест морета и насред седмото видели остров, а на острова — двореца на господаря си. Котката заповядала на мишките да се промъкнат в двореца и да вземат пръстена от стареца.
Било късна нощ. В двореца всички спели. Мишките пробили една дупка в стената и се вмъкнали в покоите на стареца. Но пръстенът не бил на ръката му. «Пръстенът сигурно е в устата му» — досетили се мишките. Една от тях спуснала опашката си в табакерката с енфие, а после пъхнала крайчеца й в носа на стареца. Той кихнал, пръстенът излетял от устата му, мишките го грабнали и го занесли на котката.
За сторената услуга котката въздигнала седемте мишки в хански сан.
Котката и кучето се върнали при господаря си и сложили пред него пръстена. Той се зарадвал много, завъртял камъка и върнал двореца и жена си на старото място.
Оттогава синът на бабичката никога не се разделял с котката и кучето.

Една тъжна истина, която народът ни превърнал в легенда!
Денят бил тъжен и задушен. Хората се тълпели пред вратите и цъкали с уста – докъде ще ги доведе тази страшна суша. Шумата по дърветата се спекла и се ронела. Изво¬рите пресъхнали. Небето като нагорещен връшник захлупвало селото и сипело жарава върху земята.
Тази вечер слънцето гавнало в облак. Светкавици раздирали горещата твърд на небосвода. Извила се буря. Искрица надежда, че ще падне дъждец, просветлила лицата на людете. „Не беше напразно ходенето на „Пеперудата" за дъжд по село – шушукали си те, – всяка молба, рано или късно се чува!" Но заедно с капчицата радост се разнесъл и дрезгавият глас на селския глашатай. Той съобщавал новина. Заповядвало се на всички, които имат малки момчета, утре да осъмнат пред конака.
Занемяло селото от тази прокоба. Майките се скрили вдън земята и под бледите светлинки на вощеницата милвали рожбите си и ги обливали с едри сълзи. Бащите впервали поглед в една точка и мъдрували какво да сторят…
От къщицата накрай селото в тази бурна нощ две сен¬ки поели през тъмницата.
Деветгодишният Лило сънно стискал ръката на баща си и не разбирал накъде го води. Дъжд и вятър ги шибали. Тъмно било като в рог, но те не сбъркали пътеката. Неведнаж двамата били минавали по нея на път за кошарата с овцете, за да отнесат хляб на дядо Симо.
Наближавали пропастта. Дочувал се екотът на подземната вода, дето се блъска в скалите, а никъде нищо не се виждало. Детето се притиснало до бащиното коляно и потръпнало. В този миг яката мъжка ръка вдигнала свидната си рожба и със страшна сила я метнала в пропастта…
Утрото дошло с прояснено лице. Овчарите разнесли чудото, че там долу е извряла бистра студена вода, а в нея се въртяла като омагьосана шапката на малкия Лило. Оттогава мястото нарекли Лилова глава.
И сега, минеш ли край Врелото, където е бликнал изворът в ония времена, ще чуеш да казват, че вечер на това място излизала като видение бяла българка, дето вярата си не дала, а рожбата си вдън гори е отпратила и все я търси – обикаля около ревящия извор като самодива. Лило-о-о-о, долавял се глас от пропастта. Това бил гласът на мъката и въображението!

Ах, този мил народен певец – как нищо не се скрива от погледа му, как нищо не убягва от ухото му! Разказал ни е най подробно и за коня Шарколия. Нали юнакът не е юнак, ако силата на коня му не е равна на неговата юнаш-ка сила?
И… ето една вечер, майката на Крали Марко седнала до своя юначага и му разказала нещо, което по-рано не можела да му разкаже. Тя чакала момчето да узрее и тогава да научи всичко за баща си. Когато баща му Вълкашин умрял, майка му натирила в езерото кобилата Витеза – да върви на свобода, щом нейния юнак вече го няма.
От разказа на своята майка Марко Кралевики разбрал къде се намират оръжието и доспехите на Вълкашин – там, край езерото. На се излъгал. Намерил ги той и тръгнал да търси в езерото и кобилата Витеза! Обикалял Марко, не спирал да се вглежда във водите. Намерил и кобилата, но след нея вървяло и малко жребче. То било шарено, красиво и не се отделяло от майка си. Като посегнал да хване кобилата, тя побягнала настрани и не се давала. Гонил я Марко, гонил я до премала и когато я стигнал, тя се хвърлила в езерото. Тогава юнакът погнал шареното конче – хванал го и се метнал на гърба му. Хукнало жребчето по широкото
поле и все скачало и хвърляло копита, за да катурне от гърба си неканения ездач. Разбрало кончето, че юнакът не е като другите юнаци – не се дава лесно – и със сетни сили се спуснало в езерото.
Марко Кралевити се уплашил в първия момент, че може да се удави, и се вкопчил със страшна сила за гривата на жребчето. Когато преплувало езерото и излязло на брега то било толкова уморено, че веднага легнало да се отмори. Тогава Шарецът направил поклон на юнака и му рекъл:
Ой, юначе, незнайна делио, я ми кажи, чие си колено! Яз сум тебе, твоя верна слуга, яз съм юнак, ама ти по-юнак!
Така сладкодумно ни е разказал народният певец за Крали Марко и сдобиването му с коня Шарколия, че този разказ (песен) е най-хубавото нещо в юнашкия епос! Хубаво е, защото певецът знае много за Крали Марко и баща му Вълкашин и не се е въздържал да даде на обикновените неща вълшебна сила и неземна хубост. Юнашкото конче Шарколия иска на гърба му да седи юнак като него!
Конят Шарколия не останал обикновен кон на своя юнак, а юнашки другар, който го съветвал как да постъпи в беда, той го окуражавал в битките, той криел личните тайни на своя господар и му помагал да прогони злото. За тази му вярност и привързаност към господаря народният певец ще му каже ласкаво, че е кършигора, че е крилатица, че е звездоброя и ще му даде такава сила, че като лети – земя трепери, че като пие вода от езерото – три педи водата е спаднала… Той лети по белите друми като сив сокол, а после успокоява своя Марко Кралевити – ако вземе мома Ангелина за невеста, макар и неподкован, ще може да носи и двамата:
– Дейди, Марко, мой стопанине, ако тебе мома те бендиса, ти граби я и ич ти не бой се, яз ке можам да ви носам двата…

В късна доба, когато петел не пее и нищо не шуква, дошли трите сестри орисници. Те били наметнати със сиво-бели воали, с разплетени дълги коси, надвесвали се над детето и тайнствено нареждали. Първата била жестока и по-желала на следващия ден момчето да бъде мъртво. Втората, малко по-снизходителна, определила след седмица да умре; но предсказанието на третата орисница било последно и решаващо. Тя се обърнала към сестрите си и повелително казала:
– Да расте момчето, да порасте и да вземе невеста далече – през девет села в десето. Когато тръгне сватбата, да мине през голяма река. Да седнат сватбарите на брега да си починат и огън да накладат. Момчето да свали от уморените си нозе обувките и да седне под дърво да се отмори. В една от обувките да влезе змия усойница, да го ухапе и момчето да умре. Така ще разплаче две къщи.
Казали това орисниците и изчезнали незнайно къде. Но чула ги сестрата на родилката, която още била будна в тези късни часове. Нея орисниците прокълнали, ако каже някому това, което е чула, да се вкамени. Детето расло, порасло. Дошло време да се жени. Момчето отишло в да¬лечно село невеста да си вземе. Всичко ставало, както е предсказано. Седнали сватбарите под дърво да починат. Змия влязла в обувката на младоженеца. Лелята, която чула съдбата на своя сестрин син, хвърлила обувката в огъня. Когато всички я обвинили, че прави магия на младите за нещо лошо, разказала за чутото преди години. В този момент тя се вкаменила!

Свети Трифон е покровител на лозята. Роден е около 225 година в малоазийската провинция Фригия. Неговият празник, останал в календарната обредност, се нарича Трифон Зарезан.
Стародавна притча за Трифон Зарезан гласи, че когато отивал да реже лозето си, по пътя срещнал света Богородица с детенцето си в ръце. Той й се присмял, че е добила дете без баща. Домъчняло й на светата майка, но отминала мълчаливо. Когато приближила къщата му, тя известила на невеста Трифоница бързо да отиде на лозето, защото мъжът й имал нужда от помощ – отрязал си е носа. Скоро тя се озовала с тревога на лозето, но Трифон си зарязвал лозето и нищо му нямало. Като изслушал известието на Богородица с насмешка, светецът решил да покаже, че не е пиян, за да реже така, а не иначе. И като показвал замахнал с косера и си отрязал носа. Оттогава народът го нарекъл Трифон Чипия, а празника му – Трифон Зарезан!

Имало едно време един грамаден омар и седем малки омарчета, които стояли върху една скала сред морето. Време било малките омарчета да си лягат.
— Молим ти се, разкажи ни една приказка за приспиване! — казали те.
— Да, да, разкажи ни, молим ти се! — извикали и мидите, които се били прилепили към скалата.
— Добре, ще ви разкажа! — съгласил се големият омар.
Поспрели да послушат и няколко риби-трески, които тъкмо
минавали край скалата, също и няколко дребни цаци (макар че, всъщност, отдавна трябвало да спят) и една грамадна змиорка, която се казвала Уилям. Големият омар започнал да разказва:
Едно време, когато морето било току-що създадено, то не било солено и никога в него не бушували бури. Просто приличало на грамадно езеро с риба.
Един ден татко Нептун седял на морското дъно, заобиколен от своите четиридесет красиви дъщери. Десет от тях имали дълги руси коси, десет — дълги черни коси, десет — дълги бели коси и десет — дълги червени коси, а всичките имали прекрасни лъскави рибешки опашки.
Татко Нептун забелязал, че някои от херингите, които минавали покрай него, плачели. После минала една акула на бели ивици и няколко водни кончета — всичките разплакани! Минала една камбала, и тя също плачела. Погледнал към дъното на морето и видял една морска звезда, която плачела, а малкото омарче, дето се примъквало, и то плачело.
— Какво се е случило, мило омарче? — запитал татко Нептун.
Ще ви кажа, сър! — отвърнало малкото омарче. — Пак тези китове. Изпиват морето. Ех, че се разгневил татко Нептун! Той изплувал на повърхността, огледал се и видял цяло стадо огромни китове, всеки един голям колкото църква, които пиели морето. И морето ставало все по-малко и по-малко.
— Ей, че са лоши! — изикал татко Нептун. — Само че скоро ще сложа край на това!
Той се гмурнал отново в дълбините и повикал дъщерите си.
— Идете в кухнята на двореца, мили мои — казал им той. — Там, в долапа ще намерите наредени много торбички със сол. Всяка да вземе по една и се върнете тука.
Четиридесетте русалки отплували до кухнята и всяка се върнала с торбичка сол.
Тогава татко Нептун рекъл на своите десет русокоси дъщери:
— Вие, милички, трябва да отплувате на Изток и след като изминете доста път, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте с опашките си.
После казал на чернокосите си дъщери:
— Отплувайте на Юг, изпразнете торбичките със сол в морето и го разбъркайте.
Обърнал се след туй към белокосите си дъщери и казал:
— Отплувайте на Запад, чеда мои, и сторете същото.
А на червенокосите заръчал:
— Вие, мили мои, трябва да отплувате на Север и да направите там цялото море солено.
Русалките отплували и сторили така, както им заръчал татко Нептун.
На следващия ден китовете почнали отново да пият морето.
— Уф! — намръщили се те. — Много е солено!
И вече не могли да го пият а изхвърляли солената вода високо във въздуха. После така запляскали по морето с опашките си, че настъпила страшна буря.
Татко Нептун се разсмял.
— Отсега нататък — казал той — нека се знае, че всеки път, когато китовете се опитват отново да пият морето, то ще им се струва отвратитилно на вкус, затова ще пляскат с опашките си и ще предизвикват бури. Но нали е по-добре от време на време да има бури, отколкото морето да бъде изпито?
— О, да, мили татко! – извикали неговите четиридесет красиви дъщери и всяка го целунала.
— Ето как – казал омарът и се огледал наоколо – морето станало солено и защо понякога има бури.
— Благодарим ти! – извикали рибите и отплували към дома си.
— Благодарим ти, омаре! – казали мидите. И тъй като били у дома си, останали там, където са.
— Хубава приказка. – обадил се и Уилям, голямата змиорка – да ти помогна ли да настаниш омарчетата да спят?
— Благодаря ти, Уилям – казали омарчетата, после отплували и запълзяли по морското дъно, намерили няколко дупки в скалите и се промъкнали в тях да спят.
Точно тогава минали няколко кита и почнали да пият отново морето.
— Уф! — извикали те. — Още има отвратителен вкус! — И китовете запляскали с опашките си и предизвикали силна буря.
Ала омарчетата не се разтревожили. Те били на сигурно място, у дома си, в леглата.
И това е краят на приказката.

Дъщерята на цар Еет, владетеля на Колхида, се казвала Медея. Тя се влюбила в красивия Язон, качила се тайно на кораба и останала там. Героите започнали да обсъждат какво да направят, че да откраднат Златното руно от свещения дъб. Попитали Медея какви трудности ги очакват. Тя им разказала всичко.
Недалеч от дома на Еет се издигала в кръг висока стена със зъбери от злато и с кули, стегнати в железни обръчи. В тази стена била зазидана огромна тройна врата, обкована с блестяща мед. Отвън пред нея, близо до прага, стояла богиня Хеката, която бдяла с факел в ръка и пазела зорко входа. Тя била страшна за хорските очи, не по-малко страшен бил гласът й, с който спирала заблудените, тръгнали към вратата. В крепостта можели да влизат за очистителни обреди само Медея заедно с колхидските девици.
Никой не се осмелявал да мине оттатък стената. Нито чужденец, нито местен мъж бил прекрачвал някога прага. Страшната богиня пазела пътя, заедно с кучета демони с огнени очи.
Зад зида, в най-далечния кът, зеленеела сенчеста гора с дървета, отрупани с цвят. Навътре в дъбравата растели лаври, сплитали се гъсталаци от дрян, разпервали клони вековни платани. Между техните корени никнела зеленина. Там растели асфоделии, наред с жълти водни рози с чуден аромат, а също така кипер, тръстика и анемонии, пищно цъфтяща лавандула, ухаещи циклами и целебни перуники. До тях полюшвали глави многолистни божури, ярки минзухари и разкошни черни макове. Издигали стъбла и отровни растения, които носели гибел.
В средата на гората възправял снага нагоре необхватен дъб, който разпервал наоколо могъщи клони. На един от тях, много нависоко, било преметнато Златното руно.
Ужасен змей пазел дъба и денем, и нощем. Грозното чудовище, покрито цялото със златни люспи, било омотало стройния ствол на дъба с исполинските спирали на змийското си тяло. Този змей не знаел ни сън, ни дрямка. Той бил неуморен страж, святкащите му очи зорко оглеждали всички посоки. След като чули разказа на Медея, героите започнали да си мислят че задачата им е неизпълнима. Било невъзможно да минат покрай богинята, ‘но дори да успеели, ги очаквал чудовищният змей. Тогава един от аргонавтите – Мопс, който бил вещ гадател, казал:
– Само Орфей може да смили богинята и да омагьоса дракона. Ние не можем да им сторим нищо.
Всички герои започнали да молят певеца и Орфей се съгласил отново да помогне с магическата си сила. Той си избрал за другари Язон и трима от другите герои. Последвала ги и Медея.
Щом стигнали пред стената, ограждаща свещената обител, Орфей изкопал в земята яма, която покрил. Направил жертвоприношение и умилостивил богинята. Тя хвърлила факлата си на земята и вдигнала очи нагоре към небето. Кучетата започнали да се умилкват, а от мощните врати паднали всички резета. Тежката порта се разтворила и героите видели чудната дъбрава.
Орфей пръв прекрачил прага, след него пристъпила Медея, след¬вана от другите герои. Наближили огромния дъб, стегнат в златната прегръдка на змея. Чудовището вдигнало глава, стрелнало навън отровния си език и засъскало заплашително. По небето се понесъл гръм, затрещели превитите от вихъра дървета, разлюлели клони и стволи до корен. Хората спрели, ужасени от силата на змея.
Тогава Орфей вдигнал лирата и изтръгнал от нея най-дълбоките звуци. Започнал да пее приглушено. Викал Съня, на когото се подчиняват всички безсмъртни и смъртни, да долети и омагьоса мощта на грамадния дракон. Сънят послушал Орфей и за миг дошъл в колхидската земя. Всички хора заспали, утихнали ветровете, вълните се отпуснали, реките и буйните потоци спрели като замръзнали, птиците и зверовете затворили очи. Сънят похлупил под сянката на златните си криле всяко живо същество.
Дълбока дрямка налегнала очите на страшния дракон. Той отпуснал дълга люспеста шия и натежала глава. Язон се изкачил на Дървото и свалил от клона Златното руно.
Героят го преметнал през рамо и с него се върнал на борда на "Арго". Всички герои радостни издигнали длани към боговете. Благодарели за магическата сила, която те били дали на Орфей и златната му лира.