Чуй всички приказки

Целият свят бил потресен и очарован от чудото на Изхода. Името на Мойсей било на устата на всички. Вестта за великото чудо достигнала до мъдрия цар Арабистан. Царят призовал най-добрия си живописец и му заповядал да отиде при Мойсей, да нарисува и да донесе картината с облика му. Когато художникът се върнал, царят събрал всичките си мъдреци, изкусни в науката физиогномика, и им предложил да определят характера на Мойсей по портрета, неговите свойства, наклонности, навици и в какво се таи чудната му сила.
– Господарю! – отговорили мъдреците. – Този облик принадлежи на жесток и високомерен човек, алчен за облаги, обладан от властолюбив и от всички пороци, които съществуват в света.
Тези думи предизвикали възмущението на царя:
– Как! – възкликнал той. – Възможно ли е човек, чиито дивни подвизи се носят по цял свят да бъде такъв?!
Завързал се спор между художника и мъдреците. Художникът твърдял, че е нарисувал облика на Мойсей напълно точно, а мъдреците настоявали, че характерът на Мойсей, определен от тях по този облик, е безпогрешен.
Мъдрият цар Арабистан решил сам да разбере кой от спорещите е прав и лично се отправил към станата на юдеите.
Още при първия си поглед царят се убедил, че обликът на Мойсей е безукорно предаден от художника. Влизайки в шатрата на Божия човек, Арабистан преклонил коляно, поклонил се доземи и разказал за спора между художника и мъдреците.
– Отначало, преди да видя лицето ти – казал царят, – си помислих: трябва художникът да е нарисувал лошо облика ти, тъй като мъдреците ми са много опитни в науката физиогномика. Сега се убеждавам, че тези хора са абсолютно нищожни и че мъдростта им е суетна и нищожна.
– Не – отговорил Мойсей, – това не е така: и художникът, и физиогномистите са доста изкусни хора; и единият, и другите са прави. Нека ти е известно, че всички пороци, за които са говорили мъдреците, действително са ми присъщи по природа и може би в още по-голяма степен от това, което те са видели в портрета. Но с непрестанни и напрегнати усилия на волята аз се борих с пороците си, преодолявах ги и ги потисках у себе си, докато всичко противоположно на тяхне стана моя втора природа. И това е моята висша гордост.

Настрадин Ходжа отишъл да си купи риба от пазара, взел от подноса една риба и започнал да я души откъм опашката.
– Отче, рибата се мирише от главата – отбелязал продавачът.
– Откъм главата тя вече се е вмирисала, но ми е интересно стигнала ли е миризмата до опашката. Именно това проверявам – отговорил Настрадин.

Ако пшениченото зърно не умре, след като е паднало на земята, то ще си остане само. А ако умре, ще донесе много плодове.
Обичащият своята душа ще я погуби, а ненавиждащият душата си в този свят ще я съхрани за вечен живот.

Живели двама съседи евреи. Единият от тях бил познавач на Тор, а другият – беден работник.
Ученият съсед ставал преди изгрев и бързал за синагогата. След няколко часа занятия той дълго и отдадено се молел, отивал у дома, закусвал набързо и се връщал в синагогата, за да се посвети на занятия до обяд. След това отивал на пазара, където сключвал неголеми сделки, които му осигурявали средства, за да удовлетвори насъщните си нужди, и се връщал в синагогата. Вечерта, след молитва и трапеза, той отново се заседявал над свещените книги до късно през нощта.
Бедният съсед също ставал рано. Но неговото положение не му позволявало да отделя много време за изучаване на Тора. Независимо от това, че работел много, едва му се удавало да припечели за хляб. След като се помолел набързо на зазоряване с първия минян*, той започвал работа, която му отнемала целия ден и по-голямата част от нощта. В събота, когато накрая се появявала възможност да вземе книгата в ръце, той бързо заспивал от умора.
При среща в двора ученият съсед хвърлял удовлетворен поглед на бедния работник и бързал за своите праведни занимания. Бедният въздишал и си мислел: "Колко нещастен съм аз, а колко щастлив е той. И двамата бързаме, той – за синагогата, а аз – по своите земни дела." Но ето че тези двама души завършили своето пребиваване на земята и техните души се изправили пред Небесния съд, където животът на всеки човек се претегля на везните на Божественото правосъдие. Ангелът адвокат сложил на дясната чаша на везните всички добродетели на учения: многочислените часове изучаване на Тора, молитви, умереност, честност. На лявата чаша ангелът обвинител сложил един-единствен предмет: удовлетворения поглед, който ученият от време на време хвърлял на съседа. Лявата чаша бавно започнала да слиза надолу, изравнила се с дясната и след това продължила надолу, независимо че товарът на другата бил доста тежък.
Когато бедният работник се изправил пред съда, ангелът обвинител сложил на лявата чаша на везните неговия жалък, духовно нищожен, живот. Ангелът адвокат можел да предложи само един предмет: печалната Въздишка, която работникът издавал при среща с учения съсед. Но именно тази въздишка уравновесила всичко, което лежало в лявата чаша, вдигайки и оправдавайки всеки миг на тежък труд и нищета, изпитани приживе от работника.

При Великия Познаващ дошъл ученик, желаещ чудеса -„след чудо ще повярвам.“
Учителят се усмихнал печално и му показал велико чудо.
Ученикът възкликнал: „Сега съм съгласен под твоята ръка да мина степените на учението!“
Но учителят му показал вратата и казал: „Сега ти вече не си ми нужен.“

Един занаятчия много обичал своя цар и за да се приближи до него, станал огняр в двореца. За да се наслаждава постоянно, като гледа любимия си цар, той направил отверстие в стената, отделяща стаята му от недостъпния царски кабинет. През това отверстие тайно се любувал на кумира си.
Веднъж царският син изпаднал в немилост заради някаква немарливост в разговора с баща си и бил заключен в стаята на огняря. Тъгувайки по баща си, принцът измолил огняря да му отстъпи отверстието и облекчавал душата си с това, че поне отдалеч виждал баща си. Тогава огнярят му казал: "Горкият! Аз, човек прост и беден, няма как да бъда допуснат до царя и съм принуден да му се любувам отдалеч през малко отверстие. Ти, човек умен и възпитан, способен да заседава в царския съвет и постоянно нужен на царя, си обречен на същата участ само заради това, че не си съумял да се държиш добре и внимателно да претеглиш думите си. Послушай ме: изправи поведението си – и винаги ще седиш редом с царя!"

Една птица свила гнездо на морския бряг. Гнездото било отнесено от прибоя. Ядосала се птицата и започнала с клюн да излива вода от морето на брега, а пясък от брега да хвърля във водата. Друга птица видяла това и попитала:
– Какво правиш, безумнице?
– Няма да си ида оттук – отговорила първата, – докато не превърна морето в суша, а сушата в море.
-Ти си най-глупавото създание! В края на краищата много ли можеш да направиш?

Човек от висшето съсловие на име Йое дошъл при Дзьосю, за да получи наставления в дзен.
– Аз много постих в младостта си, тялото ми се състари рано и вече нямам сили да ставам от стола, за да приветствам тези, които идват при мен – казал Дзьосю и след известна пауза добавил:
– Разбирате ли?
Иое не разбрал Дзьосю докрай, но почувствал силата думите му и възкликнал:
– Какъв невероятен майстор сте!
На следващия ден Йое изпратил на Дзьосю своя слуга Дзьосю станал и го приветствал. Главният монах бил учуден от това и попитал Дзьосю защо оказва такава чест на човек от нисшето съсловие.
– Когато при мен идва човек от висшето съсловие – казал Дзьосю, – аз го приветствам, без да ставам от стола. Когато при мен идва човек от нисшето съсловие аз излизам от храма, за да го посрещна.

Едно малко момче лежало на смъртно легло и никой с нищо не можел да му помогне. Веднъж обаче един човек казал на баща му:
– Има само една надежда. Ако успеете да намерите
отрова от кобра, смесена с паднали в човешки череп няколко капки дъжд, падащи изпод съзвездието Свати, тогава животът на сина ви ще бъде спасен.
Бащата погледнал небето, намерил съзвездието Свати и разбрал, че то ще бъде в зенит на следващия ден. И започнал да се моли с думите:
– О, Господи, направи възможни всички тези условия. Спаси живота на сина ми.
С огромна увереност и желание в сърцето на следващия ден той тръгнал на път и започнал прилежно да търси в уединени места човешки череп. Накрая намерил череп, който лежал под едно дърво, и започнал да го наблюдава, без да спира, да се моли. Внезапно завалял дъжд и няколко капки останали в преобърнатия череп. Човекът си казал:
– Сега вече имам дъждовна вода в череп, паднала направо изпод съзвездието Свати.
И продължил усърдно да се моли:
– Господи, направи така, че да стане и всичко останало.
След известно време той видял недалеч от черепа
жаба. Изведнъж от тревата изскочила кобра, която искала да хване жабата, но в този момент жабата подскочила над черепа и капчица от отровата на кобрата паднала във водата. Обхванат от чувство на благодарност, любящият баща възкликнал:
– Господи, по твоята милост стана възможно всичко невъзможно. Сега аз знам, че животът на сина ми ще бъде спасен.

Бахаудин ел Шах, великият учител на дервишите на Накшбанди, веднъж срещнал свой събрат на големия площад на Бухара. Новодошлият бил скитащ каландар* от ордена Маламати, "Хора на упрека". Бахаудин бил обкръжен от ученици.
– Откъде идваш? – приветствал той новодошлия с обичайна суфистка фраза.
– Понятие си нямам – казал онзи, като се усмихвал глуповато.
Някои от учениците на Бахаудин изразили своето недоволство от това неуважение.
– Къде отиваш? – настоявал Бахаудин.
– Не знам – извикал дервишът.
-Какво е Бог?!
Към този момент около тях се била събрала голяма тълпа. – Не знам.
– Какво е зло?
– Понятие си нямам. -Кое е неправилно?
– Всичко, което е лошо за мен?
Тълпата, загубила търпение, – така я дразнел дервишът, го прогонили. Той си тръгнал целенасочено – в по-соката, която не водела наникъде, доколкото всеки знаел.
– Глупаци! – казал Бахаудин Накшбанд. – Този човек играе част от човечеството. Докато вие го отхвърляхте, той нарочно демонстрираше безумие, както го демонстрира всеки от нас. Всичко е несъзнателно – всеки ден от вашия живот.