Чуй всички приказки

Живял в старо време един търговец. Преди да умре, той извикал сина си и му рекъл:
— Синко, заклевам те: когато тръгнеш по търговия, ходи където си искаш, само не в Алеп.
Минало се време и не щеш ли, синът отишъл при майка си и й рекъл:
— Искам да замина за Алеп!
— Сине — казала майката, — та нали баща ти те закле да не ходиш там?
— Не — отговорил синът, — аз все пак ще замина!
Той се научил, че в Алеп може да се продаде изгодно чемширово дърво.
Купил синът много чемширово дърво, натоварил го на четиридесет
мулета и тръгнал на път. Пътувал той дълго и най-после на мръкване наближил град Алеп. От кервансарая излезли насреща му хора и рекли:
— Напразно отиваш сега в града — там вече пазарът е закрит. По-добре пренощувай тук, а утре рано сутринта иди в града.
Търговецът се съгласил.
Тогава от кервансарая излезли Куция, Кьосето и Едноокия. Те видели, че търговецът е донесъл скъпа стока, и скришом отмъкнали единия товар. Половината от него скрили в голямата печка, а останалото пъхнали под одъра. След това Куция, Кьосето и Едноокия завели младия търговец вътре, нагостили го добре и го попитали каква стока е донесъл.
— Аха, ти си донесъл чемшир? — рекъл Куция. — Напразно! Тук
тази стока е в такова изобилие, че я хвърляме ето на, в печката. Все едно че си донесъл в Кулпа сол. Но ти, братко, не скърби, аз ще ти дам седем мери жълтици за твоята стока и така ще си покриеш поне разходите.
Търговецът се съгласил.
На сутринта той си помислил: «Не си струва да поема веднага обратния път. Какво ще отговоря, ако ме попитат що за град е Алеп? По-добре да отида и да разгледам града.»
Дълго обикалял той по улиците и най-после се отбил в дюкяна на един стар търговец.
— Здравей, странниче! От кой край си ти? — попитал го старецът.
— От Ереванския, от селото Парби.
— По каква работа си дошъл?
— Ами че просто така, обикалям града — отвърнал търговецът. — Ти нямаш ли случайно чемшир?
— А колко ти трябва?
— Няколко пуда.
— Не, братко, тук чемширът не се продава на пуд. В целия град едва ли ще се намерят пет-шест фунта от това дърво. Един драм от него струва пет рубли.
Като чул това, търговецът ахнал и разказал на стареца как са го излъгали в кервансарая. След това почнал да го моли да му помогне да си вземе обратно стоката.
— Това нещо е много трудно, синко. Куция, Кьосето и Едноокия
са измамници. Те само с това се занимават — да мамят хората. В тази работа ще ти помогне само готвачът. По-добре иди да се посъветваш с него.
Търговецът отишъл при готвача и му казал: 
— Моля ти се, братко, помогни ми! Избави ме от тази беда и аз ще ти дам всичко, каквото поискаш.
— Не скърби, странниче — отговорил готвачът. — На мене нищо не ми трябва, аз ще ти помогна без отплата. През нощта, когато се върнеш, отвори вратичката на печката и се вслушай. Куция, Кьосето и Едноокия ще дойдат и ще почнат да разпитват гадателя, който живее от другата страна на стената. Каквото им каже гадателят, това ще направиш!
Търговецът постъпил така, както го посъветвал готвачът. Не след много дошли Куция, Кьосето и Едноокия и попитали гадателя:
— Ереванецът докара четиридесет товара чемшир и ние трябва да му дадем за тях седем мери злато. Кажи колко ще спечелим от тази работа?
— С ереванеца трябва да бъдете нащрек. Той е хитър човек, ходил е на много места и знае седем пъти повече от вас. Ами ако каже: «Не искам злато, дайте ми седем мери бълхи?» Откъде ще намерите толкова бълхи? — отговорил гадателят.
— Наистина ли е толкова хитроумен?
След като чул този разговор, търговецът още в зори отишъл при кмета на града.
— Ето вече десет дни станаха, откак не мога да се измъкна от този град. В кервансарая задържаха моите четиридесет товара стока. Заповядай на купувачите да ми заплатят за нея. Кметът веднага извикал Куция, Кьосето и Едноокия и им заповядал да платят каквото има да дават на търговеца.
— Ние му дължим седем мери жълтици, той може да си ги получи във всяко време.
— Аз не искам злато, и без това имам много, но вие ми дайте за чемшира седем мери бълхи, и то така, че в трите мери бълхите да са мъжки а в останалите четири — женски.
Куция, Кьосето и Едноокия тръгнали да търсят бълхи. Но работата вървяла зле: докато уловят една бълха, другата избягвала. Видели те, че нищо не излиза, и се върнали в Алеп. Там подкупили един човек и му казали:
— Сдружи се, братко, с този ереванец, разучи подробно чий син е той, кои му са роднините и пак ела при нас.
Човекът тръгнал след ереванеца, видял как той влязъл в една кръчма и си поискал вино. Тогава и той направил същото. През време на яденето вдигнал чашата си и казал на ереванеца:
— За твое здраве, братко!
Ереванецът също пил за здравето на съседа си. Подкупеният човек това и чакал. Той се преместил по-близо до ереванеца и узнал от него всичко, което му трябвало. После излязъл от кръчмата и разказал всичко «а Едноокия.
На следния ден Едноокия срещнал на улицата ереванеца и му рекъл:
— Здравей, драги Мартирос! Как са близките ти? — и изредил по име всичките му близки и роднини.
Ереванецът се смаял.
— Аз още отдавна исках да се срещна с тебе — продължил Едноокия — и най-сетне бог ми помогна. Ех, братко, ти дори и не знаеш: когато се появи на този свят, ти беше с едно око, но аз извадих своето и ти го сложих.
След това Едноокия изтичал право при кмета.
— Кмете — рекъл той, — когато се роди, ереванецът Мартирос имаше само едно око. Аз бях тогава слуга у тях и му дадох своето око. До днес то ми беше достатъчно, но сега искам да си получа окото обратно.
Кметът извикал ереванеца и го попитал:
— Познаваш ли този човек?
— Аз не го помня — отговорил търговецът, — но както изглежда, той е идвал у нас.
— Добре, ама той твърди, че едното ти око му принадлежи. И сега иска да си го получи обратно. Върни му окото!
Търговецът помолил кмета да му даде един ден отсрочка и отишъл да се посъветва със стареца в дюкяна. А той отново го изпратил при готвача.
— Само той може да ти помогне в тази работа и никой друг!
И търговецът от Ереван отишъл при готвача. Готвачът го успокоил и го посъветвал пак да долепи ухо до отвора на печката и да подслуша разговора на Куция, Кьосето и Едноокия с гадателя.
Търговецът долепил ухо до отвора и чул следните думи:
— Сега ереванецът няма да получи от нас и грош! Щом чуе, че иска да му извадят окото, веднага ще избяга.
— Нищо подобно — отговорил гадателят. — Ами ако каже: «Добре, извадете ми едното око, но извадете и окото на Едноокия. Ще претеглим двете очи и ако излязат еднакви, нека ги вземе.»
Когато ереванецът повторил пред кмета думите на гадателя, Едноокия, Куция и Кьосето хукнали да бягат.
След като се отървал по този начин от тях, ереванецът продал много износно стоката си, подарил на готвача един товар чемширово дърво и си тръгнал за родината.
А тримата измамници и до ден днешен настръхват, щом чуят името на ереванеца.

Имало едно време един богат цар. Той често се преобличал като дрипав просяк и тайно от везири и назири обикалял из градове и села, за да чуе какво говори за него народът.
Веднъж царят срещнал в едно село толкова красива девойка, че който я видел, казвал: «Не ми трябва ни да ям, ни да пия, стига ми нея да гледам».
Върнал се царят в своя дворец и рекъл на назирите и везирите си:
— В еди-кое си село живее една прекрасна девойка. Идете и й кажете, че царят иска да се ожени за нея.
Отправили се назирите и везирите към това село, намерили къщата на девойката и също се учудили и възхитили от красотата й Те казали на бащата и майката на девойката, че царят е запленен ох тяхната дъщеря и иска да се ожени за нея.
Бащата на девойката бил беден селянин. Той не повярвал, че царят е удостоил дъщеря му с такава чест. Но царските хора го уверили и тогава той рекъл:
— Ние сме слуги на царя, каквото заповяда той, това ще бъде.
После се обърнал към дъщеря си:
— Дъще моя, царят е изпратил своите назири и везири да те искат за негова жена. Какво да им отговорим?
Девойката попитала:
— А какъв занаят владее царят?
— Какво говориш, дъще, да не си полудяла?! Какъв занаят може да владее царят? Той владее света, каквото иска, може да направи, а всички ние сме негови слуги.
— Не, моят мъж трябва да владее някакъв занаят, иначе няма да му стана жена.
Отишли си назирите и везирите и предали на царя отговора на девойката. Почудил се царят, но нямало какво да стори — решил да научи някакъв занаят, за да угоди на девойката. Избрал царят най-лесния занаят — почнал да учи как се тъкат килими. Щом овладял този занаят, царят изтъкал за годеницата си един красив килим и й го изпратил подарък. Девойката харесала килима. Сбогувала се тя с баща си и майка си и се отправила с назирите и везирите към царския дворец.
Седем дни и седем нощи празнувал царят сватбата си. Оженили се те и заживели в почести и слава.
Изминали една-две години и царят отново тръгнал по градове и села, облечен като просяк, за да разбере какво говори народът му за него.
Точно по време на едно такова странствуване царят попаднал в ръцете на разбойници. Когато разбрали какъв занаят владее, разбойниците не го убили, а го продали на един богат търговец. Търговецът затворил царя в една тъмна стаичка и му дал прежда, за да изтъче килим. Царят направил килима толкова красив, че подобен на него нямало в целия свят.
Жената на търговеца видяла килима и казала на мъжа си:
— Нека изтъче един голям килим. Ще го занесеш подарък на царя, а той сигурно няма да ти остане длъжен.
Търговецът отишъл в стаичката при тъкача и му рекъл:
— Искам да направя подарък на царя. Изтъчи един килим, само че гледай да няма на света друг такъв. И нека да бъде с размерите на царската зала, нито на косъм по-голям или по-малък. Жив няма да те оставя, ако не ми изпълниш условията.
Като чул това, царят тъкач много се зарадвал. Дължината и ширината на своята зала той знаел добре и изтъкал килима точно такъв, какъвто го искал господарят му. А в единия ъгъл на килима царят втъкал букви (които само царицата да може да разбере) и написал, че е попаднал в беда и моли да го освободят.
Търговецът останал доволен от работата и отнесъл килима в царския дворец.
Назирите и везирите съобщили на царицата за донесения подарък. Тя постлала килима, видяла, че нито на косъм не е по-голям или по-малък от залата, и се зачудила много. После разгледала целия килим, забелязала в единия ъгъл буквите, прочела написаното и цялата побледняла, като разбрала какво се е случило с мъжа й. Царят и по-рано обикалял страната по цели недели, месеци и години, но никога и през ум не му минавало, може да го постигне такава участ.
Още същия миг царицата заповядала да доведат здрав и читав в дворец човека, който изтъкал този килим.
Назирите и везирите тръгнали заедно с търговеца към дома му, влезли в тъмната стаичка, но царят се бил много изменил и те не го познали. От вели тъкача на баня, изкъпали го, облекли го в нови дрехи и го съпроводили до царския дворец. А търговецът му давал съвети как да се държи в двореца, как да стои и как да се покланя.
Когато царят влязъл в залата, царицата веднага се спуснала насреща му и те се прегърнали и целунали.
— Право казват, жено — рекъл царят, — че занаятът е по-ценен от златото.
Доброто да остане тук, а злото — у врага.

Една стара жена осиновила едно бедно момче: обличала го, обувала го и го хранела, но другарите му били все злосторници и го научили на различни лоши неща. Бабичката решила да ожени момъка, като си мислела, че тогава може би ще му дойде умът в главата. Оженил се момъкът, родили му се и деца, но той всяка вечер биел и жена си, и децата си. Бабичката му казвала:
— Вразуми се, синко, бъди човек и не мъчи жена си, иначе ще те превърна на магаре, ще почнеш да мъкнеш тежки товари и тогава тебе ще блъскат и ще бият.
Синът не мирясвал:
— Млъкни или ще те пребия — отговарял той.
Най-после бабичката се ядосала много, грабнала една зелена пръчица и ударила с нея сина си. В същия миг той се превърнал в магаре и изскочил навън от къщи. Един селянин го уловил за ухото, закарал го у дома си и го товарил седем години поред.
Когато изминали седемте години, магарешката кожа паднала и момъкът отново се превърнал в човек. Отишъл си той в къщи и почукал на вратата. Жена му и децата му го чули, изтичали навън, познали го и радостно извикали на бабичката:
— Бабо, бабо, синът ти се върна!
Но синът на бабичката почнал още повече да мъчи жена си и децата си, да обижда майка си.
— Вразуми се, синко — казала веднъж бабата, — иначе ще те превърна в див звяр и ще те гонят и хора, и кучета.
— Млъкни или ще те пребия! — отговорил той.
При тези му думи бабичката го ударила със зелената пръчица и синът й се превърнал във вълк. Селяните насъскали срещу него кучетата и го прогонили с тояги в гората.
След седем години вълчата кожа паднала и той пак се върнал в къщи. Като го видели, жена му и децата му много се зарадвали. Той обаче не се вразумил и продължил, както и по-рано, да бие домашните си. Щом разбрала, че няма никаква надежда синът й да се поправи, бабичката пак го ударила със зелената пръчица, той се превърнал в гарван.
Намерил той своите другари злосторници и с грачене им обяснил какво му се случило. Събрали се другарите му и отишли да удушат бабичката. Тя почнала да ги моли да се откажат от тази зла мисъл и да не я закачат, но те не се вразумили. Тогава бабичката замахнала срещу тях със зелената пръчица и те в миг се превърнали в ято черни гарвани, които излетели на вън и се присъединили към своя другар.
И оттогава досега те летят по градове и села и злосторят. Ето защо хората, които обичат всички птици, прогонват гарваните с камъни, когато ги видят.

Всяка заран, когато двамата братя Стоян и Радой подкарвали овцете към Бешовешката могила, майка им все заръчала:
– Не си разпилявайте стадото по самодивските дъбрави и на свирете с тънка свирка да ви не чуят Дивите, че ще мерят сили с вас – ще ви надвият. Ако ли ви китка подадат или червена ябълка – да не се лъжете! Нищо не вземайте от тях. – Ще ви събера от девет гори гороцвет, от девет момини градини вратига и комунига. Ще ви ги зашия в калпаците и в поясите. Ако ви наближат моми хубави, порадвайте им се, но ако побягнат от билето – юди са. Не си разпасвайте поясите и калпаците не сваляйте.
Тъй нареждала овчарова майка по цял ден на левентите си момчета и тръпнела от лоши помисли. Отпускала се душата й едва когато чуела чановете на стадото да пеят. Познавала ги отдалече. Тогава светвало майчиното лице и тя хуквала като млада невеста да им помага да приберат стоката, млякото да издоят, вечеря да им направи! Тъй минавали дните. Но един ден братята замръкнали на зло място, на самодивско сборище. Уморени били и легнали, та заспали. Свалили си калпаците, отпасали си и поясите. В късна доба дошла самовила. Тя грабнала медния кавал на Стоян и кования кривак на Радой.
Надула кавала и с гегата подкарала стадото. Размамила го. Отвела го насред белия Дунав.
Събудил се големият брат Стоян и що да види! Няма го стадото, няма го кавала, нито пък кривака. Раздърпал той по-малкия си брат, който дълбоко спял и тревожно му съобщил за голямата беда, която ги е сполетяла. Досетил се
Радой, че самовилска работа ще да е това и тръгнали да търсят овцете. Вървели, колкото вървели, по друмите и срещнали свети Никола. По-големият брат казал:
– Добра среща, Свети Никола. Ти, като идваш от равно Загоре, не видя ли нашето стадо?
– И да го видя – не го познавам, добри хора, малко ли овце има в Загоре!
Продължили пътя си двамата братя, кахърни и унили. Ето, че насреща им се явил свети Иван! Попитали и него дали не е срещнал стадото им. Светецът им отговорил със същите думи:
– И да го видя, не го познавам, добри хора, малко ли овце има в Загоре! – които беше изрекъл Свети Никола. Вървели, вървели Стоян и Радой – колко вървели не се знае! Срещнали свети Георги.
– Добра среща, свети Георги – рекъл Радой. – Нашето стадо е много лично. Звънците, които носят, са гласовити и пеят като моми. От Загоре звъннат ли, чак до планината се чуват. Та, дали не си срещнал нашето стадо?
– Дал ви Бог добро, момци овчари! Вашето стадо е на долната земя, насред Белия Дунав. Пасе го самовила. Размамва го с меден кавал, завръща го с кован кривак.
Чули това братята и като подгонени от вихър, побягнали към Дунава. Тичали, та на земята не стъпвали. Стигнали на брега на Дунава.
– Хвала тебе, Самовило – рекли в един глас двамата братя. – Събери ни стадото, – рекъл малкият брат – и ни вьрни кавала и гегата. За награда на Стоян ще си невеста, а на мене, мила снашица.
Провикнал се и големият брат повторно:
– Хвала тебе, Самовило, подай ми кавала, подай ми и гегата, да засвиря на моя меден кавал, да подкараме стадото.
Излъгала се самовилата и подала на овчаря кавала гегата. Като надул Стоян кавала, проехтяло ширинето. Птичките занемели да послушат Стояновото свирене. Стадото се завърнало. Когато поели и кривака от самовилата – развъртял го овчаря със страшна сила и ударил юдата между двете черни очи. И… там, дето паднали черните й очи изврели две тъмни езера, дето паднала тънката й снага – израсло голямо дърво, а където паднала русата коса, поникнала ситна трева.
Какво е станало с двамата братя ли?
Настигнали те свети Георги и по-големият брат казал:
– Хвала тебе, свети Георги, какъв дар да ти направим за това, че спаси стадото ни? Дали да ти дадем шиник пари, или да вземеш най-млечните ни овце?
– Ако взема шиник с пари – казал свети Георги – аз бих посребрил цялото поле, ако пък взема млечните майки, бих побелил цялото поле. – Най-добре ще е, когато дойде Гергьовден, да заколите вакло агне и това ще е най-големият ми дар!
Така и станало. Заклали братята най-тлъстото агне на личен ден Гергьовден и го нарекли за светеца. Това била тяхната голяма благодарност към него! Оттогава людете колят агне на Гергьовден, та да им пази стадата от зли юди и самовили.

Расла Рада в бащината къща, обградена от майчина нежност и от бащини грижи. Хубава мома станала. Ерге¬ните лудували по нея, но тя никого не си избирала, защото Змей Горянин я любел. Всяка вечер в късна доба той идвал при Рада и никой никога не можел да го види. Минало време. Рада вече била мома за чудо и приказ и родителите й решили да я оженят, та дом да свие, рожби да отгледа, нали е женско чедо – това я очаква като всички нейни дружки.
– Време е вече – все й думала майка й. Нямало какво да прави Рада, трябвало да каже на майка си. Един ден тя се обърнала към нея с думите:
– Жениш ме, мамо, годиш ме, ала лге, мамо не питаш, че женя ли се, или не? Мене ме, мамо, змей либи, Змей либи, змей ще ме земе!
Посърнала от мъка Радината майка. Едно й е женското чедо и как на змей да го даде? Самотни с татко й трябва да ходят, чужди радости да гледат и жалби да берат. А толкова левенти момци за нея питат, за нея дохождат. Къде ще я дирят из тия гори зелени, из тия тъмни пещери… Като нареждала тъжно майката, Рада побързала да й каже, че змеят всяка вечер идвал и тая вечер щял да дойде, но не сам, а със сватове – змейове с хранени коне, змейци в златно кочи и змейчета в шарени коли писани. Помолила Рада нежно майка си – да се не плаши като дойдат, защото те са силни. Като вървят през гората – гората без вятър ще се повали, полето без огън ще трепти. Още не издумала Рада и тежката чемширена порта широко се отворила и дворът се изпълнил със змейските сватове. Свекървата се провикнала към Рада с повелителен тон – да разплита тънките си плитки, че да я оплетат, както се полага по техните, змейските правила. Оплели плитките на момата, пременила се Рада по сватбарски с новите си дрехи, дето ги тъкмила за този ден, и грабнали момичето, качили го в златна кочия и като вихър излетели. Навлезли сватбарите в гъстите гори на Балкана. Където минели – дървета кършели, огньове святкали. Излезли на широко поле. Срещнали пет коли със снопи и сено. Рада продумала гальовно на змея.
– Като си огнен и пламен, можеш ли да запалиш колите със снопите и сеното?
Змеят ласкаво и отвърнал:
– Снопите мога да запаля, ала сеното не мога, защото там има билки всякакви – вратига, комунига и едностръка тинтява. Ако сеното запаля – с теб ще се разделя, а аз те искам Радо, невеста да ми бъдеш, в палатите ми господарка да станеш!
В този миг умно решила Рада. Тя запалила колите със зелено сено и се разделила със змея. А той тъжно и рекъл:
Радо ле, моме хубава, що бе тъй хитра, разумна, че ме тъй хитро изпита, та се от мене раздели!
А Рада хукнала радостна към бащината къща да зара ва тъжната си майка, да й каже нежно, синовно:
– Мале, жени, годи ме за моя таен драговник Никола тежка сватба да вдигнем, че му сърцето изгоря по мене, му кавала замлъкна от жалби…
Така и станало! Вдигнали тежка сватба и всички били честити!

Решили людете от Горно Райково да си построят камбанария. Повикали добри майстори да я иззидат. Те зидали, тя все поддавала – рушала се. Казвали, свлачище било, вода подгизвала и все не ставал строежът. А мястото било лично. Нависоко е и оттам всичко се виждало. А камбаната като запее – ще се чува надалеч. Та затова не се отказали да зидат.
Хаджи Райчо – първи родолюбец в селото, да Божия гроб стигнал, хаджия станал – все дирил най-добри зидари и дограмаджии. С много усилия изправили снагата на камбанарията.
Дошло ред да отливат камбаната. Избрали си те баш майстор на камбани – чак от Неврокоп. Стекло се селото глинен калъп да излива. Хаджията давал алтъни, само и само да пейне камбаната. Мъжете събирали бакър и чанове: моми и невести, не минали още под венчило, сваляли сребърни и златни гиздила и ги пущали в казана с врящата сплав. Мехове се издували и разпалвали синия пламък на огъня и той безжалостно разтапял всяка гиздост. Теглел кантарът, но все не достигало. Знаели райковци какво е хубаво пеене на камбани и на чанове. Всеки чан се познавал по гласа. Който иска по-гласовити, слага сребро в тях. Като докоснеш такъв чан – трепти и дълго се чува звукът му, носи се надалеч. Цялата песен може да ти изкара овчарят на тях с пръчката. Като невести пеят чановете из баирите, та огласят цялата планина.
Носили людете каквото имали, но все не стигало среброто. Само две оки още да имало, та да е здрава и звънлива камбаната – викал майсторът леяр и поглеждал с надежда навалицата. Цялото село било излязло да гледа как се лее камбана. Изведнъж съзрели да си проправя път из народа хаджи Райчовата дъщеря – Маруда. Стиснала в шарения миндил позлатения си подбрадник, дето хайдут Дельо й изпроводил за бъдещата сватба. Когато Маруда застанала пред врящата сплав и извадила гиздилото, зашумяла тълпата, развикала се да не хвърля това слънце в огъня, а да го пожали. Годенишки дар е това, не ще да е на добро, ако го погуби. Хайдушката годеница огледала с овлажнели очи хората, вдигнала нагоре подбрадника и го метнала в казана.
Три години вече тя все чакала да се завърне от хайдутлук нейният годеник, та да вдигнат сватба, а него все го нямало. Не й трябвало гиздилото, щом годеника го няма. Дано поне камбаната като пропее, да чуе гласа й Дельо и да дойде, ако е оцелял. А то така – нито мома с момите, нито невеста с невестите – тлеело й сърцето от мъка…
След седмица време пропяла камбаната над бърчинки и долове. Сърцата на хората се обливали с радост. Кръстели се и отправяли поглед към високата камбанария, откъдето идвал медният глас на камбаната. А от върхарите на елите в корията кукувицата вече възвестявала новата пролет. Тази пролет била съдбовна за хаджи Райчовия дом. Скоро хайдут Дельо изпроводил хабер – да подготвят сватбата и щом се изнижат забранените за сватба дни, ще я сторят.
Трепнало сърцето на Маруда. Захванала се най-напред рубата да стяга. Миндилите били още на стана. Аглоците (домотканите кърпи) ресни си нямали, а терлиците били недошити. Но дружки добри нали си има – ще се сберат на меджия и всичко ще натъкмят. Дано само Дельо по живо по здраво да се завърне.
Разцъфтяло моминското лице. Песента й литнала по върхарите на бориките и галела душата на хората. Заслушвали се те и думали – хаджи Райчовата дъщеря пее. Запеела ли се нова песен на попрелки и меджии – знае се – Маруда я е запяла първа.
Хубаво било момичето. Лицето й бяло, радостно, засмяно. Черни очи святкали под витите й вежди. Задиряли я момците, китки й изпровождали, но единствен Дельо – Стайковият делия – й бил легнал на сърцето. Нему дала Маруда нишан, негова годеница станала.
Най-после двата рода рекли и отсекли. След Спасовден ще вдигнат сватбата. Тази неделя – преди сватбата – била отредена на бъдещата невяста: да опее и да се сбогува с баща и майка, с милна градинка, с дъхав босилчец, с ясно слънце, с песнопойна камбана.
Да послушаме и ние предсватбеното оплакване (кордене) на родопската невеста:
– Камбано, камбанко, ясна камбанко, и теб ще оставя… Сутрин ме събуждаш и вечер ме приспиваш. Сладко на празник ме каниш, пък ще ида в далечна махала, та вейке нема да те чувам… И за теб ще ми е бално… Слончице, мило слончице, тук си ме първо огряло, кога ме е майка родила… Изгревало си ми двайсет години. Сутрин измита и счесана съм те посрещала, а вечер уморена и благодарна съм те изпращала… Сега си ме пак огрело, огрело и заемело. В понеделник къде ще ме огрееш и ще ли ми се засмееш?
Много дружки и роднини се събрали да погледат и да послушат Марудиното посрещане и прощаване.
Откакто й изпратил годежно гиздило, Дельо си тъкмил и своя овен – годеша, който по обичай трябва да се заколи в момината къща за сватбарската гощавка.
Дошъл денят. Маруда посрещнала белия овен, „годеша", окичен от годеника по стара традиция. Роговете му позлатени и ошарени с цветя. По тях висели сребърни пари и жълтици. Чановете звънкали на шията му, като че ли казвали на Маруда – добра сполука. Маруда през сълзи занареждала:
… Добре ми дошъл, овенчо,
на момски равни дворове…
Мили ли ти са чанкове,
чанкове и дребни шилета?…
Овенчо, вакъл алчинко,
имаш ли си и ти майчица,
майчица да ти заплаче,
кайно моена за мен плаче?
Имаш ли си сестрица,
сестрица да ти пожали,
кайно моена за мен плаче и жали?
Имаш ли си бащица,
от кошара да те изпрати,
кайно моена утре ще мен изпрати?
Поблей ми жално с устинки,
потропай ситно с ножинки,
да видим, Карагьоз, и чуем,
че ни халал правиш гивдъона
сватбана да ни разшениш,
сватбана да ни разправиш…
Заблеял овенът в момините двори, радостно писнала гайдата, кръшно хоро се извило. Песните надвивали гайдата, ехтяла планината.
Дошли кърджалиите и отвлекли годеницата. Сватбата не стигнала до момковата къща. Отново щукнал хайдут Дельо, а Маруда… Похитил я неверникът, а тя измъкнала ножа от силяха му и го убила.
Побягнала сиротинка из тъмното – падала, ставала и едва се добрала до камбанарията. Ей там до нея изплакала мъката си и се пробола. Само месечинката бледа я гледала, а елите се превили.
Тънки жаловити стонове се понесоха по рътлинката, като женско дихание.
Хората помнят незавършената сватба на Маруда и хайдут Дельо. А камбаната все така гласовито жали хубавото момиче. Като съпровод на нейната жалба едва доловимо подрънква позлатеното подбрадно гиздило на Маруда…

Имало едно време едно паяче на име Албърт. Албърт имал кафеникаво-медножълта окраска и осем крачета — доста добър брой за крака, особено, когато бързаш за някъде.
И така, в един летен ден Албърт се чудел да тръгне ли на разходка, или да си изплете нова паяжина върху къпиновия храст където живеел, или просто да си седи и да си мисли, а,може пък и да поспи.
Той се чувствувал твърде самотен, защото малко преди това видял мис Мъфет да седи на една туфа и когато отишъл и седнал до нея, мис Мъфет изпищяла: „Олеле, помощ, паяк!" и избягала.
Албърт се натъжил много, защото мис Мъфет му харесвала и той искал да се сприятелят. А щом избягала, какво можел да стори сега?
„Не е зле да се разходя до стария хамбар — казал си Албърт най-сетне — и да се срещна с някой от паяците, които живеят там."
И той тръгнал — запровирал се между тревата и папратта, между ниските зелени плевели, минал покрай езерцето с патиците, където еднодневките току-що били излезли да играят и блещукали на слънчевата светлина.
Албърт се спрял и се скрил за малко под един камък, защото точно пред себе си видял голяма черна врана. След като отлетяла, той продължил пътя си, докато стигнал стария хамбар. Пропълзял под вратата, нагоре по стената, стигнал до гредата, на която, увиснал на дълга нишка, стоял друг паяк и се опитвал да се залюлее от едната греда до другата.
Албърт го наблюдавал как се опитал веднъж и не успял. Опитал се повторно и почти достигнал гредата. Залюлял се за трети път и тогава стъпил точно на гредата, до Албърт.
Албърт се зарадвал на срещата.
— Аз живея в къпиновия храст оттатък тревата, папратта и ниските зелени плевели, отвъд езерцето с патиците. Как се казваш?
— Алекзандър — отговорил другият паяк. — Моят пра, пра, пра, пра, пра, пра, прадядо е бил паякът на Робърт Брюс.
— О, така ли! — възкликнал Албърт.
— Да – казал Алекс. — Той бил много прочут паяк и помогнал на Робърт Брюс да стане крал на Шотландия. Ти какво прави днес?
— Днес ли? — отвърнал Албърт. — Искаше ми се да си поиграя с някого и затова седнах до мис Мъфет, само че тя изпищя и избяга.
— Тц, тц, тц! — изцъкал Алекс. – Колко жалко! Хората са много особени. Я гледай, там на прозореца е мис Мъфет. Защо не отидеш и седнеш отново при нея? Може би този път няма да избяга.
— Не ми се ще! — казал Албърт малко свенливо.
— Хайде, върви! — подтикнал го Алекс. — Ако отначало не успееш, опитай, опитай пак!
— Добре, ще опитам! — съгласил се Албърт. Той се сбогувал с Алекс. Запълзял по тавана, надолу по стената, по пода, под вратата, през пътечката, между тревите и ниските зелени плевели и седнал отново до мис Мъфет.
— Помощ! — изпищяла мис Мъфет, щом го зърнала. — Помощ! Не мога де понасям паяци, помощ! — И хукнала колкото и държали краката. Но понеже Албърт бил втъкнал една паяжинна нишка в дрехата й, той се понесъл подире й, така, че когато мис Мъфет седнала отново, Албърт се намерил пак до нея. Само че преди да го забележи, той се изкачил на близкото дърво и се скрил. После се спуснал с паяжината нишка от едно клонче. И понеже слънцето го огрявало, Албърт изглеждал много хубав, а нежният ветрец го люлеел леко напред — назад.
Тъкмо мис Мъфет го зърнала и внезапно излязъл силен вятър, духнал бедния Албърт, запокитил го в дървотои той си ударил главата. Ох, че го заболяло!
— Олеле! — изпищяла мис Мъфет.— Паяк! И тъкмо да побегне, помислила си: „Бедното същество, каква лоша подутина му излезе!"
Тя го разгледала отблизо и толкова й дожаляло за него, че дори забравила страха си.
— Много ли те боли главата, паяче? — попитала го тя.— Ако дойдеш с мене у дома, ще ти я измия й ще ти олекне.
Можеш да стоиш на пръста ми, само обещай, че няма да пълзиш нагоре по ръката.
Когато стигнали у тях, мис Мъфет сложила чайника и направила чай. После измила главата на Албърт с топла вода, така че подутината престанала да го боли много. След това го занесла обратно у дома му, сложила го на старата му паяжина в къпиновия храст, а Албърт се свил и заспал. Оттогава двамата с мис Мъфет станали големи приятели п Албърт често отивал и седял до нея.
Един ден мис Мъфет извадила блокчето и нарисувала Албърт.
— Хайде да отидем и да го покажем на пра, пра, пра, пра, пра, пра, правнука на паяка на, Робърт Брюс — предложил Албърт. — Той живее наблизо в един хамбар. Нарича се Алекзандър.
Мис Мъфет малко се обезпокоила, защото въпреки че се сприятелила с Албърт, знаела, че паяците имат много крака, могат да тичат бързо и да гъделичкат. Все пак отишла. Запознала се с Алекс и с цял куп негови братя и сестри и те всички насядали около нея и се държали много любезно. Сетне един от паяците й показал как се плете паяжина, а Алекс й показал как да се люлее от греда до греда. Мис Мъфет прекарала чудесно. И сега вече не се страхува от паяци.
Често пъти вечер тя минава през тревата и папратта, през ниските зелени плевели, покрай езерцето с патиците, отива в хамбара, почуква на вратата, влиза вътре, сяда и всички паяци идват и насядват край нея.

На третата пролет от въстанието Спартак потеглил със сто и двадесет хилядна армия на север. Рим бил обхванат от панически страх, но тракиецът на смятал да превзема града. Планът му бил друг. Той искал да изведе бившите роби на свобода – извън Италия. Спартак казвал на своите бойни другари, че в живота на човека има две неща, без които той не струва нищо – родината и свободата. Спартак искал да върне на бившите роби и двете.
Армията му достигнала до снежните стени на Алпите. Спартак постигнал целта си. Оттук освободените роби можели да поемат към своите родни места. Но в лагера на въстаниците избухнали раздори. Заради жените и децата, които водели със себе си, много от войните се уплашили да прекосят планините. Други не искали да напускат плодородна Италия, а да ударят сърцето на империята – искали да обсадят Рим.
Една вечер в лагера на въстаниците, Фия – съпругата на Спартак, го пресрещнала пред палатката им. Жената протегнала ръка на изток. Над хоризонта, обвита в мъгливо кървавочервено сияние, горяла една нова звезда.
– Изгрява Марс – казала Фия, – звездата на римския бог на войната. Тя не вещае добро за нас. Виждам, че Марс е вдигнал меч върху главата ти!
Спартак се вгледал тревожно в жена си. С вдигнати ръце нагоре към небето, загледана в аленочервената звезда, тя като че ли всеки миг щяла да изпадне в екстаз, когато чрез устата й самият бог Дионис предсказвал бъдещето. Спартак добре помнел деня, когато тя изрекла най-страшното си предсказание. Миналото оживяло пред очите му.
Когато римските легиони, предвождани от Сула, навлезли в Гърция, за да потушат поредното въстание, Спартак напуснал школата в Тесалоники. Отново било дошло време за война, а не за учение. Спартак се завърнал в родните планини и събрал отряд млади войни, готови да помогнат на Атина в бедата, която я сполетяла. Преди похода свързал живота си с Фия – красивата мургава девойка, дъщеря на известния лечител Медок. В своя род лечителят имал жреци на Дионис, които подготвяли девойката също за жрица, Фия обаче обикнала снажния и красив момък Спартак и отказала да се посвети в служба на боговете.
Повече от две години Спартак воювал срещу Рим. Въпреки храбростта на атиняните и дошлите на помощ траки, крайната победа извоювал Сула. Слаба била помощта, оказана от тракийските племена, защото те били увлечени в постоянни вражди. Царете им вою¬вали помежду си за надмощие и не виждали надвисналата върху главите им опасност. Атина била превзета и подпалена. Спартак побързал да се оттегли с отряда си към планините на Тракия, но войниците на Сула го обградили и пленили след жестока битка.
Пътят на пленниците минавал близо до родното място на Спартак. Един горещ ден римската кохорта, която охранявала траките, спряла за почивка край брега на Стримон. Легионерите поставили охрана и налягали по моравата. Вързаният до Спартак тракиец на име Дарза го побутнал леко и му посочил с глава центуритона. Той разговарял с една млада жена, която се появила ненадейно от гората. Сърцето на Спартак заблъскало тревожно в гърдите му. Той познал жена си Фия.
– Има ли тук някой на име Спартак? – извикал центурионът. Отвели Спартак при него.
– Жена ти е дошла да те откупи – обелил зъби той в груба усмивка. – Но това, което тя носи, е малко. Ти струваш много повече, няма защо да губя. Вие, варварите, говорите лоши неща за нас римляните, но за да ти докажа, че не сте прави, пускам тази жена да си върви. Хайде, тръгвай! Много си хубава, за да си тук сред войниците.
– Слушай, центурионе, ето ти това, което събрах, за да откупя мъжа си. Вземи го – отвърнала спокойно фия, – а мене вържи до него. Щом Спартак е твой роб, и аз ще съм твоя робиня, но ако някой от войниците ти ме докосне, знай, че ще се убия и ти нищо няма да спечелиш.
Римлянинът не се усъмнил в думите й. Това, което видял, му се случвало за пръв път. Из пътя ги пазел, а после ги продал на пазара в Рим и взел добри пари от Лентул Батиат от Капуа. Той харесал Двойката роби от пръв поглед, защото мъжът бил силен и с умен поглед, а жената изглеждала здрава и красива.
Оттогава изминали тринадесет години. Но фия помнела какво й Разказал Спартак същия ден, когато ги изкарали на пазара за роби. 
През нощта той сънувал странен сън: бил заспал на зелената морава край прозрачните води на Стримон. Отнякъде допълзяла до него огромна змия и започнала да се увива около тялото му. Главата и се издигнала до лицето му, а изцъклените й очи го гледали жестоко и страшно.
Спартак се борел със змията, напъвал сетните си сили, но усещал как тя все повече и повече го стяга, как го задушава в железните си обръчи. Мъжът извикал и се събудил. Стреснала се в съня си и Фия. Вече се зазорявало. Настъпвал новият ден. Спартак разказал съня си, а Фия изпаднала в дионисиевски екстаз. Тя предсказала, че този сън предвещава, че Спартак ще придобие огромна власт и сила опасна и за самия него.
Робските години в школата на Лентул Батиат били сурови, страшни и кървави. Отначало фия мислела, че змията, която ще ги задуши, е самият ненаситен ланист, който пращал своите гладиатори на смъртен бой, но арените в Капуа и Рим. Но силният и ловък Спартак преодолявал всички противници. Схватките закалили мускулите и изострили ума му. Спартак се отличавал от останалите гладиатори, пори и враговете му го уважавали и се възхищавали от него.
Гордият тракиец успял да оцелее в школата цели десет години. Не Лентул Батиат била змията от съня на Спартак, защото накрая гладиаторът вдигнал другите роби на бунт, разбили решетките и избягали от школата.
После Фия си помислила, че змията от съня са консулите, които ги обградили с две големи армии, но тя отново се излъгала, защото не консулите сразили Спартак, а той тях. Най-сетне тракийската жрица проумяла съня и се изплашила. Змията, свила се до гърдите на Спартак, били раздорите. Те щели да отслабят силата на въстаналите роби, да разрушат тяхното единство. Те се изпречвали на пътя им към свободата, те ги заплашвали с гибел. Тези раздори се опитвали да задушат Спартак, да го смажат.
– Какво ще правиш? – запитала с отмалял глас Фия.
– Заклех се да изведа робите на свобода. И го сторих.
– А ако те тръгнат към Рим… и без теб? – попитала тя. 
Спартак не отговорил, само притиснал ръката й до гърдите си.
– Когато те последвах в робството – заговорила фия, – когато оставих малкия ни син на грижите на старите ни родители, знаех, че не
отивам да живея в Рим, а да умра до теб. Така повелява нашият тракийски закон: жената, която обича своя мъж, не бива да го оставя сам нито в живота, нито в смъртта. Длъжна е да бъде винаги до него.
Спартак склонил глава и целунал ръката й, която дъхала на билки и отвари, с които тя лекувала ранените и болни войници.
– Аз се бях примирила със смъртта – продължила тя, – но ти ми вдъхна вяра за живот. Нощем, на коравото легло в килията на проклетата Батиатова школа… помниш ли… ти ми говореше за Тракия, за Стримон, за нашия дом… за сина ни. Закле се да ме отведеш при него. Вярвах ти и заживях с надежда. Ти си силен. Ти ще устоиш на Думата си.
– Ние с теб ще се върнем в Тракия – отвърнал тихо Спартак и я загърнал в плаща си.

Скоро аргонавтите стигнали през морската бездна до двете подвижни скали Кианеи.Те пазели входа на Черно море. Никой кораб не можел да премине през тях, защото те се втурвали една срещу друга и грохотът от удара им разтърсвал простора. Морето настръхвало от разпенените буйни вълни, които се разбивали със страшен тътен в скалите.
Орфей пръв зърнал скалите и сърцето му сякаш се вледенило.
Кормчията Тифис извикал:
– Вдигнете греблата, герои! Само богове могат да минат оттук.
Корабът забавил ход и спрял пред зловещия проход. Но богиня Атина изпратила една чапла да кацне върху високата мачта. После птицата разперила крила и полетяла бърза като стрела между скалите. Канарите връхлетели отсам и оттам, и от страшния им сблъсък се вдигнала вълна, която едва не потопила „Арго". Когато морето утихнало, героите видели чаплата да се рее в небето. Само върхът на опашката й бил откъснат от острите скали.
Птицата на богиня Атина преминала протока. Напразно се били сблъскали скалите. Щом видели как чаплата се измъкнала от страшната гибел, Тифис дал знак на героите. Те започнали да гребат с всички сили – веслата им цепели вълните.
Орфей застанал на носа на кораба и започнал да свири на златната си лира. С вълшебната си песен той успял да подмами двете стръмни скали, които отскочили назад, разделени от ревнала вълна между тях. Корабът „Арго" влязъл в протока между двете островчета, покорени от чудния глас на певеца.
Щом корабът преминал протока, стръмните кианийски скали заседнали здраво в морското дъно, където стоят и до днес. Така Орфей извел кораба „Арго" в Черно море, отвъд което се простирало приказното царство Колхида

Едно време Господ ходил по земята като човек и по всичко приличал на другите хора.
Веднъж той тръгнал по земята да види кое как е, има ли народът нужда от нещо, има ли плодородие и сговор. Ама като ходел, сам не можел да види всичко, което искал, та затова повел със себе си и светиите да гледат, да разговарят с хората и после да му кажат всичко, че ако има някъде грешка, да я поправи.
Като ходел така Господ по земята, по-богатите го канели да им иде на гости – да ги види как са се настанили, да му се похвалят с челяд и имане. А имало и един беден човек, ама много беден, който нямал нищо вкъщи – само малко брашънце и една кокошка. Един ден той рекъл на жена си:
-Жено, намислил съм да поканим дядо Господ на гости.
– Какво да ти кажа, мъжо – рекла жената. – Не виждаш ли, че ние няма какво да ядем? Как ще каниш гости?
-Аз ще поканя само Бога – отвърнал човекът. – Ще замесиш от брашното баничка, ще направиш и малко скроб (рядка брашнена каша).
Нали е Господ -той знае как ни е благословил. Нека види и ние какво ядем и как преживяваме.
– Къде се е чуло и видяло гости да се канят на скроб? – зачудила се жената. – И сиромасите, когато поканят някой да им дойде на гости, ще заколят кокошчица, ще омесят баница, ще изпържат яйчица. Все ще се отсрамят. А ние с тебе? Нямаме и стол да предложим на госта да седне.
Попрепирали се така, поскарали се, но накрая мъжът надвил и рекъл:
-Ти ще омесиш баница, ще набереш и малко киселец, ще сготвиш чорбица. Аз ще заколя кокошката и ще нагостим Бога. Нали е само един – пък и е стар човек, колко може да изяде.
Жената послушала мъжа си, навила ръкави, пресяла брашното, омесила баница, набрала киселец, сложила да се вари чорба и тъкмо мъжът й тръгнал да улови кокошката, Господ влязал в двора. Той обаче не бил сам, а заедно с дванадесет светии. Бре, какво ще правим сега с толкова народ – ударила се жената
по челото. – Как ще нахраним тринайсет човека и то все мъже?
Господ погледнал къщицата – бедна, бедна, с трън да завъртиш, няма какво да закачиш. Видял колко са притеснени мъжът и жената – та взел и благословил яденето. То станало колкото да се нахранят петнайсетте човека и не само се нахранили до насита, ами и похвалили домакинята, че много хубаво е омесила баницата.
Като си яли така и си приказвали за това и онова, Господ разпитал как живеят, имат ли си дечица, защо нямат, искат ли да имат, искат ли стока и имот. Мъжът рекъл:
-Дядо Господи, ние сме много бедни с жената. Нашият живот на този свят мина така, почти без нищо. Изкарваме колкото да не умрем от глад. То нашият живот се видя тук на този свят, та ако искаш да ни направиш нещо добро с жената, осигури ни поне една рогозка в рая. Да знаем, че като отидем на небето, ще имаме поне едно местен¬це в рая, та да се наживеем и за този свят. Господ рекъл:
– Обещавам ти една рогозка в рая и то на най-хубавото място.
А като седели така, свети Петър прошепнал на сиромаха:
– Кажи на дядо Господ да ти посади една вълшебна ябълка на двора.
Сиромахът бил глуповат човек (той, ако не беше глупав, щеше да поиска нещо за този свят, не за оня), послушал свети Петър и си поискал такава ябълка. Господ му подарил едно ябълково дърво и едни карти за игра и ги благословил: „ Всеки, който дойде да откъсне ябълка от това дърво, да залепне за него. И докато ти не речеш „Пусни го!", да не го пуска. Който вземе да играе с тези карти, да надиграва и най-големите играчи и никой да не може да го надиграе."
Станали гостите и си отишли, а сиромахът и жена му си легнали. На другата сутрин мъжът се събудил, грабнал картите и тръгнал да търси комарджии да играе с тях. Сега, като имал благословените от Бога карти, решил да спечели голямо имане. Намерил комарджиите и седнал да играе с тях. Те го мислели за малко глупав и започнали да играят с него като на шега. Но сиромахът надиграл всичките и им прибрал парите. Той започнал да обикаля селата и да търси комарджии. Побеждавал всички и така постепенно забогатял.
Изминало доста време – двайсет ли, трийсет ли години – и еди ден в двора влязъл архангел Михаил и рекъл на човека да се готви да умира.
– Бре, ангеле божи – рекъл картоиграчът. – Аз тъкмо забогатях и сега вместо да си поживея, ти ме караш да умирам. Почакай малко, поне десет години!
– С мен пазарлък не става – отвърнал ангелът. – Стягай се за път! Ще ти вадя душата.
– Щом не мога да се измоля от теб – рекъл човекът, – чакай поне да се простя с жената и стоката, която съм накупил и развъдил с толкова труд. От работа веднъж не съм се наял до насита и наспал до късно. Сега, като се простя с тях и отида в рая, поне ще се наспя.
Архангел Михаил нали бил идвал на гости у този човек заедно с Господ и другите светии, му разрешил да иде да се прости. И като седнал да го чака, загледал се в ябълката, тя била родила, та щяла да се прекърши от плод. Той станал да си откъсне една ябълка и ръката му залепнала – дърпал, дърпал – не могъл да си отлепи ръката. Започнал да вика:
– Не мога да си отлепя ръката, ела да ми помогнеш!
– Защо да ти помагам – рекъл човекът, – ти си дошъл да ми вадиш душата. Ако ме оставиш да поживея още десетина години, ще те пусна. Ако иска Господ, да дойде и да те отлепи, защото той ми посади тази ябълка.
Като чул това, ангелът се замислил и рекъл:
– Ще ти подаря не десет, а още тридесет години живот, само ме пусни да си ида, че имам много работа.
Щом Архангел Михаил му обещал тридесет години живот, човекът отишъл, отлепил го и му поръчал да носи много здраве на Бога.
Изминали още тридесет години и една сутрин, рано-рано, пак дошъл ангелът-душевадец и рекъл на човека:
– Хайде сега, приятел, не можеш да ме излъжеш пак.
Човекът видял, че няма да може да се измъкне, затова си сложил картите за игра в пояса и тръгнал с ангела. Не се простил нито с жената, нито със стоката, а както си ходил, паднал и душата му тръгнала към небето.
Обаче, за да се стигне до небето, най-напред се минавало покрай Пъкъла, където са вечните мъки. Там било пълно с грешници и дя¬воли, които чакали като мине някой да го завлекат в Пъкъла. Когато Душата наближила това място, наизлезли дяволите и започнали да я дърпат. Бре, те дърпали, ангелът дърпал – дяволите надвили и отнесли човека в Пъкъла. Тогава той рекъл:
– Съгласен съм да живея във вашата земя, ама дали имате тук някой играч комарджия, първо да поиграем и да си премерим силите. Ако го надиграя, ще си ида в рая, ако ме надиграе, водете ме където искате.
Дошъл тарторът на дяволите и седнал да играе. Той бил най-опитният комарджия. Играл, играл и накрая загубил. Дяволите много се ядосали, че човекът победил най-добрия комарджия, който най-хубаво владеел този занаят.
– Хайде пак да играем – казал дяволът.
– Добре – отвърнал човекът, – ама ако спечеля, ще ми дадеш и една душа от пъкъла да я водя с мен в рая.
Играли и дяволът пак загубил, и пак играли, и пак, докато човекът освободил дванайсет души на грешници, събрал ги и ги повел със себе си към рая. Достигнали до райската порта. Човекът почукал на вратата и рекъл:
– Свети Петре, отвори ми, аз вече си дойдох.
– Аз не съм погледнал още в тефтерите – рекъл свети Петър. – Ти може и да не си за рая.
– Как да не съм за рая! – зачудил се човекът. – Нали Господ, когато ми дойде на гости, ми обеща една рогозка в рая на най-хубавото място.
– Ти ли си бре, грешниче! – рекъл свети Петър и отворил вратата. – А защо не си сам? Рогозката е колкото за тебе.
– Рогозката е колкото за мене – отговорил човекът, – но аз ти водя още дванайсет грешници, които измъкнах от Пъкъла.
– Не мога да те пусна с тези дванадесет души – заинатил се свети Петър. – Ти ще влезеш и ще си лежиш на рогозката, а тези да се
върнат оттам, откъдето си ги довел.
– А бре, свети Петре, а бре, ключарю – рекъл човекът. – Ти забрави ли, че бях поканил само Господ на гости, а дойдохте дванайсет
светии с него. Аз бях сиромах човек, пък се отсрамих, а вие сега хем рай имате, хем до Бога живеете и не можете да посрещнете дванайсет души.
Свети Петър замълчал и ги пуснал всичките в рая. Кой каквото направи, това му се връща, пък дори на онзи свят.