Чуй всички приказки

Една лисица надула два меха — напълнила ги с въздух, вързала ги, метнала ги на гръб и тръгнала. Преди да излезе, поръчала на своите две лисичета:
— Рожби опашати, тая нощ ще бъдете сами, лягайте в дупката, затворете си очите и спете! Да не сте посмели през нощта да излезете навън, защото, светне ли месечината — по гората тръгва Халата. Щом ви зърне, ще ви налапа и туйто.
— А ти, мамо, къде отиваш с тези празни мехове? — попитало по-малкото, по-хитрото.
— На воденица отивам. Брашънце ще донеса. Утре ще ви умеся бяла погача. Ако ми се пречне някое воденичарско пиле, ще ви донеса по едно крилце.
Тръгнала лисицата към воденицата, а двете лисичета легнали да спят. По едно време край лисичата дупка минала една светулка. Светнала два-три пъти с фенерчето си и отминала,
— Каква ли е тази гадинка? — попитало по-голямото лисиче, по-глупавото.
— Светулка — отвърнало по-малкото, по-хитрото.
— Хайде да я хванем, че да ни свети нощем в дупката.
— Хайде!
Скокнали двете лисичета, измъкнали се навън и подгонили светулката между дърветата. Не щеш ли, през клоните се усмихнала пълноликата месечина и Халата тръгнала по лов. Тя имала дворец от бял мрамор в дън гората, дето човешки крак не стъпва. Денем си спяла, а нощем излизала да яде малки зайчета и дребни лисичета. В тъмнината Халата нищо не виждала, затуй всяка нощ чакала да се яви месечината. Отдалеч зърнала двете лисичета, наежила се, зафучала, хвърлила се отгоре им, изяла ги и се облизала.
В туй време лисицата отишла при воденичаря, смъкнала от гърба си двата празни меха, сложила ги до прозореца и изпъшкала:
— Ох, тежко жито! Воденичарко, тая нощ да ми смелиш храната! Оставям ти два чувала. Аз ще се върна пак. Отивам да си нагледам рожбите и пак ще дойда да си прибера брашното.
— Добре — отвърнал воденичарят.
Лисицата мръднала между колята, взела един остен от лесата на една биволска кола, отишла до прозореца, мушнала с остена меховете и ги пробила. Въздухът излязъл и кожените мехове спаднали. Поразходила се хитрата лисица насам-натам, легнала на топлото торище и заспала. Като се наспала хубаво, поразгледала дали не може да се вмъкне в заключения курник, но като разбрала, че не ще яде тази нощ пилешко месце, влязла пак във воденицата.
— Готово ли ми е житцето? – попитала тя воденичаря.
— Не е още. Къде са меховете?
— Ей там ги оставих, до прозореца.
Воденичарят отишъл към прозореца и се навел, но що да види — меховете празни.
— Брей, кумице, някой ти е откраднал житото — рекъл той, тюх да се не види!
— Искам си житото! — заврещяла лисицата.
— Няма нищо в меховете. Какво да правя? — дигнал ръце воденичарят.
— Какво ли? — извикала лисицата. Тука мливарите са стоварили много чували, нагреби от всеки чувал по една паничка, додето събереш два меха жито, инак ще те дам под съд!
— Може — съгласил се воденичарят, нагребал жито от чуждите чували, смлял брашно за лисицата и я изпроводил с двата меха, натъпкани до горе.
Помъкнала лисицата брашното си към гората. Още било тъмно. Като влязла в дупката, тя не заварила своите лисичета. Оставила меховете и изскокнала навън. Най-напред съзряла светулката между дърветата и я попитала:
— Сестричке светулчице, къде ми са рожбиците?
— Изяде ги Халата.
— Олелеее! Милите рожби опашати! — завайкала се лисицата. — Ще я науча аз как се ядат чужди лисичета — заканила се тя и затепала пак при воденичаря.
— Воденичарко братко — рекла му тя, — много съм ти благодарна за брашното. Искам да ти сторя едно добро.
— Какво добро?
— Ще те оженя за царската дъщеря. — Че как ще ме ожениш?
— Аз си зная. Тръгвай подире ми!
Воденичарят се полъгал, стегнал цървулите си и тръгнал подир лисицата. Вървели, вървели, наближили града, гдето бил големият дворец. Лисицата се спряла и рекла:
— Ти слез, скрий се под оня мост и чакай, пък аз ще ида в двореца.
Воденичарят се потулил под моста. Лисицата ударила през полето.
Полето било пълно с овце, коне и крави. Като минувала край пастирите, сватовницата им поръчвала:
— Ако някой ви попита кой е владетел на тази стока, вий думайте: „Нашият господар Цървулан".
Стигнала двореца. Влязла вътре. Посрещнал я самият цар. Той бил от вълчи род, затуй се имали с лисицата.
— Добре дошла, кумице! Какво те носи насам? — зарадвал се царят.
— А че дошла съм да искам дъщеря ти — отвърнала лисицата.
— За кого?
— За нашия господар Цървулан.
— Богат ли е или не? — попитал царят.
— Стадата му са на брой толкова, колкото зърна има в един козлен чувал, пълен с просо. А дворецът му е целият от бял мрамор.
— Къде е сега този господар Цървулан?
— Оставих го под моста.
— Че какво прави там?
— Като идехме насам, връхлетяха ни разбойници и ни обраха. Взеха на господаря Цървулана позлатените дрехи, гол го съблякоха. Затуй го е срам да дойде.
— Аз ще му проводя дрехи — рекъл царят и заповядал на министрите си да занесат под моста най-хубавите царски дрехи.
Пременил се воденичарят и пристигнал в двореца. Дигнали сватба. В златна кочия седнали младоженецът и невестата, а лисицата насреща им. Потеглили. Воденичарят се навел и пошепнал на лисиното ухо.
— Къде ще откараме невестата? На воденицата ли?
— Трай си! — отвърнала лисицата.
Като минавали през полето, царят попитал пастирите:
— Чия е тази стока, хей, пастири?
— На нашия господар Цървулан — отвръщали пастирите.
— Блазе му — въздишал тихичко воденичарят.
Подир сватбарите крачели цял полк войници, да закрилят младоженеца и невестата по пътя. Биели барабани, полето ехтяло.
Като наближили гората, лисицата скочила от кочията и рекла:
— Вий карайте направо, пък аз ще ида да обадя в двореца, че пристигате.
Мушнала се в дън гората, дето човешки крак не стъпвал, стигнала пред мраморния дворец на Халата.
— Идат! — викнала тя.
— Кой иде? — попитала Халата.
— Цял полк войници, не чуваш ли барабаните?
— Защо идат? —- разтреперала се Халата.
— Идат да ти одерат кожата!
— Хубава работа! Къде ще се дяна сега? — объркала се Халата.
— Скрий се! — посъветвала я лисицата.
— Къде да се скрия?
— Влез в пещта! Аз ще донеса слама, за да те покрия. Никой няма да те види.
Халата се намърдала в пещта, лисицата донесла слама и затрупала страшилището. Сетне домъкнала разпалена главня и запалила сламата.
Халата се задушила и изгоряла в пещта. Пристигнали сватбарите пред мраморния дворец и заварили портите отворени.
— Че влизайте де! — поканила ги лисицата.
Влезли сватбарите, разгледали чудния дворец на господар Цървулан и останали смаяни.
Най-много се смаял Цървулан.
— Не ми е лош дворецът! — казал той и повел невестата по белоснежните стъпала.
Както и да е, към полунощ приключили сватбеното тържество. Прибрали се младоженците в най-хубавата стая на двореца. Натъркаляли се войниците в градината на двореца. Всички заспали. Щом захъркала царската дъщеря, воденичарят се досетил за воденицата. Кой ще пусне водата? Кой ще смели брашното на хората? Без него нито един камък не ще се завърти. Тихичко се измъкнал от двореца и тичешком отишъл на воденицата. Додето съмне, смлял всичката храна на мливарите и ги изпроводил. Тръгнал пак към двореца. Тихичко открехнал вратата, за да не стресне княгинята. Но тя се била вече събудила и го стрелнала със зли очи.
— Къде ходи тая нощ? — почнала да го подпитва.
— Ходих да си нагледам стадата.
— А защо ти е посипана главата с паспал, сякаш си воденичар?
— Такъв съм! — рекъл воденичарят и почнал да й разказва всичко, както се е случило.
Че като се разсърдила оная ми ти царска дъщеря, че като се раз¬викала, целия дворец дигнала на главата си. Прибрала си герданите, гривните, изскочила навън, накарала баща си да дигне войниците и всички потеглили към града.
— Какво направи? — попитала лисицата воденичаря.
— Нищо. Отървах се от едно живо кречетало.
— Щом като не можеш да лъжеш, ти ще умреш от глад — поклатила глава лисицата.
— Не бой се, кумичке! Додето ми трака воденичката, винаги ще има за мене бели хлябове.

Като наближи последният му час, старият баща повика своите петима синове и рече:
— Чеда мои, аз вече си отивам. Моят земен път се свърши. Чуйте каква приказка ще ви разкажа, преди да склопя очи. Добре слушайте, защото искам сетне да ми я разтълкувате.
Синовете втренчиха очи към баща си. Старият ги изгледа един след друг и почна:
— Израснал беше в гората един дъб. Голямо дърво. Желъди като дъжд падаха от яките му клони. Корените му смучеха сок дълбоко от земните недра. Бурята го клатеше, но не можеше нищо да му стори.
Веднъж в гората пристигна дървар. Той измери с очи дъба, запретна ръкави, замахна със секирата си и започна да го сече. До вечерта го събори на земята. Окастри му клоните, а дънера откара в дърводелницата си. Наряза го на хубави дъски. През есента в дърводелницата пристигна един бъчвар. Той натовари дъските в каруцата си и ги откара.
В работилницата си бъчварят издяла от дъските бъчварски дъги, направи обръчи, дъна и сглоби една голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливаше младо кипящо вино и го продаваше на селяните за сватби, именни дни и помени. Тъй вървеше, докато бъчвата беше здрава. Но не щеш ли, веднъж един от обръчите се скъса и дъгите се раздалечиха. Виното изтече и бъчвата се разсъхна. Докато бъчварят се досети да сложи нов обръч, дъгите се разпадаха. Децата грабнаха обръчите и почнаха да ги търкалят по улицата, а стопанката изгори дъгите И дьната на хубавата бъчва.
Изтълкувайте ми сега тази приказка!
Замислиха се петимата братя, но никой не можа да отгатне бащината си приказка. Тогава старият баща поклати глава и рече:
— Млади сте още, затуй не се досещате. Аз ще ви изтълкувам какво искам да кажа с тая приказка: гората с големите дървета е нашата държава. Яка гора е тя. Нейните дървета растат нагоре. Бъчвата е семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е радостта и честитият живот. Додето има съгласие в семейството, ще има и честит живот. Къща, в която няма съгласие — огън да я гори. Пазете обръчите на бъчвата, чеда мои!
Най-старият син се наведе, целуна десницата на стария баща и отвърна:
— Благодарим ти, тате, за мъдрия съвет. Няма да го забравим, докато сме живи.

Яхнал дребното си магаре, дядо Пешо се връщал от пазар. Клатучкал се и нещо си тананикал. Като стигнал дървения мост на крайселската река, той смахмузил магарето — да мине по-бързо, и го подканил:
— Де, Марко!
Засилило се дядовото Пешово магаре, но додето претопурка през моста, подковата на левия му заден крак се закачила на един чеп и се откъртила. Залъщяла върху моста като сребърен полумесец.
Тъкмо в туй време откъм летния царски дворец се задала една позлатена колесница, теглена от два черни коня с червени звезди на челата и опашки до земята.
— Царската колесница минава! — рекъл старецът и отбил магарето си да стори път.
Конете префучали покрай него. Искри изскачали изпод копитата им. Старецът извърнал глава и се загледал след конниците, който препускали подир колесницата.
Не щеш ли, позлатената колесница спряла изведнъж на самия мост. Нейната вратичка се отворила, отвътре се подала една глава с корона и нещо заповядала на най-близкия конник. Конникът скочил на земята, навел се, взел нещо и го подал на протегнатата навън ръка. Подир малко и колесницата, и конниците кривнали на завоя и изчезнали от очите на стареца.
— Какво ли намериха на моста ? — проговорил озадачен дядо Пешо и подкарал магарето си, но то се залюляло и закуцало.
Дядо Пешо слязъл от самара, прегледал краката на магарето и и като разбрал, че едната подкова я няма, поклатил глава, натъжил се и повел Марка към къщи. Като стигнал в тясното дворче на къщурката си, той извадил от пазвата си едно вързопче с дребни пари, преброил ги, видял, че няма да стигнат за нова магарешка подкова, и тежко въздъхнал:
— Къде ще се дяна с този окуцял Марко?
Дядо Пешо имал едно юначно петле с жълти ботушки и с оскубана опашка.То се изправило пред своя стопанин и рекло:
— Защо въздишаш, дядо Пешо? Горе главата! Аз видях кой отнесе подковата на нашия Марко. Да не ми е името Петлю Пешев, ако не ти я донеса!
И напереното петле тръгнало към царския дворец. Вървяло, вървяло, стигнало до една река без брод и без мост. Спряло се на брега и се замислило как да мине отвъд. Мислило, чудило се, най-сетне си рекло:
— А бе, аз защо ли се чудя?
И като се навело, петлето с оскубаната опашка проточило шията си, отворило гърло и захванало да пие. Цялата река пресушило и минало на другия бряг.
Продължило по-нататък. Навлязло в една зашумена гора. Изведнъж напреде му изскочил един лъв и се озъбил:
— Хей, ти, дето ходиш на два крака, кой ти позволи да влизаш в моята гора? Връщай се или ще те изям!
— Ще ми изядеш опашката! — отвърнало петлето —Я се махай от пътя ми!
Лъвът разтворил устата си.
— А бе, ти — кипнало петлето — няма ли да се махаш?
И като проточило шия, то клъвнало лъва и го глътнало.
Късно вечерта петлето с оскубаната опашка стигнало до царския дворец, прехвръкнало в градината, кацнало върху един клон тъкмо пред отворения прозорец, където спял царят. На стъклената масичка до царската глава лъщяла подковата на дядовото Пешово магаре.
— Кукуригууу! — изкукуригало петлето и запляскало с криле.
Царят се стреснал и облещил очи:
— Кой смее да нарушава царския ми сън? — грозно изревал той.
— Аз! — отвърнало петлето.
— Какво искаш?
— Подковата.
— Не я давам! Тя ми е късмет! — отвърнал царят, грабнал я от масичката и я мушнал в пазвата си.
Тогава петлето повторно и още по-силно изкукуригало.
— Докога смяташ да кукуригаш? — попитал царят.
— Цяла нощ ще пея и няма да те оставя да спиш, ако не ми дадеш подковата.
— Тъй ли? — заканил се царят и плеснал три пъти с ръце.
Мигом в покоите му нахълтали деветима царедворци и паднали на колене:
— Какво ще заповядаш, господарю?
— Първо: заповядвам да напалите голямата пещ, дето пече хлябовете на цялата ми войска! Второ: заповядвам да хванете онова петле и да го хвърлите живо в пещта!
Както им заповядал царят, тъй направили царедворците. Напалили голямата пещ и когато жарта станала до колене, хвърлили дядовото Пешово петле вътре.
Но петлето не се уплашило. Щом стъпило върху въглените, то зяпнало и рекло :
Водолей, водолей, всичката вода излей, въглените угаси и петленцето спаси!
Додето изрече тези думи, цялата река рукнала навън и заляла пещта. Угасила въглените.
На сутринта петлето изскочило живо и здраво и цял ден се разхождало в градината под прозореца на разлютения цар. А вечерта, щом владетелят заспал, то повторно закукуригало.
— Пак ли? — скокнал царят. — Ще те науча аз тебе!
И заповядал на царедворците да го хвърлят в зверилницата, където било пълно с гладни вълци и пустали лисици.
Щом се намерило в зверилницата, петлето, наместо да си глътне езика от страх, отворило клъвката си и викнало:
— Лъвчо, лъвчо, мил и драг, покажи, че си юнак!
Лъвът изскочил навън и на бърза ръка издушил всичките вълци и лисици. А петлето изхвръкнало от зверилницата живо и здраво.
На третата нощ то пак закукуригало под отворения прозорец на двореца. И царят се предал, защото никой не може да излезе наглава с такова юначно петле. Извадил подковата от пазвата си, надянал я върху шията на петлето и креснал:
— На ти подковата, па се махай от главата ми!
Петлето си тръгнало към село да зарадва, натъжения дядо Пешо, а лъвът се прибрал в гората.

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:
– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и търсете най-скъпоценния плод.
Който от вас ми го донесе, ще му дам половината от богатството си.
Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод.
След три години тримата се върнали при баща си.
– Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод?
А той му казал:
– Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е най-сладък. И аз ти купих едно свисло грозде.
От всичките плодове, които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкия плод.
– Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си ми донесъл.
Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към средния си син.
– Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който най-рядко се намира. Затова отидох в южните страни и ти купих редките плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали, фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ти: избери си, който ти харесва.
– Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях – казал баща му.
После се обърнал към най-малкия си син:
– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце?
– Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които ми даде, аз не похарчих за скъпи плодове.
Аз постъпих, тате, в едно училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години.
Плодовете, които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля, татко, че те са също скъпоценни плодове…
Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал:
– Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш наградата.
Защото няма по-скъпи плодове от тия, които знанието дава на човека.

Двама крадци отишли да оберат една църква. Те задигнали всичко: сребърни венци по иконите, ръце, крака, кандила, кандилници, и го натъпкали в чували. Влезли да оберат и олтара. Единият от крадците ограбил кръстове, потири, обкованото евангелие и всичкото сребро на олтара и престола. Другият се покачил на престола, да откачи кандилото. Той бил обут в свински цървули, та другарят му извикал:
– Не те ли е грях да стъпваш на престола с мръсни свински цървули?
Пък другият отговорил:
– Хе-е, побратиме, сърце да е чисто, нищо, че цървулите ми са мръсни.
Ето, има хора, които мислят, че и когато обират дори църквата – сърцето им е чисто. От такива хора Господ да те пази.

Някога слънцето намислило да се жени и поканило всички животни на сватба. Поканило и таралежа. Узнал от по-рано за слънчовата сватба, таралежът ядосан се скрил в една дупка. Слънцето отишло да го кани. Таралежът не искал да иде, но най-после се съгласил – как да не иде при царя на всичко живо. Вървял той с другите животни и все се мръщел. Стигнали до слънчевите палати. Посрещнали ги на голяма трапеза и почнали да се веселят. Веселбата станала голяма, та не се чувало кой какво говори. Ревнал по едно време лъвът, та се потресла трапезата и всички се сгушили по местата си. Само таралежът се показал най-храбър – той си останал на трапезата и си гризял един камък, който взел със себе си на тръгване. По едно време влязло слънцето с годеницата си. Те двамата канели всеки гост да си похапне повечко. Приближило се слънцето до таралежа и видяло, че гризе един камък.
– Какво си загризал бе, таралежко? Не ти ли харесват моите гостби?
– Пò ми харесва да си гриза камък! – Аз отсега се уча да си погризвам камъни, докато има само едно слънце, пък като се народят много слънца и изгорят всичко – какво ще ядем, ако не само камъни?
Слънцето се замислило. То влязло в стаята си и дълго стояло там. Гостите се чудели защо не излиза. Таралежът през една дупчица видял, колко загрижено е слънцето.
По едно време слънцето излязло с потъмняло от мъка лице и казало, че няма да се жени. Всички животни наскачали тогава да убият таралежа. Но той бързо се скрил в дупката си и излязъл едва когато всички се разотишли. До това време таралежът нямал игли по кожата си, но тогава му порасли – слънцето му дало игли да се пази от другите животни. И той сега не им се бои, свива се на кълбо и, ако можеш, хващай го.
3атова до сега имаме само едно слънце.

В едно село живеел сиромах Тодор. Нямал си той ниви и добитък, а работел чорбаджийските имоти. Криво-ляво прехранвал себе си, жена си и трите си деца.
Чорбаджията имал само един син за чудо и приказ. Нищо не работел, нищо не учел, а денем киснел по кафенета и кръчми, пък вечер скитал край плетищата да лъже моми. Нямал нито страх, нито срам от хората. На баща си отвръщал, майка си ругаел, ратаите подигравал и понякога за нищо и никакво стоварвал по гърба им юмруци. Нали бил чорбаджийски син, никой не смеел да му каже нещо. Селото било пропищяло от проклетията му, но какво да се прави?
Един ден сиромах Тодор дялкал в чорбаджийския двор да поправи колата, че трябвало да пренесе тор на нивите. Навел глава, той си работел и мислел за своето сиромашко тегло. В това време от къщи излязъл чорбаджийският син. Бил доволен и ухилен. Той се спрял до сиромах Тодор да погледа какво работи. И както стоял с ръце в пояса си и само мислел с каква пакост да си направи кефа, видял на слънцето да лъщи голият потен врат на бедняка. И плюл чорбаджийският син на ръката си, после я вдигнал и стоварил една плесница по врата на сиромах Тодор. Брадвата изхвръкнала от ръката му. Сиромахът вдигнал изненадан глава.
– Защо ме биеш, чорбаджи? – попитал той.
Но чорбаджийският син се захилил още повече.
– Да видя дали ти е здрав вратът…
И той заминал нататък.
Сиромах Тодор нищо не рекъл. Станало му мъчно, че за нищо и никакво му се подиграват. Не можел да се бие с чорбаджийския син, затова решил да иде при дядо поп, за да му се оплаче. Станал той, взел от прахта скъсания си калпак и право в дядовата попова къща.
Дядо поп седял на чардака върху един миндер. От време на време той дърпал блажено от чибука си и сърбал горещо кафе от голяма турска чаша. Сиромах Тодор се изправил пред него смирено.
– Дядо попе – почнал той. – Идвам да се пооплача от чорбаджийския син…
Дядо поп го погледнал и направил кисело лице. И той се страхувал от този непрокопсаник, та не искал да има с него вземане-даване.
– Като поправях колата в двора – продължил сиромахът, – лепна ми една плесница, да си направи кефа. Е, справедливо ли е това?
– Ха, затуй ли идваш при мене? – отвърнал дядо поп. – Голяма работа, брей!… Като го срещна, ще му кажа да те почерпи половин ока вино заради плесницата, та да го простиш.
И както си седял, дядо поп се обърнал гърбом, сякаш да покаже, че работата е свършена и сиромах Тодор може да си върви.
Сиромах Тодор замигал и се почесал, дето не го сърби. Тази присъда на дядо поп никак не му се харесала. И изведнъж вдигнал ръка и лепнал една здрава плесница на оголения врат на дядо поп.
– Ти луд ли си, бе? – изревал дядо поп и вдигнал чибука си да го стовари върху сиромаха.
– Чакай, дядо попе… Аз имам право – спрял го сиромах Тодор. – Ти казваш, че една плесница струва половин ока вино? Значи и аз сега ти дължа половин ока. Като видиш чорбаджийския син, нека той тебе почерпи с моето вино. При него твоята дума повече минава. Тъй и двама ще се наплатим.
И Сиромах Тодор нахлупил доволен калпака си и си отишъл.

Едно бедно момче пасяло стадо чужди овце по поляните над селото си. Веднъж, по обед, то ги закарало до едно изворче с голямо корито да се напият с вода. После овцете се събрали да пладнуват в една дъбрава.
Овчарчето също пило вода направо от чучура, постлало си ямурлука и заспало. Присънил му се чуден сън. Явил му се един белобрад старец и му казал:
– Момче, под дървото до извора е закопано голямо имане.
Събудило се момчето. Огледало се, дървета много – прибрало
вечерта овцете в селото и не казало на никого за съня си. На другия ден се повторило същото. Явил се в съня му белобрадият старец и казал:
– Под дървото до извора е закопано голямо имане – казан с жълтици. Деветима братя трябва да се съберете и да го извадите.
Вечерта момчето казало на баба си за странния сън.
– Жалко, че съм сам и нямам братя. Заедно бихме могли да потърсим съкровището.
– Ти имаш осем братя – отвърнала бабата. – Те, братовчедите, са като братя. С тях ставате точно деветима.
На другия ден момчето пак закарало овцете при извора. Но от вълнение не можело да заспи. По едно време се унесло за миг. Тогава пак му се явил старецът и рекъл:
– Съкровището се пази от таласъм. Насипете пепел около дърветата. Каквито стъпки видите по пепелта, такова животно трябва да принесете в жертва. Иначе таласъмът на съкровището ще ви разкъса.
Прибрало се момчето в селото. Събрало братовчедите си и им разказало всичко. Те много се зарадвали, че ще станат богати. Изнесли девет крини пепел, та поръсили навред около извора. На сутринта като отишли, видели стъпки, които водели до едно дърво. Само че не били на животно, ами човешки.
– Имането иска да принесем в жертва човек – рекло овчарчето.
– Ти луд ли си? – извикал най-големият братовчед.- Ние да не сме кръвопийци?
– И аз не искам такъв грях на душата си – отвърнало момчето. – Ние сме деветима момци с дрянови криваци. Какво ще ни стори един таласъм?
Всички се съгласили с него. Отишли до дървото през нощта и мълчаливо започнали да копаят. Копали, копали, по едно време изг-рял Месецът – тънък като сърп. Изкряскала кукумявка, полъхнал студен вятър и изведнъж от земята изскочила една голяма мечка. Козината й – черна като катран, очите й – червени като въглени. Лапите й били толкова големи, че можела да убие вол с един удар. Това бил таласъмът на съкровището.
Братовчедите хвърлили криваците и се пръснали кой накъдето види. Овчарчето останало само, но не се уплашило, а се спуснало върху звяра. Започнали да се борят. Момчето било много силно, но мечката още повече. Зинала насреща му да го изяде. Овчарчето я хзанало за ушите, за да държи раззинатата паст по-далеч от лицето си.
В това време изкукуригал петел в селото и момчето се озовало изведнъж на дъното на ямата. Вместо мечи уши, стискало здраво в ръцете си дръжките на голям казан, пълен с жълтици.
Така овчарчето преборило таласъма и с намереното съкровище станало най-богатия човек в цялата планина.

Някога Кенгуруто не беше такова, каквото сега го виждаме, а съвсем Друго животно, с четири къси крака. Беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува някакъв свой танц върху една могила насред Австралия и веднага отиде при Малкия бог Нка.
Отиде при Нка в шест часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни! И скочи Нка от креслото си сред австралийските пясъци и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една скала насред Австралия и веднага отиде при Средния бог Нкинг. Отиде при Нкинг в осем часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и навред прочуто!
И скочи Нкинг от леглото си сред бодливата австралийска трева и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една пясъчна дюна насред Австралия и веднага отиде при Големия бог Нконг.
Отиде при Нконг в десет часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и така прочуто, че просто да ме гонят по петите!
И скочи Нконг от австралийското солено езеро, в което си правеше сутринната баня, и викна:
— Да бъде!
И повика Нконг жълтото куче Динго, вечно гладното, прашното под слънцето диво куче Динго, посочи му Кенгуруто и рече:
— Динго! Събуди се, Динго! Виждаш ли това приятелче, дето танцува там? То иска да бъде гонено по петите. Направи му удоволствието, Динго!
И скочи Динго, жълтото куче Динго, и рече:
— Кое? Този котко-заек ли?
И отвори Динго, жълтото, вечно гладно куче Динго, уста като кофа за въглища, и погна Кенгуруто.
И хукна горделивото Кенгуру бързо, на четирите си крака, като заек.
И тук свършва, о, мое Безценно съкровище, първата част на сказанието.
А пред втората част на сказанието Кенгуруто само бягаше. През планини, през долини, през солени плата, през зелени блата, през бодливи като стрели австралийски треви, бягаше — ето така — в ужасна уплаха, докато предните крака съвсем го заболяха.
Ще бяга — какво ще прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, вечно гладното куче Динго, с уста. зинала като капан за мишки — без да наближава и без да изостава, — тичаше, тичаше след Кенгуруто, което искаше да бъде прочуто.
Тичаше и още как!
А Кенгуруто бягаше. Бягаше през акациите, бягаше през плантациите, бягаше през саваните и бягаше сред лианите, бягаше в изнемога през Рака и Козирога, докато и задните крака го заболяха.
Ще бяга — какво ше прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, все по-гладно куче Динго, с уста, раз¬творена като конски хамут — без да наближава и без да изостава.
Тичаше и още как!
И тъй стигнаха до реката Уолгонг.
А пък на тази река нямаше нито мост, нито брод, нито прост ферибот и Кенгуруто не знаеше как да мине на другия бряг. И от немай-къде то се изправи на задните си крака и скочи ей така!
Ще скача — какво ще прави!
И като скочи веднъж, вече не можа да се спре и продължи да скача през пустините на цяла Австралия; скачаше през пепел, скачаше през лава, скачаше дотогава, докато почна да скача като Кенгуру.
Първо метър едва. После по два. И по пет след това. И краката му се заякчаваха и удължаваха. И много му се искаше да си почине и да се поразходи.
Но зад него тичаше Динго, жълтото куче Динго, съвсем огладняло; то тичаше и се питаше какво на този свят (или извън него) караше Кенгуруто да скача.
Защото скачаше като скакалец, като нова гумена топка върху мозайка, като грахче в празна тенджера.
Ще скача — какво ще прави!
То беше свило предните си крачка и скачаше на големите задни, като държеше изпъната опашката си за равновесие. И така, със скачане, пресече цялото Куинслендско високо плато.
И ти знаеш защо.
Защото зад него още тичаше Динго — умореното куче Динго, по-гладно отвсякога, което тичаше и се питаше кога, по дявола (или не по него), това проклето Кенгуру ще престане да скача!
И тогава излезе Нконг от солното езеро и рече:
– Пет часът е. Достатъчно!
И седна Динго, горкото куче Динго, както винаги гладно и прашно под слънцето; и проточи езика си и зави.
И седна Кенгуруто, умореното Кенгуру, върху своята опашка, като на столче за доене, и изпъшка:
– Слава богу, това бягане свърши!
Тогава рече Нконг, който винаги държеше на учтивостта:
– Защо не благодариш на жълтото куче Динго? Защо не му изкажеш своята признателност за всичко, което то направи за теб?
И рече Кенгуруто, капналото от умора Кенгуру:
– За какво да му благодаря? То ми взе здравето; обърка ми часовете за ядене; измени ми външния вид и си направи дяволска шега с краката ми!
Тогава рече Нконг:
– Може би се мамя, но не ме ли помоли ти само да те направя различно от всички други животни, така че да те гонят по петите?
– Помолих те — рече Кенгуруто. — И кой ме караше! Но аз мислех, че ще го направиш с вълшебство, а не с такъв мръсен номер.
– „Мръсен номер" ли, каза? — рече Нконг. — Повтори го само и ще свирна на Динго, да те гони. докато ти се изтрият задните крака!
– А, не! — рече Кенгуруто. — Извинявам се! Краката са си крака и мен ако питаш, аз не държа те да бъдат променяни. Исках само да обясня на Ваша светлост, че не съм сложило нищо в устата си от сутринта и стомахът ми е ужасно празен.
– Да — рече Динго, жълтото куче Динго. — И аз съм в същото положение.
Направих го различно от всички други животни, но часът е пет — ще получа ли нещичко за закуска?
И рече тогава Нконг от своето солно езеро:
– По този въпрос ще говорим утре, защото сега се къпя.
И останаха Кенгуруто и жълтото куче Динго насред Австралия. И бяха тъжни и рекоха едновременно, като се сочеха едно друго с пръст:
– Заради теб! 
***
Това е описание
на голямото състезание
за златния орден
със сребърна лента:
„Бегач рекорден
на континента".
Дава знак с гонг вълшебникът Нконг.
Пробег: два пъти цялия диагонал на Австралия.
Първи беше пуснат Кенго.
Динго втурна се след ненго.
Те достигнаха реката, равностойни във краката,
ала там от страх пред Динго Кенго с дълъг скок
един го изпревари и така, все на задните крака,
продължи да скача, скача и наравно свърши мача.
А при най-голяма скорост между пролива на Торес и нос Луин
(вж. Атласа) десет часа бяг това са — пет насам и пет натам.
Ако ти поискаш, сам да направиш един опит
и пробягаш подир обед поне четвърт от маршрута,
който в таз борба прочута бе пробяган от тез двама,
ползата ще е голяма: с мускули ще станеш ти като кенгуру почти,
а покрай това и аз ще спечеля някой час
във сравнителен покой,
о, досадни сине мой!

Някога в Токио живели двама дзенучители. Учителят Унсе постъпвал винаги в съгласие с това, на което учил Бил строг към себе си, нямал никакви страсти и слабости.
Танзан бил негова пълна противоположност. Той ядял, когато бил гладен, ако бил сънен, спял даже през деня и не се отказвал от саке, ако имал желание да пие. Веднъж Унсе отишъл при Танзан, който тъкмо надигал една бутилка.
– Как си, братко? – весело извикал Танзан. – Ще пийнеш ли с мен?
– Аз никога не пия – отговорил Унсе.
– Човек, който не пие, не е човек – изказал мисъл Танзан.
-Ти смееш да ме наречеш нечовечен само защото не се предавам на пороците?! – разсърдил се Унсе. – Ако съм нечовечен, тогава кой съм аз?
– Буда – отговорил Танзан, търкаляйки се от смях.