Чуй всички приказки

Един старец отишъл в гората за дърва. Намерил едно кухо дърво, размахал секирата и тупа-лупа, съборил го на земята. Като се заловил да го цепи, в кухината му намерил една кожена торба, пълна с жълтици. Зарадвал се на късмета си, натоварил цепениците на колата, окачил торбата с жълтиците на ритлата и повел воловците към дома си. Вървял старецът и си мислел:
— Намерих аз парите, но гората не е моя. И кухото дърво не е мое. Отде накъде парите пък да са мои? Те са чужди. Ако съм човек на място, ще издиря стопанина им и ще му ги дам, защото от чужди пари прокопсия няма.
Не щеш ли, насреща му се задал един сиромах човек, дрипав до немай-къде, разтревожен, запъхтян.
— Откъде идеш, побратиме? — викнал сиромахът.
— От гората — отвърнал дърварят. — Защо питаш?
— Да си намерил нещо?
— Намерих — кимнал с глава старецът.
— Слава богу! — зарадвал се дрипавият. — Аз, брате, имах само една юница, но ме натисна голяма сиромашия и реших да я продам. Отзарана я откарах на пазара, добра цена й дадоха, тръгнах си и де да знам как, по пътя съм изтърсил торбата с парите. Като луд съм тичал дотука. Къде е торбата ми?
— Ей там, закачил съм я на ритлата.
Сиромахът се втурнал към торбата. Бръкнал с две ръце вътре, нагребал жълтиците, погледнал ги, но мигом пак ги изтърсил в торбата като опарен.
— Не са мои — рекъл, — моите бяха бели, а тези са жълти.
— Чудно — замислено проговорил дърварят — какви може да са тези, дето ги намерих?
— Крадени! — отсякъл сиромахът.
— Кой ги е задигнал?
— Крадците.
— А къде са крадците?
— В гората, къде другаде? — извикал сиромахът и хукнал по-нататък, да търси своята торба.
Старецът се прибрал у дома си и рано на другата сутрин метнал торбата с намерените пари на тоягата си, емнал пътя, че в гората — да търси крадците. В най-затънтените дебри забелязал светлинка. То било огън. Като приближил край огъня, заварил десетина души — надянали един овен на шиш — въртят го над жаравата.
— Добър ви ден! — поздравил старецът.
— Добре си дошъл! — отвърнал един от горските хора. — Ти, дядо, по каква работа ходиш?
— Тръгнал съм да търся крадците. Да не сте вие?
— Имаш грешка! Тука крадци няма — обадил се главатарят на горските хора.
— А вие какви сте?
— Ние сме хора хайдути. Излезли сме в гората да закриляме сиромасите и да наказваме народните изедници. А ти поседни да си отпочинеш и да опиташ нашия овен! — поканил го главатарят.
Старецът подвил крак, нахранил се, благодарил на домакините и на тръгване попитал:
— Кажете ми, братя, къде мога да намеря крадците?
— В дворците, там са крадците! — отвърнал войводата.
Старецът се дигнал, излязъл от гората и се спуснал към големия град. Отишъл право в царския дворец. Влязъл вътре. Там заварил десетина големци, в позлатени дрехи облечени. Събрали се на съвет.
— Добър ви ден! — поздравил ги старецът.
— Ти какво търсиш тука? — гневно го посрещнал един брадат царедворец.
— Крадците търся.
— Какви крадци? — скочил на крака брадатият и от очите му започнали да изскачат искри.
— Ония, дето са задигнали ей тази торба. Аз я намерих в едно кухо дърво.
— Какво има вътре ? — надникнал големецът.
— Жълтици.
— Жълтици ли ? — посегнал брадатият. — Дай я тука!
И като пребарал торбата, той намигнал на другарите си и захванал да тика стареца към вратата.
— Ти, дядо — рекъл -— нямаш работа тука. Иди да търсиш крадците вън от царския дворец, защото ние сме най-честните. Додето намериш крадците, ние ще ти вардим парите. Тука те са на сигурно място.
Точно подир една година ела да си получиш торбата.
Отишъл си старецът и цяла година ходил насам-нататък да пита за крадците. Като се изтърколила годината, той пак похлопал на царските врати. А големците пак били събрани на съвет.
— Годината мина — рекъл им старецът — върнете ми торбата с жълтиците.
— Годината мина, но ти, старче, закъсня — дигнал се пак оня брадатият. — Аз ти казах да се явиш тука след една година, а ти пристигаш след една година и един ден. Значи просрочил си. Губиш торбата. Хайде, махвай се, че имаме работа.
Старецът излязъл вън, почесал се по тила и рекъл:
— Право ми казаха хайдутите. Тука са били най-опасните, ония, дето и крадат, и лъжат.

Беше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се роделидеца. И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година; за това мислеше тя. Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, „пъпшшш“, как пращеше тя, как ореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но пламъкът угасна, печката изчезна… и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката. Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята – имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с вилица и нож в гъба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка угасна и се виждаше само дебелата студена стена.Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото момиче протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта. – Hякой умря! – каза момиченцето, защото старата й баба, единствената, която бе била добра към нея, но се бе вече умряла, бе казала: когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог. Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава. – Бабо! – извика момиченцето. – Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха – и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко; нямаше нито студ, нито глад, нито страх – те бяха при Бог. А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с червени бузи, а усмивка на уста… мъртво, замръзнало до смърт в последната вечер на старата година. Сутринта на Hовата година озари малкия труп, облегнат, с кибритените клечки, почти цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се стопли, казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!

Имало един човек, който за грешките, които правел или за несполуките си в живота, все дявола кълнял.
Дотегнало най-после на дявола от тези клетви и решил да си отмъсти и да го поучи. Един ден човекът впрегнал биволите си в колата и тръгнал на път. Но като минавал край едно кафене, отбил се в него и пуснал биволите сами да карат, без да размисли, че могат да направят някоя пакост по пътя. Дяволът разбрал, че биволите без водач ще направят някоя пакост, затова решил да засрами нехайния човек пред всички мъже и жени, които били събрани около една чешма и чакали ред да си напълнят стомните и менците.
Дяволът се превърнал на човек и се приближил до тях.
– Виждате ли ме, бре хора, или не ме виждате? – попитал дяволът.
– Виждаме те, та какво от това?
– Като ме виждате, искам да знаете, че аз съм дяволът. Ето, сега ще се преобразя, а после пак ще стана човек.
Каквото казал – направил го. Някои от жените и мъжете се поуплашили.
– Не се страхувайте. Превърнах се на човек, за да засрамя оногова, който постоянно мене кълне за своите грешки. Нека да разбере, че не съм аз виновен за неговата небрежност. Нà, гледайте сега – пуснал биволите си сами да водят колата, а той си пие кафето спокойно. В това време зажаднелите биволи се отбили от пътя и се втурнали към чешмата. Наскачали да ги спрат, но било късно – те изпотрошили стомните и изпотъпкали менците.
Вдигнала се врява:
– Сега нали виждате, кой е виновен?
Дочул врявата и се затичал стопанинът, който кълнял дявола с люти клетви:
– Ях, дяволе, дяволе, пак ми направи голяма пакост. Проклет да бъдеш!
– Да се пукнеш! Не те е срам, все мен да кълнеш – отговорил дяволът. – Попитай тези хора кой е виновен. Ти не си отваряш очите, а дяволът виновен!
Жени и мъже с кобилици набили небрежния, който оттогава поумнял.

Едно време умът и щастието почнали да спорят. Умът казвал: "Аз съм по-добър". А щастието отговаряло: "Не ти, а аз!" Те вървели из един полски път и се препирали. Ето че щастието видяло един млад овчар, който си пасял овцете, подпрян до едно дърво, и си свирел.
– Ето нà, виждаш ли този овчар? Ще го направя най-богатия на света, по-богат от всички царе на земята – казало щастието на ума.
А умът отговорил:
– Е, добре, но знай, че пак без мене за нищо не ще го бива. Ти можеш да го направиш най-богат, но аз, ако му взема и този ум, що съм му дал да пасе овце, ще отиде на бесилката.
Щастието повикало овчаря, взело го за ръка и го отвело в една близка пещера, препълнена с най-драгоценни камъни.
– Вземай си сега колкото щеш – казало щастието.
Овчарят си напълнил джобовете и торбата. След това щастието отишло с овчаря при ума.
– Ех, ти го обогати. Ха сега да видим, какво ще стане от него – казал умът и му взел този ум, който му дал да пасе овце. И си заминал.
Овчарят останал на пътя, като теле. Не се сещал за овцете. Седнал на един камък и почнал да си играе с драгоценните камъни, като малко дете. По пътя се задал един човек с двадесет коне, натоварени с много стока. Като се приближил до овчаря, що да види – безценните камъни му светнали в очите!
– Какво правиш тука, момче? Що е това?
– Играя си с тези камъни.
– Къде си ги намерил, бре, душко?
– Хе-е, там – отвърнал младият овчар.
– Хайде, заведи ме, бре пиле, да видя.
И почти насила, хванал го за ръка, тръгнали към пещерата.
– Вземи си и твоите камъни – рекъл му той.
– Защо ми са – малко ли са там?
Отишли до пещерата. Човекът, като видял купища драгоценни камъни, се слисал. Той бързо се върнал при конете си, разтоварил ги, хвърлил стоката, взел празните чували и ги напълнил с голямото богатство. Само два коня оставил за яздене – за него и за овчаря. Той си помислил: "Ако оставя овчаря на пътя, няма да видя нищо от това богатство, ами я да го взема със себе си. Ако той е такъв глупак или си е изгубил ума и само щастието му е провървяло, няма защо и аз да губя моя. Ще стана много богат".
Натоварил той конете и тръгнали. Отишли в един голям град, край едно море. Човекът взел няколко безценни камъни и ги продал за много злато. Продал и конете, купил много хубави дрехи за себе си и за овчаря, и много стока. След това отишъл на пристанището, купил една нова, хубава гемия. Наел един капитан да му командва гемията, която натоварил със скъпоценните камъни и новата стока. Когато било всичко готово – вдигнали платна. След два месеца път пристигнали в един голям царски град. Дошли търговци да купуват, но що да видят – цели товари безценни камъни. В света не се е видяло такова богатство. Попитали търговците – на кого е това богатство.
– Ей там, на оня млад господар, който си почива – казали им и посочили овчаря.
Хората не смеели да се доближат до такъв богат човек. Тогава отишли при царя и му разправили за голямото богатство, на което не могло да се намери сметка. Царят, като чул това, казал си:
– Щом е толкова богат, навярно е някой царски син. Ще ида да го видя, пък, ако се съгласи – ще го оженя за дъщеря си, та поне богатството да остане тук.
Качил се той на една златна колесница с четири коня и отишъл с голям блясък на пристанището. Младият търговец, като видял царя, побутнал овчаря да го събуди. Но той, както се вдигнал, така и останал на мястото си. Нали бил много глупав и без ум, почнал да се прозява и протяга. Царят се качил на гемията, приближил се до него и му се поклонил. Овчарят му се опулил. Царят помислил, че това го прави от големлък, защото е богат, та затова не иска да говори.
След това царят хванал за ръка овчаря, качил го на колесницата и го отвел в своите палати. Там се събрали всички първенци, които се поклонили и на двамата чак до земята. Горе го чакала царската дъщеря.
Царят рекъл на овчаря:
– Е, синко, искаш ли да се ожениш за дъщеря ми? Видиш ли колко е хубава, също слънце! Друго чедо нямам и след смъртта ми ти ще станеш цар.
– Аха, искам – отговорил овчарят.
– Добре – казал царят, взел им ръцете и ги благословил.
На утрото ги венчали по царския закон. Вечерта овчарят се скарал нещо на невестата си, ударил й една силна плесница. Тя изпискала, хванала се за зачервената си буза и избягала от него. Отърчала при татко си и със сълзи на очи му казала:
– За какъв човек ме омъжи, татко? За този див човек ли, който още от първия ден почна да ме бие? Какво съм аз – царска дъщеря ли, или някоя простакиня? Ако е така, по-добре е да се хвърля в морето и да се удавя. Нека тъй да свърша живота си, отколкото да се върна при него, за да ме бие.
Царят, като видял зачервената й буза и горчивите сълзи, веднага заповядал да хвърлят овчаря в затвора. Осъдил го на обесване.
Поръчали бесило, за да го окачат на другия ден.
Умът и щастието сега отново се срещнали. Умът казал на щастието:
– Е, приятелю, какво направи ти с твоето богатство? – Изпрати овчаря на бесило.
– Не думай, бре, приятелю. Избави го от смъртта – вече никога не ще споря с тебе – рекло щастието. – Още утре рано му дай и твоето богатство, за да го избавиш от бесилото.
– Добре, ще видиш какво ще направя аз до утре от този глупав овчар – казал умът.
Сутринта дошли стражарите при осъдения.
– Ставай – казали те, – ставай да поиграеш малко на въже.
– Кои сте вие, проклетници, които така говорите?
– Бре-ей, пък още се показва юнак. Сега ще ти дадем да разбереш кои сме, като те качим на столче и ти метнем въжето на врата.
– На това столче ще се качи вашият цар! Прах и пепел ще стане от него и от цялата ви царщина, ако само се допрете до мене!
Стражите се изплашили от тези закани и отърчали да кажат на царя. Като чул, той скочил от страх – умът му бил сякаш взет и си помислил – как може вчерашният глупак така дръзко да се заканва?
Умът си бил свършил работата и там. Царят разказал всичко това на дъщеря си и те и двамата се разтреперали. Помислили и отишли и двамата в затвора. Когато овчарят ги видял, той така страшно ги изгледал, че им се смръзнала кръвта. Те паднали на колене и поискали прошка. Царят искал да целуне на овчаря ръката, но той не позволил и казал:
– Рекъл е Господ да прощаваме – както той прощава нашите грехове.
И той целунал стария цар. Царската дъщеря – жена му – плакала и искала да му целуне нозете, но той я вдигнал, целунал я и й казал:
– Ти за двадесет и четири часа ме хвърли в тъмницата и беше причина да ме осъдят на бесило, но аз съм добър – нека ти е простено.
Радостни сълзи бликнали в очите й.
Наново направили царска сватба. Цели седем дни се веселило царството. Понеже царят бил стар, той отстъпил престола си на своя зет, който докарал всичките безценни камъни в двореца, а с тях дошъл и търговецът, когото направил царски съветник.
Ум царува, ум робува.

Хитър Петър имал девет деца – все дребни. Не достигали ни хляб, ни дрехи. Замаяла му се главата, горкия, как да ги изхрани.

Намислил да си поиска пари от Господ, та седнал и му написал писмо:

"Боже Господи, дал си ми девет деца. Не мога да ги изхраня. Ще изпукат от глад. Моля ти се, прати ми сто гроша, да ми помогнеш що-годе в тая тежка немотия".

Писмото пуснал в черквата, в олтара.

Попът намерил писмото, прочел го, съжалил се над бедния си енориаш, та изпратил клисаря да му занесе петдесет гроша и да му каже: "Господ ти е изпратил тия пари чрез дядо поп".

Щом получил парите, Хитър Петър седнал, та написал второ писмо до Господ и пак го пуснал в олтара. Писал му:

"Господи, прати ми още сто гроша. Недей ги праща чрез дядо поп, ами направо, защото от стоте гроша, които си ми изпратил, дядо поп е откраднал петдесетте".

Живял някога един сиромах. Той бил толкова беден, че нямал нищо: гол и мокьр лягал, гладен ставал. Една вечер, като си идвал от работа, срещна; свети Петър и рекъл:
– Добър вечер, свети Петре! Петър му отвърнал: -Дал Бог добро.
– Как си, свети Петре? – рекъл сиромахът. – Добре ли си?
– Добре съм. Жив и здрав. Ами ти как си?
– Нали виждаш как съм! Тежко ми е – мокър лягам, мокър ставам. Ще те моля, свети Петре, да се молиш на Бога да промени времето – да бъде топло, да няма никога зима, да бъде все лято, че да е добре за нас бедните, да работим на полето, да си изкарваме хляба.
Свети Петър се съгласил. Излязъл на една висока планина и се молил на Бога три дни и три нощи. Бог му се явил и му казал.
– За какво се молиш, свети Петре? Какво искаш от мен?
Свети Петър казал:
– Ще те моля Господи, да промениш времето. Да бъде винаги лято и никога да не идва зима.
Тогава Господ му казал:
– Не помниш ли, че свети Илия измоли хората сами да определят времето. Реколтата се увеличи, но всичко, добито без труд, стана горчиво.
– Сега те моля да е винаги лято – отвърнал свети Петър.
– Добре – отвърнал му Господ, – ама да не стане по-лошо, отколкото е сега. И да дой:еш да ме молиш да върна времето, както си е било.
– Господи – отвърнал свети Петър, – аз съм обещал на сиромасите да изпрося топло време от теб. Ако не успея, ще изляза лъжец и хората няма да ме почитат като свети Илия.
Тогава Господ му рекъл:
– Така да бъде’
Щом си тръгнал свети Петър и като блеснало онова слънце, като
се разпели онези ми птички, като разцъфтели хубавите овощни дръвчета. Тогава хората излезли на работа, гологлави, боси и по риза. Работели и викали:
– Ех, че топло време, ех, че хубаво!
Дошло полека-лека лятото, дошло и не си отивало. Хората, като видели, че лятото се задръжало дълго, още повече се зарадвали и казвали:
– Ех, че хубаво време! Да живее свети Петър, че ни изпроси такова хубаво време. Ами то по-напред какво беше? Ту пролет, ту лято, ту зима, ту есен. Объркана работа. Я погледнете сега колко е хубаво: едно цъфти, друго върже, трето зрее.
Тъй като времето било все топло и хубаво, на сиромасите било много добре. И така обработили нивите и лозята, че те дали много плод. Напълнили хамбарите с жито и бъчвите с вино – дори някои си поливали харманите с вино, наместо с вода.
На това топло и хубаво време всички твари започнали да стават все повече – навъдили се безброй мухи, комари и всякакви хвъркати гадини. Най-малките от тях били големи като врабчета. Костенурките порасли като пещи, а жабите, които плували из водата, колкото патки. Пораснали и всички други животни, защото винаги намирали изобилна храна. Всеки човек си носел по една волска опашка в ръка, за да се брани от комарите и другите гадини. Навъдили се също и мечките, лисиците, вълците и всякакви други животни, които правели големи пакости на хората.
Хората разбрали, че станало много по-зле, отколкото преди, когато имало лято и зима. Започнали отново да се молят на свети Петър да поиска от Господа пак да промени времето, каквото било преди.
Свети Петър отишъл на същата планина, молил се три дни и три нощи и Бог му се явил:
– Какво искаш сега, свети Петре?
Свети Петър казал за какво е дошъл.
– Бях обещал на сиромасите да им изпрося топло и хубаво време. Но се развъдиха всякакви животни и насекоми, че изпоядоха хората. Сега ме молят да върнеш предишното време, дори и ако трябва да изтърпят някакво наказание.
– Че какво по-голямо наказание от това, което е сега – рекъл Господ. – В гората отидат – вълци ги нападат, в полето отидат – змии и гущери ги хапят, от мухи и комари не могат да излязат на двора. Това наказание им стига.
– Срам ме е, Господи, да отида при сиромасите, ако не им изпра-гим друго време – отвърнал свети Петър.
Господ махнал с ръка:
– Хайде, върви! Аз ще видя какво ще сторя.
Като си заминал свети Петър, като духнал един силен вятър, като завалял сняг – всички птици и всички животни се изпокрили, коя където намери. И хората се затворили в къщите си. Снегът валял без да спре цели дванадесет дни. Затрупал всички дървета и къщи, само тук-таме се подавали връхчета на дървета и комини. Всички гадини, които били затрупани в снега, измрели. След дванайстия ден духнали силни ветрове, стопили снеговете и настанала вече пролет. След пролетта дошло лятото и хората, като излезли на работа, видели, че насекомите са погубени и другите животни ги нямало вече да им правят пакости. Повикали свети Петър и му казали:
– Свети Петре, все на теб ще се молим и служба ще ти служим на Петровден. Искахме ти топло време – изпроси ни, след топлото дойде студено – и от него ни избави.
От този ден хората оставили на Господ да решава какво ще е времето, затова всеки ден е различен.

В онези далечни дни, мое Безценно съкровище, когато животните бяха с едноцветни кожи, Леопардът живееше в една местност, наречена Високото плато. Помни, че става дума не за Ниското плато, и дори не за Средното, дето все пак се срещат храсталаци, а за псолютно голото, горещо и нажежено от слънцето Високо плато, дето има само пясък, скали с пясъчен цвят и тук-таме по някой кичур пясъчно-жълтеникава трева. Сред тях освен Леопарда живееха Жирафът, Зебрата и разните Антилопи, като антилопата Иланд, която е едра като вол; и антилопата Куду, която има рога като тирбушони; и бързият Хартбист, с рога, извити като лира. И всички те бяха от горе до долу псолютно жълтеникаво-белезникави. Но Леопардът беше по-псолютно жълтеникаво-белезникав от всички тях. Той беше едно белезникаво коткообразно същество, което не се отличаваше ни на косъм от псолютно жълтеникаво-белезникавия цвят на Високото плато. И това беше много лошо за Жирафа и за Зебрата, и за разните Антилопи, защото Леопардът лягаше до някой псолютно жълтеникаво-белезникав камък или кичур трева и чакаше да минат Жирафът или Зебрата, или Иландът, или Кудуто, или дребната Антилопа, която живее в храстите, или петнистата Антилопа с бялата муцунка. И когато те минеха край този камък или кичур трева, без нищо да подозират, Леопардът скачаше и ги изненадваше до смърт. Да, да, точно до смърт — един удар с лапата, и край на скокливия им живот!
А освен Леопарда на Високото плато живееше един Етиопец с лък и стрели. (Той тогава също беше псолютно жълтеникаво-белезникакъв и не се забелязваше никакъв сред пясъчното Плато.). Двамата излизаха обикновено заедно на лов — Етиопецът със своите лък и стрели, а Леопардът със своите нокти и зъби — докато накрая всички животни — и Иландът, и дивото магаре Квага, и Жирафът, и Кудуто — вече не знаеха какво да правят и кУдУ да скачат. Да, мое Безценно съкровище, просто съвсем не знаеха.
Все пак постепенно — всичко живо тогава живееше много дълго — те започнаха да странят от всяко нещо, което приличаше на Леопард или на Етиопец; и така полека-лека—Жирафът най-пръв, защото беше най-дългокраката—те започнаха да напускат Високото плато. Те се изнизваха дни наред, докато стигнаха до една огромна гора. псолюно пълна с дървета и шумаци, шубраци и гъстаци, които хвърляха хиляди сенки, шарени-марени и гъсти-пъстри, на точици и ивички, сплетени и игривички. И в тази гора те се скриха. И пак постепенно — дали от туй, че сами се движеха от сянка на слънце, или от туй, че сенките на листата се мърдаха по тях — Жирафът стана на петна, Зебрата — на ивици, а Иландът и Кудуто потъмняха и гърбовете им станаха на къдрави сиви бразди като кора на дърво. И така, макар да можеха да се чуят и подушат, те се забелязваха много мъчно, и то само ако знаеш къде точно да ги търсиш. И си прекарваха чудесно сред псолютно гъстите и пъстри сенки на гората; а Леопардът и Етиопецът търчаха като луди насам-натам по псолютно жълтеникакво-белезникавото Високо плато и се чудеха къде са се дянали техните вкусни закуски, обеди и вечери. Накрая двамата така огладняха, че почнаха да ядат плъхове, бръмбари и скални зайци — можеш да си представиш: Леопардът и Етиопецът! — и от това коремите ги заболяха ужасно. И тогава те срещнаха Павиана — големия лаещ песоглав Маймун, който е Безспорно най-премъдрото животно в цяла Южна Африка. И рече Леопардът на Павиана (а пък денят беше ужасно горещ):
— Къде отиде дивечът?
И Павианът смигна. Защото знаеше къде. И рече Етиопецът на Павиана:
— Можете ли ми посочи настоящото местонахождение на туземната Фауна?
(Което значеше пак същото, което беше попитал Леопардът, само че Етиопецът говореше винаги с дълги думи. Защото беше възрастен.)
И Павианът пак смигна. Защото знаеше къде. И рече той:
— Дивечът шари другаде и моят съвет към теб, Леопарде,е да се отдадеш и ти на шарене, и то час по-скоро.
И рече Етиопецът:
— Много добре, но бих искал да узная накъде е емигрирала туземната Фауна?
И рече Павианът:
— Туземната Фауна се приспособи към туземната Флора, тъй като беше крайно време да се променя. И моят съвет към теб, Етиопецо, е да пристъпиш към промяна и ти, и то час по-скоро.
Леопардът и Етиопецът се учудиха, но все пак тръгнаха да търсят туземната Флора и след много-много дни стигнаха до огромната, висока, гъста гора, пълна със стъбла на дърветата и цялата набъбнала и нацвъкана, нашарена и намарена, напръскана и наблъскана, зачернена и зачеркната с псолютно всякакви сенки и сенчи-ци. (Повтори го на глас и ще разбереш колко сенчеста беше тази гора!)
— Какво може да е това нещо — каза Леопардът, — което хем е псолютно тъмно от сенки, хем е псолютно пълно със светлинки?
— Не зная — каза Етиопецът, — но трябва да е туземната Флора. Подушвам Жираф и чувам Жираф, макар че самия Жираф не мога да го видя.
— Чудна работа! — каза Леопардът. — Сигурно е така, защото сме дошли от светлото. И аз подушвам Зебра, чувам Зебра, но никаква Зебра не виждам.
— Може да сме забравили как изглеждат — каза Етиопецът, — толкоз отдавна не сме ги виждали.
— Ами! — каза Леопардът. — Аз ги помня отлично, особено техните кокалчета с вкусен костен мозък. Жирафът е около 5 метра висок и псолютно червеникаво-златист от главата до петите; а Зебрата е 1,5 метра висока и псолютно сивобежова от главата до петите.
— Хм! — каза Етиопецът, като се взираше в шарено-марените сенки на туземната
Горофлора. — Тогава те би трябвало да личат в тази тъмница, като зрели банани в комин.
Но тях ги нямаше никакви. Леопардът и Етиопецът ги търсиха цял ден, но макар да ги подушиха и чуха безброй пъти, не можаха да ги открият.
— Знаеш ли какво? — каза Леопардът, когато стана към 5 часа след пладне. — Я да
почакаме да се стъмни! Това ловуване по светло се очертава като пълен провал.
Те изчакаха, докато се стъмни, и тогава Леопардът дочу нещо да сумти под звездната светлина, която падаше на сплетени ивици през клоните. Той скочи в посока на сумтенето и нещото замириса на Зебра, и беше на допир като Зебра и когато той го цапна с лапата си, зарита като Зебра; но все пак Леопардът не можеше да го види. И той каза:
— Кротувай, същество без форма! Все едно; ще натискам главата ти до сутринта, защото в тебе има нещо, което не ми е ясно.
— Хванах нещо, но не мога да го видя! Мирише на Жираф, рита като Жираф, но няма форма!
— Нищо, че няма! — каза Леопардът. — Прави като мен, натискай му главата до сутринта! И моето няма форма.
И така те ги натискаха здраво, докато се зазори, и тогава Леопардът каза:
— Какво е сервирано за закуска, братко?
Етиопецът се почеса по тила и каза:
— Би трябвало да бъде псолютно сивобежово и би трябвало да бъде Зебра, но е цялото на черни и червеникави ивици. Какво си си направила, Зебро? Ако бяхме на Високото плато, каквато си станала, щях да те видя от десет километра. При това нямаш никаква форма. Фу!
— Да — каза Зебрата. — Но ние не сме на Високото плато. Не виждаш ли?
— Почвам да виждам — каза Леопардът. — И тебе те виждам. Но вчера през целия ден не видях нищо. Как го правите?
— Пуснете ни да се изправим — каза Зебрата, — и ще ви покажем как.
Двамата пуснаха Зебрата и Жирафа да се изправят. И Зебрата направи две
крачки към един храст наблизо, върху който светлината падаше на пръчки на пръчки; а Жирафът се измести и той към близките дървета, които хвърляха сянка на точки, на точки.
— Сега внимавайте в картинката! — казаха Зебрата и Жирафът. — Ето как става.
Едно, две, три — закуската се скри!
Леопардът и Етиопецът останаха със зяпнали уста. Колкото и да се вглеждаха, виждаха само гора със светлини на пръчки и сенки на точки и ни помен от Зебра и Жираф. Зебрата и Жирафът бяха се скрили в гората и бяха офейкали.
— Хи-хи! — каза Етиопецът. — Такъв номер заслужава да се запомни. Вземай поука, Леопарде! В тази тъмница ти се виждаш ясно като калъп сапун в кофа за въглища.
— Хо-хо! — каза Леопардът. — А тебе ще те учуди ли много, ако узнаеш, че в тази тъмница се виждаш ясно като етикет за тетрадка върху чувал с брикети?
— Хайде! Празни думи корем не пълнят — каза Етиопецът. — Едно е ясно: че не съответствуваме на фона. Аз ще се вслушам в съвета на Павиана. Той ми каза, че дивечът се бил променил, и ме посъветва да пристъпя и аз към промяна. И понеже нямам нищо друго за променяне, ще променя цвета на кожата си.
— И какъв цвят си избра? — каза Леопардът ужасно развълнуван.
— Един чудесен чернокафяв цвят, с малко червеничко в него и лек сивосинкав оттенък. Няма цвят, по-добър от този, за криене в ями и зад дървета.
И той тутакси промени кожата си и Леопардът се развълнува още повече. Не беше виждал дотогава човек да си мени кожата.
— А аз какво да правя? — каза той, когато Етиопецът покри с прекрасния черен цвят и върховете на кутретата си.
— Вслушай се и ти в съвета на Павиана! Той ти каза, че дивечът бил шарил другаде и те посъветва да се отдадеш и ти на шарене.
— Малко ли шарихме досега с тебе и какво се получи?
Нищо не си разбрал – каза Етиопецът. – Павианът ти каза не да се отдадеш на шарене из Южна Африка, ами да се отдадеш аз да те нашаря. Може на петна например.
— Каква полза от това? — каза Леопардът.
— За ползата питай Жирафа — каза Етиопецът. — Или, ако предпочиташ ивиците, питай Зебрата. Струва ми се, че техните шарки не им дават основание за недоволство.
— Ха! — каза Леопардът. — Да приличам на Зебра? За нищо на света!
— Все пак помисли си — каза Етиопецът, — защото, макар да не ми се иска да ходл на лов без теб, ще трябва да се примиря с това, ако ти настояваш да се набиваш в очи като слънчоглед пред катраносана ограда.
— Тогава по-добре на петна — каза Леопардът. — Но да не ми направиш такива едри и безвкусни. Да приличам на Жираф? За нищо на света!
— Ще ти ги направя с върховете на пръстите си — каза Етиопецът. — По кожата ми има излишна черна боя. Изправи се!
И той събра петте си пръста (по новата му кожа имаше наистина много останала боя) и с върховете им почна да цапа, цапа по кожата на Леопарда; и където петте му пръста цапваха по кожата, оставяха пет петънца, чернички и едно до друго. Ти, мое Безценно съкровище, можеш да ги видиш на всяка леопардова кожа. Тук-таме петънцата излизаха размазани, но все пак, ако погледнеш който и да е Леопард отблизо, ще видиш навсякъде по него следите от петте черни пръста на Етиопеца.
— Сега си Леопард и половина! — каза Етиопецът. — Можеш да легнеш на равната земя и да се преструваш на купчина камъни. Можеш да легнеш на гола скала и да се преструваш на пъстър камък. Можеш да легнеш на разлистен клон и да се преструваш
на светлина, която се процежда през листата. И можеш да легнеш насред някоя пътечка и да се преструваш на каквото си щеш. Да съм на теб, ще измъркам от  удоволствие.
— Щом мога да се преструвам на толкова неща — каза Леопардът, — защо и ти не се направи на петна?
— Черното е добро за мен. Един „мръсен негър" не бива да се набива много в очи — каза Етиопецът. — Тръгвай с мен, да видим ще успеем ли да си хванем някой от тези господа „Раз, два, три — закуската се скри"!
И тогава те тръгнаха на лов и оттогава в лова им потръгна, мое Безценно съкровище. И те заживяха щастливо. И това е всичко.
Наистина понякога ще чуеш възрастните да казват: „Кога е било етиопец да си смени цвета и леопард — петната!" То е, защото повечето от тях не знаят, че това е било. Но оттогава Леопардът и Етиопецът вече не са се променяли и едва ли ще се променят. Защо ли? Защото се харесват, каквито са.
* * *
Аз съм твойто Премъдро павианче и ти казвам Премъдрост голяма. 
–  Ела да се слеем с природата! И веднага! И само с теб двама!
 Долу дойдоха гости. И викат. Те не знаят, че си у дома. 
Ти не си им дотрябвал чак толкоз.
Нека мама ги среща сама!
А ние да идем в свинарника!
И може след туй край реката!
И ще седнем след туй на оградата
и пак ще си клатим краката.
И гората след туй ще преминем
от единия до другия край,
и няма да се връщаме в къщи,
преди да ни викнат за чай.
И ще бъдем индианци и трапери.
И ще ходим на лов без пътека.
Ще играем на квото ти искаш,
само с тебе да бъдеме нека!
Ето, взех ти лулата с тютюна.
И твоя бастун от бамбук.
Хайде, хайде, бе! Хайде бе, татенце!
Да изчезваме бързо оттук!

Нан Ин, японски майстор на дзен, приел веднъж професор от университет, дошъл да го разпита за дзен.
Нан Ин наливал чая. Като налял на госта пълна чашка, той продължил да налива.
Професорът гледал преливащия от чашата чай и накрая, като не издържал, възкликнал:
-Тя е пълна! Повече не влиза!
– Ето, като тази чашка – отговорил Нан Ин – и вие сте пълен със сВоите мнения и съждения. Как мога да ви покажа дзен, преди да сте опразнили чашката си?

Един голям пес видял кутре, което си гонело опашката, и го попитал:
– Защо си гониш опашката?
– Изучих философията – отговорило кутрето, – Реших проблемите на вселената, които не е решило нито едно куче преди мен. Аз разбрах кое е най-доброто за едно куче. Това е щастието. Разбрах, че моето щастие е в опашката. Затова я гоня, а като я хвана, ще е моя.
Синко – казал песът, – аз също съм се интересувал от проблемите на вселената и съм си съставил мнение за тях. Освен това разбрах, че щастието е прекрасно за кучето и че моето щастие е в опашката, но забеля зах, че където и да отида, каквото и да правя, тя ме следва. Не е необходимо да я гоня.

Някога живял един актьор, който умеел да прави всякакви представления. Веднъж поискал от богат стопанин да му даде един вол. Онзи даже намерение нямал да изпълни молбата му. Затова му рекъл:
– Ако успееш толкова старателно да продължиш представленията си денем и нощем без почивка цяла година, ще ти дам вол.
Актьорът отговорил, че ще може, но на свой ред попитал ще може ли стопанинът да го слуша през цялото това време. Отговорил му, че ще съумее.
Когато актьорът чул това, сърцето му заликувало. Три дни и три нощи той не показвал никакви признаци на умора. На стопанина накрая му омръзнало да го слуша. И заповядал на домашните си да доведат един вол и да го дадат на актьора.