Чуй всички приказки

Един цар имал двама приятели, които били осъдени за някакво престъпление на смърт. В желанието си да ги спаси от смърт, царят прибягнал до изпитанието "Божи съд". Той заповядал да опънат въже над реката – от единия бряг до другия, и ако осъдените минат по това въже, без да паднат във водата, ще бъдат помилвани. Първият от осъдените благополучно минал по въжето, а когато дошъл ред на втория, той извикал на другаря си:
– Кажи ми, приятелю, как се изхитри да минеш по въжето. И аз ще направя същото.
Онзи отговорил:
– Не знам как се прави. Знам само едно: когато се накланях в едната посока, веднага се отклонявах в противоположната. Това означава, че трябва да се балансира.

Живял някога един човек със знатен произход. В компанията на търговци той тръгнал по море в търсене на съкровища. Бил назубрил правилата за управление на кораби, излезли в открито море и на всички разказвал как Трябва да се прави това. Търговците с дълбоко доверие се вслушвали в думите му.
Скоро след като излезли в открито море, се разболял кормчията и бързо починал. Тогава "знаещият правилата" заел мястото му. Когато попаднали във водовъртеж, той обявил на всички какво трябва да се прави, за да се движат напред.
Но корабчето започнало да се върти намясто и не можело да продължи към мястото, където били съкровищата. Всички търговци на него потънали.

Веднъж в двора на Настрадин Ходжа влязъл бик и стъпкал всички цветя.
Настрадин грабнал една сопа и подгонил бика, но не успял да го догони.
След няколко дни той видял, че стопанинът на му го е впрегнал и върви по пътя. Ходжа започнал с всичка сила да налага бика със сопа.
– Ходжа – развикал се стопанинът, – какво правиш? Защо ми налагаш добичето?
– Млък! – отговорил Настрадин. – Твоят бик знае за какво го бия. Виждаш ли как е навел глава!

Живял някога суфи, който бил и преуспяващ търговец, натрупал много богатства.
Един, който го посетил, бил потресен от богатството му. Той разказвал: "Току-що ми се случи да видя този суфи. Знаете ли, той е обкръжен от всевъзможен разкош."
Когато съобщили за това на суфия, той казал: "Известно ми беше, че съм обкръжен от всички предмети на разкоша с едно-единствено изключение. Сега вече знам, че в деня, когато дойде този чоВек, колекцията ми от предмети на разкоша придоби завършен вид."
Някой го попитал кое се явява последният предмет на разкоша
"Последният предмет на разкоша е да има някой, който да ти завижда" – отговорил суфият.

По улицата вървяла жена. След нея се повлякъл мъж. Тя завила зад ъгъла, мъжът – също. Тогава жената заба¬вила крачка.
– Какво искате от мен? Защо Вървите след мен? – попитала тя, като се обърнала към него.
-Защото те обичам…
– Напразно си заобичал мен. След мен Върви сестра ми, тя е сто пъти по-красива от мен. Влюби се в нея!
Мъжът моментално се метнал обратно. Като видял грозотия, той се ядосал и тръгнал да догонва първата жена.
– Ти ме излъга – казал й той.
– Ти също ме излъга. Ако беше влюбен в мен, не би тръгнал при друга жена даже тя да е сто пъти по-красива – му отговорила тя и продължила по пътя си.

Веднъж крадци казали на някакъв ава:
-Дошли сме да вземем всичко, което имаш в килията си.
Онзи отговорил:
-Деца мои, вземете всичко, което пожелаете.
Тогава те взели от килията всичко, което можело да бъде отнесено, освен едно скрито чувалче и си тръгнали. Но старецът хукнал след тях, като викал:
-Деца мои, забравихте чувалчето, вземете го!

В миналото някакъв човек натрупал много златни кюлчета. И тъй като златото било страшно много, той го държал в мазето на дома си. Това продължило повече от тридесет години, през които той нищо не похарчил, но му харесвало да се любува на златото си.
Ето че веднъж му откраднали златните кюлчета. Чо векът се разстроил почти до смърт. Някой, който се случил наблизо, казал:
– Но ти нали пази тези кюлчета тридесет години.
Нима за нищо не похарчи златото си?
-Не!
Тогава събеседникът казал на скъперника:
– Е, след като за нищо не си похарчил своето злато, тогава не се разстройвай. Ще ти донеса няколко тухли.
Ти ги обвий с блестяща хартия, сложи ги там, където беше златото, и се наслаждавай на вида им, все едно че са златни кюлчета. Нима това не е също толкова приятно? Защо се кахъриш толкова?

Живял отдавна в Багдад премъдрият халиф Харун-Ал-Рашид и славата за неговото благочестие и справедливост се разнасяла надлъж и нашир по цялото царство.
Веднъж, като седели с великия везир Джафар и пиели кафе, везирът рекъл на халифа:
— Господарю, струва ми се, че не ще бъде зле да се поразходим между народа и да го видим какво прави, как поминува.
— Ти ми взе думата от устата — казал халифът. — Тъкмо и аз мислех да ти предложа да излезем из града.
И двамата се преоблекли като търговци, за да не ги познаят хората, излезли през задната врата на палата и се запътили към покрайнините на града.
По едно време, като стигнали до един мост, към халифа се приближил някакъв сляп просяк и протегнал ръка за милостиня. Харун-Ал-Рашид му дал една жълтица и поискал да отмине, но просякът го дръпнал и му рекъл:
— Благодетелю мой, удари ми с всичка сила една плестница!
Халифът отново се опитал да продължи пътя си, ала слепецът не го пуснал и повторил молбата си.
За да се избави от досадния натрапник, Харун-Ал-Рашид го ударил леко по лицето и като изминали няколко крачки, казал на везира:
— Тоя човек има някаква тайна, която аз искам да узная. Кажи му кой съм и го покани да дойде утре следобед в палата.
Джафар изпълнил желанието на господаря си и след това те продължили своята разходка.
И както се разхождали, ето че стигнали до един площад, в дъното на който се издигала красива постройка с мраморни колони.
— Чий е тоя палат? — попитал халифът.
Везирът се обърнал към първия минувач и го помолил да му каже кому принадлежи отсрещната къща.
— Името на нейния стопанин е Коджа Хасан, наречен Алхабал — отвърнал минувачът. — Доскоро той беше сиромах човек, но как забогатя изведнъж и издигна тоя дом, никой не знае.
— Нека и той дойде утре при мен — рекъл Харун-Ал-Рашид и везирът предал веднага заповедта на халифа.
На следния, ден слепият просяк и Коджа Хасан отишли в халифския палат и се представили на Харун-Ал-Рашид. Пръв се явил слепецът.
— Как се казваш? — попитал го халифът.
— Името ми е Баба Абдал — отвърнал просякът.
— А можеш ли ми каза защо вчера, като ти дадох милостиня, ти поиска насила да ти ударя плесница?
Баба Абдал се поклонил дълбоко и рекъл:
— Повелителю на правоверните, прости ми, че не знаех кой ме е удостоил с честта да бъде мой благодетел. Аз наистина си позволих да бъда дързък, но грехът ми е толкова голям, че дори всеки срещнат човек да ми удря плесница, пак не ще мога да изкупя вината си.
— С какво си се провинил пред аллаха?
— Ей сега ще чуеш моята изповед! — казал Баба Абдал и като седнал на посоченото му от халифа място, продължил: 
— Аз съм роден в семейството на богат багдадски търговец. След смъртта на родителите ми получих прилично наследство и понеже бях работлив и предприемчив, скоро богатството ми се удвои. Като мислех и премислях каква работа да заловя по-нататък, реших, че най- добре ще бъде да купя със спечелените пари осемдесет камили и да пренасям с тях из разни земи и далечни краища стоката на търговците. И, слава на аллаха, тая работа се оказа много доходна и ми даваше добра печалба.
Веднъж, като се връщах от Балсор, дето бях стоварил много стока за Индия, стигнах до една голяма ливада и пуснах камилите на паша. И както си почивах под едно сенчесто дърво, отнейде дойде някакъв голобрад дервиш и седна при мен на приказка и разговорка.
Та заприказвахме ние за туй, за онуй и ето че се отвори дума за иманярство и за скрити съкровища. Дервишът се огледа предпазливо наоколо и ми прошепна на ухото:
— Недалеч оттук е заровено такова богатство, че още толкова камили да имаш, пак не можеш да го дигнеш и да го пренесеш у дома си.
— Тъй ли? — извиках зарадван аз. — Моля те, покажи ми де е това богатство и аз ще ти подаря една камила. с каквито искаш съкровища!
Но дервишът се усмихна и каза:
— Аз мога да взема всичкото имане и без твоя помощ, но тъй като вече издадох тайната, нека поделим съкровището по равно: четиридесет камили — на тебе, четиридесет камили — на мене.
Нямаше що да правя — трябваше да отстъпя половината богатство, защото дервишът можеше да задигне всичкото.
И тъй, събрах аз камилите и ги подкарах подир стареца, който тръгна напред.
Вървяхме, вървяхме и по едно време се намерихме пред една клисура, която водеше към просторна долина, оградена отвсякъде с високи планини. Тая клисура беше толкова тясна, че камилите трябваше да минат една по една. Като натиках всички камили в теснината, дервишът събра куп сухи съчки, измъкна едно огниво и накладе огън. И тъкмо пламъците лумнаха, той изрече някакво заклинание и хвърли в огъня шепа магьосани билки, от които се дигна на възбог гъст черен дим. В същия миг отсрещната скала се разтвори като свод и през тоя свод се показа един прекрасен палат с мраморни колони и с ослепителна позлата по стените.
Без да се бавя, аз се спуснах в палата, дето бяха натрупани в безреда всякакви скъпоценности, и се нахвърлих алчно върху неизброимите съкровища, последван от бе-лобрадия дервиш.
Но докато аз загребвах само жълтици и ги насилвах в чували, дервишът отбираше най-едрите скъпоценни камъни, които бяха много по-скъпи от златото. Затова и аз изоставих жълтиците и също започнах да събирам скъпоценни камъни.
Като напълнихме всички чували със съкровища и ги натоварихме на камилите, дервишът отиде при един златен ковчег, измъкна отвътре някаква дървена кутийка и я скри в пазвата си. После старецът отново изрече заклинанието, скалата се затвори и ние потеглихме на път.
Аз изведох камилите из клисурата пак една по една и както бяхме уговорили, разделихме ги на два кервана по четиридесет камили. След това ние се сбогувахме сърдечно и аз подкарах единия керван към Багдад, а дервишът се запъти с другия към Балсор.
Но щом отминах няколко крачки, в сърцето ми пламна люта завист и някакъв вътрешен глас ми подшушна: „Защо ли тоя дервиш ми заграби половината съкповища, когато се е отказал от всички земни блага и при това е господар на омагьосания палат, отдето винаги може да си вземе каквито иска богатства?"
И теглен от тая мисъл, аз се върнах назад, повиках стареца и му рекох:
— Слушай, братко, ти си свят човек и си чужд на земната суета. На тебе богатство не ти трябва и тоя керван ще ти създаде само грижи и неприятности. Я по-добре ми дай още десет камили, да се грижа аз за тях!
— Имаш право — отвърна дервишът. — На мене ми стигат и тридесет.
Като избрах десет най-красиви камили, претоварени със съкровища, аз ги присъединих към моите, но в това време ми се стори, че и тридесетте камили са много на, стареца.
И аз се приближих до него, паднах на колене и му се примолих:
— Защо ще се мъчиш с тия добичета? Дай ги на мене да ти ги пазя, за услугата пари няма да ти искам.
Белобрадият отшелник помисли малко и отсече великодушно с ръка:
— Вземи ги и бъди щастлив с тях!
Аз прибрах и останалите тридесет камили и тъкмо когато се готвех да тръгна, спомних си за дървената кутийка, която дервишът беше скрил в пазвата си.
— Ами оная кутийка от златния ковчег? – попитах.
— Какво има в нея?
— Чудотворен мехлем – отвърна старецът. Усетих, че нещо ме жегна в сърцето, и рекох:
— Моля ти се, подари ми тая кутийка за спомен! Дервишът ме погледна някак тъжно и като ми подаде кутийката, каза:
— Друго нещо не ти ли трябва? Какво искали още от мен?
— Не. друго нищо не искам — отвърнах аз. — Моля те само да ми кажеш, за какво служи тоя мехлем?
— Тоя мехлем притежава магична сила. Ако намажеш с него лявото си око и веждата, ще можеш да видиш всички съкровища, скрити в земята. Но ако си намажеш дясното око, мигом ще ослепееш и нищо не ще може да те излекува.
Веднага ме обзе силно желание да опитам мехлема и да видя какви богатства има заровени в земята, затова промълвих с развълнуван глас:
— Моля те, намажи ми лявото око, защото ти по-добре знаеш как се прави това!
И дервишът намаза лявото ми око и веждата и пред мен заблестяха в пъстроцветно сияние неизброими подземни съкровища.
„Щом тоя мехлем ми помогна да видя всички тия съкровища, сигурно пак с негова помощ ще мога и да открия де се намират те" — рекох си и помолих стареца да ми намаже и дясното око.
— Що думаш! — извика той. — Мигар ти искаш да ослепееш?
— Не, няма да ослепея — упорствувах аз.
Човече, опомни се! -— увещаваше ме дервишът, като се мъчеше да отклони безумното ми желание, но аз оставах непреклонен, защото си мислех, че той не иска да ми отстъпи несметните подземни богатства.
Най-сетне, като разбра, че не може да ме вразуми, старецът намаза с мехлем и дясното ми око и в същия миг аз потънах в непрогледен мрак.
— Безумецо! — прогърмя сърдитият глас на отшелника — Твоята ненаситна алчност те погуби и сега вече никой не може да те спаси.
И аз чух как дервишът подкара кервана със съкровищата и замина към Балсор.
А аз останах да си оплаквам дните като сетен сиромах и да изкарвам прехраната си с просия. Такава е моята горчива участ, повелителю на правоверните, и ти можеш да ми отсъдиш най-жестокото наказание, каквото аз наистина заслужавам!
Покъртен от тия думи на слепеца, Харун-Ал-Рашид се замислил и казал:
– Вярно е, че твоят грях е голям, но понеже разкаянието ти е искрено, аз няма да те оставя да умреш от глад и ще ти помогна.
И халифът заповядал да дават всеки ден на Баба Абдал — до края на живота му — по четири сребърника за прехрана, за да може той спокойно да се моли на аллаха за опрощение на грешната си душа.
Когато Баба Абдал си отишъл, благославяйки щедростта на милостивия владетел, пред халифа се изправил Коджа Хасан.
— Я да чуем сега твоята история и да видим как си станал богат човек — рекъл Харун-Ал-Рашид на госта си, като го поканил да седне.
Коджа Хасан се разположил на мекия диван и започнал да разказва своята необикновена история.
Всемогъщи господарю — казал той, — аз дължа богатството си на двама неразделни приятели, които и досега още живеят в Багдад. Единият е голям богаташ и се казва Саади, а другият е средно заможен човек и името му е Саад.
Един ден Саади и Саад се разхождали из багдадските улици, унесени в разговор за човешкото щастие.
— Аз мисля — забелязал Саади, — че ако някой си¬ромах, но работлив човек получи отнейде пари и ги вложи в търговия, той непременно ще забогатее.
— Аз пък мисля — възразил Саад, — че богатството се постига само с късмет. Ако човек е беден и няма късмет, давай му колкото щеш пари, все сиромах ще си остане.
И както вървели и приказвали тъй, двамата приятели стигнали до нашата улица.
В това време аз седях пред вратата на моята схлупена къщурка и плетях едно дебело въже.
Щом ме съгледал, Саад рекъл на приятеля си:
— Ето един сиромах и трудолюбив човек, който заслужава твоята помощ. Бъди щедър към него и да видим какво ще стане.
Приятелите дойдоха при мен и ме поздравиха.
— Как се казваш, човече, и какво правиш? — попита ме Саади.
— Името ми е Коджа Хасан, по прякор Алхабал — отвърнах аз. — От двайсет години се занимавам с въжарство и сега, както виждате, пак плета въже, за да изкарам прехраната на семейството си.
— Е, като работиш толкова години, не си ли забогатял, та да си вземеш чираци и да отвориш голяма работилница?
— Въжари бяха и дедите, и родителите ми, но никой от тях не забогатя от занаята си. Та и аз каквото изкарам, все за препитание на многобройната ми челяд отива.
— Ами ако някой ти даде сто жълтици, ще можеш ли да се избавиш от немотията?
— Ще мога — рекох, — но де го тоя човек?
Тогава Саади измъкна изпод дрехата си една голяма кесия и ми я подаде.
— Вземи тия сто жълтици — каза той — и гледай да се замогнеш. Ще се радвам много, ако успееш да напреднеш в работата.
— Благодетелю мой! — извиках аз и се хвърлих да целувам нозете на щедрия си покровител.
Когато двамата приятели си отидоха, аз дълго стисках кесията, обзет от радостната мисъл, че вече съм се спасил от сиромашията. „С тия пари, рекох си, ще накупя коноп, ще наема работници и ще си отворя дюкян. Но засега как да опазя жълтиците? Я най-добре да ги зашия в чалмата си — мина през ума ми, — там ще бъдат на сигурно място."
И без да се бавя, аз влязох вкъщи, взех игла и конец и заших скришом в чалмата си деветдесет и девет жълтици, като оставих една за харчене. После навих чалмата около главата си и излязох из пазара.
Понеже у дома отдавна не бяхме яли месо, спрях се пред една касапница и поръчах на месаря да ми отреже някое по-тлъстичко овнешко бутче.
И тъй, с месото в ръка, аз тръгнах към къщи, като си мислех каква вкусна вечеря ще сготви жена ми и как сладко ще си похапнат изгладнелите ми дечица. Но в тоя миг, не щеш ли, отнейде изневиделица се нахвърли отгоре ми един грамаден орел и поиска да ми грабне месото. Аз се развиках и започнах да се браня отчаяно и в борбата наистина успях да спася овнешкото бутче, но за нещастие хищникът сграбчи чалмата ми и отлетя с нея към облаците.
Така аз отново станах сиромах, какъвто си бях, и всич¬ките ми надежди за щастливо бъдеще пропаднаха. „Но все пак нали семейството ми си хапна месце. а аз си купих нова чалма" — помислих си за утешение и се залових пак за работа.
От тая злощастна случка минаха няколко месеца и един ден Саади и Саад дойдоха да ме видят какво правя и как живея.
— Като влязоха у дома и се поогледаха наоколо, Саади ми рече:
— Как върви работата, Хасане? Само с тая нова чалма ли ще ми се похвалиш? Няма ли някоя друга промяна у тебе?
Голямо нещастие ме сполетя, благодетелю мой! — промълвих аз и със сълзи на очи разправих произшествието с орела.
— Недей се опитва да ме лъжеш! – извика сърдито Саади. — Аз не съм толкова глупав, за да повярвам, че някакъв орел ти е грабнал чалмата! Защо му е на орела твоята чалма? По всичко личи, че ти си прахосал парите, които ти дадох, и сега се мъчиш да ме заблуждаваш!
— Кълна се в аллаха, че ти говоря самата истина, благодетелю мой! — уверявах аз. — Има хора, които видяха с очите си как орелът ми задигна чалмата.
— Възможно е, възможно е! — потвърди Саад. — И аз съм слушал, че орлите обичали да грабят чалми, за да си правят от тях гнезда.
Саади се замисли, почеса се по брадата и каза:
— Добре, аз ще ти дам още сто жълтици, но внимавай да не се случи нещо и с тях!
И като каза това, Саади извади пак една кесия и ми даде още сто жълтици.
Дълбоко трогнат от великодушната постъпка на моя покровител, аз обещах да бъда по-предпазлив и изпратих гостите си с благодарности и благословия.
„Сега ще трябва да скрия парите на такова място, че и дяволът да не може да ги намери" — казах си и започнах да търся някое потайно кътче за скривалище.
Оглеждах надлъж и нашир цялата къща и най-сетне погледът ми се спря върху една глинена делва, пълна с непотребен овес, който служеше за храна на покойното ми магаре. Тая делва след смъртта на добичето стоеше забравена в един полутъмен ъгъл и никой не се докосваше до нея.
„Ето тук ще скрия парите" — реших аз и като отделих една жълтица за харчене, зарових в овеса на делвата кесията с останалите деветдесет и девет жълтици.
Никой не ме видя къде скрих парите, защото по това време жена ми и децата ми не бяха вкъщи.
Доволен и предоволен, че съм намерил най-сигурното скривалище, аз излязох да видя къде има по-хубав коноп, та на следния ден да отида направо да го взема. След като обикалях дълго пазара и избрах търсената стока, привечер се върнах у дома капнал от умора.
Жена ми се беше прибрала и шеташе из къщи.
Още щом прекрачих прага, потърсих с поглед глинената делва. Но делвата бе потънала сякаш вдън земя и от нея нямаше нито следа.
— В оня ъгъл имаше една делва с овес. Да не си я преместила някъде? — попитах аз с разтреперан глас.
— Одеве мина един непознат търговец, който продаваше гюлова вода и сапун за баня — каза жена ми.
— Аз взех един сапун и понеше нямах пари, дадох на търговеца делвата с овеса. Нали и без това тая делва беше стара, пък и магарето ни умря, та вече не ни трябва овес — добави тя.
При тия думи на жена ми усетих, че ме облива студена пот, нозете ми се подкосиха, сърцето ми престана да бие.
— Нещастнице, как можа да сториш това! — извиках аз. — Знаеш ли, че в делвата имаше деветдесет и девет жълтици?
Като разбра какво е направила, жена ми започна да се вайка и да си скубе косите, но нещастието беше вече непоправимо и нищо не можеше да ни помогне.
Разбира се, времето лекува всички злочестини и мъки и след някой и друг ден аз се успокоих и се залових за работа. Понякога само ме обземаше страх, че моят бла¬годетел пак ще ми дойде на гости и ще ме пита какво съм направил с подарените ми от него жълтици." И на¬истина, не мина много време, и моите опасения се оправдаха.
Един ден двамата приятели отново ме споходиха и аз ги посрещнах със свито сърце.
От дума на дума Саади полюбопитствува да узнае дали съм се избавил от немотията и аз трябваше да разкажа каква нова беда ме бе сполетяла.
— Тоя път вече не можеш ме излъга! — извика гневно Саади. — Ти не заслужаваше моята помощ, защото си един непоправим ленивец и измамник!
— Но аз не съм виновен — оправдавах се аз. — Отде можех да допусна, че жена ми ще излезе толкова глупава, за да даде делвата с жълтиците за един сапун…
Всичко туй е измислица — прекъсна ме Саади, като се изправи и тръгна към вратата, последван от своя приятел.
— Слушай, Хасане — рече на излизане Саад и ми подаде едно парче калай. — Вземи това късче калай, което намерих случайно на пътя. Колкото и нищожно да е, може би то ще ти донесе щастие.
За да не оскърбя Саад, аз приех с благодарност подаръка му и го скрих в дрехата си. После двамата приятели си отидоха.
На другия ден призори, когато още спяхме, някой похлопа на вратата ни.
— Кой е? — извиках аз, като се надигнах от леглото.
— Аз съм, Хасане, съседката Мерджана! — обади се жената на съседа рибар. – Мъжът ми отива за риба и му трябва малко калай за мрежата. Цялата махала оби¬колих, но никой не можа да ми услужи. Дали у тебе не се намира случайно някое парченце?
— Имала си късмет — рекох, като се сетих за подаръка на Саад. — Търкаляше се тъдява едно парче, ей сега ще го потърся.
И като извадих от дрехата си калаеното късче, открехнах вратата и го подадох на съседката. Тя го прие с радост и обеща да ни подари първата риба, която мъжът й ще хване.
Съседът натъкмил мрежата и отишъл на риболов. Още с първото мятане той уловил една голяма риба, а след второто и третото хвърляне на мрежата хванал и някои по-дребни риби.
От риболова съседът дойде право у дома.
— Хасане — каза той, — за услугата, която ми стори, жена ми ти обрече първата риба от днешния улов. Заповядай!
И рибарят измъкна от торбата си най-едрата риба и ми я подаде.
— Не заслужавах толкова голям дар заради някакво нищожно късче калай — казах аз, като взех с благодарност рибата и я занесох в кухнята.
Когато жена ми разпорила подарената риба и започнала да я чисти, ръката й измъкнала отвътре някакъв камък, който светел с необикновен блясък. Жена ми по-мислила, че тоя камък е късче стъкло, и го дала на децата да си играят. Вечерта, като се върнах вкъщи, заварих децата да се боричкат и да грабят едно от друго стъкленото късче,— Я да видя какво е това стъкло! — рекох аз и като взех камъка, внимателно го разгледах. Той излъчвайте някаква чудна светлина, сякаш безброй многоцветни пламъчета играеха в него.
Пред блясъка на тоя камък лампата изглеждаше като мъждукащо кандилце и когато аз я угасих, стаята се изпълни с ярко сияние. И децата отново се развикаха и запляскаха с ръце.
След вечерята аз оставих камъка в една вдлъбнатина високо над огнището, за да не го пипа никой, и после всички легнахме да спим.
На сутринта аз излязох из пазара и в това време у дома дошла жената на съседа златар.
— Каква беше снощи тая врява у вас? Да не сте имали гости? — попитала тя.
И жена ми, каквато си е бъбрива, разправила на съседката историята с рибата и й показала бляскавия камък.
Още щом го зърнала, съседката разбрала, че това стъкълце е истински брилянт, и пожелала да го купи.
— Защо ви е на вас това стъкълце? Я ми го продайте! — казала тя.
Но жена ми не се решила да продаде камъка и го оставила за играчка на децата.
Съседката веднага отишла при мъжа си и му разказала подробно какъв брилянт е попаднал у нас.
На пладне, като се прибрах у дома, ето че златарката отново довтаса и поиска да й продадем камъка за двайсет жълтици. Аз се учудих, че за такава дреболия тя предлага толкова много пари. и си рекох, че стъклото навярно не ще да е обикновено стъкло.
— Малко ли ти се вижда? — попита съседката. — Добре, давам ти петдесет жълтици!
Сега вече за мене нямаше никакво съмнение, че бляскавото стъкълце е истински скъпоценен камък, и затова рекох:
— Ти, изглежда, не разбираш от скъпоценни камъни, щом даваш такава нищожна сума.
Жената на златаря ми предложи сто жълтици — аз отказах, даде ми двеста жълтици — пак не се съгласих. Започна да наддава и стигна до петстотин жълтици — аз все отказвах.
В това време дойде и самият златар.
— Е, Хасане, покажи ми да видя какъв камък сте намерили в рибата! — каза той.
Аз донесох камъка и му го показах. Златарят дълго го премята в ръцете си и като го огледа най-внимателно от всички страни, рече:
— Жена ми ти е дала петстотин жълтици, аз ще прибавя още петстотин, та да станат хиляда.
— Не, за по-малко от десет хиляди не го давам — казах аз.
Напразно златарят се опитваше да намали цената — аз не отстъпвах нито жълтица. Най-сетне, като разбра, че е безполезно да се пазари повече, той се съгласи да ми плати десет хиляди жълтици.
— Само че ще почакаш до утре — рече той, — защото сега нямам толкова пари.
На другия ден съседът ми донесе парите и взе брилянта.
Така аз неочаквано забогатях. Изградих си голям и хубав дом, отворих въжарска работилница и предумах другите въжари да работят в нея, а аз станах техен господар. Скоро търговията ми се разшири и почна да ми носи добра печалба.
Веднъж Саади и Саад решили да ме навестят и да видят какво правя. Те ме потърсили в старата ми къща и като видели, че не живея там, попитали съседите какво е станало с мен. Казали им, че сега аз съм един от най-бо¬гатите хора в Багдад и съм се преместил в собствен палат на другия край на града.
Изненадани и озадачени от моето внезапно забогатяване, Саади и Саад се запътили към моя дом.
Аз бях полегнал на дивана и си почивах, когато слугата влезе в стаята ми и съобщи, че ме търсят двама непознати мъже. Казах му да ги покани в гостната и след малко бях приятно изненадан от посещението на моите стари приятели.
— Добре дошли в новия ми дом, благодетели мои!
Аллах да ви дарува щастие и дълъг живот! — поздравих аз гостите и ги поканих да седнат.
Като ме благословиха и те на свой ред и седнаха, Саади рече:
— Голяма е нашата радост, Хасане, че ти най-после си се избавил от сиромашията и си станал богат човек. Изглежда, че моите двеста жълтици не са отишли на¬празно и са ти помогнали да забогатееш. Мъчно ми е само, че ти два пъти ни излъга и се опита да ни заблудиш.
— Не, благодетелю мой, аз никога не съм ви лъгал — отвърнах аз. — Туй, което ви казах, е самата истина, както е истина и това, че аз забогатях не от твоите двеста жълтици, а от късчето калай, което ми даде Саад.
— Ти пак започваш да се подиграваш с нас — навъси се Саади и ме изгледа недоверчиво.
Тогава аз разказах най-подробно как съм дал калаеното късче на съседа си, за да го върже на мрежата, как след това същият тоя съсед ми подарил една риба, в която жена ми намерила един голям брилянт, и тъй нататък, и тъй нататък.
Двамата приятели ме слушаха внимателно, с широко отворени очи.
Като свърших разказа си, Саади поклати глава и забеляза:
— И все пак цялата тая история ми се вижда съвсем невероятна.
— Защо не, по волята на великия аллах може да се случи и такова чудо — обади се Саад, като поглади замислено брадата си.
Беше почнало да се свечерява и аз поканих гостите да пренощуват у дома, като им предложих да ги поразходя на другия ден до чифлика ми извън града.
Саади и Саад приеха с готовност поканата и след това ние седнахме край трапезата, отрупана с най-вкусни ястия и напитки. Веселбата ни продължи до късна нощ сред музика и песни, при кръшните игри на танцуващи хубавици.
На сутринта аз и моите приятели се отправихме към брега на реката, дето се поклащаше една голяма ладия, приготвена вече за разходка. Ние се настанихме в ладията и водени от неколцина здрави гребци, заплувахме към чифлика.
Като стигнахме на отвъдния бряг, Саади и Саад останаха прехласнати от гледката, която се откри пред очите им.
Насреща се разстилаше просторна градина с цъфнали лимонови и портокалови дървета, край които лъкатушеха бистри поточета. По клоните на дърветата чуруликаха безброй птички, а в дъното на градината, сред високи палми и цветя, се белееше лятната ми къща с голяма сенчеста тераса.
Двама от синовете ми, които вече летуваха тук, из¬лязоха да ни посрещнат и ни придружиха до терасата, после припнаха да играят из градината. Ние се разположихме върху меките пухени възглавници и веднага един слуга сложи пред всекиго по едно наргиле и чаша с леден шербет.
По едно време, както ние пушехме и се разхладявахме с шербет, синовете ми дотичаха при нас.
— Татко, виж какво намерихме! — извика по-голямото момче и ми подаде едно грамадно птиче гнездо.
Аз взех гнездото и за моя най-голяма изненада видях, че то бе направено от една вехта чалма.
— Та това е същата моя чалма, която орелът грабна от ръцете ми! — извиках аз. — Де я намерихте?
— На върха на едно високо дърво — рече момчето.
Саади и Саад останаха смаяни при вида на необикновената находка и не казаха нито дума. Но след малко, като се опомни, Саади подхвърли:
— Ако това наистина е твоята чалма, в нея трябва да са скрити жълтиците, които ти дадох.
Аз измъкнах мигом джобния си нож и с един замах разпрах чалмата, от която се изсипаха скритите жълтици.
— Сега вече няма никакво съмнение, че ти не си ни лъгал — рече примирено Саади.
Цял ден ние почивахме на хладина в чифлика и вечерта решихме да се върнем с коне в града. Моят коняр оседла три врани жребеца и ние потеглихме към Багдад, дето стигнахме късно вечерта.
Като дойдохме у дома, аз изпратих един от слугите да купи отнякъде зоб, защото в моята градска къща не се намираше храна за конете.
Ала тъкмо бяхме седнали да вечеряме, ето че слугата се яви при мен и ми подаде една кесия с жълтици.
— Какво е това? — попитах го.
— Намерих я в делвата с овеса, който купих за конете.
Като насипвах зобта в яслите, от делвата се изтърси и тая кесия.
— Я! — учуди се Саади. — Но това е кесията, която аз ти дадох!
— Донеси веднага делвата! — поръчах аз на слугата.
И щом той донесе глинения съд и го сложи пред нас, аз извиках:
— И делвата е същата, която жена ми продаде на търговеца!
Двамата приятели дълго гледаха изумени ту делвата, ту кесията с жълтиците и не можеха да проумеят тая странна игра на случайността. Най-после Саади наруши мълчанието и забеляза:
— Да, ти беше прав, като каза, че си забогатял не от моите жълтици, а от парчето калай, което ти даде Саад.
— Благодетелю мой — обърнах се аз към Саади, — ти имаше искреното желание да ми помогнеш и. аз ти благодаря от сърце за твоята щедрост. Сега нека с подарените ми от тебе жълтици да зарадваме други сиро¬маси хора и да направим живота им по-честит!
Чудният разказ на Коджа Хасан развълнувал дълбоко премъдрия Харун-Ал-Рашид.
— Понякога човешкото щастие се явява изневиделица — рекъл халифът — и никой не знае къде се крие то.
Твоето щастие, Хасане, е било скрито в едно късче калай, а брилянтът, който те направи богат човек, се намира сега в моята съкровищница. Тоя брилянт е най-скъпият ми накит и аз съм доволен, че узнах неговата необикновена история, която ще бъде записана и предавана от поколение на поколение.
От тоя ден Харун-Ал-Рашид и Коджа Хасан станали неразделни приятели и всеблагият халиф канел често в палата си на угощение и разговорка и Саади, и Саад.

В Китай, както знаете, императорът е китаец и всички около него са също китайци. Тая история се случи преди много години и тъкмо затова заслужава да се чуе, докато още не е забравена.
Палатът на императора беше най-хубавият палат в света. Той бе направен цял от най-скъп порцелан, но толкова тънък, че опасно беше дори да се докоснеш до него. В градината растяха най-чудни цветя и към най-хубавите бяха привързани сребърни звънчета, които звъняха, за да привличат вниманието на минувачите. Да, в градината на императора всичко беше много умно измислено! Тя беше толкова голяма, че и сам градинарят не знаеше де й е краят. Като вървеше нататък из градината, човек можеше да стигне до една гъста гора с високи дървета и дълбоки езера. Гората се простираше до самото море. Големите кораби можеха да идват чак до дърветата, а на едно от тях, между клоните, си беше свил гнездо славей. Тоя славей пееше тъй хубаво, че дори и бедният угрижен рибар, който излизаше нощем за риба, се спираше да го слуша. „Господи, колко хубаво пее!" — си казваше той. Но после, като си спомнеше за работата, рибарят отминаваше нататък и забравяше певеца, за да се захласне отново в песента му на следната нощ и да повтори пак същите думи: „Господи, колко хубаво пее!"
От всички краища на света пристигаха пътешественици в столицата на императора и се любуваха на града, на палата и на градината. Но чуеха ли песента на славея, те казваха: „Ето, туй е най-хубаво от всичко!"
И като се върнеха в къщи, пътешествениците разказваха всичко, що бяха виде¬ли. Учените пишеха книги за столицата, за палата и за градината на императора, но не забравяха да споменат и славея и дори да го поставят по-горе от всичко. Поетите пък съчиняваха
прекрасни стихове за крилатия певец, който живееше в гората, на брега на синьото море.
Книгите обикаляха света и някои от тях стигнаха до самия император. Той седеше на златния си престол, четеше, четеше и кимаше всяка минута с глава, защото му беше приятно да чете похвали за столицата, за палата и за градината си. „Но славеят е най-хубав от всичко!" — пишеше в книгите.
— Как? — рече императорът. — Славеят ли? Та аз не го и познавам! Възможно ли е в моята държава, и то в собствената ми градина, да живее такава чудна птица, а аз да не съм слушал нито веднъж досега за нея и да науча всичко туй от книгите?
И той извика при себе си своя пръв съветник. А съветникът беше толкова важен, че ако някой по-долен от него се осмеляваше да го заговори или да го запита за нещо, той отговаряше само: „Пф!", което всъщност нищо не значеше.
— Разправят, че ние сме имали тук някаква чудна птица, наречена славей — каза императорът. — Дори нещо повече: хората я смятат за най-бележитата рядкост в моята държава. Защо никой досега не ми е казал това?
— Аз дори не съм слушал за нея! — отвърна първият съветник. — Тя не се е представяла нито веднъж в палата.
— Аз искам още тая вечер тя да дойде тук и да ми изпее нещо! — заповяда императорът. — Цял свят знае какво имам, само аз не зная!
— Аз дори не съм слушал за такава птица! — повтори първият съветник. — Но ще се помъча да я намеря.
Ала где да я търси? Съветникът обиколи всички стълби, зали и коридори, но никой от тия, които срещна, не беше слушал за славея. И съветникът се върна при императора и му каза, че всичко туй е навярно басня, измислена от съчинителите на книгите.
— Ваше величество! — каза той. — Не вярвайте това, което пишат в книгите! Всичко туй е измислица, черна магия!
— Но книгата, от която узнах за славея, ми е пратена от могъщия японски император и затова в нея не може да има лъжа. Аз искам да чуя славея. Той трябва да бъде тук още тая вечер! Аз ще му засвидетелствувам височайшето си благоволение. А ако той не дойде,
тогава след вечерята всички придворни ще бъдат бити с пръчка по корема!
— Цинг-пе! — каза първият съветник и побягна отново по стълбите, по залите и коридорите. И заедно с него тичаха всички придворни, защото никой не искаше да бъде бит след вечеря. От всички страни се сипеха въпроси за чудната птица, която бе позната на цял свят, само не и на придворните.
Най-сетне те намериха едно малко бедно момиченце, което работеше в кухнята. То каза:
— Господи, как да не знаете славея? Та той пее тъй хубаво! Всяка вечер аз нося остатъците от императорската трапеза на моята бедна болна майка, която живее на брега на морето. Когато се връщам назад, аз сядам да си почина в гората и тогава слушам
песента на славея. И от очите ми капят сълзи, а на душата ми става тъй радостно, сякаш моята майка ме целува.
— Дете — каза първият съветник, — аз ще ти дам постоянна работа в кухнята и ще ти позволя да гледаш как яде императорът, ако ти ни заведеш при славея, който е поканен тая вечер в палата.
И те всички тръгнаха към гората, където пееше обикновено славеят. Половината от придворните се запътиха нататък. Вървяха, вървяха — изведнъж се чу мучене на крава.
— О — извикаха придворните господа, — най-сетне намерихме славея! Каква голяма сила се крие в това малко същество! Но ние сякаш и друг път сме слушали песента му.
– Не, това е мучене на крава! — рече малкото момиче. — Ние сме още далеч от онова място.
В блатото закрякаха жаби.
– Чудесно! — извика придворният свещеник. — Сега го чувам и аз. Също като звънчетата в храма.
– Не, това са жаби! — каза момичето. — Но сега, струва ми се, ще чуем скоро и славея. И в тоя миг славеят наистина запя.
– Ето, туй е славеят! — извика момичето. — Слушайте, слушайте! Ето го и него самия! И то посочи малката сива птичка, която седеше на най-горното клонче.
– Възможно ли е това? — каза първият съветник. — Никога не съм си го представял такъв. Каква проста външност! Навярно той си е изменил цвета, след като е видял толкова много благородни господа.
– Славейче! — извика високо момичето. — Нашият всемилостив император желае да му попееш малко!
– С удоволствие! — отвърна славеят и запя така, че всички се прехласнаха в песента му.
– Също като стъклено звънче! — рече първият съветник. — Вижте само как трепти това мъничко гърло. Чудно как не сме го чули по-рано. Той ще има голям успех в палата.
– Да изпея ли още нещо на императора? — запита славеят, като помисли, че пред него се намира самият император.
– Многоуважаемо славейче! — каза първият съветник. — Аз имам честта да ви поканя тая вечер на придворния празник. Вие ще имате случай да зарадвате негово императорско величество с вашето чудесно пеене.
– В гората се пее много по-добре! — отвърна славеят. — Но аз ще дойда с вас, щом тъй желае императорът.
В палата всичко вече бе приготвено за празника. По порцелановите стени и по пода блещукаха отраженията на хиляди златни фенерчета. Най-прекрасни цветя, украсени със звънчета, обкичваха коридорите. От тичането на придворните и от духането на вятъра всички звънчета звъняха тъй силно, че не можеше да се чуе никакъв човешки глас.
В средата на голямата зала, където седеше императорът, бе поставена златна пръчка за славея. Виждаха се всички придворни. Малкото момиче от кухнята също получи позволение да стои до вратата, защото то бе назначено вече за истинска придворна готвачка. Всички бяха облечени в най-хубавите си дрехи и не снемаха очи от малката сива птичка, на която императорът кимна милостиво с глава.
И славеят запя тъй хубаво, че в очите на императора блеснаха сълзи.Те закапаха по бузите му и тогава славеят запя още по-хубаво. Неговата песен проникваше в сърцето. Императорът беше толкова доволен, че поиска да подари на славея златния си пантоф, за да го носи на шията. Но славеят поблагодари и отказа.
— Аз видях сълзи в очите на императора! — рече той. — За мен това е най-голямата награда! Сълзите на императора имат чудна сила. Аз съм достатъчно възнаграден.
И неговият сладък гласец се разля отново.
— Ето най-голямото вълшебство! — извикаха придворните дами наоколо и сложиха в устата си вода, за да клокочи в гърлото им, когато приказват. Те мислеха, че по тоя начин ще заприличат на славея. Дори съветниците на императора заявиха, че са доволни, а това значеше много нещо, тъй като на тях най-мъчно можеше да се угоди. С една дума, славеят пожъна голям успех.
Решено бе да го оставят в палата. Дадоха му клетка, позволиха му да излиза два пъти през деня и веднъж през нощта. Дадоха му и дванайсет слуги, които го съпровождаха навсякъде и държеха по една копринена панделчица, вързана за крачето му. Можеше ли да има по-голяма наслада от такава разходка!
Целият град заговори за чудната птица и ако на улицата се срещнеха двамина по-знати, единият веднага казваше „ела", а другият добавяше „вей", след което и двамата въздъхваха и се разбираха напълно помежду си. Единайсет деца, които се родиха в това време, бяха кръстени с неговото име, макар че нито едно от тия деца нямаше хубав глас.
Веднъж на императора донесоха голям пакет с надпис: „Славей".
— Ето още една нова книга за нашата чудна птица — рече императорът.
Но това не беше книга, а кутия, в която имаше един изкуствен славей, много приличен на истинския, само че цял обсипан с брилянти, рубини и сапфири. Щом го навиеха, той започваше да пее една от ония песни, които пееше истинският славей, и да повдига опашката си, блестяща от злато и сребро. На шията на птицата бе привързана лентичка с надпис: „Славеят на японския император не струва нищо пред славея на китайския император".
— Чудесно! — извикаха всички и тоя, който бе донесъл изкуствената птица, получи незабавно титлата „императорски доставчик на славеи".
— Сега нека попеят заедно! — заповяда императорът. — Това ще бъде славен дует!
И двата славея запяха заедно. Но туй не беше много приятно, защото истинският славей пееше, както си знаеше, а изкуственият — както се въртеше пружината му.
— Той не е виновен за това — каза придворният капелмайстор. — Той спазва много добре такта и пее точно по моята метода.
Тогава накараха изкуствената птица да пее сама. Тя имаше също такъв успех, както и истинската, и при това беше много по-красива наглед, защото бе обсипана със скъпоценни камъни като брошка.
Трийсет и три пъти изпя тя една и съща песен и все пак не се умори. Всички биха я слушали с удоволствие още веднъж, но императорът реши, че истинският славей трябва да попее. Но де отиде той? Никой не забеляза как славеят изхвръкна през отворения прозорец и отлетя в зелената гора.
— Що значи това? — каза императорът и всички придворни нарекоха славея неблагодарно същество.
— За щастие по-хубавата птица остана! — утешиха се те и изкуственият славей трябваше да изпее същата песен за трийсет и четвърти път.
Но и сега никой не можа да научи песента наизуст, защото тя беше много трудна. Капел майсторът пък хвалеше непрекъснато изкуствената птица и дори уверяваше, че тя превъзхожда истинската — не само с външността си и със скъпоценните си камъни, но и с вътрешните си качества.
— Защото, ваше императорско величество и всички вие, уважаеми господа, у истинския славей никога не можеш да знаеш от по-рано какво ще пее той, когато у из¬куствения всичко е пресметнато и точно определено. Човек може да разбере неговото изку¬ство, да разгледа и да изучи пружината му — с една дума, да узнае цялото му вътрешно устройство.
— И аз мисля същото! — извика всеки от присъствуващите, а капелмайсторът получи позволение идния неделен ден да покаже птицата на народа.
— Нека народът я чуе! — каза императорът.
И народът я чу и беше толкова доволен, сякаш се бе упил с чай, както става в Китай. Всички казваха: „Ах!", като вдигаха нагоре показалеца си и клатеха глави. Само бедните рибари, които бяха слушали истинския славей, говореха:
— Добре пее и песента му прилича на другата, но все пак нещо му липсва!
Истинският славей бе обявен за изгонен из границите на държавата.
На изкуствения славей пък определиха място върху една копринена възглавница до самото легло на императора. Около възглавницата бяха наредени всички подаръци, които славеят бе получил. Сам той стана „пръв певец върху императорската нощна масичка от лявата страна", защото императорът смяташе за най-важна оная страна, дето се намира сърцето, а сърцето дори на самия император се намираше отляво. Капелмайсторът написа за изкуствената птица двайсет и пет книги — учени, преучени и пълни с най-мъдри китай¬ски слова. И всички придворни разправяха, че са прочели и разбрали тия книги, защото иначе щяха да минат за глупци и да бъдат бити с пръчка по корема.
Така измина цяла година. Императорът, придворните и всички останали китайци знаеха вече наизуст всяка нотка от песента на изкуствения славей и тъкмо затова тая песен се харесваше на всички много повече от по-рано. Сега те сами можаха да я повтарят и туй им доставяше голямо удоволствие. Уличните деца пееха: „Ци-ци-ци! Клю-клю-клю!" Императорът пееше същото. Да, това беше много приятно.
Но една вечер, когато изкуствената птица пееше по-хубаво от всякога, а императорът лежеше в леглото си и слушаше, нещо в нея щракна, пружината изсъска и музиката спря.
Императорът скочи веднага от леглото си и заповяда да извикат придворния лекар. Но какво можеше да направи лекарят? Повикаха часовникаря и след дълги разговори и прегледи той сполучи да поправи птицата, като предупреди, че с нея трябва да се отнасят много грижливо, защото зъбците на колелцата й се били изтъркали. При това часовникарят не се наемаше да постави нови колелца, та по тоя начин да възвърне предишния глас на птицата. Туй беше истинска беда! Сега само веднъж в годината позволяваха на изкуствения славей да пее, и то съвсем за малко. Но придворният капелмайстор произнесе реч, пълна с мъдри слова, и в тая реч доказа, че птицата си е все същата. И всички по¬вярваха, че туй е самата истина.
Изминаха още пет години и ето, голямо нещастие сполетя страната: всички китайци обичаха много своя император, а той лежеше, както се казва, на смъртно легло. Беше вече избран нов император, но народът се тълпеше на улицата и питаше първия съветник за здравето на стария си господар.
— Пф! — отговоряше първият съветник и клатеше глава.
Бледен и студен лежеше императорът в своето голямо великолепно легло. Придворните го смятаха вече за мъртъв и всеки бързаше да се поклони на новия император. Слугите тичаха да разправят новини, а слугините се събираха на разговор при чашка чай. По всички зали и коридори постлаха килими, за да не се чуват никакви стъпки, и в палата настана мъртва тишина.
Но императорът още не беше умрял. Бледен и неподвижен лежеше той във великолепното си легло под кадифения балдахин със златни ресни. Месецът надничаше през отворения прозорец и осветяваше владетеля и изкуствения славей.
Бедният император едва дишаше. На гърдите си той чувствуваше страшна тежина. Той разтвори очи и видя, че върху него седи самата смърт. Тя си беше сложила златната корона на императора, в едната си ръка държеше неговия златен меч, в другата — великолепно знаме. А наоколо, из гънките на тежкия кадифен балдахин, надничаха някакви странни глави: едни — грозни и зли, други — прекрасни икротки. Това бяха добрите и лошите дела на императора. Докато смъртта седеше на гърдите му, те го гледаха.
— Помниш ли това? — шепнеха главите една след друга. — Помниш ли това? — и те му разказваха толкова много неща, че челото му се обля в студена пот.
— Никога не съм знаел това! — мълвеше императорът. — Нека ударят големия китайски барабан! Музика! Музика! — крещеше той. — Не искам да слушам техните думи!
Но те продължаваха да говорят и смъртта клатеше глава като китаец при всяка тяхна дума.
— Музика! Музика! — викаше императорът. — Мило, златно славейче, моля ти се, попей ми сега! Аз ти подарих злато и скъпоценни камъни, окачих ти на шията моя златен пантоф, хайде, попей ми малко.
Но птицата мълчеше, защото не беше курдисана, а иначе тя не можеше да пее. Смъртта продължаваше да гледа императора с големите си очни кухини и наоколо беше тихо, страшно тихо!
Изведнъж зад прозореца се разнесе чудна песен. Това беше истинският жив славей,който бе чул за болестта на императора и бе дошъл да го утеши и ободри с песента си. Той пееше и призраците ставаха все по-бледни и по-бледни, кръвта заблика буйно в увехналото тяло на императора и дори самата смърт се вслуша в песента на славея и рече: „Продължавай, славейче, продължавай!"
— Добре, но ще ми дадеш ли ти златния меч? Ще ми дадеш ли великолепното знаме и императорската корона? — запита славеят.
И смъртта му даваше за всяка песен по едно от тия съкровища. И славеят про-дължаваше да пее за тихото гробище, дето цъфтят бели рози, дето люлякът ухае и прясната трева се оросява от сълзите на живите. Тогава на смъртта домъчня за нейната градина и тя отлетя през прозореца като студен бял облак.
— Благодаря ти, благодаря ти, мило славейче! — каза императорът. — Аз те познах! Аз те изгоних от моята държава, но въпреки туй ти пропъди от леглото ми злите призраци, пропъди и самата смърт. С какво мога да те възнаградя?
— Ти вече ме награди! — отвърна славеят. — Аз просълзих за пръв път очите ти, когато пях пред теб; това не ще забравя никога! Сълзите са най-скъпата награда за сърцето на певеца. Но сега заспи и се събуди здрав и бодър. Аз ще ти пея…
И той запя отново, а императорът се унесе в сладък сън.
Слънцето грееше в прозореца, когато той се събуди здрав и възроден. Никой от слугите не беше дошъл при него, защото всички го мислеха за умрял. Само славеят седеше на прозореца и пееше.
— Ти трябва да останеш завинаги при мен — каза императорът. — Ще пееш, когато си искаш, а изкуствената птица аз ще разчупя на хиляди късчета.
— Недей! — рече славеят. — Тя ти служеше според силите си. Задръж я при себе си, както по-рано. Аз не мога да живея в палата. Позволи ми да идвам при теб, когато пожелая. Тогава аз ще седя вечер на твоя прозорец и ще ти пея. Моята песен ще те весели и ще те кара да се замисляш. Аз ще ти пея за щастливите и за нещастните хора, ще ти пея за доброто и злото, което те окръжава и остава скрито за теб. Малката пойна птичка лети навсякъде: и при бедния рибар, и при селянина, и при всички, които живеят далеч от теб и от твоя палат. Аз те обичам повече заради сърцето ти, отколкото заради короната ти. Аз ще ти идвам на гости и ще ти пея. Но обещай ми само едно…
— Всичко! — извика императорът, като се изправи в императорската си дреха, която бе успял да облече, и притисна до сърцето си златния меч.
— За едно те моля: не казвай никому, че имаш малка птичка, която ти разправя всичко. Тъй ще бъде най-добре.
И славеят отлетя.
Тогава слугите влязоха да видят мъртвия император и сами примряха от уплаха.
А императорът им каза:
— Добро утро!

Според едно предание – за да има щастие в домовете им, хората заковават стари подкови на вратите си.
Циганин и циганка си вървели по прашния път, циганката видяла нещо на земята и казала на мъжа си:
– Гледай, Манго! Петало!
– Дай го тука! – изкомандвал циганинът.
– Дръж, ама къде ще го туриш? – подала му тя желязото. – Нали бараката ни няма врата, а сме заковали едно парцаливо чердже, колкото да спира вятъра…
– Врата може и да си нямаме, – прибрал подковата циганинът, – ама като намерим още три петала, ще стане цял кон. И тогава – кой като мене! Ще му се яхна, ще препусна до Божи гроб и ще стана хаджия. Хаджи Манго!
– Па като се върнеш, ще му се яхна аз и ще ида на гости у мамини! – добавила радостно циганката. – Да им се похваля че съм станала хаджийска жена.
Мъжът й я сграбчил с лявата си ръка за дрехата, а с дясната започнал да я бие.
– Чакай бе, Манго! Недей така! – изплакала жената… – Или кажи барем защо ма бъхташ?!
– Щото ще умориш добичето, затуй. Още не си е отдъхнало от дългия път да Божи гроб, ти го пришпори по гости…
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2621″]