Чуй всички приказки

Веднъж някакъв бхакта (следващ пътя на божествената любов), приятел на Вибхишана поискал да пресече морето. Вибхишана, към който той се обърнал за помощ, имал палмово листо, на което било написано името Божие. Приятелят му не знаел за това. Вибхишана казал на бхакта: "Вземи това със себе си и го завържи към края на дрехата си. То ще ти даде възможност да пресечеш безопасно океана. Но внимавай, не развивай листото, защото, ако погледнеш вътре, ще потънеш."
Бхакта повярвал на думите на приятеля си и в пълна безопасност тръгнал през океана. За нещастие негов постоянен враг било любопитството. Той поискал да види що за ценна вещ му е дал Вибхишана, която притежава такава сила, че той може да ходи по вълните на океана като по твърда земя. След като го отворил, видял, че е палмово листо, на което е написано името Божие. Помислил си: "Нима това е всичко? Такава дреболия дава възможност да се ходи по вълните на океана?" И в момента, в който си го помислил, потънал.

Двама души дошли при един голям познавач на Тора и помолили да им обясни разликата между доброто и злото. Единият от тях се смятал за голям грешник, защото като млад при скарване с близък приятел, разгневен, го ударил с тежка сопа и го убил. От този ден съвестта не спирала да го мъчи.
Вторият човек никога не бил извършвал грях и поне в собствените си очи бил чист и невинен.
Като изслушал и двамата, ученият мъж ги помолил да разкажат за себе си: какво са правили в миналото, как са си изкарвали хляба и т.н.
Първият не издържал и се разплакал. През сълзи той разказал как е убил най-добрия си приятел. Не, не се надявал той на прошка нито на земята, нито на небето. Вторият заявил, че не помни да е извършил никакви грешки, а и да е имал някакви дребни грехове, те отдавна са се изтрили от паметта му.
Тогава ученият талмудист казал на първия:
– Иди, сине мой, в полето оттатък пътя, вземи най-големия камък, който намериш, и ми го донеси. А ти обърнал се той към втория, който смятал, че животът му е безупречен, – иди на същото поле и ми донеси много малки камъчета, най-малките, които опееш да намериш, но повече. Колкото успееш да събере и в ръце.
И двамата отишли да изпълнят заръката.
Когато се върнали, равинът погледнал камъните и казал:
-А сега чуйте какво да правите – нататък. Вземете тези камъни и ги отнесете точно на тези места, от които сте ги взели. После се върнете при мен.
Двамата отново се хванали на работа. Първият, който донесъл на равина голям камък, с лекота намерил мястото, откъдето го взел, и го сложи обратно.
А вторият не можел да си спомни откъде е взел малките камъчета. Така и се върнал при мъдреца, без да е изпълнил поръчението. Тогава равинът казал:
– Човешките постъпки са подобни на тези камъни. Ти – казал той на първия – лесно си спомни откъде си взел големия камък и за теб не представляваше трудност да го сложиш на мястото му. А ти – обьрнал се той към втория – не успя да направиш това, защото местата, от които си взел камъчетата, са твърде много. Няма как да ги запомниш всичките.
Равинът се надигнал.
– Благословен да е човекът, чиято съвест му тежи като голям камък. От неговата душа е по-лесно да се свали грехът и тя да се разтвори за разкаяние – обяснил той.
А на самодоволния себелюбец, който не смятал, че е извършил какъвто и да е грях, казал:
– Но тежко на този, който не обръща внимание на малките грешки. Като не ги забелязва той няма да поиска и прошка. Докато дори най-големият грешник със своето разкаяние си помага да стане по-добър и по-чист.

Млада сърна била отглеждана от един богат човек. Когато сърната пораснала достатъчно, тя естествено започнала да се стреми към пустинята.
Веднъж се отдалечила от двора и някак си се смесила със стадо диви сърни. Робите на богаташа я подгонили, а в стадото едни били, други – заклали.

Веднъж се завързал спор между Настрадин Ходжа и един дервиш, който се представял за мъдрец.
Ходжа му задал няколко въпроса, но дервишът не отговорил нито на един. Накрая дервишът се разсърдил и казал:
-Аз мога да ти задам такива въпроси, на които няма да може да отговори даже дядо ти.
– Няма на света такова нещо – отговорил Настрадин, – което да не знам.
– Знаеш ли къде е центърът на земята? – попитал дервишът.
Настрадин забил пръчката си в земята и казал: -Тук!
– Докажи! – извикал дервишът.
-Ако не вярваш, можеш да направиш изчисления. Дервишът задал Втори въпрос:
– Колко звезди има на небето?
-ТолкоВа, колкото косъма има моето магаре.
– А къде са доказателствата?
– Ако не вярваш – казал Ходжа, – иди и брой.
– А колко косъма имам в брадата си? – попитал дервишът.
– Толкова, колкото са на опашката на магарето ми.
Дервишът освирепял:
-Лъжеш!
Ходжа спокойно отговорил:
– Не лъжа. Ето я брадата ти, а ето и опашката магарето ми. Отскубвай косъм по косъм от брадат и от опашката на моето магаре – и ако бройката не пада, тогава упреквай.

Както си вървял по пътя, Настрадин Ходжа намерил магарешка подкова. Той й се зарадвал и казал: "Хубаво ще е да намеря още три подкови и едно магаре – и няма повече да вървя пеш."

Веднъж в Китай имало голям празник, на който се събрал много народ. Там имало един кладенец, който не бил заграден и в него паднал човек. Той викал силно, но празникът бил толкова голям, било толкова шумно, че никой не го чул. В това време един бхикша – будистки монах, се приближил до кладенеца, защото искал да пие. Монахът погледнал надолу и видял човек, който викал, плачел и нареждал: "Пожали ме, спаси ме по-скоро!"
Абхикшата отговорил: "Никой не може да спаси никого другиго. Това е казал Буда: бъди сам на себе си светлина! Никой не може да спаси никого – това е невъзможно. Не очаквай такова нещо! Нещо повече, Буда е казал, че всеки човек трябва да преживее своята карма. Ти трябва да си извършил някакви грехове в миналото и сега трябва да страдаш – така че страдай си спокойно. И няма какво да викаш и да Вдигаш толкова шум – като викаш и плачеш, ти заработваш нова карма."
Човекът му казал: "Първо ме спаси и след това аз с удоволствие ще изслушам твоята проповед. Сега просто не съм в състояние да те слушам!"
Но бхикшата продължил нататък, защото Буда е казал: "Не се намесвай в чуждата карма."
След това се приближил монах конфуцианец. Той надникнал в кладенеца и човекът отново завикал: "Спаси ме! Умирам, а изглежда, че никой не чува!" Монахът отговорил: "Конфуций е бил прав: той е казал, че всеки кладенец трябва да е обкръжен със стена. И не се вълнувай, моля, ние ще създадем огромно движение! Ние ще променим цялото общество, ние ще заставим правителството да построи стена около всеки кладенец! Не се безпокой!"
Човекът от кладенеца отговорил: "Дотогава ще съм ритнал камбаната. И каква полза ще имам от това, след като аз вече съм паднал!"
Конфуцианецът казал: "Това няма голямо значение, лич¬ността изобщо няма голямо значение. Личностите идват и си отиват – цялата работа е в обществото. Но ти можеш да умреш, утешавайки се, че това няма повече да се повтори с никого! О, Конфуций – той е велик Реформатор!"
След това към кладенеца се приближил християнски мисионер. Той също надникнал Вътре и още преди човекът да отвори уста да закрещи, той си отворил чантата и се оказало, че там има кофа и въже. Тъй като християнският мисионер е готов да служи на човека много преди да му бъде поискано, а нещастникът наистина вече се уморил и си мислел: "Край, това е краят ми; и това ми били религиозни хора!" Християнският мисионер му хвърлил въжето с кофата и извикал: "Дръж! Ще те извадя!"
О, колко благодарен бил човекът! Като се измъкнал, казал: "Ти наистина си единственият религиозен човек!"
А християнският мисионер отговорил: "Не се заблуждавай! При нас е казано: докато не станеш слуга на най-последния от нас, няма да постигнеш Божието царство! Затова запомни добре: отново и отново падай в кладенеца и научи и децата си да падат в кладенеца Тогава ние ще можем отново и отново да ви спасяваме, защото как иначе ще попаднем в рая, ако вие престанете да падате?"

Веднъж попитали Настрадин Ходжа:
– Ходжа, в какво се крият неподправените искрени човешки черти?
– Неподправените искрени човешките черти са две -отговорил Настрадин. – Първата: когато говорят знаещи хора, трябва добре да се слуша. Втората: когато говориш ти, претегли и осъзнай какво говориш.

Веднъж един баща изпратил сина си в гората по работа. А синът казал:
– Татко, как ще се справя сам там? Та аз нищо не знам.
– Нищо, иди – му казал баща му, – нуждата учи на всичко.
Тръгнал той. Но ето че шейната му се счупила в гората. Спомнил си той думите на баща си, че нуждата учи на всичко и започнал да вика:
-Нужда-а!
А тя му отговаряла:
-А-а!
Чакал той, чакал, викал, викал, но никой не му се притекъл на помощ. Тогава слязъл, криво-ляво сам поправил шейната, пристигнал при баща си и казал:
– Излъга ме ти, тате: нуждата не дойде да ми помогне.
-А как се справи тогава? -Ами така, криво-ляво.
– Именно това, че криво-ляво си се справил, показва, че нуждата ти е помогнала.

Веднъж Съвършеният се намирал в Магадха, в едно село. По това време петстотин плуга на брамина Казибхарадвага били впрегнати, тъй като било настъпило време за сеитба. Рано сутринта Съвършеният, като взел чашата си, тръгнал към мястото, където се трудел браминът Казибхарадвага. По това време той разделял храната. Съвършеният се приближил и застанал настрана. Браминът, като видял, че Съвършеният стои, сякаш проси подаяния, му казал:
– Аз, о, страннико, ора и сея. Като изора и посея, аз се храня. И ти, о страннико, би трябвало да ореш и се¬еш, и след като си изорал и посял, да се храниш.
– О, брамин, аз ора и сея, и като изора, и посея се храня.
– Само че не виждаме нито ярема, нито плуга на достопочтения Гаутама, не виждаме нито воловете му, нито сеялката.
– О, брамин, аз ора и сея, и като изора и посея се храня.
Тогава браминът се обърнал към Съвършения с думите:
-Ти се нарече орач, но никой не те е виждал да ореш. Кажи ни как и с какво ореш, разясни ни това.
И отговорил Съвършеният:
– Вярата е семето, покаянието – дъждът, разбирането – моят плуг и моят ярем, смирението – окът на моя плуг, разумът – юздите, дълбокото размишление – моята сеялка.
Аз пазя тялото си, внимавам за думите си, умерен съм в храната, аз знам истината и с нея плевя плевелите. Любовта е моето избавление, аскетизмът – моето Впрегатно животно. То ме носи към Нирвана, носи ме, без да се връща назад, без мъка по напуснатото място.
Когато е изорана моята нива, тя носи плодовете на безсмъртието. Като изореш тази нива, ще се избавиш от страданието.

Когато дзенучителката Есюн преминала шестдесетте и била близо до момента да напусне този свят, помолила няколко монаси да подредят дърва в двора.
Като седнала решително в центъра на погребалния огън, тя запалила края му.
– О, монахиньо – закрещял един монах, – горещо ли ти е там?
– Само такъв глупак като теб се интересува от това – отговорила Есюн.
Пламъците се издигнали нагоре – и тя умряла.