Чуй всички приказки

Ле Дзи се учел да стреля. Като улучил целта, той поискал указания от Стража на границите. Стражът на границите задал въпрос:
– Знаеш ли защо улучи целта? 
-Не знам.
– Значи още не си овладял изкуството.
Ле Дзи си отишъл, упражнявал се три години и отново се явил с доклад. Стражът на границите попитал:
– Знаеш ли защо улучи целта?
– Знам – отговорил Ле Дзи.
– Сега си овладял изкуството! Пази и не забравяй.
Постъпвай така, изучавайки не само стрелбата, но и самия себе си и царството. Защото мъдрият човек познава не съществуването и гибелта, а техните причини.

Когато Буда още пребивавал в този свят, царица Шримала се обърнала към него с няколко въпроса, като го помолила от милосърдие да разсее някои нейни съмнения:
-Защо красивите жени нямат пари? Буда отговорил:
– Външно те са красиви, а сърцата им са пълни със зло, алчност и несправедливост. Парите са като цветята, не растат в лоша земя!
Царица Шримала отново попитала:
– Защо богаташите са толкова уродливи?
Буда отговорил :
– Уродливите притежават високи стремежи, присъщи са им търпението и усърдието – естествено е, че те вървят по пътя на богатството. Царица Шрамала пак попитала: 
– Защо има бедни и уродливи хора? Буда отговорил:
– Ако човек е мързелив и отвратителен като лицето си, откъде да се вземат парите?

Веднъж една птица кацнала на мачтата на кораб, когато той излизал в морето. След известно време тя забелязала, че около нея няма дървета и дори не се вижда земя. И полетяла на север, за да намери земя. Не намерила обаче нищо и се върнала на мачтата, починала си малко и полетяла на юг. Като не намерила нищо, отново, уморена и измъчена, се върнала обратно. Така тя летяла във всички посоки, не намирайки нищо освен вода. Накрая останала на мачтата и се примирила с положението си.

Веднъж верният ученик и последовател на Евреи от Пшисухи, раби Перец, го съпровождал по време на разходка из гората. Като слушал чуруликането на птичките, Перец казал:
– Бих искал да знам какво си говорят!
-А това, което казваш ти самият, понятно ли ти е? – поинтересувал се учителят.

Веднъж Буда казал на своите последователи: 
–  Представете си човек, тръгнал на дълъг път, че е възпрян от широк поток вода. Отсамната страна на този поток е пълна с опасности и го грози гибел, другата е сигурна и свободна от опасности. Няма нито кану, за да пресече потока, нито мост, прехвърлен до другия бряг. Представете си, че този човек е решил: "Наистина, стремителен и широк поток и няма никакви средства, за да се прехвърля на другия бряг. Но ако събера достатъчно тръстика, клони и листа и си построя от тях сал, то върху този сал, работейки усърдно с ръцете и с краката си, ще се прехвърля безопасно на другия бряг."
Сега да предположим, че този човек постъпва според намерението си: построява сал, спуска го по водата и работейки с ръце и с крака, безопасно се добира до другия бряг.
Да предположим, че като достига другия бряг, човекът си мисли: "Наистина, добра работа ми свърши този сал, тъй като с негова помощ безопасно се прехвърлих от тази страна. Да взема да го кача на раменете си и да продължа пътя си!"
Ако направи това, правилно ли ще постъпи човекът със своя сал? Как мислите, ученици мои?
Кое е правилното отношение на човека към сала му?
Наистина, човек трябва да си каже: "Салът ми беше от голяма полза, тъй като поддържан от него, работейки с краката и с ръцете си, аз безопасно достигнах другия бряг. Но аз ще го оставя на брега и ще продължа пътя си!" В този случай човекът би постъпил правилно по отношение на своя сал.
По същия начин, о, ученици, ви предлагам своето учение – именно като средство за освобождение и постижение, но не като постоянна собственост. Усвоете тази
аналогия на учението със сала. Вие трябва да оставите учението, когато достигнете до брега на нирвана.

Бащата сложил сина си на рамене и тръгнал из пазара. Детето забелязвало едно или друго нещо и казвало: "Купи ми това, тате!" И бащата купувал. Един път, втори, трети. Детето видяло свой приятел и попитал: "Да знаеш къде е баща ми?" "Глупак! – обадил се бащата. – Седиш на раменете ми, купувам ти всичко, което поискаш, а ти питаш първия срещнат: "Не си ли виждал баща ми?"
Хвърлил сина си от раменете си, дотичало куче и ухапало детето.

В едно семейство се родило момиче, което кръстили Готами. Тъй като било много слабо, го наричали Кисаготами. Омъжила се девойката, но в семейството на мъжа й се отнасяли зле с нея, защото била от бедно семейство. Когато обаче родила син, започнали да й отдават почит. Но не щеш ли, момченцето умряло. Тъй като досега тя не била срещала смъртта, не допускала хората, които искали да отнесат тялото на момчето за изгаряне. С мисълта: "Аз ще помоля за лекарство за сина си" тя взела трупчето в ръце и започнала да ходи от къща на къща, питайки:
– Да знаете лекарство за сина ми?
Хората й казали:
– Да не си полудяла, дъще? Ти търсиш лекарство за мъртвия си син.
Но тя си казвала:
– Разбира се, че ще намеря някой, който знае лекарство за сина ми.
Тогава я видял един умен човек. Той й казал: 
-Дъще, аз не знам лекарство, но познавам човек, който знае такова.
– Кой знае лекарството, господарю?
– Майстор, дъще моя, го знае. Иди при него и го попитай!
Отишла тя при Майстора, поклонила му се и го попитала:
-Знаеш ли лекарство за сина ми, господарю?
 -Да, знам такова лекарство.
– Какво трябва да направя?
– Вземи щипка синапено семе от дом, в който не е умрял нито син, нито дъщеря, нито някой друг.
Тя казала:
-Добре, господарю! – простила се с Майстора, взела мъртвия си син и тръгнала към града.
Пред вратите на първата къща помолила за синапено семе и когато й дали, попитала:
– Нали в тази къща не е умрял нито син, нито дъщеря, нито някой друг преди?
– Какво говориш? Живите са малко, мъртвите са много.
Тогава тя върнала синапеното семе и тръгнала по другите къщи, но никъде не получила желаното. Вечерта си помислила: "Ах, това е трудна работа. Аз си мислех, че само моят син е мъртъв, но в целия град мъртвите са повече от живите." Когато си помислила това, сърцето, меко от любовта към сина й, се вкоравило. Тя хвърлила сина си в гората, отишла при Майстора, поклонила му се и застанала редом с него. Майсторът я попитал:
– Получи ли синапено семе? 
– Не, не го получих, господарю. В целия град мъртвите са повече от живите. Тогава Майсторът й казал:
– Ти си мислеше, че само твоят син е умрял. Това е вечният закон на всичко живо. Царят на смъртта отнася като бърз поток в морето на гибелта всички живи същества, преди да са се удовлетворили желанията им.

Някакво божество и някакъв демон отишли при един Велик мъдрец, за да узнаят от него какво е това същност (по-висше от всичко останало). Те дълго се учили при него и накрая мъдрецът казал: "Ти самият си това същество, което търсиш." И двамата си помислили, че техните тела са същността. "Ние научихме всичко, което е необходимо. Яжте, пийте и се веселете. Ние сме същността и няма нищо по-висше от нас."
Демонът бил невеж и мрачен по натура. На него не му трябвало нищо повече. Той бил напълно удовлетворен от мисълта, че е Бог, че под същност следва да се разбира тялото. Но божеството имало по-чист характер. Първоначално то направило грешка, мислейки си, че "Азът", това е тялото и че то е Бог, и затова трябва да го поддържаме силно, здраво и добре облечено и да му доставяме всякакъв тип телесни наслаждения. Но след няколко дни то стигнало до заключението, че мъдрецът – неговият учител, не би могъл да мисли така, че той е имал предвид нещо по-извисено. Затова то се върнало при мъдреца и попитало: "Учителю, на това ли ме учеше ти, че именно тялото е същността? Аз виждам, че всички тела умират, същността обаче не може да умира." Мъдрецът отговорил: "Намери го. Ти си То."
Тогава божеството помислило, че това, което мъдрецът има предвид, е същността на жизнената сила, действаща в тялото. Но след известно време откри¬ло, че ако се храни, тези жизнени сили остават яки, но когато гладува – слабеят. То пак отишло при мъдреца и попитало: "Учителю, мислиш ли, че същността, това са жизнените сили?" Мъдрецът отговорил: "Намери го сам. Ти си То." Божеството се върнало, мислейки си, че може би същността – това е разумът. Но след няколко дни стигнало до заключението, че мислите биват толкова различни: ту добри, ту лоши и че разумът е твърде изменчив, за да бъде същността. То пак дошло при мъдреца и казало: "Учителю, аз не мисля, че разумът може да бъде същност. Него ли имаше предвид?" 
"Не – отговорил мъдрецът. – Ти си То. Намери го сам." Божеството си отишло и накрая разбрало, че несъмнено то е същността, по-висша от всеки разум, единственото, което не се ражда и не умира, това, което не може да бъде пронизано с меч, нито изгорено с огън, което въздухът не може да изсуши, нито вода да разтвори; без начало,неродено,неизменно,неосезаемо,вездесъщо, всемогъщо същество, което не е нито тяло, нито разум, но е по-висше и от двете. Тогава то било удовлетворено, а бедният демон, Вследствие на своята привързаност към тялото, така и не узнал истината.

Светлината попитала Тъмнината: "Ти съществуващ ли, или не съществуваш?" – но не получила отговор.
Вгледала се внимателно в нейния облик: тъмно, празно. Цял ден да я гледаш – няма да видиш, слушайки я няма да чуеш, пипай я – няма да я докоснеш.
"Съвършенство! – възкликнала Светлината. – Кой още би могъл да достигне такова съвършенство? Аз съм способна да бъда или да не бъда, но не съм способна абсолютно да не бъда. А Тъмнината – как го е постигнала?"

Във времето на Махавира живял един цар завоевател. Той познавал само Войната и успял да завоюва Всичко, което било достойно за завоюване, и станал най-богатият човек в страната. И ето че някой му казал – всички владения на света не струват нищо, ако не е завоювано вътрешното царство. "Ако не достигнете дхяна, самадхи, ако не достигнете вътрешен екстаз, всичко ще е безполезно."
Царят попитал: "Къде мога да получа това царство? Само ми покажете мястото. Аз ще го завоювам."
Казали му: "Тъкмо сега близо до гората е спрял Махавира. Идете при него. Той вече го е постигнал." И царят заедно с армията си се отправил към гората.
Той я обградил, после се приближил към Махавира и казал: "Дошъл съм да завоювам царството, което ти вече си постигнал, царството на вътрешния екстаз."
Махавира се разсмял. Той казал: "Желанието ви е добро. Но е видно, че вие изобщо не осъзнавате това, за което питате. То не може да бъде завоювано от вас. Аз го имам тук, но не мога да ви го дам. И вие не можете да го завоювате."
Царят казал: "Не се безпокой за това. Само ми покажи къде е. Още не съм се сблъсквал с нещо, което не може да бъде завоювано."
Махавира почувствал в сърцето си дълбоко състрадание към този човек и казал: "Направете следното. Не е необходимо да идвате при мен. В собствената ви столица има един беден човек, може би той ще поиска да се спазари с вас. Той също го е постигнал. Идете при него."
Царят никога не бил чувал името на този беден чо¬век, но отишъл при него. Той действително бил просяк, но със същата светлина в очите, както Махавира, и със същия аромат наоколо, със същата невинност. Беднякът седял под едно дърво. Царят казал: "Ти си част от моето царство. Дай ми всичко, което си постигнал! Готов съм да ти дам в замяна каквото поискаш. Даже царството си. Но ми донеси, дай ми своето самадхи."
Човекът се разсмял: "Мога да ви дам живота си. Той е във вашите ръце, но не мога да ви дам самадхи. Не че не искам да ви го дам, но самата природа на самадхи е такава, че то не може да се даде. Трябва да го заработите."
Царят казал: "Но аз никога нищо не съм заработвал. Аз съм завоевател. Аз завоювам всичко, от което се нуждая. Аз съм воин."
"Но нито вашият меч, нито армията ви ще ви помогнат – казал просякът. – Тук всеки върви сам. Та нали това е път навътре, вие трябва да вървите към собствения си център. Самадхи не може да бъде дадено, тъй като вие вече го имате. То трябва само да бъде осъзнато, открито.”