Чуй всички приказки

ПРЕДАНИЯ

Тази легенда е разказана от Кара Али, ром-мюсюлманин от село Севар, община Кубрат на Илия Атанасов. Публикувана е от Елена Марушиакова и Веселин Попов.

Веднъж, навремето, Азрет влязъл в една джамия да се моли, да прави намаз. Добре, ама докато се молел, срещу него изпълзяла една дебела змия, много голяма, ей такава дебела. И както той се кланял, тя се канела да го ухапе. Ама котката на Азрет видяла змията, скочила върху нея, ударила я с нокти и я убила.

Азрет видял всичко това. Разбрал, че котката му го е спасила от змията и рекъл: „Ти ме отърва, отърва ми живота. Затова ще направя така, че на гърба си да не падаш! Както и да те хвърлят, откъдето и да паднеш, все на краката си ще падаш! Няма да падаш като другите по гърба си!“

Оттогава котката пада само на четири крака, никога на гърба си.

Това е българска народна приказка, преразказана от Николай П.Тодоров

Това се случило преди много, много години. Тогава земята била плоска като тепсия и неприветна като пустиня: нямало нито планини, нито долини, нито морета, нито полета.Тогава нямало лято и зима, ден и нощ; слънцето и месечината се разхождали по небето ръка за ръка, а вълкът и агнето от една копаня ядели. Тогава всякакви неща ставали по света, каквито сега не стават…

Та по него време решил дядо Господ да си разтвори хазната, да раздаде на човешкия род всякакви земни блага. Повикал народите и всички дошли. Само американците ги нямало, защото Колумб още не бил открил Америка. Наредили се народите на опашка пред Божия престол: най-напред застанали англичаните, защото те се смятали за най-богатите, най-силните, най-мъдрите – във всичко най…най! Пък на края на опашката се гушели българите – те винаги били такива срамежливи, търпеливи и вярвали, че Дядо Боже, който всичко може, и за тях ще е помислил.

И ето, почнал Създателят да раздава голямото имане: дал на англичаните моретата, на руснаците – полетата, на шведите – горите, на швейцарците – планините, на финландците – езерата… Давал и раздавал Дядо Господ с пълни шепи. А дяволът (анатема му!), който се навъртал наоколо, нали си е дявол – не може мирно да стои, все лукавщини крои – от всички дарове си отчупвал скришом най-хубавото парченце и си го пъхал в пазвата.

Извървели се народите, всеки си отнесъл своя пай. Дошъл накрай ред на българите. Бръкнал Господ в торбата, извадил си празна ръката.

– Брей, каква ще да е тая работа?! Уж всичко бях строго пресметнал, пък то… – почудил се той и се заозъртал.

Гледа Всевишният, дявола го няма. Сетил се кой му е разбъркал сметките и поръчал на един ангел:

– Иди и доведи рогатия!

Политнал божият ратай нагоре-надолу, тук-там, намерил най-сетне нечестивеца: спотаил се бил зад един тъмен облак и тъкмо си гледал в пазвата – броил си краденото. Хванал го ангелът за козето ухо, отвел го при Дядо Господ.

– Ти бре, пакостнико, какво си сторил? – сгълчал го старецът.

А дяволът – ни лук ял, ни лук мирисал, отвърнал:

– Нищо лошо не съм сторил.

– Откраднал си пая на българите.

– Не съм, бога ми! – почнал лукавият да се кръсти с кривите си пръсти без да му трепне клепачът.

– Я го претърси! – заповядал Господ на Архангел Михаил.

Бръкнал ангелът в пазвата на дявола, заизваждал оттам покрити с вечен сняг планини, тучни равнини, тъмни гори, пенливи реки, синьо море – всичкото от хубаво по-хубаво. Дял ги Дядо Господ на българите и те си тръгнали доволни и предоволни.

Затуй в нашата малка земя са се събрали толкова най-различни хубости.

► тепсия – широка плоска тава

копаня – чиния, паничка от дърво

хазна – място, където се държат всички пари и съкровища

пай – парче, дял

Тази ромска приказка е записана от Йосиф Нунев

Веднъж, много, много отдавна, когато Господ още ходел по земята, той тръгнал да раздава орисия. Минал през едно племе – благословил го, минал през друго – благословил и него, и така обиколил всички племена. Едни орисал с търговия, други орисал със занаяти, трети – скотовъдци направил, четвърти – войни да водят. Така всяко племе било надарено с нещо, с което да се препитава и да се различава от другите. Само племето на ромите не било още орисано.

Тръгнал Господ да ги търси, а те впрегнали конете, натоварили каруците си с децата и покъщнината и побегнали да се скрият. Добре, ама от Господ можеш ли да се скриеш?! Ядосал се той и тръгнал да ги догони. Вече почти ги настигал при един мост, когато те решили да го изплашат. Почернили си лицата, окъсали си дрехите, скрили се под моста и зачакали.

Когато Господ наближил, те изскочили и се спуснали към него. Той ги поогледал, поогледал, па им рекъл:

– Орисвам ви вечно да се скитате, лицата ви да бъдат черни, дрехите ви – все окъсани и с вас всички хора по земята да плашат своите деца.

Така и до ден днешен ромите се скитат по земята. Лицата им са черни, дрехите им са окъсани и с тях всички народи по земята плашат своите деца.

=======================================================

► орисия – съдба

скитам – ходя от едно място на друго без цел; бродя

Защо ромите са с черни лица и окъсани дрехи?

Тази приказка ни разказа Съби Николов, на 58 г., дасикане рома от гр. Плевен

Имало едно време един цар. Веднъж той решил, че трябва да види как живеят неговите поданици – в мизерия или в охолство. Преоблякъл се като селянин и тръгнал по пътищата на царството си.

Стигнал до един град и както вървял по улицата, чул от близката работилница на ром-обущар тъжна песен, в която се повтаряло само едно и също изречение “Сам си запуших късмета, сам си запуших късмета!”

Влязъл царят при обущаря и го попитал що за песен е тази, която той пее.

– Не е песен, а самата истина! – отговорил ромът-обущар – Сънувах аз нощеска странен сън! Бях на небето и там съзрях хиляди чешми, а край тях стоеше хвърковат ангел. Поздравих го аз и го запитах: “Какви са тези чешми?”.

А ангелът ми отговори: “Това са чешмите на щастието на хората”.

Постоях малко и се помолих на ангела: “Ще ме заведеш ли да видя моята чешма?”.

“Може!”- съгласи се ангелът и ме поведе.

Вървяхме, вървяхме, най-подир стигнахме една, която едва-едва капеше.

“Това е твоята чешма”- каза ми ангелът.

Огледах се наоколо – всичките други чешми шуртят със силни струи! “А чии са тези, които така силно текат?” – запитах.

“Това са чешмите на богатите хора –отговори ми ангелът – Ето тази е на попа, шурти та се къса! А другата до нея, дето чак ще се пръсне, е на чорбаджията! Върви им късметът, нали виждаш?”

И като ми каза това, ангелът си тръгна. Озърнах се наоколо – няма никой! “Абе я да взема – рекох си – да бръкна с пръст в канелката на моята чешма, че да я поотпуша! Току-виж съм си пооправил късмета!”. Така и направих – но вместо да я отпуша, тя съвсем секна! Сам си запуших късмета!

Теб може и лъжа да ти се струва тази работа, пътниче, но допреди да сънувам този сън, все имах по един-двама клиенти на ден. Само че откак го сънувах, никой не се е отбивал и децата ще трябва да гладуват. Но сам съм си виновен – запуших си късмета!

Царят слушал, пък решил да провери дали е истина това, което казва обущарят. Наредил той на своите войници да занесат на обущаря една пита, да я напълнят с жълтици и да кажат, че царят праща този хляб за децата на рома.

Като получил от войниците питата обущарят тръгнал да се прибира, но пътьом се отбил при хоремагчията и решил да даде на него питата.

– Много бял и хубав е този хляб, – рекъл си ромът – но е малко! По-добре да взема от кръчмаря чер хляб, само че два пъти повече! Само така ще нахраня всичките си деца!

Кръчмарят като видял хубавата пита, дал веднага хляб на сиромаха.

На другия ден минал пак царят да види дали са изпълнили заръката му и се изненадал като чул същата песен.

Тогава царят наредил на гавазите си да сложат кесия с жълтици на моста, по който се прибирал всяка вечер ромът.

На вечерта обущарят си тръгнал и стигнал до моста, спрял се и си рекъл:

– Аз толкова години минавам по този мост, я да проверя мога ли този път да мина със затворени очи.

Затворил очи и преминал, а гавазите взели обратно златото и отишли да кажат на царя.

На другия ден царят отишъл при обущаря и му рекъл:

– Ей човече, наистина ти сам си си запушил късмета!

Отишъл след това при кръчмаря и го запитал дали е взел питата. Хоремагчията се уплашил от царя, признал си стореното:

– Простете, Ваше Величество! Знаех, че е дар от вас, но я взех и задържах жълтиците! Веднага ще ви я върна!

– Не на мен, – отговорил му царят – а на обущаря я занеси!

На другия ден край обущарницата на бедния ром не се чувала тъжната песен “Сам си запуших късмета”.

– Какво е станало с теб, човече?- попитал го царят. – Вече не пееш за лошия си късмет.

– Няма да повярваш, пътниче, – отвърнал му ромът, който така и не се досещал, че това е царят – но вчера се сънувах на същото място – при чешмите. Само че този път моята чешма шуртеше силно. И тъкмо се събудих – чувам, че ми вика кръчмарят. Носи ми две кесии с жълтици. Тъй и не ми обясни защо ми ги даде. Но сънят пак се сбъдна!

========================================================

► хвърковат (урял) – хвърчи във въздуха

шуртят (тхавден) – силно текат

канелка – чучур на бъчва или каца

секна (ачшило) – прекъсна

гавази – пазачи

Тази приказка ни разказа Славка Янакиева, когато беше на 19 години. Тя е научила приказката от баба си Фиданка от град Стражица.

Живял някога в далечна страна един беден, но много добър ром. Той и съпругата му били толкова добри и благородни, че в цялата околия ги познавали. Кой от каквото имал нужда, винаги се обръщал към тях – за съвет, за някаква подкрепа и те винаги помагали с каквото могат.

Само един съсед не ги обичал, завиждал им. Той винаги се стремял да напакости, да ги наклевети пред другите, но не успявал, защото всички виждали, че те са добри и нямат лоши страни.

Един ден добрият ром отишъл в гората да сече дърва и застанал пред едно голямо старо дърво. Но му дожаляло и си казал:

– Това дърво е расло тук десетки години. Няма да го отсека аз, толкова други дървета има наоколо!

И взел да сече друго дърво. През това време задухал силен вятър. Вдигнала се голяма буря и старото дърво се катурнало. И какво да види човекът – под катурнатото дърво имало една голяма делва с жълтици. Ромът погледнал и си казал:

– Ако тези пари са мои, те сами ще дойдат при мене. Ако не са мои, нека Бог ги даде на този, за когото са предназначени.

И си тръгнал.

Върнал се вкъщи, разказал на жена си какво е станало. Ядосала се тя:

– Как можа да не вземеш парите, мъжо! Ти си ги намерил, не си ги крал! Как искаш сами да дойдат до вкъщи?

Но мъжът седнал пред печката, запалил си лулата и запушил спокойно.

– Когато Господ е решил нещо да стане, то винаги става! – казал той на жена си.

През същия ден лошият съсед тръгнал да следи рома. И когато добрият човекът бил в гората, съседът му също бил там. Спотайвал се и го наблюдавал, като търсел сгоден момент да му напакости.

Когато си тръгнал добрият човек, лошият му съсед отишъл при мястото, където било старото дърво и какво да види – цял рояк от оси. Жълтиците се били превърнали в оси.

– Ех, че късмет извадих! – зарадвал се съседът. – Сега ще взема тези оси, ще ги напълня и ще отида да ги пусна през комина на моя съсед! Дано да го изядат и да умре!

Взел той, събрал ги, напълнил ги и отишъл в къщата на добрия ром. Качил се на покрива и почнал да ги пуска през комина. Тe жужали, жужали, но като стигали до пода осите се превръщали в жълтици. Тогава добрият ром казал на жена си:

– Жено, аз какво ти казах! Ако било писано тези пари да са наши, те сами ще си дойдат. Ето, погледни, парите дойдоха!

Жената толкова се зарадвала, че надала олелия. Съседът отгоре помислил, че това са отчаяни писъци и щастлив се прибрал в дома си.

На сутринта лошият съсед очаквал, че ще има погребение, ще има плач и олелия… Но какво да види – добрият ром излязъл с усмивка навън и започнал да си върши обичайната работа.

– Ха, вие не сте ли мъртви? – запитал съседът. – Нощес чух голяма олелия във вашата къща!

– Не сме мъртви, съседе, не се безпокой! – рекъл ромът и разказал как намерил дървото, как намерил жълтиците и как те сами дошли при него. Съседът разбрал как стои работата, позеленял от яд и умял. А добрият ром си направил голяма къща, събрал децата си, живели те щастливо и винаги помагал на сиромасите.

========================================================

► наклевети (каляргяс лескоро алав) – набеди някого

напакости (кергяс кханилипе) – причинява пакост, беда

спотайва се (гаравел пес) – крие се, мълчи

олелия (чингар) – шум с викове, крясъци

сиромаси (чоре мануша) – бедни хора

Тази приказка ни разказа Славчо Гуров, кошничар, на 64 години от гр. Шумен.

Имало едно време един овчар, ром и се казвал Яшар. Той имал жена и дете, но били крайно бедни. Всеки ден бедният човек отивал да пасе овцете. Пътят на края на селото се разделял на две, но никой не тръгвал по десния път, защото по него витаела нечиста сила. Всеки ден овчарят също поемал по левия друм. Дотегнало му обаче на човека от немотията и си рекъл един ден:

– Аз толкова години все на ляво отивам и досега от немотията не съм прокопсал, ами я да взема днес да тръгна по другия път – белким ми излезе късметът.

Речено-сторено. Подкарал ромът стотината овце и не щеш ли стигнал до голямо хубаво пасище. Зарадвал се човекът, че е намерил добро пасище и засвирил от радост. А той свирел много хубаво. Чула го една змия и се приближила до него. Проговорила му с човешки глас:

– Ти – казала тя, – ме събуди с твоето хубаво свирене. Хайде да се побратимим с теб.

Ромът се съгласил и те се побратимили. Дала му змията много злато в знак на тяхното приятелство.

– Като имаш нужда – идвай тук. Каквото желание имаш, аз ще го изпълня, че и пари ще ти давам. Това, което става обаче – рекла змията – на никой няма да казваш. Между нас да си остане.

На втория ден решил пак да отиде ромът и да провери дали змията ще изпълни обещанието си. Отишъл той и започнал да свири. Дошла змията и му дала три жълтици. И така всеки ден – отивал овчарят и засвирвал, а змията му давала по три жълтици. Започнал Яшар да се замогва с парите от змията – къщичката си стегнал, взел багаж, започнал да живее човешки. На масата му се появили и хапване, и пийване. Синът му вече не ходел гладен и гол.

Жената на Яшар обаче не била като него. Тя била алчна и злобна. Един ден тя го попитала:

– Абе, ти един нищо и никакъв ром, откъде вземаш тези пари? Ние станахме толкова богати!

– О, моля те, жено, само за това недей ме пита!

Но тя не го оставила на мира. Отивал той на работа, връщал се, а оная все се карала, мира не му давала: „Не, ще ми кажеш.“

Минали така дни, седмици, месеци, а те все се карали.

Накрая той не издържал – казал й:

– Побратимих се с една змия – разказал й цялата история.

– Абе ти луд ли си – защо не убиеш тази змия, че да й вземеш всичките жълтици и да станем още по-богати.

Яшар нали бил много добър, казал й:

– Недей бе, жено, какво ти е сторила змията? Не мога да я убия така!

– Не, ще можеш, ще я убиеш!

Вдигнал ръце Яшар, примирил се. Отишъл на пасището, засвирил, излязла змията. Посегнал той с тоягата си, замахнал да я удари, но успял само да й скъса опашката. Избягала змията, скрила се. Върнал се Яшар вкъщи обаче пари вече нямало. Отчаял се човекът, заплакал, но нямало какво да прави. Започнал да продава каквото бил купил с парите на змията. Върнал се пак на същия хал, станал си пак същия бедняк.

Един ден, решил той срам-не срам да се помоли на змията. Отишъл на пасището и засвирил. Явила се змията. Казал й Яшар:

– Хайде пак да бъдем побратими, пак да си помагаме един на друг.

– Аз нали ти казах на никого да не казваш – и на жена си даже да не казваш. Добре, ще направя едно изключение, но искам да доведеш единствения си син да го помилвам малко. Тогава ще бъдем побратими.

Отишъл си той с радост и се върнал със сина си. Докато го видяла змията ухапала го и момчето умряло. Отчаял се Яшар, заплакал. Върнал се вкъщи, но жена му като видяла, че детето е умряло, спукало й се от мъка сърцето. Останал човекът сам-самичък на този свят. Минало се доста време. Никаква надежда не останала за него. Отишъл пак при змията:

– Моля ти се, нека пак да бъдем приятели!

– Сетиш ли се за сина си ще си спомняш, че той е умрял, защото аз съм го ухапала. Погледна ли аз опашката си, ще се сещам, че я няма, защото ти я откъсна. Ти ще ме мразиш, а аз ще мразя теб. Никога повече няма да можем да бъдем побратими!

====================================================

► дотегнало му (ало леске жи ки кор) – омръзнало му

немотия (чорипе) – бедност

побратимили (керде пхралипе) – станали близки като братя

хал – положение

алчност – жажда и ненаситност за злато или пари

нещастен (бибахтало) – човек, който страда

справедлив (какутни, пакивали) – честен човек, който държи на правдата

коварна (билачши) – лоша, зла

Тази приказка ни разказа Шериф Яшаров,от миллета в с. Ресен

Имало едно време един беден човек. Той имал много деца, голямо семейство. Бил толкова беден, че през деня едва изкарвал пари за хляб. Професията му била да плете въжета. Плетял при един богаташ и оня му давал пари колкото за един хляб. Мечтата му била да си отвори дюкянче за плетене на въжета, защото неговите въжета били най-хубавите и конкурирали другите.

Веднъж, както си правел въжета, край него минали двама приятели. Като го видели попитали го как живее, какво прави.

– Как да живея! Работя от сутрин до вечер, а едва изкарвам за прехрана, камо ли да спестя, та да си направи работилница за въжета.

Двамата приятели били богати и решили да му помогнат:

– Абе защо не му помогнем на тоя човек. – казали си те. – Я да се върнем и да му дадем една кесия жълтици – да си купи материал за въжета и да си направи работилница. Може да забогатее…

Върнали се те, дали му една кесия с жълтици и му казали:

– Слушай, човече, вземи тези жълтици, купи си материали, въжета, продай ги и се замогни – да можеш да изкарваш пари, да не живееш в нищета и да храниш семейството си.

Взел той кесията с жълтиците, благодарил им и се зачудил къде да ги скрие. Взел, че ги скрил в чалмата си. Като свършил, тръгнал си по пътя за вкъщи. На сутринта отделил една жълтица, сложил останалите в чалмата и тръгнал към пазара да си купува материали за въжета. Добре ама, спуснал се един орел и хоп, взел чалмата от главата му. С чалмата отишли и жълтиците. Викал той след орела, викал, ама файда никаква. Какво да прави човекът – върнал се вкъщи и отишъл пак при чорбаджията да му работи.

Минало се време и двамата приятели казали:

– Хайде сега да видим какво направи нашият приятел. Ех сега с тези жълтици може да си е направил работилница и да се е замогнал…

Добре, ама както вървели по пътя, намерили едно топче олово. Единият казал:

– Това е късмет. На пътя щом съм го намерил – късмет е. Я да си го сложа аз в джоба, че може да потрябва.

Стигнали те до човека. Гледат къщурката му все такава схлупена. А той – пак бос, с дочените дрехи плете въжета за богатите:

– Какво направи? Защо не правиш въжетата за тебе? Къде ти е стоката, работилницата?

– Остави се. Нали съм си беден – на беден кога му е вървяло. Взех една жълтица, а останалите ги скатах в чалмата си. На сутринта тръгнах за пазара, ама се спусна един орел – грабна чалмата и я отнесе.

– Брей, – казали хората, – този човек дали ни лъже?

Казали му:

– Повече пари няма да видиш.

Тъкмо си тръгвали, когато онзи приятел, дето вярвал в късмета, казал:

– Днес като идвахме намерих едно парче олово. Я да ти го дам – може да ти помогне с нещо. То е късмет – може да ти помогне.

Оставили му топчето с олово и тръгнали. Другият приятел казал:

– За какво му остави това топче олово? Той с цяла кесия жълтици нищо не направи, че с това ли?

– Може пък да му проработи късметът.

Вървели, вървели и се разделили. Минало се време и двамата приятели пак се събрали. Казали си:

– Какво ли прави нашият човек. Я да отидем да го видим.

Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали до схлупената къщурка. Почукали на врата – нямало никой. Излезли съседите. Попитали ги двамата приятелите:

– Търсим този, дето плетеше въжета.

– О, той отдавна се изсели оттук.

– Как се изсели? Къде отиде?

– Той стана много богат. Взе си хубава къща и се премести в хубавия богаташки квартал.

Започнали двамата да се чудят и маят. Тръгнали те да го търсят в богаташкия квартал и накрая го намерили.

– Абе, Асане, какво стана с теб? Цяла кесия с жълтици ти давахме ти не забогатя, а сега?

– Какво да ви кажа, мили приятели. Нали ми дадохте онова топче олово. Аз имах една скъсана стара мрежа, едно серкме. Сложих оловното топче там. Заших скъсаното. Отидох със серкмето в морето, хвърлих мрежата и какво да видя – много риба вътре – пълно с риба. Напълних си чувалчето, отидох вкъщи и намерих в една риба един голям пръстен със скъпоценен камък. Отидох и го продадох на златарите. Той струваше много пари. Върнах се, купих си материали, купих си къща и си направих работилница. Сега произвеждам най-хубавите въжета. В целия град само моите въжета търсят – най-хубави и най-евтини.

Двамата приятели се заинтригували много от историята. А Асан, понеже видял, че не му вярват, им казал:

– Приятели, хайде да отидем и да потърсим какво е станало с онези жълтици, които ми дадохте. Хайде да отидем да намерим онзи орел, който ми задигна чалмата.

Качили се те високо в планината. Вървели, вървели, стигнали чак горе в планината, където орелът си бил направил гнездо за малките орленца. Като погледнали орелът бил направил чалмата на гнездо и излюпил орленцата си там.

– Хайде да проверим бързо дали жълтиците са още там преди орлицата да се е върнала – казал въжарят.

Бръкнали – какво да видят – жълтиците там. Преброили ги – 99. И тогава двамата приятели казали:

– Ти, Асане, си честен човек. Доказа, че е така.

Тогава онзи приятел, който намерил оловото, казал:

– Виждате ли, приятели, не са важни парите, а късметът. Колко пари му давахме на този човек – не забогатя, а забогатя от онова парче олово, дето го намерих на пътя.

========================================================

► кесия (киси) – торбичка за пари

файда – полза

схлупени (пхагярдé) – западнали, недостроени

Тази приказка ни разказа Славка Янакиева, когато беше на 19 години. Тя е научила приказката от баба си Фиданка от град Стражица.

Живели някога един мъж и една жена. Живеели скромно, но щастливо, били много чисти и спретнати хора. Имали една-едничка дъщеря.

Веднъж мъжът и жената казали на своето дете:

-Дъще, ние ще ходим на нивата да работим, а ти остани тука, сготви, изчисти и ни чакай да се приберем!

И тръгнали. Момичето било много трудолюбиво. То веднага се захванало за работа – измило, прибрало, изтупало и сготвило. Увлечена в шетнята, та много огладняла. Обаче обичаят в тази страна бил такъв – трябвало да се изчакат родителите, цялото семейство да се събере и едва тогава да се нахранят. Момичето знаело добре обичая и си казало:

-Ще чакам да дойдат майка ми и баща ми! Но съм много гладна, затова ще си сваря едно яйце!

Така и направила. Но в бързината глътнала жълтъка цял. Не могла да го преглътне и той заседнал в кривото и гърло. Тя се задавила и изпаднала в безсъзнание, а дишането и сърцето и спрели, сякаш е мъртва.

Настъпила вечерта. Дошли си от нивата майката и бащата. От далеч викали дъщеря си:

-Дъще, дъще!

Но никой не се обадил. Влезли вкъщи, огледали се – чисто, прибрано. И какво да видят на пода – паднала като мъртва дъщеря им. Започнали да я пръскат с вода, но нищо не помогнало.

-Дъщеря ни умра! Хора, дъщеря ни умря! – взели да плачат нещастните родители

На другия ден направили голямо и тъжно погребение – разделяли се с единственото си чедо. Обичаят в тази страна бил, ако се погребва момиче, което не е женено да го обличат с булчинските му одежди. Облекли те дъщеря си в булчинските и одежди, сложили и един скъп наниз от жълтици, които цял живот спестявали за да ги подарят на сватбата на детето си. Обаче там на погребението имало трима мъже, които не били много близки на семейството. Гледали те и си казали:

-Вижте, вижте, какви жълтици има! Щом я погребат с тях, довечера ще отидем, ще изкопаем гроба и ще ги вземем! На нея и без това вече не и трябват!

Тръгнало цяло шествие – съседи, приятели. Погребали я те с плачове и със сълзи. А през нощта отишли тримата мъже, въоръжили се с лопати и лизгари да копаят. Изкопали те гроба, достигнали ковчега, вдигнали капака. Но нанизът от жълтици бил много стегнат и те го дръпнали силно, за да го откъснат. От удара момичето, което било живо, успяло да преглътне жълтъка. Преглътнала го тя и се събудила. Огледала се и викнала:

-Помощ, помощ!

Уплашили се до смърт крадците! Хукнали един през друг да бягат, като викали:

-Вампиряса, вампиряса!

Момичето се съвзело, разбрало какво се е случило и тръгнало към къщи. Почукало на вратата. Излязла майка и, като я видяла – припаднала от учудване и от радост. Показал се баща и – и той не можел да повярва на очите си!

-Дъще, какво стана? – заразпитвали родителите, като дошли на себе си -Как така умря и после се съживи?

Тя обяснила всичко. Тогава бащата казал:

-Лакомият човек винаги страда!

=======================================================

► шетня – вършене на домакинска работа

безсъзнание – състояние, при което човек е в несвяст

наниз – дребни предмети, през които е прекарана връв

Това е българска народна приказка, преразказана от Ангел Каралийчев. Същата приказка ни разказа и Симанка Атанасова от ромите-музиканти от с. Ивански, Шуменско.

Един младеж мечтаел да стане богат, да си намери хубава жена, да си купи бял кон, да отиде при нея, да я качи на коня… Мечтаел си той, но нямал пари – нали бедните все мечтаят да имат. Мечтанието е без пари. Събрал той една кошница с яйца, сложил кошницата на една пръчка, метнал я на рамо и тръгнал към пазара да ги продава. Вървял той по пътя и си приказвал:

– Ако продам сега тези яйца по 1 лев ще взема 100 лв., ако ги продам по два лева ще взема 200 лв. Ще ги продам по 2 лв. и ще взема 200 лв. Ще си купя един бял кон и ще отида на края на селото. Ще свирна на моята любима, ще я сложа на коня и ще я заведа у дома. Ще се оженим. След време тя ще зачене и ще си имаме малко детенце. Аз ще ходя на работа, а то ще расте вкъщи. Като се върна вечер от работа аз ще му кажа: „Ела, татовото, ела да те прегърна…“ Той забравил обаче, че държи пръчката. Казал „Ела, татовото…“, разперил ръце и съборил кошника с яйцата.

Зад него вървял един мъж. Нашият герой се обърнал, видял го и го попитал:

– Ти откога вървиш отзаде ми?

– Откогато почна да печелиш, до когато всичко загуби.

========================================================

s Каква е поуката от приказката?

Вие за какво си мечтаете?

Съставете изречения с наречията: призори, довечера, навреме

Ромска приказка авторизирана от Йосиф Нунев

Имало едно време едно много бедно ромски семейство. Задал се празник, а ромите нямали с какво да го посрещнат. Седнали и се замислили що да правят.

– Сетих се – извикал радостно мъжът. – Вечерта преди празника аз ще заудрям силно по масата, а ти ще завикаш колкото ти глас държи. Съседите ни ще чуят и ще довтасат да ни разтървават. След това ще ни поканят и на гости.

Речено-сторено. В празничната вечер мъжът заудрял силно по масата, а жена му се развикала колкото й глас държи.

Дочули разправията богатите съседи и веднага довтасали.

– Защо се карате бе, хора? – попитали ги те.

– Как да не се караме, съседе? – възмутено заобяснявал мъжът. – Дадох й последните си пари да пазарува за празника, а тя взела, че ги изгубила!

– Такава ли била работата! – усмихнал се добрият съсед и поканил ромите на гости.

Отишли у тях и яли и пили предоволно. Накрая съседката почерпила гостите с торта. Взели си всички от нея, но останало едно парче. Никой не посмял да посегне към него. Ромът се обърнал към жена си, хванал тепсията с ръце и жестоко се заканил:

– Ей така ще ти извия врата!

После тъй завъртял тепсията, че самотното парче застанало точно пред него. Взел го той и го изял.

Така бедните роми изкарали празника при богатите си съседи.

========================================================

► колай – начин на постъпване, за да се извърши дадена работа успешно

довтасат – пристигнат

възмутени – недоволни

тепсия – голям меден съд, в който се пече

С какви качества се характеризира главният герой – ромът?

С какви качества се характеризират съседите?

Мислите ли, че богатите съседи не са се досетили каква е била работата?

Как са постъпили те като са поканили бедните роми на гости?

Знаете ли какво означава „комшулук”?