Чуй всички приказки

Търновград – столицата на българската царщина в това време на набези, се славел със своята красота и непристъпност на крепостите. Царевец – така се наричал хълмът, където се издигал царският дворец, сред непристъпни скали. Гъсти гори го обграждали, а Янтра го опасвала като пояс – искрящ като седеф!
Когато завоевателите се озовали пред желязната врата на крепостта Царевец, отбраната на българските момчета ги отбила и лъвски защитила царството.
Сюлейман паша разбрал, че доброволно няма да получи от цар Шишман ключа на крепостта, и решил с хитрост да я превземе. Разбрал той каква сила се крие в лъвската защита, а градът бил примамлив със своята хубост и богатство. Живота си ще изкара в това приказно царство. Тогава пашата обявил, че дарява пет магарета със злато на онзи, който предаде ключа на желязната врата.
В черна нощ предателска ръка носела съдбовния ключ към Сюлеймановата шатра.
В смъртно предчувствие цар Иван Шишман разбрал за коварното предателство. Той грабнал една недогоряла главня от огъня на уморените си войници, които били натръшкани около него за малка почивка, издигнал я високо и се провикнал:
– Чуй ме, Господи! Ако си решил да загине моят град, нека бъде волята ти! Но направи така, че в тази главня да остане живецът на моя народ. И ако някога от главнята покарат млади листнали клони – тогава да бъде първият ден от свободата над моята земя! Рекъл това царят и забил главнята в земята. После възседнал своя бял кон, с болка се простил с войниците си и през тайно подземие препуснал към Света гора.
Минало време! Много време! Страшната нощ на предателството избледняла. Но старият бряст и до днес полюшва клони при всеки повей на вятъра и предупреждава потомците – „Помнете шепота на стария бряст!"

Набраздена е като красива дантела. Не, по-скоро прилича на огромна завеса с дълбоки дипли. Зелени повлекла са се вкопчили в нея. По диплите й се стичат едри водни капки като сълзи. Току до върха на скалата стои огромно дърво. То е приведено, като да е направило поклон на земята. Далеч във времето назад незнаен майстор е изсякъл Мадарския конник.
Хан Тервел, синът на Аспарух, възложил на майстора да изсече в скалата конник в негова чест, за да покаже величието на България – Първата българска държава отсам Дунава. Той обещал на младия момък, че ще го възнагради богато, с каквото пожелае, защото сам разбирал колко трудна задача му възлага.
Изсичали, ваяли майсторските ръце. От време на време ханът отправял поглед нагоре и се дивял на момковата сръчност и сила. А ръцете продължавали неуморно и уверено да майсторят. Спирал се за миг само, когато ханската дъщеря плахо му подавала меден съд – водица да си сръбне, жаждата да си утоли. Щом я зърнел юначагата, стъпките му ставали по-леки от вятъра, а видел ли радост и възторг да озари лицето й, по-яка ставала ръката му.Чуел ли гласа й – цялата вселена запявала. Трепвало сърцето на майстора, а ръцете още по-пъргаво изсичали покорния камък…
– Велики хане – обърнал се майсторът към хан Тервел, – изпълних повелята ти! Когато се възкачих на скелето и захванах работа, долу дрянът цъфтеше. Сега дренките са вече узрели. Много вихрушки измитаха праха на пътищата – продължавал той, – много дъждове и слънчев пек ни изпрати небето на Тангра, но дойде ред да стъпя на земята!
Ханът седял гордо изправен на своя кон и удивен не свалял очи от конника, оживял там на скалата такъв, какъвто го бил пожелал. Зад него стояли войниците, с които бил препускал по равна Скития. В ушите му още чаткаха хилядите конски копита. Настанала тишина. Всички стое-ли изпълнени с възторг пред чудото!
– Не оставяй делото си майсторе – викнал гърлено ханът. – Слушай какви думи ще ти кажа и ги издълбай дълбоко в скалата. Те трябва да надживеят времето и да се знаят от онези, които след нас ще отправят поглед нагоре, към Мундрага – Мадара!
Пъргавите пръсти отново заудряли с длетото и чука по твърдия камък и от ръцете му се понесло облаче прах. Той подреждал всяка реч, която идвала от развълнуваните гърди на хана. Не след дълго спрял.
– Изсечи и името си горе, юначе, да те помнят потомците с почит. Ти си заслужил това добро – с вълнуващ глас му викнал ханът!
– Е, велики хане, кому е нужно моето име?…
Войниците опънали здрави въжета и мускулестите ръце на майстора се спуснали надолу. Щастливи сълзи блеснали в очите на момъка, когато стъпил на земята. Около него пръхтели конете на войниците, отпуснали нозе след дългия поход.
Ханът прегърнал ваятеля и топлина облъхнала прашното му лице. Тази топлина върнала достойнството му, което ромеите неведнъж му бяха отнемали!
Засвирил рог. Войниците стояли брат до брата – българин до славянин. Хан Тервел дал знак и шумът секнал. Погледите се устремили към скалата, където бил изправен гордият конник, забил копието в тялото на приклекнал, ревящ от болка лъв… Боилите тръпнели. Те като че ли били познали кой е гордият конник, който бил събрал силата и величието на България, устремила своя ход към утрешния ден!
Та това е великият хан Аспарух. Знакът на рода Дуло е увековечен, като лавина се носел гласът на войните…
Ханът се обърнал с ласкава щедра усмивка към синеокия момък и му подал кесия, пълна със жълтици. Без да посегне към кесията, момъкът твърдо изрекъл:
– Тангра ми е свидетел, че не за злато изсякох конника. За България го сторих – отвърнал момъкът. Не ти искам златото, велики хане, богат да бъда не желая. – Искрица вяра му дала сили да произнесе съдбовните думи:
– Стига ми само твоята дъщеря, за мен – обична гълъбица! В сърцето ми е тя. Нейната обич към мен ми помогна да сътворя чудото! Нея искам да ми дадеш – невеста да ми стане!
Ханът свил вежди строго и в очите му пламнала ярост. Как ще се лиши той от единствената си дъщеря – най-скъпият му дар от Тангра? При това такава хубавица с дълги плитки
до петите. Земята се разлюляла под нозете му. Помълчал миг-два със свъсени вежди гордият владетел и отсякъл:
– Не ще да е прилика за теб чедото ми, синеоки чужденецо, на друг Бог служиш ти! Иди си по живо, по здраво без нея!
Съкрушена от мъка, девойката отправила тъжен и недоумяващ поглед към непреклонния си баща и се хвърлила от скалата…
И до днес повейне ли ветрец в шарената есенна шума, понесе ли се лек ромон от стичащите се едри капки по скалата, спомняме си легендата, която разказват хората от този край. Непристъпната скала все така плаче и скърби за двамата млади, за погиналата им обич! Тя ни спомня, че природата и пред смъртта остава все тъй прекрасна, мъдра. Защото в нея винаги когато нещо умира, друго се ражда. Умряла някога обич – легенда се родила. За погиналата обич ще пеят моми по седенки, а момци ще им пригласят с медени кавали…

Имало едно време едно кученце на име Роджър, което по цял ден се оглеждало в огледалото.
— Роджър, престани най-сетне да се оглеждаш в огледало! — карала се майка му. Ала Роджър не преставал.
— Няма що, хубаво кученце съм! — казвал си той и махал с опашка.
Един ден, докато Роджър играел, майка му скрила, огледалото и на негово място поставила една празна рамка от портрет. После отишла до блатото на края на градината и помолила жабата, която живеела в него, да дойде, да седне зад старата рамка и да гледа през стъклото.
Щом Роджър се върнал, първата му работа била да се огледа в онова, което смятал, че е огледало. Страшно се учудил от това, което видял.
„Ама наистина, това аз ли съм?"—помислил си той и погледнал повторно. Да, ето го — той бил жаба. „Сигурен съм, че не съм жаба — мислел си Роджър. — Аз съм кученце, най-хубавото кученце в града."
Затворил очи, после изведнъж ги отворил и отново се огледал. Жабата си стояла все там.
Горкият Роджър не знаел какво да прави.
„Е, хубаво де, щом съм жаба — решил той, — тогава по-добре да отида в блатото, да седна върху някой лист от водна лилия и да ям мухички. Ох, предпочитам кокали!"
И Роджър заприпкал по градинската пътечка; скочил на един лист от водна лилия и седнал върху него. Но тъй като бил доста тежък, листът започнал да потъва все по-надълбоко и по-надълбоко, докато накрая останало да се подава над водата само черното носле на кученцето.
Точно тогава дошла истинската жаба и скочила право в блатото.
— Ти си едно глупаво кученце! — казала тя, щом Роджър излязъл на сухо.
— Кученце ли? — извикал Роджър. — Наистина ли съм кученце?
— Разбира се, че си кученце! — казала жабата. — Виж си отражението във водата.
Роджър погледнал и видял собствения си образ, който го гледал.
-— Аз съм истинско кученце! — изджавкал той. И бил
много доволен. Завъртял опашка и никога вече не се оглеждал в огледала.

Семела – най-малката дъщеря на таванския цар Кадъм била рядка красавица. Гръмовержецът Зевс се явил пред нея в образа на млад мъж и спечелил любовта й. Срещите им продължили дълго време.
Шест месеца вече Семела носела в утробата си дете от всемогъщия бог. Хера, небесната съпруга на Зевс, беснеела от ревност и ре¬шила да унищожи съперницата си. Тя приела образа на старата бавачка, с която Семела споделяла своите преживявания, и при един разговор се усъмнила, че тайният любовник на Семела бил Зевс.
– Ако той е наистина Зевс, поискай му доказателство! – подметнала старицата. – Помоли го да ти се покаже в пълния си блясък, както се явява в небесата!
Семела се съгласила и при следващата среща накарала Зевс тържествено да се закълне, че ще изпълни една нейна молба. Той се заклел с ненарушимата клетва на боговете в свещените води на подземната река Стикс и тя му казала. Изплашеният Зевс се опитал да я спре по средата на думите й, но било късно. Семела ги била изрекла докрай. Със свито от болка сърце бащата на боговете се оттеглил, сложил си сияйните доспехи и оръжия и се явил в целия си блясък в стаята на своята любима. Крехката човешка плът на Семела не могла да издържи такава гледка – тя изгоряла като факла, сринала се в купчина пепел. И детето в утробата й щяло да загине, но хитрият Хермес го спасил в последния миг. Той го дал на Зевс, който разпорил бедрото си, зашил го вътре и го носил така още три месеца, за да станат пълни девет. Затова наричали Дионис – Двойнородения.
Зевс тайно наредил да го заведат при неговата леля Иноя, сестрата на Семела. Тя била женена за Атамас, цар на Орхомен, и в техния дворец момчето било скрито и преоблечено като момиченце, за да не го открие Хера. Въпреки това Хера пак го открила. Тя обърнала цялата си ярост срещу Атамас, отнела му разума и както седял в двореца, той изведнъж скочил, грабнал своя лък и го насочил към най-големия си син.
– Я виж каква бяла сърничка! – закрещял Атамас. – Махнете се да я пронижа! – и в същия миг пробол момчето с една стрела. Ужасената Иноя хукнала навън с по-малкия си син Меликерт, а Атамас подгонил и тях. Те бягали, бягали, накрая стигнали до една крайбрежна скала; за да се спасят от безумеца, хвърлили се в морето.
Така малкият Дионис отново останал без подслон и този път Зевс решил да го скрие по-добре. По негова заповед Хермес го отнесъл при нимфите, които живеели на връх Ниса – този връх, според едни, бил също в Беотия, според други – в Либия, а според трети – в Тракия, някъде из нашите Родопи.
Тук, на Ниса, младият бог изкарал своето детство и юношество, гук нимфите го криели в една пещера, хранели го с див мед и го галели, тук той тичал и танцувал със своите приятели – козлоногите сатири, тук го учел неговият възпитател Силен, дебел, безформен чудак, който често се клатушкал пиян из гората или губел пътя си. Тук, на връх Ниса, най-сетне Дионис направил и своето велико откритие, с което си спечелил слава между всички хора и с което завладял света – виното!
От зрънцата на дивите лози той изцедил искрящата пенлива течност, непозната дотогава – и тя хвърляла душата в дива радост. Виното също имало скрит смисъл, защото за Дионис и ония, които го обичали, значело не само обикновено опиянение, а радостта от целия свят, от земята, от живота – значело кръвта, която бие в жилите, прегръдката на близките хора, танцът и смехът, всички неща, които не могат да бъдат унищожени.

В една планина живеела страшна ламя. Вършела големи пакости на хора и животни. Селяните се опитвали да я убият, но нея ни стрела я пробивала, ни сабя я сечала. Оплакали се на царя. Той издал заповед – който убие ламята, ще се ожени за царската дъщеря.
Събрали се всички юнаци на царството, облечени в железни брони, оръжията им блестели, конете им биели с копита по калдъръма и хвърляли искри. Тръгнали с песни юнаците, но от тях никой не се върнал – страшната ламя убила всичките.
В царството живеел и един момък, не толкова юнак като другите, но много умен и разсъдлив. И той чул царската заповед и на него му се приискало да се ожени за царската дъщеря.
– Мамо, знаеш ли какво съм решил да направя? – рекъл момъ¬кът на майка си – Ще отида аз да убия ламята. Много искам да взема царската дъщеря за невеста.
– Какво си намислил, синко? – плеснала с ръце майката. – Не чу ли, че от всичките юнаци, които заминаха, един не се върна назад. Когато такива юнаци не убиха ламята, как ти ще успееш. Недей, синко Цане, не отивай да погинеш млад и зелен и да ме оставиш сама да жаля.
Цане прегърнал майка си и рекъл.
– Прощавай, майко! Не се тревожи за мен, защото аз няма да загина, ами ще стана царски зет.
Отишъл момъкът в двореца. Тъй като бил скромно облечен, пазачите не искали да го пуснат. Но нали вече нямало кой да се бие с ламята, отворили му вратите.
Царят, като видял бедния момък, се засмял и на шега казал:
– Добре, Цане, иди да си опиташ късмета. Но тъй като си голям юнак, не искам да убиваш ламята, ами жива да ми я уловиш. Ще ми я донесеш обаче затворена в сандък, че аз много се страхувам от лами – да не ми се пукне сърцето. Ако направиш това нещо, ще станеш царски зет.
Всички царедворци се превивали от смях. Само царската дъщеря не се смеела – тя харесала красивия момък. Цане се поклонил на Царя и отишъл в планината да търси страшната ламя. Избродил гъста гора, прекосил пущинаци със змии и гущери. Наближил едно дере оградено от отвесни скали – там бил дворецът на ламята, обграден с висока стена от колове. На всеки кол имало по една човешка глава. Само един кол стърчал празен.
Приближил момъкът до портите на двореца и потропал. Отворила дъщерята на ламята и като видяла Цане, се смаяла.
– Какво търсиш тук? – рекла му тя. – Не те ли е страх от ламята?
– Страх ме е, сестро – рекъл Цане, – но пустата сиромашия и глад ме карат да чукам на портите на ламята. Както казват старите хора, който се дави и за змия се хваща. Моля те да ме пуснеш и да ми дадеш нещо да хапна. Ако искаш, аз мога да върша цялата работа в къщата вместо тебе. Само ме скрий от майка си или измоли от нея да не ме изяжда.
Смилила се младата ламя над Цане и го прибрала в двореца. Влязъл момъкът на двора, засукал ръкави и грабнал метлата. До вечерта почистил целия двор. Смел кости от коне, потрошени брони, изкривени мечове и разбити сандъци – натрупал всичко на голяма купчина. Като се слегнал облакът прах на двора, младата ламя си казала:
– Какъв късмет, че дойде това момче да ме отмени в тежката работа.
Вечерта дъщерята скрила Цане да не го види майка й, за да не го изяде, като се върне от лов. Прибрала се старата ламя.
– Бре, дъще – извикала тя, – ти ли помете така хубаво двора? Кажи какво искаш за награда!
– Искам, мамо, да ти покажа нещо, а ти да ми обещаеш, че няма да го ядеш.
Съгласила се ламята, защото не разбрала, че става дума за човек и дъщеря й извела Цане. Озъбила се майката, тъкмо една глава не й достигала да си завърши оградата, но нали дала дума, оставила момъка жив. И тъй като не била много умна, скоро забравила за него, а той гледал да не й се мярка пред очите.
Прибирала се ламята всяка вечер и разказвала на дъщеря си как¬ви поразии е вършила през деня. Цане винаги бил наблизо и слушал внимателно.
Една вечер майката се скарала за нещо на дъщеря си и толкова се ядосала, че я набила здравата. Заплакала малката ламя и започнала да си говори:
– Ах, мори майко, биеш ме защото съм по-малка. Но внимавай да не кажа на някого да направи сандък, които да няма никъде пропука и да те затвори вътре. Щом останеш без лъч светлинка, веднага ще си загубиш силата. Ето това заслужаваш ти, ама няма кой да го стори, че да се отърва от тебе.
Цане чул тези думи и започнал да мисли как да прилъже ламята. Мислил, мислил и намислил всичко. Една сутрин отишъл при камарата, която натрупал на двора. Взел една ръждива верига с катинар от разбит сандък и напуснал двореца на ламята.
Ходил, ходил из планината, намерил един въглищар, който правел дървени въглища. Момчето му се примолило да остане няколко дни при него. Работил Цане, целият почернял от пушека, станал черен като арапин, така че и родната му майка нямало да го познае. Щом направили въглищата, момъкът получил като отплата за труда си една брадва и отишъл близо до двореца на ламята.
Намерил едно сухо дърво, изкорубено отвътре, и го отсякъл. Разделил го на две половини и до вечерта направил такъв сандък, че в него не прониквал и лъч светлинка. Опасал го с веригата и тъкмо ударил за последен път с брадвата, ламята се прибрала от лов. Чула тя звука от брадвата и веднага литнала да види кой е дошъл в гората й.
– Какво дялаш бе, въглищарю – извикала тя.
– Царят умря – отвърнал Цане, – та ме пратиха да му направя ковчег. Ето, вече съм го издялал, ама не знам дали в него няма някъде дупка. Моля те, и без това ще ме ядеш, поне да влезеш да видиш дали съм оставил някъде дупчица.
– Щом правиш ковчег за царя – рекла ламята, – няма да те ям. Даже ще ти помогна. Много го мразех този цар, че все пращаше юнаци да ме утрепят.
Ламята влязла в ковчега и легнала, а Цане сложил отгоре капака, стегнал веригата и врътнал ключа на катинара. После вдигнал сандъка на рамо и го отнесъл в двореца.
– Ето, царю честити, донесох ти ламята в сандък, както заръча.
Дай ми сега дъщеря си за жена.
Така Цане избавил хората от ламята и станал царски зет.

Едно време, когато свети Никола направил първия кораб и го пуснал в морето да плава, поканил всички животни, за да ги повози. Накачили се змии и гущери, мишки и котки, вълци и лисици, мечки и глигани; долетели славеи и лястовици, орли и бухали, щъркели и кукумявки и още птици, и още животни. Корабът се напълнил и отплавал в морето.
Славеите запели от радост, мечките заревали, щъркелите затракали с клюнове, котките замяукали. Всеки се веселял със свой глас и се вдигнала олелия до Бога.
Мишката много не разбирала от песни и веселби, пък и кой щял да й чуе гласеца в тази врява. Тя слязла в трюма на кораба и от скука започнала да гризе ръба на една дъска. Гризала, дълбала, гризала, дълбала – и след няколко часа изведнъж силна струя вода бликнала в кораба. Той започнал бързо да се пълни и да потъва.
Свети Никола се уплашил, уплашили се и животните. Започнали да тичат насам-натам, много от тях не знаели да плуват – ще се издавят. Тогава змията допълзяла при светеца и рекла:
– Дядо Никола, аз ще запуша дупката да не влиза вода в кораба, ако ми дадеш няколко от онези славеи, които пеят така хубаво.
Свети Никола в страха си не разбрал добре какво му иска змията и казал:
– Давам ти ги всичките, само ни спаси.
Змията веднага се спуснала в трюма, отишла при дупката, завряла си опашката и спряла водата.
– Дядо Никола, удари сега и ми отсечи опашката, докъдето е влязла в дупката.
Свети Никола замахнал с тоягата си, ударил змията по опашката и я прекъснал. Корабът бил спасен, а змията се увила около тоягата на светеца. Като минала опасността, той попитал ядосано:
– Сега да ми кажете, кой направи тази беля? Кой искаше да ни издави всички в морето?
Мишката нямало накъде, било я срам да излъже, току излязла и застанала пред свети Никола.
– Дядо, аз направих това, ама без да искам.
– Как да не си искала, като си оставила дружината, и си се завряла в тъмното да прогризеш дупка в дъската. Ти знаеш ли, че поради това сега всички те намразиха.
Мишката се засрамила и избягала да се скрие в най-тъмния ъгъл на трюма. Свети Никола казал на змията:
– Иди я хвани! Вместо славеите, на теб ти давам мишките. Додето свят светува да ги гониш и да ги ловиш.
Змията се спуснала да търси мишката.

Първото семе, което хората започнали да сеят, било на просото, затова то много се възгордяло. Един ден житото тръгнало на църква, минало покрай просото и го повикало:
– Хайде, да отидем на църква. Просото се засмяло и рекло:
– За какво ми е да ходя на църква? Аз и оттук я гледам по цял ден.
Чул го Господ и го проклел:
– Много да раждаш, но да си ситно като пясък и в църква да не влизаш!
Затова обредните хлябове се правят само от пшеничено брашно.
След време пак се срещнали житото и просото. Просото се присмяло на житото:
– Добра среща, женска игралко.
Нали жените като месели погачи, прехвърляли тестото, сякаш си играели с него.
На това житото отвърнало:
– Дал ти Бог добро, прольо!
И оттогава на присмех му останало това име на просото. Виното като чуло този прякор, рекло и то да се подиграе с просо¬то и като го срещнало, му рекло:
– Добра среща, прольо!
Но просото му отговорило:
– Дал ти Бог добро, разбиий глава.
Виното много се ядосало, но отминало, без да отвърне нищо, защото само си било виновно. След няколко дни то пак срещнало просото и му казало:
– Добра среща, захрани дете!
Когато отбивали бебетата да не сучат повече мляко, ги захранвали с просена кашичка.
Просото му отговорило:
– Дал ти Бог добро, весели трапеза!

Имало някога една несвястна жена. Нейният мъж се трудел от сутрин до вечер, а тя се святкала насам-нататък из двора без работа.
— Жено — казал веднъж мъжът, — вземи да ми ушиеш риза, че оголях.
— Не една, а пет ще имаш — отвърнала жената.
Грабнала цял топ платно, дето го тъкала майка й, излязла към гората, метнала платното върху една шипка и поръчала:
— Шипке, да ушиеш до утре на мъжа ми пет ризи!
Вятърът подухнал, вейките на шипката се навели надолу, изшу-молели, като че отвърнали: „Хууубаво!"
Като се прибрала жената, по пътя край шипката минал пътник, видял бялото платно, прибрал го и си отишъл. На другия ден жената се изправила пред шипката:
— Шипко, готови ли са ризите? Шипката мълчала.
— Къде ми дяна платното? — повторно попитала жената.
Шипката пак нищо не отговорила.
— Ще те науча аз тебе! — заканила се жената, грабнала една тояга и почнала да бие шипката. Била я, каквото я била, след туй се затекла към къщи за търнокоп, че да я изкопае. Почнала да копае и както копала, набутала едно заровено гърне, пълно с жълтици. Навела се над гърнето, бръкнала, нагребала една шепа жълтици и си рекла:
— Брей, какво едро просо намерих!
Отнесла гърнето в къщи и отдалече се провикнала:
— Мъжо, излез да видиш какво просо намерих — напролет ще храня с него пиленцата.
Мъжът излязъл и що да види: жълтици. Мигом решил да ги потули някъде, но не искал жена му да знае къде, защото се боял да не ги раздаде на съседите.
— Жено — рекъл й той, — видиш ли оня облак? Той ще донесе град. Като почне градушката, може да те утрепе, затуй най-добре ще бъде да те скрия.
— Скрий ме, мъжо, защото ме е много страх от градушка — упла¬шила се жената. — Къде ще ме скриеш?
— Ще изкопая един трап. Ти ще влезеш вътре, а отгоре аз ще метна рогозката. Там ще стоиш, додето мине градушката.
— Хайде — съгласила се жената.
Изкопал мъжът един трап. Настанил вътре жена си, метнал рогозката отгоре, насипал половин кринче ечемик и подмамил кокошките. Те захванали да кълват ечемичените зърна, затракали с човките си, а на жената се струвало, че вали градушка.
— Брей, че силен град пада! — рекла си тя и доближила окото си до една дупка да види колко са едри зърната. Една от кокошките, като видяла лъскавото око, проточила шия и го клъвнала. Жената под рогозката останала с едно око. В туй време мъжът скрил гърнето с жълтиците в житницата.
Щом излязла от трапа, еднооката отишла на улицата и се похвалила:
— Изкопала съм едно просо — зърната му като колелца!
Съседите се досетили, че несвястната жена е намерила жълтици, отишли при съдията и обадили. Съдията повикал мъжа и жената. Попитал най-напред жената:
— Какво е просото, дето си го намерила?
— А че жълто, зърната му като колелца. Съдията извадил от кесията си една жълтица.
— Такива ли са?
— Същите.
— Ами кога ги намери?
— Когато падна големият град и изби твоето око и моето (съдията бил сляп с едното око).
— Видиш ли, съднико, колко й стига умът, никакви жълтици не е намерила — обадил се мъжът.
Съдията повярвал на мъжа и ги пуснал да си ходят. На другия ден, когато мъжът отишъл на нивата, в селото влязъл грънчар с кола грънци и почнал да вика:
— Грънци продавам, грънци!
Излязла еднооката и попитала:
— Как ги продаваш?
— Пълно за пълно.
Жената грабнала едно кринче и влязла в житницата да го напълни със зърно. Като гребнала, тя набутала заровеното гърне и си рекла:
— Ех, че съм късметлия! Намерих си просото. Ще дам на грънчаря просо вместо жито.
Напълнила кринчето с жълтици и го отнесла. Грънчарят, като видял парите, очите му светнали, поел кринчето, изсипал всичките жълтици в торбата си и побягнал, като оставил и колата, и биволите, и грънците.
— Брей, че глупав грънчар! – засмяла се еднооката и смъкнала от колата всичките грънци. Наредила ги по колците на плета. За всичките грънци имало място, само за едно пукнато гърне нямало.
Грънците не мръднали.
— Сместете се да му сторите място – ядосала се еднооката – или ще ви изпотроша!
Но тъй като грънците пак не мръднали, тя грабнала тоягата и ги изпотрошила всичките. След туй набучила пукнатото гърне на най-високия кол, седнала сред двора и запяла.

Подкарал Насредин ходжа пет магарета — да ги продава на пазара. Тичал подире им, гонил ги, додето се уморил, и яхнал едно от тях. Като отпочинал малко, той преброил магаретата, които вървели напреде му с клепнали уши.
— Бре, само четири! — викнал ходжата уплашен и скочил на земята. — Едното се е отлъчило, ще се върна да го намеря!
Но преди да се върне, той преброил магаретата още веднъж и видял, че са пет. Зарадван до уши, ходжата пак се метнал на едно от магаретата и подгонил другите напреде си.
Подир някое и друго време той се заловил отново да ги брои.
— Пак четири! — извикал Насредин ходжа и почнал да мига.
Тъкмо в туй време насреща му се задал Хитър Петър.
— Хитър Петре, моля ти се, кажи ми колко са магаретата, които виждаш напреде си, защото, когато ги броя от земята, излизат пет, а щом се метна на самара — едното се губи.
Хитър Петър се усмихнал и отвърнал:
— Магаретата са шест, само че едното е с два крака.

Имало едно петле с червено гребенче. То било като другите петлета: опашката му — зелена, а ботушките — жълти. Ходело наперено из двора, само че било много плашливо. От всичко се бояло: от кучето с рунтавата опашка, от магарето с дългите уши, от куция котарак. Щом се уплашело от нещо, захващало да пляска с криле, да кукурига, целия двор вдигало на главата си.
Веднъж петлето си пъпрело под черницата и кълвяло туй-онуй. Не щеш ли, подухнал лек ветрец и отронил едно черничево зърно от най-долното клонче. Зрънцето тупнало петлето по гърба. Че като се уплашило онова ми ти петле, че като се развикало:
— Олеле! Кой ме удари?
— От небето падат камъчета — пошегувал се вятърът.
— Кукуригууу! — изкрещяло петлето и търтило да бяга. Прехвръкнало през плетищата, над покривите, излязло вън от селото. Там го срещнал пат-патаран и го попитал:
— Защо си хукнало, петленце?
— От небето падат камъчета! — отговорило задъхано петлето. — Бягай, защото камъчетата ще ни избият!
— Ама че работа! — гракнал пат-патаран и се заклатил подир петлето.
То бяга, той бяга, то бяга, той бяга, додето срещнали ежка-бежка-таралежка.
— Защо бягаш, петленце? — навирил нагоре острото си носле таралежко.
— Питай патарана! — отговорило петлето.
— Защо бягаш, патаране? — обърнал се таралежко към патарана.
— От небето падат камъчета! — гракнал патаран. — Бягай да бягаме, додето не са ни утрепали!
Навървили се и тримата: петлето с жълтите ботушки, пат-пат-па-таран и ежко-бежко-таралежко. Тичали, тичали тъй, че краката си щели да изпотрошат.
Изневиделица напреде им изскочил заю-баю-дългоушко и преварил петлето:
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежка!
— Кажи, таралежко, защо бягаш?
— От небето падат камъчета. Бягай и ти, додето не са те тупнали по главата.
Понадил се и заекът подире им. Станали четирима. Запомни ли ги?— Петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко и заю-баю-дългоушко. Втурнали се към гората. Тъкмо влезли в гората, и насреща им изскочила кума-лиса-кокошарка.
— Защо бягаш, петленце? — попитала кума лиса.
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка?
— Защо бягаш, дългоушко?
— Как да не бягам, когато от небето падат камъчета! Бягай и ти след нас!
— Олелеее! — плеснала с предните си лапички лисана и се присламчила най-отзад.
Станали петима: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко и кума-лиса-кокошарка.
Бягали, бягали, бягали, додето срещнали кумча-вълча-средногорски.
— Защо бягаш, петленце? — преварил кумчо вълчо петленцето.
— Питай патарана! — отвърнало петлето.
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай дългоушка!
— Защо бягаш, дългоушко:
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Как да не тичам — отвърнала лисана, — как да не бягам, когато от небето падат камъчета. Тръгвай и ти след нас!
— Аууу! — ревнал кумчо вълчо и търтил подир лисицата.
Станали шестима. Помниш ли ги? — Петлю с жълтите ботушки,
пат-пат-патаран, ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка и кумчо-вълчо-средногорски.
Бягали, бягали, бягали, стигнали до мечата поляна. Там ги срещ¬нала баба-меца-кривогледа.
— Защо бягаш, петленце?
— Питай патарана!
— Защо бягаш, патаране?
— Питай таралежа!
— Защо бягаш, таралежко?
— Питай кума лиса!
— Защо бягаш, кума лисо?
— Питай кумча вълча!
— Кажи, кумчо, защо бягаш?
— Защото… защото и другите бягат — отговорил глупавият
кумчо вълчо, тъй като забравил защо се помъкнал подир дружината.
— Хайде тогава да бягам и аз! — рекла баба-меца-кривогледа и затрополила най-отзад.
Станали седмина: петлю с жълтите ботушки, пат-пат-патаран. ежко-бежко-таралежко, заю-баю-дългоушко, кума-лиса-кокошарка, кумчо-вълчо-средногорски и баба-меца-кривогледа.
Бягали, бягали, бягали, най-сетне стигнали до един дълбок трап и там спрели.
— Сега какво ще правим ? — попитало петлето. — Искате ли да се върнем назад?
— Никакво връщане! — викнала лисана. — Ние не сме тръгнали, за да се връщаме.
— Ами трапа? — гракнал пат-патаран.
— Ще го прескочим! Хайде, петленце, скачай първо, защото ти бяга най-отпред.
— Кукуригууу! — провикнало се петлето, разперило крила, хвръкнало и прескочило трапа.
Подире му размахал крила пат-патаран. И той прехвръкнал отвъд.
Засилил се и заекът. Той направил такъв юнашки скок, че прехвълил не само трапа, но и половината гора.
Дошъл ред на таралежа. Той нали има къси крачка, превъртял се два-три пъти, търкулнал се като кълбо и — бух! — в трапа.
— Тъй ли се прескача трап? — скокнала лисицата, колкото й силите държат, но наместо отвъд и тя се намерила на дъното.
Подир нея се сгромолясал и вълкът, а баба меца направо се бухнала надолу с главата.
— Хубаво се наредихме! — спогледали се зверовете и захванали да мигат уплашено.
Минали три дни и три нощи. На четвъртия ден лисицата рекла:
— Гладна съм.
— И аз! — изръмжал вълкът.
— И аз! — изпъшкала мечката. Само таралежът си мълчал.
— Кого да изядем? — попитал вълкът.
— Най-малкия! — отвърнала лисицата и погледнала към таралежа.
— Дръжте го! — ревнали трите звяра и се хвърлили върху бодливия таралеж.
Но ежко-бежко изведнъж се свил на кълбо и настръхнал. Бодлите му се наострили. Зверовете стоварили отгоре му лапите си, но мигом ги дръпнали назад.