Чуй всички приказки

 

Мойта люлка се люлее
чак до небесата горе.
Ако се засиля с нея,
на Венера ще съм скоро.
Ама после от Венера
има ли назад пътека?
Страх ме хваща. И треперя.
И се люшкам по-полека.

Събирам в гората листо след листо –
така да броя се научих до сто !

Но лист подир лист продължава да пада
и скоро ще знам да броя до хиляда !

А щом оголее последният клон,
ще знам да броя до цял милион !

Имало едно време един богат и стиснат селянин. През усиления летен сезон той наемал жетвари, косачи и други работници, които трябвало да отговарят на две условия – много да се трудят, а да искат малко пари. Скъперникът винаги дълго се пазарял и веднъж успял да намери надничар, съгласен за цял ден да получава само по една медна пара. Това бил здрав момък, с малко глуповат, но добродушен вид. Селянинът го завел у дома си, а на другата сутрин, след закуска, му казал: – Нивата, на която те пращаме, е много далече и няма как да се връщаш за обяд… – Ами дайте ми да се наобядвам сега! – прекъснал го момъкът. Зарадван селянинът си помислил: „Значи този глупчо ще работи чак до довечера без прекъсване”. И ненадейно му хрумнало: „Защо ли не му дадем и вечерята, че да работи без прекъсване до среднощ!?” Момъкът с апетит си изял обяда, след това вечерята, а когато налапал последния залък, селянинът го подканил: – Хайде сега тръгвай за нивата! – Къде? – учудил се работникът. – Кой ходи след вечеря на нивата? Хората щом се навечерят, лягат да спят. – Легнал и захъркал.

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“6003″]

В прекрасен дворец, на брега на океана, живеел Цар. Горкият бил загубил своята Царица при раждането на първородната им дъщеря принцеса Селина.

След този злощастен ден Царят не се отделял и за миг от своята малка дъщеричка Селина, тъй като нямало да може да понесе мъката, ако и на нея ѝ се случело нещо.

Една вечер, принцеса Селина попитала баща си:

– Тате, може ли утре на плажа, да не ме държиш за ръка?

– Малка си още.

– Моля те, тате, само за малко?

– Ще паднеш и ще се удариш.

– Но, тате, децата не искат да си играят с мен, като ме държиш за ръка.

– Казах ти, малка си още, обич моя.

Царят целунал рожбата си за лека нощ и заспал, но принцеса Селина се натъжила и почти цяла вечер плакала:

– Само ако можеше, поне за малко да си поиграя на воля с децата… – измъчвала се тя.

На следващия ден принцесата била болна и не можела да стане от леглото.

На по-следващия ден положението било същото.

Така изминала цяла седмица, през която температурата на малката Селина не искала да спадне, въпреки грижите на най-добрите лечители в царството.

По това време на небето, двете ангелчета Пинки и Вайлът си играели на криеница между облачетата.

– Сега ти се криеш! – извикал Пинки.

– Стига, не ми се играе повече! – отвърнал Вайлът.

– Защо?

– Защото е скучно да играем само двамата.

– Не е вярно! – разсърдил се Пинки.

– Вярно е!

В този момент се чул Божият глас:

– Не се карайте!

– Моля те, Боже, прати ни още едно другарче, за да ни е

по-весело. – замолил се Вайлът.

– Вайлът, чуй ме. Двама са малко, но трима са много! – отвърнал божият глас.

– Но само двамата ни е скучно! – продължавал да упорства Вайлът.

– На теб винаги нещо ти е криво! – извикал Пинки.

– Тогава няма да ти говоря повече! – засегнал се Вайлът.

– Дреме ми! – още по-ядосано извикал Пинки и отлетял.

– Вайлът, двама са малко, но трима са много! – повторил божият глас.

– Дрън, дрън, дрън… – присмял се Вайлът.

– Добре, така да бъде! – прокънтял божият глас и след малко, там долу на земята, болестта надвила малката принцеса Селина. Тя затворила очите си, а горкият Цар не спирал да я прегръща:

– Селина, събуди се! – викал той, но принцесата не отваряла очи, защото в този момент тя вече си играела с Пинки, между облачетата.

Най-накрая желанието на малката принцеса се сбъднало и тя не спирала да лудува на воля, с новия си приятел Пинки.

– Пинки, много бързо ме забрави! – ядосано креснал Вайлът на другата сутрин.

– Нали каза, че не искаш да си играеш с мен? Бил съм скучен. Кой е

скучният сега?! – наперено отвърнал Пинки и продължил да си играе с принцеса Селина.

Вайлът не казал нищо, просто излетял, а божият глас го попитал:

– Нали искаше да сте трима, защо плачеш?

– Защото останах без приятел.

– Така е, като не ме слушаш!

– Искам Пинки! – заплакало, още по-силно ангелчето.

– Добре, Вайлът, ще изпълня желанието ти, но само ако ми кажеш каква е поуката от всичко това?

– Двама са малко, но трима са много!

– Правилно! – отвърнал божият глас и в следващия миг принцеса Селина отворила очи в скута на баща си.

Усмивката на Царя грейнала, но за кратко.

– Тате, там в облачетата беше толкова забавно! Играехме си на воля, но теб те нямаше и ми домъчня…

– Аз съм виновен! – завайкал се Царят – Дъще, ти се разболя заради мен. За малко щях да те изгубя… Миличка, повече няма да те спирам за нищо! Обещавам!

– Значи няма да ме държиш за ръка когато сме на плажа?

– Да, няма!

– Благодаря ти, тате! – зарадвала се принцесата.

Най-после, всички били доволни. Принцеса Селина намерила куп нови приятели на плажа, а двете ангелчета Пинки и Вайлът станали по-задружни от всякога.

Годините отлитали. Принцеса Селина пораствала все повече и повече, докато

един ден тя се омъжила за красивия и смел принц Кодор.

Но въпреки, че живеели щастливо и доволно, малката рожба не се появявала в люлката им.

Не след дълго, хората в царството започнали да се тревожат, че нямало бъдещ наследник, а Принц Кодор и принцеса Селина, се поболели от мъка.

По това време, горе в небето, Вайлът търсел Пинки, от облаче на облаче.

– А, ето къде си бил! Знаеш ли колко те търсих?

– И защо ме търси? – отвърнал Пинки.

– Как защо? За да си играем.

– Вайлът, не ми се играе повече!

– Пинки, зашо не искаш да си играем?

– Защото ми стана мъчно за принцеса Селина. Беше толкова мила и

добра. Липсва ми!

В този момент се чул Божият глас:

– Искаш ли пак да я видиш?

– Да! – зарадвал се Пинки.

– Добре, ще те изпратя при нея, но ще я наричаш „мамо”! Съгласен ли си?

– Да, но какво е това „мамо”?

– Ще разбереш. – отвърнал божият глас, а Вайлът заплакал:

– Пинки, какво ще правя без теб?

– А кой е казал, че ще останеш без него? Ха-ха-ха… – засмял се божия глас и двете ангелчета се озовали в корема на принцеса Селина.

След девет месеца, когато тя най-после родила, Царят отишъл при нея.

– Дъще, сега трябва да си много по-отговорна, защото ще се грижиш и за мъжа си и за първата си рожба.

– Ха-ха-ха… – засмяла се принцесата.

– Какво смешно има? – попитал Царят.

– Тате, имам две рожби. В розовото кошче е Пинки, а в лилавото е Вайлът.

Когато ги видял, Царят онемял от щастие, но веднага след като се опомнил,

отново се притеснил за дъщеря си:

– Дъще, две рожби, два пъти повече радост, но и два пъти повече отговорности…

– Тате, престани да се тревожиш за мен, защото вече съм голяма и съм мама!

Край

Автор на приказката : Сергей Николов. Роден в Стара Загора на 19.11.1980 г.

 

Тази приказка е за Малечко Палечко. Но не за Малечко Палечко, който вие знаете, а за един Малечко Палечко с дълги черни коси и черни бадемови очи, които блестят върху жълтото му лице.
Защото този Малечко Палечко е японец и се нарича Исъмбоши, което на японски ще рече точно… Малечко Палечко!
Исъмбоши се родил малък, ама съвсем малък. И малък си останал. Един ден неговите родители го взели със себе си на полето и го настанили върху един дънер, като стократно му заръчали никак да не мърда. Той бил толкова малък, че можел лесно да се загуби зад някоя буца пръст. Исъмбоши всъщност бил много послушен и се възхищавал на хубавата околност, като пеел с тъничкото си гласче една песен, която сам си бил съчинил.
— Не е голям нашият Исъмбоши, но колко е умен! Същински поет! — си казвали родителите му с мъничко гордост, като продължавали усърдно работата си.
Но радостта на Исъмбоши отлетяла в миг и се сменила с тъга. Той забелязал как другите деца помагали на родителите си в полската работа. А той? Никога ли не ще бъде полезен на някого? Върнал се много натъжен в къщи, отишъл при дядо си и му казал:
— Добър ден, почитани дядо, аз бих искал да отида в града, да се уча и да стана голям човек. Дай ми, моля ти се, своето съгласие.
— Добре, синко, давам ти го. Но вземи със себе си таса, тези пръчици и това шило. Тасът ще бъде твоята лодка. Пръчиците твоите весла. Мушни шилото си в тази сламка. Едното ще ти е сабята, другото ножницата. Върви и боговете да те закрилят!
— Хиляди благодарности, дядо! — казал Исъмбоши. — Аз ще уча, ще стана силен, голям и прочут. Довиждане, дядо. Довиждане, татко, мамо!
Като стигнал до брега на реката, той пуснал таса по водата и скочил в него.
Така си плавал спокойно, докато не изскочила пред него една жаба.
— Ей ти, жаборано, пусни ме да мина!
— Ква! Ква! Ква!
— Отмести се. Не виждаш ли, че ми пречиш?
Но жабата се хванала за перваза на таса и почнала да го клати.
— Лоша, жаба! Ще ти дам да се разбереш! Аз съм малък, но много силен.
И той почнал да удря жабата с веслата си, докато тя, объркана, не пуснала плячката си.
След хиляди премеждия той пристигнал най-сетне в града и се стъписал:
„Какво гъмжило! Колко е голям този град! Колко е красив!“
Той не могъл да откъсне очи от една голяма пагода с трите й чудни покрива, подредени един над друг, която се подавала като голямо цвете от една черешова горичка. После се разходил из улиците на града, като внимавал много да не го стъпчат минувачите. Там имало големи карета, теглени от кротки биволи, много хора, облечени в красиви копринени кимона, и най-сетне много хубави къщи, които не били от глина като тяхната. Имало още много неща, които Исъмбоши не забелязал, тъй като паднала нощта. Така той се намерил сам на улицата. Хората се били прибрали, защото всяка вечер един жесток човекоядец се появявал в града. Всичките къщи били залостени и никой не искал да отвори на Исъмбоши.
„Спокойно!“ — рекъл си той, седнал край една врата и запял След малко вратата се пооткрехнала.
— Чие е това гласче? Кой пее? — запитало едно момиченце, което се появило в процепа.
— Това съм аз. Наричам се Исъмбоши. Дойдох в града да се уча и да стана голям и силен. Но не познавам никого и не знам накъде да се отправя. Посочи ми, моля ти се, мястото, където бих могъл да се уча.
— Колко си приветлив. Влез у дома. Ще се учим заедно.
С много благодарности Исъмбоши влязъл. Нагостили го чудесно, после отишъл да си легне. На сутринта намерил върху една ниска масичка всичко, което било необходимо за писане, и то според неговия ръст. Седнал на една възглавничка и както му показвало момиченцето, започнал да чертае с перото сложните знаци на японското писмо.
— Много добре!— казало момиченцето, учудено от бързината, с която Исъмбоши заучавал всичко — Хайде, за днес стига толкова. Трябва да си изморен.
— Не, не, искам още да уча трудни знаци… по-трудни… все по-трудни!
— Значи ти искаш да станеш най-ученият човек в Япония?
Така ден след ден те учели без почивка. Една сутрин решили да се разходят до храма.
Тръгнали радостни. Стигнали до голямата каменна стълба, която водела към храма, и Исъмбоши започнал да се изкачва по стъпалата, като подскачал нависоко.
— Внимавай! Тази стълба е опасна! — го предупреждавало момиченцето.
— Не, не. Аз съм силен. Хайде, идвай по-скоро!—отговарял Исъмбоши, който не знаел що е страх.— Ами ти защо се спираш постоянно?
— Гледам цъфналите череши. Виж колко са красиви.
— Но ти непрекъснато се спираш! — възразил той.
— Гледам онова птиченце. Виж колко е хубаво.
Изобщо то търсело различни причини, за да възпре своя малък другар да не изкачва толкова бързо стъпалата.
На върха на стълбата момиченцето въздъхнало облекчено, но веднага му спрял дъхът. То забелязало злия човекоядец!
Човекоядецът бил огромен, целият червен. Ноктите му били жълти шипове, два големи рога стърчели на главата му. Момиченцето се вцепенило от страх и изгубило съзнание.
А Исъмбоши? Е добре, Исъмбоши застанал разкрачен пред човекоядеца и се разсмял.
— Значи това си ти, човекоядецо? Колко си грозен! Какво смешно лице имаш! Ти си рогат като бивол! Ха! Ха! Ха! — И той се смеел из цяло гърло.
Представете си гнева на човекоядеца, към когото никой досега не бил се отнасял по този начин.
— Мушице! Аз ще те унищожа само с едно духване!
— Колко си зъл! — отвърнал Исъмбоши. Човекоядецът духнал. Но Исъмбоши бил скочил вече на върха на носа му и го бодял със сабицата си по очите и ноздрите. Човекоядецът се мъчел да го хване, но Исъмбоши се промушвал между пръстите му.
Той скачал на всички страни и човекоядецът сам си нанасял удари, които биха претрепали дори някой бивол.
— Олеле, олеле! Само да те пипна!… — ревял той с широко отворена уста.
Исъмбоши бързо влязъл в тази зейнала уста и се спуснал в стомаха на чудовището. С един замах на сабята си го разцепил и промушил търбуха на човекоядеца, който се строполясал мъртъв. Нашият приятел изскочил през цепката, която направил, и тупнал на земята.
Момиченцето се било свестило, дотичало, хванало последното дихание на великана и го хвърлило към Исъмбоши с думите:
„Исъмбоши, стани голям!“
Едва произнесло това, и Исъмбоши се превърнал в хубав момък.
— Аз съм голям, аз съм голям! — се провикнал той. — Аз не съм вече Исъмбоши.
— Наистина, ти не си вече Исъмбоши — казало момиченцето, плувнало в щастие. — Сега си голям, силен и начетен.
Жителите на града понесли тържествено нашия приятел и му дали званието Герой на града. Но при все че станал богат и прочут, той си останал скромен и продължил да се учи като другите смислени младежи. Оженил се за момиченцето, когато порасло, и дълги години живели заедно щастливи и почитани от всички.

За Нова година мама подари на Тошката две жълти вълнени ръкавички.  Те имаха само по едно пръстче, но бяха леки, пухкави и топлички.  За ръкавичките  мама разплете какината фланела, защото такава хубава прежда никъде не се намира.  Пустата мама!  Отгоре на ръкавичките извезала две кученца с червени конци.  Те не са живи, но досущ приличат на Страхилча.  Ще попитате: кой е този Страхилчо?  Той е истинско куче.  Живее в дървената колибка под ябълката и варди къщата.  От нищо не се бои.  Само нощем го е страх от тъмното и лае, без да има защо.  А е много хитър.  Толкова е хитър, че не може повече.  Ако си хвърлиш шапката на улицата, за един миг ще изтича, ще я захапе и ще ти я донесе.  И не я пуска на земята, а застава на задните си крака и ти я подава в ръцете.

–  Дръж, сине – рече мама и подаде ръкавичките на Тошката, – да ти топлят ръцете, когато идеш на пързалката, но гледай да не ги изгубиш, защото ти ги подарявам от сърце.

Сякаш не рече тъй мама, а му поръча:

–  Тръгвай, Тоше, на пързалката – да си загубиш ръкавичките!

И Тошката свърши тая работа.  Повлече шейничката си към Заешка могила, където е пързалката, спусна се три пъти като вихър надолу, но на четвъртия път шейната му се прекатури и той заби главата си в снега.  Измъкна се побелял от сняг, запъхтян, поотърси дрехите си и тъй като му стана студено, подири в джоба мамините ръкавички.  Извади едната, но другата я нямаше.  Захвана да я търси по цялата пързалка.  Никъде не можа да я намери.  Сякаш беше потънала в земята.  Буца заседна на гърлото му, когато повлече шейната си към дома.  През цялата вечер ходеше нацупен.  И новогодишната баница с късметите не му се услади.  Като си легна, дълго се въртя в леглото и не можа да заспи.  Мама нощес до втори петли си вади очите над тия ръкавички, а той изгуби едната още при първото си излизане!

Сега да видим къде е ръкавичката.

Тя се изтърси от джоба на Тошката, когато той обърна шейната и си заби главата в снега.  Леката ръкавичка хвръкна като птиченце и падна зад една трънка.  Потули се, затуй Тошката не можа да я намери.  Щом децата се разотидоха и пързалката опустя, от съседната горица изскочи Зайо Мустаков.  С пет-шест юнашки скока той се изкачи на могилката, погледна отвисоко селото, където трептяха много светлини като звезди, нападали на земята, и въздъхна:

–  Тая нощ всичките послушни деца ще получат подаръци, само за мене няма нищичко !

И Зайко вдигна предната си лапичка, за да си избърше окото.  Като го избърса, той се втренчи към трънката и видя, че там върху снега нещо се жълтее.  Заешкото му сърце радостно затупка.  Дали не е круша?  Бързо се втурна към ръкавичката.  Побутна я боязливо с крачето си, дори я обърна, но щом съзря извезаното кученце, отскочи три крачки назад.  Уплаши се, горкият, от кученцето, но то си кротуваше върху ръкавичката.

–  Добро кученце! – тихо си рече Зайко Мустаков. – Ще си го взема да ми варди къщурката.

И приближи пак към ръкавичката.  Но тъкмо когато посегна да я вземе, изневиделица изскочи Кума Лиса Кокошарска.

–  Не я пипай! – викна тя.

–  Защо?  –  обърна се слисан Зайко.

–  Защото само на мене прилича да нося ръкавички.  Най-напред ще си я надяна на едното краче, сетне на другото, сетне на третото…  Чудесна ръкавичка!

–  Я па тая! – накриво я изгледа Зайко Мустаков. – Махай се или ще натуткам кученцето да ти разкъса кожухчето!

Лиса Кокошарска се ядоса и се озъби на Зайка, но той не беше от страхливите.

–  Кра!  Кра!   Крадци! – размаха крила над трънката един гарван. –Тази ръкавичка е на Тошката!  Вие сте я откраднали.  Ей сега ще повикам Страхилча!

И гарванът хвръкна към село.

Откъм гората се зададе и глупавият Вълкан Вълканов.  Почна да ломоти:

–  Какво вие таковате тука?  А-а-а-а, ръкавичка сте намерили!  Тя ще бъде моя.  Защото съм най-силният звяр в гората.  Който посегне към нея, ще го разкъсам.

И Вълкан затрака със зъби, защото той можеше да работи само със зъбите си.

–  Моля ви се – довтаса и Катеринка Пухлева, – продайте ми тая ръкавичка!  Давам за нея два жълъда!

–  Я бягай оттука, че като река: ам! – само на катеричка ще ми станеш!  Какво таковаш и се навираш тука? – изръмжа Вълкан Вълканов и зина.

Тогава Катеринка изврещя, Кума Лиса Кокошарска затявка, Зайо Мустаков се засили и направи такъв скок, че прескочи цялата могила, но пак се върна.

Отдън гората затрополя самият Медун Мецанов.

–  Каква е тази дандания? – ревна той. – Защо ме събудихте посред нощ от зимния ми сън?  Кой от вас предизвика свадата?

Зверовете мълчаха с наведени глави.

Тъкмо в туй време откъм село дотърча Страхилчо.  Той не беше виждал горски зверове, затуй безстрашно се приближи към тях.

–  Защо се карате? – изджафка той.

–  За ръкавичката! – отвърна Лиса Кокошарска. – Ние намерихме една ръкавичка  и не можем да я разделим.

Хитрият Страхилчо хвърли едно око към ръкавичката на Тошката, позна я и рече:

–  То е най-лесна работа.  Я се наредете един до друг с очи към могилката.  Щом река: ав! – всички тичайте нагоре!  Който стигне най-напред на върха – негова ще бъде ръкавичката!

Зверовете се наредиха: най-отдясно – Медун, до него – Вълкан, до Вълкана – Лиса, до нея – Зайко, а до Зайко – Катеринка.

–  Ав! – изджафка Страхилчо и зверовете се втурнаха нагоре.

А Страхилчо захапа ръкавичката на Тошката и – дим да го няма.  Изчезна към селото.

На другата сутрин, когато Тошката се показа на прага със сурвакница в ръка, от кучешката колибка изскочи Страхилчо, захапал изгубената ръкавичка.

–  Хей, къде си я намерил? – весело извика Тошката, грабна я от устата му и за награда му даде един краищник от новогодишната баница.

 

Ангел  Каралийчев

Една хубава лунна вечер малкият язовец си играел пъргаво в една овесена нива, като си напявал весело:
„Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ Изведнъж, без да разбере какво става с него, се видял увиснал на едно въженце. Опитал се да се освободи, но както и да се извивал, не могъл да се избави и заплакал горчиво. В това време един вехтошар минал оттам и като го видял в такова окаяно положение, извикал:
— Виж ти, язовец увиснал на въженце! Каква сполука! Кожата му е скъпа. Ще я продам на добра цена.
Той развързал въженцето и забелязал, че язовецът е младичък, съвсем малък и изглеждал нещастен. Той се разнежил и го пуснал на свобода, като му рекъл:
— Хайде, върви си! И внимавай да не се хванеш пак в примката.
Язовецът се разплакал от радост и тъй като не искал да бъде неблагодарен, какво, мислите, сторил?… Постоял малко замислен и после изведнъж се превърнал на хубав чайник. Вехтошарят носел на гърба си кош. Язовецът скочил в коша, без човекът да го забележи.
Щом влязъл в къщи, вехтошарят снел товара си и въздъхнал с облекчение. А каква била изненадата му, когато между старите вещи съзрял чайника, който виждал за първи път!
„Колко е красив, си рекъл той, ще го занеса като дарение в храма. Така бонзата ще ме споменава понякога в своите молитви.“
Бонзата оценил дарението на вехтошаря и му казал:
— Какъв чудесен чайник! Благодаря ти, синко, няма да те забравя в молитвите си.
Той поставил грижливо цен¬ната вещ. И всеки път, когато идвали посетители, бонзата им показвал чайцика с гордост.
— Вижте колко е красив! — казвал той.
И посетителите отвръщали:
— Никога не сме виждали по-красив!
Бонзата пожелал един ден да си направи чаша чай и сложил чайника на огъня. Изведнъж чул едно тънко гласче, което викало:
— Оле-ле, оле-ле! Пари ми, пари ми!
И в същия миг бонзата видял да се подават от чайника една глава, четири лапки и опашка на язовец. После животинчето с един скок излязло от чайника и погледнало с укор горкия бонза право в очите.
Бонзата отначало се вцепенил от учудване, после се разкрещял:
— Дух! Дух! В чайника има дух!
И като подхванал полите на робата си, побягнал като луд. На виковете му дотичали неколцина от неговите ученици. Щом казал какво се е случило, те се въоръжили с метли и влезли смело в помещението.
Чайникът си бил на огъня и врял спокойно.
— Но… почтени бонза, къде е духът? — запитали го те.
В чайника беше! — отвърнал бонзата. — Когато го сложих на огъня, той изскочил отвътре и се развика: „Пари ми, пари ми!“
— Сигурен ли сте? Вижте, той си ври там спокойно.
— Но аз ви казах, че духът изкочи от чайника и се развика;
„Пари ми, пари ми!“ Смятате ли, че аз съм човек, който казва на черното бяло?
Момчетата не знаели какво да мислят. Не се осмелявали да кажат на свещеника, че може би само така му се е сторило, и взели да бутат чайника с дръжките на метлите и да викат:
— Къш… къш… Хайде излизай!
Но чайникът невъзмутимо продължавал да си къкре.
Бонзата запазил от случката неприятен спомен. Той накарал да извикат вехтошаря и му рекъл:
— Този чайник говори. Той казва: „Пари ми! Пари ми!“ Вземи си го, не го ща вече.
И така вехтошарят си го взел. Той бил смаян. Никога не бил чувал такава невероятна история. Сложил чайника до леглото си и заспал.
Но ето чепосреднощ едно тънко гласчето повикало: „Вехтошарю, вехтошарю!“
Добрият човек се стреснал и седнал на леглото. Огледал се на всички страни, после се ощипал да не би да сънува, защото виждал пред себе си чайник с глава, крачета и опашка на язовец.
— Добър вечер — рекло чудното създание. — Аз съм язовецът, който ти някога освободи. За да ти се отблагодаря, се превърнах в чайник. Устрой утре едно представление. Аз ще танцувам.
Ето така, гледай!
И той започнал да танцува наистина много смешно. Вехтошарят не чакал да му повтори. На другата сутрин рано-рано бил вече на площада, където сковал малка барака. Когато свършил, почнал да вика:
— Насам, насам! Елате, да се полюбувате на танцуващия чайник!
Представлението обещавало да бъде необикновено, затова твърде бързо многобройни зрители изпълнили малката барака. След първия звънец завесата се вдигнала и ве¬хтошарят с поклон поздравил публиката. Язовецът дотичал иззад кулисите и също направил грациозен поклон.
— О! Чайникът се покланя — прихнали в смях зрителите.
Необикновеният танцьор изпълнил много танци. После се покачил върху едно дълго въже, опънато от едната до другата стена на театъра, и като отворил красив чадър, преминал по въжето от край до край, правейки хиляди премятания. През сълзи от смях пуб¬ликата викала: „Браво! Още, още!“
Представлението имало голям успех и вехтошарят бързо забогатял. Въпреки това той си останал добър. Не станал нито коравосърдечен, нито себелюбив.
Един ден, като галел чудното животинче, което се било излегнало върху една възглавница, той му казал:
— Аз те карах доста да се трудиш, за да стана богат. Сигурно си много уморено и сега трябва да си почиваш.
Той прекратил представленията и отново занесъл чайника на стария бонза, като му разказал своите приключения.
— Не съм вече млад — заключил той. — Страхувам се след смъртта ми този чайник да не попадне в ръцете на някой алчен човек, който ще го кара много да се трепе. Тук той ще бъде на сигурно място.
— Прав си — отвърнал бонзата. — Ние ще го пазим като съкровище.
Поставили го в храма на най-хубавото място и всеки ден някой от учениците отивал да го погали нежно.
Оттогава са изтекли повече от хиляда години, а чайникът си е все на същото място. Почитан от всички, той се грее блажено на слънцето, чиито лъчи проникват в храма през просторните му прозорци.

Преди много, много години, в далечно царство, живеела красива принцеса. Тя имала дълга червена коса и много обичала розите. Затова всички я наричали Принцеса Роза. Всяка вечер, когато се мръкнело, принцеса Роза излизала на терасата си и плесвала с ръце. Незнайно откъде, долитала златна птичка, която кацала на рамото на принцесата. Мигом след това, червената коса на принцеса Роза заблестявала със силна червена светлина. Птичката започвала да чурулика вълшебна мелодия, а принцесата запявала. Всички хора в царството заспивали и сънували сладки сънища, чак до сутринта.

Така минавали годините. Принцеса Роза, всяка вечер, заедно със своята златна птичка, пеела нежната приспивна песен, а всички хора в царството заспивали и сънували сладки сънища, чак до сутринта.
Но един ден се случило нещо ужасно. Зла вещица научила за принцеса Роза и решила да ѝ направи магия.
– Ала-бала-ница, розата да бъде тъмница! – казала вещицата и косата на принцесата станала черна, като катран.
Вечерта, принцеса Роза  пак излязла на терасата си и плеснала с ръце. Но когато златната птичка се появила, косата ѝ заблестяла не с червена, а с тъмна светлина.
Птичката зачуруликала вълшебната мелодия, а принцеса Роза запяла приспивната си песен. Всички хора заспали, но сънували цяла вечер лоши сънища и кошмари.
На другия ден, принцесата натъжено попитала птичката.
– Птичке, какво да направя, за да сънуват хората отново сладки сънища, чак до сутринта?
– Черна коса в розова вода! – изчуруликала птичката.
Принцесата се зачудила, но изпълнила заръката. Тя наляла в едно корито вода, а във водата напускала листенца от роза. Потопила косата си  и  мигом  тя отново станала червена.
Вечерта, когато птичката кацнала на рамото на принцесата, червената светлина от косата ѝ, отново озарила  небето. Принцесата запяла своята приспивна песен и всички сънували сладки сънища, чак до сутринта.
Злата вещица много се ядосала, че магията  ѝ била развалена, затова решила да направи още една магия:
– Ала-бала-ница розата да бъде тъмница!
И косата на принцесата отново станала черна като катран. Този път обаче, злата вещица обрала всички рози в царството.
– Хайде да видим този път как ще развалиш магията ми! – заканила се тя с огромен гняв.
Нещастната принцеса Роза пак попитала птичката:
– Птичке, какво да направя, за да сънуват хората отново сладки сънища, чак до сутринта?
– Черна коса в розова вода ! – изчуруликала птичката.
– Но откъде да намеря роза?
– Черна коса в розова вода! – изчуруликала  птичката  и  отлетяла.
Принцесата не знаела какво да прави и от мъка се разплакала, но
една нейна сълза паднала на земята.
В този момент млад и красив принц стоял под терасата на принцесата. Той държал кутийка, от която извадил един червен косъм.
Принцът се навел и поставил косъма върху сълзата на принцесата. Тогава станало чудо. Изведнъж, червеният косъм се превърнал  в червена роза. Принцът я откъснал и я занесъл на принцесата. Още щом зърнала розата, тя изтрила сълзите си и накъсала листенцата в коритото с водата. След това потопила косата си и магията изчезнала. Всички ахнали, а Царят  учудено попитал:
– Откъде намери червения косъм, Принце?
– Когато бяхме още деца, го откъснах от главата на принцеса Роза, в знак на моята вярност към нея. А тя си откъсна един косъм, от моята глава.
– Вярно е татко! – казала принцесата и извадила своята кутийка. Когато я отворила, вътре наистина имало косъм от косата на принца.
Всички много се зарадвали и още на същия ден, принцът и принцеса Роза се оженили.
Когато злата вещица научила, че отново магията ѝ била развалена, се пръснала от злоба на хиляди малки парченца.
И така, розите в царството отново поникнали, а принцеса Роза продължавала да пее своята приспивна песен всяка вечер, докато хората  заспивали и сънували сладки сънища чак до сутринта.

Край

Автор на приказката: Сергей Николов. Роден в Стара Загора , 1980 г.

 

 

 

Живял някога един старец, на брега на красиво море. По цял ден той плетял мрежи и хващал риба. Имало толкова много, че старият рибар раздавал и на животните си. Той имал добро куче и черна зла котка. Кучето се казвало Бόли, а котката Сержѝна.

– Бόли! – извикал старецът на кучето си и то веднага се приближило.

– Бόли, донеси ми водата, че ожаднях.

Кучето се втурнало и след малко се върнало с водата.

– Ето ти една рибка. – погалил го старецът.

– Сержѝна! – извикал старият рибар този път на котката си, но Сержѝна не се появила.

– Сержѝна! Сержѝна! – извикал той отново, но пак нищо.

– Сержѝна, искаш ли рибка?

Още щом старецът казал тези думи, котката скочила от покрива и замяукала мазно в краката му.

– Сержина, ето ти рибка. А сега ми донеси шапката, че напече.

Котката взела рибката, а после скочила на закачалката и донесла шапката на стареца.

– Черна котка – зла котка! – изджафкало кучето.

– Не се говори така! – скарал му се старецът.

На другия ден старият рибар се разболял. Имал висока температура и не можел да стане от леглото:

– Бόли, донеси ми хапчетата от рафта.

Кучето заскачало по шкафа където били хапчетата, но така и не успяло да ги стигне.

– Сержѝна! – извикал старецът, но котката не се появила.

– Сержѝна! Сержѝна! – извикал той отново, но пак нищо.

– Сержѝна, искаш ли рибка?

Още щом казал тези думи, котката скочила от покрива и замяукала.

– Сержѝна, донеси ми хапчетата от рафта, че не мога да стана. – помолил я старецът, но котката не помръдвала, тъй като си чакала рибката.

– Сержѝна, днес не можах да уловя, защото съм болен. Когато оздравея ще има за всички. Хайде, Сержѝна, подай ми кутийката с хапчетата. – натъжено казал старецът, но котката отново не помръдвала.

В този момент кучето заскачало по шкафа още по-яростно и кутийката с хапчетата паднала на земята.

Бόли се втурнал да я вземе, но Сержѝна я грабнала и я отнесла на покрива на къщата.

Горкият старец не знаел какво да прави и от мъка заплакал, но изведнъж кучето се разджафкало.

– Джаф, джаф, джаф…

Старецът се обърнал към Бόли и видял едно хапче на земята.

– Сигурно е паднало случайно. – помислил си той и погледнал към покрива на къщата, където се намирала Сержина.

Кучето подало хапчето на стареца и не след дълго температурата спаднала.

Когато на другата сутрин, се събудил, старият рибар отново бил здрав. Той нетърпеливо хвърлил мрежата в морето и извадил много риба. Седнал на стола пред къщата и загледал вълните с лула в ръка.

– Бόли, искаш ли рибка?

– Джаф, джаф… – излаяло кучето с изплезен език.

Старецът му хвърлил няколко едри скумрии и го погалил зад врата.

– Тази котка, ще ни погуби! Нека да я прогоня! Черна котка – зла котка! – изджафкало кучето.

– И дума да не става! Ще видиш, че Сержѝна ще се промени и ще стане добра.

– Помниш ли, че ти така казваше и за майка ѝ. Онази черна проклетница Изолда, която всяка вечер ти късаше мрежата, докато беше жива?

– Боли трябва да вярваме в доброто. Ще видиш, че Сержина ще се промени и ще стане добра един ден.

В този момент гладната Сержѝна скочила от покрива:

– Мяу, мяу, мяу…

Старецът ѝ хвърлил една рибка и я погалил:

– Моля те, Сержѝна, не прави повече така.

Котката замъркала и продължила да се търка в ръката на стария рибар, докато той не заспал сладко на стола.

За нещастие, когато се събудил, старецът видял, че покривът на сламената му къща гори.

– Бόли, Сержѝна, помогнете ми! Донесете вода от морето! Бързо!

Кучето се втурнало, но котката не помръднала. Старецът ѝ хвърлил една рибка и тя хукнала за вода, но след малко се спряла. Старият рибар хвърлил още една рибка на черната котка и тя отново се включила в гасенето на пожара, но пак за кратко.

Не след дълго рибките свършили и Сержѝна отново спряла. Кучето взело да изнемогва и пожарът обхванал цялата къща.

Старецът заплакал, защото горкият бил останал без дом:

– Стига толкова! Не мога повече! Черна котка-зла котка! – заканил се старецът, след което грабнал Сержѝна и я хвърлил яростно в морето.

Най-накрая старият рибар се отървал от черната котка, но морето почерняло.

След няколко минути, покрай изгорялата къщурка на стареца, се завъртяло малко черно котенце със счупена опашка.

– Къш! Къш оттук! Никакви черни котки повече! – ядосано казал старият рибар и изгонил котето.

– Радвам се, че най-после ти дойде акъла в главата. – изджафкал Боли.

– Боли, хайде да наловим риба, че тази от сутринта свърши? – предложил

старецът изневиделица.

– Веднага ще ти донеса мрежата. – изджафкало кучето.

За нещастие обаче, когато старецът хвърлил мрежата в черното море, извадил само няколко малки скумрии. На другия ден положението било същото, че и по-зле.

Така ден след ден, рибата все повече намалявала, старият рибар и кучето гладували, а морето си оставало черно.

Една сутрин, горкият старец се отказал да хвърля мрежата, тъй като през последните дни, все била празна. Той бил толкова отчаян и изнемощял от оскъдните остатъци, че забил коленете си в пясъка с протегнати ръце към морето:

– Защо?!

– Защото ти изгуби вярата си в доброто! – отвърнал един гларус и кацнал на дървото до изгорялата къща.

– Но в Сержина нямаше добро!

– Във всеки има добро и зло, но само от теб зависи в кое ще повярваш.

– Заради нея ми изгоря къщата! – оплакал се старецът.

– Да, но преди това ти спаси живота.

– Как така?

– Рибарю, сигурен ли си, че онова хапче падна случайно от покрива ?

Старецът се замислил, а гларусът повторил:

– Както казах, само от теб зависи дали ще повярваш в доброто или злото.

Не след дълго, старият рибар чул силният лай на Боли. Когато се обърнал, зърнал отново малкото черно котенце със счупената опашка. Горкичкото било свито на топка и не смеело да мръдне, тъй като Боли не спирал да го лае.

Старецът се приближил, а Боли казал:

– Искаше да ни открадне последното парче риба, което ни остана!

– Защото е гладно. – отвърнал старецът.

– Ти да не се побърка!? Не помниш ли!?Черна котка – зла котка! – изджафкало кучето още по яростно.

– Не, Боли, просто е гладно като нас. Виж колко е мъничко и слабичко…

Въпреки, че кучето продължавало да ръмжи към котето, старецът разделил последното парче риба на три:

– Ето, Бόли, това е за теб. Това е за мен, а това е за теб, мъниче.

Старият рибар подал месото на черното котенце и понечил да го помилва.

Изведнъж котето се стреснало и го одраскало с острите си нокти.

– Видя ли? Черна котка – зла котка! – изджафкал Боли.

– Не се говори така! – скарал му се старецът. – Просто е уплашено, защото не ни познава.

Тримата изяли рибката и загледали морето, но не след дълго, старият рибар отново се натъжил:

– Повече няма какво да ядем. Сега вече ще умрем от глад.

Кучето заскимтяло жално, а малкото черно котенце се качило на изгорелия покрив.

В този момент гларусът се обадил:

– Хвърли мрежата в морето!

– Но то е черно и няма риба! – отвърнал старецът.

Тъй като птицата не казала нищо повече, старият рибар решил да опита.

Той хвърлил мрежата в морето и когато я извадил, тя била пълна догоре.

Всички много се зарадвали, а гларусът малко преди да излети казал:

– Рибарю, запомни едно! Човек без вяра, е като мрежа без риба! Ти отново повярва в доброто и затова отново мрежата се напълни.

В следващите дни с пресни сили от обилната храна, старият рибар построил къщата си наново. Той живял още много дълго, но никога повече не загубил вярата си в доброто, макар морето да си останало черно.

 

Край

 

 

 

 

 

Автор на приказката: Сергей Николов. Роден в Стара Загора на 19.11.1980 г.