Чуй всички приказки

Студ. Сняг. Зима.

  Еленчето излезе да поиграе и се запиля нанякъде.
Мама Кошута намери бележка, на която пишеше: „Мамо, отивам при дядо Коледа!”
– Ще се изгуби в гората! – разтревожи се кошутата и тръгна да го търси.
Тук Еленко, там Еленко – никъде го нямаше.
– Кого ли да попитам? – зачуди се мама Кошута.
– Мене попитай! – предложи й снегът и добави – Погледни следите, които са оставили стъпките му върху мен!
Кошутата наведе глава и се вгледа в снега. Видя следи от копитца, наредени в две дълги редици, които отвеждаха извън дворчето и поемаха нанякъде.
Тръгна по следите и спря под зелено борче. Стъпките го обикаляха. Върху отъпкания сняг под дръвчето бяха нападали семки от шишарки. Кошутата погледна нагоре и видя сред бодливите клончета пухкава катеричка да гризе шишарка.
– Миличка, навярно си видяла моето синче? –  заговори й мама Кошута.
– Да! – махна с пухкавата си опашка катеричката – Попита ме къде е къщата на дядо Коледа!
Кошутата се притесни още повече.
– Дворецът на дядо Коледа е много далече!!
Сбогува се бързо с катеричката и тръгна отново по следите.
Гледаше ги и се опитваше да отгатне по тях какво е правило еленчето. Тук е припкало весело, там – прескочило храст, после е спряло. Близо до стъпките му се появиха други – мънички и чудновати, с три тънки пръста отпред и един по-къс отзад. Кошутата се зачуди:
– Тези следи май са паднали от небето?! Идват от никъде и никъде не отиват. Чии ли са?
–  Кр-р-ра, кр-раа! Мои са! – чу се весело бърборене-къркорене отвисоко.
Кошутата вдигна глава и видя пъргава сврака да се върти из клоните на едър дъб и да бърбори:
– Аз говор-р-рих с еленчето, а после то тр-р-ръгна към Снежната планина.
Кошутата благодари и забърза отново по следите. Те кривуличеха покрай отрупани със сняг храсталаци, кръстосваха по заснежени поляни и плетяха чудновата плетка върху белия килим на Зимата.
Спряха пред хралупата на Стария мечок. До еленковите стъпки се появиха други – големи и страшни, с дълги остри нокти. Целият сняг наоколо беше изпотъпкан.
– Какво ли се е случило тук? – обезпокои се кошутата.
– Ако питаш мене – обади се снегът – Еленко е събудил заспалия Мечок, а той излязъл навън от дома си, за да го прогони.
Внезапно главата на мечока се показа от хралупата и изръмжа страховито:
– Точно така! Гоня всеки, който ми пречи да спя!
Кошутата побърза да си тръгне.
Еленковите следи свиха в друга посока – по пътеката, която водеше към най-гъстата гора. Изведнъж…
Кошутата видя нови стъпки. Зад отсрещния храсталак е дебнел някой, който тръгнал към Еленко, а в снега се отпечатали едрите му меки лапи.
– Вълкът! – проплака Кошутата.
– Тук еленчето е забелязало вълка и е хукнало да бяга! – каза снегът.
– Сигурно има нужда от помощ! – простена кошутата и затича по следите, а те обикаляха по криви пътеки… прескачаха храсти…катереха се по чукари…
– Стъпките на вълка настигат Еленковите! – завайка се снегът.
Кошутата тичаше напред с всички сили. Следите се изкатериха по стръмни скали и спряха на самия планински връх. Еленчето бе дотичало дотук, но… неочаквано стъпките му изчезнаха.
– Еленко-о…- извика отчаяна кошутата.
Отсрещният чукар й отговори с ехо.
– Къде е? Къде е? – луташе се разтревожената майка и оглеждаше отъпкания сняг.
– Погледни отсрещната скала! – подсети я снегът.
По билото на съседния снежен връх се бяха отпечатали дългите редици на еленковите стъпки.
– Той е скочил чак до там??!! – удиви се кошутата.
– Браво на Еленко! Страхотен скок! – възхити се снегът.
– А вълкът? – запита се кошутата – Не виждам следите му!
– Той не е могъл да прескочи голямото разстояние между върховете и е паднал надолу по стръмнината! – засмя се снегът и по снагата му засвяткаха весели слънчеви отблясъци.
Кошутата си отдъхна. Тя се вгледа в отсрещния планински връх, където всред тайнствени мъгли се извисяваше приказния дворец на дядо Коледа. Точно тогава засвириха медни тръби, парадната врата светна, отвори се и отвътре излезе шейната на дядо Коледа, теглена от три красиви елена. В най-младия от тях кошутата позна Еленко. Сърцето й се разтуптя радостно.
– Синът ми! – възкликна тя – толкова много искаше да кара шейната на дядо Коледа!
– Както виждам, постигнал е мечтата си! – каза снегът и се усмихна снежно.
– Еленко! – извика силно мама Кошута – Довиждане, синко!!
– Довиждане, майко! – проехтя гласът на еленчето от отсрещната страна.
Кошутата дълго гледа шейната, докато тя потъна в далечината. Чувстваше се много щастлива и горда, че е майка на такъв красив и смел елен!

Автор:  Юлия Момчилова
тел: 927 96 25
GSM: 0884 574 846

Живял някога един цар. Земите му били обширни, богатствата – несметни. Но жена му умряла и той бил неутешим. Удрял си главата в стените, та трябвало да ги подплатят с дюшеци.
Всичките му поданици решили да го посетят един след друг и да се помъчат да облекчат мъката му. Между тях имало една много красива вдовица. Тя се появила цялата в жалейни воали и така оплаквала мъ¬жа си, че царят забравил своята мъка и почнал да я утешава. Минало време и той се оженил за нея. Царят имал една дъщеря от първата си женитба. Царската дъщеря се наричала Цветанка и минавала за осмото чудо на света. Дъщерята на вдовицата се наричала Пъстървка, за¬щото лицето й било осеяно с лунички като кожата на някоя пъстърва. Обаче майка й лудо я обичала. Когато дошло време принцесите да се задомят. царицата заявила:
— Аз искам моята дъщеря първа да вдигне сватба. Царят, понеже не обичал препирните, отстъпил.
Не минало много време и първият жених — цар Прекрасен, се появил. Царицата веднага свикала всичките шивачи от царството да ушият облекла за Пъстър¬вка, а тъй като Цветанка нямала вече какво да облече, тя й отмъкнала и всичките накити, до последната панделка.
Когато Прекрасен съгледал Пъстървка — още по-грозна с всичките тези труфила. кои то никак не й отивали, той извърнал очи. Но щом видял Цветанка, изчервена в своята про-ста рокля, той се стъписал.
Разочарованието на Пъстървка било голямо и царицата измолила от царя Цветанка да бъде отстранена, докато трае гостуването на цар Прекрасен.
Клетата принцеса много страдала, защото и тя обикнала цар Прекрасен от пръв пог¬лед. От своя страна и той не скърбял по-малко заради изчезването на хубавата принцеса, която бил решил вече да вземе за жена. Затова натоварил един принц от своята свита да разбере къде е тя.
Принцът без много труд намерил една от придворните дами. която му доверила тайно, че същата вечер Цветанка ще бъде на долния прозорец на кулата и че през него Прекрасен би могъл да й говори.
Принцът отишъл радостен да съобщи това на своя господар, без да подозира, че лоша¬та съветница е предала тайната на царицата.
В уречения час Прекрасен се намерил под кулата. Той забелязал някаква сянка на про зореца и тъй като нощта била съвсем непрогледна, не могъл да види колко грозно било ли цето на тази сянка, цялото в лунички, като кожата на пъстърва.
Като мислил, че говори на Цветанка, той й разкрил своята любов и й дал пръстена си Пъстървка му отговорила, както могла. Прекрасен забелязал, че не казва нищо особено, не го отдал на това. че е смутена и се страхува да не би някой да я види и да обади на царица¬та.
Той си тръгнал, като я уверил, че на следната нощ в същия час ще се върне да я отведе. Тя се съгласила на драго сърце.
На следната нощ, също толкова тъмна, както предишната, царят пристигнал с летяща каляска, теглена от хвърковати жаби, подарък от един вълшебник, негов приятел. Пъстър-вка, забулена с воал, излязла тайно от една малка вратичка и се хвърлила в обятията му.
— Къде да те заведа, хубава принцесо? – запитал Прекрасен. – Искам колкото може по-скоро да отпразнуваме нашата сватба.
Според съвета на майка си Пъстървка отвърнала:
— Да отидем при моята кръстница феята Грижа. Тя ще направи всичко за моето щас¬тие.
Цар Прекрасен трудно би намерил замъка на феята Грижа, но стигало само да каже на своите жаби да го закарат там, и те полетели по най-късия път.
Щом пристигнали, принцесата, все така забулена, отишла при кръстницата си. Разказала й своите преживелици и я замолила да склони Прекрасен да я вземе за жена. И така разпалено се молела, че воалът паднал от лицето й. Прекрасен чакал в съседната зала, чии¬то стени били от диаманти. Той познал Пъстървка и се възпротивил:
— Върнете ми моята принцеса! Не искам да се оженя за това чудовище!
— Ще се ожениш — казала Грижа, като се появила.—Не й ли даде пръстена си в знак на вярност?
— Аз бях излъган! — се провикнал царят гневно. —Хайде, мои жаби, да напуснем това място!
Но Грижа само махнала с ръка и краката на царя се сраснали с пода. Двайсет дни и двайсет нощи не могъл да мръдне оттам. Феята и кръщелницата непрестанно го увещава¬ли, заплашвали, умолявали със сълзи на очи. Най-сетне се уморили и се Отказали.
— Избирай — рекла Грижа — или да понесеш седем години изпитание, или да се ожениш за моята кръщелница.
Царят без колебание извикал:
— Всичко, само да се отърва от тази ужасна Пъстървка!
Веднага тялото му се покрило с перушина, ръцете му се изменили в криле и царят, станал Синя птица, излетял през прозореца.
Пъстървка се върнала при майка си. Обхваната от ужасен гняв, онази решила да си отмъсти на клетата Цветанка. Тя завела Пъстървка в булчинска рокля и с пръстена на царя да съобщи на сестра си, че се е оженила за Прекрасен. Цветанка не се усъмнила. Паднала в несвяст. Царицата и дъщеря й си излезли довол¬ни.
Като дошла на себе си, принцесата се облегнала на прозореца. Цяла нощ мислила за лошото отношение на мащехата си, за загубената надежда да се ожени за цар Прекрасен и се обливала в сълзи. Когато се зазорило, затворила прозореца. И плакала цели три дни и три нощи. Обаче цар Прекрасен, или по-добре да го наричаме хубавата Синя птица, непрекъснато летял около замъка, в който Цветанка била затворена. Той се приближавал до прозорците и надничал в стаите, но от страх да не го види Пъстървка бил предпазлив и не могъл да открие своята любима. Най-сетне една вечер долетат до един кипарис, който се издитал високо срещу една мрачна кула. Едва кацнал на него и чул плач и стенание. Заслушал се и се досетил, че това е неговата любима принцеса, която се окайва.
Той долетял до прозореца и казал:
—Очарователна Цветанке, ще имам ли най-сетне щастието да те видя?
Цветанка отначало силно се изплашила от говорещата птица, но нейните думи и красотата на перата й я успокоили.
— Коя си ти, прекрасна птицо? – запитала тя, като я погалила.
— Ти изрече моето име — казал царят и й разказал за
своето нещастие.
Като разбрала, че Прекра¬сен не се е оженил за Пъстърв¬ка. Цветанка толкова се зарадвала, та забравила за своето нещастие. Цялата нощ разго-варяли, слънцето вече изгряла те продължавали да си приказват. Разделили се с мъка и си дали дума пак да се видят. Оттогава Цветанка прекар¬вала дните в очакване на нощта, тръпнеща от страх да не се слу¬чи някое нещастие на птицата. А Прекрасен всеки ден отлитал до своя царски палат, влизал в своите покои през едно счупено стъкло и вземал по някое красиво украшение, за да го подари вечерта на Цветан-Девойката отказвала да се кичи. като го уверявала, че нейната обич няма нужда да бъде подхранвана с подаръци, но накрая приемала скъпоценностите, за да не наскърби Синята птица. Щом се съмнело и птицата отлитала, тя скривала украшенията в сламеника си. И така изминали две години. Цели две години, през които царицата все не успявала да ожени Пъстървка.
Пратениците си тръгвали все с един и същи отказ:
— Ако се отнасяше за принцеса Цветанка, бихме приели с радост, но за Пъстървка и дума да не става!
Оттогава ядът на царицата растял:
— Сигурно си има тайна поща с чужбина. Трябва да намерим начин да я обвиним в това й престъпление.
И тя решила да открие изобличаващите послания в тъмницата на своята жертва, като
се промъкнала там посред нощ.
Какво можела да стори Цветанка, като чула да се отваря вратата. Блъснала прозореца, за да накара царствената птица да отлети, много по-разтревожена за нейната съдба, откокото за своята. Но птицата отказала да се отдалечи и неспокойна кръжала наоколо.
Царицата и Пъстървка се втурнали като фурии:
— Знаят се твоите интриги срещу царството… — започнали те, но в миг изненадата прекъснала думите им: удивителната красота и необикновените украшения на Цветанка ги за шеметили. Обаче те се съвзели бързо:
— Откъде имаш тези скъпоценности? — се провикнала царицата. — Това ли е цената, на която продаваш царството на баща си? И за кого се гласиш толкова?
В това време Пъстървка, тършувайки навсякъде, опипвала сламеника и открила в него толкова много диаманти, перли, рубини, изумруди и топази, че не знаела накъде по-напред да гледа.
Царицата била не по-малко смаяна, като понечила да скрие фалшиви писма в камината и чула някакъв глас: „Пази се, Цветанке!“ Това била Синята птица, която, кацнала на покрива, бдяла зорко.
Двете зли жени най-сетне си тръгнали, силно развълнувани от онова, което току-що видели.
Тяхната ненавист растяла и те се решили на нова измама: царицата настанила в стаята на Цветанка едно момиче, което се преструвало на невинно. Цветанка предугадила клопка-та и не смеела да отваря прозореца. Всяка вечер Синята птица се блъскала в стъклата и напразно се молела и оплаквала.
Най-сетне шпионката, след като бдяла денонощно цял месец, я оборил сънят. Цветанка веднага отворила прозореца и извикала:
– Птицо с цвета на небето, долети при мене клета.
Прекрасен я чул бързо долетял и принцесата и Синята птица си приказвала до съм-ване.
На следващата нощ той пак дошъл, но през третата нощ шпионкатасе сьбудила,ала се престорила, че още спи. Видяла птицата, чула разговора и на другия ден дума по дума го повторила пред царицата. Такъв гняв обхванал злата жена, че не може да се опише. А Цветанка нищо не подозирала. Същата вечер, като видяла, че шпионката е заспала, отворила прозореца и отправила своя зов. Но напразно. И при все че цялата нощ го повтаряла, птицата не сепоявила.. Жестоката царица заповядала да навържат по кипариса саби, ножове, бръсначи, ками. Когато птицата кацнала на него, острията й наранили краката. Тя се повалила и други й посекли крилете. Цяла окървавена, едва се добрала до гората. Обаче вълшебникът, приятелят на царя, който видял да се връща празна каляската, теглена от хвърковати жаби, тръгнал да го търси. Вече осем пъти бил обиколил земята. Поел за девети път и като минавал през гората по стар обичай изсвирил със своя рог и се провикнал:
— Цар Прекрасен, къде си?
Чуло се стенание и той забелязал ранената птица. Няколко вълшебни думи били достатъчни, за да спре кръвта, която още бликала, и Прекрасен, здрав и читав, могъл да му разкаже своите тегла.
– Принцеса Цветанка сигурно е съучастница в това престъпление — заявил приятелят му, след като изслушал всичко. — Забрави тази неблагодарница!
И може би придружил тази клевета с някакво вълшебство, защото царят му повярвал. Вълшебникът отнесъл Синята птица у дома си и я затворил в златна клетка, после,
решен да спаси своя приятел, отишъл при фея Грижа. Те скроили един долен план: Прекрасен ще си възвърне предишния вид, когато приеме Пъстървка в своя дворец. И, ако много забави сватбата, пак ще се превърне в птица. Пъстървка приела спогодбата с радост. Наскоро царят, бащата на Цветанка, заболял тежко и умрял. Дъщеря му нищо не знаела.. Тя прекарвала дните и нощите на прозореца и зовяла птицата с цвета на небето, която все не й отговаряла. Отчаянието й било толкова голямо, че не обръщала внимание на нищо друго.
Eдин ден обаче чула да се приближават много стъпки и помислила, че царицата е из¬пратила свои хора да я хванат и умъртвят.
Колко голямо било учудването й, като видяла влизащите да се хвърлят в краката й, да я уверяват в своята преданост и да й честитят царската титла. След смъртта на царя наро¬дът се разбунтувал и изгонил недостойната му съпруга; никой не знаел къде изчезнала Пъстървка.
Изпълнена с мъката си, Цветанка приела новините , без да се развълнува. Но грижите, които положили за нейното здраве и желанието й да тръгне да търси Синята птица, скоро й върнали силите. Тя си определила съветници, взела най-хубавите си скъпоценности и обле¬чена като селянка, тръгнала през една безлунна нощ.
Дълго вървяла и все се страхувала, че докато държи една посока, нейната скъпа птица може да хване друга и сигурно цял живот щяла така да се скита, ако сестрата на феята Гри¬жа, трогната от злощастието й, не се смилила над нея. Явила й се като прегърбена бабичка и й открила, че царят, когото тя обича, не е вече птица. След това изчезнала, като й остави¬ла в ръката три яйца в случай на нужда.
Клетата царица тоз час счупила едното яйце и от него излязла каляска, запретната с гълъби; те я отнесли незабавно в царството на Прекрасен.
С разтуптяно от радост сърце Цветанка си начернила лицето, за да не я познаят ведна¬га, и влязла в столицата. Уви! За да научи, че царят се е съгласил да се ожени за Пъстър¬вка.
Отчаяна, Цветанка се подпряла на една мраморна колона пред палата и заплакала. В това време минали покрай нея царят, по-прекрасен от когато и да било, и Пъстървка. страшно грозна под своите разкошни накити.
— Коя си ти и как си позволяваш да се приближиш до моя златен трон? — извикала Пъстървка.
— Казвам се Парцалка — отвърнала тихо Цветанка. — Идвам отдалеч и продавам не¬виждани неша.
— И като поровила в платнената си торбичка, извадила две изумрудени гривни, които цар Прекрасен й бил дал. Пъстървка изтичала да ги покаже на царя, който тъжно рекъл:
— — Мислех, че на света има само един чифт от тях, излъгал съм се.
— Пъстървка настоявала да й ги купи, но той отказал, защото гривните щели да струват повече от цялото му царство.
— Обаче Парцалка ги дала евтино:
— — Позволете ми само да прекарам една нощ в стаята на Ехото.
— Тази стая била така построена, че всеки шум в нея да се чува в покоите на царя. Синята птискането забавно и се съгласила със смях. Цветанка си възвърнала надеждата.
— Но напразно. Цялата нощ в стаята на Ехото тя разказвала и преповтаряла своите нещастия.
— Царят не се появил.
— На сутринта Цветанка счупила второто яйце. От него излязла една колца, впрегната в сиви мишлета.Тя я отстъпила на Пъстървка за същата цена и още една нощ плакала и се окайвала. Царят пак не се появил.
— — Ти нареждаш много интересно — й казал един слуга. — Ако царят не вземаше опиум.
— за да спи, сигурно щеше да го трогнеш! Цветанка, която разбрала защо царят остава глух за нейните мъки, дала един рубин на слугата, за да не налее тази нощ опиум на царя. После счупила последното яйце. От него излязла една торта, върху която пеели птички.
— Като я видяла Пъстървка, отново я пожелала. Купила я за обичайната цена, като пак се смяла на странната глупост на Парцалка.
— Нощта настъпила. Цар Прекрасен не могъл да заспи. Жалбите стигали до него. Той станал и се отправил към стаята на Ехото.
— Щом намерил своята любима, Прекрасен веднага забравил всичките си съмнения. Цветанка
— забравила всичките свои мъки и тъй като имало много неща да си кажат, не помислила
— дори, че може да ги застрашават и други опасности. Не чули кога се отворила вратата на стаята на Ехото.
— Изведнъж се стреснали. Пред тях стоели Вълшебникът, приятелят на царя, и феята, по-кровителка на Цветанка. Тяхната мощ, обединена, била по-голяма от силата на фея Грижа. Цар Прекрасен не се превърнал пак в Синя птица.
— Той се оженил за Цветанка и вече нищо не смущавало тяхното щастие. За да накаже Пъстървка заради нейните злодеяния, вълшебникът я превърнал в свиня, която грухтяла в помийните ями. Но сестра й, макар и толкова изстрадала, не можела да я гледа в този вид. Тя се намесила в нейна защита и оттогава Пъстървка,станала пъстърва, се гмурка из реките и рони сълзи, по-многобройни от петната по самата й кожа.

Имало едно време един рибар. Той бил вдовец, нямал деца. Живеел сам. Веднъж отишъл на риболов, но не уловил нито една риба. Само една костенурка попаднала в мрежата му. Рибарят си казал:
— Ех, това ми било късметът! Ще я занеса в къщи.
И рибарят занесъл костенурката у дома си.
Докато преди това къщата му била потънала в нечистотия, на другия ден, след като уловил костенурката, той заварил дома си изметен и много хубаво подреден. Бедният рибар се зачудил кой е сторил това.
Един ден донесъл в къщи риба. Когато на обед отишъл да запали огън, за да изпържи рибата и да се наяде, видял, че я нямало на пирона, на който я бил окачил.
— Брей! Досега котката никога не е изяждала рибата. Този път как е могла да я достигне?
Обърнал се и що да види в ъгъла. В тенджерата — варена риба, в една чиния — пържена, а в друга — печена. Гледа — къщата пак изметена и подредена и се учудил.
— Кой ли е този, който прави всичко това?!
На другия ден рибарят се скрил и видял, че от черупката на костенурката излиза една девойка с невиждана хубост. Щом излязла, той я хванал и казал:
— А-а-а-а! Значи ти шъташ в моята къща, без да знам?!
Рибарят счупил черупката на костенурката. Девойката останала при него и той се оженил за нея.
Царят на тази страна не бил женен. Той заповядал да дадат на всички девойки да извезат по едно було и казал, че която го извезе най-хубаво, тя ще му стане жена. Дали и на жената на рибаря едно було, понеже мислели, че му е дъщеря. А тя, без да разбере защо й го дават, седнала и извезала върху булото морето с рибите и корабите. Извезали своите була и другите девойки. Царят заповядал всички девойки в един и същ ден сами да му занесат булата си. Отишла и жената на рибаря.
Като я видял, царят просто загубил и ума, и дума от нейната красота. Видял и извезаното було. То било най-хубаво от всички. Царят поискал да я вземе за жена, но тя му отговорила, че е омъжена за един рибар.
— Тогава защо извеза булото? — попитал я царят.
— Не знаех защо си заповядал да го извеза. Аз го изработих, за да не прекърша царската ти дума.
— Кажи на мъжа си да дойде тук! — заповядал той.
— Твоя воля, царю-господарю — отговорила му тя. Отишла в къщи и обадила на мъжа си: „Иди при царя, че те вика“.
Бедният рибар отишъл при царя и го запитал:
— За какво ме викаш, царю-господарю?
— Тази жена не е за тебе. Или ще приготвиш такава голяма трапеза с риба, че да се нахрани цялата ми войска, или ще ти взема жената!
— Добре, царю-господарю — отвърнал рибарят.
Върнал се в къщи и се оплакал на жена си:
— Ах, жено, твоето було ни донесе беда! Царят ми заповяда или да нахраня някой ден цялата му войска с риба, или щял да те вземе от мен, защото, казва, не си била за мене.
— Царят да има да взема — рекла жена му. — Я иди веднага на мястото, където ме улови, повикай майка ми и й поискай малката тенджерка!
Рибарят отишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа!
От морето веднага излязла една жена и му казала:
— Добре дошъл, зетко, добре дошъл. Какво искаш?
— Изпрати ме дъщеря ти да ми дадеш малката тенджерка.
— Добре, зетко — отговорила морската жена. Гмурнала се в морето и след малко му донесла една тенджерка.
Рибарят я взел и се върнал при жена си.
— Е, жено — рекъл, — ако сготвиш в тая тенджерка, то на мене само няма да стигне, та камо ли за войската на царя.
— Бъди спокоен, мъжо! Тази тенджерка може да нахрани десет пъти повече войска от царската. Ти иди да поканиш царя да дойде утре с войската си да ги нагостим!
Дигнал се рибарят, отишъл при царя и го поканил:
— Утре, царю-господарю, заповядайте и трапезата ще бъде готова!
На другия ден царят дошъл с войската си и всички седнали на една поляна. Със себе си водел трима души, за да поднасят яденето. Те отишли при рибаря и той им казал:
— Попитайте царя какво ядене иска най-напред!
Отишли те и попитали царя. Той заповядал да поднесат най-напред рибена супа.
Бръкнала жената на рибаря с лъжица в тенджерката и извади¬ла толкова хляб, колкото било нужно. След това извадила толкова чинии супа, колкото души брояла войската.
Като изяли супата, царят заповядал да донесат варена риба. Жената бръкнала пак с лъжицата в тенджерката и извадила за всички варена риба. След това царят поискал наред — риба с лук, пържена, печена, сготвена най-различно. И всички тия гозби излизали от тенджерката, докато цялата войска на царя се нахранила. Тогава той вдигнал войската си и заминал. И тъй рибарят отървал жена си.
След като се минало малко време, царят повикал пак рибаря при себе си и отново му казал:
— Тази жена не е за тебе. Или ще нахраниш утре цялата ми войска с грозде, или ще ти я взема!
А то било през януари.
— Добре, царю-господарю — отговорил рибарят и си отишъл.
Върнал се натъжен в къщи и разказал на жена си:
— Жено, царят ти е хвърлил око и прави и струва всичко, за да те вземе за жена. Сега ми е заповядал да нагостя цялата му войска с грозде.
— Бъди спокоен, мъжо! Аз няма да стана жена на царя, но тебе ще направя цар. Иди веднага при майка ми и й поискай една кошничка грозде!
Рибарят отишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа! От морето излязла същата жена.
— Добре дошъл, зетко, добре дошъл. Какво искаш?
— Изпрати ме дъщеря ти да ми дадеш кошничка грозде.
— Ей сега, зетко — казала тя. Гмурнала се в морето и му донесла кошничка грозде.
В тази кошничка имало около ока грозде. Рибарят я занесъл на жена си и й рекъл:
— Това грозде на мене само няма да стигне.
— Бъди спокоен! Тази кошничка е вълшебна. Иди при царя и му кажи да дойде с войската си, за да се наядат всички с грозде!
Рибарят отишъл и поканил царя.
— Гроздето е готово! Заповядай с войската си!
На другия ден царят пристигнал с войската си и всички седнали пак на същата поляна. Хората на царя отивали до къщата на рибаря, вземали чиниите с гроздето, а жената на рибаря вадела грозде от кошничката, но тя не се изпразвала. Най-сетне войската се наяла и си заминала заедно с царя.
Рибарят казал на жена си:
— Спасихме се и днеска, жено. Да видим какво друго ще измисли нашият цар.
— Не бой се, мъжо! Щом съм с тебе, да не те е страх от нищо!
Минало се пак малко време и царят повикал отново рибаря.
— Тази жена не е за тебе. Тя е само за мене. Сега искам да ми доведеш един човек, който да е две педи висок, а брадата му да е три-педи дълга!
— Твоя воля, царю-господарю! — отговорил рибарят и си отишъл.
Върнал се при жена си и й казал:
— Сега вече, жено, загазихме. Царят иска да му заведа един човек, който да е две педи висок, а брадата му да бъде три педи дълга.
— Бъди спокоен, мъжо! И това ще нагласим. Аз имам един такъв брат. Иди при майка ми и я помоли да ти изпрати моя брат Ревитакис, за да люлее детето ни!
Рибарят огишъл край морето и извикал:
— Майко, покажи се, че искам нещо да ти кажа!
Морската жена пак се явила.
— Твоята дъщеря те моли — казал й рибарят — да изпратиш Ревитакис, за да люлее детето ни.
— Добре, зетко — отговорила тя и извикала: — Ревитакис, хайде да отидеш при сестра си да люлееш бебето й!
— Ще отида, майко. Почакай само да нахраня кокошките — обадил се Ревитакис от морето.
Като нахранил кокошките си, той се качил на един петел и излязъл над морето. Гледа рибарят — Ревитакис бил наистина две педи висок, а брадата му три педи дълга и се влачела по земята.
Рибарят поел напред, а Ревитакис на петела тръгнал след него. Стигнали в къщи.
— За какво ме викаш, сестро?
— Иди при царя да те види! После му извади очите и направи зет си цар!
— Добре, сестро — отвърнал Ревитакис.
Тръгнали пак — рибарят напред, а подир него Ревитакис на своя петел. Явили се пред царя.
— Какво ще заповядаш, царю-господарю? — попитал Ревитакис.
— Извиках те да те видя.
— Е, видя ли ме сега? — пак го запитал Ревитакис.
— Видях те — казал царят.
Тогава Ревитакис заповядал на своя петел:
— Я, петльо, скочи и извади очите на царя!
Подскочил петелът и изкълвал очите на царя. А от отровата на човката му царят умрял.
След това Ревитакис сложил на трона своя зет.
И така рибарят станал цар. Довел и жена си и тя станала царица. При тях заживял и Ревитакис и се разхождал по цял ден из двореца, яхнал своя петел.

Преди първите моряци да обърнат изрисуваните носове на корабите си към моретата, за да открият какво има отвъд техните земи, морският цар и царица живееха под вълните в мир и щастие. Те имаха прекрасни деца с кафяви очи и стройни нозе. По цял ден те играеха с дивите морски коне и плуваха из горичките от пурпурни водни анемонии, които растат на морското дъно. Тези чудни същества тъй обичаха музиката, че където и да отидеха, все се чуваше тяхното пеене, което прилича на смеха на вълните.
Но един ден голямо нещастие сполетя морския цар и неговите безгрижни деца. Царицата, тяхната майка, се разболя и умря. Голяма беше мъката им и те я погребаха между кораловите пещери на царството. И когато тя си отиде, вече нямаше кой да се грижи за морските деца, да реши прекрасните им коси и да ги приспива с нежна морска песен. Царят виждаше как несресаните им коси висят като сплъстени водорасли, чуваше как се мятат неспокойно нощем, без да могат да заспят; и той реши, че трябва да си намери нова жена, която ще се грижи за децата му. По това време в тъмната морска гора живееше една чудна магьосница. Царят я помоли да му стане жена. макар че не изпитваше никаква обич към нея, защото сърцето му беше погребано в кораловите пещери, където лежеше неговата мъртва царица. Морската магьосница си помисли, че няма да е зле, ако стане морска царица и да управлява такова голямо царство. Затова веднага се съгласи да се омъжи за царя и да стане мащеха на морските деца. Но тя беше лоша мащеха, защото щом видя кафявите им очи и стройните нозе, завидя на хубостта им и се озлоби, че други, по-красиви от нея, трябва да обитават морето.
Един ден магьосницата се върна в своята тъмна морска гора и откъсна отровните жълти зърна на морското грозде, което расте там. От тях тя свари вълшебно питие и направи жестока магия на морските деца. Тя ги прокле да изгубят своите стройни тела и да се превърнат на тюлени. Магьосницата поиска те да плуват като тюлени в морето. Само веднъж в годината от залез до залез те ще могат да си възвръщат своята истинска форма.
Магията настигна морските деца, когато си играеха с дивите морски коне и плуваха сред горичките от пурпурни морски анемонии, които растат в морските лехи. Телата им започнаха да надебеляват и да загубват формите си. Прекрасните им ръце се превърнаха в несръчни тромави крайници и тяхната нежна кожа се покри с копринена козина в сиво, черно и златистокафяво. Но все пак те запазиха своите топли кафяви очи и умението да пеят любимите си песни.
Когато баща им откри какво се бе случило, гневът му към злата магьосница беше страшен. Той я изгони да живее завинаги в нейната тъмна морска гора. Но за жалост, не можеше да развали магията, която тя беше сторила. Тогава тюлените, предишните морски деца, изпяха мъката си, че не могат да останат повече със своя баща в местата, където някога са били щастливи. И изпълнен от скръб, старият цар ги наблюдаваше как отплуват.
Дълго, дълго плуваха тюлените по моретата. Веднъж в годината от залез до залез те ще намерят ивица земя, скрита от човешко око, и там ще хвърлят своите копринени козини от сиво-черно и златистокафяво и ще приемат своите стари, прекрасни форми. Но техните развлечения и игри на брега никога не продължават дълго. При втория залез те навличат отново своите козини и се гмурват в морето. Хората разправяха, че тюлените дошли за пръв път край Западните Острови като тайни пратеници на двореца на норвежките крале на Лохлън. Каквото и да е, сигурно е едно, че те обикнаха този мъглив западен бряг, защото и до днес можете да ги видите как обикалят около остров Люис, край Рона, който е Островът на Тюлените, или в Харисовия проток. Хората от Хебридските острови научиха легендата за морските деца и това, че веднъж в годината от залез до залез могат да се видят, когато се забавляват върху някоя брегова ивица.
Някога имаше един рибар на име Родрик Макодром от рода Доналд. Той живееше сам-самичък на остров Бернерери във Външните Хебриди. Един ден, като вървеше по брега, където бе оставил своята лодка, той чу, че някой пее. Гласът идеше от близките скали. Заинтригуван, рибарят приближи към скалите, надникна над тях и видя няколко морски деца, които се забавляваха, докато настъпи следващият залез. Когато играеха, дългите им коси се развяваха зад тях и очите им блестяха от радост. Родрик не ги гледа дълго, защото знаеше, че тюлените се срамуват от смъртни хора. Но когато се обърна, забеляза купчина копринени козини — сиви, черни и златистокафяви, които лежаха на скалата край него, захвърлени от морските деца. Рибарят взе една от златистокафявите, която блестеше най-ослепително, и си помисли, че ще бъде добра плячка, ако я занесе в своята крайбрежна колиба. И той я взе и за всеки случай я скри върху гредата над вратата.
Вечерта след залез, когато Родрик кърпеше мрежата си пред огнището, той чу странен, тъжен глас пред вратата на колибата. Той погледна и видя най-хубавото момиче, което някога беше виждал. То имаше стройни крака и очите му бяха кафяви и топли. Момичето не носеше никаква дреха върху бялото си тяло, но нейната златистокафява коса се спускаше гъсто и я закриваше.
— О, помогни ми, помогни ми, смъртни човече! — молеше се тя. — Аз съм една безпомощна дъщеря на морето. Аз изгубих моята копринена тюленова кожа и докато не я намеря, не мога да се върна при моите братя и сестри.
Още когато я покани на прага на колибата си и й даде своята вълнена дреха да се облече, Родрик знаеше много добре, че това прелестно дете на морето не беше никое друго, а собственицата на златистокафявата кожа, която той открадна сутринта от брега. Той трябваше само да се надигне и да достигне гредата над вратата, за да смъкне оттам скритата тюленова кожа. И тогава тя щеше да бъде свободна да отплува и да се присъедини към своите морски братя и сестри. Но Родрик я погледна, тъй както бе седнала край неговото огнище, и си помисли колко хубав ще стане животът му, ако вземе тази красива тюленова жена за съпруга. Тя ще разсейва неговата самота и ще му донесе радост на сърцето. Затова каза:
— Не мога да ти помогна да намериш твоята копринена тюленова кожа. Съмнявам се, че някой е минал и я откраднал от брега, а сега вече е отишъл далеко. Но ако останеш тук и се съгласиш да бъдеш моя жена, аз ще те уважавам в моя дом и ще те обичам цял живот.
Дъщерята на морския цар повдигна кафявите си очи, пълни с мъка, и погледна рибаря,
— Ако наистина моята копринена кожа е открадната и няма надежда да я намеря, аз нямам друг избор, освен да остана при тебе
и да бъда твоя жена — каза тя, — защото аз не мога да се надявам на друга по-голяма милост от твоята, а пък се страхувам да остана сама в смъртния свят.
Тогава тя въздъхна за живота на морето, за който си мислеше, че вече никога няма да види.
— Но аз винаги ще гледам към моите морски братя и сестри, които напразно ще ме чакат и викат в морето.
Нажали се сърцето на рибаря от нейното нещастие, но той беше така запленен от красотата и нежността й, та разбра, че никога няма да я пусне да си отиде. Много години Родрик Макодром и неговата красива тюленова жена живееха в колибата на брега и имаха много деца; деца със златистокафяви коси и нежни гласове, само за песни. И хората на този самотен остров нарекоха Родрик Макодром — от тюлените, защото беше взел за съпруга тюленова жена, а децата му нарекоха: децата на Макодром от тюлените. Но през цялото време дъщерята на морския цар таеше своята голяма мъка. Тя се разхождаше сама по брега, слушаше музиката на морето и смеха на вълните. И понякога чуваше своите братя и сестри, които плуваха край брега, да викат името на своята отдавна изгубена сестра. И тя копнееше с цялото си сърце да се присъедини към тях.
Един ден Родрик тръгна както обикновено на лов и се сбогува сърдечно с жена си и децата си. Но по пътя към лодката един див заек пресече пътя му, което е лоша поличба. Родрик се подвоуми какво да прави след това лошо предзнамение; дали да се върне, или да върви. Той погледна небето и си каза: „Изглежда, че нещастието ми този ден ще бъде само в малко ветровито време. Но аз съм издържал доста бури! — И той продължи своя път.
Още не беше навлязъл навътре в морето, когато вятърът духна.
Той свиреше над морето, свиреше и около колибата, където бяха жена му и децата му. Най-малкото дете стоеше на брега, слагаше раковини на ушите си и слушаше музиката на морето, която обичаше, а майка му го викаше да се прибира. Тъкмо то пристъпи прага, вятърът духна с бясна сила и вратата на колибата така се тръшна, че торфеният покрив се разтресе. Най-сетне, изтикана от гредата, където лежеше откак Родрик я постави, долу падна тюленовата копринена кожа на красивата му тюленова жена.
Нито дума тя не изрече на глас срещу човека, който беше я държал тук против волята й през всичките тези дълги, дълги години. Но тя съблече своите смъртни дрехи и прегърна тюленовата кожа. После се сбогува с децата си и слезе при морето. И там, докато дивите морски коне лудуваха край брега, тя облече кожата в златистокафяво и заплува във водата. Скоро тя се обърна да погледне за последен път колибата, където може би беше познала малко щастие, въпреки нежеланието си да живее там. И през пенливата ивица на брега, където се разбиваха вълните, идващи от великия Атлантик, тя видя своите деца да стоят изоставени на брега. Но за нея повикът на морето беше по-силен, отколкото плача на нейните родени на земята деца. И тя заплува все по-навътре и по-навътре, като пееше от радост и щастие.
Когато Родрик Макодром се върна от дневния си лов, той намери една отворена врата на колиба, изоставена завинаги от женска грижа, без признак от торфен пламък в огнището, който да поздрави неговото завръщане. Страх изпълни сърцето му и той посегна към гредата над вратата. И когато видя, че тюленовата кожа я няма, разбра, че неговата хубава жена се е върнала в морето. Голяма беше мъката му, когато разплаканите деца разправяха как майка им се сбогувала с тях и ги оставила сами на брега.
„Проклет да е денят, в който заекът пресече пътя ми към лодката! — вайкаше се Родрик. — Защото не само че духаше силен вятър и имах лош улов, но и ето какво голямо нещастие се стовари върху мен.“
Той никога не забрави своята хубава тюленова жена и тъжеше за нея през целия си живот. А синовете му, а след тях и синовете им винаги помнеха, че майка им е тюленова жена, и внимаваха никога да не смущават или да не навредят на срещнатия тюлен. И те бяха наречени рода Макодром от тюлените, който стана известен в целия Северен Юист и Външните Хебриди като част от рода Доналд.

Преди много, много години, когато по земята ставали невероятни неща, край брега на морето в един столичен град живеела бедна и самотна бабичка. Тя си нямала нийде никого — ни дете, ни коте. Събирала миди по крайбрежните скали и с тях се прехранвала.
Както веднъж събирала миди и била нагазила във водата, нещо я щипнало за крака. Погледнала и видяла един огромен рак. Уплашила се и веднага побягнала от страх. Тичала, без да спира, чак до къщичката си на брега. Влетяла навътре и тъкмо посегнала да затръшне вратата, гледа — и ракът прекрачва странишком прага. Премаляло на старицата от уплаха, не можела да помръдне. А ракът се обадил с човешки глас:
— Не бой се, бабо! Аз не съм рак, а морски княз. Понеже и аз си нямам никого на света, дойдох да ти стана син. Утре ти ще идеш
при царя да искаш дъщеря му за моя жена! Ако царят те попита какъв съм, ти не крий, а му кажи, че съм рак!
На другия ден бабичката се умила, сресала, пребрадила се с новата си забрадка, зер не отивала къде да е, а с царя да се сватосва. Пуснали я при него, сторила тя поклон и рекла:
— Царю честити, дойдох да поискам дъщеря ти за жена на моя син. Той е рак и чака твоя отговор в къщи.
Царят си помислил, че бабичката е някоя побъркана, и се засмял:
— Може, може, стига синът ти да направи в средата на морето един чудно хубав дворец, който да няма равен на себе си в света!
Щом направи двореца, ще му дам дъщеря си!
Върнала се бабичката в къщи и разказала всичко на рака. Той отишъл веднага в морето и затракал с щипците си във водата. Начаса се събрали всички морски животни и ракът им заповядал да построят до заранта в средата на морето най-хубавия дворец на света.
Като видял сутринта чудесния дворец сред морето, царят се слисал. Разбрал той, че бабичката не е смахната и сватосването й не е шега. Но не му се давала дъщерята, макар дворецът да бил приказен — покривът греел от чисто злато, а елмазените прозорци блестели ослепително. И когато бабичката отново дошла, казал й:
— Дворецът е хубав, но твоят син трябва да направи мост от брега до него, за да може дъщеря ми да иде там, пък и ние иначе не бихме могли да ходим на гости! Направи ли го, ще му дам дъщеря си, не го ли направи, ще погубя и двама ви!
Върнала се угрижена бабичката у дома и предала на рака думите на царя. Той я успокоил, че всичко ще свърши хубаво, и отново свикал всички морски животни. До сутринта бил готов и мостът — станал за чудо и приказ, целият изкован от чисто злато, а отгоре се виел свод, излян от сребро.
На царя не се харесало, че било изпълнено и второто му условие, затова казал на бабата, когато тя пак се явила при него:
— Имам последно, трето желание. Твоят син, ракът, трябва да покрие тоя чудесен мост с лоза, която да се вие по целия свод от край до край и сутринта да цъфти, по обед — да връзва, а вечер гроздето вече да е узряло! Като направи това, ще му дам дъщеря си за жена, но не го ли направи, още утре ще ви обезглавя.
Бабичката решила, че искането на царя е неизпълнимо, и се изплашила много, но ракът й казал да не се безпокои, а да спи спокойно.
И наистина, още щом станал сутринта, царят видял от балкона на палата си, че и третото му условие е изпълнено. Кичеста Лозница покривала от край до край свода на моста и току-що била разцъфтяла. До обед вързала, а на вечеря му поднесли в златно блюдо грамаден грозд. Зърната били едри, сочни и захарни.
Нямало накъде да мърда повече царят, трябвало да устои на царската си дума. Дал дъщеря си за жена на рака.
Всички се чудели как ли живее царската дъщеря с рака и любопитствували да научат. Ала девойката си мълчала. Защото мъжът й, морският княз — ракът, който приемал човешки образ само когато оставал насаме с нея, я предупредил, че ако тя открие някому тайната, той ще бъде длъжен да забегне веднага на края на света и тя ще трябва да скъса три чифта железни обувки, докато го намери.
Дълго време отстоявала на въпросите царската дъщеря, но веднъж й додеяло да й натякват, че не се е омъжила за човек, и когато пак й рекли:
— На, да беше се омъжила за мъж като мъж…
Тя викнала:
— Та той пред мен е мъж, а за другите рак! — И веднага си затулила устата с ръка.
Ала изпусната дума не може да се върне. Уплашила се царската дъщеря, загдето открила тайната на рака, и се втурнала бежешком към двореца. Но мъжът й го нямало там. Обиколила всички стаи, надничала навсякъде, надзъртала и в морето, викала, плакала, молила го да се върне, ала той не се вестявал никакъв. Разкаяла се тя за сторената грешка, приготвила си три чифта железни обувки и тръгнала да го търси.
Дълго обикаляла по света, скитала и разпитвала за мъжа си, докато не скъсала двата чифта и не обула третия чифт обувки.
Същата нощ замръкнала в една гора до един кладенец. Била капнала вече от умора и както опряла глава да пийне вода, тъй заспала.
През нощта на кладененца дошла една самодива. Тя видяла заспалата жена, зачудила се на хубостта й и я съжалила. Събудила я и я завела при самодивите в горската им къща. Там имало и някакъв непознат мъж, но тя не могла да познае, че това е морският княз, неин мъж — ракът.
Като се съмнало, самодивите излизали една след друга от къщи и се изгубвали в гората. Последна излязла самодивата, която я намерила през нощта при кладенеца. На излизане тя поръчала на царската дъщеря да измете само половината къща, а другата да остави неметена. Накрая добавила:
— Ако ли не изметеш, както аз искам, ще те превърна на камък.
Царската дъщеря не знаела как може да се измете само половината къща и се зачудила какво да прави. Тогава при нея дошъл не¬познатият мъж и казал:
— Ако се омъжиш за мене, ще ти кажа как се мете половина къща, ако ли не, самодивата ще те направи на камък!
— Аз съм тръгнала да търся мъжа си — отговорила тя. — По него скъсах три чифта железни обуща. По-добре да стана камък, отколкото да се омъжа за тебе!
Но за нейна почуда непознатият й показал как да измете и тя измела. Когато се върнала самодивата и видяла как е пометено, казала:
— Хубаво си помела, но сега трябва да ми донесеш очилата, които сама трябва да откриеш къде са. Инак на камък ще те превърна.
Непознатият пак й предложил да се омъжи за него, за да й каже къде са очилата на самодивата, но тя пак отказала. Тогава той рекъл:
— Когато тръгнеш вдясно, ще видиш една чешма, от която тече мътилка. Ти кажи: „Да беше бистра вода, щях да пия". Веднага ще
потече бистра вода и ти пий! После ще видиш една замърсена и неметена сто години фурна. Щом кажеш: „Ако имаше в тая фурна хляб, щях да ям", веднага ще излезе от нея топъл хляб. Откърши си от него крайче и яж! Накрая ще стигнеш до къщата, където са очилата. До стълбата ще видиш едно мършаво магаре да яде кокали. Дай му прясно сено, а стълбата измети хубаво. Сетне влез в стаята. Там на масата ще видиш очилата. Вземи ги и ги донеси на самодивата.
Царската дъщеря направила всичко точно така, както й заръчал непознатият. Като видяла, че очилата са донесени, самодивата се разгневила страшно и викнала на чешмата веднага да удави девойката, но чешмата отвърнала:
— Не искам, защото тя пи от водата ми.
— Опечи я, фурно! — извикала самодивата.
— Не мога — отвърнала фурната, — защото тя яде от хляба ми.
— Изяш я, магаре! — викнала още по-високо самодивата.
— Не бива! — отговорило магарето. — Тя ми сложи прясно сенце да ям.
— Убий я, стълбо! — разгневила се още по-страшно самодивата.
— За нищо на света! — възразила стълбата. — Сто години никой не ме е помел, а тя дори ме изми.
Щом самодивата видяла, че всички искат да запазят царската
дъщеря заради добрите й обноски, гневът й преминал. Тя се усмихнала и запяла. Самодивската песен била тъй хубава, тъй вълшебно звучала, че царската дъщеря се унесла и заспала. А когато се събудила, видяла, че самодивите ги нямало, а пред нея стои нейният мъж в червени дрехи на червен кон. Той не бил вече рак, а човек. Грабнал я бързо, качил я пред себе си на коня и я отвел в своя дворец сред морето. Там отдавна ги очаквала старата бабичка. И тримата заживели от щастливо по-щастливо. И сигурно още си живеят там. Който не вярва, нека сам провери! Само да внимава ракът да не го щипне с щипците си.

Цар Мидас бил голям прахосник, всяка вечер давал прием и канел на танци, докато останал без стотинка. Отишъл при вълшебника Аполон, разказал му неприят­ностите си и Аполон му направил следната магия: всичко, което пипне с ръце, да става злато.
Цар Мидас подскочил от радост и изтичал до автомо­била си, но едва докоснал дръжката на вратата, и цялата кола станала златна: златни колела, златни стъкла, златен мотор. Златен станал и бензинът и машината не искала да върви, трябвало да дойде биволска каруца, за да тегли автомобила му.
Щом си стигнал в къщи, цар Мидас взел да обикаля стаите и да пипа колкото може повече предмети: маси, гар­дероби, столове. По едно време ожаднял, заповядал да му донесат чаша вода, но чашата станала златна и водата също и оттук нататък, щом искал да пие, трябвало да се оставя неговия слуга да му сипва вода с лъжичка в устата.
Дошло време да седне на масата. Пипнал вилицата — тя станала златна. Всички поканени изръкопляскали и взели да казват:
— Ваше величество, пипнете ми копчетата на палтото, пипнете този мой чадър.
Цар Мидас задоволявал желанията им, но като взел в ръка хляба — той станал златен и за да се задоволи гладът на царя, трябвало царицата да го храни. Поканените се криели под масата, за да се смеят, цар Мидас се ядосал, посегнал към един и направил носа му златен, така че да не може да се секне.
Дошло време да вървят да спят, но цар Мидас, без да иска, пипнал възглавницата, чаршафа и дюшека, те стана­ли от масивно злато и били доста твърди за спане. Трябвало да прекара нощта на едно кресло с вдигнати ръце, за да не докосва нищо, и на следното утро бил ужасно изтощен. Веднага изтичал при вълшебника Аполон, за да разтури магията, и Аполон изпълнил желанието му.
– Добре — казал му той, — но внимавай, защото, за да се премахне магията, са необходими точно седем часа и седем минути и през това време всичко, което докосваш, ще се превръща в кравешки тор.
Цар Мидас си тръгнал успокоен и гледал внимателно Часовника, за да не пипне нищо, преди да са минали седем часа и седем минути. За съжаление неговият часовник бързал повече от необходимото – избързвал с една минута на час.Като изминали седем часа и седем минути, цар Мидас отворил вратата на автомобила си и влязъл в него. Отведнъж се намерил седнал сред голяма купчина кравешка тор, защото оставали още седем минути до края на магията.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2616″]

Едно време в далечен град се родило прозрачно дете. През него можело да се вижда както през въздуха и водата. Било от плът и кръв, а изглеждало като от стъкло и ако паднело, не се строшавало, най-много на челото му из­лизала прозрачна цицина.
Виждало се как бие сърцето му, виждало се как мис­лите му играят като шарени рибки в басейна си.
Веднъж по погрешка детето казало една лъжа и вед­нага хората видели нещо като огнена топка зад челото му: то казало истината и огнената топка се стопила. Оттогава нататък през целия си живот то не казало нито една лъжа.
Друг път един приятел му поверил тайна и веднага всички я видели като черна топка, която се въртяла в гър­дите му, не му давала мира, и тайната престанала да бъде тайна.
Детето пораснало, станало младеж, после мъж и всеки можел да чете мислите му и да отгатва отговорите му, ко­гато го питали още преди да е отговорил.
Той се казвал Джакомо, но хората го наричали «Кри­сталният Джакомо» и всички го обичали заради неговата честност и край него всички ставали по-добри.
За жалост в тая страна се издигнал да управлява един жесток диктатор. Започнал период на насилия, неспра­ведливости и нещастия за народа. Който посмеел да се въз­мущава, изчезвал, без да остави следа. Който.се бунтувал, бил разстрелван. Бедните били преследвани, унижавани и оскърбявани по стотици начини.
Хората мълчали и страдали поради страх от послед­ствията.
Но Джакомо не умеел да мълчи. Дори и да не отварял уста, неговите мисли говорели вместо него: той бил прозрачен и всички четели зад челото му мисли на възмуще­ние – Джакомо осъждал несправедливостите и насилията на тирана. После тайно хората си повтаряли мислите на Джакомо и се обнадеждавали.
Тиранът накарал да арестуват Кристалния Джакомо и заповядал да го хвърлят в най-мрачния затвор.
Но тогава се случило нещо изключително. Стените на килията, в която Джакомо бил затворен, станали прозрач­ни, след тях — стените на затвора, и най-после — външ­ните стени. Хората, които минавали край затвора, виждали Джакомо седнал на своето столче, сякаш и затворът бил от кристал, и продължавали да четат мислите му. Нощем затворът разпръсквал силна светлина и тиранът в своя дворец трябвало да спуска всички завеси, за да не я вижда, но пак не успявал да заспи. Кристалният Джакомо, макар и във вериги, бил по-силен от него, защото истината е по-силна от всяко нещо, по-светла от деня, по-страшна от ураган.[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2646″]

На планетата Ех са открили подвижен тротоар, който обикаля целия град. Също като ескалатор, само че не е стълба, а тротоар и се движи бавно, за да могат хората да по­гледнат витрините и за да не губят равновесие, като слизат и се качват. На тротоара има и пейки за ония, които искат да пътуват седнали, особено за старци и госпожи с пазарски торби. Старците, които са се уморили да седят в градските градини и да гледат все едно и също дърво, отиват да направят една разходка с тротоара. Седят си удобно и сияят. Един чете вестник, друг пуши пура.
Благодарение на изобретяването на този тротоар са били премахнати трамваите, тролеите и автомобилите. Все още има улици, но те са празни и служат на децата да играят на топка, и ако някой общински пазач се опита да им я отнеме, глобяват го.

Един младеж от благородно потекло, който притежавал много добродетели, се оженил за дъщерята на велик вожд от племето хайда. Жената на вожда не искала дъщеря й да се омъжи за него, защото бил известен комарджия. Станала заядлива тъща и не преставала да затруднява зетя си винаги, когато това било възможно. Наредила на робите си да гасят огъня веднага след като се е нахранила, за да не може младият мъж да си наготви ядене, когато се връща късно привечер. Като жена на виден вожд тъщата се ядосвала, че не може да се налага над младежа така, какго правела с много други, включително със своята дъщеря. Когато зетят влизал в общинската къща късно през нощта след часовете на комар, жената на вожда подигравателно се обаждала: „Моят благороден зет досега е събирал дърва" или „Бил е за риба, за да имам есетра на масата си".
Отегчен от постоянните саркастични забележки и натяквания, младежът си построил малка колиба от червен кедър на брега на голямо езеро край океана. Знаел, че в езерото живее водното чудовище Конакадет, както казвали хората. Един ден младежът го видял да плува в далечината и продължил да го гледа, докато то се гмурнало под брега близо до голямо дърво, паднало във водата.
Младият мъж бил храбър и се приготвил да улови огромното чудовище, за което имало поверие, че притежава магическа сила. Разцепил на две дънера на дървото дълбоко под водата и раздалечил двете части със здрави клинове. После ги задържал разтворени с помощта на здрав дървен прът така, че щом бъде избит, двете половини на капана да щракнат и се затварят сякаш под действието на гигантска пружина. После примамил чудовището да дойде в капана, като използвал за стръв есетра. Xитро довел чудовището тъй близко до пръта, че щом то се устремило към стръвта, само избило пръта между челюстите на капана. Мощният звяр яростно се заблъскал, за да избяга, но голямото дърво здраво държало пленника си, докато той се удавил.
Тогава младежът одрал Конакадет, внимателно остъргал и приготвил кожата и влязъл в нея. Магията на чудовището сякаш останала в кожата, защото новият й собственик се почувствал съвсем удобно в нея. И което било още по-чудно, наследил вълшебната мощ и сила на чудовището-ловец и придобил способността да плува, да се гмурка и ловува в най-дълбоките и бурни води. Гмурнал се той към дъното на езерото, където открилл едно красиво жилище от изсечени кедрови трупи, притежание на морското чудовище.
Младежът намерил голямо кухо дърво близо до брега на езерото, където умело скрил кожата на чудовището. Разказал единствено на жена си как уловил дивия звяр в капана и как придобил нова вълшебна сила. Заклел я да пази в пълна тайна това, което й казал. Тя обещала и добре запазила тайната.
Когато дошла пролетта, хората от малкото селце вече били изяли цялата си изсушена храна. Времената били тежки, защото риболовът бил слаб, а ловците почти нямали късмет по горите.
Една вечер младият мъж казал на жена си:
— Тази нощ ще отида за риба с моята вълшебна кожа. На сутринта трябва да се върна, преди да изграчи големият гарван, но ако ти го чуеш, преди да съм се върнал, не ме търси, защото аз ще бъда мъртъв.
През нощта той уловил голяма есетра. Много рано на след¬ващото утро той я поставил високо на брега пред къщата на своята тъща. Там я намерила тя, но помислила, че приливът я е довлякъл при нея. Като жена на вожд, обичаят налагал да раздели рибата с високопоставените хора от селото. На другата сутрин две големи есетри лежали близко до нейната врата. „Някой дух трябва да ми помага!" — възкликнала тя и разделила рибата с гладните селяни.
Зетят, уморен от подводните си приключения, сега спял почти целия ден. Неговата тъща му се подигравала и го гълчала.
— Един мъж не бива да спи по цял ден, когато времената са гладни. Ако нямах късмет да намирам всеки ден риба на брега, щяхме да загинем от глад — оплаквала се тя.
На следната сутрин, преди да изгрее слънцето, една голяма камбала плеснала на брега пред вратата. Вярвайки, че духовете й помагат, тъщата предсказала в присъствието на група селяни, които се възхищавали от едрата риба:
— Утре ще получа две камбали вместо една.
Зетят чул хвалбите й и както тя предсказала, на другата сутрин на брега лежали две камбали. Това накарало тъщата да стане още по-дръзка и надменна от преди. Поискала от мъжа си, вожда, да не пуска сутрин никого на брега преди нея. Необичайна била молбата й, обяснявала тя, но била продиктувана от нейно видение. Вождът, без да знае, че лукавата му жена иска да е сигурна,че всичко, което приливите донасят на плажа, ще бъде нейно, наредил никой да не ходи сутрин на брега преди неговата жена.
Тъй като изгледите били в нейна полза, следващия път тъщата предсказала, че ще й бъде изпратен тюлен. На сутринта голям тюлен лежал на брега. Докато гладните селяни се гощавали, жената обявила себе си за могъщ шаман. При тези обстоятелства никой не се усъмнил в хвалбите й и нито един вожд или шаман не оспорил правото й.
Поръчала да й направят красив накит за главата, каквито носели само шаманите, както и престилка, украсена с човки на тупици и красиво изработена дървена маска. На голяма церемония назовала маската „Духът, намиращ храна". Сега всички селяни напълно повярвали в силата на нейните духове и тя усилила вярата им чрез своите песни и танци за „духове". Хвалебствията от страна на публиката я направили още по-надменна и ненаситна от преди и сега тя винаги говорела за зетя си като „човека, който спи".
Дъщерята, която се срамувала от нахалното поведение на своята майка, знаела, че то е несправедливо спрямо нейния съпруг. Запитала го защо разрешава на майка й да прави такива лъжливи изявления и да се възползва от ловните му успехи.
— Един ден лъжите й ще я настигнат — отвърнал той — И мнимият шаман ще бъде охулен пред цялото село. Това ще е достатъчно наказание. Междувременно аз придобивам майсторство, сила и издръжливост, докато ловувам, и усещам как силата ми става все по-голяма.
Жена му се успокоявала от неговите думи и нищо не казвала, освен да го предупреди, че един ден гарванът може да изграчи преди той да е свършил задачата си.
Дните минавали, жената-„шаман" ставала все по-дръзка в изискванията си. Започнала да иска моржове и китове. По един всеки път, нейният „дух" й ги донасял начаса. Захванала да продава храната, която идвала на брега, и станала много богата. Една сутрин младежът си спомнил предупрежденията на своята жена, когато извел на брега голям кит само миг преди да чуе над главата си прегракналия грак на гарвана.
— Не взимай никаква храна от майка си, освен ако тя не ти предложи — казал той на жена си, преди да излезе през нощта. — Ако някое утро ме намерят мъртъв в кожата на чудовището, сложи и мен, и кожата в кухото дърво, където я крия.
Дошло време, когато тъщата, нетърпелива да покаже своята сила пред хората от селото, предсказала, че на следната сутрин на плажа ще бъдат намерени два кита. През цялата нощ, преди пръстите на зората да нашарят със сива боя небето, младежът се борил с всичката си душевна и физическа сила да изведе на брега двата кита, които бил уловил. Тъкмо ги извличал от океана и захванал да ги тегли по брега, когато чул плясък на крила над себе си и пресипналото „как-как-как" на гарвана.
Тъщата намерила двата кита заедно с едно странно чудовище, което лежало мъртво между тях. Селяните се струпали на брега, за да видят непознатото чудовище. То имало голяма глава с вълчи уши, огромно, покрито с люспи тяло, с две големи перки на гърба, дълга, извита опашка и големи завити нокти, които приличали на медни. Селяните помислили, че това сигурно е помощникът на жената-шаман, но в този миг на брега дотичала дъщерята на вожда и се хвърлила над чудовището, наричайки го "съпруг" и оплаквайки неговата смърт.
Девойката яростно се обърнала към майка си и запитала:
— Къде са сега твоите духове-помагачи? Ти лъжеше, лъжеше, когато заяви, че ти помагат духове. Духовете не умират. Ако това е един от твоите духове, съживи го отново! Селяните, които се тълпели наоколо, зачакали отговора на мнимата шаманка, но тя не отговорила.
Младата вдовица помолила вожда, който стоял наблизо, да й помогне да отворят устата на чудовището. Когато това било сторено, вътре видели мъртвия съпруг.
— Сигурно Конакадет го е изял — извикали селяните. Помогнали на скърбящата жена да отнесе покойния си мъж и кожата на чудовището до брега на езерото и да го сложи в кухото дърво. Тогава те видели капана, в който бил хванат Конакадет. Разбрали истината и оплакали смъртта на младежа, който спасил всички от гладна смърт. Селяните се върнали в къщата на тъщата и й се подиграли и я засрамили, като й разказали онова, което вече всички знаели, Тя избягала от тях, като се тресяла и треперела, и умряла в гърчове на брега край мъртвите китове. Всяка вечер нещастната жена отивала до кухото дърво, за да олаче съпруга си. Една вечер тя съгледала малки вълнички по повьрхността на езерото. Носели се към нея и за нейно учудване и радост Конакадет излязъл на повърхността.
— Покачи се на гърба ми и здраво се дръж — казал й някакъв глас. Тя послушала гласа, защото бил на мъжа й, и се понесла към приказното жилище на дъното на езерото.
Тя и нейният съпруг живели там щастливо и многобройните им дъщери станали известни като „Дъщерите на потока". Тези русалки живеят при изворите и хората, които видят някоя от тях или техните родители-духове, винати имат голям късмет.