Чуй всички приказки

 

Тази приказка ни разказа Мита Гагова, от групата на музикантите от гр. Златарица, Търновско, на 81 години

Имало едно време двама братя, един умен и един луд. Качили се в гората. Срещнали двама търговци, които носели с магарета тамян и жълтици. Лудият брат ги набил, взел тамяна, жълтиците и магаретата и двамата продължили по пътя си.

Дошла вечерта, станало им студено. Наклали си огън. Умният брат казвал на лудия:

– Да не слагаме тамян в огъня, стигат ни дървата. Ще замирише надалеч и лесно ще ни намерят!

Но лудият хвърлил тамян в огъна – замирисало навсякъде. Скоро дочули конете на преследвачите си.

– Бате, да се качваме на дървото! – уплашен викнал лудият.

– Да се качваме, но остави жълтиците и тамяна тук, на земята. Преследвачите ще помислят, че сме избягали, ще си приберат обратно стоката и няма да ни преследват!

Но лудият брат взел двете торби – с тамяна и с жълтиците – на дървото. Дошли търговците, седнали край огъня. По едно време лудият брат взел да шепне:

– Бате, тежи ми, ще пусна тамяна!

– Недей бе, луд, недей бе, недей! Преследвачите ни ще ни убият, ще ни заколят!

Но лудият пуснал торбата. Погледнали търговците, завикали от радост:

– От Бога тамян пада, от Бога тамян пада!

След още малко лудият пак взел да шепне:

– Бате, дотежа ми златото, ще го пусна!

– Недей бе, луд, недей бе, недей! Ще ни убият търговците, ще ни заколят!

Но лудият пак пуснал торбата.

– От Бога злато пада, от Бога злато пада! – завикал единият търговец.

– Спри се, бе! – скарал му се другият. – Не виждаш ли торбите – наши са!

Като вдигнали главите си, какво да видят – лудият и умният се свиват горе. Ядосал се тогава умният, блъснал лудия на земята.

– Не от Бога, а от главата си пада! – викнал умният и докато турците биели лудия, избягал надалече.

========================================================

Каква е по вид приказката, която прочетохте?

Каква е поуката в тази приказка?

y Образувайте сложно изречение от простите.

Двамата братя не се разбираха.

Единият от тях беше луд.

y Превърнете пряката реч в непряка.

Но лудият пуснал торбата. Погледнали търговците, завикали от радост:

– От Бога тамян пада, от Бога тамян пада!

След още малко лудият пак взел да шепне:

– Бате, дотежа ми златото, ще го пусна!

– Недей бе, луд, недей бе, недей! Ще ни убият търговците, ще ни заколят!

О лачшо мануш андо чорипе да керел лове, а о билачхо анди кхангери да марьол. – Добрият човек и с бедността си струва пари, а лудият и в черквата се бие.

 

 

Това е румънска народна приказка, преразказана от Николай П. Тодоров

Преди години накрай село живеела една старица със сина си. Живеели те бедно-пребедно. И ето че от много работа и малко ядене майката скръстила ръце и умряла. Нажаленият момък намерил няколко прогнили дъски, измайсторил един ковчег и отишъл при попа да го моли да опее покойницата.

– Харно, синко – рекъл попът след като го изслушал. – Ами пари имаш ли да ми платиш опелото?

– Нямам пукнат грош, отче – отвърнал момъкът.

– Е. щом нямаш и опело няма. А майка ти без молитва право в пъкъла ще отиде, тъй да знаеш – сплашил го попът. – Защо не опиташ да кажем…да откраднеш някой кон. Ще го отведеш в неделя на панаира и ще вземеш пари – и на мен да платиш, и за тебе да останат.

– Страх ме е, отче, ще ме хванат.

– Не бой се, щом дядо поп е до теб. Аз ще те науча как да свършиш тая работа тъй, че никой да не те хване.

Подир дълги размисли момъкът се съгласил, защото не искал майка му да влезе в гроба неопята и да я приберат дяволите.

Опял попът старицата надве-натри и му пошушнал насред опелото: “Щом се стъмни, ще дойда и ще те отведа в съседното село да откраднеш някой кон”.

И наистина вечерта двамата тръгнали за съседното село, промъкнали се тихо в конюшнята на един вече възстар селянин и попът подкокоросал:

– Отведи, сине, коня дома си, а в неделя – на панаира. После ще поделим печалбата.

Момъкът подкарал коня за своето село, а попът останал в конюшнята, надянал юлара и се вързал за яслата.

На заранта стопанинът дошъл да нахрани коня си. Гледа на мястото на коня си, провесил нос, стои един вързан поп.

– Хей, отче-попе, каква е тая работа? – и се прекръстил.

Попът отвърнал:

– Бог за грехове ме наказа и ме превърна на кон, ама чу най-сетне молбата ми, та ми върна човешкия образ.

– Ах, прости ми, отче, че и аз пред тебе много съм грешил. Честичко те налагах с камшика. Ами отгде да знам, че моят кон бил преобразен поп? Хайде, върви си сега по живо, по здраво, а пък аз ще си купя друго добиче.

Снел юздата на попа и го изпроводил до пътната врата.

В неделя стопанинът се дотътрал на панаира да си купи нов кон. Почнал да оглежда конете и не щеш ли съзрял откраднатия. Познал го, разбира се, приближил се и почнал да му шепне в ухото:

– Каква си я свършил пак, отче? Виждам, Бог отново те е превърнал на кон. Много си грешен.

А конят, както си знае, клати глава.

Момъкът извикал разсърдено:

– Ей, човече, какво баеш на моя кон?

– Ох, момко, пусни на воля тоя кон, той е преобразен от Бога поп заради многото му грехове. Дълги лета той беше у мен и уж си върна човешкия образ, ала види се, че нещо пак е сгрешил и Бог отново го е престорил на кон. А тогава ти си го намерил, синко, за грях и на двама ни! – и селянинът се закръстил, обърнал очи към небето…

=======================================================

► харно (мищо)- Добре! Хубаво!

подкокоросал – подучил

юлар – водило на оглавник, ремък, с който се води кон или магаре

Защо приказката има такова заглавие?

На кого искате да приличате?

Кой момент от приказката най-много ви харесва?

Може ли в действителността да се случи нещо подобно?

(въпрос) Каква е поуката от приказката?

 

Тази приказка ни разказа Славка Янакиева, когато беше на 19 години. Тя е научила приказката от баба си Фиданка от град Стражица.

Имало едно време едно царство и един падишах. Той бил много богат, славата му се носела надлъж и нашир. Всичко си имал – слава, почест, имане. Единственото нещо, което помрачавало неговия щастлив живот било, че родната му дъщеря била толкова грозна, че той се срамувал да я показва пред другите и затова винаги я затварял в една стая.

Годините минавали. Дъщерята пораснала и станала за женене. Всички в двореца знаели, че падишахът има дъщеря, но той все не смеел да я покаже пред хората. Започнали да идват кандидати от различни земи – все царски синове. Те искали да видят момата. Падишахът разбрал, че повече не може да я крие.

Един ден той решил да вземе дъщеря си, да я заведе в гората и да я остави на вълците. Отишъл при нея и казал:

– Дъще, хайде ще вървим в гората да съберем дърва!

– Абе, татко падишах, – разсмяла се дъщерята, – как може ти, толкова велик владетел, да вървиш в гората да събираш дърва?

– Е, ще се поразходим и ще съберем, че да видя как живеят поданиците ми, и аз да поработя като останалия народ.

Тръгнали те, вървели, вървели все по-навътре в гората. Изведнъж царят хванал момичето, завързал й очите, завързал й ръцете и с дебело въже я овързал здраво към едно дърво. Така я оставил и си тръгнал.

Момичето взело да плаче. Един, че втори, че трети ден, тя все викала и плачела, обаче никой не можел да я чуе в тази дълбока и гъста гора. По едно време както плачела и викала със сетни сили, тя чула силен лай. Усетила, че я приближават две кучета. Царската дъщеря се уплашила и взела да вика още по-силно. Наблизо имало един овчар със стадо овце и като чул лаят, той си казал:

– Моите кучета никога не лаят напразно. Ще отида да видя какво става!

Хукнал той и какво да види пред себе си – едно завързано момиче. Очи, ръце – завързани. Отвързал я бързо, дал и да се нахрани, да пийне вода и после я попитал:

– Кой те е докарал в този пущинак, момиче? И защо те е завързал за дървото? Цяло чудо е, че не са те изяли вълците – сигурно Господ те е запазил!

Тя му разказала патилата си, като скрила, че е царска дъщеря. Овчарят я изслушал внимателно и казал:

– Можеш да останеш да живееш тук, в колибата. После като се оправиш можеш да си ходиш или да отидеш където пожелаеш!

Така и направили. Девойката останала и нали нямала къде да отиде – започнала да помага на овчаря в работата. От ден на ден те се сближили, обикнали се и се оженили. Въпреки че била грозна, царската дъщеря имала толкова благ характер, че новината за тази нейна доброта се разнесла в околните села.

Родили им се три прекрасни деца, трима сина. Първият син царската дъщеря кръстила Нейдим, което означава „Какво бях“. Вторият си син кръстила Неолдум – „Какво станах“, а третият – Неолуджам – „Какво ще стана“.

Расли децата, порасли. Станали 7-8 годишни. Случило се веднъж така, че падишахът, т.е. техният дядо, се разхождал по онзи край. Той обаче се отделил от свитата си и се загубил в гората. Стъмнило се и той се зачудил как ще излезе от тази гъста гора, тъй като нямало никаква светлинка. В далечината завили вълци. Уплашен падишахът се качил на едно дърво и що да види – наблизо блестяла светлина. Слязъл той, тръгнал към светлинката и стигнал до една колиба. Почукал плахо и отвътре се чул гласът на една жена:

– Нейдим, върви отвори вратата!

Влезнал падишахът, помолил да пренощува в колибата. Овчарят се съгласил и го поканил да вечеря. Царската дъщеря веднага познала баща си, но се забулила и през цялото време карала синовете си да шетат, да слагат масата, като им повтаряла имената: „Неолдум, донеси сега стол да седне човекът! Неолуджам, донеси вода на човека да се измие“ и т.н.

– Синко, – рекъл в края на вечерта падишахът на овчаря, – всичко е хубаво в този дом, мир и любов царуват. Само ей-това ми е странно – защо сте сложили толкова странни имена на децата си?

Тогава жената отметнала булото и се приближила.

– Ти не ме позна,татко, -казала тя- аз съм твоята дъщеря. Каква бях, а каква станах? Каква бях – царска дъщеря, а каква станах – селска пастирка. И не се знае каква ще стана. Затова така съм кръстила синовете си.

Разплакал се падишахът като разбрал цялата история. Прегърнал дъщеря си, зет си и внуците си, разкаял се и помолил за прошка. После заживели всички в двореца щастливи и доволни.

========================================================

► падишах (хораханó тхагáр) – султан

хукнал (прастáнило) – затичал

патила (цúдиба, бибáхт) – беди

колиба (кхерорó) – малка къща в гората

свита (е тхагарескере мануша) – охрана

було (дувáки) – наметало върху главата, което пада пред очите

безсърдечен (биилескоро, билачше илескóро) – човек, който не се вълнува от чуждите страдания

справедлив (чачутно) – човек, който държи на истината и правдата

честен (пакивало) – човек, който не върши лоши неща

s Защо грозната дъщеря нарекла така трите си деца?

Какво друго заглавие бихте измислили на приказката?

Ако бяхте автор, какъв край бихте измислили?

 

Тази приказка ни разказа Славчо Гуров, кошничар, на 64 години от гр. Шумен.

Имало едно време двама братя роми, които спорели за съществуването на правдата и неправдата. Големият брат обичал правдата, а малкият неправдата. Единият казвал, че я има, а другият – че я няма. Почти стигнали до бой, но големият, нали бил разумен и праведен, казал:

– Чакай, братко, няма смисъл да се караме, да се бием. Хайде да излезем на пътя и да питаме учените хора, попа, ходжата, даскала, има ли правда или няма – те ще знаят.

– Добре – съгласил се малкият брат. – Ще питаме трима души и каквото кажат това ще е. Но който спечели облога ще извади очите на другия.

В това време обаче, дяволът, който винаги се навъртал, където не му е работа, ги чул и веднага замислил злина да направи.

Тръгнали двата братя да питат има ли правда или не. Изпречил се дяволът насреща им преоблечен като поп.

Добър ден. Къде сте тръгнали?

Добър ден, дядо попе. Тръгнали сме да питаме – има ли правда на този свят? Кое е справедливо на този свят?

Е, – рекъл попът, – какво приказвате вие! Каква е тази правда! Къде е тази правда?! Няма правда!

Малкият брат казал:

Хайде, братко, нали чу попа. Хайде да ти вадим очите.

Чакай още двама души да питаме.

Тръгнали пак. Дяволът се престорил на ходжа и отново се изпречил на пътя им.

Добър ден. Къде сте тръгнали?

Добър ден. Тръгнали сме да питаме – има ли правда на този свят?

– Какво? Правда ли? Никаква правда няма!

Малкият пак казал:

Хайде, братко, двама станаха.

Чакай, – рекъл големият, – още един остана да питаме.

Тръгнали пак. Излязъл отново насреща им дяволът, предрешен като даскал.

Добър ден, даскале! Ти си умен човек, такъв спор имаме – има ли правда на този свят?

Абе, чоджум, каква ти правда, никаква правда няма! Аз толкова години съм даскал, досега правда не съм видял.

Отишли братята в една гора. Големият казал:

– Е, братко, ти спечели, но едно трябва да знаеш – правдата си е правда!

Извадил малкият очите на брат си и го оставил в гората. Помислил си големият:

– Аз съм сляп човек вече, а това е голяма гора. Сигурно има зверове. Я да се кача аз на едно дърво, че да не ме разкъсат.

Спомнил си той, че преди да го ослепи брат му, видял едно вековно дърво и решил да се скрие в короната му. Качил се на голямото дърво. Започнало да се стъмва, скрило се слънцето. Изведнъж започнали да се събират дяволите под дървото. Изправил се главатарят им и казал:

– Нека всеки да каже каква злина е сторил днес, кому е напакостил и кого е излъгал.

Започнали всички да изброяват злините си – коя от коя по-лоши. Дошъл ред на най-малкия дявол. Запитал го главатарят:

– А ти защо мълчиш? Какво направи днес?

– Аз, царю, убедих един човек, че правдата не съществува и той извади на брат си очите.

Запрегръщал го главатарят на дяволите, зарадвал му се и дори го наградил, че най-голямата злина той направил – брат с брата скарал и убедил хората, че правдата не съществува.

Наближавало да съмне, когато главатарят казал:

– Каквото станало, станало, обаче ако този, слепият човек, можеше да застане тук, да повърви пет метра на ляво, пет метра надясно, щеше да стигне до един железен капак. Под капака се намира жива вода. Ако той измие три пъти очите си с тази вода – той ще прогледне. Ако вземе малко от тази вода, той може да излекува дъщерята на царя, която дълги години е болна от краста. Той трябва три пъти да я окъпе със живата вода. Царят толкова обича дъщеря си, че е обявил награда за този, който я спаси – половината царство и ръката на дъщеря си. Ако не успее обаче, ще се прости с главата си.

Човекът треперел от страх да не го усетят дяволите, но всичко запомнил. Пропели на сутринта петлите, разпръснали се дяволите. Слязъл той от дървото и направил всичко, както казал главатарят на дяволите. Измил си очите и прогледнал. Напълнил едно шишенце със жива вода и се запътил към царския дворец. Стражите като го видели такъв одърпан не искали да го пуснат. Царят обаче казал:

– Толкова хора опитаха и никой не успя. Какво пък, нека си опита късмета, но ако не успее ще му хвръкне главата.

Пуснали човека при принцесата, окъпал я той три пъти с водата и тя се излекувала от болестта, която я мъчела толкова години. Зарадвал се царят и веднага изпълнил обещанието си – дал му половината царство, много богатства и вдигнал голяма сватба. Построили си младоженците голям сарай от злато и скъпоценни камъни.

Разчуло се за чудодейното излекуване на царската дъщеря и големия палат, който вдигнали. Научил се и малкият брат. Започнал да разпитва на кого е този палат. Разбрал, че е на брат му и отишъл да го види:

– Абе, братко, кажи, какво стана с теб, какво направи? – започнал да го разпитва той като се чудел дали ще успее да измъкне тайната му.

А големият брат, нали обичал правдата и истината, започнал съвсем чистосърдечно да разказва на брат си:

Ще ти кажа. Защо да не ти кажа.

Разказал му цялата история от игла до конец. Решил алчният брат и той да стане богат и отишъл в гората. Намерил дървото и се скрил в короната му. Зачакал да се появят дяволите. Стъмнило се и те започнали да пристигат един по един. Дошли дяволите, а от очите им искри излизат. Започнал главатарят им да вика. Хванал най-малкия дявол и започнал да го бие.

– Ти си отишъл при човека с извадените очи и си му казал какво сме си говорили.

– Чакай, царю, не ме бий, не съм аз. Някой ще да ни е подслушал. И сега усещам човешка миризма. Сигурно някой се крие горе в короната на дървото и пак ни подслушва.

Погледнали те нагоре – човек. Решили, че той ги е подслушал и предния път. Хванали го и го пребили от бой.

Така, въпреки опитите на дявола, правдата си е правда и тя винаги печели.

========================================================

► правда (чачипé) – истина

неправда (хохайбé, бичачипе) – неистина

даскал (сикавнó) – учител

главатар (шерутнó, баро) – първенец

корона на дървото (кащескоро упрунипе) – клоните и листата на дървото

сарай – голям дворец

Сар ту забаса, киде къ забин туки – Сестриче и братче

Тази приказка написа Вероника Петрова, на 15 години от село Раданово. Вероника също посещаваше часовете по СИП “Ромски фолклор”. В следващото помагало тук може да бъде и вашето име. Разкажете ни своите приказки.

Живял някога ромски табор в една долина, разположена между три села. Ромите живеели задружно, помагали си кой с каквото може, а вечер край големия огън всички се събирали, за да се веселят и най-вече да се радват на Алиа и Карим.

Алиа и Карим били братче и сестриче. Алиа била около петнадесетгодишна и можела да танцува, а Карим бил на седем години. Той можел да свири на дайре и да пее. Децата наследили тези дарби от родителите си.

Не минало много време и родителите им починали. Децата напуснали табора и тръгнали от село на село да си изкарват прехраната. През деня Алиа танцувала под ритъма на дайрето и песента на Карим, а през нощта се сгушвали под едно скъсано одеяло. Хората им се радвали. Алиа била много красива. Тя имала дълги, буйни коси с цвят на смола, бяла кожа, а очите и били дълбоки и големи. В косите си винаги слагала цвете и затова хората я наричали цветето Алиа. От хората децата взимали само храна и дрехи, а парите винаги отказвали, защото родителите им ги били научили, че не трябва да използват дарбата си за печелене на пари.

От село на село, децата стигнали до града. Мълвата за тяхната дарба обаче вече ги била преварила. Децата не знаели за това и започнали да пеят в покрайнините на града. Мълвата за тях стигнала и до ушите на най-големия богаташ в града. Богаташът имал дъщеря, която се дразнела, че една бедна ромкиня привлича вниманието на мъжете, а тя била пренебрегвана. Лейла била красива, но зла. Решила да си отмъсти. Тя споделила с баща си и той много се ядосал, че дрипавата танцьорка е засенчила любимата му дъщеря.

Вечерта той накарал Алиа да танцува върху килим от бодли и тръни. Тя нямала какво да стори и се подчинила. Карим запял тъжна песен, а от очите му потекли сълзи. Алиа се полюшвала под ритъма на дайрето и дали защото танцувала върху тръни и бодли, тя стъпвала още по-леко. Това още повече вбесило бащата и дъщерята. Алиа танцувала цяла нощ без да спира. От краката й течала кръв, а от очите й – сълзи. Кръв и сълзи се сливали в едно дотогава, докато най-накрая девойката паднала в несвяст. Богаташът наредил да изхвърлят децата извън града и така те се озовали на едно пусто място без храна и вода.

Алиа била много зле, краката й били подути и тя не можела да върви. Карим само се сгушвал до нея и плачел. Минавали дни, а болката на Алиа ставала все по-голяма. Дори гладът и жаждата не били толкова страшни. Карим събирал сълзите в шепите си, за да утолява жаждата на сестра си. Но и очите му пресъхнали. Тогава легнал до Алиа, прегърнал я и затворил очи.

Не се знае колко време минало. Един ден по този път към града минал момък с каруца. Той познал децата защото ги бил слушал да пеят. Качил ги в каруцата, метнал отгоре им една черга и побързал към града. Когато стигнал вкъщи, той пренесъл внимателно децата и ги сложил на леглото си. Запалил печката и отишъл да повика знахарката за помощ. Тя внимателно приготвила мехлеми за краката на момичето. Карим се събудил и първо се изплашил, но като видял, че Алиа е до него се успокоил. Тогава момъкът, който се казвал Нурай, влязъл и Карим разбрал, че е добър човек. Двамата започнали да се грижат за Алиа. Карим й пеел песни и й решел косите, а Нурай се грижел за краката й и за прехраната. Всяка нощ той й държал ръката и така заспивал до нея. Сутринта се събуждал до нея, хранел я и, макар че тя не отваряла очи, той й говорел:

„О, моя малка гълъбице,

ти остани завинаги при мен.

О, моя мъничка девице,

ще се омъжиш ли за мен?“

Алиа била много изтощена и не можела да говори, но чувала всичко. Тя запомнила тези думи, а сърцето и се вълнувало безмълвно. Една сутрин тя отворила очи и усетила, че Нурай я държи за ръката. Надигнала се леко и видяла момъка коленичил до леглото. Тя се разплакала и заговорила:

„Не можех да те видя досега,

ала сърцето ми каза,

че мога аз на тебе да се доверя.“

Нурай отворил очи и видял Алиа, видял я с усмивка на лицето, така както мечтаел от мига, в който я намерил. Той пак я попитал дали ще се ожени за него и тя се съгласила.

Карим засвирил весела песен, запял така както никога досега. Нурай взел Алиа от леглото, закичил цвете в косите й и затанцувал с нея. Алиа скочила от него и започнала да танцува. Но този път тя не само танцувала, този път тя запяла. Пяла за Нурай, за човека, който я върнал към живота, за нейния любим.

Секонъ бутетар иси файда – От всеки труд има полза

Прахалея и Барвале

Ромска приказка, авторизирана от Йосиф Нунев

Имало навремето двама братя – ромите ги знаели като Прахалея и Барвалея. Прахалея бил по-малкият брат и всички го знаели като много беден, но човечен ром. Ала по-големият все се големеел и макар да бил чорбаджия, всички странели от него заради алчността и безсърдечието му. Тъкмо поради това хората ги нарекли с тези имена.

Прахалея се трудил неуморно от ранни зори до късен мрак, но ставал все по-беден и беден. Минавали годините, а помощ не идвала отникъде и една вечер той рекъл на жена си:

– Жено, приготви ми торбата с хляба, че дълъг път ме чака. Реших заранта да тръгна и да издиря Господ. Ще го попитам защо такава участ ми е отредил, та поне да знам има ли свършване теглото.

Речено-сторено. Приготвила ромката торбата за из път и бедният човек рано-рано на другия ден потеглил. Вървял, вървял и по изгрев слънце стигнал до една река. А там деветима майстори градели мост. Като се поздравили с Прахалея, те го запитали накъде се е запътил толкова рано. Нали си бил чистосърдечен, ромът им разказал всичко. Тогава майсторите се спогледали и най-старият от тях рекъл:

– Ние сме деветима братя, пътнико! По цял ден строим неуморно, а през нощта мостът ни се срива до основи. И така всеки ден и всяка нощ, а времето минава – не успеем ли овреме, царят ще ни вземе главите. Та намериш ли Господ, направи добро – попитай го и за нас. Каквото и да е, ще го направим, за да си спасим живота.

Добрият ром обещал като намери Господ да попита и за тях и отново продължил по своя път. Вървял, вървял и когато слънцето било по средата на своя път стигнал до една стара и висока круша. Седнал под сянката й да си отдъхне и тя му проговорила с човешки глас:

– Добре си дошъл под сянката ми, пътниче! Накъде си се запътил?

Бедният човек разказал всичко. Нищичко не скрил от нея и като свършил, крушата също се заоплаквала:

– Добри приятелю! На сто години съм вече, а един плод не съм отгледала до днес. Ако можех да вървя и аз бих дошла с тебе. Затова те моля, като намериш Господ, попитай го и за мен. На всичко съм готова, само да не бъда яловица.

Обещал пътникът, че ще попита и за нея и пак продължил да върви. Вървял, вървял и вече било по тъмно, когато забелязал да мъждука светлинка. Свърнал към нея Прахалея и скоро се намерил пред мъничка къщурка. Без много да се замисля, почукал на вратата и не след дълго му отворил белобрад старец.

– Ако си дошъл с чисти помисли и добро сърце, добре си ми дошъл! Но ако идваш за лошо – върви си по пътя, пътниче! – рекъл старият човек и го поканил да влезе.

Прахалея сърдечно благодарил за гостоприемството и разказал всичко на белобрадия човек. Като свършил разказа си, старецът предложил:

– Хайде, момко, да похапнем и да легнем да се понаспим. Пък утре, като се събудим, ще му мислим за всичко.

Погледнал Прахалея малкото гърненце върху огъня и си помислил: „Това гърненце едва ли него ще нахрани, камо ли и двама ни“ и като поблагодарил, отказал вечерята. Старецът се престорил, че не чува и напълнил паниците догоре. Ококорил очи ромът, но тутакси се досетил при кого е попаднал и не посмял нищичко да пита. Като се наяли до насита, двамата легнали да спят.

На другия ден старецът сам признал, че е Господ и като се нахранили пак от същото гърненце, рекъл:

– Знам защо си дошъл при мене и ще ти помогна заради доброто ти сърце, Прахалея!

После го завел при две воденици – неговата и на богатия му брат. Барвалеевата воденица мелела безспир и водата в нея шуртяла като из ведро. А воденицата на Прахалея едвам-едвам скрибуцала и водата в нея била на пресъхване. Тогава Господ отбил вода от реката към вадата на малкия брат и неговата воденица весело затракала. Сърцето на Прахалея сякаш се преобърнало от радост, а върху раменете му като че ли поникнали криле. Станало му леко и приятно на душата.

Преди да го изпрати по обратния му път, Господ рекъл:

– Като стигнеш до крушата кажи й, че ще си роди плод тогава, когато ти даде онова, което крие в корените си. А стигнеш ли при деветимата братя, предай им, че в темелите на моста са заровени девет товара с жълтици. Отредил съм ги за теб и откараш ли си ги от там, мостът им ще спре да се руши.

Сбогували се двамата и ромът весело поел обратно. По обяд стигнал до яловата круша. Предал й божията заръка и ето че корените й изтикали пред пътника пълна делва с жълтици. Като прибрал парите си, добрият ром погледнал нагоре и какво да види: клоните на крушата пращяли от плодове. Разквасил Прахалея напуканите си от жажда устни и пак потеглил към дома си.

Вървял, вървял и привечер стигнал при деветимата братя. Предал и на тях думите на Господ и те изкопали деветте товара с жълтици. Сетне ги натоварили на девет мулета и изпратили спасителя си по живо и по здраво.

Завърнал се Прахалея у дома си с девет мулешки товара и торба, пълна с жълтици. Деветте товара раздал на бедните си братя, а за себе си оставил торбата, че да му се намират парици за черни дни. Така добрият ром се отблагодарил на Господ за добрината му и дълго, дълго се радвал на земните си дни. А скъперникът Барвалея се разболял от завист и си отишъл от този свят без никого да ощастливи.

И аз бях там, всичко видях и поуката за себе си оставих.

=======================================================

► Прахалея (ром.) – Прашния

Барвалея (ром.) – Богатия

Големея се – възгордявам се, отнасям се пренебрежително към останалите

яловица (бичхавутни) – безплодна

разквасил – натопил, напоил

Как е постъпил ромът спрямо деветимата братя и крушата? Подкрепете с изречения от текста.

Защо раздал деветте мулешки товара с жълтици на бедните си братя?

Защо богатият му брат си отишъл от този свят без никого да ощастливи?

Живял някога един стар човек. Всеки ден той ходел в гората да сече дърва, носел ги на гръб и ги продавал. Така издържал челядта си.

Веднъж дърваря взел въжето си и тръгнал за гората. Стигнал до стария кладенец, отбил се да си отдъхне, седнал и въздъхнал:

– Ох!

Но щом изрекъл тая дума, от кладенеца изскочил старец с бяла брада до коленете.

– Защо ме викаш? – попитал старецът.

Дърварят се уплашил:

– Не съм те викал.

– Как да не си ме викал. Щом седна ти извика „Ох!“, а това ми е името.

– Тежък ми е животът, затуй пъшкам и охкам – отвърнал дърварят. – С дърварството изкарвам малко и цялото ми домочадие гладува.

– Почакай тук! – рекъл старецът, метнал се на геранилото и влязъл в кладенеца.

Подир малко брадата му се показала пак. С двете си ръце той стискал една нищо и никаква дървена софра за ядене. Подал я на сиромаха и рекъл:

– Слушай, побратиме! Подарявам ти тази софричка. Тя не е като другите. Щом й кажеш: „Софричке, гледай си работата!“ – и тя ще ти се отплати.

ВЪЛШЕБНИ И ЛЕГЕНДАРНИ ПРИКАЗКИ

Момчето и великанът Ох

Тази приказка ни разказа Юсеин Яшаров (Кирчето), хорохане-рома, на 67 години от с. Кардам, Поповско.

Живял едно време един беден човек. Толкова бил беден, че не можел да си изкара хляба. Имал един син. И като отраснал синът му, решил да го даде при някой богат човек за чирак. Тръгнали двамата. Вървели, вървели и се уморили много. Седнали край един геран и от умора бащата изохкал:

– Ох, ох!

Добре, ама Ох се казвал и великанът, който живеел в герана. Великанът, като си чул името, веднага излязъл.

– Защо ме викаш? – попитал той.

– Аз не съм викал тебе! – отговорил уплашен бащата. – Аз виках само “Ох, уморих се”.

– Че от какво си се уморил толкова? Къде си тръгнал?

– Търся на това момче място чирак да стане.

– За колко пари?

– За една шепа жълтици.

Великанът му дал две шепи жълтици. Взел момчето и скочили в герана, отишли на другия свят. Там живеел великанът, в голяма къща с голям имот. Имал и една дъщеря. Като видяла тя момчето, много го харесала. И щом великанът се уморил и отишъл да си легне, дъщерята отишла при момчето и му рекла:

– Момче, какво търсиш тука? Защо дойде чирак? Баща ми ще те учи на магии, но когато те научи, ще те изяде! Затова, когато те пита “Научи ли това, което ти предадох?”, ще му отговаряш “Нищо не знам!”. Ако кажеш, че знаеш, ще те заколи!

Така заживяло момчето при великана. Всеки ден той го учел на магии и понеже то било умно – скоро научило много неща. Но помнело думите на великанската дъщеря и винаги казвало:

– Нищо не съм научил още, нищо не знам!

Минало много време. Веднъж, когато великанът спял, дошла дъщерята и рекла:

– Момче, ти нали научи всички магии? Баща ми вече не ти вярва, че нищо не знаеш и скоро ще те изяде. Затова ще ти отворя портите, а ти бягай!

Така момъкът избягал от великанската къща, върнал се на горния свят и се прибрал при баща си.

– Тате, – казал, – виждам, че си все още много беден, но ще ти помогна. Утре в Попово има пазар. Ще стана един голям коч. Ти ме продай, но няма да ме продаваш с този вълшебен юлар! Юларът вкъщи ще върнеш!

И нали било научил магиите момчето станало голям, хубав коч. Баща му го взел, завел го на пазара. Харесали го купувачите, наобиколили го. Взели да наддават. Купил го един богат селянин за много пари. Но през нощта, момъкът пак се превърнал от коч в човек и се върнал в къщата на баща си. На другия ден момчето се превърнало в най-хубавия кон и баща му скъпо го продал.

И тъй много пъти. Но научил се великанът и се досетил, че това е момчето. Решил веднага да отиде да го намери.

На другия ден пак имало пазар.

– Тате – казало момчето, – утре ще стана една крава. Но ялова, да ме вземат богаташите за клане.

Започнали търговците да наддават за кравата. Дошъл великанът.

– Кажи ми колко пари искаш за тази крава? – рекъл той.

– Две шепи жълтици! – отговорил бащата.

– Четири шепи ще ти дам! Но ми дай юлара!

Като чул за толкова много пари, бащата съвсем забравил заръката на сина си и го продал с юлара. А великанът си тръгнал бързо, върнал се в долния свят, вързал кравата на един дирек и викнал на дъщеря си:

– Виж, дъще, тази яловата крава съм я купил от пазара да я коля! Сега ще полегна малко, а ти подготви ножове и топла вода!

– Добре, тате, – отвърнала дъщерята, но веднага разбрала, че кравата е момчето.

Отишъл великанът да си легне, а тя се приближила към завързаната крава и рекла:

– Момче, ще се направя, че уж си ме ударил с рогата си, а ти бягай, че баща ми ме кара ножовете да намеря да те колим.

И махнала юлара от врата на кравата. Побягнал момъкът, а подир него хукнал великанът. И понеже великанът бягал бързо, а кравата – бавно, почти я настигнал. Тогава момъкът се превърнал в кокошка и пак избягал надалеч. Но великанът се превърнал в лисица и настигнал кокошката. Момъкът се превърнал в птиче, което литнало в небето, а великанът хвърлил просо и птичето кацнало да кълве.

Като видяла това великанската дъщеря разбрала, че баща и ще убие момчето, направила магия, хвърлила огън от устата си и изгорила великана. След това с момъка се оженили и заживели щастливи и доволни.

► чирак (чирáки, хъзмекяри) – прислужник

геран (ханик) – дълбок кладенец

коч (кочóс) – овен

юлар (хамути) – това, което се слага на главата на животното, за да се води

ялова (бибиянутни, бичшавали) – тази, която не може да ражда

s Кои приказки са вълшебни? Възможно ли е в истинския живот човек да се превърне в животно?

Припомнете си в кои други приказки героите се превръщат в животни?

Справедливо ли е наказан великанът? Обяснете защо!

Опишете добродетелите, с които е надарено момчето!

Превърнете пряката реч в непряка! Какви промени настъпват в изреченията?

–

 

Това е румънска народна приказка, преразказана от Николай П.Тодоров, преработена от Теодора Крумова.

Намерила си веднъж враната сиренце. Стиснала го здраво в човката си и се настанила върху едно дърво. Тъкмо се готвела да го похапне, когато под дървото се настанила лукавата Лиса. Видяла тя сиренцето и решила с хитрост да го отмъкне. Започнала да омайва враната:

– Чувам, врано, че хубаво си пеела, но се чудя истина ли е, не е ли?

– Гр-р-р – изграчила доволно враната със затворена човка.

– Казват, врано, хубаво си пеела. Изпей ми една песен да се убедя и аз самата!

– Гр-р-р – изграчила пак враната без да си отваря човката.

– Май са се излъгали другите – не се отказвала хитрата лисица – сигурно толкова грозно пееш, че не смееш даже да си отвориш устата.

Не се сдържала повече враната. Отворила човка да гракне и сиренцето паднало право в отворената уста на Лиса. Разбрала грешката си враната, но било вече късно.

Започнала да мисли как да отмъсти на Лиса, че не само я излъгала, ами я направила за смях пред цялата гора. Не щеш ли видяла тя, че по пътя се задава селянин с пълна каруца с негасена вар. Бучките толкова приличали на сирене, че враната веднага измислила как да отмъсти на Лиса. Взела в човката си една бучка вар и литнала да търси Лиса. Кацнала враната на един клон близо до нея като се престорила, че не вижда крадлата и уж се приготвила да си похапне сиренце.

Разбира се, Лисана веднага съзряла враната и лигите й потекли. Без да губи време тя се присламчила под дървото и започнала с меден глас да хитрува:

– Добър де, о царице перната! Колко си красива – перушината ти е тъмна като безлунна нощ и на гордата ти глава само корона липсва.

– Г-р-р-р… – отговорила враната без да изпуска бучката от човката си.

– Ти си смела и умна, намираш си храна и в люти зими. И не бягаш страхливо от студа като други птици през гори и планини чак в топлите страни…

– Г-р-р-р… Г-р-р-р… – обадила се пак враната без да си отваря човката.

– Ах, колко жалко е само дето си няма. Какви ли чудни песни би ни пяла! Много жалко, много жалко!…

И Лисна се престорила, че си отива, навела глава, подвила опашка и се обърнала, ала с едното око зорко следяла какво ще стори враната. И ето, враната се размърдала неспокойно, отворила човка:

– Гра-гра-гра!… Не съм няма!…

Още недоизрекла и бучката вар паднала в отворената уста на Лисана. Крадлата я глътнала на часа, ала изведнъж усетила, че нещо я парнало отвътре. Почнала тя да скимти, да се присвива и трепери. А враната продължила шеговито:

– Зная аз да говоря и да пея. Може би не толкова хубаво колкото славея или чучулигата, ала чини ми се, че ще съм малко по-умна от тях, пък и от теб… Ама какво ти става? Защо трепериш и се гърчиш? И къде е моето сиренце?…

– Ъъх, ъхх! Изядох го аз… И защото го глътнах изведнъж, присви ме, запари ми стомаха и хълцам…

– Ах ти, лакома измамнице! Иди на близкото поточе, пийни си студена водица, ще ти мине.

Послушала я Лисана. Едва-едва се завлякла до поточето. Ала щом залокала вода, в стомаха й още по-силен огън се разгорял. Почнала да се надува, да се оригва, а от муцуната й заизлизали дим и бяла пяна. Затръшкала се тя, запъшкала и се хвърлила във водата, та дано се разхлади. Нагълтала се Лисана с толкова вода, че накрая се удавила.

Така враната успяла да си отмъсти на Лиса задето я измамила.

► лукав (пхирнó) – хитър

люта зима (шудрó евент, шилалó евент) – сурова и студена зима

омайва (шукáр хоратинлá)– очарова с приказки

отмъсти (ка икалáв мангé, иканлá пи холú) – връща си на някого за стореното зло

присламчила – присъединява се незабелязано с някаква умисъл

скимти (ровéла) – издава глас, плаче, хленчи

s Кои думи и изрази в текста доказват чертите на лисицата?

Враната в тази приказка е главен герои. Помислете за други приказки, където враната също е главен герой. По какво те си приличат и се различават? Каква е враната, какви качества притежава?

y Заградете представките в следните думи:

затръшкала, разхлади, запъшкала, измама, присви,

отговорила, настанила, отмъстила, отворила, изпия

y Открийте коя народна мъдрост е записана. Препишете я!

Х . .р о. т х и т . . о .с . н . д . х . т. р я

………………………………………………………..

(Групова работа) Живеят ли във вашия регион рудари? Попитайте ги чували ли са тази приказка?

Кон кротко бъшъла, нафълипъ ов на диклълъ – Да бе мирно седяло не би чудо видяло

 

Тази приказка ни разказа Юсеин Яшаров (Кирчето), хорохане-рома, на 67 години от с. Кардам, Поповско.

Имало едно време един дядо и една баба. Един ден дядото казал:

– Бабо, аз ще отида на лов днес.

Дядото имал една стара пушка. Взел я и отишъл той в гората. Спрял се до една чешма и не щещ ли, изскочили пред него един вълк и една мечка. Озърнал се той, но какво да прави – няма къде да се скрие, а побегне ли ще го стигнат. Извадил си той луличката – запалил я и запушил. Стояли вълкът и мечката, гледали го. По едно време се обадила мечката:

– Дядо, ти какво правиш тука?

– Ами какво да правя – ожаднях, дойдох вода да пийна и да си хапна малко.

– Хапни си дядо, хапни си, че и ние ще си хапнем от твоето месо – отвърнала мечката.

– Чакайте, недейте бърза – казал дядото. – Почакайте малко първо аз да се нахраня, пък след туй и вие.

Стоял дядото, гледал ги и се чудел какво да прави, че да се спаси. Накрая им рекъл:

– Знаете ли какво, малко да ми помогнете – ей туй дърво не мога да го сцепя с брадвичката – много е голямо. Аз ще го цепна малко, а вие ще си сложите лапите в цепнатото, за да го довърша.

Вълкът и мечката, нали били глупави, излъгали се, съгласили се. Сцепил дядото дървото, разтворил го, сложили си те лапите. Тогава дядото махнал брадвата, дървото се затворило и ги заклещило. Че като им взел дядото един сап, па като ги почнал тогава – пата-кюта, пата-кюта – налагал ги той, докато и двете животинки изплезили езици. Сложил ги дядото на каруцата и тръгнал да се прибира. Като наближил дома викнал на бабата:

– Отвори, бабо, портата, че кожух ти нося.

Отворила тя широко портата и що да види – отзад в каруцата мечи кожух носи дядото. Зарадвала са бабата, затичала се да го посрещне. Ушили си и двамата по едно кожухче от мечата кожа. И до днес още ги носят и им се радват.

► озърнал се (дикхляс пé ригá) – огледал се

лапите (о пирé, о вастá) – ръцете, китките на животните

s Как дядото се спасил от животните?

Каква хитрост е използвал, за да излъже мечката и вълка?

Защо животните повярвали на хитрината на стареца? Какви са те?

Къде точно в текста откривате думите, с които са описани животните?

r Свържете със стрелки съществителните и прилагателните имена?

Вълкът щастлива

Мечката хитър

старецът глупав

бабата голямо

дърво недосетлив

гладни

y Прочетете изреченията така, че в единия случай да звучат като въпросителни, в другия – възклицателни!

Ами какво да правя.

Какво правиш тук.

Годи къръла, о шоро цидъла – Мозъкът прави, а главата тегли