Чуй всички приказки

Живял някога благородник, на когото първата съпруга починала и той се оженил повторно за надменна и горделива жена. Тя имала две дъщери, които по всичко й приличали. Благородникът пък имал едно дете – момиче, нежно и мило, прелестното създание . Сватбата още не била свършила, когато мащехата показала лошия си нрав. Тя не понасяла хубавото и добро момиче на новия си съпруг, защото редом с него дъщерите й изглеждали грозни и противни.
Затова тя принудила малкото момиче да върши в къщи най-тежката работа: да мие съдовете и стълбите, да чисти нейните стаи и стаите на дъщерите й. Горкото момиче! Страдало търпеливо и не смеело да се оплаче пред баща си, за да не го мъмри, тъй като жена му заповядвала в къщи. То спяло на тавана върху стар сламеник, докато доведените му сестри живеели в разкошни стаи с най-модни легла и огледала, в които се оглеждали по цял ден. Когато свършело работата си, доброто момиче сядало в ъгъла край огнището пред пепелта, затова всички започнали да му викат Пепеляшка.
Веднъж царският син устроил бал. Големите две госпожици , дъщерите на мащехата, били поканени, нали били от знатен род. С колко радост и усърдие започнали те да избират дрехите и прическите, които им стоят най-добре!

• Аз – казала по-голямата – ще си облека червената кадифена рокля с английска бродерия.
• Аз – рекла по-малката – ще си облека скромна рокля, но затова пък ще си сложа наметало от златни цветя и шапчицата с диаманти, които веднага се забелязват.

Повикали Пепеляшка да се посъветват с нея, защото тя имала усет за хубавото.
Пепеляшка им дала най-добри съвети и дори им предложила сама да ги среши, което сестрите приели на драго сърце.

• Пепеляшке, ще ли ти се да отидеш на бала? – попитали я сестрите.
• Ех, сестрици, вие ми се подигравате, не ми е там мястото на мене.
• Права си. Хората ще се смеят като видят, че на бала е отишло слугинче като тебе.

Въпреки, че сестрите често й се подигравали и я нахоквали, Пепеляшка била добра и им направила чудесни прически.
Най-сетне щастливият ден дошъл.Сестрите тръгнали към двореца, а Пепеляшка дълго гледала тъжно след тях. Когато ги изгубила от поглед, дори се разплакала.
Точно тогава се появила кръстницата й – прекрасна вълшебница. Като видяла тъжната Пепеляшка, обляна в сълзи, тя я попитала защо плаче.

• Толкова ми се иска, толкова ми се иска… – плачела Пепеляшка и дори не можела да довърши думите си.
  Кръстницата-вълшебница продължила да пита:
• Много ти се иска да отидеш на бала, нали?
• Да! – потвърдила Пепеляшка и въздъхнала тежко.
• Ако ми помогнеш – казала й кръстницата – ще направя така, че и ти да отидеш на бала. Върви в градината и ми донеси една тиква.

Пепеляшка отишла веднага, откъснала най-хубавата тиква, която могла да намери, и я занесла на кръстницата си като недоумявала как тази тиква ще я закара на бала. Кръстницата й бързо издълбала тиквата, докоснала я с пръчица и …ИЗВЕДНЪЖ… тя се превърнала в прекрасна златна каляска.
След това по поръчка на вълшебницата, Пепеляшка отишла да провери дали в заложеният капан са се уловили мишки. Тя намерила в капана шест живи мишки. Пепеляшка отворила вратичката на капана и мишките започнали да изскачат навън. Вълшебницата-кръстница ги докосвала деликатно една по една с пръчицата си и те веднага се превърнали в хубави коне. Така се появил прекрасен впряг от шест сребристобели коня. Вълшебницата се за чудила кого да направи кочияш. Тогава Пепеляшка се досетила.

• Ще отида да видя дали не се е хванал някой плъх в другия капан, та той да стане кочияш.
• Права си! – съгласила кръстницата. След малко Пепеляшка донесла капана, а в капан – плъх.
  Вълшебницата го докоснала с вълшебната си пръчицата и го превърнала в дебел кочияш с невиждано хубави мустаци. Накрая рекла на хубавата Пепеляшка:
• Върви в градината. Зад лейката ще намериш пет гущера. Донеси ми ги.
  Пепеляшка я послушала и щом донесла гущерите, кръстницата ги превърнала в шест лакея в хубави дрехи, обшити с галони. Те веднага се качили отзад на каляската и застанали изправени като струни, сякаш само за това са се родили.
  Тогава вълшебницата рекла на Пепеляшка: – Готова си да отидеш на бала.
• – Благодаря! – зарадвала се Пепеляшка, но бързо съобразила и попитала. – С моите грозни дрехи ли ще отида на бала?
  Кръстницата я докоснала леко с пръчицата си и в миг дрехите на Пепеляшка се превърнали в прекрасна премяна от златна и сребърна тъкан, цялата обшита със скъпоценни камъни. После вълшебницата й дала чифт стъклени пантофки, каквито никой не бил виждал на света.
  Така натъкмена, Пепеляшка се качила в каляската. Тогава кръстницата й я посъветвала да стои на бала само до полунощ. Предупредила я, че ако остане на бала и минутка повече, каляската й ще се превърне в тиква, конете – в мишки, лакеите – в гущери, а дрехите й ще добият предишния си вид.
  Пепеляшка обещала на кръстницата си, че непременно ще напусне бала преди полунощ и потеглила, замаяна от щастие.
  Каляската на Пепеляшка едва прекосила портите на двореца и царският син бил известѐн, че е пристигнала непозната принцеса. Той се затичал да я посрещне, подал й ръка да слезе от каляската и я завел в балната зала.
  В миг настъпило дълбоко мълчание: гостите престанали да танцуват, цигулките спрели да свирят, всички съзерцавали чудната красота на незнайната принцеса.
  Разнасял се само неясен шепот:
  „Ах! Колко е красива!”
  Дори самият цар непрекъснато я гледал и шепнел на царицата, че от дълго време не бил виждал толкова мила и красива девойка.
  Царският син я настанил на най-личното място, после й подал ръка за танц. Танцували красиво, изящно. Били щастливи. Гостите все повече се възхищавали от невижданата красива девойка. Изведнъж , увлечена в танца, Пепеляшка дочула часовникът да бие единадесет часа и три четвърти. Веднага направила дълбок поклон и бързо си тръгнала.
  Щом се прибрала в къщи, намерила кръстницата си и след като й благодарила, си признала, че много й се иска да отиде и на другия ден на бала, още повече, че сам царският син я поканил за иде отново.
  Докато разказвала на кръстницата си какво се е случило на бала, ето че двете сестри затропали на вратата.
• Колко късно се връщате! – възкликнала Пепеляшка, като си триела очите, сякаш се е събудила току-що.
• Ако беше дошла на бала – рекла й една от сестрите, – щеше да видиш най- хубавата принцеса на света, невиждана красавица!
  Пепеляшка се зарадвала все сърце и попитала как се казва принцесата, но те й отговорили, че никой не я познавал, че царският син бил много натъжен и че давал всичко на света, само и само да узнае коя е тя.
  Пепеляшка се усмихнала и рекла:
• Значи тя беше много хубава? Божичко, колко сте щастливи! Дали ще мога и аз да я видя? Надали! Госпожице Жулиан, заемете ми вашата жълта рокля.
• Виж ти, какво си е намислила! – отвърнала госпожица Жулиан. – Да не съм луда да дам роклята си на такава мръсна пепеляшка като тебе!
  Пепеляшка очаквала отказа и толкова по-добре, защото какво щяла да прави, ако сестра й се съгласяла да даде роклята си.
  На другия ден двете сестри отишли на бала и Пепеляшка също, и то още по-нагласена от предишния път.
  Царският син бил непрестанно край нея и непрекъснато й се възхищавал. Девойката се забавлявала толкова добре, че забравила заръката на кръстницата си и помислила, че е единадесет часа, когато чула часовникът да бие полунощ. Скочила веднага и побягнала пъргаво като сърна.
  Принцът се спуснал след нея, но не могъл да я настигне. Тя си изтървала едната стъклена пантофка. Царският син я взел и грижливо я прибрал.
  Пепеляшка пристигнала в къщи запъхтяна, без каляска, без лакеи, в грозните си дрехи. От цялото й великолепие била останала само другата й пантофка, чифтът на онази, която изпуснала.
  Царедворците запитали стражите пред портите на двореца не са ли видели да излиза една принцеса. Те отговорили, че са видели да минава само една зле облечена девойка, която по-скоро приличала на селянка, отколкото на госпожица.
  Когато двете сестри се върнали от бала, Пепеляшка ги попитала дали пак тъй добре са се забавлявали и дали хубавата принцеса е била там. Казали й, че е била, но щом ударило дванайсет часа, тя побягнала толкова бързо, че изпуснала едната си невиждано хубава стъклена пантофка, която царският син прибрал и само нея си гледал до края на бала. Сигурно било, че той е влюбен в прекрасната девойка, на която принадлежала пантофката.
  Те казали истината. И само след няколко дни царският син разпратил глашатаи да разгласят навред, че той ще се ожени за онази девойка, на чийто крак прилегне пантофката. Слугите на принца започнали да мерят пантофката. Принцесите, графините и всичките придворни дами се надпреварвали да я надянат на крака си, но никоя не успяла – толкова тясна и нежна била тази обувчица.
  След това тръгнали по градовете да я мерят на момичатата. Двете сестри на Пепеляшка, на които много им се искало да се омъжат за царския син, упорито се опитвали да надянат крака си в стъклената пантофка, но… Скоро, разплакани от яд, е трябвало да се откажат.
  Пепеляшка, която ги гледала, се засмяла и казала:
• Я да видя дали няма да ми стане!
  Сестрите й се разсмели и започнали да се подиграват с нея.
  Царедворецът, който мерел пантофката, се загледал в Пепеляшка, много му допаднала и казал, че това ще бъде справедливо, защото му било заповядано да я мери пантофката на всички девойки.
  Той накарал Пепеляшка да седне и… като доближил пантофката до малкия й крак веднага разбрал, че той ще влезе свободно в нея. Наистина. Кракът й влязъл спокойно в обувчицата.
  Учудването на двете сестри било голямо, но станало още по-голямо, когато Пепеляшка извадила от джоба си другата пантофка и си я обула.
  В този миг дошла и кръстницата, докоснала с пръчицата си дрехите на Пепеляшка и ги направила още по-красиви от предишните.
  Тогава двете й сестри познали в нейното лице красивата девойка, която видели на бала. Хвърлили се в краката й да искат прошка, защото се държали зле с нея. Пепеляшка ги вдигнала, целунала ги и им казала , че им прощава на драго сърце.
  Отвели я при младия принц. Той я харесал още повече и след няколко дни вдигнал сватба.
  Пепеляшка, която била колкото хубава, толкова и добра, настанила двете си сестри в двореца и ги омъжила в същия ден за двама знатни царедворци.
  Разказват, че всичко това, което се случило, им било за поука. Тези момичета се променили. Никой никога вече не се оплаквал от тях, станали внимателни и скромни както тази, на която вече никой не викал Пе-пе-ляш-ка.

Така ли е било или не – не зная, ала както съм го чул, така го разказвам.

Живял някога един селянин. Той имал син .Когато момчето пораснало и започнало да помага в работата, баща му казал:

-Гледам те и виждам, че каквото захванеш, все добре го правиш. Годините минават, младите растат, старите стареят. Скоро ще станеш мъж, ще се ожениш и ще си поемеш сам работата. Затова помни какво ще ти кажа. Живей така, че във всяко село да имаш свой дом. И нека всеки ден да бъдеш с нови ботуши. Живей още така, че хората да ти се покланят. И винаги, и във всичко ще те спохожда сполуката.

Учудил се синът на тия думи и попитал:

-Не мога да те разбера, тате. Мигар мога да си направя своя къща във всяко село? И възможно ли е да си купувам всеки ден нови ботуши? Откъде толкоз пари? Пък и как трябва да живея, та хората да ми се кланят?

Усмихнал се бащата и рекъл:

Не се кахъри, синко! Моят съвет лесно се изпълнява. Поискаш ли да бъдеш във всяко село като у дома си, намери си във всяко село верен, добър приятел и ще си имаш там свой дом. За да бъдеш всеки ден с нови ботуши, трябва вечер добре да ги измиваш и почистваш, никога да ги не забравяш, ето как на другата сутрин те ще са като нови. А пък за да ти се покланят хората първи ставай най-рано от всички, тръгвай за нивата пръв, тогава ония, дето ще тръгнат след теб,ще те поздравяват и ще ти се покланят. Както виждаш, в моя съвет няма нищо, което да не може да се изпълни.

Дошло време, отделил се синът във свой дом, послушал съветите на баща си и заживял добре.

„Баща ми беше прав. Така наистина по-добре се живее“- мислел той.

В това царство имало тогава такъв закон: който остарее и не може повече да работи, трябвало да го предадат на царските стражници, а те отвеждали старците при палача и там им отнемали живота.

Минало време, остарял и селянинът, за когото ви разказвам. Но на сина го дожаляло за баща му, не искал да го дава на царските стражници. Той отрано си приготвил една топла стаичка под покрива и така хитро я замаскирал, че никой не можел да я забележи. После настанил там баща си тайничко от всички и така старецът заживял, скрит от очите на хората.

Минало, що се минало, един ден нахлули царските стражници:

–Къде е баща ти? За него сме дошли!

– Не зная – рекъл синът, – преди три дни отиде някъде и досега никакъв го няма.

Започнали стражниците да търсят тук, там, обходили цялата къща, надникнали във всеки ъгъл – и в хамбара търсили, и в плевника, но не забелязали тайната стаичка, в която живеел старецът. Отишли при съседите и тях да попитат, а съседите отговорили:

– До миналата седмица си беше в къщи, ала от три-четири дена не сме го чували, ни виждали.

–Щом се върне, веднага да ни обадите! – заповядали стражниците.

И си отишли. След някое време отново дошли. Щом ги видели, синът и съседите занареждали в един глас:

–Откак тогава отиде някъде, ни кост, ни вест от него…

А старецът си живеел в тайната стаичка и пред никого не се показвал. Майсторял едно-друго, помагал в семейството и съветвал кое как да правят и как да живеят.

Дошла пролетта. Старецът рекъл на сина си:

-По всичко личи, сине, че лятото ще бъде сушливо. Пролетниците трябва да се засеят по валозите, в ниското, по влажните места.

 Послушал го синът. Посял пролетниците по влажните места. А хората му се смеели:

-Гледайте го колко е глупав – защо сее на такова място? Там нищо няма да се роди. Семето няма да си изкара!

А лятото се случило рядко сушаво, горещо. Капчица дъжд не капнал, слънцето жарело безмилостно по цели дни. Но когато дошло време за жътва, по валозите, по ниските места житото било като стена. Събрал синът богата реколта, напълнил хамбара със зърно, а у съседите му, дето засели високите места, всичко изгоряло. Останали хората без хляб.

На другата пролет всички започнали да засяват по ниските, по влажните места. Но старият баща посъветвал сина си:

-По всичко личи, сине, че лятото ще бъде дъждовно, влажно .Ти не гледай хората, ами засей по високото, по сухите места – богата жътва ще жънеш.

И СТАНАЛО ТАКА, КАКТО РЕКЪЛ СТАРИЯТ БАЩА. Цялото лято се лели дъждове, ден без дъжд не минал. На хората, дето засели валозите, ниските места, посевите им до корен изгнили, а на сина на стареца се родило жито за чудо и приказ. Взели да си шушукат хората.

– Че как пък тъй знае отнапред къде да засее? С вещици и магьосници се е сдружил, нищо друго!

И тръгнал надлъж и шир слухът за късметлията стопанин, за богатите му жътви. Стигнал слухът и до царя. И той заповядал:

-Щом като е толкова късметлия и умник, нека се яви пред мен нито гол, нито облечен.

Научил синът за царската заповед и се натъжил, нажалил, навел глава отчаяно. Забелязал това старият му баща и го попитал:

– Защо си посърнал така, синко? Какво те мъчи?

Разказал синът за царската заповед, а баща му го утешил:

–Не тъжи, синко, не се измъчвай. Лесна работа е това. Вземи една стара рибарска мрежа, загърни се с нея и върви в двореца. Така ще бъдеш нито гол, нито облечен.

Каквото казал бащата, това сторил синът.

Видял го царят в такова одеяние и казал:

– Умен е! Досетил се как да изпълни заповедта ми.

После го изпратил в кухнята, заповядал да го нахранят и му рекъл:

–Ето ти десет варени яйца. Нека твоя квачка да излюпи от тях пиленца. Давам ти срок три седмици. Хайде, върви си сега!

Върнал се синът в къщи още по-натъжен и нажален. Баща му го попитал:

– Е, синко, какво каза царят?

– Похвали ме, татко. Умен си, каза, добре си изпълнил заповедта ми. Ала каква полза, щом като ми даде още по-трудна загадка.

– Я кажи да видим каква е. Може пък да ти помогна с нещо! Нали хората разправят: „За един акъл – пара, за два – жълтица“ – рекъл старецът.

– Не ще можеш да ми помогнеш, татко – скръбно свел очи синът. – Де се е чуло и видяло от варени яйца пиленца да се излюпят?!

–Не се кахъри, синко – утешил го баща му, – и тая работа не е трудна, когато човек има акъл в главата. Я седни да обелим и изядем на вечеря варените яйца, а като му дойде времето , ще идеш при царя, ще му отнесеш едно гърне варено просо и ще му кажеш да засеят просото. Когато узрее, да го ожънат, защото пиленцата, които ще се излюпят от варените яйца, могат да кълват такова просо.

И сторили така, както рекъл старият баща. Изяли яйцата на вечеря, а след някой и друг ден синът отишъл при царя и му занесъл гърне с варено просо.

–Заповядай, царю честити, да засеят това варено просо, а като узрее, да го ожънат. Защото пиленцата, които ще се излюпят от яйцата, дето ти ми даде, трябва да се хранят само с такова просо, друго няма да клъвнат дори.

Учудил се царят и си помислил: „Е, разсъдлив си ти, съобразителен си, ала от мене по-умен не си.“ И му казал:

–И тази загадка разгада, браво! След три дни ела при мен нито пеша, нито на кон, с подарък и без подарък. Ако изпълниш всичко, както трябва, ще те наградя по царски, ако ли не, сърди се на себе си – ще ти отсека главата.

Върнал се синът в къщи ни жив, ни умрял.

Разтревожил се баща му.

– Какво има, синко? Каква беда те е сполетяла?

– Като зъл дух се е лепнал за мене царят. Иска май да ме затрие от света. Този път вече не ще мога да избегна смъртта – тъжно казал синът. – Посрещна ме първо добре, похвали ме. Но ми зададе нова загадка. Заповяда ми след три дни да отида в двореца нито пеша, нито на кон, нито с подарък, нито без подарък. Не го ли изпълня, ще ми отсече главата. Кажи сега не ми ли е дал тази загадка само за да ме погуби?

– Нищо, синко, нищо – утешил го баща му. – Всичко ще се нареди, както трябва. А сега си хапни и легни да се наспиш. Утрото е по-мъдро от вечерта.

На сутринта старецът събудил сина си и го посъветвал:

– Иди в гората, хвани един жив заек и един жив пъдпъдък. Ще те науча как да отидеш при царя.

Около обяд синът се върнал от гората. Донесъл, както бил заръчал баща му – жив заек, жив пъдпъдък и му ги показал.

– Ха така, синко! – похвалил го старецът, – сега вече от нищо се не бой. В други ден иди при царя, ала вържи заека за крака си така, като че си качен на него, а пъдпъдъка скрий в пазвата си. Пък по-нататък ето какво ще сториш…

 И разказал каквото трябва на сина си…

Дошло време, синът тръгнал за двореца. Като го забелязал, царят заповядал да пуснат кучетата от синджирите.

– Щом влезе в двора, кучетата ще се нахвърлят върху него и ще го разкъсат!

 Но синът забелязал кучетата, отвързал връвчицата от крака си и заекът побягнал, а кучетата хукнали след него и не погледнали дори към сина. Тогава синът вдигнал очи и видял, че царят стои на терасата и смело се за изкачвал към него.

– Дойдох, царю, както ми заповяда – нито пеша, нито на кон, а на заек. И подарък ти нося.

-Като казал това, синът извадил от пазвата си живия пъдпъдък. Царят протегнал ръка, но синът разтворил пръсти… И фр-р-р, пъдпъдъкът отлетял.

-Ето, дойдох с подарък и без подарък, както ми заповяда.

–Браво, умник си ти, и тази загадка разгада правилно! – похвалил го царят. – Кажи ми сега къде е баща ти? Къде се крие? Ако кажеш истината, ще те наградя, ако ли не – ще заповядам да ти отсекат главата!

–Баща ми ме е отгледал. Хранил ме е и ме е обличал, на ум и разум ме е учил – отговорил синът. – Как да го дам на твоите стражници да му отнемат живота? Затова направих у дома малка скрита стаичка и настаних там баща си. Той не ми създава никакви грижи. Напротив – помага ми в работата, а неговите мъдри съвети помагат да живея по-добре.

И разказал как две години поред прибрал богата реколта, защото послушал баща си, а другите хора останали без хляб.

-Обичам стария си баща повече от всичко на света. Без него животът ми ще е много тежък.

– А помага ли ти баща ти да разгадаваш загадките дето ти ги давах? – попитал царят.

– Къде можех да разгадая твоите загадки без него? – отговорил синът.

Замислил се царят и отменил жестокия закон – да се отнема животът на старите хора.

– Няма по-голяма награда от тази за мен и за всички хора – казал синът.

ПРИКАЗКАТА СВЪРШВА ТУКА, НО ЗА ВСЕКИ НЕКА БЪДЕ ТЯ ПОУКА

Руска народна приказка

Когато и последното яйце в полога се излюпи, майка Патица остана с отворена човка: от яйцето беше излязло нещо голямо и дебело, със сива перушина, което по нищо не приличаше на патенце.

– Дали не е пуйче? – си помисли майка патица.

 Но не беше пуйче, защото когато майка патица заведе челядта си на вадата, и то заплува като всички патенца.

После мама Патица заведе целия рояк в чифлика, за да го представи на обитателите на двора.  Патенцата бяха приети много мило, но роденото последно трябваше да понесе кълването, подигравките и присмехите на кокошките.

– Не го закачайте, – изсъска майката, – не пречи на никого.  Нищо, че не е красиво; надявам се да бъде здраво и да не пакости. Оставиха го на мира, но само за няколко дни.

Всички животни в двора го отбягваха и малкото бедно пате бе така огорчено, че не знаеше какво да направи.  Дори момичето от чифлика, което носеше храната, го подритваше. Тогава то реши да избяга. Прехвръкна плета и отчаяно затича към голямото блато, където живееха дивите патици.

 Сутринта патиците го видяха и казаха:  Грозно си, но това малко ни интересува.  Остани тук, ако желаеш, но хич и не мисли, че ще си намериш съпруга от нашето семейство! После патиците се издигнаха, но веднага се чуха изстрели и няколко от тях паднаха мъртви.  Патето потрепера от страх. И блатото не беше сигурно убежище за бедничкото!

Когато изстрелите престанаха, патето напусна блатото и навлезе в полето.  Изведнъж се намери пред голямо куче, което го гледаше страшно.  Патето затвори очи и зачака да го ухапят.  Но кучето го подуши и си отиде.

-Ето – помисли си патето, – толкова съм грозно, че дори и кучето не ме иска.

След тази страшна среща бедното патенце затича по полето, но не можеше да забрави ужасното куче и в ушите му още кънтяха изстрелите, които бяха убили дивите патици.  Изви се буря и под поройния дъжд бедничкото с мъка успяваше да върви напред.

Бурята все повече се засилваше и бедното патенце вече едва се държеше, когато при светлината на една светкавица видя мизерна къщурка, която едва се крепеше. Патенцето стигна с мъка до къщичката, видя един процеп на вратата и се вмъкна вътре. В схлупената къщурка живееше старица със своето котенце и кокошчица.

Когато видя патето котката започна да мърка, а кокошката да къканиже; на виждаше лошо, взе бедничкото за възрастна патица и възкликна:  О, какво щастие!  Сега ще имам и яйца от патица.  И тя прие с удоволствие новодошлото.

Патенцето остана в къщурката, но беше нещастно, защото тъгуваше за слънцето, за свободата и имаше голямо желание да се гмурне във водата.  То разказа за своите желания на котенцето и кокошката.  Те викнаха в един глас: О, каква лудост! Вода, слънце! Я си живей като нас!

 Но патенцето се сбогува с приятелите си и ги напусна. Отиде да живее в едно блато.  Дойде есента и една вечер то видя да прелитат в небето прекрасни бели птици.  Това бяха лебеди, които отлитаха към топлите страни.  Патенцето ги гледа, докато изчезнат, чувствайки в себе си безкрайна симпатия към тези прекрасни непознати птици, които отиваха към слънцето.

 Дойде зимата и донесе студ и мраз.  Водата в блатото замръзна, падна сняг. Бедното патенце, сгушено под дърветата, страдаше жестоко, но доживя до идването на пролетта. Когато се показа първото слънце, патенцето се почувства по-добре и по-силно. Опита се да лети – крилата го държаха; тогава напусна блатото, отправяйки се към една далечна градина. Видя малко езерце и се спусна към водата. Два лебеда заплуваха към него; патенцето разпозна в тях красивите птици, които беше видяло през есента, и си каза с примирена тъга:  Сега ще ме убият! – наведе очи и видя отразено във водата не вече грозното патенце, а един снежнобял лебед и неговото добро сърце се изпълни със сладко щастие.

Едно магаре остаряло и напуснало своя господар. По пътя срещнало куче, също избягало от господаря си, и му рекло:

Ще дойдеш ли с мене в Бремен? Ще се запишем в градския оркестър. Ти ще биеш барабана, а аз ще свиря на виолончело.
Кучето приело и поели заедно. Не след дълго срещнали котарак и го поканили да отиде с тях в Бремен и да постъпи в градския оркестър като цигулар. Котаракът измяукал в знак на съгласие и трите животни забързали за Бремен.
Край един замък те видели петел, който дерял гърло, и го попитали защо пее така силно:

Утре ще ме сложат в тенджерата – отговорил петелът, – та казвам сбогом на живота.

Тогава магарето му предложило:

• Не бъди глупав, тръгни с нас! Имаш прекрасен глас и ще можеш да пееш като солист в оркестъра на Бремен. Ние точно там отиваме.

Петелът, който не искал да влезе в тенджерата, скочил върху гърба на магарето и всички заедно продължили своя път. При залез слънце четиримата приятели взели да търсят подслон, за да прекарат нощта и така стигнали до една къща, в която се били разположили разбойници.
Магарето погледнало през прозореца и видяло наредена трапеза. Тъй като били гладни, те решили да прогонят бандитите.
Кучето се качило върху гърба на магарето, котаракът застанал на главата на кучето, а петелът кацнал на гърба на котарака; след това по даден знак започнали своя концерт: магарето ревяло, кучето лаело с цяло гърло, котаракът мяукал, а петелът цепел въздуха със звънливото си „ку-ку-ри-гу-у-у“.
При този шум разбойниците завикали:

• Призраци нападнаха къщата!
• После се измъкнали през вратата, побягнали колкото сили имали, много уплашени, с една грижа – да се отдалечат по-бързо от тази къща, в която те мислели, че са се заселили един милион отмъстителни призраци.
  Четиримата приятели, след като се уверили, че разбойниците са надалеч, спокойно влезли в къщата и се наредили около масата щастливи и доволни.
  Те се наяли до насита и потърсили местенце за спане, загасили светлината. Кучето се свило зад вратата, котаракът се сгушил край пепелта на огнището, петелът казнал на облегалката на стола, а магарето се настанило в един ъгъл на кухнята и заспало спокойно.
  През това време разбойниците се събрали на съвет и главатарят решил да изпрати един от тях да провери дали призраците са още в къщата, тъй като тя тънела в мрак. Разбойникът, когото изпратили, приближил предпазливо до къщата и цял треперел от страх. Стигнал до вратата, дълго се ослушвал и тъй като не се чувал никакъв шум, влязъл в кухнята. Искал да запали газената лампа, приближил кибритената глечка до очите на котарака, които взел за въгленчета, но той изфучал насреща му.
  Разбойникът нищо не виждал и попаднал на магарето. То го ритнало, та чак кожата му смъкнало. Тогава той изкрещял от страх и събудил петела. Петелът се разхвърчал насам-натам, кукуригайки силно.
  Разбойникът изтичал до своя главатар и му казал:
• Сега в къщата има вещици, които дращят, хапят и ритат. Ще бъде по-добре да се преместим другаде.
• Като чули това, разбойниците напуснали завинаги мястото и оставили къщата на четиримата добри другари, които се отказали от своето решение да стават музиканти и живели в къщата до края на живота си.

Имало едно време малко момиченце, което било много красиво. Майка му го обичала от все сърце, а баба му – още повече. Добрата старица му направила малка червена шапчица, която го правела още по-красиво. Всички го наричали Червената шапчица. Един ден, като пекла хляб, майката направила питки и казала на момиченцето:

Иди да видиш как е баба ти, защото научих, че била болна! Занеси й една питка и това гърненце с масло.
Червената шапчица веднага тръгнала за дома на баба си, която живеела в друго село. Като минавала през гората срещнала Кумчо Вълчо. На него много му се дощяло да я изяде, но не посмял, понеже имало дървари наблизо.
Попитал той Червената шапчица къде отива. Горкото дете! То не знаело, че е опасно да се спира и да говори с вълк, затова му казало:

Отивам да видя баба си и да й занеса питка и гърненце с масло, които мама й изпраща.

Много ли далеч живее баба ти? – попитал вълкът.

О, много далеч – казала Червената шапчица, – чак зад воденицата, която се вижда ей там долу, в първата къща край селото.

Добре – казал вълкът, – и аз искам да ида да я навестя, но ще мина по този път, а ти мини по другия и да видим кой от двама ни ще стигне по-скоро!
Вълкът побягнал с всички сили по най-късия път, а момиченцето тръгнало по най-дългия. То се улисало да бере лешници, да тича след пеперудките и да вие китки от горски цветя.
Вълкът бързо дотичал до къщата на бабата и почукал:

Чук-чук!

Кой е там?

Твоята внучка, Червената шапчица – казал вълкът с преправен глас. – Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги праща.
Бабичката, която лежала в леглото, защото била малко болна, му извикала:

Дръпни връвчицата, резето самό ще се вдигне.

Вълкът дръпнал връвчицата и вратата се отворила. Той се хвърлил върху бабичката и я нагълтал наведнъж, защото от три дни не бил ял. После затворил вратата и легнал в леглото на бабата да чака Червената шапчица, която след малко пристигнала и почукала на вратата:

Чук-чук!

Кой е там?
Като чула дебелия глас на вълка, Червената шапчица отначало се изплашила, но помислила, че баба й е хремава, и отговорила:

Твоята внучка, Червената шапчица. Нося ти питка и гърненце с масло. Мама ти ги изпраща.
Вълкът й извикал с малко по-тънък глас:

Дръпни връвчицата, резето само ще се вдигне.
Червената шапчица дръпнала връвчицата и вратата се отворила. Като я видял, че влиза, вълкът се скрил под юргана и й казал:

Сложи питката и гърненцето с маслото на раклата и ела да си полегнеш при мене.
Червената шапчица се съблякла и легнала в леглото, но много се зачудила като видяла как изглежда баба й по нощница, и попитала:

Бабо, защо са ти толкова големи ръцете?

За да те прегръщам по-добре, внучето ми!

Бабо, защо са ти толкова големи краката?

За да тичам по-добре, детето ми!

Бабо, защо са ти толкова големи ушите?

За да те чувам по-добре, детето ми!

Бабо, защо са ти толкова големи очите?

За да те виждам по-добре детето ми!

Бабо, защо ти са толкова големи зъбите?

За да те изям!
При тези думи лошият вълк се хвърлил върху Червената шапчица и нагълтал и нея.
Като се наял добре, отново легнал в леглото, заспал и започнал силно да хърка. Точно тогава покрай къщата минал един ловец.

О! – казал той, – колко силно хърка бабичката! Чакай да видя дали не е болна!
Влязъл в стаята, доближил се до леглото и като видял, че вълкът хърка така силно, разбрал какво се е случило.

А, пипнах ли те, негоднико – казал ловецът, – откога те търся!
Той щял да го гръмне, но се сетил, че вълкът може само да е глътнал бабата и тя да е още жива, затова взел едни големи ножици и вместо да стреля, почнал да разпаря дебелия корем на вълка, който продължавал да хърка. Рязнал само веднъж и Червената шапчица се подала. Като рязнал още два пъти, освободилото се момиченце скочило на земята и извикало:

О, колко ме беше страх! Колко тъмно беше в корема на вълка!
След малко и бабичката се появила и се усмихнала. Тя била още жива, но едва дишала.
Червената шапчица донесла големи камъни и напълнили с тях корема на вълка.
Когато той се събудил и видял толкова хора, скочил през прозореца, но камъните натежали. Вълкът се строполил на земята и умрял.
Едва тогава се зарадвали нашите трима приятели. Ловецът взел кожата на вълка и си отишъл, бабата изяла питката и маслото и много я харесала, а Червената шапчица се върнала честита при майка си.

• 

• 

• 

• 

Един зимен ден, кълвачът Чук-Чук кацна върху стъблото на високо зелено дърво и зачука по него с острия си клюн:

Елице, елице, зелена хубавице, търся Бръмбарко! Дай ми го!
Бръмбарко спи – каза Елата. – Няма да ти го дам!
Кълвачът постоя, постоя, повъртя се върху клоните и пак зачука с острия си клюн по кората на дървото:

Елице, елице, зелена хубавице, дай ми тогава Дървоядко!
И Дървоядко спи! – каза Елата.
Кълвачът се намръщи. Постоя, повъртя се, огледа една дупчица в кората и здраво зачука в нея:

Елице, елице, зелена хубавице, дай ми Шаренко!

И Шаренко спи! – каза Елата. – Не го търси!

Всичките ти бръмбари ли спят?- зачуди се кълвачът.

През зимата бръмбарчетата спят на топло под кората.

А дърветата защо не спят? – начумери се Чук.

Дърветата, на които са опадали листата също спят.

А ти защо не спиш?

Моите листа не са опадали.

Че ти нямаш листа! – възрази Чук.

Тези остри, зелени иглички са моите листа. И те
никога не падат. Нито зиме, нито лете.
„Значи тя никога не спи и винаги пази бръмбарите, които живеят под кората й!”- помисли кълвачът и разтвори крила:

Щом е тъй, довиждане! – каза той. – Отивам да търся бръмбари под кората на някое спящо дърво!
И отлетя към заспалите дъбове.

ВЪПРОС: Мило дете, разбра ли кои дървета спят през зимата и кои не спят?
ЗАДАЧА: Помисли по какво кълвачът Чук разбира, че дърветата-дъбове спят и следователно няма да го усетят, ако изчопли изпод кората им някоя личинка, червейче или бръмбарче?

АВТОР: ЮЛИЯ МОМЧИЛОВА

• 

Зимни вихрушки,
все веселушки,
хурки въртерли,
весело прели
бели къдели.
Че откъде ли
вълна са взели?
Облаци – хали
вълната дали.
Що са изплели
с преждите бели?
Дрехи дебели
за дървесата,
топли постели
за семенцата,
спящи в земята.

• 

От Лапландия по сняг

впряг еленов тръгна пак.

Над земята ще лети,

сто села ще посети.

Сред обилен снегопад

няма да подмине град.

Дядо Коледа е там,

приближава се насам.

Чувам някъде се шушне:

 – Търси той деца послушни

и подаръци им дава за награда и забава.

–Знам ли, – мисля с малко страх

-аз дали послушен бях?

Три писма му писах вече,

искам пухкавото мече

от отсрещната витрина

дар за новата година.

Но ще дойде ли по план

днес подаръкът желан,

ако дядото пристига

при послушни дечурлига?

 – Е, детенце! – той ми каза

 още щом ме забеляза.

– Стаята си ти подреждаш,

 книжки всеки ден разглеждаш

и по нещо научаваш.

 Помощ пръв на всеки даваш.

Мил си, дружелюбен, смел,

 в разни дейности умел 

и старателен, и весел…

А защо си нос провесил?

Ето, аз ти нося вече твоето желано мече.

Юлия Момчилова

• 

Снежното човече
е с награда вече.
Роклята на мама
го направи дама.
Сложих му герданче,
шапка и коланче…
На конкурса „ЗИМА“
първо място има.
С мамината дрешка
стана „Мисис Снежка“.

• 

В една ясна зимна нощ старият бор погледна тъжно към високото небе, на което светеха безброй усмихнати звездички. Видя как една от тях се надвеси над върха му и го попита:

Защо си тъжен?
Старият бор отговори:

Защото съм сам. Всички дървета наоколо са широколистни и по това време на годината спят зимен сън. Нямам с кого да си говоря.

Животни няма ли край тебе ? – зачуди се звездичката.

Има! – каза борът. – В клоните ми се настаниха две катеричи семейства, Скокльови и Рошльови, свраките Кряка и Вряка, бухалът Уха, кълвачът Почук, a в хралупата долу до корените ми, си живее мечката Поспалана.
След като изброи всичките си обитатели, старият бор махна безнадеждно с вейка:

Но за какво са ми? Катеричките по цял ден се карат, замерят се със шишарки и се гонят! Свраките се надпяват така, че от ужасното им гракане получавам главоболие. Бухалът пък, с неговото бухане, не ме оставя да мигна по цели нощи. Да не говорим за кълвача, който от сутрин до вечер чука по кората ми и изчопля от дупките личинки и червейчета. Удря с клюна си така, сякаш бие барабан и цялата гора ехти. Добре, че мечката Поспалана спи цяла зима и само през лятото ръмжи и се зъби на всички. Но как ме клати щом се заканва на някого!!! Чудя се какво да правя с тези шумни обитатели!

Защо не поприказваш с тях? – попита звездичката.

Никой не се интересува от мен! – въздъхна борът. – Денем те играят игрите си, нощем всеки сънува своя сън.

Бухалът не спи през нощта – каза звездичката.

Обаче е много важен! Смята очите си за специални нощни фенери и от горделивост с никого не разговаря.

Значи при вас никой никого не обича, така ли? – мигнаха тъжно звездичките в небето.

Никой никого не понася! – кимна с върха си старият бор.

А защо не ги изпъдиш? – попита хитро звездичката, за да го изпита.

К-к-к-ак? – учуди се борът.

Кажи им да се заселят на друго дърво! – посъветва го тя.

Н-не знам! Н-не м-мога! – промълви затруднено борът. Звездичката разбра, че борът се колебае и затова му каза:

Знаеш ли, веднъж в годината настъпва най-вълшебната нощ. Тогава светлината на всички звезди се спуска над света и го облива с обич. Ако някой си пожелае нещо, то непременно се сбъдва. Имаш късмет, че точно тази вечер ще настъпи Вълшебната нощ. Можеш да си пожелаеш твоите досадни наематели да те напуснат. Тази вечер борът мисли много за Вълшебната нощ, която всеки момент щеше да дойде. Искаше му се да си пожелае най-хубавото нещо, но не беше сигурен, че знае какво точно е то. Мислите му се въртяха и блъскаха в ума му напълно объркани. Ту си представяше, че казва на палавниците: „Отивайте си, не ви искам повече тук!”, ту си шепнеше: „Искам Вълшебната нощ да ги накара да ме обичат!” Борът беше толкова увлечен в мислите си, че не чу как откъм неравния коларски път се разнесе страховито ръмжене и бръмчене. Беше един голям камион, който прегази снежните преспи и спря точно пред него. От камиона слязоха двама здравеняци – хора със секири в ръце и започнаха да оглеждат бора.

За това дърво ще вземем много пари! – започнаха да си говорят те полугласно.

Хайде да го отрежем! – предложи единият. Те внимаваха много гласовете им да не се чуват надалеко.

Много е дебело – възрази другият. – Със секирите няма да го отсечем бързо. Ако горският пазач ни свари, голяма глоба ще платим!

По-добре да го отрежем с дърворезачката! – предложи първият. – Ще стане по-бързо.

Ти луд ли си? – почти извика вторият. – Такъв шум ще се вдигне, че пазачът непременно ще чуе и ще дойде.

Тогава да го отрежем с трион! Докато те си говореха, борът стоеше вцепенен. Ще го отрежат! Почувства се уплашен и безпомощен. Помисли си, че няма да посрещне Вълшебната нощ и да види онова чудо, за което му говориха звездите. И какво ще стане с обитателите му? Вероятно ще се заселят по други дървета и никога повече няма да си спомнят за него! Изведнъж силна светлина освети двамата мъже, които се канеха да отсекат дървото.

Пфу! Кой прави тази ужасна светлина?… Да не би да е фенерът на горския пазач? – зашепнаха стреснато те, но после погледнаха нагоре към дървото, от където ги осветяваха два силни прожектора. Страшно се ядосаха, защото видяха, че бухалът Уха ги гледа строго с фенерите на големите си очи.

Загаси фенерите си, че ще разбудиш цялата гора! – развикаха се мъжете, защото се страхуваха, че щом са осветени, горският пазач непременно ще ги види.
Обаче Уха не си затваряше очите, а продължаваше да ги гледа строго.

Тоя ще го гръмна с пушката! – ядоса се единият мъж, вдигна пушката си към клоните на дървото и започна да се цели в бухала.

Не стреляй! Ще събудиш пазача! – бутна го другият.
Точно тогава силен крясък продра нощната тишина.

Помо-о-ощ! Р-р-разбойници! Бр-р-ракониери! – крещеше пресипналият креслив глас.
Двамата яки мъже подскочиха от уплаха.
Веднага към първия грак се прибави и втори, също такъв креслив и вреслив:

Бр-р-ракониери!! Кр-р-радци!! Убийци!!!
Това, разбира се, бяха свраките Кряка и Вряка, които с виковете си огласиха нощната гора.

Хайде да сечем дървото и да се махаме! – разбързаха се мъжете.
В това време към сврачешкото гракане се прибави и гръмкото чукане на кълвачът Почук. Силен ехтеж заля заспалата гора с бързи тревожни сигнали.

Проклети птици! – изруга единият човек. – Става опасно!
Двамата довлякоха дърворезачката до дървото и се приготвиха да го режат.
Уха, свраките и кълвачът се спуснаха от върха на бора върху секачите и им събориха шапките със силните си криле.

Луди птици! – бранеха се мъжете. – Ау-у-у! Започнаха да кълват! В това време катеричите семейства се събудиха. Всички Скокльови и Рошльови изскокнаха от хралупите си, за да видят каква е тази олелия навън. Бързо разбраха, че птиците имат нужда от тяхната подкрепа и тогава всички – и големите, и малките се включиха в отбраната на бора. Те късаха шишарки от клоните и замеряха с тях секачите, за да им попречат да режат дървото. Когато шишарките по клоните свършиха, катеричките започнаха да изнасят от своите зимни запаси, за да ги хвърлят върху двамата лоши човеци. Силен хор от грачене и викове огласи гората:

Не ви даваме стария бор!

Не ви даваме нашия стопанин!

Не ви даваме нашия приятел!

Най-хубавото дърво в гората!

Най-доброто дърво в гората! Милите обитатели на бора се бореха с всички сили, за да попречат на двамата яки мъже да започнат рязането. Точно когато изглеждаше, че силите им стават все по-неравни, някой се сети и извика:

Да събудим Поспалана! Но нямаше нужда да я събуждат. Оглушителният шум беше разбудил мечката от зимния й сън. Само един поглед върху секачите й беше достатъчен, за да разбере всичко. Изрева страхотно и мъжагите побягнаха към камиона. Изоставиха и секирите, и триона, и дърворезачката. Но до камиона ги посрещна горският пазач, който беше привлечен от съмнителната олелия около вековния бор. Може би ги арестува, може би ги глоби, може би ги заведе в полицейското управление….
Нашите горски обитатели се интересуваха само от своя спасен приятел – стария бор. Той беше толкова трогнат от тяхната решителна борба за него, че не знаеше как да им се отблагодари. Но те и не искаха благодарност. Стигаше им радостта да бъде с тях. Тази нощ всички празнуваха заедно спасението му. Пяха, танцуваха, веселиха се. Когато се зазори старият бор се сети, че тази нощ беше най-вълшебната, спомни си за съвета на звездичките и се замисли: дали пък онези думи „ Искам вълшебната нощ да ги накара да ме обичат!” не беше неговото истинско голямо желание?

А може би те винаги са ме обичали? – промълви с нежно чувство той.

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

• 

•