Чуй всички приказки

Едно време имало един брат и една сестра. Те все се карали и препирали. На майка им омръзнало да слуша кавги и един ден ги проклела:
– Синко и дъще, като се мразите толкова, да даде Господ да се чувате, а да не се виждате.
Тогава Господ ги превърнал в две птици: момчето станало чухал а момичето – кукукувица. Затова кукувицата цял ден хвърка от дърво на дърво и вика жалостно: „Ку-ко! Ку-ко!", но не чува отговор, нито вижда брат си.
През нощта чухалът се обажда на сестра си, че я е чул: „Чух! Чух!", но кукувицата тогава спи и не го чува.

Вгората растеше хубава малка елха. Тя си имаше чудесно място и много въздух и светлина, а наоколо растяха по-старите й другарки – ели и борове. На малката ела страшно много се искаше да порасне по-скоро. Тя дори не мислеше нито за топлото слънце, нито за чистия въздух, не обръщаше внимание и на бъбривите селски деца, които тичаха весело из гората и събираха малини и ягоди. Щом напълнеха кошничките си или пък нанижеха като мъниста ягодите на тънки пръчици, децата сядаха да си починат под елата и казваха:
– Ей, че е хубава тая малка еличка!
Но такива думи еличката никак не искаше да слуша.
След година тя порасна с още едно колелце, а през другата – с още едно. Тъй е с всички ели – по броя на колелцата може винаги да се узнае на колко са години.
– Ах, да бях и аз толкова голяма като другите дървета! – въздишаше еличката. Тогава
бих разгърнала нашироко клоните си, бих издигнала високо глава и бих гледала далече-далече по белия свят! Птиците щяха да свият гнезда в клоните ми, а духнеше ли вятър,
щях и аз да кимам важно с глава като големите дървета!
И еличката не се радваше нито на слънцето, нито на птичките, нито на розовите облаци, които плуваха сутрин и вечер над нея по небето.
Зиме, когато земята се покриеше с блестяща снежна пелена, идваха зайчета, тичаха насам-натам, а понякога дори и прескачаха еличката – каква обида! Ала минаха още две години и на третата дръвчето стана толкова високо, че зайчетата трябваше да го заобикалят.
„О, да растеш, да растеш и да станеш голямо, старо дърво – има ли на света по-хубаво от това?" – мислеше си еличката.
Всяка есен в гората идваха дървари и отсичаха най-големите дървета. Еличката винаги трепереше от страх, когато някое голямо, хубаво дърво падаше с трясък на земята. Тогава на дървото отрязваха всички клони и то ставаше тъй голо и тънко, че едва можеше да се познае. Сетне натоварваха на коли отсечените дървета и ги извозваха от гората.
Къде? Какво ставаше с тях?
Напролет, когато долитаха лястовичките и щъркелите, елата ги питаше.
– Не знаете ли къде отнесоха ония дървета? Не сте ли ги срещали?
Лястовичките не знаеха нищо, ала един от щъркелите се замисли, поклати глава и каза:
– Зная, разбира се! Когато се връщах от Египет, аз срещнах по морето много нови ко-раби с великолепни мачти. От тях лъхаше мирис на смола. Виждаш ли сега къде са отишли твоите другарки?
– Ах, кога ще стана и аз толкова голяма, че да тръгна по морето! Но що е туй – море, на какво прилича то?
– Трябва да ти разправям надълго и нашироко – отвърна щъркелът и хвръкна.
– Радвай се на младостта си! – говореха слънчевите лъчи на еличката. – Радвай се на твоя растеж и на силите, които кипят в теб.
И Вятърът целуваше дръвчето, а росата го обливаше със сълзи. Но еличката не умееше да цени нищо.
Наближаваше Коледа. В гората започнаха да секат няколко съвсем млади дръвчета. Някои от тях бяха дори много по-малки от нашата еличка, която гореше от нетърпение да порасте по-скоро. Всички отрязани ели бяха чудно хубави – клоните им никой не откъсна. Натрупаха ги веднага в една кола и ги изнесоха от гората.
– Къде ли ще ги носят? – запита еличката – Те не са по-големи от мен, а една дори е по-малка! И защо не им откъснаха клоните? Накъде ли заминаха?
– Ние знаем! Ние знаем! – изчуруликаха врабчетата – Ние бяхме в града и надничахме през прозорците. Сега знаем къде отидоха те. О, те са на такава почит, че за туй не може и да се говори. Ние гледахме през прозореца и видяхме как сред топли стаи те стоят украсени с най-прекрасни неща – с позлатени ябълки, с медни кравайчета, с играчки и хиляди свещи.
– А после? – попита еличката, като потрепера с всичките си клончета. – А после? Какво стана после с тях?
– Повече не можахме нищо да видим. Ала и туй, което видяхме, беше тъй хубаво!
„Може би и аз ще имам това щастие! – помисли си с радост еличката. – Да, туй е още
по-хубаво, отколкото пътуване по море. Ах, колко тежко е да чакаш! Дано дойде по-скоро Коледа! Ето сега аз съм също тъй голяма, както ония ели, които отсякоха миналата година! Ах, кога ли ще легна и аз най-сетне в колата? Кога ли ще застана сред топлата стая, окръжена с всичкото великолепие? Ами после?… После навярно ще бъде още по-хубаво, иначе защо ще ме кичат? Да, разбира се, после ще бъде още по-хубаво… Какво ли ще бъде? Ах, как ме измъчва тая неизвестност! Сама не зная що става с мен!"
– Радвай ни се! – казаха и въздухът и слънчевият лъч. – Радвай се на младостта си и на
горската шир!
Ала еличката не можеше да се радва спокойно, тя все растеше и растеше. И зиме, и лете тя стоеше облечена в зелената си премяна и всички, които я виждаха, казваха:
– Колко хубаво дръвче!
Най-сетне настъпи Коледа и първа отсякоха нашата еличка. Дълбоко, в самата й сърцевина се заби брадвата, еличката изохка и падна на земята. Тя чувстваше силна болка и слабост и не можеше да мисли вече за никакво щастие. Мъчно й беше да се раздели с родната гора, с мястото, където беше израснала – да, тя знаеше, че никога вече не ще види своите другарки, малките храстчета и цветя, които растяха наоколо, а може би не ще види и птичките! Да заминеш – тъжно бе това!
Еличката дойде на себе си едва когато я сложиха в един двор заедно с много други дръвчета. Тогава някой извика:
– Каква хубава еличка! Тъкмо такава ни трябва!
Дойдоха двама нагиздени мъже и отнесоха дръвчето в голяма хубава стая. По стените бяха накичени картини, а до печката от лъскави плочки стояха големи китайски вази с лъвове на похлупака. Тук имаше столове – люлки, копринени канапета и големи маси, отрупани с албуми, книжки и играчки за няколкостотин талера – тъй поне разправяха децата. Елата сложиха в едно голямо буре с пясък, ала никой не можеше да разбере, че това е буре, защото то беше обвито в зелено платно и бе поставено върху голям шарен килим. 0, как трепереше бедната ела! Какво ли ще стане сега?… Дойдоха млади момичета и почнаха да я кичат. Върху клончетата окачиха мънички люлчици, изрязани от цветна хартия и пълни с бонбони и сладки; ето, по дръвчето израснаха позлатени ябълки и орехи, залюляха се и куклички – също като живи човечета. Такива кукли елата никога не беше виждала. Най-сетне по клончетата налепиха стотици червени, сини и бели свещици, а на самия връх на дръвчето изгря голяма звезда от златен варак.
– Как ще блесне елата довечера, когато запалим свещите! – казаха всички.
„Ах, – помисли си елата – дано настъпи по-скоро вечерта, та да запалят свещите. Какво ли ще стане след това? Дали не ще дойдат дърветата от гората, за да ми се порадват? Дали не ще долетят врабчетата, за да надникнат през прозорците? А може и да пусна корен в това буре и да си стоя все тъй накичена и зиме, и лете?"
Да, няма що да се каже, много нещо искаше еличката. От голямо нетърпение дори я заболя кората, а тая болка за дървото е също тъй неприятна, както е главоболието за хората.
Най-сетне свещите бяха запалени. Какъв блясък, какво великолепие! Елата затрепера тъй силно с клоните си, че един от тях се подпали от близката свещ и зелените му игли запращяха.
– Ай! Ай! – завикаха момичетата и изгасиха мигом огъня.
Сега елата не смееше дори да помръдне. 0, туй беше истинско мъчение! Ала тя се страхуваше толкова много да не изгуби нещо от своята украса!
Всичкият този блясък я беше съвсем замаял… Изведнъж двукрилата врата се разтвори широко и цял рояк деца се втурнаха тъй силно в стаята, като че искаха да съборят дървото. След тях влязоха бавно възрастните. Децата застанаха пред елата и онемяха от учудване, ала това продължи само минута. После се дигна страшен шум. Децата започнаха, да играят около дървото и да късат един по един подаръците.
„Какво правят те? – мислеше си еличката. – Що значи това?"
Свещиците догаряха до самите клончета. Изгасиха ги една след друга и после децата получиха разрешение да оберат дървото. Ех, как се нахвърлиха те отгоре му! Всички клончета запращяха и ако елата не беше закрепена за тавана със златна звезда, навярно щяха да я съборят на земята.
Децата скачаха и си играеха с хубавите си играчки. На елата никой вече не обръщаше
внимание. Само старата бавачка се приближи още веднъж до нея, и то само за да види да-ли не е останала между клончетата някоя ябълка.
– Приказка! Приказка! – завикаха децата и задърпаха към елата един малък дебел човек.
Той седна под дървото и каза:
– Ето ни сега в гората! Ще ни слуша и еличката! Но ще ви разкажа само една приказка. Коя искате: за Иведе-Аведе или за Клумпе-Думпе, който макар да паднал от стълбата, все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
– За Иведе-Аведе! – закрещяха едни.
– За Клумпе-Думпе! – запискаха други.
Дигна се страшна олелия и шум. Само еличката стоеше мълчалива и си мислеше: „Мигар аз не ще взема участие в играта?" Тя не разбираше, че беше свършила работата си и че никому вече не беше потребна.
И дебелият човек разказа за Клумпе-Думпе, който паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести и се оженил за царската дъщеря.
Децата запляскаха ръце и закрещяха:
– Още! Още!
Те искаха да чуят и приказката за Иведе-Аведе. ала дебелият човек не пожела да разказва повече.
Елата стоеше дълбоко замислена – горските птички никога не бяха й разказвали такова нещо. „Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак се оженил за царската дъщеря! Гледай ти какви работи ставали по света! – мислеше елата и вярваше, че туй е самата истина, защото приказката бе разказана от такъв почтен господин. – Пък кой знае! Може и аз някога да падна от стълбата и да достигна до големи почести!" И еличката си представяше с радост как на следния ден ще я украсят отново със свещи, играчки, злато и плодове.
„Утре вече няма да треперя! – мислеше си тя. – Аз само ще се радвам на моето великолепие. Утре ще чуя пак приказката за Клумпе-Думпе, а може би и за Иведе-Аведе."
И цяла нощ елата стоя замислена и мълчалива.
На сутринта в стаята влязоха слугата и слугинята.
„Сега ще почнат да ме кичат отново!" – помисли си елата. Ала те я измъкнаха от стаята, повлякоха я нагоре по стълбата и я тикнаха в най-тъмния ъгъл на тавана, дето не проникваше дори дневна светлина.
„Що значи това? – помисли си елата, – Какво ще правя тук? Какво ще слушам и гледам?" – И тя се облегна о стената и все мислеше и мислеше. Затова тя имаше много време: минаваха дни и нощи, а никой не се сещаше за нея. Само веднъж на тавана дойде някакъв човек да остави няколко големи куфара. Дръвчето стоеше съвсем настрана – него сякаш го бяха забравили.
„Сега навън е зима – мислеше елата. Земята е твърда и покрита със сняг, затова и хората не могат да ме посадят и да искат, и ме държат тук до пролетта. Колко умно е туй! Колко добри са хората. Само да не беше тук толкова тъмно и пусто!… Няма дори нито едно зайче! А колко хубаво беше в гората, когато имаше наоколо сняг и по снега се гонеха зайчета! Да, хубаво беше… дори и тогава, когато те ме прескачаха, макар че туй ме сърдеше. Колко самотна съм тук!"
– Ц- ъррр! Ц-ъррр! – изписка изведнъж едно мишле и изскочи от дупката си. След него се показаха още няколко други. Те помирисаха дървото и се скриха между клоните му.
– Какъв ужасен студ! – казаха мишките. – Иначе щеше да бъде много хубаво. Нали, стара еличке?
– Аз никак не съм стара! – отвърна елата. – От мен има много по-стари ели.
– Отде си ти, отде знаеш това? – попитаха мишките, понеже бяха много любопитни.
Разкажи ни кое е най-хубавото място на земята? Била ли си там? Била ли си някога в килера, дето има сирене по полиците, а по тавана виси пушено месо, дето може да се скача върху лоени свещи, дето влизаш мършава, а излизаш дебела?
– Не, такива места не зная! – рече елата. – Но затова пък познавам гората, дето свети слънцето и пеят птичките.
И тя им разказа за своята младост, а мишките, които никога не бяха чували такова нещо, я изслушаха с внимание и казаха:
– Колко много си видяла! Колко щастлива си била!
– Щастлива? – рече елата и се замисли затова, което току-що бе разказала. – Да, хубави бяха наистина ония дни.
Сетне тя разказа за оная вечер, когато я бяха накичили с кравайчета и със свещи.
– О, колко щастлива си била ти, стара еличка!
– Аз никак не съм стара! – отвърна елата – Аз дойдох едва тази зима от гората. Аз съм в разцвета на годините си, само че на ръст съм дребничка.
– Колко хубаво приказваш! – рекоха мишките и на следната нощ доведоха със себе си още четири слушателки. И елата започна да разказва отново и колкото повече разказваше, толкова по-ясно си спомняше миналото.
– Хубаво беше онова време! Но пак ще се върне. Клумпе-Думпе паднал от стълбата и все пак достигнал до големи почести.
– Какво е това Клумпе-Думпе? – попитаха малките мишлета и елата им разправи ця-лата приказка. Тя помнеше всяка дума и мишките се радваха тъй много, че насмалко да скочат върху самия връх на дървото. На следната нощ дойдоха и други мишки, а в неделя се явиха дори два плъха. Ала те заявиха, че приказката никак не е интересна. Туй наскърби мишките и те сами започнаха да разправят, че историята с Клумпе-Думпе не е тъй занимателна.
– Само тая приказка ли знаете? – попитаха плъховете.
– Да, само тая! – отвърна елата. – Аз я чух през най-щастливата вечер през живота си, ала тогава не разбирах колко голямо е моето щастие.
– Това е много глупава приказка! Не може ли да ни разправите нещо за свинската сланина или за лоените свещи? Или пък за килера?
– Не – отговори елата.
– Тогава довиждане! – рекоха плъховете и си отидоха.
Скоро и мишките престанаха да идват и елата започна да тъгува отново сред своята самота.
– Колко хубаво беше, когато малките игриви мишлета седяха около мен и слушаха моите разкази! – въздишаше тя – Сега и туй се свърши. Но аз ще си спомням с радост за тия минути, когато ме изнесат оттук.
А кога стана това?
Да, една сутрин дойдоха някакви хора да чистят тавана. Те дигнаха куфарите, а след това и елата. Хвърлиха я грубо на пода, после я повлякоха надолу по стълбата.
„Да, сега за мен ще започне нов живот! – помисли си елата. Тя почувствува свежия въздух, светлината на слънцето и се намери долу на двора. Всичко туй стана тъй бързо, наоколо имаше толкова интересни неща, че елата забрави дори да се погледне. Дворът
допираше до една градина, която беше потънала В зеленина и цветя. Свежите ухаещи рози се свеждаха над ниската ограда, липите цъфтяха, а лястовичките се Виеха над тях и чуруликаха:
– Квир-вир-фит! Ето я, ето я най-после!
Ала туй, разбира се не се отнасяше за елата.
„Сега и аз ще заживея! – зарадва се елата и разпери клоните си. Ала те бяха пожълтели и изсъхнали, а самото дърво лежеше В един ъгъл сред плевел и коприва. Златната звезда стоеше все още на върха му и блещукаше под слънчевите лъчи.
На двора. играеха няколко от ония деца, които скачаха на Бъдни вечер около украсеното дърво. Едно от тях, най-малкото, изтича при елата и откъсна от нея златната звезда.
– Вижте какво е останало на тая мръсна, стара ела! – извика то и настъпи тъй силно
клоните й, че те изпращяха под обувките му.
И елата обгърна с поглед китната градина, погледна себе си и поиска да се върне пак в тъмното кътче на тавана. Тя си спомни своята младост в гората, веселия Бъдни вечер и мъничките мишлета, които слушаха с такава наслада приказката за Клумпе-Думпе.
– Свърши се, всичко се свърши – каза старата ела. – Защо ли не се радвах, докато беше време? А сега… всичко е минало и няма да се върне.
Скоро дойде един слуга и накърши елата на парчета – от нея излезе цял сноп съчки. Как ярко пламнаха те под големия котел! Елата въздишаше тежко-тежко. Всяка нейна въз-дишка приличаше на слаб гърмеж и затуй децата престанаха да си играят, насядаха около огъня и като гледаха пламъците повтаряха: – Пиф-паф!
И при всяко изпращяване, което беше дълбока въздишка, елата си спомняше ясните летни дни и звездните нощи в гората, веселия Бъдни вечер и приказката за Клумпе-Дупе – едничката приказка, която тя беше слушала и умееше да разказва… Сетне елата изгоря.
А децата продължиха играта си в градината. Най-малкото носеше на гърдите си златната звезда, която украсяваше елата през най-щастливата вечер на нейния живот. Сега тая вечер беше минала, елата я нямаше вече и затова на нашата приказка идва краят. Всичко минава, всичко се свършва на тоя свят – дори и най-хубавата приказка.

Един гладен вълк тръгнал да търси плячка. Накрай полето заварил един стар кон — пасе трева. Вълкът приближил до него и му казал:
— Хей, кончо, дошъл съм да те изям!
— Може — отвърнал конят, — само че баща ти едно време не правеше тъй.
— Ами как?
— Щом намереше кон за ядене, старият вълк най-напред се навеждаше да извади със зъби подковите от задните му крака, за да не си строши някой зъб, когато захапе подкованите крака. Сетне разкъсваше и самия кон.
— Добре де — рекъл вълкът, — и аз мога като баща си. Дай да ти извадя подковите!
И като минал зад коня, той отворил уста да захапе желязната подкова. Тогава конят се засилил, дигнал нагоре и двата си крака и ритнал вълка право в зъбите. Вълкът примрял от болка и се търкулнал на земята, а конят побягнал. Като се съвзел от болките, вълкът с дигнал и тръгнал към овчарските кошари. Покрай реката видял два овена — тлъсти и витороги — хрупат тревица под върбовите сенки.
— Хей, овни, дошъл съм да ви изям! — викнал вълкът.
— Знаеме, че ще ни изядеш, вълчо, но баща ти едно време не правеше тъй.
— Ами как?
— Когато найдеше два овена край реката, той клякаше до някой дълбок вир и казваше на овните да се отдалечат на сто разкрача. „Ха сега — провикваше се той на овните — тичайте насам! Който дотърчи по-рано, него ще изям пръв!"
— Добре де, и аз ще направя тъй — рекъл вълкът и клекнал на брега до един вир.
Овните се отдалечили, втурнали се към вълка и го бухнали с рогата си. Вълкът се преметнал презглава, цамбурнал в дълбокия вир и без малко щял да се удави. Като мокра кокошка се измъкнал на брега, поотърсил се, поизсъхнал на слънцето и се озърнал: от овните нямало помен. Въздъхнал глупавият вълк и слязъл към нивите. В най-високата житна нива заварил едно старо магаре — тъпче пшеницата.
— Бре, сине магарски — викнал вълкът, — защо правиш пакост на хората? Лягай на земята да те изям!
— Ох, кумчо вълчо — затекло се насреща магарето, — добре че дойде, от заранта те диря под шумка и камък. Моят стопанин дигна голяма сватба. Чуваш ли тъпаните и гайдите в село? Моят стопанин се жени, но си няма кум. Затуй ме проводи да те намеря и да те поканя кум да му станеш. Приготвил е за тебе едни агнета печени, едни дарове, дето никой не ги е виждал.
Вълкът се много зарадвал.
— Води ме — рекъл той, — по-добър кум от мене няма да намериш.
— Какво ще те водя? Ти не бива да си изморяваш краката. Качвай се на гърба ми да те нося.
Вълкът яхнал магарето и тръгнали. Когато влезли в село, селяните вдигнали страшна олелия: „Вълк! Вълк!" —развикали се хората. Грабнали кой каквото намерил — тояги, вили, секири, и се втурнали към госта от гората.
— Видиш ли какъв народ иде да те посрещне? — обадило се магарето.
— Виждам, но защо идат с тояги, вили и секири?
— Такъв им е обичаят.
Наближили селяните, че като се развъртели — тупа-лупа, — сма¬зали вълка от бой. Едва се измъкнал жив. Побягнал в дън гора, взел един камък и почнал да си удря главата.
— Главо, главо — думал той, — от тебе тегля!

Вървяла кума лиса през гората и си хортувала:
— Ах, че съм хубава лисичка! Какви очи имам! Ясно светят, всичко виждат. Ами крачката ми? То не са крачка, а вретенца. Като вихър ме носят през гората, сякаш не стъпват на земята. Ами ушенцата ми? Всичко чуват, нищо не пропускат. Но най ми е хубава опашката.
Е такава една лекичка и мекичка, същинска копринена къделя.
Тъкмо в тоя миг изскочило изневиделица едно ловно куче и — ав! — връхлетяло отгоре й.
Хукнала кума лиса да бяга към дупката си, а кучето — подире й. Тя бяга, то бяга, тя бяга, то бяга — аха-ха — ще я настигне. Но не смогнало. Бързите лисини крачета надбягали кучето. Мушнала се лисицата в дупката си, скрила се вътре, а кучето клекнало пред дупката и там притихнало.
— Ще почакам — си рекло, — може да излезе!
Като си поела дъх, кума лиса попитала крачката си:
— Крачка, мои краченца, вие що думахте, когато ни гонеше кучето?
— Ние — отвърнали в един глас четирите лисини лапички — думахме: Беж, лиске, да бягаме! Беж, лиске, да бягаме!
— Мили какини крачета! Кака ще ви изплете чорапки! — обещала им кума лиса и продължила:
— Ами вие, какини очички, що думахте?
— Право, лиске, в дупката! Право, лиске, в дупката! Тъй думахме — отвърнали очичките.
— Мили какини очички, кака ще ви купи очила! — врекла им се лисицата и се обърнала към ушите си.
— Ами вие, какини ушенца, що думахте?
— Още малко, кума лиске! Още малко, кума лиске! — отвърнали те.
— Мили какини ушенца, кака ще ви купи обички! — обещала лисицата и извила глава към опашката си.
— А ти, опаш, що думаше?
— Дръж, куче, опашката, дръж, куче опашката! Тъй думах — отговорила опашката.
Че като кипнала оная ми ти лисица.
— Какво? — изврещяла. — Гръм да те удари! Тъй ли се дума!
Чакай да те дам на кучето за наказание!
И без да мисли много, кума лиса си подала опашката навън.
Кучето тъкмо туй чакало. Хвърлило се, захапало опашката й, започнало да я тегли навън.
Лиса теглила навътре, кучето навън. Тя навътре, то навън, додето най-сетне я измъкнало и я сдавичкало.

Върху една стара круша паднал гръм и запалил синора. Пламнали лозините, къпините и трънаците. Разбягали се зайците, които се криели в трънаците, отлетели птичките от гнездата си, в пламъците останала само една отровна змия — пепелянка. Тя се гърчела в огъня и жаловито съскала. Наблизо минал един овчар. Змията, като го видяла, почнала да писка:
— Моля ти се, овчарко, направи ми една добрина.
— Спаси ме от пламъците на огъня!
— Защо да не помогна на тази змия? — си рекъл овчарят. — И тя носи душа.
И като мушнал дългата си тояга в огъня, викнал на змията:
— Мини по този мост!
Змията бързо се усукала около овчарската тояга и се измъкнала от пламъците, но щом наближила ръката на овчаря, наместо да тупне на земята, тя запълзяла нагоре по ръкава му и се увила около шията му.
— Ах! — извикал уплашен овчарят. — Тъй ли се отплащаш за доброто, което ти сторих? Право казват хората: на зла круша — зъл прът.
Но змията допряла главата си до ухото му и рекла:
— Аз съм тежко обгорена и не мога да пълзя. Отнеси ме в планинската пещера, където живее моят баща — старият синорник. Той е господар на всичките змии в тая земя. Като му разкажа какво добро си ми направил — ще те награди богато. Хайде!
— Ами кой ще пази стадото ми? — попитал овчарят.
— Не бой се за стадото. Там, където има огън, вълци не смеят да наближат. Докато гори синорът — вълци няма да дойдат.
Тръгнал овчарят към  планинската пещера. Помъкнал змията. Когато наближил усойната пещера, змията му рекла:
— Моят баща има много злато и скъпоценни камъни. Той ще иска да ти напълни торбичката с имане, но ти му кажи, че не ламтиш за съкровища, а искаш само едно: да разбереш езика на птиците и животните. Послушай ме, няма да сбъркаш.
Стигнали пещерата. Нейният вход бил затворен с вратник, изплетен от змии. Пепелянката захванала да съска и змиите, щом я видели, почнали бързо да се разплитат. Сторили й път.
Старият синорник, с коронка на главата, като видял дъщеря си, пролял сълзи от умиление.
— Къде се губиш, дъще? — попитал той.
Пепелянката му разказала всичко за гърма, за пламналия синор и за милостивия овчар.
Синорникът се обърнал към овчаря:
— Ти си избавител на моята дъщеря. Казвай, каква награда искаш — злато, сребро или скъпоценни камъни?
— Аз искам — отговорил овчарят — само едно нещо: научи ме как да разбирам езика на птичките и на животните. Друго не ми трябва.
— Не бива да искаш такова нещо — поклатил глава загрижено синорникът, — защото ако кажеш някому какво си приказват птиците или животните, мигом ще умреш. Откажи се!
— Не се отказвам. Дай ми тая награда или прощавай. Ще си отида и без награда!
— Тъй не бива! Не мога аз да изпроводя без награда спасителя на дъщеря си — извикал синорникът. — Отвори си устата!
Овчарят си отворил устата .Старият синорник навирил нагоре главата си и духнал три пъти в отворената овчарска уста.
— Сега — рекъл той — ти ще разбираш езика на всяка птица, на всяко животно и на всяка буболечка. Но внимавай добре и пази тайната!
Овчарят се простил с главатаря на змиите, поклонил се на неговата дъщеря, пепелянката, и излязъл от пещерата. Змиите, които пазели пещерата, мигом се заплели, направили жив вратник и затворили входа. Като вървял през гората, овчарят напрягал слух, чувал гласовете на птиците и разбирал всичко, което си приказвали помежду си. Радостта му била много голяма, защото проумявал и думите на песните им. Когато стигнал до нивата, където оставил стадото си — синорът бил вече изгорял.
Седнал овчарят под едно дърво и се поизлегнал върху дънера му — да се отмори. В туй време долетели два черни гарвана. Те кацнали върху най-горния клон и си заговорили на своя гарвански език.
— Виждаш ли тоя овчар? — изгракал по-старият гарван. — Той пасе чужди овце и се храни с просеник. Лежи си сиромахът под дървото и не знае, че на два разкрача от него има цяла делва с жълтици.
— Що щат тия пари там? — попитал вторият.
— Преди сто години трима души разбойници превариха един търговец, утрепаха го, взеха му парите и ги заровиха под голямата круша. Аз тогава бях малко гарванче като тебе. Стоях пак на този клон и гледах Заровиха жълтиците тримата разбойници, заминаха пак по обир и вече не се върнаха. Трябва да са ги утрепали някъде.
Като чул тия думи, овчарят скочил, затекъл се към дома си и подир малко се върнал с един търнокоп. Започнал да копае, изкопал делвата, напълнил си торбичката с жълтици и слязъл в село. Купил си цяло стадо овце, издигнал си нова къща, задомил се и казал сбогом на сиромашията.
Един ден някогашният овчар си спомнил за своите другари, които пасат стада в планината и се хранят само с просеник.
— Жено — рекъл той, — замеси една бяла погача, разточи вита баница и заколи най-хубавата кокошка. Довечера ще имаме гости.
— Кого смяташ да поканиш на вечеря?
— В планината имам трима добри приятели — овчари. Сиромаси хора. Цяла година ходят подир овцете на своите чорбаджии и за труда си получават само сух просеник. Нека похапнат хубаво на моята трапеза. И те са хора.
Запретнала се домакинята и приготвила вечерята, а той отишъл в планината и поканил старите си другари.
— Идете, братя, у дома. Жена ми е приготвила добра вечеря. Нахранете се хубаво и се отбийте да се видите с домашните си. За нищо не берете грижа.
— А кой ще пази стадата ни тази нощ? — попитали овчарите.
— Аз ще ги пазя.
Овчарите слезли към селото, а пазачът прибрал стадата и легнал в кошарата. Кучетата дремели между овцете. По едно време от гората се навървили пет-шест големи вълка. Наближили оградата на кошарата и започнали да си говорят помежду си:
— Хайде да грабнем по едно агне! — предложил най-гладният.
— Да грабнем, но между овцете лежат злите овчарски кучета. Много са опасни, по-добре да не ги закачаме! — обадил се друг вълк.
— Елате, братя вълци —- дигнало се едно от младите овчарски кучета, — изберете си най-охранените агнета. Ние ще мълчим, ако ни обещаете, че в гората ще изядем агнетата заедно. И ние искаме да си похапнем агнешко месо.
Между кучетата се намирал един стар. пес само едва зъба в устата.
— Дума да не става! — скочил песът и козината му настръхнала. — Додето стоят тия два зъба в устата ми, не ще позволя косъм да падне от вълната на агнетата.
И почнал да лае толкова силно, че вълците се уплашили, подвили опашки и побягнали пак в гората.
На другия ден, когато се завърнали овчарите от село, оня, дето им вардел стадата, поръчал да вържат по един камък върху шиите на младите кучета и да ги издавят в дълбокия вир. Да оставят живо само старото куче с двата зъба. Овчарите го попитали каква вина имат кучетата, но той отсякъл с ръка :
— Не ме питайте, то си е моя тайна. Повярвайте ми, че го правя за добро — и се прибрал в село.
Овчарите изпълнили поръчката му. Останали само с едно старо, но вярно куче.
Прибрал се стопанинът в къщи и рекъл на жена си:
— Искаш ли да се поразходим до лозето?
— Искам — отвърнала жената.
Оседлал той жребеца и кобилата си, помогнал на жена си да се качи на кобилата, а той яхнал жребеца. Потеглили към лозето. По пътя кобилата изостанала надире. Конят се обърнал и почнал да я хока:
— Бързай, мари, защо изоставаш? Както се влачиш, до довечера няма да стигнем лозето.
— На тебе ти е лесно, но питаш ли мене? — изпъшкала кобилата.
— Защо?
— Защото ти носиш само един човек, а пък аз нося трима: господарката, нейното неродено бебе и моето неродено конче.
Като чул тия думи, стопанинът почнал високо да се смее.
— Защо се смееш? — попитала го жена му.
— Не мога да ти кажа — отвърнал той.
— Моля ти се, кажи ми.
— Не бива.
— Защо не бива?
— Защото ако ти кажа — ще стане нещо лошо.
— Да става, каквото ще! Аз искам да ми кажеш, защото съм ти жена и трябва да зная всичките ти тайни. Ако не ми кажеш, ще се хвърля в дълбокия вир, където овчарите тая сутрин издавиха кучетата.
Нямало що да прави бедният човек и склонил да й каже тайната вечерта, като се върнат в къщи. Разходили се до лозето, набрали една кошница грозде и обърнали конете назад. Върнали се в къщи. Жената пак го подхванала:
— Казвай сега защо се засмя, когато отивахме към лозето!
— Почакай малко да изкопая един трап! — отвърнал мъжът, изкопал една яма, човешки бой дълбока, и легнал в нея.
Тъкмо в туй време от кошарата пристигнало старото куче с двата зъба. Като разбрало какво ще става, то легнало до трапа и почнало жално да вие. Жената влязла в къщи, отчупила половин хляб и го хвърлила към кучето, за да млъкне. Кучето продължило да вие, без да помирише хляба. Тогава петелът дотърчал от бунището, заловил се да кълве хляба и закъткал кокошките. След като изкълвал хляба, той подскокнал на плета, плеснал с криле и почнал да кукурига:
— Какво ти е толкова додражало? Не виждаш ли, че нашият стопанин лежи в трапа и се гласи да умре? — укорило го старото куче.
Нека умре, щом като не може да се разбере с жена си. Аз имам четиридесет жени — ярки и квачки, и мога да кажа, че всичките ме слушат. Когато намеря някъде зърна за кълване, викам ги и те да кълват, затуй ме уважават. А пък нашият стопанин не може да се разбере с една жена. Защо не й каже, че ще умре, ако издаде тайната? Като чул думите на петела, стопанинът скочил, измъкнал се от ямата и рекъл на жена си:
— Слушай, жено, щом ти кажа тайната, която зная — свършено е с мене.
— Какъв е този трап? — попитала жената.
— Този трап ще бъде моят гроб.
— Ах, мъжо, мъжо, какво щяхме да направим! Мълчи, мъжо, мълчи! Не искам да ти зная тайната, само бъди жив и здрав! — викнала жената и го накарала по-скоро да зарине ямата.

Един старец отишъл в гората за дърва. Намерил едно кухо дърво, размахал секирата и тупа-лупа, съборил го на земята. Като се заловил да го цепи, в кухината му намерил една кожена торба, пълна с жълтици. Зарадвал се на късмета си, натоварил цепениците на колата, окачил торбата с жълтиците на ритлата и повел воловците към дома си. Вървял старецът и си мислел:
— Намерих аз парите, но гората не е моя. И кухото дърво не е мое. Отде накъде парите пък да са мои? Те са чужди. Ако съм човек на място, ще издиря стопанина им и ще му ги дам, защото от чужди пари прокопсия няма.
Не щеш ли, насреща му се задал един сиромах човек, дрипав до немай-къде, разтревожен, запъхтян.
— Откъде идеш, побратиме? — викнал сиромахът.
— От гората — отвърнал дърварят. — Защо питаш?
— Да си намерил нещо?
— Намерих — кимнал с глава старецът.
— Слава богу! — зарадвал се дрипавият. — Аз, брате, имах само една юница, но ме натисна голяма сиромашия и реших да я продам. Отзарана я откарах на пазара, добра цена й дадоха, тръгнах си и де да знам как, по пътя съм изтърсил торбата с парите. Като луд съм тичал дотука. Къде е торбата ми?
— Ей там, закачил съм я на ритлата.
Сиромахът се втурнал към торбата. Бръкнал с две ръце вътре, нагребал жълтиците, погледнал ги, но мигом пак ги изтърсил в торбата като опарен.
— Не са мои — рекъл, — моите бяха бели, а тези са жълти.
— Чудно — замислено проговорил дърварят — какви може да са тези, дето ги намерих?
— Крадени! — отсякъл сиромахът.
— Кой ги е задигнал?
— Крадците.
— А къде са крадците?
— В гората, къде другаде? — извикал сиромахът и хукнал по-нататък, да търси своята торба.
Старецът се прибрал у дома си и рано на другата сутрин метнал торбата с намерените пари на тоягата си, емнал пътя, че в гората — да търси крадците. В най-затънтените дебри забелязал светлинка. То било огън. Като приближил край огъня, заварил десетина души — надянали един овен на шиш — въртят го над жаравата.
— Добър ви ден! — поздравил старецът.
— Добре си дошъл! — отвърнал един от горските хора. — Ти, дядо, по каква работа ходиш?
— Тръгнал съм да търся крадците. Да не сте вие?
— Имаш грешка! Тука крадци няма — обадил се главатарят на горските хора.
— А вие какви сте?
— Ние сме хора хайдути. Излезли сме в гората да закриляме сиромасите и да наказваме народните изедници. А ти поседни да си отпочинеш и да опиташ нашия овен! — поканил го главатарят.
Старецът подвил крак, нахранил се, благодарил на домакините и на тръгване попитал:
— Кажете ми, братя, къде мога да намеря крадците?
— В дворците, там са крадците! — отвърнал войводата.
Старецът се дигнал, излязъл от гората и се спуснал към големия град. Отишъл право в царския дворец. Влязъл вътре. Там заварил десетина големци, в позлатени дрехи облечени. Събрали се на съвет.
— Добър ви ден! — поздравил ги старецът.
— Ти какво търсиш тука? — гневно го посрещнал един брадат царедворец.
— Крадците търся.
— Какви крадци? — скочил на крака брадатият и от очите му започнали да изскачат искри.
— Ония, дето са задигнали ей тази торба. Аз я намерих в едно кухо дърво.
— Какво има вътре ? — надникнал големецът.
— Жълтици.
— Жълтици ли ? — посегнал брадатият. — Дай я тука!
И като пребарал торбата, той намигнал на другарите си и захванал да тика стареца към вратата.
— Ти, дядо — рекъл -— нямаш работа тука. Иди да търсиш крадците вън от царския дворец, защото ние сме най-честните. Додето намериш крадците, ние ще ти вардим парите. Тука те са на сигурно място.
Точно подир една година ела да си получиш торбата.
Отишъл си старецът и цяла година ходил насам-нататък да пита за крадците. Като се изтърколила годината, той пак похлопал на царските врати. А големците пак били събрани на съвет.
— Годината мина — рекъл им старецът — върнете ми торбата с жълтиците.
— Годината мина, но ти, старче, закъсня — дигнал се пак оня брадатият. — Аз ти казах да се явиш тука след една година, а ти пристигаш след една година и един ден. Значи просрочил си. Губиш торбата. Хайде, махвай се, че имаме работа.
Старецът излязъл вън, почесал се по тила и рекъл:
— Право ми казаха хайдутите. Тука са били най-опасните, ония, дето и крадат, и лъжат.

Беше ужасно студено; валеше сняг, а и започваше да се смрачава; това беше последната вечер в годината, вечерта срещу Hова Година. В тоя студ и в тая тъмница по улицата вървеше едно малко, бедно момиченце, гологлаво и с боси крака; да то имаше наистина пантофи на краката си, когато тръгна от къщи, но каква полза! Те бяха много големи, последна ги бе носила майка му, толкова големи бяха, и малката ги бе загубила, като бързаше да прекоси улицата, тъй като две коли бяха минали ужасно бързо; единият пантоф не можа да намери, а другият го отмъкна едно момче; каза, че щял да го използва за люлка, когато му се роделидеца. И сега малкото момиченце вървеше с босите си крачета, които бяха сини-червени от студа; в една стара престилка то носеше множество кибритени клечки, а в ръката си държеше една връзка от тях; цял ден никой не бе купил нищо от нея; никой не бе й дал и скилинг; гладна и премръзнала вървеше тя и изглеждаше много умърлушена, горкичката! Снежинките падаха по дългата й, руса коса на красиви къдрици, но тя изобщо не помисляше за такива хубосии. По всички прозорци блестяха свещи, а по улицата миришеше много хубаво на печена гъска, нали бе навръх нова година; за това мислеше тя. Седна в ъгъла между две къщи, едната се подаваше малко повече към улицата от другата, и се сгушил беше свила малките си крачета под себе си, но й беше още по-студено, а в къщи не смееше да се прибере, тъй като не бе продала никакви кибритени клечки и не бе получила нито един скилинг, баща й щеше да я бие, а и у дома й беше студено, то само дето имаха покрив отгоре си, но вятърът свиреше през него, въпреки че по-големите дупки бяха запушени със слама и парцали. Малките й ръчички бяха почти напълно вкочанени от студа. Ох, една клечица кибрит щеше да помогне. Само да посмееше да измъкне една от връзката, да я драсне на стената и да стопли пръсти. Тя измъкна една, „пъпшшш“, как пращеше тя, как ореше! Пламъкът бе топъл и ясен, също като малка свещичка, която тя заслони с ръката си, чудна свещ беше тая! Hа малкото момиче му се стори, че седи пред една голяма желязна печка с лъскави месингови топки и месингова тръба; огънят гореше чудно хубаво и топлеше много добре. Hо какво стана? Малката протягаше вече краката си, за да стопли в тях… но пламъкът угасна, печката изчезна… и тя седеше с малко парченце от изгоряла кибритена клечка в ръката. Драсна нова, тя се разгоря, освети, и там, където светлината падаше, стената стана прозрачна като тюл; можеше да види всичко в стаята – имаше маса, покрита с блестящо бяла покривка, с изящни порцеланови съдове на нея и печена гъска, пълнена със сушени сливи и ябълки, от която красиво се вдигаше пара. И което беше още по-хубаво, гъската скочи от тавата и се заклатушка по пода, с вилица и нож в гъба, право към бедното момиче; изведнъж кибритената клечка угасна и се виждаше само дебелата студена стена.Запали нова клечка. Седеше под прекрасна коледна елха, още по-голяма и по-накичена от тази, която бе видяла през стъклената врата у богатия търговец миналата Коледа; хиляди свещички горяха по зелените клони и шарени картинки, като тия, дето красят витрините на магазините, гледаха надолу към нея. Малкото момиче протегна и двете си ръце нагоре… и тогава кибритената клечка угасна; множество коледни светлини се издигаха все по-нагоре и по-нагоре, видя ги, че станаха на ясни звезди, една от тях падна и остави по небето дълга огнена черта. – Hякой умря! – каза момиченцето, защото старата й баба, единствената, която бе била добра към нея, но се бе вече умряла, бе казала: когато някоя звезда падне, една душа отива при Господ Бог. Драсна още една клечка о стената, тя освети наоколо, а в светлината стоеше старата й баба, много ясна и сияеща, мила и хубава. – Бабо! – извика момиченцето. – Вземи ме със себе си! Знам, че ще изчезнеш, когато клечката угасне; ще изчезнеш като топлата печка, хубавата гъска и голямата, прекрасна коледна елха – и тя драсна бързо всичките останали клечки, които бяха във връзката, много искаше да задържи баба си, и кибритените клечки светнаха с такова сияние, което бе по-ясно и от дневна светлина. Баба й никога не бе изглеждала толкова красива, толкова величествена; тя вдигна малкото момиченце на ръката си и те полетяха, в блясък и радост, много, много нависоко; нямаше нито студ, нито глад, нито страх – те бяха при Бог. А в ъгъла, до къщата, в студената утрин, седеше малкото момиченце, с червени бузи, а усмивка на уста… мъртво, замръзнало до смърт в последната вечер на старата година. Сутринта на Hовата година озари малкия труп, облегнат, с кибритените клечки, почти цяла връзка от която бяха изгорени. Искала е да се стопли, казаха някои; никой не знаеше каква красота бе видяло то, в какъв блясък, заедно със старата си баба, бе преминало в щастието на Hовата година!

Имало един човек, който за грешките, които правел или за несполуките си в живота, все дявола кълнял.
Дотегнало най-после на дявола от тези клетви и решил да си отмъсти и да го поучи. Един ден човекът впрегнал биволите си в колата и тръгнал на път. Но като минавал край едно кафене, отбил се в него и пуснал биволите сами да карат, без да размисли, че могат да направят някоя пакост по пътя. Дяволът разбрал, че биволите без водач ще направят някоя пакост, затова решил да засрами нехайния човек пред всички мъже и жени, които били събрани около една чешма и чакали ред да си напълнят стомните и менците.
Дяволът се превърнал на човек и се приближил до тях.
– Виждате ли ме, бре хора, или не ме виждате? – попитал дяволът.
– Виждаме те, та какво от това?
– Като ме виждате, искам да знаете, че аз съм дяволът. Ето, сега ще се преобразя, а после пак ще стана човек.
Каквото казал – направил го. Някои от жените и мъжете се поуплашили.
– Не се страхувайте. Превърнах се на човек, за да засрамя оногова, който постоянно мене кълне за своите грешки. Нека да разбере, че не съм аз виновен за неговата небрежност. Нà, гледайте сега – пуснал биволите си сами да водят колата, а той си пие кафето спокойно. В това време зажаднелите биволи се отбили от пътя и се втурнали към чешмата. Наскачали да ги спрат, но било късно – те изпотрошили стомните и изпотъпкали менците.
Вдигнала се врява:
– Сега нали виждате, кой е виновен?
Дочул врявата и се затичал стопанинът, който кълнял дявола с люти клетви:
– Ях, дяволе, дяволе, пак ми направи голяма пакост. Проклет да бъдеш!
– Да се пукнеш! Не те е срам, все мен да кълнеш – отговорил дяволът. – Попитай тези хора кой е виновен. Ти не си отваряш очите, а дяволът виновен!
Жени и мъже с кобилици набили небрежния, който оттогава поумнял.

Едно време умът и щастието почнали да спорят. Умът казвал: "Аз съм по-добър". А щастието отговаряло: "Не ти, а аз!" Те вървели из един полски път и се препирали. Ето че щастието видяло един млад овчар, който си пасял овцете, подпрян до едно дърво, и си свирел.
– Ето нà, виждаш ли този овчар? Ще го направя най-богатия на света, по-богат от всички царе на земята – казало щастието на ума.
А умът отговорил:
– Е, добре, но знай, че пак без мене за нищо не ще го бива. Ти можеш да го направиш най-богат, но аз, ако му взема и този ум, що съм му дал да пасе овце, ще отиде на бесилката.
Щастието повикало овчаря, взело го за ръка и го отвело в една близка пещера, препълнена с най-драгоценни камъни.
– Вземай си сега колкото щеш – казало щастието.
Овчарят си напълнил джобовете и торбата. След това щастието отишло с овчаря при ума.
– Ех, ти го обогати. Ха сега да видим, какво ще стане от него – казал умът и му взел този ум, който му дал да пасе овце. И си заминал.
Овчарят останал на пътя, като теле. Не се сещал за овцете. Седнал на един камък и почнал да си играе с драгоценните камъни, като малко дете. По пътя се задал един човек с двадесет коне, натоварени с много стока. Като се приближил до овчаря, що да види – безценните камъни му светнали в очите!
– Какво правиш тука, момче? Що е това?
– Играя си с тези камъни.
– Къде си ги намерил, бре, душко?
– Хе-е, там – отвърнал младият овчар.
– Хайде, заведи ме, бре пиле, да видя.
И почти насила, хванал го за ръка, тръгнали към пещерата.
– Вземи си и твоите камъни – рекъл му той.
– Защо ми са – малко ли са там?
Отишли до пещерата. Човекът, като видял купища драгоценни камъни, се слисал. Той бързо се върнал при конете си, разтоварил ги, хвърлил стоката, взел празните чували и ги напълнил с голямото богатство. Само два коня оставил за яздене – за него и за овчаря. Той си помислил: "Ако оставя овчаря на пътя, няма да видя нищо от това богатство, ами я да го взема със себе си. Ако той е такъв глупак или си е изгубил ума и само щастието му е провървяло, няма защо и аз да губя моя. Ще стана много богат".
Натоварил той конете и тръгнали. Отишли в един голям град, край едно море. Човекът взел няколко безценни камъни и ги продал за много злато. Продал и конете, купил много хубави дрехи за себе си и за овчаря, и много стока. След това отишъл на пристанището, купил една нова, хубава гемия. Наел един капитан да му командва гемията, която натоварил със скъпоценните камъни и новата стока. Когато било всичко готово – вдигнали платна. След два месеца път пристигнали в един голям царски град. Дошли търговци да купуват, но що да видят – цели товари безценни камъни. В света не се е видяло такова богатство. Попитали търговците – на кого е това богатство.
– Ей там, на оня млад господар, който си почива – казали им и посочили овчаря.
Хората не смеели да се доближат до такъв богат човек. Тогава отишли при царя и му разправили за голямото богатство, на което не могло да се намери сметка. Царят, като чул това, казал си:
– Щом е толкова богат, навярно е някой царски син. Ще ида да го видя, пък, ако се съгласи – ще го оженя за дъщеря си, та поне богатството да остане тук.
Качил се той на една златна колесница с четири коня и отишъл с голям блясък на пристанището. Младият търговец, като видял царя, побутнал овчаря да го събуди. Но той, както се вдигнал, така и останал на мястото си. Нали бил много глупав и без ум, почнал да се прозява и протяга. Царят се качил на гемията, приближил се до него и му се поклонил. Овчарят му се опулил. Царят помислил, че това го прави от големлък, защото е богат, та затова не иска да говори.
След това царят хванал за ръка овчаря, качил го на колесницата и го отвел в своите палати. Там се събрали всички първенци, които се поклонили и на двамата чак до земята. Горе го чакала царската дъщеря.
Царят рекъл на овчаря:
– Е, синко, искаш ли да се ожениш за дъщеря ми? Видиш ли колко е хубава, също слънце! Друго чедо нямам и след смъртта ми ти ще станеш цар.
– Аха, искам – отговорил овчарят.
– Добре – казал царят, взел им ръцете и ги благословил.
На утрото ги венчали по царския закон. Вечерта овчарят се скарал нещо на невестата си, ударил й една силна плесница. Тя изпискала, хванала се за зачервената си буза и избягала от него. Отърчала при татко си и със сълзи на очи му казала:
– За какъв човек ме омъжи, татко? За този див човек ли, който още от първия ден почна да ме бие? Какво съм аз – царска дъщеря ли, или някоя простакиня? Ако е така, по-добре е да се хвърля в морето и да се удавя. Нека тъй да свърша живота си, отколкото да се върна при него, за да ме бие.
Царят, като видял зачервената й буза и горчивите сълзи, веднага заповядал да хвърлят овчаря в затвора. Осъдил го на обесване.
Поръчали бесило, за да го окачат на другия ден.
Умът и щастието сега отново се срещнали. Умът казал на щастието:
– Е, приятелю, какво направи ти с твоето богатство? – Изпрати овчаря на бесило.
– Не думай, бре, приятелю. Избави го от смъртта – вече никога не ще споря с тебе – рекло щастието. – Още утре рано му дай и твоето богатство, за да го избавиш от бесилото.
– Добре, ще видиш какво ще направя аз до утре от този глупав овчар – казал умът.
Сутринта дошли стражарите при осъдения.
– Ставай – казали те, – ставай да поиграеш малко на въже.
– Кои сте вие, проклетници, които така говорите?
– Бре-ей, пък още се показва юнак. Сега ще ти дадем да разбереш кои сме, като те качим на столче и ти метнем въжето на врата.
– На това столче ще се качи вашият цар! Прах и пепел ще стане от него и от цялата ви царщина, ако само се допрете до мене!
Стражите се изплашили от тези закани и отърчали да кажат на царя. Като чул, той скочил от страх – умът му бил сякаш взет и си помислил – как може вчерашният глупак така дръзко да се заканва?
Умът си бил свършил работата и там. Царят разказал всичко това на дъщеря си и те и двамата се разтреперали. Помислили и отишли и двамата в затвора. Когато овчарят ги видял, той така страшно ги изгледал, че им се смръзнала кръвта. Те паднали на колене и поискали прошка. Царят искал да целуне на овчаря ръката, но той не позволил и казал:
– Рекъл е Господ да прощаваме – както той прощава нашите грехове.
И той целунал стария цар. Царската дъщеря – жена му – плакала и искала да му целуне нозете, но той я вдигнал, целунал я и й казал:
– Ти за двадесет и четири часа ме хвърли в тъмницата и беше причина да ме осъдят на бесило, но аз съм добър – нека ти е простено.
Радостни сълзи бликнали в очите й.
Наново направили царска сватба. Цели седем дни се веселило царството. Понеже царят бил стар, той отстъпил престола си на своя зет, който докарал всичките безценни камъни в двореца, а с тях дошъл и търговецът, когото направил царски съветник.
Ум царува, ум робува.

Хитър Петър имал девет деца – все дребни. Не достигали ни хляб, ни дрехи. Замаяла му се главата, горкия, как да ги изхрани.

Намислил да си поиска пари от Господ, та седнал и му написал писмо:

"Боже Господи, дал си ми девет деца. Не мога да ги изхраня. Ще изпукат от глад. Моля ти се, прати ми сто гроша, да ми помогнеш що-годе в тая тежка немотия".

Писмото пуснал в черквата, в олтара.

Попът намерил писмото, прочел го, съжалил се над бедния си енориаш, та изпратил клисаря да му занесе петдесет гроша и да му каже: "Господ ти е изпратил тия пари чрез дядо поп".

Щом получил парите, Хитър Петър седнал, та написал второ писмо до Господ и пак го пуснал в олтара. Писал му:

"Господи, прати ми още сто гроша. Недей ги праща чрез дядо поп, ами направо, защото от стоте гроша, които си ми изпратил, дядо поп е откраднал петдесетте".