Чуй всички приказки

Някога, през едно пъстроцветно лято, когато морето беше още сладководно (и жените бяха жени, и рибите — риби) в една жълто боядисана къща край широкия Уелски път живееха трима братя. Когато пораснаха, Глин ореше земята, Лин ореше морето с кораба си, а най-малкият, Молдуин, ореше само своя път. В края на краищата Глин се замогна и ядеше мед върху хляба си, Лин ядеше ябълки със сиренето си, само Молдуин и неговата жена вървяха по уморителните пътища и деляха сиромашията си по равно. Но когато се случваше да минат покрай жълто боядисаната къща, те се спираха и молеха да им подарят нещо, докато чувствителният нос на Глин просто се разболяваше само от миризмата им.
„Знам какво да правя — каза си Глин най-сетне, — та да се отърва от тях завинаги!“
— Братко — попита той Молдуин, — какво ще ми обещаеш, ако ти дам едно прасенце, все за тебе?
— Всичко, каквото пожелаеш, мили братко. Всичко, каквото пожелаеш.
— Думата ти е дума, затова ето ти обещаното прасенце и иди веднага по дяволите.
— Думата ми е дума — съгласи се Молдуин — и ако извикаш на кучето си, което ме е захапало за крака, няма да те безпокоя повече.
През целия ден Молдуин и жена му вървяха нагоре и надолу по страната с прасенцето, завързано за връвчица след тях, и търсеха „по дяволите“. Привечер те пристигнаха до осветената врата на една колиба, наречена Картреф (Къща) и видяха един старец с дълга бяла брада. Той се разхождаше из градинката във вечерния хлад и по панталоните и коженото елече приличаше на овчар.
—Добър вечер — казаха те учтиво, — не сте ли вие случайно По-дяволите?
— Напротив — отвърна старецът. — Аз едва ли имам приятел в света, но ако търсите господин Дявола, той е мой много стар познат и сигурно ще го намерите в къщата, която се нарича Пъкъл долу в дъното на долината. Най-голямото му удоволствие е месо на шиш и не мога да се стърпя да не ви кажа, че като види вашето прасенце, той ще направи всичко, за да ви накара да му го продадете. Но ако се вслушате в съвета ми, драги, не му го давайте, ако не вземете в замяна речната мелничка, която стои зад вратата на кухнята. Тя не е обикновена мелничка, а мели нито бавно, нито пък съвсем малко всичко, каквото пожелаете. Ако на връщане пак минете по този път, ще бъда много щастлив да ви покажа как се пуска.
Те му благодариха и се спуснаха през сенките на долината, докато стигнаха голямата къща Пъкъл и почукаха на вратата на господин Дявол. Тя се отвори веднага и те видяха приятелите и слугите на господин Дявола. Едни им крещяха да се махат, други ръчкаха огъня с носовете си, а трети вече измерваха угоеността на прасенцето и докато го гледаха, лигите им течаха. Господин Дявола веднага им пред¬ложи хиляда години живот за прасенцето.
— Хиляди благодарности за това — каза Молдуин — и за вашето сърдечно посрещане. Но аз и моята жена сме пестили дванадесет месеца и един ден, за да имаме това прасенце за новогодишния обед, а сега е вече средата на лятото. Но — добави бързо той, като жена му го сбута — понеже аз съм най-мекосърдечният жив човек и сляп като прилеп, когато става дума за собствените ми интереси, за да не ви разочаровам, ще ви дам прасето така, без пари, но в замяна на ръчната мелчника, която стои зад вратата на кухнята.
Ала господин Дявола не искаше и да чуе. Вместо това той предложи на Молдуин най-съкровеното желание на сърцето си — място в управлението, отрова за неговите по-малко известни роднини и коса за плешивото теме на главата му.
— Но аз обичам моите роднини — възпротиви се Молдуин.
— Това не е плешивост, а понеже светлината пада така — усмихна се предвзето жена му. — Мелничката, или нищо!
В това време вратата започна да се плъзга от слюнки, а слу¬гите крещяха:
— Прасе! Дай ни прасе! Прасето, или загиваме! — Така че господин Дявола трябваше да промени решението си и в края на краищата да им даде мелничката. През цялото това време малкото прасе стоеше близо до Молдуин и неговата жена и можете да си представите колко квичеше, когато се намери пъхнато под мишницата на господин Дявола.
Молдуин и жена му се върнаха по пътя, докато стигнаха пак при белокосия старец с дългата бяла брада. Докато им показваше как да пускат мелничката и още по-важно, как да я спират, когато е почнала да работи, той все се усмихваше. Двамата едва дочакаха, докато стигнат морето, и пуснаха мелничката да мели. Първо тя им смели една къща и свещи, за да я осветяват, маса и столове, месо и пиене, и много завивки. „Наистина — казаха си те — това отиване Подяволите свърши много работа!“ И най-накрая те я накараха да им смели ново-новеничко петле с позлатени шипове и яркочервен гребен, та да ги буди сутрин рано, за да почват наново да мелят. По този приятен начин те живяха до жътва, когато си смляха едно угощение и Молдуин пристигна в жълто боядисаната къща с каруца, впрегната в четири коня. Той покани брат си Глин (този, който ореше земята) да дойде да си похапне с тях. Глин дойде и очите му станаха като чайници, доведе и съсе-дите си и всички те онемяха, като видяха вината, емфието и чиниите от злато, и чашите от бяла моржова кост.
„До вчера нямаха пукната пара да се почешат, а сега са по-богати от продавачите на мляко или от краля!“ — помисли Глин.
— Братко — попита той, — къде по дяволите намери цялото това богатство?
Зад вратата на кухнята! — отвърна Молдуин със същата прямота и предпазливост. Глин не можа да изтръгне от него нито дума повече, докато всички съседи се разотидоха по домовете си. Но братът продължаваше да стои и да го пои с вино и ласкателства. Най-сетне Молдуин му откри тайната на мелничката. Не каза само как спира да мели. И когато падна в пепелта и захърка, брат му грабна мелничката и се заклатушка с нея към жълто боядисаната къща.
— Жено — каза той на сутринта, — искам да слезеш долу при овесената нива край морето и да откосиш първия откос. Решил съм един път аз да се погрижа за обяда.
Щом жената излезе от къщата, Глин сложи мелничката на ма¬сата и започна да я разглежда умилено. „Първо — каза си той, — нека първо ми смели момичета, които да наредят и да прислужват на голямото угощение, което смятам да дам. И колкото те са по-хубави, толкоз по-добре!“ Той почука на бирената бъчва, а тя беше почти празна. „Също и бира — помисли си той, – докато бъчвичката прелее“. И после каза високо на мелничката:
Мелничке, мелничке, смели ми момичета и пиво, мелничке, мелничке, смели ми ги тъмни и светли.
Едва произнесъл думите и едно тъмно момиче изскочи над вълната от силно питие, а после едно светло, после едно мургаво, после едно бяло, кафяво и жълто, а бирата се издигаше, издигаше, докато напълни къщата една педя.
— Стига! — извика той. — Казах стига! Спри мелничке, спри вече! Ей, чуваш ли?
Но мелничката продължаваше да мели и скоро момичетата започнаха да плуват, за да си спасят живота. Най-сетне бирата преля през вратата и прозорците и се спусна бучаща и пенлива към морето. По пътя настигна жената на Глин и тя едва успя да си вземе дъх, когато бирата я повлече от брега към дълбините заедно с нейния съпруг и момичетата. Момичетата се чувствуваха щастливи, като мишки в сено, защото те не познаваха нищо друго освен течността. Ала Глин и жена му скоро достигнаха скалистото дъно и останаха там, без нито едно мехурче въздух да излезе от устата им.
От къщата си на брега Молдуин чу и видя това вълнение и веднага разбра кой е откраднал мелничката. Тогава той се изкачи на зеления хълм зад жълто боядисаната къща и заповяда на мелничката да спре да мели — първо момичета, после бира. Щом наводнението спря, той я занесе у дома си. Там поиска да му смели златни плочи, за да светне отдалече къщата му в Уелското море.
На другата седмица неговият брат Лин (онзи, който ореше морето) доплава в залива с червеномачтовия си кораб, натоварен със сол. Той се изненада — но и не остана недоволен, — когато видя, че водата мирише на бира и е пълна с русалки, макар че без време изгуби двама моряка. Скоро той научи съдбата на обитателите на жълто боядисаната къша и очите му станаха големи като люкове. Тогава реши да отиде на гости на брат си Молдуин. „Довчера нямаха пара да се почешат, а сега са по-богати от самохвалците или от адмиралите!“
— Братко — попита го той, — къде по дяволите намери всичкото това богатство?
— Зад вратата на кухнята — отговори Молдуин. Ала брат му го опи с вино и ласкателства, докато накрая му откри тайната на мелнич-ката, освен как да я спре да мели.
— Ще мели ли сол? — попита Лин.
— Толкова, че да осоли всички океани — увери го Молдуин.
Лин нищо не отвърна, но през цялото време си мислеше какво щастие е за един беден морски капитан да притежава мелничката. Вместо да прави дълги пътешествия през бури и водорасли, за да събира своите товари, тя ще му мели сол. И когато Молдуин падна в пепелта и захърка, той грабна мелничката и се заклатушка с нея към червеномачтовия си кораб и веднага отплава. Щом излезе извън залива Кардиган, той пусна внимателно мелничката на палубата и каза:
Мелничке, мелничке, смели ми солена сол.
Мелничке, мелничке, смели ми я веднага.
При тези думи. мелничката започна да мели сол, докато покри палубата като бял сняг, а екипажът се закатери по червената мачта, за да се спаси. Но колкото по-нагоре се качваха (а Лин се катереше най-високо от всички), толкова по-високо се натрупваше и тя. След време от тежестта на солта корабът докосна скалистото дъно и целият екипаж стана на туршия.
Наскоро след това белокосият старец с дългата бяла брада мина по широкия Уелски път. Той видя русалките във водата и опита солта в морето. „Вярно е — каза си той, — че извършвам по необикновен начин делата си.“ И понеже му се стори, че така е добре, той остави там русалките, а също и мелничката и тя продължава да мели до ден днешен. Затова морето около Уелс е по-солене от другите морета и както знаете, става все по-солено.

Имало едно време един морски капитан. Наскоро след като се оженил, той трябвало да поеме по далечни чужди земи. Бавил се шест години, но продал стоките си на добра цена и със спечеленото накупил
много друга стока, натоварил я на кораба и на седмата година тръгнал към дома си. Нямал търпение повече и мислел само за жена си, защото не знаел, че през това време му се родил и пораснал син.
Когато корабът стигнал средата на морето, ненадейно спрял и не помръдвал наникъде. Мъчили се и така, и иначе, вдигали платната, сваляли ги, ала нищо не помагало — корабът си стоял на едно място. Взрял се тогава внимателно морският капитан във водата и видял, че морският цар държи с едната си ръка кораба за носа.
— Защо задържаш кораба ни? — провикнал се капитанът.
— За да ми дадеш от дома си онова, което ти не знаеш. Ако ми го дадеш, ще те пусна да си идеш по живо – по здраво, а иначе всинца ви ще издавя!
Замислил се капитанът, но никак не можел да си спомня какво имал у дома си. Та малко ли време минало! И помолил:
— Дай ми три часа на разположение…
— Не само три часа, ами цели три дена ти давам — засмял се морският цар.
Капитанът започнал да си припомня и да си записва всичко, което имал у дома си. Като си спомнил за всичко, обърнал се към морския цар:
— Обещавам да ти дам това, което не зная у дома си!
— Не мога да вярвам на думите ти — отговорил морският цар. — Напиши ми една разписка и я подпиши с кръвта си!
Нямало какво да нрави капитанът, порязал палеца си и подписал разписката. И щом я подал на морския цар, корабът се понесъл бързо и леко по вълните на морето. Не след дълго той влязъл в родното пристанище. Роднините и близките на капитана излезли да го посрещнат. Най-напред капитанът прегърнал и целунал жена си, а сина си не забелязал. Щом го видял, попитал:
— Кое е това момче?
— Та това е нашият син, който се роди в годината на отплаването — отговорила жената.
Чак сега бащата се сетил, че е продал детето си на морския цар. Натъжил се много и въздъхнал тежко:
— Ето какво било то!
Като го видели толкова нажален, майката и синът почнали да го разпитват и той им разказа всичко от игла до конец. Майката се за вайкала, но синът рекъл:
— Не се кахърете, мамо и тате, може пък морският цар да забрави!
— Едва ли ще забрави — казал скръбно капитанът, — щом поиска да подпиша обещанието с кръвта си… 
И наистина, когато момчето навършило дванадесет години, морският цар им изпратил известие то да се яви при него да му слугува. Нямало що да стори капитанът, длъжен бил да изпълни обещанието си. Изпекли тогава родителите сухари за из път, турили ги в една торбичка и със сълзи на очи се простили със сина си и го изпроводили до края на града.
Вървял, вървял момъкът и стигнал до брега на морето. Бил се уморил и седнал ла си почине. Докато почивал, се загледал в близкия храсталак и видял някакво непознато дърво с дребнички червени плодове.
— Какво ли е туй дърво — зачудил се той, — което до днес още не съм виждал, макар че баща ми има градина с всякакви дървета?
Какво ли е?
А то било дрян. Но той не бил го виждал и докато се захласвал в него, изневиделица долетели единайсет диви патици, а далече зад тях идела и дванадесета. Те припляскали с криле точно над момъка, той се уплашил и побързал да се скрие в клонака на дряна. Спотаил се и се смълчал там, без да помръдва. Дивите патици кацнали близо до дървото и изведнъж се превърнали в единайсет хубавици. Те си съблекли дрехите и почнали да се къпят в морето. Като се окъпали, облекли се, станали отново диви патици и отлетели. Тъкмо отлетели и пристигнала и дванадесетата. И тя като другите се превърнала в хубавица, най-хубавата от всичките. Съблякла се и отишла да се къпе. Момъкът се свлякъл лекичко от дървото, грабнал дрехите й и отново се покачил горе — седи и мълчи като мъртъв. А хубавицата се окъпала, излязла на брега и потърсила дрехите си. Като не ги намерила, провикнала се:
— Кой се крие наоколо? Ако е стар, нека ми бъде роден баща, ако е среден на възраст — нека ми бъде брат, ако ли пък е млад —
да ми стане верен другар!
Рипнал тогава момъкът от дряна и подал дрехите и. Засрами¬ла се хубавицата, като видяла такъв красавец — гиздав и напет юнак — се изправил пред нея.
— Кой си ти? — попитала го тя.
Той й разправил от край до край историята си.
— Чудесно стана, че ме срещна! — плеснала зарадвано ръце хубавицата. — Аз съм морска нимфа и заедно с още единадесет мои дружки служим на морския цар. Навярно ти си видял да летят единадесет диви патици преди мене, те са моите дружки. Морският цар иска да ни омъжи. Сега е мой ред и той те вика да станеш мой мъж. Но за да ме омъжи за тебе, ти трябва да го надхитриш, иначе той ще те погуби, както погуби досега всичките единайсет момъка, които беше определил за дружките ми. Но ти не се бой, аз ще ти помогна! Влез смело в морето и ще вървиш по дъното, докато не стигнеш до една пътечка, която лежи в лявата ти страна ! Ще хванеш тая пътечка и ще вървиш, докато не дойдеш до място, пълно със змии! Но ти не се страхувай — върви, без да се оглеждаш, и те ще ти сторват път! Ако дори само веднъж се огледаш, те ще те изядат. Оттам ще продължиш и ще вървиш, докато стигнеш до едно място с още по-люти змии. Там ще съзреш една къщичка, направена от рибени перки и люспи. Тя е моята къщичка и аз ще те чакам там.
Като казала това, тя се превърнала в дива патица и отлетяла. А момъкът поел по морските пътища и пътеки и спазвал всичко, както му заръчала хубавицата. Накрая съзрял колибката от рибени перки и люспи и много се зарадвал. Почукал на прозорчето, хубавицата излязла и го въвела в къщичката, където го нахранила и напоила. Накрая му рекла:
— Време е вече за сън. Но сигурно скоро ще дойде вестител от морския цар. Ала каквото и да говори той, ти си мълчи, все едно, че
те няма тук. После ще ти кажа какво трябва да направиш.
Постлала му под лавицата да спи и изгасила огъня. Тъкмо задрямали и ето че зад прозореца се провикнал вестителят:
— Морският цар заповяда утре всички да се явите с еднакви дрехи и всяка да държи в ръката си тояга. Пристига новият морски
зет… — И отплувал, защото трябвало да обиколи всички нимфи, а къщичките им били отдалечени една от друга по на четири часа път.
Хубавицата скокнала и се заловила за работа. Сковала един меден боздуган, събудила момъка и му казала :
— Ще вървиш все направо, докато стигнеш едни железни порти. Щом наближиш, отгоре ти ще се нахвърлят два морски лъва. Ти не се плаши, те са вързани на синджир, а им викни: „Млък, проклети и люти зверове! Отивам при морския цар да му служа!" — и те ще се отдръпнат, за да те пропуснат. Щом приближиш портата, замахни с боздугана и удари по нея да се строши. Морският цар ще извика: "Кой е там?", а ти сърдечно му отговори: „Аз съм, ида да ти слугувам." Тогава той ще те доведе там, където ще бъдем наредени ние, с еднакви лица, с еднакво облекло — всичко у нас ще бъде еднакво.
Но аз ще стоя в края и токът на левия ми крак ще бъде изкривен малко настрани. Макар и да ме познаеш веднага, ти не се издавай, нито ми прави някакъв знак. Мини още веднъж, дваж, сякаш все още не знаеш, и се вглеждай във всяка! Морският цар ще се сърди, ще ти кряска и ще те кара по-скоро да избереш определената ти за жена, но ти не му обръщай внимание и му отговори: „Защо да бързам? Това не е ябълка да я откъснеш от дървото: хапнеш — вкусна е, изяждаш я; не ти хареса — хвърлиш я и вземаш нова. С жена си аз трябва цял век да живея." И чак на третия път ме изведи…
После му дала боздугана и го изпроводила да върви. А той пък спазвал всичко най-точно, както му била заръчала хубавицата, Морският цар се гнета, ала момъкът му отвръщал най-спокойно и посочил бъдещата си невеста чак на третия път, макар че я познал веднага.
— Е, добре, сега я намери, но трябаа да я посочиш три пъти поред! Тогава тя ще бъде твоя, а не улучиш ли само веднъж — тежко
и горко ти, ще те погубя?
Ала момъкът не се боял. Той знаел, че морската нимфа ще му помогне. И наистина на втория ден тя му сковала един сребърен боздуган, защото морският цар поръчал да се явят хубавицата със сребърен прът в ръце. Историята се повторила, а на третия ден се потретила, макар сега да държели златни пръчки в ръцете си. Разбрал морският цар, че момъкът го надхитрил, и вдигнал добродушно ръце:
— Нека бъде вечно твоя!
Вдигнал им голяма морска сватба, с богато угощение. Сетне натоварил дванайсет кораба със злато и сребро и проводил младата двойка към родния град на момъка.
Родителите му се смаяли от щастие и не знаели какво да нравят от радост, като видели живо и здраво чедото си отново при тях е приказна хубавица за жена и нечувано богатство. Вдигнали пир, на квя-то поканили целия град Три дни и три нощи яли, пили и се веселили.

Имало едно време едно момиченце, което се наричало Жълтата шапчица.
– Не, Червената!
– А, да. Червената шапчица. Майка й я извикала и й казала: Слушай, Зелена шапчице…
– Ама не, Червена!
– А, да. Червена. Иди при леля Диомира да й занесеш тази обелка от картоф.
– Не: върви при баба си да й занесеш тази пшеничена питка.
– Добре. Момиченцето отишло в гората и срещнало един жираф.
– Каква бъркотия! Срещнала вълк, а не жираф!
– И вълкът я попитал: колко прави шест по осем?
– Нищо подобно. Вълкът я попитал: къде отиваш?
– Имаш право. И Черната шапчица отговорила…
– Червената шапчица, Червената, Червената!
– Да. И отговорила: отивам на пазара, за да купя доматено пюре…
– И на сън не й е минало това през главата: отивам при баба, която е болна, но не мога ад си спомня пътя.
– Точно така, и конят казал…
– Какъв кон! Това бил вълк!
– Да. И казал така: вземи трамвай номер 65, слез на площада на катедралата, завий надясно, ще видиш три стъпала и една паричка на земята, остави намира стълбите, вземи паричката и си купи дъвка.
– Дядо, ти изобщо не знаеш да разказваш приказки, всичко объркваш. А дъвка пак ще си купя.
– Добре, ето ти паричка.
И дядото отново зачел вестника си.

Миналата година на Великден в дома на професор Тибола от шоколаденото яйце знаете ли какво изскочило? Изне­нада: космическо пиленце, подобно по всичко на земните пиленца, но с капитанска фуражка на главата и една теле­визионна антена на фуражката.
Професорът, госпожа Луиза и децата казали едновре­менно: «О!» и после не намерили други думи.
Пиленцето се оглеждало недоволно.
— Колко сте изостанали на тази планета — забеля­зало то. — Тука е още Великден, а при нас на Марс Осми е вече сряда.
— Този месец ли? —попитал професор Тибола.
— Само това оставаше! Сряда идущия месец. А колкото за годините — напред сме с двадесет и пет години.
Космическото пиленце се разхождало нагоре-надолу, за да си раздвижи крачетата, и мърморело:
— Каква неприятност! Каква отвратителна неприят­ност.
— Какво ви тревожи? — попитала госпожа Луиза.
— Счупихте летящото яйце и сега не мога да се върна на Марс Осми.
— Но ние купихме това яйце от сладкарницата.
— Нищо не разбирате вие. Това яйце в действител­ност е космически кораб, маскиран като великденско яйце,
а аз, неговият комендант, маскиран като пиленце.
— А екипажът?
— Аз съм и екипажът. Но сега ще ме разжалват, дори може да ме направят полковник.
— Ех, полковник е повече от капитан.
— Така е при вас, защото у вас чиновете са наопаки. При нас най-високият чин е на обикновен гражданин. Но да оставим това настрана. Моята мисия пропадна.
— Можем да ви кажем, че много съжаляваме, но не знаем за каква мисия става дума.
— Ах, и аз дори не зная това. Трябваше да чакам на онази витрина, докато се обади нашият таен агент.
— Интересно — казал професорът, — имате и тайни агенти на Земята. А ако отидем да разкажем това на поли­цията?
— Идете, идете, моля ви се, да разказвате за косми­ческото пиленце и ще видите как всички ще ви се смеят.
— И това е право. Тогава, тъй като сме си между наши, кажете ни нещо повече за тия тайни агенти.
— Те са натоварени да разпознават земните жители, които ще долетят на Марс Осми след двадесет и пет години.
— Това е доста глупаво. Ние засега не знаем дори къде се намира Марс Осми.
— Вие забравяте, професоре, че там горе ние сме на­пред във времето с двадесет и пет години. Например знаем вече, че капитанът на земния звездолет, който ще стигне до Марс Осми, ще се казва Джино.
— Я! — казал най-големият син на професор Тибола. — Също като мене.
—Чисто съвпадение — отсъдило космопилението. — Ще се нарича Джино и ще бъде на тридесет и три години. Значи в този миг на Земята той е точно на осем години.
— Я гледай, гледай —казал Джино.— тъкмо моята възраст.
— Не ме прекъсвайте непрекъснато — извикал строго комендантът на космическото яйце. — Както ви обяснявах, ние трябва да намерим този Джино и другите членове на бъдещия екипаж, да ги надзираваме, без те да забележат, за да ги възпитаме както трябва.
— Какво, какво? — рекъл професорът. — Значи ние не възпитаваме добре нашите деца?
— Не чак толкова добре. Първо, не ги привиквате към мисълта, че трябва да пътуват между звездите, второ, не ги учите, че трябва да бъдат граждани на вселената, трето, не ги учите, че думата неприятел вън от Земята не съще­ствува, четвърто…
—Извинявайте, коменданте — прекъснала го госпожа Луиза, — как се нарича по презиме този ваш Джино?
— Моля ви се, ваш, а не наш. Нарича се Тибола. Джи­но Тибола.
— Но това съм аз!- подскочил синът на професора. – Ура!
— Какво ура? – извикала госпожа Луиза. – Да не мислиш, че баща ти и аз ще разрешим…
Но космическото пиленце вече било кацнало на ръката на Джино.
— Ура! Мисията ми е изпълнена. След 25 години ще мога да си ида у дома!
— А яйцето? – попитала с въздишка сестричката на Джино.
— Веднага ще го изядем, разбира се.
Така и направили.

Често край огнището в дългата къща на ирокезите по време на Луната на дългите нощи разказвали ей тази приказка.
„Три стрели" било името на един момък от племето на мохоките. Макар още невидял четиринайсет зими, той бил вече известен сред ирокезите за своето майсторство и дръзновение. Стрелите му попадали точно в целта. Името му било дадено, когато с три стрели с костени върхове свалил три диви гъски от едно и също ято в полет. Той имал способността да върви в гората тихо като южния вятър и бил майстор ловец, но никога не убивал птица или звяр, ако неговият клан имал достатъчно храна. Бил много способен и в обработката на дърво, бърз в нозете и ловък в борбата. Хората от неговото племе казвали: „Скоро ще стане вожд като баща си". Слънцето греело ярко в сърцето на Три стрели, защото скоро щял да се срещне с изпитанието за сила и издръжливост, посредством което момците от неговия клан придобивали мъжество. Не се страхувал от резултата от поста на сънищата, на който скоро щял да се подложи. Баща му бил голям вожд и добър човек, а животът на момчето бил подреден по подобие на живота на неговия баща.
Когато тревата израснала до колене, Три стрели напуснал селото си заедно със своя баща. Изкачили се на свещено място в планината. На края на неголяма площадка намерили малка пещера. Три стрели решил да остане тук през няколкото дни на молитва и бдение. През тези дни и нощи на пост не му било разрешено да яде нищо. Нямал оръжие, а единственото му облекло били набедреникът и мокасините. Бащата оставил момчето, като му обещал да идва при него всеки ден призори, докато трае изпитанието.
Три стрели започнал да се моли на Великия дух. Искал духът на неговия клан скоро да му се присъни и да му каже какво ще бъде неговото тотемно животно или птица-пазител. Чуел ли го, щял да възприеме това животно или птица като свой специален пазител през целия си живот. Присънел ли му се такъв сън, щял да бъде свободен да се върне при своите хора, което щяло да означава, че постът на сънищата е успешно изпълнен.
Пет слънца Три стрели прекарал своя пост на скалистото място, като слизал единствено до малък извор, за да пие вода след всеки залез. Тъмен облак обгърнал сърцето му, защото на сутринта на петия ден баща му тъжно го предупредил, че ако на следващия, шести ден, не му се присъни нищо, ще трябва да се върне в селото. Това означавало да се завърне при хората си посрамен, без никаква възможност още веднъж да изкара съня-пост.
Същата нощ Три стрели, изнемощял от глад и останал без сили от непрестанно взиране, извикал към Великата тайна:
— О, Велики дух, имай милост към оня, който стои смирено пред Тебе. Нека духът на неговия клан или крест отвъд Тъндърбърд дойде при него преди утрешния изгрев, ако такава е Твоята воля. — Както се молел, вятърът внезапно се извил от изток към север. Това ободрило Три стрели, защото сега вятърът станал вятър на Голямата мечка, а мечката била тотемен знак на неговия клан. Когато влязъл в пещерата, за първи път подушил безпогрешната миризма на мечка: това било силна магия. Клекнал пред отвора на пещерата, много развълнуван, за да си легне, макар че умореното му тяло жадувало за покой. Както се взирал в нощта навън, чул грохота на гръмотевица, видял ивицата на светкавица и усетил яростния дух на вятъра от север. Внезапно пред очите му се появило видение и една великанска мечка застанала край него в пещерата. Тогава Три стрели я чул да казва:
— Слушай добре, мохок. Духът на твоя клан чу твоята молитва. Тази нощ ти ще научиш една велика тайна, която ще помогне и ще зарадва всички твои хора.
Страхотен гръмотевичен трясък накарал смаяното момче да се изправи и мечката изчезнала. Той подал глава навън тъкмо когато една светкавица прорязала небето във формата на бляскава стрела. Нима това бил знакът от Тъндърбърд?
Внезапно въздухът се изпълнил с някакъв страхотен звук. Пронизителен писък се разнесъл откъм горната част на пещерата. Сякаш планински лъвове се борели в бурята; въпреки това Три стрели не се побоял и се покачил на площадката. Когато зорките му очи свикнали със здрача, той видял, че силата на вятъра е станала причина две малки балсамови дръвчета да се трият силно едно в друго. Странният звук идвал поради триенетои докато момъкът гледал и слушал, страх изпълнил сърцето му, защото точно там, където двете дръвчета се търкали, на светлината на една светкавица то забелязало дим. Омагьосан, той не можел да откъсне поглед, докато на края от дима започнали да излизат огнени езици. Никога досега нито някой друг, нито той били виждали огън толкова отблизо. Пропълзял долу в пещерата и покрил очите си от уплаха пред тази необикновена магия. После отново усетил миризмата на мечка и помислил за видението си, за духа на своя клан, за мечката и нейните думи. Тази тайна щял да разкрие на хората си. Огнената стрела в небето щяла да стане негов тотем, а новото му име щяло да бъде „Огнена стрела". Призори Огнена стрела се покачил на покрива на пещерата и счупил две сухи пръчки от останките от балсамовите дръвчета. Потъркал ги силно едно в друго, но нищо не се получило. „Тази магия е много силна, за да я направя аз" — помислил си той. Тогава пред него изникнала картината на неговия клан и селото и той търпеливо затъркал отново сухите горещи пръчки. Силата на неговата воля дошла на мястото на изморените му мускули. Скоро малко облаче дим окуражило подновените му усилия, а малко след това от едната пръчка пръкнала ярка искра. Огнена стрела размахал пръчката, както бил видял пламналата стрела да се развява в нощното небе. Върху пръчката заблестял мехур от смола, който в този миг се възпламенил — огънят дошъл при шестте нации!

В едно цимшианско село по-възрастните жители били обхванати от радостното вълнение на големите зимни тържества. Не им оставало нито време, нито мисли за други неща. Извън селото група деца, които все още не били на възраст да взимат участие в тържествата, играели на възрастни. Направили си своя зимна церемония. Построили си къща от клони и през целия ден пели. викали и танцували чак до залез слънце. Дори и след това не престанали да танцуват под ритъма на кожените барабани. Врявата им не оставяла гората да спи, тъй като зле построената им къща не била от дебели кедрови греди, за да приглушава шума. Детската врява се издигала към небето заедно с дима от огньовете и Небесният вожд също не можел да заспи. Ядосал се той и изпратил един от робите си долу да види какво става.
— Да кажеш на земните хора да спрат тази олелия, иначе сам ще я спра с магията си. Върви! — заповядал той.
Робът се подчинил. Поговорил с шумните деца и ги предупредил, че може всички да си изпатят зле, ако не престанат да вдигат шум. Децата видели, че непознатият, който им говори, е роб, и не обърнали внимание на думите му.
Робът се върнал и разказал на Небесния вожд, че шумните деца играят на „потлач".
— Предупредих ги — казал той — незабавно да спрат тази врява.
— Добре — отговорил Небесният вожд, — но те не се подчиняват. Крясъците им още ме безпокоят. Ако шумът продължи до здрач, вземи няколко души и доведете всички непослушници тук. Казах!
Шумът продължил и така робите на Небесния вожд тръгнали да изпълнят заповедта на своя господар. Когато стигнали до голямата къща от клони, всички деца били вече уморени и спели дълбоко.
— По-добре, че са заспали бързо — казал единият роб, докато носели децата, къщата и полянката, където била построена, към Небесната земя.
Когато децата се събудили, едно момче надзърнало през вра¬тата. Това, което видяло, много го изплашило.
— Нещо лошо става тук! — извикало то на другите.
От вика му всички се събудили, Тогава робът, който преди ги предупреждавал, застанал на вратата на къщата им. Зад него се виждал един великан. Някои от по-големите момчета се опитали да побягнат, но дългоръкият великан ги сграбчил и ги запратил обратно в къщата.
— Вие не ме послушахте — казал им робът. — След като си отидох, вдигнахте още по-голям шум. Моят господар не можа да заспи. Сега ще бъдете наказани за вашето непокорство.
Робьт хванал най-голямото момче, сякаш то било заек, и го отвел, макар момчето да се борело и дърпало, до задната врата на голямата къща, която се издигала наблизо.
— Ето един от непокорниците, господарю — извикал той. Небесният вожд тъкмо измислял как да накаже децата, които не му давали покой, когато силните викове на уплаха и ужас от останалите деца го накарали да се намръщи ядосано.
— Доведи пред мен този, когото си хванал! — заповядал разярено той.
Робът завел момчето пред къщата, където на светлината блестял голям тотемен стълб. На стълба имало огромна лъскава фигура, която била като жива. Имала дълъг, остър нос, също като човка на ястреб. Робът изправил уплашеното момче пред стъбла. Момчето крещяло силно, но се страхувало да помръдне. Внезапно острият, режещ нос на фигурата върху стълба разрязала момчето на две половини. Дошли жени и отнесли частите. Когато писъците на момчето секнали и то не се завърнало в къщата, децата още повече се уплашили. Заплакали и запищели от ужас. Шумът станал невъобразим. Само едно момиче не плачело.
— Аз съм принцеса — заявявало гордо то, — а принцесите не плачат.
Небесният вожд, който тъкмо се канел да спи, се разгневил, когато чул новата врява.
— Вземи още едно дете и го доведи отпред — изкрещял той на роба. — И им кажи, че всички, които плачат, ще бъдат доведени един по един тук, докато спра да чувам шум.
Робът отишъл при децата. 
— Взимам още едно дете — казал той — Едно по едно всички, които плачат, ще се срещнат с магическия тотемен стълб на моя господар. Такава е неговата заповед.
Хванал едно голямо момиче и го отвел въпреки писъците до остроносия стълб. Скоро писъците му престанали и робът дошъл да вземе друго плачещо дете.
— Защо не вземеш мен, робе? — попитала принцесата със сухите очи. — Аз не се боя нито от твоя господар, нито от неговия магически тотемен стълб.
Говорела ясно и високо и лицето на роба побеляло от уплаха.
— Не говори така, принцесо — помолил я той, взел ново момче и побързал да излезе. 
Скоро останало само едно дете. — принцесата, която била твърде горда, за да заплаче.
Когато робът казал на господаря си, че ще доведе пред къщата последното дете, Небесният вожд рекъл:
— Странно, не го чувам да плаче.
— Не, вожде..— отвърнал робът, — тя е принцеса и е много смела.
Небесният вожд се позамислил, но веднага отпъдил мислите си, защото все още бил ядосан за загубения сън.
 — Не, ще свърша с всички тези непослушници — решил той. — Доведи я пред къщата!
На роба му домъчняло за принцесата, но не посмял да не изпълни заповедта.
— Изпратиха ме за теб, принцесо — казал тъжно той, когато пристигнал да я вземе.
Тя сплитала косите си.
— Най-напред трябва да се измия и натъкмя и чак тогава ще дойда, робе.
Скоро тя застанала на прага на къщата от клони. Носела кожена наметка от морски видри и изглеждала спокойна и безстрашна.
Робът скръбно я повел към остроносия. Принцесата застанала гордо изправена пред чудовището. Загледала го право в студените рибешки очи, които жестоко се взирали в нея. Острият нос се издигнал, после се спуснал бърз като светкавица. Разцепил наметката от морски видри и се разбил със силен трясък и звън на множество парчета. Шумът от счупването му прозвучал като падането на десетки ледени висулки от голяма височина. Принцесата останала невредима.
Небесният вожд прекрачил прага на своя дом, за да види какво става. Един бегъл поглед бил достатъчен.
— Ела, храбра моя дъще — учтиво казал той, протягайки ръка към малката принцеса. Въвел я в просторната си къща и я настанил на скъпите кожи до себе си. 
— Ти си много смела, принцесо. Не знаеш какво е страх. Ще се омъжиш за моя син.
— Само ако има царска кръв и разбера, че го обичам — отвърнала упорито тя.
Небесният вожд гръмко се засмял и я изгледал с изненада.
Повикал сина си.
Висок, красив младеж влязъл в стаята. Принцесата много го харесала от пръв поглед. Небесният вожд устроил голямо тържество и когато празникът свършил, един шаман венчал младите. Животът им бил много щастлив, но от време на време принцесата се замисляла за своите и се натъжавала. След време се родило момченце. Било едричко и не плачело като другите бебета. Небесният вожд много обичал детето и сърцето му се свило, когато един ден принцесата го помолила да я пусне на земята заедно с мъжа й и детето.
— Колкото и да съм щастлива тук, без моите хора съм са-мотна, а може би и те се нуждаят от мен — казала тя. Небесният вожд знаел, че ще му бъде тежко без децата, но искал принцесата да е щастлива. Знаел също, че и синът му иска да отиде при земните хора.
— Разрешавам ти да се върнеш при твоите хора — казал той на принцесата.
Скоро те се приготвили за пътешествието. Младият вожд покрил главата на жена си с меко одеяло. – Не е хубаво да гледаш как отиваме — казал й той.
Когато усетила, че въздухът свисти край нея, тя стиснала здраво детето. Ръцете на мъжа й я притискали до тялото му. Скоро усетила под краката си земя. Одеялото се вдигнало и тя видяла, че стои пред големия дом на чичо си.
Хората се развикали и чичото излязъл на прага. Изглеждал много по-стар, откакто го видяла за последен път. Той не познал красивата млада жена.
Принцесата запяла една семейна песен. Тогава чичото и останалите хора я познали и приветствували с добре дошла заедно с мъжа й и детето. В къщата на чичо си тя разказала на всичките си близки и вождове за премеждията при Небесния вожд и за сватбата си с неговия син.
Чичо й устроил голям потлач (угощение) в тяхна чест.
След радостното пиршество той взел в ръка жезъла на говорещия и се обърнал:
— Аз остарявам и затова сега давам на моя племенник името и мястото си на вожд и принц. Остроносият, чиято история току-що чухте, ще бъде негов крест(родов знак), а също и на потомците му.
Казах!

В началото земята била цялата сбъркана. Да се направи по-обитаема коствало много усилия. Нямало мостове, за да се минава по тях над реките. Нямало пътеки, за да се изкачва човек по планините. Искаш да седнеш? И сянка от пейки нямало. Умираш за сън? Не съществувало такова нещо като легло. За да не си убодеш краката — нито обу­ща, нито ботуши. Ако виждаш слабо — не се опитвай да намериш очила. Нямало топки, за да поиграеш на футбол, липсвали тенджера и огън, за да си свариш макарони, дори като помисли човек — липсвали и макарони. Изобщо ня­мало нищо. Нула без нула и толкова. Имало само хора с две ръце за работа и най-големите неизправности могли да се поправят. Но за оправяне остава още много: запрет­нете ръкавите, има работа за всички!

Най-напред се обаждаше Морското гърло. Майсторът, който го иззида, се беше пошегувал, като му сложи широка кръгла шапка. Тези майстори са просто чудаци, на тяхното въобръжение винаги може да се разчита. Под шапката майсторът разшири отвора на комина, за да прилича на корабна тръба.
— Ето ти едно Морско гърло! — каза майсторът, като слезе от покрива.
И сега Морското гърло надуваше гърдите си до спукване. Намираше се на кърмата на стар пиратски кораб.
— У-у-у! Виждам пристанище! Виждам пристанище!
Другите комини мълчаливо го слушаха, не казваха нито дума, защото знаеха, че Морското гърло обича да се хвали като панаирджийска въртележка. Освен това те чакаха Северния вятър, който пръв се спираше при Морското гърло. Като дойдеше, щяха да го разпитат за кое пристанище става дума и дълго щяха да се смеят на приятните измислици на Морското гърло.
Но този път Северният вятър се забави повече, отколкото беше необходимо. Той дори имаше угрижен вид, не бързаше да поздрави фугите комини от голямата стряха и всички се чудеха какво ли се е случило.
Ако ставаше дума за мъглите, които Северният вятър влачеше от върха на сивата планина, това не беше някакво особено събитие. Всички знаеха, че той има щедро сърце. Всяка есен точно в определено време той нахлуваше откъм върха на оределите гори, разтваряше пазва И с две ръце изтърсваше мъглите по земята, сякаш хвърляше ненужни въздишки.
Навярно нещо друго имаше. Комините стояха Нащрек и изгаряха от любопитство. Какво ли Говореше Морското гърло със Северния вятър?
Най-сетне Флейтата не издържа. Така наричаха комина от източната стряха на планинската вила.
— Ще ида да послушам! — каза Флейтата. — Ако не разбера за какво се надува Морското гърло, ще се пукна от завист.
— Глупаво същество! — каза Дългият рог. — Да не мислиш, че можеш да се разхождаш по покрива като котка? Само едно мръдване е (остатъчно, за да полетиш към земята с лавата надолу! Навярно си представяш, че комините са сомнамбули?
Тя погледна своя съсед Дългия рог и виновно сведе очи. Дългия рог беше стар и мъдър комин. Плещите му познаваха не една буря.
— Не мога да чакам повече! — настоя Флейтата. — Поне ми позволете да се наведа малко!
Но не стана нужда. Морското гърло изрева с дебел глас, като подгонено от слон. Този път всички забелязаха в гласа му топли и радостни нотки.
— А-у-у-у! — ревеше Морското гърло. — Това е вест, това е вест!
— Какво има, Морско гърло? — попитаха в един глас другите комини. — Защо се радваш?
Северния вятър запълзя по покрива на самотната вила, прошепна нещо много важно в ухото на всеки комин.
Сега вече всички знаеха, че на покрива на къщата се укриваше млад момък, опасен за властта, когото явно някой преследваше много строго.
— Пази го от студа! — каза Дългия рог. — Може би е ранен! Ако му се случи нещо, да знаеш, че ще те изтърбуша като волски мях.
— Не ставай смешен, старче! — отвърна Морското гърло. — Момъкът се чувствува отлично до топлия ми гръб. Сега спи и сънува,когато се събуди, ще го попитам за неговите рани.
— Колко е романтично! — тънко изписка Флейтата. — Навярно цял ден се е борил с лъвове, затова е уморен!
Дългия рог я погледна с укор.
— Този момък има друга съдба — каза той. — Този момък го преследват за нещо, което ние, Комините, не можем да разберем.
Северния вятър обиколи целия покрив и слезе на двора. По следите му дърветата люлееха клони и се навеждаха ниско до земята.
Сега комините мълчаха, защото те можеха до говорят само когато Северния вятър духаше гърлото им.
На другия ден момъкът се събуди. Той спа дала нощ на покрива и когато отвори очи, видя Сред себе си ярка слънчева утрин. Изправи се полека, свит от болка, и обърна очи към града, който долу едва се виждаше, целият обвит в мъгли и сажди. Момъкът дълго гледа натам, после сви заканително юмруци и ги размаха по посока на черното чудовище, както наричаше той големия град.
— Ще дойде ден и аз ще се върна! — прошепна гой. — И за всяко човешко страдание ще се разплатим!
Това не остана незабелязано от комините. Те го гледаха с обич и слушаха с възхищение думите му. Дългия рог искаше да каже нещо на Морското гърло, но както знаем, Северния вятър го нямаше, за да духне в гърлото му.
Брезата, която стоеше зад вилата, привечер се разтрепера. От клоните й се посипаха листа с цвят на старо злато.
— А-у-у-у! — ревна Морското гърло. — Иде буря, иде буря!
— Стига си дрънкало! — обади се Дългия рог. — Какво става с момъка?
— Превързва раните си — каза Морското гърло. — Кани се да слезе от покрива.
— Не му позволявай! — рече Дългия рог. — Ако слезе в града, ще го убият.
— Колко е романтично! — обади се Флейтата. – Този момък е безумно храбър, аз го обичам!
Дългия рог се изправи на пръсти и надникна наоколо. Идеха глутница стражари, които с широки крачки се втурнаха в градината. Водеха дресирано куче с широко изплезен език.
— Тук е! — захили се един от тях, онзи, който водеше кучето. — Сега вече няма да ни избяга!
— Пази се! — каза друг. — Този бандит е опасен и може да ни изпочука като зайци.
Конспираторите са винаги въоръжени.
Кучето се изправи върху стената на къщата и залая настървено.
— Залегни! — чу се команда.
Стражарите залегнаха, готвейки се за стрелба.
Момъкът ги видя, още когато идваха. Той полази по покрива и се скри зад Дългия рог. Коминът почувствува, че диша тежко. Видя особения блясък в очите му. В тях той прочете нещо, което го накара да се развълнува. Но в тях нямаше капчица страх. Долу стражарите лежаха като сини сенки, върху които вятърът с досада хвърляше ръждиви листа.
„Дано не го забележат — мислеше си Дългия рог. — Ако го забележат, ще дам тревога."
— Хей, Морско гърло — извика той, — приготви се за нещо много страшно! Кълна се в старата вещица — така той наричаше земята, — че скъпо ще продам вехтата си кожа, но ще запазя този чудесен момък! Внимавай, Флейтушо — Дългия рог се разнежи, — сега ще видиш на какво е способен Дългия рог!
— Предай се! — чу се глас от двора. — Къщата е обградена.
Момъкът мълчеше и тежко дишаше. Кучето продължаваше да лае и да драще с нокти по стената на къщата.
Тогава един от стражарите се покачи върху брезата и стреля. Куршумът ощипа рамото на Дългия рог, вдигна прах и парчета от вар затрополиха по керемидите. Дългия рог въздъхна, без да усети болка.
— Ще видиш ти, синя хрътко! — каза той и се почеса зад ухото.
— Страх ме е — изписка Флейтата. — Сърцето ми бие до пръсване. Ох, ще умра от страх!
— Дръж се, Флейтушо! Виждала си и по-страшни бури!
Момъкът надзърна и видя синия стражар, оплетен в клоните на брезата като синкав бръмбар. Той леко измъкна ръката си и стреля по посока на брезата. Огромното насекомо падна от дървото.
— Аууу! Отлично! — извика Морското гърло. — Двайсет дюйма по палубата. Ура!
— Престани с твоите моряшки измислици! Не виждаш ли, че момъкът е в опасност!
Стрелбата се усили. Стражарите стреляха непрекъснато и куршумите жилеха по покрива като разярени оси. Няколко куршума удариха тънката шия на Флейтата. Тя се залюля и падна.
— Умирам! — извика тя. — Вече не ме е страх. Прощавайте!…
И тя се търкулна по покрива, преметна се и падна точно върху главата на стражарското куче. То изквича и умря с отворена уста.
— Бедната! — промълви Дългия рог. — Не очаквах това от една слаба и крехка душа. Сега ще ни бъде тъжно без нейната флейта.
— И той поклати рамене, защото един залп го удари точно по кръглата шапка. — Дръж се! — каза той шепнешком на момъка. — Здрав ли си? Само не се показвай навън, защото онези злодеи в двора не обичат де се шегуват. А за шапката ми не се тревожи — Дългия рог си знае работата.
Но момъкът не отговори. Дългия рог почувствува със сърцето си, че той е мъртъв. Обърна се и го видя легнал по очи върху покрива. На устата си имаше ярка червена роза.
Отдолу продължаваха да стрелят. А на покрива Северния вятър си играеше с малките вихрушки прах, който се вдигаше от следите на разярените куршуми.
— Ду-ду-ду! Чуваш ли, Морско гърло, момъкът умря!
— Аууу! — на свой ред се обади коминът. — Смъртта е за силните. Смъртта е за силните…
— Нека изпратим с песен храбрата му душа – каза Дългия рог, — Хайде, приятелю, приготви се да изпълниш своя последен реквием! Знаеш ли какъв човек загина?
И двата комина засвириха, както никога в своя дълъг, изпълнен с бури живот. От коравите им гърла се изтръгнаха мощни, тъжни звуци, сякаш протестираха за убития млад момък.
— Ду-ду-дууууу! — стенеше Дългия рог. — Имаше един много беден момък,който се борени за щастието на хората. Той работеше по дванадесет часа на ден и имаше страшно бледо
лице. Ду-ду-дууу! Беше смел момък, разнасяше позиви из града и нощуваше по покривите на къщите. Ду-ду-дууу! Той загина, той загина! Убиха го на покрива на една планинска вила.
От време на време Дългия рог спираше, за да си поеме дъх. И тъкмо тогава се чуваше дрезгавият глас на Морското гърло:
— Ауууу! Слушайте, слушайте! Слушай и ти, скитнико Северен вятър! Този момък беше безумен мечтател. Той искаше свобода за хората и хляб за всички… Той беше щастлив, че може да обича и да се жертвува за другите… Аууу! Слава на силните, слава на силните!
Може би Морското гърло щеше да каже още нещо за убития момък, но тъкмо тогава силен гръм разтърси снагата му. Той се олюля, разпадна се на парчета и рухна върху стряхата. Издигна се чер облак от сажди и прах.
На покрива остана само Дългия рог. Той видя гибелта на другаря си, погледна още веднъж убития до него момък, видя алената роза на устата му, заклати се тежко и тръгна с широки крачки по покрива на къщата.
— Бягайте! — извикаха отдолу.
Стражарите се пръснаха.
— Ду-ду-дуууу! — викна подире им Дългия рог и със страшен скок скочи от покрива.
Брезичката, която беше видяла всичко, от страх затвори очи.

Трите пътя се събираха при бялата чешма, която шуртеше над зеленясалите каменни корита. Най-дългият път идеше отдалече. Той беше черен, асфалтов и, плиснеше ли летният дъжд, блестеше като огледален. Трептяха над него сенките на прелитащите птици и облаците, а тополите и трепетликите от двете му страни сплитаха върхари.
Вторият път беше белокаменен и идеше от селата. Когато конете чаткаха с копитата си по него, хвърчаха ситни искри. Дръвчета с посивели, напрашени листа растяха край канавките.
Третият път се губеше в полето. По средата му растеше трева. Зрели класове, метличина и макове се полюшваха над тъмните коловози. Къпиновите храсти бяха ожулени от колелата на талигите. По този път хората отнасяха плода от нивите. Те спираха до каменната чешма да налеят стомните си и да напоят добитъка. В пълните със сянка корита пускаха
големи пъстри дини.
До чешмата стоеше пътепоказателят — мълчалив, на един крак. Двете му ръце сочеха белия каменен път и тъмния — асфалтовия. Ръката му, която беше протегната към големия път, беше по-дълга. Той стоеше с гръб към пътя, що идеше от нивите, но тукашните хора и без него знаеха всяка педя място в полето.
Пътепоказателят бе прочут мълчаливец. Ето защо бъбривата чешма се учуди, когато веднъж чу неговия възглух глас:
— Причерняло ми е пред очите! Не ми стига, дето съм прикован на едно място, ами и да ме обиждат!
— Кой те обижда? Кой? Кой? — припя чешмата. — Кажи ми, ще ти олекне. Издума ли някой мъката си пред мене, водата я отнася.
— Спомняш ли си синята лека кола, която спря тук преди час? С хората пътуваше и едно момче. Подадоха му бял краищник, а то го захвърли в прахоляка. Как не го досрамя от жътварите, дето са превили гръб под слънцето? Нивката дори зарони зърна — заплака. После момчето дойде при мене и започна да ме сече със сабята си. Виж как ме е ожулило!
По кой път тръгна синята кола с лошото момче? попита чешмата?
— По асфалтовия. Аз им го посочих. Нали такава ми е службата — да показвам правия път и на неблагодарниците.
— Ако бях тук преди малко, щях да го клъвна — наежи се един пепелив полски врабец, дошъл при чешмата да накваси човката си.
— Щом си толкова храбър, настигни го и го клъвни! — присмя му се бързокрилата лястовичка.
Тя бе кацнала на пътепоказателя и се кипреше с червената си забрадчица.
— Не мога да развивам голяма скорост — това ли искаш да кажеш! — переше се и не отстъпваше врабецът. — Като нищо ще ги настигна и ще клъвна по врата пакостника, но отгде да зная накъде са свърнали?
— Да, пътища много — отвърна примирително лястовичката, която не обичаше да спори с врабците.
— Има ли по кръстопътищата и други като мене? — попита пътепоказателят.
— Охо, колкото щещ, разперени в три-четири посоки. Но ти имаш само две ръце и ако нахлупя на главата ти някоя пробита сламена шапка, ще заприличаш на бостанско плашило отвърна врабецът. Той най-много мразеше бостанските плашила.
— По всички пътища има пътепоказатели -каза лястовичката. — Асфалтовият път стига до морето. Там на брега, където той свършва, започват презморските пътища. Тях ги бележат параходите, които оставят след себе си светла диря в голямата вода.
— Нима в морето има показатели като него? учуди се врабчето. — Та той и в селския вир ще потъне,
— Морските пътепоказатели се наричат компаси и фарове. Нашето ято, като тръгне за топлите страни, намира верния път и по други знаци — някое скалисто островче в морето, някое пристанище.
— Мисля си, когато хората отидат на Луната, дали ще поставят пътепоказател в края на Земята — да им сочи пътя за връщане – каза тихо мъдрата костенурка.
Тя беше допълзяла до Чешмата и подала главата си от шарената коруба. Нямаше по-учена животинка от нея. Ако хората захвърляха някой вестник край чешмата, тя го примъкваше в храсталаците и го прочиташе открай докрай. Затова знаеше всичко, което става по Земята. Тя първа Съобщи вестта, че хората се тъкмят да отидат на Луната Разбира се, никой не й повярва, дори и птиците.
Пътепоказателят искаше да запита нещо, но костенурката прибра едно парче вестник и бавно се запъти към храсталака.
След този разговор пътепоказателят дълго, дълго мълча. Но все си мислеше за далечните пътища и от вълнение потреперваше целият. Край него се изнизваха коли, пешеходци. Ту весели сватбари ще препуснат на окичени каруци, ту загрижени хора ще спрат край чешмата. Пътепоказателят много искаше да знае оздравя ли болното момиченце, което водеха в града, спечели ли състезанието колоездачът с жълтата фланелка, дето летеше пред цялата колона, но нямаше кой да му каже това,
— Всички отиват и се връщат, само аз стоя, прикован на едно място! Тежка ми е службата. Иде ми да я напусна и да тръгна на път…
— Щом задухат големите ветрове, тръгни, тръгни! — отвърна му бъбривата вода. Тя бързо вземаше решение, без много да му мисли.
Отминаха летните дни. В каменните корита на чешмата плаваха гроздови зърна. В полето се издигаше тънък дим пастирчетата кладях огньове из опалените стърнища и варяха царевица.
Рано една сутрин при пътепоказателя долитна лястовичката. Тя кацна на лявата му ръка, където най-обичаше да си почива.
— Дойдох да ти кажа довиждане. Сланата попари полето. Отиваме в топлите страни. Нашето ято се готви за дългия път.
— Отнеси много здраве и на моите братя Е морето — фаровете — каза пътепоказателят.
— Напролет, като се завърнем, ще ти разкажа за фаровете и за презморските пътища — зачурулика лястовичката. — Как дълго ще я чакам тази пролет! Ще ми домилее за роднотс гнездо.
„Може да не се видим напролет" — поиска да отвърне пътепоказателят, но се побоя да не наскърби лястовичката.
Отлетяха и лястовичките, и щъркелите, и жеравите. Врабците, мокри и омърлушени, се тулеха под листата на тиквите. В лошо време те им служеха вместо чадър. Кални локви покриха пътя, дето идеше от нивите. Тополите край асфалтовия път заприличаха на високи жълти свещи.
— Идат големите ветрове, идат, идат! — пееше водата.
Пътепоказателят потрепваше и си мислеше: по кой път да тръгне — по белия или по черния? Най добре да тръгне по черния. Той стига до морето.
Скоро големите ветрове заплющяха с дълги криле. Дърветата се огъваха под техния вой. Пътепоказателят се засили веднъж-дваж, но земята го държеше здраво. Ветровете зафучаха по-силно и той усети, че полита. Повлече" се по черния път и в миг се прекатури. Заби челото си в калната канавка. С това свърши неговото ходене-бродене по земята.
Мина натоварен камион, шофьорът се озърна, но като не видя пътепоказателя, свърна по неверен път. След него други сбъркаха пътя. Хората се връщаха и се сърдеха: няма ли тук пътепоказателя! А той лежеше окалян в канавката и се топеше от мъка и срам.
На другия ден кантонерът го намери, изправи го и го заби по-здраво в земята. Пътепоказателят застана на старото си място — поочукан, но по-мъдър.
Чешмата го посрещна весело:
— Върна се, върна се! … Където и да идеш, на своето място си е най-добре.
— Едни отиват, други се връщат, а моята работа е да им показвам пътя.
— Пътепоказателят повече не продума. Стоеше си на своето място и слушаше бъбренето на белокаменната чешма.