Чуй всички приказки

Живееше едно време на един необитаем остров край брега на Червеното море един Парс (подобно на персиец). Той носеше островърха шапка, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие. Освен нея този Парс имаше само един нож и една малка печка за готвене като тази, която ти никога не трябва да пипаш. Един ден този Парс взе брашно, стафидки, сливи, захар, вода и още други работи и си замеси един сладкиш, половин метър широк и цял метър висок. Това беше истински Кулинарен шедьовър (тази дума е вълшебна) и той го сложи на печката — защото му беше позволено да готви на нея — и го остави да се пече, да се пече, докато сладкишът стана целият един такъв кафявичък и започна да издава много сърцераздирателна миризма. Но тъкмо Парсът отвори уста да го изяде, от напълно Необитаемата вътрешност на острова се смъкна към брега един Носорог с рог на носа, свински очички и лошо възпитание. В онези времена кожата на Носорога му стоеше прилепнала към тялото и не правеше никакви гънки. Той приличаше по всичко на Носорога от Ноевия ковчег, който ти, мое Безценно съкровище, получи за рождения си ден, само че беше много по-голям, то се знае. И все пак и тогава той си беше невъзпитан, както е невъзпитан и сега и както в бъдеще ще бъде невъзпитан. Той каза само: „Хъм!", и бедният Парс остави сладкиша и за миг се изкатери до върха на най-близката палма съвсем гол, без нищо друго освен шапката, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие. Носорогът катурна печката с носа си и сладкишът се изтърколи на пясъка. Той го промуши с рога си, изяде го и се отдалечи — като махаше с опашката си — към безлюдната и напълно необитаема вътрешност на острова, която граничи с островите Мазандеран и Сокотра и стига до нос Голямо равноденствие. Тогава нещастният Парс слезе от палмата, изправи катурнатата печка и издекламира следното древноиндийско стихотворение, което ти едва ли знаеш, тъй че аз ще имам щастието да ти го кажа пръв:
Който обича да хруска сладкиш от чужда закуска, голяма грешка допуска!
И в тези думи имаше много повече истина, отколкото ти можеш да си представиш.
Защото пет седмици след тази случка над Червеното море премина гореща вълна и всичко живо захвърли всяка дреха от гърба си. Бедният Парс тръгна гологлав, а Носорогът си съблече кожата, така че когато слезе на брега да се изкъпе, я носеше метната на рамо. В онези времена тя се закопчаваше с три копчета на корема му като мушама. Той дори и не спомена за сладкиша, тъй като беше го изял докрай, а пък винаги си е бил невъзпитан, както е невъзпитан и сега и както в бъдеще ще бъде невъзпитан. Той нагази направо във водата и започна да пуска мехури през носа си; а кожата си остави на брега. Скоро след това бедният Парс мина край нея и като я видя, усмихна се с една усмивка, която обиколи два пъти лицето му. Той самият пък обиколи три пъти кожата, танцувайки и потривайки ръце. След туй изтича към своята колиба и напълни шапката си с трохи от сладкиши, защото той се хранеше изключително със сладкиши, а не обичаше да помита пред колибата си. После се върна при носорожата кожа и разгъна тази носорожа кожа, и разпъна тази носорожа кожа, и изтръска в тази носорожа кожа, и наблъска в тази носорожа кожа всички стари, сухи, твърди, бодливи и смъдливи трохи и прегорели стафидки, които беше донесъл в шапката си, и ги натри (но не надве-натри, а най-усърдно) в нея. Като направи това, той се изкатери на върха на палмата и зачака Носорога да излезе от водата и да се облече.
И Носорогът излезе и се облече. Той закопча кожата си с трите копчета и тя веднага започна да го боцка, както тебе те боцкат трохите от сладкиши в креватчето ти. Носорогът почна да се чеше, но от това стана още по-лошо. Тогава той легна на пясъка и почна да се търкаля, търкаля, търкаля, и колкото повече се търкаляше, толкова
повече го засърбяваше. Тогава изтича до палмата и започна да се търка, да се търка, да се търка о стъблото й. И от много търкане кожата над плешките му се разтегна и направи една голяма гънка; и още една гънка му увисна под корема, дето бяха копчетата (но и те изпаднаха при търкането); и кожата на краката му също се нагъна и надипли, и набръчка. Това много развали характера му, но никак не го избави от трохите. Те си стояха под кожата и продължаваха да го сърбят, смъдят и гъделичкат. И той се завърна у дома си тъй пълен с гняв и смъдене, че нямаше къде да се дене. И оттогава не само този, но всички Носорози имат нагъната кожа и лош характер. И това е все от трохите.
А пък Парсът слезе от палмата, нахлупи си шапката, която отразяваше слънчевите лъчи със свръхориенталско великолепие, метна на гърба си печката и се отдалечи в посока към Оротаво, високите пасища на Антанариво, блатата на Сонапут и тесния пролив между Ангините и Морбилите.
* * *
Островът Необитаем
не намира — вече знаем —
във Червеното море,
и това не е добре,
тъй като във него имат
островите жарък климат
и тъй мъчно там се диша,
че на Парса от сладкиша
няма с теб да разберем,
а, измъчени съвсем,
нос ще клюмнем преди туй
край носа Гуардафуй!

Някакъв началник отишъл при един пустинник с молба да му разкаже за основите на живота. Пустинникът започнал да разказва и по време на беседата постепенно наливал вода в една чаша. Началникът накрая забелязал, че водата прелива и посочил това на пустинника. На това онзи отговорил: "Истина е, затова следващия път се запаси с чаша с по-голяма вместимост."

Веднъж шейх фарид тръгнал към реката за утринно пречистване. Един търсещ го последвал и му казал:
– Моля те, спри за минутка. Изглеждаш толкова изпълнен с божественото, а аз даже не изпитвам желание за това. Ти изглеждаш толкова безумен, че даже като те наблюдавам, усещам, че в това има нещо. Ти си толкова щастлив и блажен, а аз така страдам, но у мен няма дори желание да търся божественото. Какво да правя? Как да създам това желание?
фарид погледнал човека и казал:
– Ела с мен. Готвя се да взема сутрешната си вана.
Изкъпи се и ти в реката с мен. Може би по време на къпането ще е възможно да получиш отговори на своите въпроси. Ако не, тогава ще ги потърсим след къпането. Върви след мен.
Човекът бил малко озадачен. Този шейх му се струвал малко безумен. Как така по време на къпане може да се получи отговор? Но кой ги знае тези мистици? Затова и го последвал.
Влезли двамата в реката и когато навлезли достатъчно навътре, фарид се хвърлил върху спътника си и започнал да го дави. Онзи се почувствал безпомощен. Отначало си помислил, че фарид се шегува, но после това станало опасно. Шейхът нямал намерение да го пуска! Човекът започнал да се дърпа.
фарид бил тежък и силен, а търсещият немощен – каквито обикновено са търсещите. Но когато на карта е поставен живота ти… Даже този немощен човек отх¬върлил от себе си Фарид, скочил отгоре му и казал:
-Ти какво, да не си убиец? Какво правиш? Аз съм беден човек. Дойдох всичко на всичко да те попитам как в сърцето може да възникне желание за търсене на божественото, а ти се каниш да ме убиеш!
фарид възкликнал:
– Почакай! Първо, няколко въпроса. Когато те държах под водата и се давеше, колко мисли имаше в главата ти?
Човекът отговорил:
– Колко? Само една мисъл: как да стигна до въздух, за да вдишам.
фарид попитал:
– Колко дълго остана при теб тази мисъл?
Човекът отговорил:
-Тази мисъл също не се задържа дълго, защото залогът беше моят живот. Можете да си позволите да мислите, когато нищо не е поставено на карта. "Животът е в опасност!" – даже тази мисъл изчезна. "Измъкни се от водата!" – Това беше мисълта. Това беше целият ми живот.
Фарид казал:
-Ти си разбрал. Ако усещаш задушаване в този свят, ако си притиснат от всички страни и чувстваш, че тук, на земята, няма да се случи нищо освен смъртта, тогава възниква желание за търсене на истината или на Бога. Но това също няма да продължи дълго. Постепенно това желание ще престане да бъде желание. То става начин на живот. Самата жажда става начин на живот. Показах ти пътя. Сега можеш да вървиш.

Един евреин дошъл при Дов Бер от Междуречието и започнал да се оплаква, че го тормозят нечисти помисли и лоши фантазии, пречат му да мисли за добрите и свети неща. Той му казал:
-Трябва да отидеш при раби Зеев от Житомир.
Трябва, значи трябва. Раби Зеев държал хан недалеч от града, в едно от селцата. Когато евреинът се добрал дотам, вече паднала нощта. Тъй като гостът не почукал, никой не му и отворил. Така и си стоял той пред вратата до сутринта.
На сутринта отворили хана. Евреинът влязъл и след¬вайки съвета на своя маггид, поискал да го приютят за няколко дни. През цялото това време стопанинът, Раби Зеев, не казал дума, не попитал нищо. Нито мъдри слова, нито сурови наставления. Евреинът през цялото време се питал защо маггидът го е изпратил тук. И като не намерил отговора, решил да се върне у дома. На прага казал на стопанина:
– Маггидът ме изпрати при вас, а за какво, не знам…
Цадикът Зеев от Житомир му отговорил:
– Ще ти кажа за какво. За да разбереш, че когато човек е стопанин на дома си, тогава неканените гости няма да посмеят да влязат при него…

Веднъж на един беден човек, който се жалвал на всички от своя кръст, от своята бедност, му се присънил сън, че е в просторна стая, в която имало различни по големина кръстове, всичките покрити с покривало. Таен глас прошепнал на бедняка: "Ти се жалваш от своя кръст, от своята бедност: избери си който и да е друг кръст." Беднякът започнал да избира. Хванал първия кръст, но не могъл да го повдигне; друг, макар и да успял да го помръдне, се оказал не по силите му – бил много тежък; третият кръст не бил тежък, но болезнено режел раменете му. Така той опитал всички кръстове, но не намерил нито един по силите си. В ъгъла останал още един, който беднякът още не бил пробвал, защото му изглеждал по-голям и по-тежък от другите. Като повдигнал този кръст, беднякът радостно изВикал: 
– Ето, този кръст аз ще Взема за себе си: макар и голям, той е по-лесен от другите!
Свалили покривалото от този кръст – на него имало надпис: "Бедност."

Дзин Син Дзи отглеждал боен петел за владетеля. Минали десет дни и владетелят попитал:
– Готов ли е петелът за двубой?
– Още не. Ходи арогантно и от време на време изпада в ярост – отговорил Дзин Син Дзи.
Изминали още десет дни и владетелят отново задал същия въпрос.
– Засега не – отговорил Дзин Син Дзи. – Той все още се нахвърля върху всяка сянка и при всеки звук.
Минали още десет дни и царят попитал за същото.
– Все още не. Гледа гневно и се стреми да покаже силата си.
След още десет дни пак попитал за същото.
– Почти е готов – отговорил този път Дзин Син Дзи.
– Даже ако до него закукурига друг петел, той не е обезпокоен. Като погледнеш отдалеч, все едно е издялан от дърво. Жизнената сила в него достигна завършеност.
Другите петли няма да посмеят да приемат неговото предизвикателство: щом го видят, ще се обърнат и ще побягнат.

Живял някога един селянин, който си мислел, че ако той правел времето, то щяло да е много по-добро. "Зърното ще узрява по-бързо – мислел си той, – в класовете ще има повече зърна."
Бог чул мислите му и му казал:
– Ако смяташ, че знаеш по-добре кога какво време е необходимо, управлявай го сам това лято.
Селянинът много се зарадвал. Той веднага пожелал слънчево време. Когато земята изсъхнала, поискал през нощта да завали дъжд. Зърното растяло както никога. Всички не могли да се нарадват, а селянинът си мислел: "Отлично, тази година всичко е добре – и времето, и реколтата. Такива класове още не съм виждал през живота си."
През есента, когато полето пожълтяло, селянинът отишъл да събира реколтата. Но какВо било разочарованието му: всички класове били празни! Той събрал само слама. И отново започвал да се жалва на Бога, че реколтата е негодна.
– Но нали ти поръчваше времето по свое желание – отговорил Творецът.
-Аз изпращах поред ту дъжд, ту слънце-започнал да обяснява селянинът. – Направих всичко както трябва. Не мога да разбера защо класовете са празни?
-А за вятъра забрави! Затова нищо не се получи. Вятърът е нужен, за да пренася прашеца от единия клас до другия. Тогава зърното се оплодотворява и се получава хубав пълен клас, а без това няма да има реколта.
Селянинът се засрамил и си помислил: "По-добре нека Господ сам да управлява времето. Ние само ще объркаме всичко в природата с нашата "мъдрост".

Делегация от Сирия, съставена от юдеи, християни, мюсюлмански дервиши, а също и такива, чието вероизповедание било неизвестно, осъществили опасно пътешествие от Ирак до Туркменистан, където посетили кралския дворец на Ахмед Ясави, суфистия учител на века.Те били посрещнати от майстора пред вратите на града и почетени с всевъзможни дарове и с безкрайно уважение. В отредените им апартаменти имало кожи и килими, големи и малки чудеса. За обслужването им били отделени хора. Във вторник вечерта, когато дошло време за специални упражнения, гостите изгаряли от желание да бъдат поканени в текията на майстор Ясави.Но когато призовали гостите да оставят своите дела и да се отправят към текията, само на четирима от осемдесет и двама поклонници било позволено да влязат. Те се разгневили и поискали да им бъдат обяснени причините за такова предпочитание, като заявили на представителя на Асави: „Майсторът ни засвидетелства по-чит, нагостиха ни и ни приеха царски. Как е възможно сега да не бъдем допуснати. Та нали сме чакали това цял живот?“ Представителят казал: „Вие не се чувствахте ощетени, когато приемахте даровете, вие усещате това само тогава, когато сте убедени, че нещо ви е отказано. Това е детско поведение. Текията е съкровищница на богатствата на други светове. Само детето иска всичко наведнъж, като влезе в павилион, пълен със сладки работи. Зрелите хора са доволни, когато техни представители са допуснати да вземат и да донесат част за всеки от тях.“

Един владетел искал да намери доволен човек. След дълго търсене накрая намерили такъв. Той бил ням, глух и сляп.

Двама влезли в храм да се помолят: единият – фарисей, а другият – бирник.
Фарисеят, като застанал, се молел така: "Боже! Благодаря ти, че не съм като останалите хора, грабители, хулители, прелюбодеи или като този бирник. Постя два пъти седмично, давам десятък от всичко, което притежавам." А бирникът, стоейки отдалеч, не смеел даже да вдигне очи към небето, но удряйки се в гърдите, казвал: "Боже! Бъди милостив към мен, грешника!"