Чуй всички приказки

Ученик попитал Майстора: "До колко са верни думите, че щастието не е в парите?" Той отговорил, че те са напълно верни. И го доказал просто. Защото с пари може да се купи легло, но не сън; храна, но не апетит, лекарства, но не здраве; слуги, но не приятели; жени, но не любов; жилище, но не домашно огнище; развлечения, но не радост; учители, но не ум. И казаното не изчерпва списъка.

Живял някога един човек, който не вярвал в съществуването на зли духове и бесове, които изкарват хората от равновесие, макар че били известни много такива случаи. И ето че една нощ някой почукал на вратата и го повикал. Излязъл той и видял непознат, който държал поводите на великолепен кон. Този нощен гост бил демон и казал на стопанина:
– Искаш ли да купиш кон?
Човекът погледнал жребеца красавец и попитал:
– Колко искаш за него?
– Четири жълтици – отговорил демонът. Помислил си човекът, че истинската цена на коня е не по-малко от осем жълтици, платил на продавача колкото поискал и останал доволен от сделката.
На следващия ден той повел коня на пазара да го продава. Около него се събрали купувачи и веднага започнали да му предлагат много пари, но той си помислил: "Сигурно този кон струва два пъти повече, след като ми предлагат толкова много за него." И се отказал.
Решил да отиде на друго място, за да продаде там коня по-изгодно. На това място също били готови да платят толкова, колкото поискал, но той отново премислил, като си казал: "Този жребец струва два пъти по-скъпо."
Така той ходел със своя кон дотогава, докато не вдигнал цената на жребеца до няколко хиляди, но все не се решавал да го продаде, опасявайки се да не е евтино.
Накрая започнал да иска за жребеца толкова, че никой нямал такава сума освен самият цар.
Отвел коня при царя и той му предложил огромна сума пари. Целият царски двор се възхищавал на чудесния жребец.
Но и царското предложение не удовлетворило човека и той казал:
– Всъщност конят струва много повече!
Царят така и не можал да купи този жребец.
Излязъл човекът от царския дворец и тръгнал към фонтана, за да напои коня. Когато се приближили до него, жребецът скочил в тръбата, от която плискала во¬дата, и изчезнал. Развикал се човекът с нечовешки глас. Около него се събрали хора и започнали да го разпитват:
– Какво се е случило? Защо крещиш?
Той им отговорил, че красивият кон е скочил в тръбата и е изчезнал. Не му повярвали и го пребили до смърт, като го взели за луд: възможно ли е такова нещо, кон да влезе в тясна тръба?
Като видял, че не му вярват и го приемат за полудял, човекът се приготвил да си тръгне, но изведнъж забелязал главата на жребеца да се подава от тръбата.
– А-а-а!… – отново завикал той.
Тълпата отново се стекла на шума, и пак го набили:
– Какво си се развикал, луд човек!
Щял да си тръгва оттам, но за негова беда му се сторило, че вижда коня си. За трети път завикал той и отново, както преди, добре го натупали…

Китано Галеко, настоятелят на храма на Ейхей, бил на деветдесет и две години, когато умрял. През целия си живот той се старал да живее без привързаности. Като странстващ просяк на двадесет години срещнал пътник, който пушел тютюн. Двамата заедно вървели по планинска пътека, а след това спрели да починат под едно дърво. Пътникът предложил на Китано да запали и той се съгласил, тъй като бил гладен.
– Колко е приятно да се пуши – отбелязал той. Пътникът му дал излишна лула и тютюн и те запушили заедно. Китано почувствал: "Такова удоволствие може да разруши медитацията. Трябва да спра, преди да се е стигнало твърде далеч." И изхвърлил лулата и тютюна. Когато бил на двадесет и три, той изучава "И дзин" – най-мъдрата доктрина за вселената. През зимата му трябвали топли дрехи. Той написал за това на своя учител, който живеел на сто мили от него, и дал писмото на един пътник да му го предаде. Изминала почти цялата зима, но не получил нито отговор, нито дрехи.
Когато Китано прибягнал към предсказанията на дзин", учещ също така и изкуството на гадаенето, за да определи дали писмото е било доставено, той установил, че писмото се е изгубило. В получено скоро след това писмо от учителя нямало нито дума за дрехи. "Ако започна да се занимавам с предсказания "И дзин", може да пострада медитацията ми" – почувствал Китано.
Той се отказал от това удивително учение и никога повече не прибягвал до неговата мощ.
Когато бил на двадесет и осем, започнал да изучава китайска калиграфия и поезия. Той бързо се усъвършенствал и станал толкова изкусен в тези области, че учителят му се гордеел с него. Китано се замислил: "Ако не се спра, ще стана поет, а не дзенучител."
И оттогава той не написал нито едно стихотворение.

Попитали Настрадин Ходжа: "Какво ще кажеш за съвършенството на Божията воля?" "Откакто се помня – казал Ходжа, – постоянно става така, че говори Господ Бог. А ако силата не беше в ръцете на Господ, някога би станало това, което съм казвал аз."

Ле Дзи попитал Стража на границите:
– Обикновеният човек ходи под водата и не се дави, стъпва в огъня и не се изгаря, върви в тъмнината на нещата и не трепери. Позволете да попитам как се постига това?
– Това се постига не със знания и ловкост, не със смелост и решителност, а със съхранение на чистотата на ефира – отговорил Стража на границите. – Аз ще ти разкажа за това. Всичко, което притежава форма и външен вид, звучене и цвят – това са вещи. Разликата е само в свойствата. Как може едни вещи да се отдалечат от други? Нима това е достатъчно за превъзходството на едни над други? Истината достига онзи, който е успял да разбере и да обхване до края процеса на създаване на вещите от безформеното, да разбере, че процесът завършва при прекратяване на измененията.
Държейки мерките за безстрастие, криейки се в нямащото начало време, този, който е открил истината, ще странства там, където започва и свършва тъмнината на вещите. Той търси единство на своята природа, чистота на своя ефир, пълнота на свойствата, за да проникне в процеса на създаване на вещите. Природата е у този, който постъпва така, че да запази своята цялостност и да няма недостиг на жизнена енергия. Нима в сърцето му може да проникне печал?
Нали пияният при падане от каруцата, даже при много рязко, няма да се пребие до смърт. Костите и ставите му са същите, както при другите хора, но нараняванията са други, защото душата му е цялостна. Седнал е в каруцата неосъзнато и е паднал неосъзнато. Мислите за живота и смъртта, удивлението и страхът не са намерили място в гърдите му, затова, като се сблъска с предмет, той не се свива от страх. Ако човек притежава подобна цялостност от виното, то каква цялостност трябва да получи от природата. Мъдрият човек се слива с природата, затова нищо не може да му навреди!

Някакъв учен казал на един суфи:
– Вие, суфите, често казвате, че нашите нелогични въпроси са непонятни за вас. Не можеш ли да ми дадеш пример за това, на какво ви приличат те?
Суфият казал:
– Има такъв пример. Веднъж пътешествах с влак и ние преминахме през седем тунела. Срещу мен седеше селянин, който очевидно никога преди това не беше се возил на влак. След седмия тунел селянинът ме потупа коляното и каза: "Този влак е много сложно устроен. На своето магаре аз мога да се добера до селото си само за един ден, докато с влак, който изглежда, че се движи по-бързо от магарето, ние още не сме се добрали до дома ми, макар че слънцето вече залезе и изгря седем пъти."

Случило се така, че един от приятелите на Настрадин Ходжа, Абдула, тръгнал на хаджилък, на поклонение в Мека. Той бил стар човек и неотдавна се оженил за младо момиче. Жена му била много красива. Като тръгвал, силно се тревожел. Било много вероятно тя да не съхрани верността си към него. Какво да прави? Поръчал пояс на верността и го сложил на жена си. Но къде да дене ключа? Да го вземе със себе си, не било много добро решение. Това тежало на съзнанието му – все едно не вярва на жена си и ключът постоянно би му напомнял за нея и за възможната й изневяра. Той отишъл при Настрадин, при своя приятел. Настрадин бил вече старец на деветдесет и девет години и всички знаели, че е приключил с жените. А когато хората са се преситили с това, те започват да говорят за въздържание. Той обвинявал младите, като им казвал: „Не пилейте живота си. Това е безполезно разсипничество на енергия – и нищо повече. Това не води наникъде.“
Приятелят му Абдула дошъл при него и казал: „Настрадин, в беда съм. Жена ми е млада и е трудно да й се има доверие. Така че й сложих пояс на верността – заключих я в него. Къде да дяна ключа сега? Ти винаги си почитал въздържаността. Ти си ми най-верният приятел, така че пази ключа. След три месеца ще се Върна.“
Настрадин казал: „Благодарен съм ти за това, че си си спомнил за мен в тази трудна минута. Уверявам те, че ключът няма как да попадне в по-добри ръце. Жена ти ще е в безопасност.“
Абдула заминал, като свалил товара от сърцето си вече нямало опасност: Настрадин бил на деветдесет и девет години. Той почитал въздържанието и двадесет години проповядвал безбрачие. Щастлив, че всичко се е наредила така успешно, заминал. След час обаче чул зад себе си тропот на галопиращо магаре, което се приближавало към него. Скоро той видял Настрадин. Уморен от трудния преход и силно задъхан, той завикал: „Абду. ла, Абдула, дал си ми друг ключ!“

Веднъж братята от един малък манастир тръгнали при аве Антоний. Като се качили на кораба, за да отплуват към него, те срещнали един старец, който бия в същата посока. Братята не го познаВали. На кораба те си говорели за проповедите на светите отци и за Писанията, разказвали за своите занимания. Старецът си мълчал. Като слезли на пристана, те разбрали, че и старецът отива при ава Антоний. Когато стигнали при него, той им казал: "Добър спътник сте намерили в лицето на този старец!" 
И на стареца казал:
 -Добри братя си намерил ти, аве." "Те са добри – отговорил старецът, – но техният двор няма врата. Който иска, се приближава до коневръза и отвързва магарето."

Веднъж стояли музиканти и свирели на своите инструменти, съпровождайки свиренето с пеене. В такт с музиката им танцували, марширували и се движени много хора.
Един глух по рождение гледал цялото това зрелище и се чудел. Питал се: "Какво значи това? Нима само защото тези хора правят разни работи с инструментите си, накланят зи ту насам, ту натам, вдигат ги и ги свалят и тем подобни, цялата тази тълпа от хора се държат като откачени, скачат, правят някакви странни телодвижения и изобщо изпадат в такъв екстаз?"
За глухия цялото това зрелище било неразрешен въпрос, защото не му достигал слух. За него било непостижимо това възторжено движещо чувство, което се събужда у нормалния човек под звуците на музиката.

Ученик в дзен дошъл при Банкей и се оплакал:
– Учителю, имам такъв необуздан характер. Как да го оправя?
– Това е нещо много странно – отговорил Банкей, – я ми дай да го погледна.
– Не мога да го покажа сега, веднага – отговорил ученикът.
– А кога ще можеш? – попитал Банкей.
– Той се проявява неочаквано, – отговорил ученикът.
– Тогава – заключил Банкей, – той не може да е истинската ти природа, иначе ти щеше да си в състояние да ми го покажеш във всеки един момент. Ти си се родил без него и родителите ти също не са ти го предавали. Помисли си добре.