Чуй всички приказки

В стародавни времена живял свети Иван Рилски! Селото, в което се родил, било малко и бедно. Сирашка участ имало детето.
Когато поотраснало момчето, селяните го ценили да пасе говедата, защото бил добър, грижовен и много обичал добичетата. Пасал ги той много години и хората били доволни от него. Веднъж сред полето го сварил проливен дъжд. Уплашило се момчето да не придойде селската река, която правела големи пакости в такова време, та се разказвали страхотии за нея. Говедарчето набързо събрало говедата и ги прекарало през реката. Прибрал се Иван в селото спокоен, че е изпреварил бедствието!
Но когато се стъмнило, чорбаджията, при когото живеел, дошъл и изпитателно го изгледал. Момчето смутено побързало да попита стопанина – какво се е случило, та го гледа недоволно!
– Иване, казал му той – ти докара на всички селяни говедата, само моята крава си забравил да прибереш. Тя беше стелна, да не би някъде да се е отделила, а ти да не си я видял? Искам си кравата! Намери я и ми я доведи невредима.
Иван спокойно и благо отвърнал на своя стопанин – да не се бои за кравата. Ще я намери и ще я доведе. Нищо няма да й се случи. На тези добри думи чорбаджията от-върнал с добро и му обещал, че ако я намери, телето, което се отели, ще бъде негово. Изненадан от тази щедрост, Иван със светещи от умиление очи попитал:
– Даваш ми телето?
– Давам ти го – твое да бъде – рекъл чорбаджията.
Тръгнал Иван из полето, край гората – там, където пасъл цялото стадо и стигнал до реката, Рила й било името. Реката била толкова придошла и толкова страховито ечала, че невъзможно било да се прегази. На този бряг той не намерил кравата. Момчето решило, че може да е преминала на другия бряг.
Трябвало да се прегази водата. Без кравата не трябвало да се връща. Но как ще стане това? Стоял Иван на брега, гледал „полудялата" пълноводна река и не знаел какво да стори. Изведнъж решил. Свалил си шаечната абица, хванал се за единия й ръкав и я метнал в реката. После се прекръстил молебствено и седнал върху нея. Дрехата заплувала спокойно и плавно и той се озовал на другия бряг невредим и сух! Затърсил весело кравичката. Тук-там, пребродил брега и изведнъж пред него се изпречила тя – със своето красиво мъжко теленце. Прегърнал го нежно, порадвал му се гальовно и го понесъл към реката. Кравата, с топли майчини очи, безропотно тръгнала след него. Когато стигнал на брега, той отново метнал абата във водата, седнал на нея с телето, прекръстил се пак и се понесъл по водата, а кравата го последвала в дълбоките води. Водили я майчината обич и Божията воля. Преплували като по чудо реката и се озовали на другия бряг.
Щастлив от изпълненото обещание, Иван закарал кравата с телето на своя чорбаджия. Зарадван и доволен от своя пастир, стопанинът му казал, че след три години телето ще бъде негово – ще си го вземе. От този ден Иван спокойно продължил да пасе говедата и да се радва на телето, което растяло и хубавеело пред очите му.
Когато изминали трите години, Иван получил обреченото теле.
Той го хранил с хляб и го поил с най-бистрата и чиста вода, водил го при най-сочните треви. Телето било кротко и обичливо. Всички му се радвали като на своя рожба!
Случило се така, че на един сиромах от селото му умрял волът. Нямал нещастникът с какво да си изоре и засее нивата. Примолил се на Иван да му даде телето – да го научи как се впряга и как се оре и сее. Дал го той с драго сърце. Изорал си човекът нивата, засял я, както му е редът, а вече зимата била захванала. Дошло лятото. Нивата на сиромаха толкова избуяла, толкова наплодила, че класовете от земята до върха били пълни. Съседите му завидели за този богат приплод и решили, че Иван като му е дал телето, е направил и магия – обрал е класовете от нивите им и ги е пренесъл на сиромашката нива, та затова е толкова плодна! Завиждали му всички, защото щял да стане чорбаджия.
Заради тази богата родитба на нивата на селянина, който орал с телето на Иван, людете решили да освободят пастира от говедарлъка. Решили и го сторили. После дълго търсели кой да поеме говедата, за да ги води на паша, ала никой не се наемал. Наложило се отново да се помолят на Иван – да се върне към пастирството и той приел.
Работите през годината вървели, както е било. Но скоро се случило така, че на друг селянин умрял биволът. И той се обърнал към говедаря с молба да му даде телето да си изоре и засее нивата. Засял той както всички. И когато дошъл ред да прибира реколтата, класовете на нивата – от земята до върха, били още по-пълни, още още по-богати на плод.
– Това е магията на Иван – ядосано си казали завистливите селяни и решили да го изгонят от селото. Такива пакости, те не могли да понесат – най-сиромасите да получат такава благодат от природата!
Един ден се събрали всички селяни и тръгнали към бедната къщичка на говедаря! Като ги съгледал, той разбрал, че ще му се случи нещо лошо, гняв е това, не е шега, и побягнал към планината.
Качил се на най-високия камък, за да гледа какво ще правят. Стоели те дълго време и се чудили какво да сторят. Говедата отново останали без пастир, нямало кой да ги води на паша. Сговорили се най-после да му се помолят отново – да поеме говедата. След дълги уговорки го склонили и той слязал от високия камък.
Минала година, без да се случи нищо лошо в селото. Когато дошла втората, отново се случило волът на друг сиромах да умре. На драго сърце Иван и на него дал телето да си изоре и да си засее нивата. Този път родитбата от жито била толкова богата, че сиромахът стигнал по харман най-богатите орачи в селото. Разгневени от завист, селяните заявили на Иван, че ако още веднъж даде някому добичето си да оре и сее – ще го убият. Добрият грижовен пастир продължил да пасе добичетата и да се забавлява със своето чародейно теле по ливадата.
Веднъж посред пладне селската тълпа поела към поле¬то, за да погуби пастира. Телето ги съгледало отдалеч и с човешки глас казало на своя стопанин:
Иване, твоите селяни идат да те убият.
Иван спокойно му отговорил:
– Мен няма да убият, но теб ще те заколят. Не се помръдвай от мястото си, чу ли?
Дошли те до мястото, а Иван вече ги гледал от високата скала. Поседели те, поседели и решили да убият телето. Нарязали го на парчета, разделили си го и нарамили чувалите на гърба си.
Иван гледал тази жестокост, тръпнела му душата от мъка и рекъл:
– Господи, дано телето ми да се превърне в змии и гущери, за да не могат да го ядат проклетниците.
Скоро чувалите по гърбовете на злосторниците се изпълнили със змии и гущери, които ги погнали да ги хапят. Иван слязъл от скалата и отишъл при своя брат. Поискал му той синът му Лука на постничество да го учи горе в планината. Дали му момчето.
Минало време. Злината не давала покой на селяните. Те насилили брат му да си вземе момчето Лука от планината, за да не се учи на магьосничество. Иначе, заканили се да го погубят. Отишъл бащата да си вземе сина, а Иван го посъветвал:
– Братко, остави детето тук да си гледа работата. Ако си го вземеш, няма да е твое.
– Как да се върна без него – тъжно отвърнал бащата, – те ще ме убият.
Взел си той момчето от Иван и тръгнали. Скоро стигнали до една чешма и спрял водица да си пийне, жаждата да си утоли. Детето оставил на една каменна плоча до чешмата. В това време пропълзяла змия и ухапала Лука по петата. Когато бащата се върнал от чешмата, сварил детето си мъртво.
Горчиво заплакал нещастният селянин, мъка и укор изпълнили сърцето му, че не послушал съвета на своя брат.
Върнал се с детето при Иван и заредил неудържимо – молил го за прошка. Така му било писано – повтарял отчаяно той.
– Моля те прибери го при тебе, погреби го тук, а аз ще се върна в селото, та дано ми се нарадват комшиите.
Иван погребал братовия си син в един голям камък и над него изградил църква, която нарекъл „Свети Лука". Тя стои и до днес.
Сломен от трагичната участ на своя добър последовател Лука, Иван приседнал на скалата и задрямал. Дяволът, който отдавна търсел подходящ момент, за да накаже постника заради неговата голяма доброта, го блъснал от скалата. Той полетял надолу от голямата стръмнина, но леко се поударил от падането и веднага се изправил на крака, прекръстил се и отправил молба към Бога:
– Господи, ако това зло е от дявола, помогни ми отново да се възкача на скалата.
И станало чудо! Божа сила го подзела и камъкът отдолу се пробил. Минал през него, а Бог го провъзгласил за светец и го издигнал на върха. Седнал свети Иван на камъка и видял, как дяволът се пукнал от яд, че не му се отдало да отмъщава за добрина!
Това място, което пробил в камъка свети Иван Рилски и се проврял през него, и до днес стои във величествената Рила – там, близо да светата Рилска обител. Всеки, който Отива да види мястото, където е живял постникът, се провира през камъка и за здраве, и да „провери" своята праведност. Ако е грешен човек, камъкът го притиска, докато обещае да стори голяма добрина и чак тогава го пуска да мине!
А имало ли е безгрешници? Сами ще отсъдим къде се крие вълшебството и къде – историческата истина!…

Имало едно време едно скакалче на име Дейвид. Веднъж Дейвид тръгнал на разходка. Повървял малко и срещнал една жаба.
— Квак, квак, квак! — изквакала жабата. — Ти си лошо скакалче. Скакалците не бива да вървят, а да подскачат.
— Да подскачам ли? — казал Дейвид — Та аз не зная как!
— Не знаеш как да подскачаш! — учудила се жабата. — И това ми било скакалец! Добре де, ако те науча как да подскачаш, какво ще ми дадеш?
— Няма какво да ти дам — казал Дейвид. — Нищичко си нямам!
— Пфу — извикала жабата и скок, подскок — отишла си.
Повървял Дейвид още малко и срещнал едно кенгуру; То подскачало великолепно.
— Моля ти се, научи ме да подскачам? — казал Дейвид.
— Добре! — съгласило се кенгуруто. — А какво ще ми дадеш?
Нищичко си нямам! — отвърнал Дейвид и кенгуруто тозчас заподскачало с ГОЛЕМИ ВИСОКИ СКОКОВЕ и изчезнало.
Дейвид се натъжил много, но продължил да върви. Срещ¬нал една бълха. Тя подскачала нагоре-надолу и се забавлявала чудесно.
— Здравей, скакалче! — извикала бълхата.
— Здравей! — отвърнал Дейвид. — Моля ти се, кажи ми как да подскачам?
— На драго сърце! — съгласила се бълхата. Тя говорела на пресекулки, защото подскачала между всяка дума. — А колко ще ми платиш?
Бедният Дейвид се разплакал.
— Нямам нищичко! — казал той.
— Така ли! — извикала бълхата. — Тогава ДОВИЖДАНЕ. ДОВИЖДАНЕ. Довиждане, довиждане!
Не щеш ли, Дейвид забелязал следи от стъпки по земята. И понеже бил все пак много умно скакалче, помислил си:
„Това трябва да е някое подскачащо животно, защото ако вървеше, следите от стъпките му щяха да изглеждат по иначе.
И той тръгнал по следите, които го завели право при един врабец.
Врабецът много обичал скакалци, особено за закуска или за вечеря. — Моля ти се — обърнал се Дейвид към врабеца, —ще ме научиш ли как да подскачам?
Врабецът понечил да го клъвне и Дейвид … ПОДСКОКНАЛ!

В началото съществувало само безпределното Време (Хронос). В безкрайната му пустота се оформили две противоположни стихии – огнена мъглявина (Етер) и непрогледен мрак (Ереб). Хронос сгъстил мъглявината в едно сияйно космическо яйце, което се разпукало на две половини. Бликнала ослепителна светлина, която обляла света. Родил се първият бог – Първороден (Протогон), наречен още Светлина (фанес). На външен вид той изглеждал като огнена птица. Имал четири очи, от гърба му се издигали огромни златни криле. Гласът му звучал страшно – в него се вплитали рев на лъв и мучене на бик. Фанес не бил нито мъжко, нито женско божество, а съчетавал в себе си и двата пола. От Светлината произлязла Нощта, а от нея се появили богинята Земя (Гея) и бог Небе (Уран), който пръв се възцарил над целия свят.

Един човек останал вдовец и се оженил повторно. Той си имал едно момиче, а новата му жена довела още едно. Мащехата много намразила заварената си дъщеря – по цял ден я карала да работи и все била недоволна от нея. Веднъж жената й дала една къделя черна вълна и рекла:
– Иди на реката да я изпереш! Да не се връщаш вкъщи, докато вълната не стане бяла!
Момичето отишло на един вир – прало, прало, но вълната си оставала все така черна. Стъмнило се и застудяло, завареничето плачело от умора, но все още опитвало да избели вълната. В това време покрай него минал дядо Господ и попитал:
– Момиче, защо переш тази вълна?
– Мащехата ме изпрати – отвърнало то – да пера тази черна вълна. Каза ми да не се прибирам, докато не я избеля.
– Е, пери си, момиче, щом така ти е заръчала – казал дядо Господ и си отишъл.
Момичето изведнъж видяло, че вълната заблестяла като сребърна – нишките й наистина станали сребърни. Момичето се зарадвало и я отнесло у дома. Мащехата, като видяла сребърната вълна, се разтреперила от алчност. На другия ден изпратила дъщеря си на същия вир.
– Щом вълната на сестра ти се посребри – казала мащехата, – твоята сигурно ще стане златна.
Истинската й дъщеря обаче никак не обичала да работи. Тя на¬топила вълната във водата и седнала да си почине. Дядо Господ се появил пак и попитал:
– Момиче, защо переш тази вълна?
– Пера я да стане златна – отвърнала грубо тя. – Теб какво ти влиза в работата?
– Е, ти няма повече да переш – казал дядо Господ и отминал.
Тогава черната къделя се раздвижила, изскочила от водата и се метнала върху гърба на момичето. То замахало с ръце, завикало и като не могло да махне къделята, легнало и се отъркаляло по земята. Тогава вълната прилепнала хубаво по цялото й тяло и се превърнала в мечо руно.
Момичето се превърнало в мечка и с рев побягнало в гората.

Едно време животните и хората говорели на един и същ език. После Господ им разбъркал говора, за да се отличава човекът от животните. И сега животните си имат свой език, но го разбират само те.
Веднъж една нива се запалила и от огъня пламнала голяма купа сено. В нея имало скрита змия, която взела да пищи за помощ. Притичал един овчар, който пасял наблизо стадото си, и протегнал овчарската си гега. Змията са увила около нея и се спасила от пламъците.
– Кажи какво искаш за награда – рекла тя на овчаря. Човекът отвърнал.
– Ти си змия. Нищо нямаш и нищо не мога да ти поискам. Змията рекла:
-Аз съм змийският цар. Дай да ти дъхна в устата, за да разбираш езика на животните.
Овчарят се замислил:
– Страх ме е да не ме ухапеш.
– Ти свириш на кавал – рекла змията. – Дай да дъхна в него и като свириш, ще поемеш дъха ми. Тогава ще започнеш да разбираш езика на животните. Ти си беден човек – все ще ти е от полза.
Очарят си дал кавала, змията дъхнала в него и момъкът взел да свири. Поел змийския дъх и започнал да разбира всичко, каквото си говорят животните.
Човекът се прибрал радостен вкъщи. Това се случвало рядко, защото нямал деца и жена му била все тъжна. Този ден тя била научила от една старица, че някъде зад планината имало света гора. Ако бездетна жена преспяла там, скоро зачевала дете. Двамата съпрузи решили да отидат в гората.
На другия ден се качили на два коня, жената – на кобила, а мъжът на жребец. След няколко часа, конят изцвилил и рекъл на жена си:
– Защо не побързаш? Пътят е дълъг! Кобилата му отвърнала:
– Лесно ти е на тебе. Ти носиш един, а аз три товара. Човекът, нали разбирал езика на животните, чул разговора и се усетил какво озвачават трите товара – жената; бебето, което тя носи в утробата си и жребчето, което кобилата ще роди.
– Дано скоро спрем за почивка, че съм много уморена – казала кобилата.
Като наближили един поток, човекът рекъл:
– Жено, дай да слезем тук да си починем, а конете да попасат малко.
Седнали на хлад, мъжът донесъл студена вода, конете започнали да пасат. Наблизо имало едно сухо дърво. На един от клоните му пеел славей. Мъжът тъкмо се унасял в дрямка, когато чул славеят да говори:
– Да знае този сиромах да отсече сухото дърво и да разкопае корените му, ще намери делва с жълтици. Но ако каже на жена си откъде му е богатството, веднага ще умре.
Мъжът се направил на заспал. След малко се протегнал, уж се събужда:
– Сънувах чуден сън – рекъл той. – Няма защо да ходим в светата гора. Ти чакаш дете.
Жена му повярвала и се прибрали вкъщи. Същата вечер мъжът се върнал, отсякъл дървото, разкопал корените и извадил делвата с жълтици.
– Откъде са тези пари? – попитала го смаяно жената, когато той ги изсипал със звън на масата.
Овчарят й отвърнал:
– Ако ти кажа, ще умра.
Но жена му не повярвала и продължила да го разпитва. Двамата чакали дете, ама пак не били щастливи, защото започнали да се карат всеки ден. Мъжът решил да каже на жена си, за да се избави от този тормоз. Излязъл на двора и започнал да си копае гроб, че като кажел на жена си откъде е богатството им, да има къде да легне и умре. Докато копаел, кучето започнало да плаче и да вие така силно, че петелът го попитал:
– Защо плачеш така?
– Как няма да плача? – отвърнало кучето – Стопанинът ми ще Умре, защото жена му иска да узнае откъде е богатството му.
Петелът рекъл:
– Ами да мре, като е прост. С една жена не може да се разбере. Аз командвам сто кокошки, а той има само една жена. Ако не иска да й каже, а тя не го оставя на мира , да я изгони от къщата. Нека живее сама, като е такъв инат. Мъжът хвърлил лопатата и се прибрал вкъщи. Какво си говорили с жената, животните не чули, но от този ден тя повече не го попитала откъде е взел парите.

Цял ден газил рибарят в реката и хвърлял мрежата си, но торбичката му била празна. Не можал да хване нито една рибка. Надвечер тъкмо когато прибирал мрежата си и се канел да си ходи, зад гърба му се изправил един непознат човек — пътник, и рекъл:
— Чакай, не прибирай мрежата. Хвърли я още един път на мой късмет. Каквото изкараш — ще бъде мое. За хвърлянето ще ти дам една жълтица.
Рибарят бързо надиплил мрежата и я хвърлил в най-дълбокия вир. Изтеглил я полека и когато я стоварил на пясъка, в краката на чуж¬денеца се търкулнала една делва с тясно гърло и желязна запушалка.
Рибарят се навел, дигнал делвата и рекъл:
— Тежичка е. Трябва да е пълна със злато. Да я отворя ли?
— Няма да я буташ! Делвата е моя. Вземи си жълтицата и ми дай късмета! — викнал пътникът.
— Тюх, аз нямам късмет и това си е — почнал да се тюхка рибарят подал делвата, взел жълтицата и си тръгнал омърлушен
Пътникът стиснал делвата с две ръце, озърнал се наоколо, слязъл под моста, потулил се и захванал да клати запушалката. Ръката му треперела. Сърцето му силно биело. С голяма мъка измъкнал желяз¬ната запушалка и погледнал с едно око в делвата. Тъкмо в тоя миг нещо вътре зашумоляло и от делвата се измъкнала една дълга змия със зелени очи, засъскала, метнала се върху рамото на пътника, обвила се около шията му и почнала да го души. Пътникът изтървал делвата.
— Стой! Какво правиш? — извикал уплашеният човек. — Защо ме душиш?
— Защото съм дал клетва да удуша първия човек, когото видят очите ми. Оня, който ме затвори в делвата, беше твой брат. Аз се бях свила в кесията му и си живеех добре, но един ден той поиска да се отърве от мене, натъпка ме в делвата, запуши гърлото й с желязна запушалка и ме хвърли в дълбокия вир. Три години съм лежала на речното дъно. Какво съм претеглила, няма да ти разказвам. Щях насмалко да умра от глад. Там, в делвата, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне пред очите ми. Ти си първият.
— Но аз съм твой спасител. Ако не бях дал жълтица на рибаря, щеше да останеш завинаги на речното дъно. Не си права.
— Как да не съм права? Ако не те удуша, ще наруша клетвата си! — рекла учудена змията.
— Хайде да попитаме първите трима, които срещнем по пътя, ако те кажат, че имаш право да отнемеш живота на твоя спасител — удуши ме. Но ако кажат, че не си права — ще слезеш от шията ми. Съгласна ли си?
— Съгласна съм — отвърнала змията.
Тръгнал пътникът по пътя, а змията останала на шията му, само че малко поотпуснала пръстените си. Най-напред срещнали един стар кон. Той едвам пристъпял. Ребрата му се четели.
— Ето първия — рекъл пътникът. — Разкажи му как стои работата.
Змията проточила глава към коня и почнала:
— Аз се бях наместила в една кесия и си живеех добре, но братът на тоя човек ме измъкна от кесията, натъпка ме в една делва с же¬лязна запушалка и ме търколи на речното дъно. Цели три години съм прекарала в делвата, свита на кълбо. Когато най-сетне ми причерня пред очите, аз се заклех да удуша първия човек, който се мерне напре¬де ми. Този човек изкара запушалката на делвата. Той е първият. Ти какво ще кажеш: имам ли право да го удуша или нямам?
— Удуши го! — отсякъл конят.
— Защо приказваш тъй ? Какво лошо си видял от човека ? — попитал пътникът.
— Какво ли — ще ти кажа! — отговорил конят. — Аз се родих в едно село. Моят стопанин беше сиромах. Като пораснах, той ме продаде на един чорбаджия. Додето бях млад, чорбаджията не даваше прашинка да падне отгоре ми. Двамина ратаи ми шетаха. Решеха ми гривата, пояха ме с бистра вода, даваха ми да ям бял ориз и жълта пшеница. Чорбаджията никъде не ходеше без мене. Но щом позастарях, той си купи друг кон, по-млад от мене, и заповяда да ме впрегнат в една талига. Почнах да влача дърва от гората, чували с брашно от воденицата, пясък и камъни за новата къща на чорбаджията. Много години се трепах. Ратаите често пъти забравяха да ми хвърлят стиска сено в яслата. Най-сетне краката ми запряха. Веднъж, като влачех талигата, натоварена с картофи, аз се препънах и паднах. Чорбаджията ме видя, поклати глава и поръча на ратаите си:
— От него вече кон не става. Теглете му ножа!
Ратаите ме разпрегнаха и отидоха да си точат ножовете. Тогава аз се измъкнах на улицата и търтих да бягам. Едва отървах кожата. Разбра ли сега какво зло съм видял от човека?
Пътникът навел глава и тръгнал по-нататък със змията на шията си. Вървял, що вървял, срещнал едно куче. Змията засъскала към кучето, което тичало слепешката.
— Чакай — викнала тя, — искам нещо да те попитам.
— Питай по-скоро, защото бързам — отвърнало кучето.
Змията му разказала какво се е случило и го попитала има ли право да удуши своя спасител.
— Удуши го! — изръмжало кучето. — Аз на човека имам зъб.
— Какво зло ти е сторил човекът? — попитал пътникът, който мъкнел змията на шията си.
— Голямо зло. Аз бях някога галено кученце. Живеех в един богатски дом. Стопанката на къщата ме къпеше в същото корито, където къпеше децата си. На шията ми бяха вързали герданче с позлатено звънче. Всички ми се радваха, милваха ме и ме държаха на коленете си, когато сядаха на трапезата. Научиха ме да се изправям на задните си крака и ми ръкопляскаха, когато застанех с вирнати нагоре лапички. Но щом се поотърсих и станах голямо куче, изгониха ме на двора. Почнаха да ме хранят с остатъци от трапезата. Денем и нощем аз седях до пътната врата и вардех да не влезе някой крадец и задигне нещо. Годините вървяха. Аз остарях и едното ми око ослепя. Стопанката, която някога ме държеше на ръце, викна:
— Не мога да търпя туй сляпо куче. Прогонете го вън!
И ме прогониха. Затвориха под носа ми пътната врата, която бях вардило през целия си живот. Дълго скитах насам-нататък и щом надникнех в някоя чужда къща, почваха да викат:
— Ухаа! Дръжте да го пребием това чуждо куче! — и хвърляха камъни подире ми.
— Като огладнях здравата, аз се върнах пак към къщата, където бях прекарало целия си живот, намерих вратата отворена и се вмък¬нах в двора. Упътих се към кухнята. Щом ме видя, стопанката настръхна и викна:
— Няма ли кой да ме отърве от туй куче?
Синовете й изскочиха навън и грабнаха по едно дърво. Почнаха да ме налагат. Счупиха ми ребрата. Едвам се измъкнах от двора.
— Сега къде отиваш? — попитала змията.
— Отивам да се удавя в дълбокия вир. При хората вече няма живот — отвърнало кучето и отминало.
— Видя ли? — проговорила змията и позатегнала обръча около шията на своя спасител.
— Почакай да попитаме и третия. Да видим той какво ще рече — рекъл отчаяният пътник и потеглил по-нататък.
Ето че насреща им се задала една лисица. Пътникът разперил ръцете си срещу нея, за да я спре. Лисицата помислила, че й обещава десет кокошки, колкото са пръстите на ръцете му, и спряла.
— Какво има? — попитала тя.
— Мене ме хвана един човек — започнала змията, — натъпка ме в една делва, запуши делвата с желязна запушалка и ме хвърли на речното дъно. Там аз…
— Чакай — пресякла я лисицата. — Лъжата трябва да бъде с мярка. Как е възможно такава голяма змия да се намести в една малка делва? Не вярвам.
— Истина е, така беше — намесил се човекът.
— Може да е било тъй, но аз не вярвам, докато не видя с очите си. Къде е делвата?
— Тя остана под моста.
— Хайде да идем, за да видя как може такова голямо нещо да се помести в една делва.
Върнали се пак на моста. Намерили делвата.
— Хайде сега влез в делвата! — рекла лисицата.
— Добре — отвърнала змията, развила се от шията на човека, тупнала на земята и се намъкнала в делвата, но главата й останала да стърчи над гърлото.
— Видя ли, че съм права — викнала лисицата, — за главата ти няма място.
— Има! — отговорила змията и главата й се смъкнала в делвата.
Лисицата се обърнала към човека и му прошепнала:
— По-скоро слагай желязната запушалка!
Човекът бързо запушил гърлото на делвата и зачукал желязната запушалка с един камък.
— Хвърли сега делвата в дълбокия вир и вече да нямаш работа със змия!
Човекът грабнал делвата и с всичката си сила я хвърлил в дълбокия вир.
— Благодаря ти! — рекъл той на лисицата.
— А десетте кокошки! — попитала лисицата.
— Какви ти десет кокошки, всичките кокошки в селските курници са твои. Когато огладнееш, заповядай! — отвърнал човекът.
Оттогава лисицата всяка нощ спохожда курниците и задига ко¬кошки, защото смята, че са нейни.

Живял някога един старец на име дядо Петко. Той си имал бабичка — Станка, и дъщеря — Пена.
Ходел дядо Петко на работа по нивите, а жените шътали в къщи.
Веднъж — като седели край огнището и си предели — момата попитала майка си:
— Мамо ма, като се оженя, дали ще си добия рожбица?
— То се знае, че ще си добиеш — отвърнала майката.
— Ами ако е момче, как ще да го наречем?
— То се знае — Петко.
— Ами къде ще го сложим да спи?
— Къде — в люлката. Там, дето слагат рожбите си всички жени.
— Ох, мамо, ако се скъса люлката, моят Петко ще падне на земята и ще се утрепе.
— Като се утрепе, ще умре — рекла майката.
Горкият Петко! Да умре тъй малък! Хайде, мамо, да си го оплачем!
— Хайде, дъще! — съгласила се майката и двете надули гайдите. Реват, та се късат. Оплакват неродения Петко. Плакали цял ден. Пресипнали от плач. Вечерта се върнал дядо Петко и щом отворил вратата, останал смаян!
— Станке, Пено, кого оплаквате?
Жените му разправили каква е работата. Дядо Петко се хванал за главата:
— Хубава работа! Ами че оплаква ли се нероден човек? Не вярвам някъде да има по-глупави жени от вас. Но все пак трябва да обиколя света и да видя с очите си!…
И като си нарамил торбичката, дядо Петко излязъл от къщи. Тръгнал по широкия свят. Вървял, вървял, стигнал до една нива. Сред нивата — орех, а под ореха трима души събират обрулени орехи. Но как ги събират? Мъчат се да ги загребват с вили и да ги изсипят в чувалите.
— Добър ви ден, братя! — поздравил ги дядо Петко. — Що правите с вилите?
— Орехи събираме, не виждаш ли?
Дядо Петко си помислил: тия не са по-умни от моите жени.
— Не може тъй, орехи с вили не се дигат.
— Ами как?
— Вземете по една лопата и ги нахвърляйте в чувалите!
Както ги научил дядо Петко, тъй направили орешарите. Изгребали с лопати орехите, прибрали ги в чувалите. Старецът си тръгнал, но те го спрели:
— Чакай, дядо, да ти се отблагодарим, задето ни научи на ум и разум !
И му напълнили торбичката с орехи.
Продължил дядо Петко пътя си. Влязъл в едно село. Там имало стар зид, а отгоре на зида пораснала хубава зелена тревица. Под зида двама души пъшкали и се трепели — мъчели се да дигнат едно магаре върху зида.
— Хей, приятели, какво правите тук? — попитал ги учуден дядо Петко.
— Дигаме магарето.
— Защо го дигате?
— За да опасе тревата, която е поникнала върху зида. Мъчим се, но не можем, защото проклетото магаре е много тежко.
— Я ми донесете един сърп! — рекъл дядо Петко. — Аз ще ви покажа какво трябва да направите.
Донесли му сърп. Старецът протегнал ръце към зида, ожънал тревата и я хвърлил на магарето.
Магарето се навело и почнало да лапа.
— Я гледай, че то било много лесно! Да си жив, дядо! — рекли двамата селяни и дарили дяда Петка с една бяла погача, току-що извадена от огнището.
Дядо Петко отминал по-нататък. Стигнал до един двор, пълен с развеселени хора. Цигулки свирят. Тъпани бият. Песни се пеят.
— Тука има сватба — рекъл си пътникът и спрял да погледа. Видял
невестата и младоженеца — стоят изправени пред къщната врата. Защо стоят? Защото невестата била по-висока от горния праг на вратата и не можела да влезе.
Сватовете се чудели и маели как да я вкарат вътре. Един от тях — най-старият и най-хитрият — предложил:
— Хайде да й отсечем краката, за да ги подкъсим, че са много дълги.
— Не бива да й сечете краката, защото те са толкова дълги, колкото трябва да бъдат, ами ще трябва главата й да отрежем, защото тя стърчи над горния праг. Пък и да ви кажа ли — без глава човек може, но без крака къде ще мръдне? — обадил се дълбокоумно друг от сватовете.
— Тогава да донеса секирата? — викнала една посръбнала жена.
— Не посягайте на жената, ами дайте да съборим горния праг на вратата! — разбутал навалицата един зидар.
Тогава се намесил дядо Петко:
— Чакайте, хора селяни, не пипайте нито невестата, нито прага, ами я накарайте да се понаведе малко!
Невестата, щом чула тия думи, бързо се понавела и влязла в къщи. Сватбарите се почудили какъв ум има чужденецът, похвалили го, поканили го да влезе вътре, настанили го на трапезата и го гощавали три дни и три нощи с печени кокошки, вити баници и червено вино.
Като се наситил, дядо Петко напуснал сватбарската къща и продължил по-нататък. Влязъл в друго село. Там видял една къща с висок чардак. На чардака стояло едно момченце по риза, а долу под балкона майката държала нови гащи и викала:
— Хайде, чедо, в гащите! Хайде в гащите! А момчето се дърпало назад — не ще.
— Какво има? — попитал дядо Петко.
— Уших — почнала да разказва майката — нови гащи за момчето си и рекох да му ги премеря. Затуй му викам да скочи от чардака в гащите.
— Недей тъй, невесто! Ще утрепеш детето — поучил я дядо Петко, — ами го повикай да слезе долу по стълбата, сетне го накарай да спусне единия си крак в левия крачол на гащите, а другия — в десния. Тъй се обуват гащи!
Жената послушала съвета на стареца, нахлула леко гащите на момчето и за да се отплати, изкарала сребърната гривна от ръката си и я подарила на дяда Петка.
Още по-нататък старецът стигнал до едно широко и равно място. Там десетина души зидари градели ново училище. Двамина от тях държали едно дърво за двата края и го дърпали, колкото им държат сили.
— А бе вие що правите? — попитал ги дядо Петко учуден.
— Теглим дървото.
— Защо?
— Удължаваме го, защото е късо. Дядо Петко поклатил глава.
— Залудо си хабите силите. С теглене тая работа не става.
— Ами как?
— Вземете още едно дърво и ги наставете.
Зидарите наставили две дървета, свършили си работата и от благодарност подарили на дяда Петка една остра секира.
Вървял дядо Петко от село на село и се смеел: светът бил пълен с неуки хора. Нямало кой да им отвори очите.
Ето че го настигнала една жена. Тя шибала с вършина една крава. А на кравешката шия — цяла връв с жълтици.
— Коя си ти? — попитал дядо Петко.
— Не ме ли познаваш? Аз съм жената на селския чорбаджия.
— Ами къде караш кравата? За кого си я наредила?
— Карам я на кума си. Тя е обречена на него. А жълтиците са за кумата. Ние сме богати хора. Имаме много крави и жълтици. Ако ти е пътят нататък, откарай кравата, защото аз си имам работа, в нашата къща са се навъдили много мухи и аз ги бия с тояга. Живота ни отровиха тия мухи, пусти опустели!
— Добре — съгласил се дядо Петко, — ще я откарам, но ти ми кажи къде е селото на твоите кумове!
— Ей там! — поклатила глава чорбаджийката като кон на празни ясли.
— Ясно — рекъл дядо Петко, макар че нищо не разбрал, и подбрал кравата. Подкарал я към своето село, натоварен с много дарове за бабичката му Станка и дъщеря му Пена.

Хитър Петър бил сиромах човек и нали си нямал пари за бръснар, веднъж отишъл при своя богат съсед и му рекъл:
— Съседе, ти имаш остър бръснач, я ме обръсни, защото с тая брада съм замязал на таралеж.
— Сядай! — викнал съседът, който минавал за шегобиец, и подал на Хитър Петра стол. Обърнал го срещу слънцето, изкарал бръснача и се заловил да го бръсне, без да му насапуни брадата.
Хитър Петър примрял от болка, сълзи излезли от очите му, но сти¬скал зъби и мълчал. А съседът стържел по сухо и се подсмивал.
— Петре — рекъл той по едно време, — да бях ти дал теслата, че да захапеш дръжката й, защото както си стиснал зъби, можеш да си прехапеш езика.
— Гледай си работата, съседе! — отвърнал Хитър Петър. — Назаем брашно тъпкано се връща.
— Честито! — казал съседът, като свършил.
— Благодаря! — проломотил Хитър Петър. — Няма да ти забравя услугата.
И си отишъл.
Минала една година. Като настъпила пролетта, богатият повикал Хитър Петра и му поръчал:
— Ти, Петре, си спомняш колко добрини съм ти правил. Дошло е
време да ми се отплатиш. Хайде иди на лозето ми да го порежеш, ама хубаво да го порежеш!
Хитър Петър взел косера, отишъл на чорбаджийското лозе, запретнал ръкави и захванал да реже наред. Всичките пръчки изрязал. Оголил лозите до главините.
Като се прибрал в село, чорбаджията го попитал:
— Казвай, поряза ли го?
— Охохо! — отвърнал Хитър Петър. — Цялото! Второ рязане не му е потребно.
— А пръчките?
— Очистих ги до една.
— Ами плаче ли лозето ми?
— Плаче, та се дере — поклатил глава Хитър Петър. — И ти да го видиш — ще ревнеш.

Старият елен поведе стадото си към високата планинска поляна, където растеше зелена и мека трева. Той вървеше с уверени стъпки през старата букова гора, защото знаеше всичките долчинки и скатове, познаваше накъде извеждат козите пътеки и по кои места ловците поставят засади и копаят дълбоки ями, за да пропадат в тях елените и сърните. Старият елен познаваше още всяка бука в гората и гнездата на птичките беше запомнил, но той не знаеше, че на двадесет разкрача от бистрото кладенче вчера ловците бяха изкопали дълбока яма, покрили я бяха с клонки, треволяк и шума, така че щом стъпи отгоре някое по-тежко животно, да се строполи в ямата. Той не знаеше още, че в клонките на старата бука до кладенчето ловците са поставили засада и само цевите на пушките им се виждат, насочени към ямата. Безгрижно и спокойно старият елен вървеше по пътеката, която водеше тъкмо към прикритата яма, а подире му се беше навървило цяло стадо от елени, сърни и малки еленчета.
Когато стадото наближи кладенчето, най-малкото еленче, което тепкаше пъргаво най-отзад, превари другите, отиде при водача и викна:
— Стой, дядо, стой! Не води стадото по тая пътека.
— Защо? — изви глава към него старият елен.
— Защото тук някъде има прикрита яма и ловна засада.
— Откъде знаеш, кутре недорасло? — с досада рече старият елен.
— Вчера, когато дойдох да си сръбна водичка от кладенчето, видях под разклонената бука захвърлени четири остри лопати, с които току-що беше копано.
— По какво си разбрало, че с тях е било копано?
— По влажната полепнала пръст върху лопатите. Видях още четири пушки, изправени до дънера. Пушките бяха с по две цеви. А вие всички знаете, че пушките на ловците имат по две цеви. Ах, дядо, да знаеш как се изплаших! Търтих да бягам към стадото. Сърцето ми щеше да се пукне от страх.
Старият елен поклати глава и рече:
— Дядо ти познава в тая гора всяка пътечка и всяка буболечка.
Твоята уста още мирише на мляко, а искаш да учиш дяда си. Друг път да не си посмяло да ми даваш съвети накъде да водя стадото, защото ще те бодна с рогата си. Ти навярно си сънувало нощес някакви пушки и влажни лопати. Остани на опашката — там ти е мястото!
И като изправи главата си нагоре, рогатият старец потегли важно напред, заклати рогата си и дори почна да тича право към прикритата яма. Цялото стадо се втурна подире му.
Но щом наближи ручея, който изтичаше от кладенчето, стана нещо страшно. Леката покривка на ямата не издържа и старият елен заедно с три тежки сърни се сгромоляса в дълбокия трап. Цялото стадо се стъписа. И тъкмо в тоя миг пропукаха пушки и още две сърни паднаха простреляни.
— Бягайте назад! — извика малкото еленче и се втурна между буките. Оцелелите сърни се обърнаха и полетяха подире му като хвърковати.
А в дълбокия трап старият елен си блъскаше главата и думаше:
— Главо моя горделива, от тебе тегля. Ако бях послушал умното еленче, сега нямаше да бъда в ямата.