Чуй всички приказки

Някога отдавна, много отдавна на морския бряг живяла една старица. Имала си тя малка колибка — толкова стара, че едва се крепяла да не падне. Старата жена си нямала ни деца, ни близки — нямало на кого да се порадва, нямало кой да й помага. За да не умре от глад, тя събирала дребни рибки, изхвърлени на морския бряг, и се хранела с тях. Но когато бушувала буря, старицата не смеела да си подаде носа от вратата, камо ли да отиде за риба. Така стояла гладна дни наред, докато стихне бурята. Когато морето утихвало и слънцето уплашено надничало изпод разкъсаните облаци, старата жена излизала. Тя събирала тогава много риба, миди, дори дъските, които морските вълни са изхвърлили на брега. Една нощ завила страшна буря. Плиснал дъжд, морето забучало, на небето засвяткали мълнии, гръмотевици разтърсвали земята, като че идвал краят на света. Старицата стояла в студената и влажна колибка и чакала да стихне бурята. Но изведнъж задухал толкова силен вятър, че едва не съборил малката колибка. На вратата нещо потропало: чук, чук, чук. . . Жената се изплашила много, но все пак отишла да отвори — може би някой да се нуждае от нейната помощ, да търси приют в старата колибка?
Отворила вратата и що да види? На прага лежала голяма черна мида. От вътрешността й, през цепнатините на черупката, излизала ярка, ослепителна светлина. Старицата вдигнала мидата, поставила я на масата и отишла да затвори вратата. В това време чула глас, който идвал много отдалеч:
— Не затваряй вратата. Ще ти се отплатя, както трябва.
Жената не затворила, а само притворила вратата. В този миг гръмотевиците спрели, бурята утихнала, морето се успокоило. А колибката се изпълнила с толкова много светлина, колкото не е имало тук никога преди. Чудната светлина излизала от голямата черна мида, която започнала да се разтваря бавно като огромно черно цвете. Когато мидата се разтворила напълно, бабичката едва не паднала от изненада. Вътре в черупката лежало момиченце със златни косици и с такива блестящи очички, каквито никой не е виждал до днес. Сама бабичката гледала и не вярвала. Но какво е това? Вместо крачка, детето имало опашка като рибка. Само че неговата опашка била обсипана с брилянтови люспи и розови перли.
Много се зарадвала бабата на детенцето. Взела едно кошче, постлала го с червени листенца от мушкато и сложила върху тях своето малко гостенче. Кошчето поставила до прозореца, та сутрин слънцето да го огрява с първите си лъчи, а през деня детенцето да гледа морските вълни, които го изнесли на брега. След това бабичката си легнала щастлива, че вече не е сама в своята колибка.
Когато заспала, открехнатата врата изскърцала, отворила се и в стаичката влязла прекрасна морска русалка с корона от перли на главата. Тя се навела над детенцето, прегърнала го нежно, накърмила го и го сложила да спи в кошчето. Когато започнало да се развиделява, русалката погледнала с мъка към дъщеричката си — трябвало да си върви.
Тя приближила тихо до леглото на старицата, оставила там шепа бели перли и проговорила с тих, далечен глас:
— Благодаря ти, старице, че запази дъщеричката ми от злия магьосник, който унищожи царството ми и ме плени. Пази я още трийсет дни и трийсет нощи и ще ти се отплатя богато.
Още не казала това и морската царица изчезнала. Старата жена се събудила и намерила перлите, оставени от морската царица. Но те не й били нужни. Повече се зарадвала тя, когато на морския бряг намерила много храна. С нея щяла да преживее не един, а няколко дни.
Целият ден старата жена се радвала на момиченцето. Когато дошла нощта, вратата отново се отворила и в стаята влязла красивата русалка. Тя нахранила детето, порадвала му се и отново оставила дар за старицата — шепа бели перли. Когато започнало да се развиделява, тя зашепнала с тих, далечен глас:
— Пази дъщеричката ми още двайсет и девет дни и нощи. Ще ти се отблагодаря добре…
И изчезнала като мъгла над морето. Старицата се грижела за златокосото детенце, гледала го цели трийсет дни и трийсет нощи, както я помолила морската царица.
Дошла и последната нощ. Бабичката не си лягала. Чакала морската русалка. Точно в полунощ вратата изскърцала и прекрасната русалка с перлена корона на главата влязла в колибката.
— Дойдох за дъщеря си, бабо — продумала тя. — Твоята добрина победи злия магьосник. Ако не беше прибрала черната мида, ако не беше оставила открехната вратата, никога нямаше да се освободим от неговата власт. Затова ще ти се отплатя богато — казала царицата, свалила перлената си корона и я подала на старата жена.
Старицата поблагодарила от сърце за царския дар и казала:
— Вземи си перлите, хубава русалке. Те не са ми нужни. Ако искаш да ми доставиш радост, позволи ми да виждам от време на
време златокосото ти момиченце.
Морската царица се усмихнала, кимнала с глава и пред изгрев слънце изчезнала с девойчето си.
Оттогава всяка сутрин старицата намирала на морския бряг много храна. А когато морето ставало гладко като стъкло, тя се взирала в прозрачните му води и виждала златокосото девойче с чудни очички и обсипана с брилянти и перли опашчииа. Тогава старата жена си казвала:
– Колко хубав е днес денят! …

На брега на Балтийско море, до самото устие на Неман, живеел един рибар с жена си. Дълги години живели те, но си нямали деца. Най-сетне им се родила ръщеря; лежи в люлката бяла, румена, здравичка. Мила била тя и веселичка като слънчицето, което сутрин играе по балтийските вълни.
Родителите нарекли дъщеря си Неринга.
Много ли, малко ли време минало, израсна Неринга по-висока от най-високата борика. Очите й били като синевата на лятното небе, а кехлибарените й коси — трийсет лакти дълги и вълнести като Неман във ветровито време. И сърцето на Неринга било добро: затъне ли човек в пясъците (а крайморските пясъци били ронливи и подвижни), като на шега ще го изтегли Неринга заедно с коня и колата. Или се разбушува буря в морето, подхване някой кораб и го тласка към брега, още малко и ще го метне върху скалите, а Неринга, като че ли нищо не се е случило, ще нагази в морето, ще го хване за котвеното въже и ще изтегли кораба на брега.
Затова и моряците не се страхували от бурите, които някога ставали в устието на Неман: знаели те, че Неринга е наблизо. Затова пък те й носели подаръци — и коприни, и Маргарит, и парчета сукно, и златни пояси ковани, и пръстени, и гривни. А славата за нейната добрина разнесли из целия свят.
Когато бурята в открито море запокитва към брега рибарските лодки, когато ги преобръща заедно с рибарите и улова, кой идва на помощ на рибарите? — Неринга. Ще улови тя в престилката си рибарите от водата, ще изцеди мрежите, ще излее водата от лодките и ще изнесе рибарите на брега да се сушат.
В тихо време заедно с рибарите тръгвала на риболов и Неринга. Рибарите плават в лодките, а Неринга крачи напред, само огромни вълни се гонят от двете й страни. На плещите й — прът от три бора. Ще хвърлят рибарите мрежи, а Неринга подгонва с този прът рибата към тях…
Само че рядко се случвало тихо време в устието на Неман. Бурята надигал царят на морето и на ветровете — деветоглавият змей. Така разправяли някога за него: като се разбушува, като се разиграе — обича той кораби да потапя и хора да погубва. Но и това му било малко — пращал той високи вълни на брега. Те заливали полята и нивята, отвличали рибарските хижи заедно с хората, добитъка и покъщнината.
Веднъж Неринга се къпела в устието на Неман, плискала се по вълните, гледала наоколо и намислила нещо.
Решила Неринга да насипе дига напреко на устието на Неман, да го огради от Балтика. Тогава вече деветоглавият няма да може да се добере до хорските къщи, до поляните и нивята, не ще потапя вече рибарските лодки.
Повикала Неринга рибарите и им казала:
— Трябва да се оградим от Балтика с дига. Ще имаме тогава тих залив за риболов; и полята, и нивята, и домовете ни ще бъдат цели.
Няма да се срахуваме от деветоглавия!
Зарадвали се младите рибари и завикали:
— Хубаво, Неринга, да насипем дига!
Завикали те така, защото млада сила бликала от тях.
А старците дълго мислили, мъдрували и се съветвали, но накрая също се съгласили:
— Хубаво, Неринга, да насипем дига!
Тяхната мъдрост и опитът им подсказали тия думи.
Много хора се събрали да помагат на Неринга: кой яздел, кой пешком вървял, кой с лодка плавал, всичките с брадви, с лопати, с кирки и въжета. Изравнявали хората цели планини, търкаляли камъни от сто версти наоколо. А Неринга хвърляла тези камъни на морското дъно и ги засипвала отгоре с пясък. Пясъка тя носела в престилката си — цяла дюна се побирала в нейната престилка. Ще я донесе, ще запрати дюната във водата и само далече-далече ще се издигнат вълни, високи колкото къща.
Дочул деветоглавият за хитрината на Неринга. Разярил се, изпратил на хората ветрове, развълнувал морските дълбини.
Дванайсет дни и нощи бушувала бурята. Дванайсет дни и нощи се трудили хората. И човешката воля преодоляла всичко. Опънали хората дълга-дълга ивица напреко на устието на Неман, оградили го от царството на деветоглавия змей.
Върнала се Неринга в къщи и проспала три дни и три нощи. А като се събудила, гледа — заливът спокоен, не се поклаща.
Разбрал деветоглавият, че не ще може да подрине насипа, здраво го направили хората. Но той не се усмирил — отишъл в Балтика да бушува: кораби да потапя, хора да погубва. Разгневила се тогава Неринга и казала:
— Трябва да се убие деветоглавият!
Вестта за Неринга се разнесла по цялата страна. Започнали да пристигат при нея храбри младежи, царски синове, князе и деца на прости хора. Искали й ръката, но все един и същ отговор получавали:
— Ще стана жена на този, който убие деветоглавия змей!
Но как да го убият, как да подмамят деветоглавия да излезе от своето царство? Ако някой знаеше името му, би го повикал и той може би щеше да изплува на брега.
Много смели младежи си отишли. Имало наистина и такива, които тръгнали да търсят змея, но не се върнали вече.
Натъжила се Неринга: нима никой не ще победи деветоглавия, нима няма да се намери такъв храбрец? Пък и взела да тъгува по младежа, който би й станал скъп на сърцето. Отивала понякога на морския бряг, сядала, подпирала глава на ръце и натъжена прекарвала там дълги часове. Често нощта я заварвала така.
Седяла веднъж Неринга на една дюна, опряла нозе о брега. Тихите вълни лижели белите й нозе, а вятърът рошел косите й. И видяла Неринга — сякаш облаче плава по вълните… Доплавало облачето по-наблизо. Гледа Неринга — то било корабно платно. Скоро и корабът се показал. И какъв кораб бил той! Мачтата му била от стълбове от най-високите борове, кърмата му позлатена, носът му пурпурен, а платната от бяла коприна. Спрял корабът далече в морето, врязъл се в пясъчното дъно.
Гледа Неринга — от кораба слязъл плещест юнак, напет, як, на дъб подобен.
А той бил ловецът Наглис от Жемайтия. Набраздил Наглис жемайтийската земя с реки и езера, издигнал планини и хълмове, а горите по тях сами порасли. Върви Наглис, а под краката му земята се проваля, в обувките му се набира вода и пясък с камъни. Където великанът се спре и изтърси пръста, там израства планина или хълм ; където излее водата от обувките си, там току виж се разлее езеро или река.
Прославил се Наглис и с други подвизи. Да убие мечка за него било дреболия, а глиган да убие дори не го смятал за лов. Рисовете и рогачите, треперейки от страх, се криели от погледа му: с дългата си ръка той ги хващал на шега от миля разстояние.
Хората обичали Наглиса. Той им помагал да изкореняват гори, да правят къщи от грамадни дървета, да прехвърлят мостове над широки реки.
Вестта за Неринга стигнала и до Наглис. Повикал той хора на морския бряг, построил кораб и ето че Наглис доплавал до устието на Неман.
Слязъл той от кораба; в морето се вдигнали вълни, една вълна дотичала до Неринга и се ударила в коленете й. Неринга също развълнувала водата и най-голямата вълна изпратила към Наглис. Вълната весело подскочила и обляла госта до пояс. Така те си прехвърляли вълни на няколко пъти. После Наглис изтеглил кораба на плитко място и бавно тръгнал към брега.
Отишъл Наглис при бащата на Неринга и рекъл:
— Аз съм ловецът Наглис. Дай ми дъщеря си за жена.
— Моята дъщеря ще се ожени само за онзи, който убие царя на морето и ветровете — деветоглавия змей — отвърнал бащата.
— Добре, аз ще убия деветоглавия.
Как ще го убиеш? Той живее в морето и никога не се показва на брега. Никой не му знае името. Казват, че един стар вълшебник го знае, но той живее на една висока планина в гъста гора и до него не може да се стигне ни пеша, ни на кон. — Аз ще узная името на деветоглавйя! — казал Наглис, сбогувал се и тръгнал да търси стария вълшебник.
Вървял той много дни и нощи през гъсталаци и блата, през широки реки. Глада си утолявал с лов на глигани и сърни, жаждата си утолявал с вода от ручейчетата, а си почивал под сянката на разлистените дървета.
Накрая Наглис стигнал до високата планина; тя била обрасла цялата с гъста гора, на върха й се виел дим. Изкачил се той на тази планина и гледа — седи един старец край огъня, цял обрасъл с мъх като стар пън.
Наглис му рекъл:
— Аз съм ловецът Наглис. Открий ми името на царя на морето и ветровете, искам да го убия.
Старецът само помръднал посивелите си вежди, погледнал изпод тях и се усмихнал:
— Идваха и други храбреци като тебе, но тук си и останаха. Виж
го ти, името да му кажа! — Вдигнал старецът мъхестия си пръст и посочил към един висок и як дъб: 
— Виждаш ли го? В хралупата на този дъб има една брадва. В брадвата е скрита мълния. Ако размахнеш брадвата три пъти над главата си, ще ти кажа името; не ти ли стигнат силите да я размахнеш, брадвата ще те убие.
Наглис се приближил до дъба, сграбчил брадвата, че като я размахал над главата си! Брадвата се тегли от ръцете му, иска да изскочи; мълнии от нея трещят. Но Наглис нищо не гледа, размахнал три пъти брадвата над главата си и с все сила я запратил в дъба. Блеснал огън, замирисало на сяра и дъбът се разсипал на прах.
— Е, момко — казал старецът, когато Наглис се върнал при него, — вземи брадвата! А името на царя на морето и ветровете е Галвирдас. Върви на морския бряг и го извикай три пъти.
Наглис метнал брадвата на рамо, благодарил на стареца и се отправил по обратния път — през гъсталаци и блата, през широки-широки реки.
Върнал се Наглис на морския бряг. Застанал на една дюна и викнал:
— Галвирдас, изплувай! Развълнувало се морето, надигнал се вятър. Извикал Наглис змея за втори път:
— Галвирдас, изплувай!
Още по-силно се развълнувало морето. Наглис извикал за трети път:
— Ралвирдас, изплувай!
Извил се вятър, чак до дълбините се развълнувало морето, чак до небето се надигнали водни урагани. Изплувал деветоглавият змей, обрасъл с тиня, покрит с раковини. Измъкнал се деветоглавият на брега, целият черен като нощта. От деветте му уста огън изригва, мълнии святкат. Измъкнал се и забоботил:
— Кой ме вика?
— Аз, ловецът Наглис! Дойде ти краят!
И Наглис ударил змея с брадвата. Блеснала мълния и трите глави на змея полетели във водата. Морето излязло от брега и Дошло до коленете на Наглис.
Отново замахнал Наглис, ударил с брадвата и отсякъл още три глави на змея. Още по-силно се разбушувало морето и вълните облели Наглис до пояс. Те блъскали ловеца в гърдите, удряли го в краката, теглили го към морската дълбина, а вихрите дърпали брадвата от ръцете му.
Набрал сили Наглис, опрял здраво крака в брега, отдъхнал си малко, че като ударил змея за трети път. Блеснали мълнии из топора и полетели във водата останалите три глави на змея. Изведнъж бурята утихнала, успокоило се морето, заблестяло светло слънце.
Победил Наглис змея и щастлив се върнал при рибарите. Радостно срещнала Неринга своя годеник. А наскоро направили и сватбата и заживели щастливо Наглис, Неринга и рибарите.
Благодарни били хората на Неринга и Наглис и нарекли на името на Неринга тясната ивица земя, която тя насипала да огради Куршяйския залив от Балтика, а на името на Наглис нарекли планината, която се издига близо до Паланга.

В едно цимшианско село растяло малко сираче. Макар че племенният вожд в селото бил брат на неговата майка, с момчето се отнасяли много зле, защото не било здраво и страдало от някаква болест по кожата. Другите момчета му се подигравали и не го приемали да играе с тях.
Единствена старата му баба, която била много бедна, за да му помогне, се грижела за него.
— Моли се често и ще се пречистиш — казвала му тя, — така ще станеш силен и ще играеш с момчетата.
Послушало момчето съвета на баба си, често се молело на Небесния вожд, къпело се редовно в океана и ледените потоци, за да се пречисти, и тичало из гората и по пясъчния бряг. Извивало клоните на дърветата и храстите да заякчи ръцете, мишците и рамената си и плувало в океана и езерата. С всеки нов сняг ставало малко по-силно и по-чисто, но кожата му била все така неизлекувана. Когато пораснало и станало юноша, все още никой не му обръщал внимание. То било много тъжно, но баба му настоявала да се моли и да вярва — така Небесният вожд сигурно щял да го съжали и да му помогне.
Една нощ чичото на бедния младеж, който още бил вожд на селото, отишъл на брега. Вдигнал поглед към небето и видял огнени стрели да осветяват селото. Ярка светкавица се спуснала право надолу като огнен език. Увиснала на края на един клон, щръкнал от върха на голям кедър точно зад къщата му. Когато се появило слънцето, вождът видял къде пламъкът е закачен на клона, но до това време пламъкът се бил превърнал в огромен меден щит. Знаелвождът, че щитът струва много видрови кожи, и се опитал да го стигне. Покатерил се високо на дървото, но не успял да го доближи. Решил да го повали от клона с камъни и тояги, които донесъл до кедъра, но нито могъл да уцели медния щит, нито успял да ги хвърли достатъчно високо. Свикал на съвет своите съветници. Те се страхували, че ако опитат да стрелят, ще развалят метала, дори ако използват притъпени стрели. Посъветвали вожда да помоли младежите от селото на другия ден на светло да се мъчат да го повалят с обли камъни.
После вождът повикал хората си и им казал:
— На един клон на голямото дърво до моя дом виси меден щит. Утре, когато изгрее слънцето, младежите от селото трябва да опитат да го повалят от клона с обли камъни. Обещавам да дам дъщеря си, принцесата, на оня, който ми свали медния щит. Същата нощ бедният младеж отишъл на брега. Висок странник дошъл при него откъм океана и запитал:
— Как вьрвят нещата във вашето село? Младежът разказал за тайнствения щит и обещанието на вожда за младежите от селото.
— Трябва да се опиташ да свалиш щита — казал странникът,
— Много е високо и не ми се вярва да успея да хвърля каъмка толкова силно, че да го сваля от клона — отвърнал бедния младеж.
— Имай вяра и ще го сториш — рекъл странникът. Вдигнал от земята четири големи, обли камъка и ги подал на младежа.
— Когато се появи слънцето, ще видиш, че единият от тези камъни е бял, другият черен, третият син, а четвъртият червен.
Хвърли ги в този ред, но не ги показвай никому.
После странникът се запътил към океана и изчезнал.
На следната сутрин всички хора от селото се събрали пред високия кедър. Много камъни запратили младежите по медния кръг. Хвърляли, докато се уморили, но никой не улучил. Когато младежът поискал също да хвърли няколко камъка, другите млади хора го избутали назад, докато на края един стар мъдрец заповядал:
— Осгавете го да опита!
Бедният момък се прицелил тъй добре с белия камък, че едва не улучил метала, но камъкът профучал и се изгубил от погледа. Другите два камъка също минали съвсем близко до щита. Тогава той взел последния, червения камък, засилил се и го хвърлил. Камъкът уцелил медния щит със силен звън и го повалил на земята.
Преди да успее младежът да стигне до металния кръг, останалите млади хора го сграбчили и го понесли към дома на вожда. Всеки казвал: „О, вожде, аз повалих щита от дървото".
Вождът отговорил:
— Много от вас говорят с раздвоен език; почакайте аз да реша кой е.
Бедният момък, който тръгнал след другите към дома на вожда, не казал нищо.
Когато нощта започнала да отстъпва място на утрото, грамадна мечка заръмжала в селото. Един ловец, който се опитал да я застреля и не успял, заявил, че мечката е голяма и бяла. На следния ден вождът съобщил на хората от селото, че не може да реши кой младеж е свалил медния щит, но обещава да даде дъщеря си на оня, който убие бялата мечка.
Същата нощ, когато звездите вече бродели по небето, бедният момък отишъл на брега. Странникът отново се появил безшумно и запитал:
— Как вървят нещата в селото?
Младежът му съобщил за бялата мечка и казал, че скоро вождът ще раздаде хубави лъкове и стрели на младите хора, които дръзнат да гонят бялата мечка.
— Иди в къщата на вожда и го помоли за лък и една стрела.
Ти ще убиеш мечката — казал странникът. После навлязъл в мъглата и изчезнал.
Бедният момък отишъл в къщата на вожда. Вождът тъкмо раздавал по един здрав лък и две стрели на всеки млад ловец, който приближел огъня. Когато бедният момък помолил чичо си за лък и стрела, останалите младежи му се присмели. Ако не бил старият мъдрец, който посъветвал вожда да му даде оръжието, вождът не би му дал. Старият мъдрец се усмихнал на бедния момък, когато той взел лъка и стрелата, но нищо не казал.
Ловците излезли и зачакали мечката. Когато се появило слънцето, те видели огромния звяр отвъд селото. Затичали към него, но бедният момък, който бил тъй заякнал от упражненията, с лекота ги изпреварил и пръв стигнал на една стрела разстояние от едрата бяла мечка. Пуснал стрелата си, тя пронизала сърцето
на мечката и затрептяла на едно дърво зад животното. Тогава той извадил стрелата от дървото. Била извита и покрита с лой. Докато взимал стрелата си, младежите потопили своите стрели в кръвта на мъртвия звяр и повлекли трупа към дома на вожда. Един ловец подал стрелата си на вожда и казал:
— Аз убих мечката. Виж, кръвта още се стича по стрелата.
Друг младеж, а после трети, също заявили, че са убили мечката. Всеки искал да се ожени за принцесата, но нито един не казвал истината.
Вождът се ядосал на младежите, защото знаел, че някои лъжат.
— Дайте ми стрелите си — заповядал той. — Ще ги разгледам и ще реша кой е убил мечката.
Вождът разгледал хубаво стрелите. Видял, че всичките са прави. После вдигнал очи и видял бедния момък, застанал отзад.
— Твоята стрела в мене ли е? — запитал той.
— Не, вожде — отвърнал младежът, който не смеел да нарече вожда „чичо".
Вождът взел стрелата от племенника си и разгледал изкривеното й, покрито с лой стебло. Тогава той разбрал кой всъщност е убил мечката.
Старият мъдрец, който преди посъветвал вожда да даде лък и стрела на бедния момък, поговорил с вожда. Казал му, че онзи, който е убил мечката, е свалил и медния щит.
Вождът свел поглед и не казал нищо. Засрамил се, защото бедният момък победил всички — и знатните, и останалите младежи от селото. Засрамили се и младежите не защото излъгали, а защото били победени от някакъв бедняк без военна подготовка. Вождът разпратил хората по домовете си. Но нали имал зла душа, решил да напусне селото и да вземе със себе си всички хора освен бедния момък и неговата баба. Изпратил вождовете на различните кланове и робите си да съобщят на семействата да се приготвят за пътешествие с лодки при изгрев слънце. На следното утро хората от селото безшумно загребали с лодките си, защото заповедите на племенния вожд винаги са били изпълнявани. Останали само трима души: принцесата, бедният момък и неговата стара баба. Вождът не оставил никаква храна в селото, но бабата имала няколко къса изсушена, пушена сьомга. Принцесата не искала да яде, младежът също отказал, за да има храна за бабата. Тъй като бил беден и понеже болестта по кожата му още не била изчезнала напълно, принцесата не желаела да говори с него. През нощта тя останала в голямата къща на своя баща, а младежът седял край огъня до бедната къщурка на своята баба. През цялото време той се молел за помощ от Небесния вожд. Когато нощта си тръгвала, за да даде път на утрото, присънил му се необикновен сън. Вече знаел какво да направи!
Затичал по тясна горска пътека покрай реката. Движел се срещу течението, докато най-сетне излязъл на една полянка на брега на голямо езеро, заобиколено от кедри. Било същото езеро и същата полянка, които му се присънили. Застанал до водата и извикал. Скоро водата се развълнувала. Големи вълни се затъркаляли към брега, където стоял младежът. От вълните се по¬явила гигантска жаба. Била много по-голяма от него. Очите й били от мед и имала дълги, остри медни нокти. Преди да успее да го сграбчи, младежът бързо побягнал обратно към пътечката. Жабата го подгонила, но не могла да го хване, и се върнала при езерото.
Момъкът се върнал тичешком в селото. Когато стигнал изоставените къщи, претърсил ги и намерил каменна брадва. Направил й здрава дръжка, заострил брадвата и се върнал на полянката край езерото. Отсякъл един кедър, така че да падне напреко на пътеката. Единият край на дървото се опрял на голям камък до пътя. После младежът придвижил нагоре другия край на ствола и го поставил в чатала на стройна хвойна. Вкарал един клин, за да закрепи капана неподвижно. Тогава се покатерил под капана и открил, че ще трябва да се извие, за да се промъкне отново на пътечката.
Отишъл младежът на брега на езерото. Помолил се на Небесния вожд, после извикал силно няколко пъти. Почти веднага огромната жаба се появила на повърхността на водата и незабавно заплувала към брега. Младежът, преследван от жабата, ловко се спуснал към клопката и се промушил през големия дънер. Жабата се опитала да го последва, но не успяла да се провре. И преди да може да се върне заднешком и да излезе изпод тежкия дънер, младежът грабнал брадвата и избил клина, който при¬държал капана неподвижен. Дървото с трясък паднало върху жабата и я убило.
Младежът набил клинове между камъка и дънера, за да може да извади гигантската жаба. Бавно и много трудно той освободил тялото от капана. Одрал кожата заедно с ноктите и влязъл в нея. Била му доста голяма, но ръцете и краката му станали точно. Зашил я отпред с жилав, тънък кедров корен.
Скоро младежът се почувствувал съвсем удобно в жабешката кожа. Скочил в езерото и заподскачал по дъното. С медните си нокти уловил хубава едра пъстърва и заплувал към брега. Излязъл навън, свалил кожата и я скрил хубаво в едно кухо дърво, преди да се върне по здрач в селото. Оставил пъстървата на брега пред къщата на вожда.
На сутринта на брега високо заграчил гарван. Събудил принцесата Отишла тя на вратата и извикала бедния момък. Викала така, като че той бил роб. Когато момъкът пристигнал, тя му заповядала да провери за какво грачи гарванът. Отишъл той на брега и се върнал с пъстървата.
– Гарванът я е намерил — казал на принцесата. Предложил й да сготви пъстървата, ала тя отказала и мо-мъжът я дал на баба си. Зарадвала се старицата. Била много гладна.Изяла я цялата, след като внукът й казал, че не е гладен. Той бил гладен, но постел, за да стане по-силен. Същата нощ той облякъл жабешката кожа и уловил по-голяма пъстърва от предния ден. Оставил я отново на брега пред къщата на вожда. На сутринта гарванът отново изграчил и принцесата го повикала. Момъкът отишъл и донесъл рибата. Зарадвал се много, когато принцесата му обърнала внимание и поговорила
малко с него, защото, макар и горделива, каквато имала право да бъде като дъщеря на вожд и от знатен произход, тя била много красива и момъкът бил много влюбен в нея. Принцесата от своя страна започнала да заглежда младия мъж, тъй като болестта на кожата му почти изчезнала и той изглеждал чист, строен и силен.
През нощта момъкът отново се помолил на Небесния вожд да му могне, преди да облече жабешката кожа на брега на езерото. След това заплувал към дъното на езерото и по него стигнал до реката, която отвеждала водите му в океана. Заплувал по течението на реката и стигнал до океана. Тук уловил голяма есетра и по пясъка я довлякъл пред къщата на вожда. Този път, когато гарванът изграчил, принцесата отишла сама да види защо. Момъкът изтичал при нея и тя с радост хапнала от рибата. Момъкът останал доволен.
Когато се стъмнило, принцесата се скрила зад един голям кедър и видяла как момъкът станал от мястото си при огъня и затичал към гората. Тя го последвала и останала край океана чак до изгрев слънце. Много се учудила, като видяла огромна жаба да излиза от океана, носейки едра есетра, и да тръгва по брега.
Още повече се учудила, когато видяла момъка да излиза от жабешката кожа. Той повлякъл есетрата, оставил я пред нейната къща и се скрил в гората.
Малко по-късно, когато гарванът изграчил, принцесата изтичала на брега и срещнала младежа до есетрата. Сега той сияел от чистота и дъщерята на вожда разбрала, че го обича.
— Зная, че ти улавяше пъстървата и есетрата. Не гарванът, Ти си добър рибар — казала принцесата.
— Вярно е, принцесо — отвърнал той, — а сега, когато вече ми обръщаш внимание, аз съм радостен и горд и ще стана добър ловец и войн.
Тъкмо привършвали гощавката с есетра, когато момъкът забелязал тайнствения странник, който го бил посъветвал как да улучи медния щит и как да стреля по мечката. Той идвал към тях откъм океана, но кану не се виждало. Облечен бил в празнични одежди и висока, конусовидна шапка на шаман и вожд.
— Ветровете ми казаха, че този, който има право да направи от двете едно, по това време трябва да е тук — казал той с ведра
усмивка.
Венчал ги и бедният момък заживял щастливо със своята принцеса. Станал вожд на хората си, когато те се върнали в своето далечно село, след като техният жесток вожд бил убит от някаква бяла мечка.
Младият вожд правилно избрал за свои тотеми меден щит мечка и жаба. Тотемният му стълб, издигнат с големи празненства, потлачи и угощения, в основата си представлявал огромна бяла мечка с меден щит в лапите. Върхът на високия стълб от червен кедър бил издялан и боядисан във форма на грамадна жаба с дълги, остри нокти. Бабата на новия вожд живяла гордо и щастливо в красива нова кедрова къща, която той построил за нея.

Някога в Бусто Арзицио хората се безпокояли, че де­цата чупели и разваляли всичко. Да не говорим за изтър­каните подметки, за панталоните и за училищните чанти: но те чупели и стъклата, чупели чиниите по масите и чаш­ките в кафенето, като ритали топка и не пробивали стените само защото не разполагали с чукове.
Родителите не знаели вече какво да правят и какво да казват и се обърнали към кмета.
— Да сложим глоба? — предложил кметът.
— Много благодарим — възкликнали родителите, — само че ще плащаме с парченца от счупени паници.
За щастие по ония места има много счетоводители. На всеки трима души имало по един и всички те смятали отлич­но. Най-добре от всички смятал счетоводителят Гамберони, един възрастен господин, който имал много внуци и голям опит по отношение на парченцата от счупени паници. Той взел хартия и молив и направил сметка на щетите, които децата от Бусто Арзицио нанасят, като чупят толкова ху­бави неща по тоя начин. Получила се ужасна сума: хиляда ала-бала четиринадесет и тридесет и три.
— С половината от тази сума — доказал счетоводите­лят Гамберони — можем да построим дворец за чупене и ще задължим децата да го натрошат на парчета: ако не се из­лекуват чрез тази система, няма изобщо да се излекуват.
Предложението било прието, дворецът построен като две и две — четири и четири — осем. Бил висок седем етажа, имал деветдесет и девет стаи, всяка стая била пълна с до-лапи и всеки долап с грънци и статуетки, да не говорим за огледалата и крановете за чешми. В деня на откриването на всички деца връчили по един чук и при даден от кмета сиг­нал вратите на двореца за чупене били отворени.
Жалко че телевизията не дошла навреме, за да предаде гледката. Който е видял със собствените си очи и чул със собствените си уши, твърди, че било сякаш — дано никога не става! — избухването на световна война. Децата нахлу­вали от стая в стая като войските на Атила и натрошавали с чук всичко, каквото срещали по пътя си. Ударите се чу­вали из цяла Ломбардия и половин Швейцария. Дечица, високи колкото опашката на котка, се били заели с гарде­роби, големи като кръстосвачи, и усърдно ги раздробявали, докато останела купчинка стърготини. Дечица от детски ясли, хубави и милички в своите розови и небесносини престилчици, старателно тъпчели сервизите за кафе, като ги превръщали в ситен прах, с който си пудрели личицата. До края на първия ден не останала здрава чаша. На края на втория ден се свършили столовете. Третия ден децата на­паднали стените, започвайки от най-горния етаж, но като стигнали до четвъртия етаж, капнали от умора и покрити с прах, сякаш били войниците на Наполеон в пустинята, зарязали всичко и се върнали в къщи, като залитали и си легнали, без да вечерят. Вече наистина се били наситили и не им доставяло удоволствие да чупят каквото и да е, от­веднъж станали внимателни и леки като пеперуди: бихте могли да ги накарате да играят футбол по игрище от кри­стални чаши и пак нямало да разбият нито една.
Счетоводителят Гамберони направил сметка и дока­зал, че град Бусто Арзицио е направил икономия, възлиза­ща на два супермилиона и седем сантиметра.
Онова, което останало да се крепи от двореца за чупе-не, общината го оставила на гражданите: те били свободни да правят с него, каквото си искат. Тогава се появили гос­пода с кожени чанти и очила с бифокални лещи — съдии, нотариуси, пълномощници — въоръжени .с чукове. Те из-тичвали да бутнат някоя стена или да разрушат някое стъл­бище и удряли с такова удоволствие, че с всеки удар чув­ствували как се подмладяват.
— По-хубаво, отколкото да се караш с жената — каз­вали весело те, — по-добре, отколкото да разбиваш пепел­ници и чиниите от хубавия сервиз — подарък от леля Мирина. . .
И с все сила замахвали с чуковете.
На счетоводителя Гамберони в знак на благодарност град Бусто Арзицио присъдил медал със сребърна дупка.

Имало някога едно детенце, което задавало много въпроси и това, разбира се, не е нещо лошо, то дори е нещо хубаво. Но да се отговаря на въпросите на това детенце било трудно.
Например то питало:
— Защо чекмеджетата имат маси?
Хората го гледали и понякога отговаряли:
— Чекмеджетата служат, за да се поставят вътре при­бори.
— Зная за какво служат чекмеджетата, но не зная защо чекмеджетата имат маси.
Хората поклащали глави и отминавали. Веднаж де­тенцето попитало:
— Защо опашките имат риби?
Друг път задало въпроса:
— Защо мустаците имат котки?
Хората поклащали глава и отивали да си гледат ра­ботата.
Детенцето растяло и не преставало да задава въпроси. Станало мъж, но и той ходел нагоре-надолу да пита това и онова. Тъй като никой не му отговарял, той се оттеглил в къщичка на върха на една планина и през цялото време измислял въпроси, които си записвал в тетрадка, после размишлявал, за да намери отговори, но не ги намирал.
Записвал си например:
«Защо сянката има бор?»
«Защо облаците не пишат писма?»
«Защо пощенските марки не пият бира?»
От писане на много въпроси го заболявала глава, но той не обръщал внимание. Пораснала му и брада, но той не си я отрязал. Дори си задал въпроса:
"Защо брадата има лице?"
Изобщо бил голям феномен. Когато умря.л, един учен се заел да го изследва и открил, че този същия човек като малък бил свикнал да си обува чорапите наопаки и не бил успял нито веднаж да си ги сложи както трябва и така не успял да се научи да задава правилно въпросите. На много хора се случва същото.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2656″]

Когато светът бил млад, група тлинкити излезли на риболов със своите лодки в Залива на скаридите. Внезапно станало толкова тъмно, че рибарите не могли да намерят нито брега, нито изхода на залива към далечното си село. Тогава дочули странен, див вик на гмурец (едра птица с черен цвят) недалеч от лодките си.
Загребали бързо по посока на гласа. Скоро забелязали едър гмурец, който бавно плувал току пред самите лодки. Решили да последват птицата.
На моменти не можели дори да различат белите очертания на птицата в тъмнината, но непрекъснато дочували подсвирквашите викове. Дълго време се носили след устремената напред птица. На края изплували от мрака на слънчевата светлина извън залива, където били като пленници.
Оттогава насам гмурецът служи за крест на тези тлинкити и техните потомци.

Скуемишът бавно плуваше с тежко натовареното си кану по спокойните води на залива Бърард инлет. В далечината се виждаше Ванкувър, а отпред се издигаше нос Пойнт грей. След малко лекият бриз утихна.
— Да свирна ли за малко вятър, тиликум (приятел)? — попита авторът.
— Ще се радвам, ако го сториш — отвърна той.
Аз подсвирнах тихичко и продължително три пъти, така както правят с успех някои моряци, за да извикат вятъра, често от благоприятната посока. Чародейната сила, чиято тайна аз не зная, често ми е помагала и се надявах, че и този път няма да ме изостави, тъй като не исках да се посрамя и да разтуря „магията на белия човек" пред моя скуемишки приятел.
Не се разочаровах. След няколко минути лек бриз накъдри спокойната вода и скоро кануто се носеше към Пойнт грей с „кокал в устата".
Щом заобиколихме югозападната част на носа, индианският ми приятел наведе платното и спря кануто с няколко удара на греблото си. Той протегна ръка към голяма скала, която изплува в здрача.
— Хомолсом — каза той. — Знаеш ли легендата за тази скала? — попита той. — Това е скала, която индианците, плуващи из тези води, използват вместо свиренето на вятър — заяви той.
— Разкажи ми тази легенда, тиликум — помолих аз.
— Тази скала не винаги е била тук — започна той. — Едно време, много преди да дойдат белите мъже, имало един могъщ дух, известен сред нашите като Тайи на Западния вятър. Той вдигал такива страхотни бури, че дори Великият дух призовавал четиримата си мага и ги пращал да се преборват със страховития Тайи на Западния вятър. Докато огромното кану носело четиримата сред бушуващата стихия на Пасифика, Тайи ги наблюдавал как идват към него.
— Сега ще усетите силата ми — хвалел се той. — Ще разкъсам на части вашата лодка и вие ще потънете там, където плуват рибите! — И Тайи свирнал за вятър. Извил се силен вятър, който прераснал в буря, а сетне в страхотен ураган. Високи като планини вълни шибали бреговете на протока, каналите и заливите. Острови се разкъсвали на части, а из потъмнялото небе се носели като орлова перушина огромни клони от дърветата.
Докато траела тази нечувана буря, добрата магия на тяхното необикновено кану носела четиримата сред урагана. Все по-близо и по-близо идвали те до жилището на вече изплашения Тайи на Западния вятър. Решил той да застане за последен път на крайната точка на земята, наричана днес нос Пойнт грей.
Без да се бави, вълшебното кану се приближило до самия край на брега. Четиримата мага заповядали на Тайи да усмири своите ветрове и вихри и скочили на земята. Вятърът и бурята утихнали и настъпила пълна тишина, а изплашеният и смирен Тайи стоял безмълвен на края на носа.
— Ти си зъл и имаш сърце от камък; ти не се подчини на Великия дух и причини смърт на мнозина. Сега ще заплатиш за своите порочни дела — извикали четиримата. — Ще продължиш да живееш, но като скала, която ще се мие от водите на океана.
Отсега нататък и завинаги ти ще помагаш, вместо да пречиш, на нашите хора, които плават по тези води.
Нито един звук не нарушил тишината, докато четиримата говорели.
— Когато няма вятър и канутата се люшкат неподвижни по водата, която те заобикаля, ти ще пускаш попътен вятър, за да могат отново да отплуват.
Сетне полека-лека Тайи на Западния вятър се превърнал в огромна скала и оттогава насам, тъй както му било наредено, той станал слуга, а не господар, на всички, които плават по тези води.
— Виж, още стои там — обърна се към мен моят скуемишки водач, като посочи голямата скала, която се издигаше точно пред нас.
Звезди блещукаха в синьочерното море. Нощта беше паднала, а с нея и вятърът бе утихнал. Ни полъх на бриз не докосваше тъмните води.
— Да взема ли греблото, тиликум? — попитах аз.
Скуемишът не отговори, но с един удар на греблото си изправи кануто почти успоредно на Хомолсом Рок. Леко докосна скалата с лопатката, после се обърна гърбом и кануто свободно заплува надалеч от скалистия бряг. Вдигна платното и без да продума, седна на кърмата. И аз не проговорих.
Внезапно усетих лек полъх по врата си. Платното се изду и задуха попътен бриз, който помогна на скуемиша да доближи кануто до брега на Ванкувър.

Служил Ханс седем години на господаря си и накрая рекъл:
– Господарю, уреченото време мина. Искам сега да се прибера у дома при мама, та ми дай каквото ми се полага.
Господарят отвърнал:
Ти ми служи честно и почтено. Каквато беше службата ти, такова следва да бъде и заплащането.
И му дал една буца злато, голяма колкото главата на Ханс.
Извадил Ханс кърпа, увил златната буца в нея, сложил я на рамото си и поел към къщи. Но както крачел по пътя, видял един конник, който яздел бодър и весел пъргавия си кон.
– Ех – рекъл Ханс високо, когато конникът минал край него, – – хубаво нещо е ездата! Седиш си като на стол, няма да се препъваш в камъни, не късаш обувки и неусетно стигаш надалеко.
Чул конникът тия думи, спрял коня и викнал:
– Ей, Ханс, защо тогава ходиш пешком?
– Защото съм принуден отвърнал Ханс. Трябва да занеса тая буца у дома. Злато е наистина, но заради нея не мога да държа главата си право, пък и ме убива на рамото.
– Знаеш ли какво – – рекъл конникът, – – хайде да направим размяна: аз ще ти дам коня, а ти ще ми дадеш буцата.
– На драго сърце – – рекъл Ханс, – – но те предупреждавам, че не е никак лека.
Слязъл конникът, взел златото, помогнал на Ханс да яхне коня, после сложил поводите в ръцете му и рекъл:
– Ако искаш конят да препусне бързо, цъкни му с език и му подвикни: хоп, хоп!
Зарадвал се от душа Ханс, като седнал на коня, понесъл се волно напред, но след малко решил, че трябва да препусне още по-бързо. Почнал да цъка с език и да вика "хоп, хоп!". Препуснал конят в силен тръс и докато Ханс се опомни, изхвръкнал от седлото и се намерил в рова, който отделял нивите от пътя.
Конят щял и да побегне, ако не го спрял един селянин, който вървял по пътя и карал крава напреде си. Ханс поразкършил снага и отново се изправил на крака, но бил много сърдит и рекъл на селянина:
– Никакво удоволствие не е това, ездата де, особено когато налетиш на такава кранта, която само те тръска и те хвърля от седлото, та можеш да си строшиш главата. Никога вече в живота си няма да яхна кон. Виж, твоята крава е нещо хубаво! Вървиш си спокойно зад нея, а отгоре на това тя всеки ден редовно ти дава мляко, масло и сирене. Какво ли не бих дал да се сдобия с такава крава!
– Добре – отвърнал селянинът, – – ако кравата толкова много ти харесва, аз ще ти я дам, а ти в замяна ще ми дадеш коня.
Съгласил се Ханс и радостта му нямала край. Селянинът пък се метнал на коня и препуснал бързо по пътя.
Подкарал Ханс мирно кравата напреде си и почнал сам да се убеждава, че е направил добра размяна:
"Имам ли само къшей хляб, а той никога няма да ми липсва, та колчем ми се доще, мога да го ям с масло и сирене. Ожаднея ли, ще издоя кравата и ще пия мляко. Какво повече искаш, душо моя?"
Стигнал скоро Ханс една странноприемница, отбил се и в голямата си радост изял до троха всичко, каквото носел за обед и за вечеря, а за последните петачета си поръчал чаша бира. После пак подкарал кравата по пътя за майчиното си село.
Наближавало пладне, жегата ставала все по-непоносима, а Ханс се намирал сред пусто поле, през което трябвало да върви сигурно още цял час. Сгорещил се така, че от жажда езикът му залепнал за небцето.
"Лесна е работата – помислил си Ханс, – ще издоя кравата и ще се разхладя с млякото."
Вързал добичето за едно сухо дърво и понеже нямал ведро, подложил кожения си каскет. Но колкото и да стискал вимето, не се показала нито капка мляко. И тъй като бил много непохватен в доенето, нетърпеливото добиче най-сетне дигнало единия заден крак и го ритнало тъй силно по главата, че той се строполил на земята и дълго време не можал да дойде на себе си и да разбере къде се намира.
За щастие по пътя се задал един касапин, който карал в ръчна количка едно прасе.
– Какво те е сполетяло? – викнал той и помогнал на добрия Ханс да се изправи на нозе.
Разказал му Ханс какво си изпатил. Касапинът му подал едно стъкло и рекъл:
– Пийни първом една глътка, та да се посъвземеш. Кравата не пуска мляко, защото е старо добиче, бива го само за впрягане или за клане.
– Отде да знам! – – викнал Ханс и поопипал леко мястото на главата, дето го ритнала кравата. Наистина, хубаво е човек да си има в къщи такова добиче и да го заколи; колко месо ще падне! Но аз не обичам много кравешко месо, не е сочно. Виж, друго би било да имах такова прасенце! Свинското месо има по-друг вкус, да не говорим пък за надениците!
– Слушай, Ханс – – рекъл тогава касапинът, – – искам да ти помогна и съм готов да ти дам прасето срещу кравата.
Това се нарича приятелство! – викнал Ханс.
Дал му кравата, накарал касапина да свали прасето от количката и хванал края на въжето, с което било вързано прасето.
Продължил пътя си и почнал да разсъждава как всичко се нареждало според желанието му: щом му се случела някаква неприятност, веднага след нея идело нещо добро.
Скоро редом с него тръгнал един момък, който носел хубава бяла гъска под мишница. Рекли да си скъсят времето и Ханс почнал да разправя за щастието си:как винаги правел изгодна размяна.
Момъкът пък му обадил, че носи гъската за угощение на детска кръщавка.
– Повдигни я само – – рекъл той и я хванал за крилата – да видиш колко е тежка! Цели два месеца съм я угоявал здравата. Който хапне от нея, когато я опечем, дълго ще си облизва пръстите.
– Да – рекъл Ханс и претеглил гъската с една ръка, – тежка е, но и моето прасе си го бива.
През това време момъкът почнал да се оглежда тревожно на всички страни и после заклатил глава.
– Слушай – рекъл той, – работата с твоето прасе не е твърде чиста. В селото, през което минах, откраднали днес едно прасе от кочината на кмета. Опасявам се, че е същото, което държиш за въжето. Разпратили са на всички страни хора да го търсят и лошо ще изпатиш, ако те пипнат с прасето. Най-малкото ще те тикнат в дранголника.
Изплашил се простодушният Ханс и рекъл:
– Тю, да се не види макар! Помогни ми в бедата! Ти си от този край и ще се оправиш по-лесно. Вземи прасето и ми дай гъската!
– Излагам се на голяма опасност – отвърнал момъкът, – – но не искам да те сполети нещастие по моя вина.
Хванал края на въжето и бързо подкарал прасето по един обиколен път.
Отървал се простодушният Ханс от грижите си и с гъската под мишница продължил пътя за своето село.
Като поразмисля добре – рекъл той сам на себе си, – – аз печеля повече от размяната. Първо, хубавото печено; второ, многото мас, която ще пусне гъската и с която ще си мажем хляба цели три месеца; накрая хубавата бяла перушина, с която ще ми напълнят възглавницата, та ще заспивам, без да ме люлеят. Пък и мама има да се радва!
Като минавал през последното село, видял един точилар с количка. Колелото бръмчало и той му пригласял:
– Въртя колелото и ножици точа, и хората срещам радушно и с почит.
Спрял се Ханс да го погледа как работи, а накрая го заговорил и рекъл:
– Върви ти работата, щом точиш и ти е толкова весело на душата!
– Така е – – отвърнал точиларят, – – златен ми е занаятът. Добрият точилар е човек, който, колчем бръкне в джоба си, набарва пари в него. Ами ти къде купи тая хубава гъска?
– Не съм я купил, а я размених за прасе.
– Ами прасето?
– Взех го срещу крава.
– Ами кравата?
– Взех я срещу кон.
– Ами конят?
– За него дадох една буца злато, голяма колкото главата ми.
– Ами златото?
– То ми беше заплатата за седем години служба.
– Намирал си му всеки път леснината – рекъл точиларят. – – Но истинското щастие за човека е това: в джобовете му всеки път да дрънкат пари.
– Как да се сдобия с пари? – попитал Ханс.
– Стани точилар като мене. Не ти е необходимо кой знае какво, само един брус! Другото ще дойде от само себе си. Имам един тука, малко е повреден наистина, но затова пък няма да ти искам нищо друго освен гъската. Съгласен ли си?
– Иска ли питане? – – отвърнал Ханс. – Та аз ще бъда най-щастливият човек на земята! Какво повече ще му мисля, щом колчем бръкна в джоба, ще вадя пари?!
Подал му гъската и взел бруса.
– Ето ти в добавка още един здрав камък – рекъл точиларят и дигнал един обикновен полски камък, който лежал на земята до него. На този камък можеш да чукаш здравата, да речем, ако имаш да изправяш стари пирони. Вземи го и го пази добре!
Натоварил се Ханс с камъка и с весело сърце продължил пътя си. Очите му греели от радост.
Но тъй като бил на крака от зори, скоро усетил умора. Почнал да го мъчи глад, защото от радост за спечелената крава бил изял всичката си храна. Накрая едва-едва се влачел по пътя и трябвало всеки миг да спира и да си отдъхва. Пък и камъните били ужасно тежки.
И ето че почнала да го терзае мисълта колко хубаво би било, ако точно сега не трябва да ги носи. Домъкнал се бавно като охлюв до един полски кладенец, та да си отдъхне край него и да се освежи с глътка прясна вода. Но за да не повреди камъните като сяда, сложил ги внимателно до себе си в края на кладенеца. После седнал и се навел да пие вода, но по невнимание бутнал малко камъните и те цамбурнали долу. Като видял със собствените си очи как потъват в дълбоката вода, Ханс подскочил от радост и викнал:
– На света няма по-щастлив човек от мене!
С олекнало сърце и без всякакъв товар затичал той сега по пътя и скоро стигнал у дома си при своята майка.

Дойде есента. Заваляха дъждове. Задухаха ветрове. На заека му омръзна да студува. Дощя му се под покрив да живее. Тръгна из гората да дири подслон.
Стигна до един стар дъб. Почука на кората веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Отвори се една вратичка. Показа се главичка.
Катерицата помисли и каза:
— Направи си в дъба къща. Ще ми станеш съсед. Ще живеем в дружба занапред!
Заекът я послуша. Задраска с нокти, загриза със зъби — дупка ще дълбае, в дъба ще живее.
Не щещ ли, наблизо кацна Сойка. Видя Зая, закрещя. Сто свраки събра. Нападнаха заека. Прогониха го от дъба.
Тръгна Зайо омърлушен из гората. Разбра — в дърво не се живее. Ще трябва другаде да се подслони. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове. Вървя, вървя, пред къщичка се озова. Почука на вратата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом!
Излезе Ежът. Покани Зая жилището да разгледа, отвред да го огледа.
Вътре топло и приятно. Ни вали, ни духа. Сладко може да се спи. Всякакви удобства — постели меки, килимчета и дюшеци.
Ежът нагости Зая. Съвет му даде:
— Остани при мен. Ще живеем братски в мир!
Остана Зайо при таралежа. Живя с него ден, два, три. На четвъртия дойде Лисана. Разби вратата. Събори стената…
Ежко се сви на кълбо, покри се с бодли. А Зайо изскокна вън като стрела…
Заподскача из гората. Размишлява:
„И такава къща не е за мен. Трябва да диря здрав дом. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове."
Насреща му пещера тъмнее. Почука на скалата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз търся дом! Отвътре се обади глас:
— Влизай без покана. Бъди ми гост! Горската сова замижа с едното си око.
Изслуша мъдро Зая и отвърна:
— Живей с мен. Аз прекарвам тук по цял ден!
Остана заекът в пещерата. Живя ден, два, три. На четвъртия пристигна Мецана. Зарева, размаха страшни лапи. Глава замята. Прогони ги, па легна да спи сама…
Разбра Зайо — и в пещера не се живее. Ще трябва свой дом да си строи. На някое скрито място, де няма зверове, де няма врагове. Вървя заекът, вървя. Цяла нощ го дъжд валя. Осъмна в дола. Гледа — здраво жилище в брега.
Почука на стената веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук? Аз диря дом!
Дебелият стопанин се показа. Изслуша Зая.
Почеса се по тила, па отсече:
— Не влизай! Не нанасяй смет! Вземи от мен съвет. Направи си дом ей там в брега. Копай, сложи основи! Забий подпори и гради зид по зид!
Послуша заекът язовичия съвет. Залови се на работа. Стаичка изгради. Прозорец й постави. Издигна комин. Тавана обкова. Сред стаята сложи стара гъба вместо маса. Столове нареди, дома си подреди. Паякът му изплете завеска. Горската мишка коренишка килим му изтъка. Кълвачът изляла закачалка, проби ключалка.
Заживя Зайо щастлив. Живя седмица, две, три А на четвъртата се случи беда. В къщи се вмъкна Порът, стар разбойник. Нападна Зая па кревата. Сънят му прекъсна. Половин ухо му откъсна…
Отърва се заекът, но остана без дом.
Избяга пак в гората. Мисли, разсъждава:
„Добре, че влезе Порът, а не Лисана… Скрито място трябва да се дири, де няма торове, де няма врагове."
Не щещ ли — напреде му селце.
Примъкна се Зайо край един плет на сушинка. Гледа — зад плета колиба. И хубава, и здрава. Почука на вратата веднъж, дваж и попита:
— Живее ли някой тук?
Домакинът изръмжа, излая. Погна грозно Зая.
Гони го по баири и рътлини. Най-сетне му омръзна да лае. Остави го, в селцето се върна.
Зимата дойде, сняг заваля. Вредом побеля. Остана заекът без подслон. Легна под един трън в полето. Зъзне, размишлява:
„Сега накъде? Навсякъде зверове, навсякъде врагове… Разбра се — ще се мре!"
Поплака си заекът, поплака, па заспа от умора под тръна.
През нощта снегът валя, валя. Затрупа гори, затрупа поля. Навред насипа, и тръна засипа. Събуди се заекът. Що да види? В бяла къщица лежи. С бели стени, с бял таван, от никого не кован. Няма маса, стол, ни печка. Няма дори вратичка. Но вътре топло, светло. В къщичката нито вее, нито духа.
Зарадва се Зайо. Зашъта.
Направи си под снега врата. Душник в покрива издълба. Ледени стъкла постави. Нищо не забрави. Па се разположи в своя дом. Нощем скита за храна, сутрин се прибира. Следите си крие, никой къщата да не открие. Така доживя до пролетта, на скрито място, де няма зверове, де няма врагове…