Чуй всички приказки

Мнозина индиански племена вярвали в джуджета, горски духове и други малки същества с приказна сила: същества, които те понякога наричали Малки хора. Говорело се, че тези малки същества притежават магически сили. Ето защо към тях трябвало да се отнасят внимателно, в противен случай щяло да ги сполети нещастие. Индианците миджит имали всичко онова, което се харесвало на обикновените индианци в моменти на веселие и шеги. Затова били смятани за големи веселяци и пакостници.
Малките същества обикновено живеели в неголеми подземни жилища, но живеели и над земята в малки къщи, образувани от купчини камъни. Когато нормален човек премествал тези камъни или случайно ги бутнел, Малките хора събирали камъните и отново ги връщали на мястото им. Индианските деца, които забелязвали и най-дребните нещица, често оставали съвсем озадачени от това. Понякога те нарочно местели камъните, докато възрастните не ги предупредели, че е неразумно да се постъпва така, защото ще ги сполети беда.
Една сутрин, много, много отдавна, една микмакска девойка се къпела в реката. Внезапно тя видяла нещо, което приличало на къса вейка, или по-скоро купчинка листа, които явно се носели по течението. Когато приближили, тя с изумление видяла, че това е малко кану с един елф на греблата. Много внимателно тя взела кануто в ръце и го занесла в кожената колиба на родителите си. Родителите се изплашили.
— Това е нещо вълшебно — казали те — и ти не биваше да го докосваш. Върни го внимателно и го остави на мястото, където си го намерила. Момичето заплакало, тъй като не искало да се разделя с малката си жива кукла. Преди да успее да каже нещо, дребното човече заговорило за първи път.
— Направи както ти наредиха родителите! — извикало то с висок, пронизителен глас.
Изплашено, момичето изтичало до мястото, където наме¬рило кануто и малкия гребец в потока, и внимателно ги поставило обратно във водата.
— Моите благодарности — казало човечето, преди да отплу¬ва. — Някой ден ще се върна и отново ще се видим.
После малкото човече загребало нататък, през буйната вода и по малките водопади, като насочило майсторски нестабилното си кану през бързеите.
Момичето си помислило, че мъничкото човече е много любезно. То се изплашило да не стане нещо с него и затичало по брега на реката, за да го спаси, ако случайно кануто бъде потопено. Предполагало, че човечето се досеща защо тича след него покрай брега, защото, като стигнало спокойните води, то се обърнало и й махнало приятелски с малкото гребло. Момичето било сигурно, че елфът ще изпълни обещанието си и ще се върне; и затова всяка сутрин то отивало при потока, за да види дали ще го зърне някъде. Но то не идвало.
След няколко дена момичето събирало боровинки с няколко свои другарки, когато, за нейна радост, видяло десет мънички канута да плават надолу по течението, като гребели близко до брега, където стоели момичетата, зяпнали в почуда. Те били из¬умени, но не се изплашили, защото момичето, което вече било срещнало човечето, им разказало за приключението си. Водачът в първото кану размахал гребло и поздравил малката си приятелка с весело: „Хо!"
Джуджетата слезли на брега на потока, където стоели момичетата. Вождът на малката групичка, елфът, който малкото момиче вече познавало, отишъл настрана и заговорил с останалите дребосъци от групата на език, който момичетата не разбирали. Онова, което си казали, навярно било много смешно, защото те всички радостно заподскачали, разсмели се и замахали с ръце.
Отначало вождът сякаш не се съгласявал с това, което били решили да направят; на края обаче се усмихнал, подръпнал бялата си, дълга брада и на езика на микмаките запитал малкото момиче и другарките му дали биха искали да отидат на отсрещния бряг на реката.
— Там има повече боровинки — пронизително изпискал той.
Момичетата весело се разсмели, защото знаели, че и десетте
канута заедно няма да могат да поберат даже едно от момичетата. На края се съгласили да прекосят потока с малките хора. Тутакси дребосъците доближили канутата плътно до брега, като майсторски загребали с греблата.
— Елате в моето кану — казал вождът.
За да му достави удоволствие, момичето, което преди го отнесло, се престорило, че стъпва в миниатюрното кану. За нейна най-голяма изненада и за изненада на останалите момичета, щом кракът й докоснал кануто, лодката се уголемила и заприличала на обикновена лодка на микмаките, а малките хора пораснали и станали като микмакски индианци, докато момичето сякаш започнало да се смалява.
Останалите момичета не искали да изглеждат по-малко храбри от своята другарка и всяко стъпнало в едно от канутата. По същия магически начин, приложен от вожда им, всяко кану сякаш изведнъж се уголемило до размерите на обикновено кану, докато човекът с греблото израснал толкова, че да може да се справи с гребането. Както се случило с първото момиче, което се покачило на едно от тези лодки, всяко момиче като че ли се смалило.
Един до друг, гребците сякаш останали недосегнати от течението и лодките стигнали до другия бряг на реката, на около сто ярда разстояние. Щом момичетата скочили на земята, отново придобили нормални размери. Гребците вдигнали гребла за поздрав и канутата бързо се смалили, докато приели миниатюрната си форма. Сетне те сякаш изчезнали по посока на бързеите.
Както казал вождът на джуджетата, на речния бряг, където слезли момичетата, имало много боровинки и скоро кошничките били пълни. И тогава най-голямото момиче изведнъж извикало:
— А как ще се върнем на другия бряг на реката?

Имало в старо време един наемен войник, който дълги години служил вярно на царя. Но войната свършила, пък и войникът поради много рани, получени в битките, не можел вече да служи, та царят му рекъл:
– Нямам вече нужда от тебе и можеш да си вървиш у дома. Няма да получаваш пари занапред, защото плащам само на онези, които са на служба при мен.
Не знаел войникът с какво ще преживява отсега нататък, тръгнал си угрижен, вървял цял ден и по мръкнало стигнал в една гора. Когато притъмняло съвсем, видял някаква светлина, запътил се към нея и спрял пред една къща, в която живеела вещица.
– Дай ми да похапна и пийна и ме остави да пренощувам, иначе ще загина – – рекъл й той.
– Охо – отвърнала тя, – кой дава нещо на избягал войник? Но аз ще се смиля над тебе и ще те приютя, ако извършиш, каквото ти поискам.
– Какво искаш? – попитал войникът.
– Да прекопаеш утре градината ми.
Съгласил се войникът и работил на следния ден, колкото му държали силите, но не успял да свърши до вечерта.
– Виждам, че днес не можеш повече – рекла вещицата. – Ще те оставя още една нощ тука, но утре ще ми насечеш и нацепиш една кола дърва.
Войникът употребил за тая работа целия ден и вечерта вещицата му предложила да остане още една нощ.
– Утре ще ми свършиш само една дребна работа. Зад къщата има стар пресъхнал кладенец и в него ми падна свещта. Тя гори със син пламък и не угасва. Ще слезеш да ми я извадиш.
На другия ден старицата го завела до кладенеца, накарала го да влезе в един кош и го спуснала долу. Намерил той свещта със синия пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила, но когато наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе свещта.
– Не – рекъл той, защото разбрал лошото й намерение, – няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.
Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла.
Паднал клетият войник на влажното дъно, без да пострада, и свещта продължавала да пръска синя светлина, но какво можела да му помогне тя? Разбрал, че няма да избегне смъртта, поседял известно време в безмерна тъга, после случайно бръкнал в джоба и напипал лулата си, която още била наполовина пълна.
"Това ще бъде последното ми удоволствие" – помислил си той, извадил я, запалил я от синия пламък и запушил. Но щом пушекът почнал да се вие в кладенеца, пред войника неочаквано се изправило едно дребно, черно човече и го попитало:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Откъде-накъде ще ти заповядвам аз? – отвърнал изумен войникът.
– Длъжен съм да изпълня всичко, каквото поискаш – рекло човечето.
– Добре – – рекъл войникът, – – тогава ми помогни най-напред да се измъкна от кладенеца.
Човечето го уловило за ръка и го повело през един подземен проход, но не забравило да вземе свещта, която пръскала синя светлина. Из пътя му показало всички съкровища, натрупани скритом от вещицата, и войникът си взел толкова злато, колкото можел да носи.
Като се намерил отново горе на земята, той рекъл на човечето:
– Сега иди да вържеш дъртата вещица и я заведи при съдията.
След малко тя префучала като вихър край войника – била яхнала един див котарак и непрекъснато надавала ужасни писъци. Не минало дълго време и ето че човечето се върнало.
– Всичко е наред – рекло то, – вещицата е вече в затвора. – И попитало:
– Какво друго ще заповядаш, господарю?
– Сега засега нищо – рекъл войникът, – можеш да се прибереш у дома. Но повикам ли те, пристигай незабавно!
– Нужно е само да си запалиш лулата от свещта със синия пламък и аз начаса ще се изправя пред тебе – рекло човечето и после изчезнало от очите му.
Войникът се върнал в града, откъдето бил дошъл. Купил си хубави дрехи, влязъл в най-скъпата странноприемница и заповядал на съдържателя да му нареди една стая колкото е възможно по-разкошно. Приготвили стаята, настанил се войникът в нея, повикал черното човече и му рекъл:
– Аз служех вярно на царя, но той ме отпрати и ме остави да гладувам. Искам да му отмъстя.
– Какво да сторя аз? – попитало Човечето.
– Късно тази вечер, щом царската дъщеря си легне и заспи дълбоко, донеси я тук да ми послугува.
Човечето рекло:
– За мене тази работа е лесна, но ще бъде опасно за тебе, ако се разчуе. Може лошо да си изпатиш.
Щом ударило полунощ, вратата изведнъж се отворила сама и човечето внесло царкинята в стаята.
– Аха, пристигна ли? – викнал войникът. – Веднага на работа! Иди да вземеш метлата и измети!
След като помела, той й заповядал да дойде пред креслото му, протегнал нозете си и рекъл:
– Изуй ми ботушите!
После ги запратил по главата й, а тя трябвало да ги дигне, почисти и лъсне. Тя изпълнила всичко, каквото й заповядал, без съпротива, мълчаливо и с полузатворени очи.
А щом пропели първи петли, човечето отново я занесло в царския дворец и я положило в леглото й.
Събудила се царкинята на другата заран, отишла при баща си и му рекла, че сънувала чудноват сън.
– Понесоха ме със светкавична бързина по улиците и ме оставиха в стаята на един войник, на когото трябваше да слугувам, да върша най-черната работа, да му мета стаята и да му чистя ботушите. Беше само насън, а пък съм толкова уморена, като че наистина съм вършила всичко това.
– Може да не е било сън, а действителност – рекъл царят, – та ще ти дам следния съвет: направи малка дупка на джоба си и го напълни с грахови зърна. Ако те отнесат пак, зърната ще изпадат през дупката и ще оставят следа по пътя.
Докато царят я наставлявал така, човечето стояло невидимо отстрани и чуло всичко. През нощта, като понесло пак спящата царкиня по улиците, няколко грахови зърна наистина изпадали, но не могли да оставят следа, тъй като хитрото човече предварително осеяло всички улици с грахови зърна. И царкинята трябвало повторно да слугува, докато пропели първи петли.
На другата заран царят пратил хората си да търсят следата, но техните усилия били напразни, защото по всички улици сиромашки деца събирали граховите зърна и викали:
– Тази нощ е валял грах.
Тогава царят рекъл:
– Трябва да измислим нещо друго. Легни си тази вечер с обувките и като си тръгваш оттам, скрий едната някъде. Аз ще я намеря.
Черното човече пак подслушвало и узнало намеренията на царя, затова вечерта, когато войникът му поръчал да донесе пак царкинята, то се помъчило да го раздума и му рекло, че не знаело средство против тая хитрина; а пък ако намерели обувката у войника, щял лошо да изпати.
– Прави, каквото ти рекох – отвърнал войникът. И царкинята трябвало трета нощ поред да прислужва.
Ала преди да я отнесат обратно в двореца, тя скрила едната си обувка под леглото.
На другата заран царят пратил да дирят обувката на дъщеря му из целия град. Намерили я у войника, който по молба на човечето бил напуснал града, но скоро го настигнали, хванали го и го хвърлили в тъмницата. В бързината си той пък бил забравил най-важните неща: свещта, която пръскала синя светлина, и златото. Имал в джоба си само една жълтица.
Но както стоял окован до прозореца на тъмницата, зърнал едного от другарите си да минава по улицата. Почукал тогава на стъклото, приближил се другарят му и той му рекъл:
– Забравих в странноприемницата едно вързопче. Имай добрината да ми го донесеш, ще ти дам една жълтица.
Отърчал неговият другар и му донесъл вързопчето. Отпратил го войникът, запалил лулата си и черното човече веднага се вестило.
– Не се страхувай! – – рекло то на господаря си. – Върви, където те водят, и се остави в ръцете им. Вземи само свещта, която пръска синя светлина, със себе си!
На другия ден изправили войника пред съда и макар че не бил извършил никакво престъпление, съдията го осъдил на смърт. Но като го извеждали от съда, той помолил царя за една последна милост.
– Каква? – попитал царят.
– Разреши ми да изпуша на път към лобното място още една лула.
– Можеш да изпушиш и три – отвърнал царят, – но не си въобразявай, че ще ти подаря живота.
Извадил войникът лулата си, запалил я от свещта със синия пламък и щом се дигнали няколко колелца пушек, човечето се явило. Държало малък бич в ръката си и попитало:
– Какво ще заповядаш, господарю?
– Набий тоя продажен съдия и стражарите му така, че да се натъркалят по земята! Но недей забравя и царя, който се отнесе тъй лошо с мене.
Развъртяло се светкавично човечето насам-натам и всеки, когото само докоснело с бича си, падал веднага на земята и не смеел да мръдне. Изплашил се царят, ударил го на молба и само за да запази живота си, отстъпил царството си на войника и му дал дъщеря си за жена.

На тоя свят стават много чудни неща. Така например на нашата улица живееше едно момче, което никак не обичаше аритметиката. В първи клас то едвам-едвам се научи да брои до десет, а във втори клас се заседя. Просто не можа да премине в трети клас, а само го преместиха от втория на третия чин — за разнообразие. Толкова много мразеше това момче да решава задачи, че чуеше ли само буквата„з", заплакваше.Защото с буквата „з" започва думата„задача". Един ден момчето си рече:
„Защо ли си губя времето в училище? Мога прекрасно да си живея без задачи! Ще отида някъде да се хвана на работа и — край на мъките!"
Откъсна един лист от тетрадката си и написа до майка си:
„Не иЗкам да уча арЕтметика!"
От това писмо всеки можеше да разбере, че то не знае и правописа.
И тръгна момчето на път. Най-напред обиколи нашия град. И, разбира се, огладня. Изправи се пред една сладкарница.
„Я да постъпя тук на работа! — помисли си го. — Готов съм да работя цял ден за една паста на закуска и една баклава на вечеря!"
И влезе вътре.
— Какво желаеш, момченце? — попита го сладкарят.
— Искам да постъпя на работа! — отговори момчето.
— Тъй ли? Ами свидетелство за образование имаш ли?
— Ннне!… За.. .за.. .губих го! — извика момчето и изхвъркна навън.
Вървя, вървя, излезе извън града. Озова се в голяма тъмна гора. Ох, колко се плашеше момчето! Привиждаха му се в тъмнината вълци, мечки, та дори и тигри, защото освен аритметиката, то не беше изучавало добре и географията и не знаеше, че в нашите гори не се срещат тигри.
Изведнъж забеляза в мрака светлина. Приближи се. Гледа — една къща. Прозорецът свети, а зад него седи старец дългобрад и чете голяма книга.
„Дали да му се обадя? — подвоуми се момчето. — Кой го знае добър човек ли е, или пък – някой злодей! Ама щом чете книги, не ми се вярва да е лош човек!"
Тъкмо в това време старецът отвори прозорчето, подаде навън тънкия си нос и извика:
— Аз съм старец белокос,
аз съм дядо Тънконос!
Хей, момче, бъди ми гост!
Аз познах по миризмата, че дошъл е гост в гората. 
Хей, вратичке, раз-два-три, с две крила се разтвори!
Хъррр — разтвори се портата и момчето влезе. И що да види: трапезата беше наредена за двама. Нахраниха се със стареца богато-пребогато. Тогава той плесна с две ръце:
— Лъжички, панички,
послушни бъдете,
сами се дигнете, в легена скочете!
Хоп-хоп-хоп! — затракаха приборите, скочиха
легена с вода и сапун и сами се зацамбуркаха като патета в селски вир. „Магьосник е тоя старец! — реши момчето. — ох, ох, ох! Какво ли има да става с мене!"
То потрепера от студ. Беше прохладно. Старецът забеляза това.
— Студено ли ти е? Ей сега ще запалим огъня.
Но той не стана да донесе пънчета, нито бръкна в джоба си да потърси кибрит. Не, той само плесна с ръце и рече:
— Огньо, огньо златоок, запламти със ръст висок, стаята ми затопли! — Есен е, навън вали.
И веднага в огнището заиграха златни и червени пламъци.
Момчето простря премръзналите си ръце и се топли.
„Виж ти, какъв чуден старец! Голям мързеливец! Нищо не работи, пръстчето си не мърда, а си живее от хубаво по-хубаво!"
А старецът огледа брадата си в едно огледалце, плесна с ръце и ето че изневиделица профуча голяма ножица и — кръц, кръц — започна да подрязва дългото бяло руно.
— Хайде, момченце, да си поговорим, да се познаем по-добре. Кажи ми, какво обичаш най-много на света? Ама добре си помисли! — предложи старецът.
— Няма какво да мисля! — избоботи момчето. — От всичко най-много обичам пастите.
— А какво мразиш най-много?
— Най-много мразя задачите. Чуя ли само някой да каже „зззадача", все едно че сто отровни змии ми съскат насреща.
— Добре, добре! — засмя се дядо Тънконос. — Хайде сега си лягай, пък утре ще се опознаем още по-добре. Лека нощ, момченце!
— Ама къде ще легна, тук на пода ли? — учуди се момчето.
— Ах, колко съм разсеян! — викна дядо Тънконос. — Ей сега ще имаш легло. — И той пак плесна с ръце:
— Месечко изгря навън, хайде, време е за сън. Възглавничке с перушина, одеялце от коприна, бързо тука се явете, гостенчето приютете!
Чу се нежна, тиха музика и момчето видя през сънливо спуснатите си ресници едно меко бяло легло, което го канеше за сън… На сутринта го събуди пърхането на ято гълъби.
— Хайде ставай, мило гостенче! Нахрани гълъбите ми! Това ще бъде твоята работа отсега нататък.
— Чудесно! — зарадва се момчето. — Ето че човек може да си живее отлично и без да учи аритметика. Хайде, дядко, дай ми
кошницата със зърната!
— Аз имам 16 235 гълъба. Всеки от тях цолучава на закуска по 20 житни и по 20 просени зърна. Хайде, пресметни колко зърна трябва да ти отпусна и ела в килера да ги отброим заедно.
— Ау-у-у! — изрева страшно момчето. — Задача! Дядо Тънконос, ама нали снощи ти казах, че на света най-много мразя задачите. Не, не искам да храня гълъбите! Дай ми друга работа!
— Добре — съгласи се с усмивка дядо Тънконос. — Вземи тогава една лопата и една мотика. Прекопай градинката ми.
— Ето това е работа за мене! Няма цифри, няма задачи! — подскочи весело момчето.
— Само че внимавай, момче. За да бъде красива градината ми, разчертай я най-напред на 4 квадрата и 2 правоъгълника. В средата образувай кръг, който ще засадим напролет с теменужки. Квадратите трябва да имат страни, дълги по 5 метра, а пък правоъгъл…
Но момчето го прекъсна с плач:
— Дядо Тънконос, ти пак ми даваш задачи! Не мощ, не мога! Аз получих двойка на тия уроци за квадрата и правоъгълника. Ама ти не разбираш ли, че не ми даваш работа, а все задачи за решаване!
— Мое глупаво момче — каза дядо Тънконос и го погали по рошавата главица, — не можа ли да разбереш, че всички работи, които съществуват на тоя свят, са все задачи, които хората трябва да разрешат? Ето погледни моята къща. Тя също е една задача, но вече решена. Най-напред архитектът я е начертал на хартия, след това инженерът е пресметнал колко желязо е нужно, на каква дълбочина да се изкопаят основите; техниците пък са пресметнали колко тухли са необходими, колко вар и пясък, колко дни трябва да работят зидарите и накрая — колко лева ще струва цялата постройка…
— Да! — извика момчето през сълзи. — Но аз видях, че ти много добре си живееш в тази къща. Нищо не работиш. Само плеснеш с ръце… и масата сама се подрежда, огънят сам се пали, ножицата сама те подстригва. Искам и аз така да живея – предметите сами да работят вместо мене.
— Ах, ти, мързеланко, та това е най-трудната задача за разрешаване. И аз работя над тая задача. Искам да накарам машините да изместят тежкия човешки труд. Огънят, който сам се пали — това е една задача, която съм разрешил с помощта на физиката и математиката. Само че аз не плесвам с ръце, а натискам едно малко бутонче, което ти не си забелязал. Кажи ми откровено, ти за какъв ме мислиш?
— За магьосник, за какъв друг?
— Виждаш ли? А пък аз съм един стар физик, който цял живот решава задачи. И тези задачи са толкова интересни, че ти си ги помислил за чудеса! Много задачи вече съм решил аз, много задачи са решили преди мене други учени. Затова нашият живот сега е по-добър, по-лек и приятен, отколкото преди много, много години. Но още много задачи трябва да разрешим, за да стане животът ни още по хубав… Слушай, мързеливко, от задачите ти не можеш да избягаш, дори и накрай света да идеш. Ами си връзвай връзките на обущата и се връщай! Сядай и учи! Учи, мое момче, чак додето косата ти побелее и доде ти порасне брада, дълга до земята като моята!
И наистина момчето от нашата улица се завърна. Сега то ходи с радост на училище, решава задачите във всички сборници и получава само шестици. Затова още в началото на приказката аз ви казах, че на тоя свят стават много чудни неща. И какви ли още чудеса има да видим, когато това момче и неговите връстници пораснат и почнат да решават трудни, до днес нерешени задачи!

Един селянин от Югла много искаше синът му да стане кмет. Защото никак не е лошо да управляваш цяло село. И защото е приятно, когато те попитат кой си, да отвърнеш: „Аз съм бащата на кмета".
Но как се става кмет?
Трябва да имаш много пари. Или много земя И, разбира се, да имаш нещо в главата си.
„Пари се печелят. Ниви се купуват — мислеше си селянинът. — Но как да разбера дали синът ми има нещо в главата си?"
Реши, като тръгне на воденицата, да го вземе със себе си. Едно време по водениците се събираше много народ. Камъните се въртяха бавно, брашното се мелеше с дни и мливарите, като си нямаха друга работа, сядаха и си приказваха.
— Ще слушаш добре какво си приказват хората и после ще ми разтълкуваш думите им! каза бащата на сина си.
Този ден на воденицата завариха само един старец. Седеше на припек, пушеше с глинена луличка и мустаците му бяха пожълтели от тютюневия дим.
— Ти си добре… — каза старецът на селянина. — Има кой да ти помага. На времето и аз така ходех с моя баща по водениците…
Като овършеем хармана, натоварим колата, впрегнем воловете и по цяла неделя не се завръщаме…
Подир малко пристигна друг мливар. Той седна при тях и започна да хвали жена си. Била много работлива, голяма чистница и умеела да готви вкусни гозби — пръстите си да изядеш.
Ето че се зададе трети мливар. Зад колата му вървеше завързан хубав алест кон. Още не седнал при другите, мливарят започна да разправя как купил коня от един търговец — как се пазарили дълго, как търговецът искал да го измами, но на края се разбрали, наброил му много пари и взел коня…
Вечерта селянинът попита сина си:
— Е, казвай сега, какво научи днешния ден?
— Много неща, татко! Най-напред научих от оня старец, че едно време са ходели на воденица, след като овършеят хармана. Научих още, че един ден, като реша да се женя, трябва да търся работлива жена, голяма чистница и да умее да готви вкусни гозби — пръстите да си изядеш.
— Друго?
— Друго, татко, разбрах, че когато купувам кон, трябва да се пазаря дълго и да гледам търговецът да не ме измами.
Селянинът въздъхна, помълча малко и рече:
— Няма да стане кмет от тебе! Нищо не си разбрал от приказките на хората.
— Защо, татко? Цял ден ги слушах, думица не съм пропуснал… — Не е достатъчно само това, момчето ми. Един кмет трябва да разбира не само думите, но и между думите… Когато старецът с луличката ми каза: „Ти си добре, има кой да ти помага" — и разказа как е ходил с баща си на воденица, той искаше да сподели мъката си, че няма деца. А кой каквото си няма, за това обича да говори.
— Добре, татко, но другият нали има жена, защо говореше за нея?
— Той не говореше обикновено. Той я хвалеше. Искаше да ни каже колко много я обича. Навярно вече е разбрал, че не я обича, и говори така, защото се страхува, че и хората могат да разберат това…
— Да си призная, татко, това не го проумявам…
— Като пораснеш, ще го проумееш.
— Кажи и за третия, с хубавия кон.
— Работата при него е съвсем ясна — каза бащата. — Конят е откраднат.
— Не може да бъде! Нали разказваше колко дълго са се пазарили, как искал оня да го измами, но на края се разбрали, броил му парите и взел коня.
— Точно това е съмнително! Толкова много думи той изговори, за да скрие истината…
Още бащата не издумал това, на плочника пред воденицата се чул конски тропот. Пристигнала стража и арестувала конекрадеца.

Имало един баща с троица сина; на най-малкия казвали Глупчо и всички го гледали отвисоко, подигравали му се и се отнасяли несправедливо към него, щом им паднело.
Наканил се веднъж големият син да отиде в гората, дърва да насече. Преди да тръгне, майката му дала чудесни топли милинки и шише вино, за да не е гладен и жаден.
Щом навлязъл в гората, срещнало го едно старо сиво човече, поздравило го с "Добра среща" и рекло:
– Дай да хапна от милинките и да пийна глътка вино, много съм гладен и жаден.
Но умният син отвърнал:
– Ако ти дам от милинките и виното, за мене няма да остане нищо. Върви си из пътя!
Зарязал човечето и продължил пътя си.
Като почнал да сече едно дърво, не минало дълго време, ударил накриво и брадвата се забила в ръката му; трябвало да се върне у дома, за да го превържат. А това му дошло от сивото човече.
После в гората отишъл средният син. Майката дала и нему, както на големия, милинки и шише вино. Старото сиво човече срещнало и него и го помолило да хапне от милинките му и да пийне глътка вино от шишето му. Но и средният син рекъл:
– Ако дам на тебе, трябва да лиша себе си. Върви си из пътя!
Зарязал човечето и продължил пътя си.
Наказанието не закъсняло: след няколко удара по дървото брадвата отскочила и хласнала средния син по единия крак така, че трябвало да го занесат на ръце в къщи.
Тогава Глупчо рекъл:
– Татко, пусни веднъж и мене в гората да насека дърва!
Бащата отвърнал:
– Твоите братя си изпатиха лошо. Остави тая работа, не е за тебе!
Но Глупчо не спрял да го моли и накрая бащата рекъл:
– Хайде, върви! Дано, като си изпатиш, да поумнееш.
Дала му майката една питка, замесена с вода и опечена в пепелта, и шише прокиснала бира.
Като навлязъл в гората, срещнало го старото сиво човече, поздравило го и рекло:
– Дай да хапна от твоята питка и да пийна глътка бира от шишето, че много съм гладен и жаден.
Глупчо отвърнал:
– Моята питка е печена в пепел и бирата е прокиснала, но ако нямаш нищо против, да седнем и да хапнем.
Седнали на земята, но щом Глупчо извадил питката, тя се превърнала в чудесни милинки, а прокисналата бира – в чисто вино. Хапнали и пийнали, а после човечето рекло:
– Ти имаш добро сърце и с радост отделяш от своето за чужди, затова ще те даря с щастие. Отсечи хей онова старо дърво и ще намериш нещо в коренището му.
Издумало човечето тия думи и си отишло.
Запътил се Глупчо към дървото, отсякъл го и видял в коренището му една гъска с пера от чисто злато. Извадил я, взел я със себе си и отишъл в една странноприемница да пренощува.
Съдържателят пък имал три дъщери, които видели гъската и полюбопитствували да узнаят каква е тази чудновата птица. Много им се искало също да си отскубнат по едно златно перо.
Голямата си рекла на ума: "Все ще намеря сгода да си отскубна едно перо". И когато веднъж Глупчо излязъл нанякъде, тя хванала гъската за крилото, но пръстите и дланта й се залепили за него и не могла да ги отлепи.
Скоро дошла и втората със същото намерение. Но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
Накрая дошла и третата – и тя да си отскубне златно перо. Другите й викнали:
– Не се доближавай, не се доближавай!
Но тя не разбрала защо да не се доближава, а си рекла на ума: "Щом те си вземат перо, ще си взема и аз". Тръгнала към тях, но щом се допряла до сестра си, залепнала за нея.
И така трите по неволя прекарали нощта при гъската.
На другата заран Глупчо взел гъската под мишница, тръгнал си и нехаел за трите залепени моми, които били принудени да търчат подире му ту наляво, ту надясно – според неговите крачки.
Насред полето ги срещнал попът, видял ги наредени като на шествие и викнал:
– Не ви ли е срам, безобразници такива? Прилично ли е да търчите по момъка из полето?
Издумал това и уловил малката сестра за ръката, та да я дръпне, но щом се допрял до нея, също залепнал и затърчал заедно с тях.
След малко по пътя се задал клисарят и видял попа да върви по петите на момите. Почудил се клисарят и викнал:
– Дядо попе, къде си се запътил? Не забравяй, че днес имаме и кръщавка!
Спуснал се към него и го хванал за ръката, но също залепнал.
Търчали така петимата един зад друг и скоро видели на полето двамина селяни с мотики. Попът им подвикнал и ги помолил да го откъснат заедно с клисаря. Но щом селяните се допрели до клисаря, залепнали и те. Сега зад Глупчо с гъската търчали седмина.
Накрая стигнали в един град, дето царят имал дъщеря. Тя била толкова умислена, че никой не успявал да я разсмее. Ето защо той обявил, че онзи, който я разсмее, ще се ожени за нея.
Чул това Глупчо и се явил с гъската и цялата свита пред царкинята. Като видяла тия седем души да търчат непрекъснато един зад друг, тя се разсмяла гръмогласно и просто не могла вече да спре.
Поискал я Глупчо за жена, но царят не харесал зетя; почнал да възразява и да го усуква и накрая му рекъл, че трябва най-напред да му доведе човек, който може да изпие цяла изба вино.
Глупчо си спомнил за сивото човече, помислил си, че то сигурно ще може да му помогне, и отишъл в гората на мястото, дето отсякъл дървото. Видял там един човек, който седял с крайно нажалено лице. Попитал го Глупчо какво толкова му тежи на сърцето и човекът отговорил:
– Мъчи ме страшна жажда и не мога да я уталожа. Студената вода не ми понася. Преди малко наистина изпих една бъчва вино, но то беше, кажи-речи, капка върху нажежен камък.
– Аз ще ти помогна – рекъл Глупчо. – Ела с мене и ще пиеш до насита.
Завел го в избата на царя и човекът се нахвърлил на големите бъчви – пил, пил, пил, докато го заболял коремът. И преди още да залезе слънцето, изпил цялата изба.
Поискал Глупчо повторно невестата си, но царят се ядосал, че дъщеря му ще бъде отведена от такъв неугледен момък, когото всички наричали Глупчо, и поставил ново условие: да му доведе най-напред човек, който може да изяде цяла планина хляб.
Не мислил дълго Глупчо, а отишъл веднага в гората. На същото място седял човек, който си стягал корема с каиш, и намръщен му рекъл:
– Изядох цяла пещ хляб, но може ли само с толкова да се уталожи такъв голям глад като моя? Стомахът ми пак е празен и трябва да го стегна с каиш, иначе ще пукна от глад.
Зарадвал се Глупчо и рекъл:
– Стани и ела с мене! Ще ядеш до насита.
Завел го в двора на царя, който през това време заповядал да съберат и докарат брашното от цялото царство и да опекат от него грамадна планина хляб. Изправил се пред нея човекът от гората, почнал да яде и за един ден цялата планина изчезнала.
Поискал Глупчо за трети път невестата си, но царят пак почнал да го усуква и пожелал кораб, който да върви еднакво по море и по суша.
– Пристигнеш ли тук на него – рекъл той, – веднага ще ти дам дъщеря си за жена.
Отишъл Глупчо право в гората, а там седяло старото сиво човече, с което поделил някога питката си, и рекло:
– Пих и ядох за тебе, сега ще ти дам и такъв кораб. Правя всичко това, защото ти беше милосърден към мене.
И му дал кораб, който можел да върви по море и по суша. И щом го видял, царят не можел вече да му откаже дъщеря си. Дигнали голяма сватба, а след смъртта на царя Глупчо наследил царството и живял дълги-дълги години честито с жена си.

Нацилеин от племето на тлинкитите бил добър ловец. Поради това по-старият му зет много го ревнувал. По-младият зет на Нацилеин го обичал, затова един ден, когато двамата братя се готвели да тръгват на лов, младият помолил да вземат и Нацилеин. Това било тъкмо според намеренията на стария зет. След като пътували дълго с кану до един далечен остров, те слезли на брега, разделили се и тръгнали на лов в различни посоки. Когато Нацилеин се върнал на мястото, където оставили кануто, той видял как зетьовете му вече гребат далече от брега.
— Върнете се! — завикал Нацилеин, като захвърлил на брега елена, който бил убил и носел на раменете си. Видял как младият зет в кануто се опитва да гребе назад към острова, но старият се оказал по-силен и кануто изчезнало в далечината. Нацилеин се натъжил и започнал да се чуди как да избяга от този остров, тъй като нямал сечива, с които да си направи кану. На края заспал край огъня на брега и сънувал, че чува необикновен глас да му казва: „Събуди се. Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук."
Събудил се той, но нищо не видял. Помислил, че гласът само му се е присънил и отново заспал. Гласът отново проговорил и отново той се стреснал. Този път видял голям гларус и недорасъл тюлен на брега недалеч от него. Нацилейн отново легнал и се престорил, че спи, но започнал да гледа внимателно изпод покривалото си. Видял как гларусът приближил до него и го чул да му мълви.
Тлинкитът скочил и извикал:
— Чух те как говориш!
— Така е — отвърнал гларусът. — Казах: Онзи, който е изпратен да те вземе, е тук. Последвай ме.
Отишли до брега на океана и той видял тюлена във водата. Тюленът му казал:
— Дойдох за теб. Вождът на тюлените иска да те види.
Покачи се на гърба ми, но си дръж очите затворени, докато не ти кажа отново да ги отвориш.
Нацилейн се подчинил, защото усещал, че в този миг става нещо вълшебно. След като тюленът плувал дълго време, Нацилейн почувствувал как излиза над водата.
— Отвори си очите — казал тюленът. Тлинкитът ги отворил и видял, че се намира на голям камък до една висока скала.
Камъкът се разтворил и тлинкитът се озовал в просторна къща.
Макар че хората вътре приличали на него, имал чувството, че са тюлени.
Вождът на тюлените седял на висок стол, украсен с резба.
— Ако ти помогнеш на сина ми, ние ще ти помогнем в твоята беда — казал той.
Вождът посочил зад гърба си и Нацилейн видял един тюлен проснат на пода и един шаман, който размахвал над него своята хлопка. Тлинкитът, който често можел да прави магии само като призове подходящ дух, видял, че от хълбока на тюлена изпод кожата стърчи остър костен харпун.
— Ще излекувам сина ти, ако ми помогнеш да стигна до моя дом, на голямата земя, о, вожде — казал тлинкитът.
— Да бъде, както желаеш — заявил вождът.
Нацилейн повярвал, че старият вожд говори истината, и скоро извадил острието на харпуна от ранения тюлен.
Вождът благодарил на тлинкита, щедро го нагостил и заповядал на робите си да напълнят изсушения стомах от тюлен с въздух. Те сторили това, а после сложили вътре малко храна и прясна вода. Преди да поставят тлинкита в стомаха, вождът казал:
— Мислите са силна магия само когато се използват както трябва. Помисли силно за брега край твоето село. Не оставяй мислите си да се отклонят по други пътища и в никакъв случай не мисли за тази къща.
Робите хвърлили стомаха на тюлена в океана и той започнал бързо да се носи напред. Вътре Нацилейн започнал да мисли за вожда на тюлените, който му станал приятел. Внезапно, като някой гмурец, когато се гмурка във водата, той се върнал назад и започнал да подскача пред самата врата на къщата на вожда.
Отново робите го хвърлили навътре в океана. Този път той задържал мислите си към брега, близо до дома му. Скоро след това водата го изхвърлила на брега. Разкъсал той стомаха на тюлена с ножа си, излязъл от необикновения плавателен съд и се скрил в гората.
Решил да не се връща у дома си, докато не измисли начин как да отмъсти на злия си зет. Някакъв вътрешен глас му заговорил. Отрязъл няколко клона от различни дървета и захванал да ги дялка. Измайсторил осем големи риби от клони на хвойна и ги оцветил с линии от глина, която намерил наблизо. Наредил ги на редичка върху брега близо до океана. Изрекъл няколко заклинателни думи и после им заповядал да скочат във водата. При неговите думи те подскочили към океана, но останали безжизнени на повърхността. После издялкал още осем риби от червен кедър, наредил ги на пясъка, изпял няколко магически песни над тях и им наредил да влязат в океана. Те сторили това, поплували малко, ала приливът ги изхвърлил на брега. Направил риби и от канадска ела, но и те не се съживили.
„Ще опитам още веднъж", зарекъл се той. Работил, докато изгряла луната, и издялкал осем риби от жълт кедър. Този път се потрудил хубаво и боядисал всяка риба с по една бяла линия напреко през главата и по една кръгче на тръбната перка. Никога до този момент не бил виждал такива риби, но ги подредил в редица като останалите, затанцувал и им изпял най-чудотворните си песни. И тогава, щом гарванът изграчил своя поздрав към утрото, тлинкитът заповядал на рибите да скочат във водата, да заплуват и да оживеят. Така и станало. Скоро приливът бликнал в пенлива струя, която изскачала от носовете им, защото те бързо пораснали и се превърнали в черни китове. Донесли риба на Нацилейн и се подчинили на заповедите му.
Когато най на края той видял в далечината кануто на св зет, повикал при себе си черните риби.
— Отплувайте нататък и разбийте онова кану; погрижете се всички да се удавят, освен най-малкия. Доведете ми го невредим.
Бързи като есетри, осемте риби се спуснали към далечното кану. Скоро Нацилейн видял как го заобиколили и как то изчезнало. Тлинкитът малко се поизплашил за живота на най-младия зет, но скоро го видял да се носи в безопасност на гърбовете на две от черните риби. Извикал им да излязат от водата и те отново се подредили на брега.
— Накарах ви да отмъстите — казал им той. — Отмъщението е лошо нещо. Никога не бива да вършите зло на хората.
И като им казал това, пуснал ги да си вървят и те заплували навътре в океана, а после се изгубили. Това били първите черни риби, които населили моретата.

Р
азказвачите от племето пони често разказват тази приказка, но ще я чуете и от други разказвачи на други племена от Великата долина.
Преди много години индианците нямали понита и ходели на лов за бизони пеша, като бродели в продължение на много луни. Когато местели лагера си, за да следват стадото бизони, жените от племето имали за помощници големи, силни кучета. Тези ку¬чета влачели тежките палатки типи и всичко останало, което трябвало да се пренесе, на травойси (носилка). А около огъня тази приказка се разказва ей така.
В голям лагер на поните живеело бедно момче-сираче. За да се прехранва, то трябвало да проси от палатка на палатка. Някои от хората били добри с него, а най-добър бил вождът. Той давал на момчето храна, мокасини, а понякога и гамаши.
Вождът казвал на хората си така:
— Тирауа, Великият дух, знае за това малко момче. Когато то порасне, Тирауа сигурно ще се погрижи за него и един ден то може да стане велик вожд.
Хората се смеели, когато оставали сами, тъй като не вярвали на думите на вожда.
Една нощ момчето видяло в съня си две необикновени, го¬леми фигури, подобни на едри елени; ала животните, които сънувало, имали дълга грива вместо рога и опашките им били дълги и бухлати. Момчето не знаело какви животни вижда в съня си. Направило малки фигурки от глина точно като фигурите, които сънувало. Но не казало на хората за тях.
Скоро през една нощ му се присънил друг сън: било дарено и с вълшебна песен, която според него идвала от Тирауа. На момчето било казано, че фигурите, които е видяло в съня си, са животни и те трябва да ядат трева и да пият вода също като елените. Така момчето поставило двете си глинени фигурки в една скрита долина, където имало езеро и трева в изобилие.
Много луни ходило момчето при фигурите, които измайсторило. И една нощ, също на сън, тайнствен глас му съобщил да отиде в долината, където е скрил глинените същества. „Вземи със себе си дълго въже от кожа" — казал му гласът.
Момчето взело кожено въже от вожда, който му ставал все по-голям приятел. И макар че се страхувало, момчето отишло в долината и видяло, че двете глинени животни са оживели и са станали много красиви и кротки. Без да се страхуват, те приближили до момчето. То поставило краищата на коженото въже около красивите им шии и ги повело към селото. Момчето вярвало, че двете магически същества, които по-късно нарекли понита, са дошли от небето.
Отначало хората се боели и се отнасяли с необикновените нови животни като с вълшебни предмети. Момчето завело жи¬вотните при вожда, който по-късно осиновил момчето.
Скоро хората от племето открили колко прекрасни и полезни са двете животни.
Както предсказал вождът, когато пораснало, момчето станало велик воин и основало великото Дружество на вождовете, в което били приемани като членове само най-храбрите и изкусни воини-вождове.

Имало едно време един мъж и една жена, те си имали дъщеричка Альонка и синче Иванчо.
Но не щеш ли, майката и бащата умрели и останали Альонка и Иванчо сам-саминки. Тръгнали те по белия свят да скитат. Вървели по един далечен път, през едно широко поле и на Иванчо му се допило.
– Альонке, сестричке, искам да пия!
– Почакай, братче, да стигнем до кладенеца.
Вървели, вървели – слънцето припича, кладенецът далече, жегата не им дава покой, целите вир-вода. Не щеш ли, гледат – краве копитце, пълно с водица.
– Альонке, сестричке, ще пийна аз от копитцето!
– Не пий, братче, ще станеш теленце! Братчето послушало и те тръгнали по-нататък. Слънцето припича, кладенецът далече, жегата не дава покой, целите вир-вода станали. Не щеш ли, гледат – конско копитце, пълно с водица.
– Альонке, сестричке, ще се напия аз от копитцето!
– Не пий, братче, ще станеш конче! Въздъхнал Иванчо и тръгнали по-нататък.
Вървят, вървят – слънцето припича, кладенецът далече, жегата не дава покой, целите вир-вода станали. Не щеш ли, гледат – козе копитце, пълно с водица.
Иванчо казал:
– Альонке, сестричке, не мога повече, ще се напия от козето копитце!
– Не пий, братче, ще станеш козле!
Не послушал Иванчо и се напил от козето копитце.
Напил се и станал козле…
Вика Альонка братчето, но вместо Иванчо след нея тича бяло козленце.
Седнала Альонка до една купа и горчиво заплакала, тя плаче, а козленцето скача около нея.
Точно тогава минал покрай тях един търговец.
– Защо плачеш, хубава девойко?
Разказала му Альонка за своето нещастие.
Търговецът й рекъл:
– Омъжи се за мен. Аз ще те облека цялата в злато и сребро и козленцето ще живее с нас.
Альонка си помислила, помислила и се омъжила за търговеца.
Заживели те от хубаво по-хубаво, и козлето с тях живяло, яло и пило от една – паничка с Альонка.
Веднъж търговецът не бил в къщи. Не щеш ли, като изневиделица дошла една вещица: застанала под прозорчето на Альонка и много миличко я повикала да се окъпе в реката.
Довела вещицата Альонка до реката. Спуснала се върху нея, вързала камък на вратлето на Альонка и я хвърлила във водата.
А тя самата се превърнала в Альонка, облякла нейната рокля и отишла в палатите й. Никой не познал вещицата. Търговецът се върнал и той също не я познал.
Само козленцето знаело всичко. Клюмнало то глава, не пие, не яде. Сутрин и вечер ходи около водата по брягчето и вика:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега… Разбрала за това вещицата и започнала да моли мъжа си – заколи, та заколи козлето…
На търговеца му било жалко за козлето, свикнал той с него. Но вещицата така му додявала, така го молила – нямало какво да се прави, съгласил се търговецът:
– Заколи го, щом ти се прииска…
Заповядала вещицата да запалят големи огньове, да кипят котли чугунени, да точат ножове стоманени…
Козленцето разбрало, че малко му е останало да живее, и казало на побащима си:
– Пусни ме преди смъртта да отида на реката, водица да пийна, чревцата си да изплакна.
Е, иди.
Дотичало козленцето до реката, застанало на брега и жално заблеяло:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега!
Огньове горят горещи, котли кипят кипящи, ножове стоманени острят, искат да ме заколят!
Альонка му отговаря от реката:
– Ох, братче мое, Иванчо! Тежък камък към дъното ме тегли, копринена трева ми е краката оплела, жълти пясъци на гърдите ми лежат…
А вещицата търсила козлето, не могла да го намери и взела та изпратила слугата:
– Иди намери козлето, доведи го при мен.
Отишъл слугата до реката и гледа: козлето бяга по брега и жално моли:
– Альонке, сестричке моя! Излез, излез на брега! Огньове горят горещи, котли кипят кипящи, ножове стоманени острят, искат да ме заколят!
А от водата му отговарят:
– Ох, братче мое, Иванчо! Тежък камък към дъното ме тегли,
копринена трева ми е краката оплела, жълти пясъци на гърдите ми лежат…
Слугата дотичал в къщи и разказал на търговеца за това, което чул на реката. Събрали се хора, отишли на реката, метнали копринени серкмета и измъкнали Альонка на брега. Свалили камъка от шията й, изкъпали я с изворна вода, пременили я с красива рокля. Оживяла Альонка и станала още по-хубава от преди.
А козленцето от радост три пъти се преметнало през глава и отново се превърнало в момченцето Иванчо.
Злата вещица вързали за опашката на един кон и натирили в голото поле.

Един цар имал син и дъщеря. Синът му бил на десетина години, а дъщеря му била още по-малка. Една нощ царският син сънувал, че си мие лицето. Царят му поливал, а царицата му давала кърпа да се избърше. На сутринта момчето разказало на баща си своя сън. Царят кипнал и викнал разсърден:
— Тъй ли? Аз да ти слугувам? Как смееш да говориш пред мене!
Отсега нататък ти не си ми вече син!Върви, където ти очи видят!
Царят напълнил една торба с пари на детето, дал му кон от обора си и го изпъдил.
Момчето яхнало коня и тръгнало, където му очи видят.
Вървяло, вървяло, навлязло в една гора. Не се виждало из нея нито човек да е ходил, нито пиле да е хвръкнало.
Момчето обикаляло, обикаляло гората и стигнало до една колиба. При колибата имало овчарска кошара, а пък нямало нито куче, нито човек. Момчето слязло от коня, вързало го за кошарата и влязло в колибата. Вътре видяло сляп старец, който седял при огнището. В колибата имало паници, чували и други овчарски покъщнини. Като видяло, че овчарят е сляп, момчето не му се обадило.
Изминало се доста време. Момчето огладняло. Но и на стареца се прияло. Той станал, намерил качамак, сипал в една паница кисело мляко и седнал да се храни. Седнало и момчето, па почнало мълчешком да яде. Като се довършило млякото, старецът станал и сипал още една паница. Довършила се и тя, та сипал трета. Старецът много се зачудил: друг път се наяждал с една паница, а сега сипал тъкмо три паници. Сетил се той, че има някой в колибата, който го подяжда. Станал, дигнал паницата от софрата, седнал пак при огнището и казал:
— Познавам, че има някой в колибата ми. Който си, обади ми се, та да зная човек ли си!
— Човек съм, дядо, човек.
— Кой си ти и отде идеш? — попитал старецът.
Момчето му разказало какво патило, как попаднало в колибата и добавило:
— Искаш ли ме, дядо, да остана при тебе?
Старецът отговорил:
Искам те, синко, как да не те искам. Ти виждаш, аз съм самичък тука. Ще те имам за свое дете. Не ще видиш нужда от нищо. Вечерта надошли стада кози и овци. Те самички се прибрали от гората и влезли в кошарата. Старецът рекъл на момчето:
— Хайде сега, да ми помогнеш да издоим овцете и козите! Момчето му помогнало. То обикнало стареца като баща и за всичко го слушало и му помагало. Така отрасло юнак за женене.
Веднъж момъкът видял, че в една дупка на колибата имало пъхната Помолил стареца да му я даде. Старецът му я дал и царският син се научил толкова хубаво да свири, че никой не би го надсвирил.
Но не излизал никога в гората. Веднъж много му се приискало да излезе, та рекъл на стареца:
— Дядо, ще ли ме пуснеш да отида с овцете и козите из гората?
— Защо не — рекъл старецът, — иди, само чуй какво ще ти кажа. Ехее там, зад полянката, има две големи дървета. Ти ще ги видиш и познаеш отдалече. По-високи са от другите. До тях не се доближавай, защото лошо ще изпатиш. Аз от тях ослепях.
Момъкът обиколил гората, видял дърветата и си рекъл:
— Какво ще ми стане, ако ида при тях?… Отдалеко ще ги видя какви са.
Той ги наближил и видял, че под тях имало шарена чешма, от която течала бистра вода. Момъкът седнал настрана и надул свирката.
Щом засвирил, две шарени птички запели от върха на дърветата. Те пеели така хубаво, че да се забрави човек, като ги слуша.
Сверил момъкът, пели птичките. По едно време те слетели от дърветата, та станали моми, ама какви моми! — като слънце греели. Момите се съблекли и се хвърлили в коритото да се къпят. Момъкът полека, полека се приближил до дрехите им. Едната го видяла, изскокнала бързо, грабнала си дрехите и хвръкнала. Но другата не могла да усети, когато се приближил, та той й взел дрехите и се отдалечил от чешмата.
Момата се окъпала и вече излязла да се облече. Но видяла, че дрехите н ги няма. Чак тогава забелязала момъка, видяла си дрехите у него и взела да му се моли:
— Дай ми, момко, дрехите! Брат да ми си, не ми ги вземай! Момъкът й рекъл:
— Ако се омъжиш за мене, ще ти ги дам.
Момата се съгласила и той я завел в колибата. Старецът, като узнал каква е работата, много се зарадвал. Момъкът и момата станали мъж и жена. Те почитали и гледали добре стареца. Той ги имал като свои деца. Невестата намазала с някакви билки очите на стареца и той прогледнал. Станало му много драго и още повече ги обикнал. Не давал прах да падне зърху юнака и невестата му.
По едно време момъкът се научил, че сестра му се жени. Той отишъл при стареца и му рекъл:
— Научих от един ловец, че сестра ми се жени. Ще ме пуснеш ли да й
отида на сватбата. Пак ще се върна. Невестата ще остане при тебе. Няма да бъдеш сам.
— Ще те пусна, синко, как няма да те пусна. Но най-напред ще те заведа да видиш богатствата ми, та да ти е умът все в тях. По-сигурно ще се върнеш.
Старецът извадил от една дупка четиридесет ключа и въвел момъка и невестата в широка изба под земята. Най-напред отворил голяма желязна врата. Вътре имало тридесет и девет стаи. Старецът отворил първата. Тя била пълна само със сърмени дрехи. Той рекъл на момъка да си избере дрехи, каквито си хареса. Отворил друга, пълна със сребърни оръжия. И там му рекъл да си избере каквото си ще оръжие. Отворил една по една всички стаи, и всичките били пълни с всякакви неща: в една само жълти жълтици, в друга сребро, в трета дребни пари, в четвърта сърмени дрехи, в пета отбор коне.Нито една стая не била празна.
Момъкът останал смаян от богатствата на стареца. Избрал си той дрехи и оръжие. Старецът му дал хвъркат кон, покрит със свила и сърма, и му поръчал да върши каквото конят му каже. Конят знаел да приказва. Натъкмил се момъкът, та греел като слънце. Яхнал коня и тръгнал. Конят го попитал:
— Сега в кой град искаш да идем?
— В бащината ми столнина — отговорил момъкът.
— Тогава превържи си очите и се дръж здраво за гривата ми! — рекъл конят и хвръкнал по небето.
Летели, летели — стигнали в столнината. Конят рекъл на момъка:
— Развържи си сега очите, та да идем в бащиния ти дворец.
В царския дворец се тъкмели вече за сватба, имало много народ. Всички забелязали момъка и излезли да го посрещнат. Излезли и царят, и царицата, но не могли да го познаят. Пък и момъкът нищо не им открил. Въвели го вътре и му сторили големи почести.
Забелязала го сестра му. Но и тя не го познала. Щом го видяла, тя го обикнала и поискала да се омъжи за него. Когато сватовете дошли да я вземат, тя повикала баща си и майка си, па им рекла:
— Колете ме. бесете ме, не ща да тръгна с тия сватове. Не ща да се омъжа за моя годеник. Искам младия гостенин със сърмените дрехи! И тъй я мъчили, и инак я придумвали — нищо не помогнало. Нямало що, пратили викач да вика, че сватбата се отлага, и хората се разотишли. Върнали се сватовете без невеста. Сега царят какво да прави! Да каже на госта, но не знае дали той ще се съгласи. Ако откаже, тогава къде да се дене от срам!…
Царят решил да даде богата гощавка и след гощавката да каже на госта. На другата вечер се събрали всички царе дворци на царската трапеза, Преди да почнат да ядат, царят станал самичък, та полял на момъка да се умие, а пък царицата му подала кърпа да се избърше, Като седнали на трапезата, момъкът запитал царя:
— Само тая ли щерка имате, царю честити, или имате и други деца?
— И син имах. момко, на твоя възраст. Но преди години сънува сън, че аз му поливам да се мие. Когато ми каза какво е сънувал, аз викнах сърдито:
"Не искам да ти слугувам! Не си ми вече син. Иди, където ти видят очите!"
И тъй загина и не го видях вече. — Че какво има, ако сте му полели да се умие и ако сте му поднесли кърпа се обърше? Вижте сега, не ми ли поляхте и не ми ли поднесохте кърпа ти и майка ми? Ето на, сънят ми се изпълни. Като чули. че този момък е техният син, царят и царицата го прегърнали и дълго плакали от радост.
Момъкът поседял няколко дена още при родителите си и са разтушавал с тях. После им казал, че ще си отиде при стареца и при невестата. Поплакали баща му и майка му, мъчили се да го възпрат, ала не могли. Момъкът си отишъл пак в гората.
Когато старецът умрял, царският син събрал всичкото му богатство, взел своята невеста и отишъл при баща си, та станал цар.