Чуй всички приказки

Няколко души видели жаба на пътя и я хванали. Те не знаели що за животно е това и докато размишлявали, опитвайки се да познаят, се приближил Настрадин Ходжа.
– Не знаеш ли – попитали те, като му показали жабата, – какво е това?
– Знам – отговорил Ходжа, – това е животно, чиито баща и майка са били също като него.

Ренно, настоятелят на храма Хонгадзи, попитал своя съвременник дзенмайстора Иккю:
– Чувал съм, че вие сте просветлен човек. Това така ли е?
-Аз никога не съм извършвал такава злина-отговорил Иккю.

Настрадин Ходжа за пръв път в живота си попаднал в града. Блуждаейки по улиците, той стигнал до пазара. Първо на очи му се набила бакалията. Ходжа не знаел какво продават там и като влязъл вътре, видял седящ човек и около него дървени подноси със стафиди, праскови,
лешници, фъстъци и всякакви други вкусни неща. Но чо¬векът не ядял от тези лакомства.
Първо Настрадин си помислил: "Сигурно този човек е сляп и не вижда какви вкусни неща са пред него!" Ходжа се приближил и се убедил, че човекът гледа. Но след това, като постоял още малко, си помислил, че сигурно е сляп по рождение – гледа, но не вижда.
За да се убеди, че е прав, той се приближил до бакалина и поднесъл два пръста към очите му. Онзи извикал:
– Какво правиш? Едва не ми извади очите.
Ходжа се учудил:
-Нима виждаш?
-А защо да не виждам? – попитал бакалинът. 
-Ако виждаш, защо тогава не ядеш? 
– Ако хапна, ще си нанеса вреда. Като чул това, Настрадин напълнил цяла шепа стафиди и лешници и започнал да ги лапа бързо.
– Какво правиш? – извикал бакалинът.
– А теб какво ти е? – попитал Настрадин. – Нека вредата бъде за мен.

В стари времена един сановник бил осъден на смърт и му било дадено право на последна дума. Тъмничарят го попитал какво иска да каже. Сановникът се замислил, а след това мълчаливо написал пет йероглифа: „Нарушение, принцип, закон, власт, небе.“
Тъмничарят се учудил и го попитал какво има предвид. Сановникът с дълбоко разкаяние му обяснил:
– Цял живот ми е вървяло. Правех нарушения, предполагайки, че с помощта на властта и парите може да се нарушават принципите и справедливостта. Откъде можех да знам, че ще ме победят именно с помощта на принципите и справедливостта? Някои неща смятах за справедливи, обаче справедливостта е по-ниско от закона и незаконната справедливост не може да устои.
Понякога законът е нищо пред властта и порочните владетели си играят с властта, като се забавляват със законите, променяйки ги произволно. Властта трябва да следва дао и макар че човек може да се задържи известно време с нейна помощ, не е възможно да се рачита на нея цял живот – все пак властта не е нещо повече от небето. Небесната справедливост се яви и аз, колкото и да се стараех, не можах да се скрия от вея. Сега ще умра именно защото получавам възмездие за посетите от мен семена на злото. О, да, възмездие… Досин веднъж помолил учителя си, третия патриарх на дзенбудизма Сосан:
– Моля те, посочи ми пътя към освобождението.
– Кой те е поробил?
-Никой.
-Ако е така – казал учителят, – тогава за какво ти е да търсиш освобождение?

Минувач видял, че Настрадин хвърля пари в езерото и го попитал защо прави това.
Настрадин казал: "Аз пътувах, яздейки магаре. То се подхлъзна и започна да се свлича в посока на това езеро, губейки равновесие и почти падайки. Изглеждаше, че вече нищо не може да ни спаси от падане. Изведнъж една жаба в езерото започна да квака. Това изплаши магарето, то се вдигна на задни крака и по този начин се спаси.
Така че, нима магарето не трябва да получи нищо за това, че ни спаси живота?"

Един дзенучител карал каруца, в която седяла жена с детето си. Бил натрупал много сняг и утрото било студено. Слънцето не се виждало на небето, било облачно. Учителят започнал да замръзва, както и жената в каруцата. Той видял, че тя постепенно посинява и губи съзнание. Тогава Взел детето, избутал жената от каруцата и продължил нататък.
Жената била шокирана. Тя останала там, на снега, а детето й било отнесено нанякъде. Що за човек е това -Той взел и каруцата. Тя хукнала да бяга, да вика, да крещи, да проклина и след половин километър път благодарение на това, че бягала, проклинала, викала и крещяла, се стоплила.
Тогава учителят спрял каруцата, качил я и казал: "Сега всичко е наред. Трябваше да направя това, иначе щяхте да умрете."
Един монах попитал Ма Дзи:
– Какво е Буда?
– Умът, това е Буда – отговорил Ма Дзи. -А какво е пътят? – попитал монахът.
– Не-умът, това е пътят – отговорил Ма Дзи.
– Буда и пътят нима са различни неща? – попитал монахът.
– Буда, това е като протягането на ръка. Пътят, това е подобно на свиването на юмрук – отговорил Ма Дзи.

Живял някога в Кайро беден обущар на име Маруф. Той имал жена, която хората наричали Фатима Вещицата, защото била много зла и свадлива.
Всеки ден Фатима нахоквала и проклинала мъжа си, а понякога го и биела, ако й донесял малко пари.
Веднъж тя му казала:
— Довечера искам да ми донесеш банички с пчелен мед. Ако се върнеш с празни ръце, да му мислиш!
— Аллах е всеблаг и милостив — рекъл Маруф и отишъл на работа.
До пладне никой не влязъл в обущарницата на Маруф и той поседял-поседял, па затворил дюкяна си и тръгнал отчаян из града.
Вървял обущарят по улиците и по едно време стигнал до една баничарница. Спрял се пред вратата и очите му се просълзили от мъка, че няма пари да купи не само банички, но и хляб.
Баничарят го съгледал и запитал:
— Защо плачеш, майстор Маруф? Какво зло те е сполетяло?
— Ох! — въздъхнал Маруф. — Моята зла жена иска да й занеса банички с пчелен мед, а до пладне не можах да изкарам дори пари за хляб.
— Не е голяма беда — засмял се баничарят. — Колко банички искаш?
— Пет — казал Маруф.
Ще ги имаш — ръкъл търговецът. — Само че те са подсладени с тръстиков мед, а не с пчелен. Но и тръстиковият мед не е лош. Ами не ти ли трябва хляб и сирене?
— Да — казал обущарят.
И добрият баничар му дал пет банички за десет петачета, хляб за четири петачета и сирене за едно петаче.
— Върви и зарадвай жена си — рекъл той. — Дължиш ми всичко петнадесет петачета. Ще ми ги върнеш, когато имаш повече пари.
Маруф благодарил и си отишъл зарадван вкъщи.
— Донесе ли ми банички? — попитала го жена му.
Маруф й подал пакета.
Като видяла, че баничките са напоени с тръстиков мед, Фатима извикала:
— Нали ти казах, че искам банички с пчелен мед? Защо не изпълни желанието ми?
И тя се разгневила и започнала да бие мъжа си с юмруци, изкъртила му един зъб и кръв потекла по гърдите на нещастника.
Не можал да изтърпи клетият обущар тая обида и както се отбранявал, ударил леко по главата злата жена.
Тогава Фатима го хванала за брадата и закрещяла с всичка сила:
— Помощ! Помощ!
Насъбрали се съседите, отървали Маруф от жена му и започнали да я упрекват за нейната жестокост.
Най-сетне те помирили двамата съпрузи, но като си отишли, Фатима се заклела да не хапне нито едно млинче.
А Маруф умирал от глад и се нахвърлил върху баничките.
— Дано ти преседнат на гърлото! Дано пукнеш, проклетнико! — извикала Фатима.
— Ами ако пукна, кой ще ти донесе утре банички с пчелен мед? — засмял се обущарят и продължавал да яде все тъй лакомо.
На сутринта Маруф отишъл в дюкяна си и още незапочнал работа, при него влезли двама съдийски пратеници.
— Съдията те вика — рекли те. — Твоята жена е подала жалба против тебе.
Нямало що, явил се обущарят при съдията и гледа — жена му стои там с превързана ръка, плаче и си трие сълзите.
— Защо си бил тая нещастна жена? — запитал пази¬телят на закона. — Счупил си й ръката, изкъртил си й един зъб.
— Не аз, а тя ми изкърти един зъб! — извикал Маруф и разказал от край до край какво се е случило.
Съдията бил добър човек, извадил десетина петачета и казал на Маруф:
— Вземи тия пари и купи на жена си банички с пчелен мед!
— Дай парите на нея — рекъл обущарят.
И съдията дал парите на Фатима. помирил я с мъжа й и изпратил двамата да си вървят, като им пожелал да живеят в мир и съгласие.
Фатима се запътила към къщи, а Маруф отишъл в обущарницата и се заловил за работа.
Но ето че съдийските пратеници се явили пак и поискали от Маруф да им плати за туй, че са го викали при съдията.
Опитал се бедният обущар да им обясни, че няма пари, но пратениците не искали да го слушат и дори му се заканили, че ще го хвърлят в затвора. Тогава Маруф продал инструментите си, дал им един сребърник и те го оставили на мира, а той навел натъжено глава, защото нямал вече и инструменти за работа.
И както седял така умислен, неочаквано в обущарницата влезли други двама пратеници и рекли:
— Ставай, човече, и върви при съдията, че жена ти се оплаква от тебе!
— Та нали съдията ме помири с нея? — извикал учудено Маруф.
— Ние идем от друг съдия — казали пратениците.
Дигнал се Маруф и отишъл при другия съдия, дето била и Фатима.
— Защо си дошла тук! Нали ние се помирихме? — обърнал се обущарят към жена си.
— Не може да има мир между нас! — казала тя.
Тогава Маруф пристъпил напред и разправил на съдията всичките си патила.
И съдията извикал:
– О, неблагодарнице, щом веднъж сте се помирили, защо си дошла да се оплакваш?
Той пак ме би — излъгала Фатима.
Я да си вървите и да не се мяркате повече пред очите ми! — рекъл съдията. И като се обърнал към Маруф, добавил: — А ти ще платиш на хората, които изпратих да те повикат.
И Маруф дал на пратениците един сребърник и си тръгнал, огорчен от неправдата.
Но тъкмо прекрачил прага на обущарницата, при него се явил един непознат човек.
— Маруф, бягай по-скоро! -— извикал непознатият.
— Жена ти се е оплакала от тебе на началника на тъмницата и той иде сега да те затвори!
Скочил Маруф и побягнал към покрайнините на града. С последните пари, които му останали от продажбата на инструментите, той си купил хляб и сирене и решил да не се връща вече при Фатима.
Било привечер посред зима. Валял проливен дъжд. Измокрен до кости, Маруф влязъл да се подслони в една разрушена джамия.
Седнал нещастният обущар на един камък и заплакал от мъка.
— Къде да избягам от тая зла жена? — вайкал се той.
— О, всемогъщи аллах, помогни ми да отида в някоя далечна страна, дето никой не ще ме намери!
И както седял и плачел, отсрещната стена се разтворила и пред него застанал един дух-великан.
— Защо ме тревожиш, клетнико? — рекъл духът. — Аз живея тук от двеста години и досега никой не се е явявал да смущава моя покой. Кажи ми какво те измъчва и аз ще се опитам да ти помогна.
— Кой си ти? — попитал Маруф.
И духът отвърнал:
— Аз съм стопанинът на тая порутена обител.
Тогава Маруф му разправил цялата си история и великанът казал:
— Искаш ли да те заведа в една страна, дето жена ти няма да те намери?
— Искам — съгласил се обущарят.
И духът качил Маруф на гърба си и полетял с него над поля и гори. На разсъмване стигнали до върха на висока планина.
Слез от тая планина и ще се намериш в околността на един град. Върви там и бъди щастлив.
И като казал това, духът изчезнал.
Маруф почакал до изгрев слънце, после се спуснал в полите на планината и съгледал пред себе си голям град с високи стени и красиви палати.
Обущарят минал през градските врати и излязъл на просторен площад-пазарище. Около него веднага се насъбрали хора и започнали да го разглеждат учудено, защото дрехите му не приличали на техните.
— Ти, пътниче, чужденец ли си? — попитал го един човек.
— Да — отвърнал Маруф.
— Откъде идеш?
— От Кайро.
— А кога си излязъл оттам?
— Вчера вечерта.
Човекът се засмял и извикал:
— Хора, чуйте го какво приказва!
— Какво? — попитали хората.
— Той казва, че иде от Кайро и че е тръгнал оттам вчера вечерта.
Всички започнали да се смеят и някой подхвърлил:
— Ти си луд, щом говориш така. Как може да си тръгнал от Кайро вчера вечерта, а тая сутрин да бъдеш тук? Та между нашия град и Кайро има цяла година път!
— Вие сте луди, а не аз! — отвърнал обиден Маруф. — Това, което ви казвам, е самата истина. Ако не вярвате, ето ви хляб от Кайро, още съвсем пресен.
И той показал хляба си и хората заклатили учудено глава, защото тоя хляб не бил като техния.
— Гледайте хляб от Кайро! —- чули се гласове наоколо.
В това време минал на магаре един търговец, придружен от двама роби. Той си пробил път и смъмрал любопитните:
— Не ви ли е срам да се трупате около тоя чужденец и да му се присмивате?
И търговецът разгонил насъбраната тълпа и рекъл на Маруф:
— Ела с мен, брате мой! Тия хора нямат срам!
И той завел Маруф в една красива къща, поканил го да седне и заповядал на слугите си да донесат най-скъпото облекло. Пременил се Маруф в нови дрехи и сам заприличал на богат търговец.
След това домакинът поръчал да сложат трапеза с вкусни ястия и напитки и като хапнали и пийнали, попитал:
— Как се казваш, брате мой?
— Името ми е Маруф — отвърнал гостът. — По занаят съм обущар и кърпя стари обувки.
— Откъде си?
— От Кайро.
— От кой квартал?
— От Червената улица.
— Кого познаваш на Червената улица?
Маруф назовал имената на мнозина познати.
— А познаваш ли Ахмед аптекаря? — попитал търговецът.
— Той е мой съсед — рекъл Маруф. — Къщите ни са една до друга?
— Как е той със здравето?
— Добре е.
— Колко деца има?
— Три: Мустафа, Мохамед и Али.
— А те какво правят?
— Мустафа е учител, а Мохамед е аптекар като баща си и има аптека редом с бащината. Той се ожени и жена му роди момче, което кръстиха Хасан.
— Да те благослови аллах за добрата новина! — рекъл търговецът.
А Маруф продължил:
— Третият син Али беше мой другар. Когато бяхме малки, все заедно играехме и лудувахме. Обличахме се като християнски деца, ходехме по църквите и крадяхме християнски книги, които продавахме, и с получените пари си купувахме сладкиши. Веднъж християните ни видяха и се оплакаха на бащата на Али. Старият Ахмед тегли хубав бой на сина си, но след тая случка Али забягна нанякъде и оттогава никой не го е виждал. Това се случи преди дванадесет години.
— Аз съм Али, синът на Ахмед аптекаря, а ти си моят другар Маруф! — извикал търговецът и радостно прегърнал скъпия си гост.
От дума на дума обущарят разказал необикновените си преживелици: как го измъчвала жена му Фатима Вещицата, как той избягал от нея в джамията, как духът-великан му помогнал да стигне дотук и как хората не му повярвали, че е дошъл от Кайро.
Търговецът също разправил своята история:
— Аз избягах от бащината къща на седемгодишна възраст и след като скитах из разни страни, дойдох в тоя град, който се казва Ихтиян-ал-Хатан. Още на другия ден след пристигането ми разбрах, че тукашните жители са добри и състрадателни хора, че те се отнасят с доверие към бедняка и вярват всичко, каквото той им каже. Тогава се окуражих и рекох: „Аз съм търговец. Дошъл съм да
подиря място за стоката си, която иде след мене.“ И хората ми повярваха и ми освободиха място, а аз им казах: „Ще може ли някой от вас да ми заеме хиляда жълтици, докато пристигне моята стока?“ И те ми дадоха хиляда жълтици и с тия пари аз купих някои неща, които продадох на следния ден и спечелих петдесет жълтици.
Така купувах и продавах и парите се умножаваха. Аз забогатях, върнах дълга си и сега съм щастлив човек. Има една пословица, брате мой, която гласи: „Целият земен живот е самохвалство и хитрост и там, дето никой не те познава, прави каквото искаш.“ Ако ти кажеш, че си беден обущар, че си избягал от жена си и че вчера си дошъл от Кайро, ще станеш за смях на хората. Ако ли пък ка¬
жеш, че те е пренесъл тук някакъв дух, пак не е добре, защото всички ще се разбягат от страх да не им се случи някоя беда.
— Тогава какво да правя? — попитал Маруф.
И търговецът ръкъл:
— Утре ще ти дам хиляда жълтици, едно магаре, което ще яхнеш, и един роб, който ще върви пред тебе и ще те доведе на пазарището. Като дойдеш там, аз ще бъда между търговците, ще те поздравя, ще ти целуна ръка и ще почна да те възхвалявам. И всеки път, когато те попитам дали имаш еди-каква си тъкан, ти ще казваш:
„Много.“ А когато другите търговци започнат да ме разпитват за теб, аз ще те представя за много богат и щедър човек и ще им кажа: „Наемете му дюкян и склад за стоката.“ Щом се приближи някой просяк, дай му повечко пари — тогава хората ще повярват, че ти наистина си богат и щедър, и ще те обикнат. После аз ще те поканя заедно с всички търговци у дома, за да се опознаете по-
отблизо. Не ще мине много време, и ти ще натрупаш голямо богатство.
На следната сутрин Али облякъл Маруф в разкошни дрехи, дал му хиляда жълтици, едно магаре и един роб и му казал, че ще го чака на пазара.
И Маруф яхнал магарето и робът тръгнал напред и го завел на пазарището. Търговците се били събрали вече и Али седял между тях.
Като видял Маруф, Али се спуснал насреща му, помогнал му да слезе от магарето и му целунал ръка, после започнал да шепне ту на тогова, ту на оногова:
— Няма по-богат от тоя човек, чиято щедрост не познава граници. Той иде от Кайро и има приятели в Индия, Синд и Йемен. Добре ще бъде и вие да се сприятелите с него и да му услужите, ако потрябва.
И Али превъзнасял Маруф дотогава, докато търговците сами започнали да възхваляват помежду си неговите добродетели. Всички наобиколили знатния чужденец и се надпреварвали да му предлагат закуски и напитки. Дори началникът на търговците дошъл при него и го поздравил.
Пристъпил Али към Маруф и му рекъл пред събраните търговци:
— Господарю, дали случайно нямаш такъв и такъв плат?
И Маруф отвърнал:
— Много.
Тогава се обадил и друг търговец:
— Господарю, имаш ли жълто сукно?
— Много — казал Маруф.
— Ами червено като кръв на газела?
— Много.
И всеки път, когато някой го питал за нещо, Маруф отговарял:
— Много.
По едно време се явил един просяк и започнал да събира милостиня. Някой му дал петаче, друг — сребърна пара, но повечето не му дали нищо. А Маруф загребал цяла шепа жълтици и ги изсипал в шапката на просяка.
Смаяли се търговците и си рекли:
— Това е царски подарък. Тоя човек наистина трябва да е много богат.
След малко към Маруф се приближила една бедна жена и той дал и на нея шепа жълтици. Жената го благословила и разказала за щедростта му на други бедняци, които веднага наобиколили незнайния благодетел. Маруф не жалел парите и ги пръскал с шепи.
— Ако знаех, че в тоя град има толкова много просяци и бедняци, щях да напълня дисагите си с пари! — извикал той, когато не му останала нито една жълтица. — Ами ако дойде сега още някой сиромах човек, какво ще му кажа?
— Кажи му, че аллах ще го възнагради — рекъл на¬чалникът на търговците.
— Нямам такъв навик — отвърнал Маруф. — Ще трябва да заема от някого хиляда жълтици, докато ми пристигнат торбите със злато.
— Не се безпокой — успокоил го началникът на тър¬говците. — Аз ще ти дам! — И той изпратил слугата си да му донесе хиляда жълтици.
Скоро слугата се върнал и донесъл жълтиците, които Маруф започнал да раздава пак тъй щедро.
Когато свършил и тия пари, той заел и от други търговци по хиляда жълтици, като казвал:
— Ще ви ги върна, щом пристигнат торбите със злато.
И търговците гледали как Маруф хвърля жълтиците над главите на събрания народ и се учудвали на щедростта му.
Вечерта Али поканил на угощение всички търговци и отредил на Маруф най-почетно място. Гостите пирували и се веселили, а Маруф им разправял само за тъкани и за скъпоценни камъни, като се представял за най-богатия човек на света.
На другия ден той отишъл на пазарището и отново почнал да заема пари и да ги раздава на бедните.
Тъй минали двадесет дни и Маруф успял да заеме от разни търговци шестдесет хиляди жълтици.
А търговците чакали да пристигнат торбите със злато, чакали и най-сетне загубили търпение. Отишли при Али и му казали:
— Няма ги торбите със злато на твоя приятел.
— Ще пристигнат — успокоил ги Али. После той прескочил до Маруф и му рекъл:
— Какво правиш, Маруф? Търговците се безпокоят за парите си. Ти си взел шестдесет хиляди жълтици. Как ще им ги върнеш, като нищо не купуваш и не продаваш?
— Та какво са шестдесет хиляди жълтици! — казал Маруф. — Щом ми пристигнат торбите със злато, ще се разплатя.
— Как? — извикал Али. — Нима ти имаш торби със злато?
— Много — отвърнал Маруф.
— А, значи ти се осмеляваш да се гавриш и с мен?
— Няма какво да приказваме повече! Като ми дойдат торбите със злато, всеки ще си получи своето!
Разсърдил се Али и възнегодувал:
— О, неблагодарнико, ти не заслужаваш никаква милост! Отговаряй сега сам за делата си и не очаквай вече никаква помощ от мен!
И като казал това, Али оставил приятеля си, дълбоко възмутен от неговата непризнателност.
А търговците се явили отново при Али и го запитали:
— Какво да правим?
Оплачете се на султана! — посъветвал ги Али.
И търговците отишли при падишаха и му разправили как Маруф ги измамил и им взел шестдесет хиляди жълтици, които раздал на бедните. Той обещал да им върне парите, когато получи торбите си със злато, но и до ден днешен нямало никакви торби със злато.
А султанът бил много алчен човек и като чул за щедростта на Маруф, рекъл си: „Ако тоя чужденец не е богат, той не би раздал толкова жълтици на бедните. Добре ще бъде да се сприятеля с него и да взема аз парите, които дължи на търговците. После ще го оженя за дъщеря си и ще притуря неговото богатство към моето“.
Но везирът разбрал какво е намислил султанът и го предупредил:
— Господарю, пази се от измамници!
— Ще го позная аз дали е измамник — казал султанът.
— А как ще го познаеш?
— Много лесно. Аз имам един скъпоценен камък. Ще му го покажа и ще го попитам какъв е тоя камък и колко струва. Ако той ми отговори правилно — значи, е богат човек, ако ли пък не може да отговори, тогава наистина е измамник и аз ще му отрежа главата.
И султанът повикал Маруф, поканил го да седне до него и го запитал:
— Вярно ли е, че си взел от търговците шестдесет хиляди жълтици?
— Вярно е — рекъл Маруф.
— Кога ще им ги върнеш?
— Като ми пристигнат торбите със злато, ще се издължа на всички. На когото дължа хиляда, ще дам две хиляди — ако иска в злато, ако иска в сребро, ако иска в стока.
Султанът извадил един скъпоценен камък колкото лешник, подал го на Маруф и казал:
— Разгледай тоя камък и ми кажи какъв е и колко струва.
Маруф взел камъка, стиснал го с два пръста и го счупил.
— Какво направи? — изплашил се султанът.
О, всемогъщи господарю, това не е скъпоценен ка-мък, а парче стъкло, което не струва нищо. Какъв султан си ти, щом не можеш да различиш стъклото от скъпоценния камък? Но защо ли те питам: всички вие сте бедняци и нямате истински съкровища. Пък и да ти кажа право, аз се занимавам само със скъпоценни камъни, кои¬то не са по-малки от орех.
— А ти имаш ли такива скъпоценни камъни? — попитал падишахът.
– Много — рекъл Маруф.
Полакомил се султанът по невижданите съкровища и казал:
— Ще ми дадеш ли от тия камъни?
— Като ми пристигне керванът, ще ти дам, колкото искаш.
Тогава повелителят на правоверните успокоил търговците и рекъл на везира:
Поприказвай насаме с Маруф и му предложи да се ожени за дъщеря ми.
Везирът се опитал да вразуми господаря си и пак го посъветвал да не се доверява на непознатия чужденец, който, по всичко изглеждало, бил измамник.
— О, завистнико — кипнал султанът. — ти сам искаше да се ожениш за дъщеря ми и затова сега злословиш срещу търговеца Маруф! Как може той да бъде измамник, когато счупи с два пръста скъпоценния камък и го позна, че не струва нищо? Ти искаш да лишиш дъщеря ми и мене от неговите богатства!
Изплашен от гнева на султана, везирът се явил при Маруф и му рекъл:
— Моят господар те е харесал и желае да те ожени за дъщеря си, която е невиждана хубавица. Какво ще кажеш?
Не е лошо да стана султански зет — отвърнал Маруф, — но засега това е невъзможно. Аз нямам пари, а за сватбата ще трябва да раздам на бедните пет хиляди торби жълтици, да даря невестата със сто скъпоценни камъка и още сто да отделя за нейните робини и евнуси. Нека султанът почака, докато ми пристигнат товарите със злато и с разни други съкповища.
И везирът отишъл при господаря си и му разправил какво му казал Маруф.
— Виждаш ли? — извикал падишахът. — А ти го клеветиш, че бил измамник! По-скоро върви и го доведи да поговоря аз с него!
Везирът довел Маруф и султанът му казал:
— Не се оправдавай, че нямаш пари. Моята съкровищница е пълна със злато и сребро. Ето ти ключовете от нея, вземи каквото ти трябва и го раздай на бедните.
А като ти пристигне керванът, тогава ще ми се разплатиш и ще поднесеш дарове и на жена си.
След това султанът заповядал да украсят града за предстоящата сватба и да приготвят разкошна трапеза с всякакви ястия. Засвирили музики, забили барабани, събрали се фокусници, смешници и танцувайки. Всички яли, пили и се веселили, а Маруф обикалял наоколо и хвърлял пълни шепи злато и сребро на бедните.
Сватбата продължила четиридесет дни. На четиридесет и първия ден било устроено шествие начело с невестата. Когато тя дошла, Маруф започнал да пръска щедро жълтици над главите на събраните гости. После той последвал невестата в брачната зала и седнал до нея на високия диван. Сватбарите се разотишли, слугите спус¬нали завесите и затворили вратите.
Тогава Маруф навел натъжено глава и въздъхнал.
— Защо си угрижен, господарю мой? — попитала султанската дъщеря.
— Как да не съм угрижен, когато твоят баща ме на кара да се оженя за теб, преди да са ми пристигнали съкровищата — отвърнал Маруф. — Аз исках да ти по¬даря сто гкъпоценни камъка и други сто да раздам на твоите робини и евнуси. А сега не мога да сторя това.
— Не се безпокой — утешила го невестата. — Като получиш товарите със съкровища, ще раздадеш дарове на всички.
Минало доста време, но очакваният керван със злато и скъпоценности все не пристигал. А Маруф продължавал да се разпорежда с чуждото богатство и да го пилее щедро на всички страни.
Един ден пазителят на султанската съкровищница се явил разтревожен при султана и казал:
— Повелителю на правоверните, в твоята съкровищница са останали само няколко жълтици! Скоро тя ще бъде съвсем празна!
Като чул това, везирът не се стърпял и извикал:
— Докога, господарю, ще закриляш тоя лъжец и измамник?
Замислил се старият падишах, почесал се по брадата и рекъл:
— Е, добре, какво да правим?
— Няма мъж, който да скрие някаква тайна от жена си — казал везирът. — Нека твоята дъщеря го разпита подробно и разбере каква е работата.
Султанът послушал везира и повикал дъщеря си.
— Какво искаш, татко? — запитала го тя.
— Поприказвай с везира — рекъл бащата.
И везирът й разказал как Маруф пропилял всичкото богатство на султана, като го излъгал, че очаква товари със съкровища.
— Опитай се да узнаеш тая нощ от Маруф самата истина, като му обещаеш, че ще запазиш тайната и ще го спасиш от гнева на баща си — посъветвал я той.
— Бъдете спокойни — казала султанската дъщеря. — Аз зная как да го изпитам.
И вечерта, когато Маруф дошъл при нея, тя започнала да го уверява в своята голяма обич и го запитала:
— Защо си все замислен, господарю мой? Какво ти тежи на сърцето? Ти постоянно говориш, че си богат търговец и че очакваш товари със съкровища, а досега няма никакъв твой керван. Признай ми чистосърдечно и аз ще се помъча да ти помогна и да те спася от гнева на баща ми, който те смята за измамник и лъжец!
Разчувствуван от думите на жена си, Маруф не можал да се прикрива повече и рекъл:
— Аз не съм търговец и нямам никакви съкровища.
В моята родина бях беден обущар и едва изкарвах прехраната си с тежък труд. — И Маруф разправил всичките си патила и теглила с Фатима Вещицата, която го при¬ нудила да забегне далеч от родината.
Султанската дъщеря го слушала съчувствено и когато той свършил, казала:
— Ти изигра баща ми със своето самохвалство и пропиля богатството му. Той и везирът ми заръчаха да узная истината за тебе. Ако аз разкажа на султана твоята история, той ще те погуби и сред хората ще се разнесе мълва, че съм се омъжила за измамник и лъжец. Но какъвто и да си, аз те обичам, затова ще се опитам да те спася. Преоблечи се като роб и вземи петдесет хиляди от
моите жълтици. Качи се на един кон и избягай в някоя далечна страна. Оттам ще ми проводиш тайно писмо, за да зная къде се намираш. Аз ще ти пиша и ще ти пращам пари. Когато баща ми умре, ще се съберем пак заедно и вече никой не ще ни раздели. А сега ставай и тръгвай веднага, докато още не се е съмнало.
Преоблякъл се Маруф като роб, яхнал най-буйния кон, сбогувал се със султанската дъщеря и скоро излязъл извън града.
На сутринта султанът и везирът повикали младата невеста и я попитали:
— Какво стана?
— Снощи — рекла дъщерята, — още преди да си дойде мъжът ми, при мен влезе Фарадж евнухът и ми съобщи, че десет роби стоели пред вратите на палата. Те му дали това писмо и казали: „Предай го на търговеца Маруф. Ние сме от неговите роби, които придружават кервана със съкровищата. Научихме, че той се оженил за султанската дъщеря, и дойдохме да му разправим какво
ни се случи из пътя.“ Аз взех писмото и ето какво прочетох: „Господарю Маруф, след като ти ни остави и замина, ние бяхме нападнати от разбойници, с които започнахме голям бой. Но те бяха две хиляди, а ние — петстотин. Цели тридесет дни се бихме с тях и затова закъсняхме да пристигнем навреме. Разбойниците ни взеха двеста топа тъкани и убиха петдесет роби.“ Когато узна тая новина, Маруф извика: „Защо им е трябвало да се бият заради двеста топа тъкани, които няма да намалят моето богатство? По-добре да ги бяха подарили на разбойниците, но да стигнат навреме. Аз ще отида да видя какво става и сам ще докарам кервана.“ И като каза това, Маруф замина с робите, които му донесоха писмото.
После султанската дъщеря се обърнала към баща си и добавила:
— Ако бях послушала съвета на твоя везир да изпитам мъжа си, щях да се опозоря завинаги пред него и той щеше да ме намрази.
— О, дъще — рекъл бащата, — няма никакво съмнение, че Маруф е честен човек! Дано само той се върне по-скоро, за да напълни опразнената ни съкровищница със своите богатства!
И султанът започнал да успокоява дъщеря си и да хули везира.
А в това време Маруф пътувал през една безлюдна пустиня и не знаел накъде да отиде. Към пладне стигнал до малко селце и видял един селянин, който орял нивата си с чифт волове.
Измъчван от глад, Маруф се приближил до орача и го поздравил.
— Добре дошъл! — отвърнал орачът. — Ти да не си султански роб?
— Да — рекъл Маруф.
— Слез от коня да похапнем! — поканил го селянинът.
— С какво ще ме нагостиш, когато не виждам нищо за ядене?
— Все ще се намери нещо. Ей го де е селото. Веднага ще ти донеса обед, а на коня ти — торба овес.
— А не е ли по-добре да отида аз дотам и да купя храна, та да обядваме заедно?
— В селото няма пазар и не можеш да купиш нищо. Моля те, почакай ме малко, аз скоро ще се върна.
И Маруф слязъл от коня, а орачът изтичал до селото.
Както седял и го чакал, Маруф си рекъл: „Тоя човек си остави работата заради мен. Я да поора аз малко, докато го чакам да дойде.“
И той подкарал воловете и започнал да оре, но не щеш ли — ралото се закачило за нещо и животните спрели. Маруф се навел и съгледал златна халка. Разчистил земята наоколо и видял, че халката е закована върху мраморна плоча, голяма колкото воденичен камък Маруф напрегнал всичката си сила и отместил плочата — под нея се открила дълбока яма със стълба. Спуснал се Маруф по стълбата и се намерил в широко подземие с четири стаи. Едната стая била пълна със злато, втората — с изумруди, бисери и корали, третата — с бадахшански рубини и сапфири, четвъртата — с елмази. В средата на подземието имало един сандък от прозрачен кристал, зад чиито стени блещукали невиждани скъпоценни камъни, всеки от които бил голям колкото орех. Върху тоя сандък стояла кутийка от чисто злато.
Маруф пристъпил като омагьосан до сандъка и си рекъл: „Какво ли има в тая кутийка?“ И той отворил кутийката и намерил в нея един златен пръстен, по който били изписани неразгадаеми знаци и заклинания.
Маруф потъркал пръстена и изведнъж се чул глас:
— Тук съм, господарю мой? Какво желаеш?
— Кой си ти? — попитал Маруф.
— Аз съм пазител на тоя пръстен и под моя власт се намират хиляди духове, които ме слушат и ми се подчиняват. Сега съм твой роб. Ако ти потрябва нещо, дори и да си накрай света, потъркай пръстена. Аз ще се явя веднага пред теб и ще изпълня желанието ти!
— Как се казваш? — извикал развълнуван Маруф.
— Името ми е Абу-с-Саадат, а това подземие е съкровищницата на Шедад, сина на ада. Аз бях негов слуга преди смъртта му и тоя пръстен принадлежеше нему.
Поогледал се Маруф наоколо и рекъл:
— Можеш ли да пренесеш горе на земята всички тия съкровища?
— Веднага — отговорил гласът и в същия миг подземието се разтворило и Маруф се намерил отново сред нивата на селянина. Безброй красиви юноши изскочили изпод земята със златни кошници и започнали да пренасят съкровищата.
След малко при Маруф се явил самият Абу-с-Саадат и казал:
— В съкровищницата не остана нищо, господарю мой! Имаш ли някакво друго желание?
— Сложете всички съкровища в сандъци и ги натоварете на мулета! — заповядал Маруф.
И Абу-с-Саадат плеснал три пъти с ръце и тутакси пред него застанали седемстотин роби.
— Нека петстотин от вас се превърнат в товарни мулета, сто да се преобразят в коне със златни седла и накити, а другите сто да станат слуги и пазачи, облечени в най-хубави дрехи!
И както казал Абу-с-Саадат, тъй и станало. След това той разпоредил да донесат сандъци и да натоварят съкровищата на приготвените за път мулета.
— Абу-с-Саадат — рекъл Маруф, — можеш ли да ми набавиш египетски, сирийски, персийски и индийски тъкани — по сто топа от всяка страна?
— Може, но ще трябва да почакаш.
— Колко време?
— До утре сутринта. Още преди да е съмнало, ще ги имаш.
— Добре — съгласил се Маруф и заповядал да му приготвят една шатра.
Когато слугите разпънали шатрата, Абу-с-Саадат наредил да сложат в нея трапеза с всякакви ястия и казал:
— Почивай си тук, господарю, и не се бой от нищо.
Моите слуги ще те пазят.
И като казал това, той изчезнал.
Разположил се Маруф в палатката пред сложената трапеза, окръжен от роби, слуги и пазачи.
А в това време бедният селянин дошъл с пълна паница чорба от леща и с една торба овес. Като видял чужденеца и хората около него, селянинът се смутил и поискал да се върне, но Маруф го съгледал и заповядал да го доведат.
— Какво носиш? — попитал го той.
— Нося ти обед и овес на твоя кон — казал селянинът.— Ако знаех, че ти си самият султан, щях да заколя някоя кокошка и да те нагостя, както подобава.
Маруф се засмял и рекъл:
— Аз не съм султанът, а неговият зет. Бяхме се скарали двамата снощи и сега той е проводил пратеници да ме върнат в града, та да се помирим. А ти, щом си донесъл обеда, сядай да се храним заедно!
И Маруф се нахвърлил лакомо върху лещата, а на орача предложил другите ястия на трапезата.
Като изял всичката леща до последното зрънце, Маруф напълнил паницата със злато, подал я на селянина и казал:
— Върви си сега със здраве и когато дойдеш в града, не забравяй да ми се обадиш в палата!
И орачът си отишъл радостен и щастлив у дома, а Маруф пирувал и се веселил до късна нощ.
На сутринта по пътя се задал керван от шестстотин коне и мулета, натоварени с различни тъкани — египетски, сирийски, персийски и индийски. Начело вървял Абу-с-Саадат и пред него се поклащала богато украсена носилка със златовезан заслон.
Когато керванът стигнал до шатрата, Абу-с-Саадат скочил от коня си, влязъл при Маруф и му казал:
— Господарю, заповедта ти е изпълнена! Тук има и една носилка, на която са сдиплени най-скъпите царски дрехи. Премени се в тях, седни на носилката и ни кажи къде да те водим!
— Ще ме заведете в град Ихтиян-ал-Хатан. Но ти ще отидеш там преди мене, ще се явиш при султана като мой пратеник и ще му връчиш писмото, което ще ти дам.
И Маруф написал писмото и Абу-с-Саадат заминал за султанската столица. Явил се той при султана, пожелал му вечна слава, щастие и дълъг живот и рекъл:
— Аз ида от твоя зет, който ти праща това писмо!
Султанът взел писмото, разтворил го и прочел: „Пристигам с кервана. Излез и ме посрещни с войска!“
Зарадвал се повелителят на правоверните и веднага заповядал да украсят града, после отишъл при дъщеря си и казал:
— Нося ти добра новина. Маруф пристига с обещаните съкровища и аз отивам да го посрещна.
А в това време Абу-с-Саадат се върнал при Маруф и му съобщил, че предал писмото на султана.
— Да тръгваме! — рекъл Маруф и като се пременил в царските дрехи, изтегнал се на носилката и керванът потеглил към столицата.
По средата на пътя неочаквано се задала отсреща многобройна войска, предвождана от стария султан. Когато войската се приближила, султанът съгледал Маруф в разкошната носилка, облечен в царски дрехи, спуснал се към него, прегърнал го и го благословил.
И шествието влязло тържествено з града. Маруф отишъл в палата и заповядал на Абу-с-Саадат да разтоварят всички съкровища и да ги пренесат в съкровищницата на султана. След това разпоредил да занесат на султанската дъщеря сандъка със скъпоценните камъни и да наградят богато нейните робини и евнуси. Сам той се явил при нея и я дарил с прекрасни дрехи и невиждани накити.
— Защо ме излъга, че си бил беден обущар? — засмяла се жена му.
— Исках да те изпитам дали ме обичаш заради богатството — отвърнал Маруф, — но сега се убедих, че твоята обич е искрена.
Като си от починал от пътуването, Маруф повикал търговците и щедро им се разплатил — на когото дължал хиляда жълтици, дал две хиляди и по някой топ скъпа тъкан. После събрал просяците и бедняците и започнал да ги обсипва с пари.
Гледал го султанът как пилее богатството и свидливото му сърце се топяло от мъка.
— Какво ще кажеш за тая щедрост? — попитал той везира.
— Не е търговец тоя човек, който не знае цената на парите – рекъл везирът. — Аз ще ти дам един съвет: ще поканиш зетя си на гощавка в градината и аз ще го напия. Когато виното замъти разсъдъка му, той ще ни открие своята тайна.
И двамата се сговорили да повикат Маруф на другия ден в градината.
На следната утрин падишахът влязъл в приемната зала и седнал на престола си.
Неочаквано в залага се втурнали изплашени неколцина коняри.
— Какво има? — попитал султанът.
О, господарю — извикали в един глас конярите, — тая сутрин като влязохме в конюшните да нахраним конете и мулетата на Маруф, видяхме, че ги няма! Робите, които ги докараха, са избягали заедно с тях!
— Шестстотин животни и сто роби! Как сте ги изпуснали? Вървете при Маруф и му кажете какво се е случило!
Конярите едва дочакали Маруф да излезе от харема и му разправили за бягството на робите, които отвлекли конете и мулетата.
— Защо дигате такава врява? — засмял се Маруф.
— Я си гледайте работата.
Към обед султанът казал на зетя си:
— Искаш ли да обядваме с везира в градината?
— Може — съгласил се Маруф.
И тримата отишли в тихата градина на палата и седнали край сложената трапеза. Наоколо шуртели водоскоци, по клоните на дърветата пеели птици. Слугите носели вкусни ястия, а везирът пълнел чашата на Маруф с омайно вино и възхвалявал неговите добродетели.
По едно време, когато главата на Маруф се замаяла от виното, везирът му рекъл:
— Не съм виждал по-богат и по-щедър човек от тебе.
Разкажи ни как си спечелил всички тия съкровища.
И подмамен от лукавото ласкателство на стария хитрец, Маруф разправил цялата си история от край до край, като се похвалил, че притежава вълшебния пръстен.
— Сине мой, покажи ни да видим тоя пръстен! — примолил се везирът.
И Маруф снел пръстена и му го подал.
— Ако го потъркам, ще се появи ли духът?
— Ще се яви.
И везирът потъркал пръстена и изведнъж нечий глас извикал:
— Тук съм, господарю мой! Пожелай каквото искаш, и волята ти ще бъде изпълнена!
Тогава везирът посочил Маруф и казал:
— Грабни тоя негодник и го отнеси в най-далечния край на пустинята, дето той ще умре от глад и жажда!
И духът грабнал Маруф и полетял с него между небето и земята.
— О, Абу-с-Саадат, къде ме водиш? — заплакал султанският зет.
Тъй ти се пада, щом не съумя да запазиш пръстена!
— отвърнал Абу-с-Саадат и оставил Маруф в най-далечния край на пустинята.
А в това време везирът рекъл на султана:
— Увери ли се сега, че твоят зет е лъжец и измамник?
— Имаш право — съгласил се султанът. — Я дай да видя пръстена!
Но везирът се обърнал гневно към него и казал:
— О, безумнико, как ще ти го дам, когато аз съм вече твой господар.
И като потъркал отново пръстена и духът се явил. той заповядал:
– Нека и тоя глупак отиде там, дето е зет му!
Тутакси Абу-с-Саадат дигнал султана и го отнесъл в пустинята при Маруф. Събрали се двамата сред безкрайната пясъчна пустош и започнали да се окайват за своето лекомислие и доверчивост.
А везирът погладил самодоволно бялата си брада, свикал придворния съвет и разправил историята с вълшебния пръстен.
— Ако вие не ме изберете за султан — рекъл той, — ще изпратя всички ви в пустинята, отдето никой не ще се върне.
Нямало що да правят — съгласили се придворните съветници и везирът седнал на султанския престол.
На следния ден той разгласил, че ще се ожени за султанската дъщеря, и заповядал да приготвят разкошна сватбарска трапеза.
Събрали се първенците на угощение, засвирили зурни, задумкали тъпани, започнали се веселби.
Към полунощ везирът отишъл в харема и се явил при султанската дъщеря, която била нагиздена в най-разкошната си премяна. Но когато се приближил до нея, тя се отдръпнала назад и казала с просълзени очи:
— Господарю, нима не виждаш човека, който ни гледа?
— Кой човек? — попитал везирът.
— Тоя от пръстена.
Везирът помислил, че невестата говори за Абу-с-Саадат, засмял се и рекъл:
— Не бой се, това е слугата на пръстена и той е под моя власт!
— Не, аз се страхувам от духове — промълвила разтреперана султанската дъщеря. — Моля те, свали си пръстена и го остави някъде по-далеч от мен!
Везирът снел пръстена и го оставил на дивана. В същия миг султанската дъщеря се метнала като пантера, грабнала вълшебния пръстен и го потъркала. Изгскочил изневиделица Абу-с-Саадат и попитал:
— Какво ще заповядаш, господарке?
— Хвърли тоя злодей в тъмницата и го окови във вериги! — извикала тя.
И още преди везирът да се опомни и да разбере какво е станало, духът го завлякъл в тъмницата, оковал го и се върнал.
— Къде са баща ми и мъжът ми? — попитала султанската дъщеря.
— На края на пустинята.
— Заповядвам ти веднага да ги доведеш!
И Абу-с-Саадат отлетял в пустинята и намерил султана и Маруф, които окайвали злочестата си съдба.
— Спасени сте! — извикал духът и като им разказал какво се случило с везира, дигнал ги и ги отнесъл.
Скоро султанът и Маруф се върнали в палата. Султанската дъщеря ги посрещнала радостно, разшетала се и ги поканила да си хапнат и пийнат, защото и двамата били изгладнели и ожаднели. После тя сложила пръстена на ръката на мъжа си и му казала:
— Пази го като очите си и не го давай никому, за да не те сполети нова беда!
Като минала нощта и настъпило утрото, султанът седнал на престола си и провъзгласил Маруф за везир. Той заповядал да извадят стария везир от тъмницата и да му отрежат главата на големия градски площад за назидание на народа. И султанската заповед била незабавно изпълнена.
След няколко години, когато султанът умрял, Маруф се възкачил на престола и дълго управлявал страната в мир и благоденствие. Султан Маруф не забравил бедния селски орач, в чиято нива намерил вълшебния пръстен, и го направил свой везир и пръв съветник.

Из широкия път вървеше войник: едно, две, едно, две! На гърба си носеше раница, а на кръста — сабя, защото беше ходил на война и сега се връщаше у дома си. По пътя го срещна една стара магьосница. Тя беше ужасно грозна. Долната й устна висеше до гърдите.
— Добър вечер, войниче! — каза магьосницата. — Каква хубава сабя и каква голяма раница имаш! Ти си истински войник! Затова ще получиш пари, колкото искаш.
— Благодаря ти, стара магьоснице! — отвърна войникът.
— Виждаш ли това голямо дърво? — рече магьосницата и посочи едно дърво, което растеше наблизо. — То е съвсем кухо отвътре. Ако се изкачиш на върха му, ще видиш една дупка, по която можеш да се спуснеш надолу до самите корени. Аз ще ти вържа едно въже за кръста, за да мога да те извадя, щом ми извикаш.
— Какво ще правя в дървото? — попита войникът.
Ще си вземеш пари! — каза магьосницата. — Слушай, щом се спуснеш до корените, ще се намериш в една голяма стая; там е много светло, защото горят повече от триста лампи. Пред себе си ще видиш три врати. Ти ще можеш да ги отвориш, защото ключовете са над тях. Когато влезеш в първата стая, ще видиш насред пода голям сандък, върху който седи едно куче. Очите му са големи колкото чаени чаши, но ти няма да се плашиш от това. Аз ще ти дам моята синя престилка на квадратчета, за да я постелеш на пода, после ще грабнеш кучето, ще го сложиш върху престилката, ще отвориш сандъка и ще вземеш, колкото пари искаш. Там са медните пари. Ако искаш чисто сребро, ще отидеш във втората стая; там върху сандъка седи друго куче с очи колкото воденични камъни; ти пак не се плаши, турни го само върху престилката ми и си вземи пари. Ако ли пък пожелаеш злато — и злато ще имаш, колкото можеш да носиш, стига само да влезеш в третата стая. Наистина кучето, което стои върху сандъка със златото, има очи, големи колкото кръгли кули. То е страшно куче! Но ти и от него няма да се плашиш! Турни го на престилката ми, то не ще ти направи нищо. Вземи си тогава от сандъка злато, колкото искаш.
— Това не е лошо! — рече войникът. — Но какво ще трябва да ти дам аз, стара магьоснице? Разбира се, ти все ще искаш нещо от мен, нали?
— Не — каза магьосницата, — не искам нито петак. Ти трябва да ми донесеш само старото огниво, което моята баба забрави, когато беше за последен път там долу.
— Добре! Вържи ме с въжето! — каза войникът.
— Сега! — извика магьосницата. — Ето ти и моята синя престилка на квадратчета.
Тогава войникът се покатери на дървото, спусна се в дупката и се намери долу, в голямата стая, където горяха, както беше казала магьосницата, триста лампи.
Той отвори първата врата. Там седеше кучето с очи колкото чаени чаши и се блещеше срещу него.
— Здравей, приятелю! — каза войникът, сложи кучето върху престилката на магьосницата и натъпка джобовете си с медни пари. След това той затвори сандъка, премести кучето пак на старото му място и влезе във втората стая. Ах! Тук на сандъка седеше
кучето, което имаше очи колкото воденични камъни.
— Няма защо така да се блещиш срещу мен! — рече войникът. — Ще те заболят очите. И той сложи кучето върху престилката на магьосницата. Но когато видя сребърните пари в сандъка, изхвърли всички медни пари и напълни джобовете и раницата си само със сребро. Сетне отиде в третата стая. Охо, тук наистина беше страшно! Очите на кучето, което седеше вътре, бяха големи колкото кули и се въртяха в главата му като колела.
— Добър вечер! — каза войникът и отдаде чест, защото никога през живота си не беше виждал такова куче. Като постоя малко, той грабна кучето, сложи го върху престилката и отвори сандъка. Господи, колко много злато имаше в тоя сандък! С тия пари войникът можеше да купи целия столичен град, всички захарни прасенца от сладкарниците, всички оловни войници, камшици и дървени кончета по света. Да, туй се казваше богатство! И войникът изхвърли всички сребърни пари от джобовете и раницата си и вместо тях си взе златни. Той натъпка с жълтици не само джобовете и раницата, но и фуражката и чизмите си, тъй че едва можеше да се движи. Сега той наистина имаше много пари. Сложи пак кучето върху сандъка, затвори вратата и извика през дупката:
— Дърпай нагоре, стара магьоснице!
— Взе ли огнивото? — попита магьосницата.
— По дяволите! — извика войникът. — Него съвсем забравих. — И той се върна, та взе огнивото. Тогава магьосницата го изтегли горе и войникът се намери отново на пътя. Джобовете, раницата, чизмите и фуражката му бяха натъпкани с жълтици.
— Какво ще правиш с това огниво? — попита войникът.
— Не е твоя работа! — отвърна магьосницата. — Ти си взе пари, дай ми сега огнивото!
— Я гледай! — рече войникът. — Кажи защо ти е огнивото или ще извадя сабята и ще ти отрежа главата!
— Няма да кажа! — извика магьосницата.
Тогава войникът извади сабята и отсече главата й. Сетне върза всичките си пари в престилката на магьосницата, метна вързопа на гърба си, пъхна огнивото в джоба и се запъти към града.
А градът беше великолепен. Войникът отиде в най-хубавата странноприемница, поиска най-хубавата стая и най-вкусните ястия, защото сега вече беше богат. Слугата, който изчисти чизмите му, навярно помисли, че те са много вехти за такъв богат човек. Но на другия ден войникът си купи и нови чизми, и прекрасни дрехи. Той стана важен господин и затова хората му показваха всички забележителности на града. Разказаха му и за царя, и за хубавата царска дъщеря.
— Къде може да я види човек? — попита войникът.
— Никъде — казаха му всички.— Тя живеев големия меден замък,заобиколен с множество кули и стени. При нея отива само царят, защото й е предсказано, че ще се омъжи за прост войник, а царят не желае това.
„Иска ми се да я видя" — помисли си войникът. Но да иска позволение за това, разбира се, не можеше да става и дума.
И тъй нашият войник заживя много весело: ходеше на театър, разхождаше се в градината на царя и раздаваше на бедните много пари. Туй му правеше особено удоволствие, защото знаеше от опит колко зле живее човек, когато няма пукната пара в джоба си. Сега той беше богат, носеше хубави дрехи и имаше много приятели, които разправяха, че е прекрасен човек и истински благородник. И на войника бе приятно да слуша това. Но понеже той харчеше всеки ден, а никога нищо не печелеше, останаха му най-сетне само две монети в джоба. Той бе принуден да напусне хубавите стаи, в които живееше, и да се премести в една малка таванска стаичка. Трябваше сам да чисти чизмите си и да ги кърпи с една дебела игла. Никой от предишните му приятели не идваше да го види, защото трябваше да се изкачва много високо.
Беше тъмна нощ, а войникът нямаше пари дори за свещ. Тогава изведнъж му хрумна, че при огнивото, което бе извадил от хралупата, имаше и късче прахан. Той взе огнивото и праханта, но щом удари кремъка, пламна огън, вратата се разтвори и пред него застана кучето, което имаше очи, големи колкото чаени чаши.
— Какво ще заповяда моят господар? — попита то.
— Гледай ти! — извика войникът. — Та аз съм имал чудесно огниво! С него мога да имам всичко, каквото пожелая! Донеси ми малко пари — каза той на кучето. За миг кучето изчезна, после — след миг — застана пак пред него с пълна торба пари между зъбите.
Войникът разбра какво вълшебно огниво има в ръцете си. Щом го удареше веднъж — явяваше се кучето, което седеше на сандъка с медните пари. Удареше ли го два пъти — явяваше се кучето от сандъка със сребърните пари, а когато удареше три пъти — тогава пък идваше кучето, което пазеше жълтиците. И войникът се премести пак в хубавите стаи, облече се в скъпи дрехи и приятелите му го познаха отново и отново почнаха да го хвалят.
Веднъж той си помисли: „Чудно е наистина, че не мога да видя царската дъщеря.
Всички разправят, че е много хубава, но каква полза от това, когато тя трябва да стои все в големия меден замък, заобиколен с кули и стени! Мигар аз никога не ще я видя? Де е огнивото ми?" И той удари кремъка. В същия миг пред него се яви кучето, което имаше очи колкото чаени чаши.
— Сега трябва да е среднощ — рече войникът, — но аз искам да видя поне за минутка царската дъщеря.
Кучето изчезна мигом и докато войникът се опомни, върна се отново с царската дъщеря, която лежеше на гърба му и спеше. Войникът не можа да се стърпи и я целуна.
След туй кучето се върна назад с царската дъщеря. На следната сутрин, когато царят и царицата пиеха чай, царкинята им разказа, че през нощта е сънувала чуден сън за едно куче и един войник: кучето я носило на гърба си, а войникът я целунал.
— Гледай ти каква чудна история! — каза царицата.
На следната нощ една от старите царедворки остана да пази край леглото на царската дъщеря, за да разбере дали това е наистина сън, или пък нещо друго.
Войникът пак поиска да види царкинята и затова кучето се яви отново през нощта в замъка и побягна с нея, колкото сила имаше. Но старата царедворка обу морски ботуши и побягна със същата бързина след него. Когато видя, че кучето се скри зад вратата на една голяма къща, тя си каза: „Сега зная мястото!" И с късче тебешир изписакръстна вратата. После тя се върна в замъка и си легна да спи, а след малко се върна и кучето с царската дъщеря. Но като забеляза кръста върху вратата на къщата, дето живееше войникът, кучето взе едно парче тебешир и изписа също такива кръстове по всички врати в града. Това беше добре измислено, защото сега царедворката не можеше вече да намери белязаната от нея врата.
Рано сутринта царят, царицата, старата царедворка и всички царедворци отидоха да видят къде е била царкинята през нощта.
— Ето тук! — рече царят, като видя първата врата с кръст.
— Не, тук! — извика царицата, когато видя друга врата със също такъв кръст.
— И тук има кръст! Да, ето още един! — извикаха всички. Накъдето и да погледнеха, навсякъде по вратите се белееха кръстове. Тогава те разбраха, че всякакво по-нататъшно търсене е безполезно.
Но царицата беше много умна жена. Тя знаеше не само да се вози в колесница, а разбираше и много други неща. Тя взе голямата си златна ножица, отряза къс копринен плат и направи малка торбичка, която напълни с чисто пшеничено брашно, и я завърза на гърба на царкинята. Сетне преряза малка дупчица на торбичката, за да може брашното да се сипе из пътя, по който ще мине царкинята.
През нощта кучето дойде отново, взе царската дъщеря на гърба си и я отнесе при войника, който я обикна много и искаше да се ожени за нея. Кучето не забеляза, че брашното се сипеше след него из целия път от замъка до прозорците на къщата, в която живееше войникът. Така на другия ден царят и царицата можаха да узнаят къде е била дъщеря им. Тогава те заповядаха да хванат войника и да го затворят в тъмница.
А в тъмницата беше тъмно и студено. Хвърлиха там войника и му казаха: „Утре ще те обесим!" Не беше много приятно да се слушат такива неща. Огнивото войникът бе забравил в къщи.
На следната сутрин той видя през желязната решетка на прозорчето си как хората от града бързат към мястото, дето ще го бесят. Биеха барабани, трупаха се войници. Всички хора излизаха тичешком от домовете си, между тях беше и един обущарски чирак с кожена престилка и по чехли. Той тичаше тъй силно, че единият му чехъл отхвръкна и се удари о стената, дето войникът гледаше през желязната решетка.
— Хей, момче! Няма защо да бързаш! — извика му войникът. — Без мен няма да поч нат! Ако изтичаш до дома и ми донесеш огнивото, ще ти дам четири шилинга. Само ще си плюеш на нозете, чу ли? Хайде, бягай сега!
Чирачето, разбира се, прие с радост поръката, побягна за огнивото, донесе го на войника и… да, ей сега ще видим какво стана по-нататък.
Извън града беше издигната голяма бесилка. Около нея стояха войници и хиляден народ. Царят и царицата седяха на великолепен трон срещу съдиите и целия придворен съвет.
Войникът стоеше вече на стълбата. Но когато поискаха да му окачат въжето на шията, той каза, че последното невинно желание на всеки осъден се изпълнява винаги, та затова и той моли да му се позволи да изпуши една лула тютюн, която ще бъде последна в живота му.
Царят се съгласи. Тогава войникът извади огнивото и щракна: едно-две-три.В същия миг се явиха всички кучета — първото, което имаше очи колкото чаени чаши, второто — с очи колкото воденични колела, и третото, чиито очи бяха големи колкото кръгли кули.
— Спасете ме сега от бесилката! — извика войникът.
И трите кучета се спуснаха върху съдиите и съветниците, захапаха едного за крака, другиго за носа и ги хвърлиха тъй високо във въздуха, че когато паднаха на земята, станаха на пух и прах.
— Аз не искам! — каза царят, но най-голямото куче хвана него и царицата и ги запрати при другите.
Тогава войниците се изплашиха, а народът извика:
— Войниче, ти ще ни станеш цар и ще се ожениш за царската дъщеря!
После качиха войника в царската колесница, а трите кучета тичаха напред и викаха: „Ура!" Децата свиреха с пръсти, а войниците отдаваха чест.
Царската дъщеря пък излезе от замъка и стана царица, което, разбира се, й беше много приятно. Сватбата продължи цяла седмица, а кучетата седяха край трапезата и гледаха с ей такива облещени очи.

Някога….. много, много отдавна млечните зъбчета живеели спокойно и щастливо в детската устичка. Всяка сутрин и вечер лейди Уайт и Мистър Клийн се грижели за външния вид и здравето им, като прилежно ги почиствали до блясък . Виртуозния танц на Белотата на Лейди Уайт, карала Мистър Клийн често да въздиша по нея. Когато времето отброявало шестата годишнина на Децата , на помощ се притичвала Феята на зъбчетата , заедно с придворната си свита светулки. Феята помагала за безпроблемното пренасяне на млечните зъбчета до новия им красив дом , сътворен от светулките.
А на тяхно място в устата на Малчуганковците, подавали главици постоянните зъбчета. Лейди Уайт също сменяла местоживеенето си заедно с верните си приятели. Всички били бели,щастливи и засмяни…
Докато един ден ……Помните ли Злата Орисница , омагьосала една Принцеса и целия и замък на 100 годишен сън. Само това, което никой не знаел е , че в гората на същата тази Принцеса , съвсем близо до омагьосания замък, в уханната корона на една Магнолия бил дома на Феята на зъбките. Тя , заедно с вярната си свита от светулки сътворявали новите къщички за млечни зъбки- за всяко дете по една. По цели нощи неуморно се трудели , но работата им била приятна и я вършели с песен на уста. Един щурец се бил заел с музикалния съпровод…..Та това се случило една такава вечер…..и заедно с принцесата и целия и замък ,100 годишен сън заспала и цялата гора, заедно с всичките и обитатели.
Млечните зъбки дълго чакали Феята същата вечер , но тя така и не се появила……после минала втора и трета . На тяхно място подали глави постоянните зъбки и децата забравяли за млечните. Малките зъбчета поемали сами из широкия свят, за да търсят своята изгубена фея или поне нов дом.
Една друга част от тях пък били изпращани да изпълняват едно народно поверие – и така ,впримчени от мечтите на амбициозни родители се озовавали на недрожелюбни , студени и нечисти места. Дори бях чувала да се говори за един случай на счупено зъбче от военна кубинка номер 46, но това било много, много отдавна, още по време на войната…..
Крайната спирка на всички се оказвала една и съща – градското сметище. А там, повярвайте ми е най-неприятното място, което може да се измисли за Дом.
Каква била съдбата на лейди Уайт ли ? Новите постоянни зъбки скоро израснали – огромни и снежнобели…..и имали нужда от една по-голяма Лейди Уайт. Уволнена от верния си пост тя автоматически била запокитена в нов дом-мрачен, мръсен , смърдящ на мърша-Казан за боклук. Кошмар , още повече за чистница като Лейди Уайт. Ужасена тя с един скок се пъхнала в една полупразна бутилка от минерална вода. Така се оттървала от мръсотията и смрадта на сметището и започнал нейния почти 100годишен доброволен затвор, защото от другата страна били планините от боклук…..
Рано или късно Мистър Клийн, останал без свойте верни приятели и неподражаемата Лейди Уайт бил последван от подобна съдба. Смачкан и изпразнен от съдържание той поемал към мръсните планини на сметището, отчаяно преравял тонове боклук с надеждата, че ще ги открие , но напразно….
Докато един ден…..близо 100години по-късно ……Нали си спомняте за Принца, който целунал Принцесата и тя се събудила от дългия си сън. Принца развалил прокобата на злата Орисница и заедно с Принцесата се събудил и живота в цялата околност. Малките птичета разтръскали крила и запяли, светулките затанцували и продължили започнатите къщички , сякаш нищо не се е случило. Само били леко смутени от пелената прах върху всичко наоколо, но……Вятъра бързо се заел с почистването. Листата на дърветата потреперили и зазвънтяли. Вълшебната мелодия на живота поела новия си ритъм……Само Феята на зъбчетата продължавала сладкия си сън.
„Да я оставим да поспи още малко предложила едната от светулките, снощи бяхме в града почти до зори.”
Всичко вървяло по мед и масло, с ведър нов дух . Когато Слънцето обагрило небето в алено светулките потреперили и засияли. Взели по една къщичка и с песен на уста полетели през гората , право към децата и млечните зъбчета……и може би така трябваше да свърши приказката , но не би…….
Града бил от другата страна на реката и времето там не било спряло…..И сега от другата страна на гората , 100 години по-късно-Живота бил твърде различен…..
Няколко мига по-късно ятото светулки връхлетели с бясна скорост в гората и мигали учестено , издавайки писклив звук. Така правели само когато са ужасно изплашени.
Феята на зъбчетата тревожно отворила очи, точно когато те нахлули в короната на уханната Магнолия и я обкръжили.Дървото засияло , а на небето се изтърколила същата Луна както някога.

Феята на зъбчетата : Защо ме будите в този ранен час , при това със сигнал за тревога!!!

Светулките : Ставайте Фейо!!!!- заскрибуцали в хор те…..Със света се е случило нещо…. Нещо……

Феята на зъбчетата : Ох…., а толкова сладко бях заспала….и сънувах чуден сън.За един Красив Принц със странни одежди и една спяща Принцеса, която…….

Светулките : Сънят ти е бил истински , само че и ние сме били част от него…..проскърцали тревожно те и запремигали учестено.

Феята на зъбчетата : Моля, какви ги говорите….Искам първо да се изкъпя в росата за разсънване и после ще изслушам цялата Ви приказна история…..А Вие се залавяйте за работа…..Децата ни чакат.
Феята на зъбчетата се изправила и понечила да се изтегне , но финните и кокалчета проскърцали необичайно…..
Светулките направили стена пред нея …

Светулките : Не ,не Фейо , нямаме никакво време за губене ….Ето това е поредното доказателство. А улиците само да видите улиците….претъпкани са с огромни бучащи великани, има безброи светулки , но всички са неми и гледат някакси враждебно….. И знаете ли навсякъде е пълно с безброй безпризорни млечни зъбки, самотни , мърляви и премръзнали.

Феята на зъбчетата : Ама как? Ако това е поредната Ви светулчова шега за „Добро утро” ще………..

Светулките : Де да беше шега!!!! – проскърцали тревожно светулките

Феята на зъбчетата : Чакайте, чакайте, хайде да започнем отначало. Какви бездомни зъбчета , не сме пропускали никого….., а и имаме цял склад с готови мостри за всеки случай!!!!!

Светулките : Пропускали сме …при това цели сто години. Като в съня ти.

Феята на зъбчетата : Аз не Ви казах за 100те години….

Феята разтръскала пеперудените си криле и кълбо прах изпълнило светлината.

Феята на зъбчетата :Апчихххххххх…….Какъв е този прах и как , а децата….Обиколихте ли адресите?

Светулките : Някой е разбъркал адресите Апчих- изкихали в хор те. Всичко е различно .

Феята на зъбчетата : А какво казахте за зъбчетата?

Светулките : Ами те, те са навсякъде , но рано или късно всички свършват на сметището. А Лейди Уайт и Мистър Клийн са изчезнали безследно.

Феята на зъбчетата : Ей ама вече нищо не разбирам ….или може би още спя и сънят ми внезапно се е превърнал в кошмар. А къде тогава са децата с разклатените зъбки?

Светулките : Нали това ти казваме, няма ги , но на тяхно място има други, който и пет пари не дават за старите си приятели млечните зъбки….Не е било сън, тоест било е и точно там е проблема….Ела с нас от другата страна на гората и ще видиш ….
Светулките озарили малка светла пътека през гората .Феята нямала друг избор освен да ги последва и да се увери с очите си , че всичко това е плод на развинтеното въображение на верните си приятели. Няколко мига по – късно , не очите , а ушите били първите свидетели на новото чудо , наречено индустриализация . Зловещ тътен разстресъл гората. Светулките се сгушили от страх в огнено кълбо и се превърнали в шапка на феята на зъбчетата. Огромен бор се стоварил съвсем близо до тях и едва не ги смачкал. После углошителен шум от моторна резачка отново изпълнил нощната гора. Малко преди следващото дърво да се строполи , прекършено от виещото чудовище,Феята на зъбките се спуснала с пълна пара на юг, но много скоро и там гората свършвала.. Светулките проскърцвали тихичко на главата и „ Виждате ли-и-и-и” Над реката се издигал огромен бетонен мост с безброй светулки, а от другата страна……Всичко било различно. Огромни каменни великани бълвали кълбета дим към небето. Къщичките били оградени с огромни великани и почти не се виждали, а целия град бил пълен с безброй разноцветни светулки……или поне така изглеждало в очите на Феята и верните и приятели.
Те стояли като вцепенени докато Зората обагрила небето в алено и светлините на града бавно се стопили. Останал само натрапчивия моторен шум на събудилия се град.
Феята и зъбчетата тръгнали обратно към дома си, онемели от кошмара , в който се бил превърнал любимия им град. Трябвало да направят нещо, но малките светулчовци били толкова объркани от страх, че дори светлината им била някак помътняла. Тогава Феята на зъбките взела нещата в свой ръце и съставила план за действие.

Феята на зъбчетата : Мили мои приятели, моя светлина .Явно сте били прави за всичко , колкото и да ми се искаше да вярвам, че не е така. Незная как можем да спрем всичко това , но трябва да не спираме да се опитваме да бъдем добри и полезни и затова…..направих план за действие….такъв какъвто можем да изпълним.
1во : Трябва да открием всички загубени млечни зъбчета, Лейди Уайт и Мистър Клийн !!!
2ро : Да сътворим нов и уютен дом за всички тях!!!
3то : Да научим децата 100 години по-късно , че истинските приятели са най-голямото богатство и не бива да ги захвърляме , когато вече не са ни нужни

Светулките проскърцали и грейнали някак по-ярко. Речено- сторено. Едва-едва изчакали на небосклона да изгрее първата звезда и направили пътека в гората. И всички тръгнали натам ,през гората, към сметището.Феята продължавала да умува по какъв начин да открие всички изгубени зъбчета, но никаква добра идея не се появявала в изобретателната и по принцип главица. Прелетяли през реката и се понесли над заспалия град . Изведнъж зловонна смрад изпълнила въздуха, нямало съмнение къде се намират. Феята стиснала здраво носа си и просъскала през зъби „ Това не може да е ничий дом, сигурно имате грешка!!!!
Прелитали над планините от боклук взирайки се , но……и едва ли щяли да открият нещо ако….позната мелодия тихо изплувала от мрака. Светулките потреперили и затанцували в кръг. Всичко засияло, дори смрадта станала някак по – поносима.

Феята на зъбчетата : Чувате ли …..та това е любимата” Рапсодия в Бяло” на Лейди Уайт . Колко красиво танцуваше тя на нея !!!

И в миг……се случи Чудото…Спомените се превърнали в реалност. Гласът бил истински и идвал съвсем отблизо. Светулките се скупчили и озарили бутилката от минерална вода , в която Лейди Уайт тихичко си тананикала любимата мелодия. Отворили капака и гласът и изпълнил ноща .Привлечени от музиката запреиждали едно по едно безброй загубени млечни зъбчета. Цяла банда от мърляви хулиганчета с блясък в очите, изпълнили околността и запяли в хор. Пространството се изпълнило с вълшебство.
Когато първоначалната еуфория от толкова дълго чаканата среща попреминала Лейди Уайт първа предложила да се махнат дружно от това зловонно място .
Феята на зъбчетата ги повела първо да се поизкъпят в реката , а после да и погостуват в гората докато…..успеят да им сътворят нов дом. Всички били толкова щастливи , че отново са заедно , а свежата баня също им се отразила добре. Само в очите на Лейди Уайт все още проблясквала една сълзица , която заплашвала всеки миг да се изтърколи по бузата. Събрали нови сили те тръгнали по пътеката от светлина, която оформили светулките , за да не се загуби някой в мрака. И второ чудо …….Някъде отдалече отново се разнесла добре познатата мелодия . Всички притихнали заслушани. Изведнъж Лейди Уайт простенала „ Клийн” и хукнала по посока на гласа. След нея тръгнала разбира се и цялата дружина и що да видят. Огромен дворец от пластмасови отпадъци , излъскани до блясък и добре накипрени, а по средата Мистър Клийн, пееше. Той 100 години не беше спрял да вярва ,че ще открие свойте верни приятели и беше построил изящен дом за всички от обикновенни пластмасови бутилки. Лейди Уайт направила пирует и се хвърлила в обятията му.

Лейди Уайт : Толкова дълго Ви чаках!!!

Мистър Клийн : Толкова дълго Ви търсих!!!!

Лейди Уайт и Мистър Клийн затанцували , а светулките огряли приказния замък, в който има място за всички.
И така всички заживяли дружно и щастливо , заедно както някога.
Само , за да си нямат разправии с властите на Новото време , Феята на зъбките регистрирала новия им дом , като „Частна галерия за авангардно изкуство” Неофициално продължавала да приютява малки изгубени зъбчета. Светулките също се заели с новите къщички . През това време Феята на зъбките отишла да навести спящите принцове и принцеси от новото време и да им припомни за това колко е важно да бъдеш добър!!! А на сбогом им оставяла по една малка къщичка за зъбки!!!

Н

енадейно днес по здрач
пощенският раздавач
с чудно име Чик Чирик
спря в ръка със чуден плик –
бял, а цял със сини шарки
и със чуждестранни марки.

Чик Чирик глава почеса,
позагледа се в адреса
и да го чете захвана:
“До… Боянчо… от Бояна”.
До Боянчо? Значи тук.
Къщата му бе позната.
Той почука на вратата
с човка като със юмрук.
И не чака даже миг.
– Заповядай Чик Чирик! –
взе Боянчо да го вика,
а пък той изчикчирика:
– Нямам време днес, Бояне!

И Боянчо сам остана
със писмото във ръце
и с разтупкано сърце.

  Моментално скъса плика
и учудено извика:
– Я!    
А след това зачете
Бързо бързо редовете:
“Мили непознат Бояне!
Твоят чичо – капитана,
който с параход докара
разни стоки от България,
в джунглата при нас отби се
и любезно ми написа
твоя български адрес.
Би било за мене чест
да те срещна най-сърдечно
в моята страна далечна.
Топло облекло не взимай,
щото тука няма зима!
Няма грип и няма хрема.
Чакам те в най-близко време
на адрес: “Маймунка Еве.
Африка, шейсет и девет”.
– Ура! – изкрещя Боян,
цял в руменина облян…

Подир ден ли, подир два ли,
толкоз бързо друг едва ли
би успял да се приготви,
но Боянчо вдигна котва.

Ето вече той е там –
в джунглешкия град голям.
Гледа: пълно с пъстър свят
и стърчи един плакат:
“С радост чакаме Боян”.
Спря Боян нататък взрян,
а с усмихната муцунка
Еве, малката маймунка
приближи се и букет
му подаде най-напред.
После братски го прегърна.
А Боянчо й отвърна
с куп под    аръци чудесни,
и сидита с нови песни
на децата от България…
С дарове тъй натовари я,
че маймунката, горката
просто падна на земята.

Падна, но веднага стана
и със своя гост захвана
разговор на разни теми –
малки, средни и големи:
Кой на колко е години?
Майка има ли? Роднини?
Малки братчета, сестрички?
Дружно ли живеят всички?
А от Еве да узнае
пожела Боян накрая –
тука в нейната родина
зоологическа градина
дали има, щом без клетки
всякакви животни редки
се разхождат като хора,
спират се и си говорят…
Еве каза му гогава:
– За какво ни е такава?
Нали всекиго от нас
срещаш всеки ден и час
на площади, в магазини,
по игрища и градини…

Някой им извика “Вардааа”,
тъй като на джунглеварда
бяха спрели и със смях
бъбреха си. Но край тях
бавен тропот на копита
чу се и Боян запита:
– Този стълб за телеграф
да не би да е жираф?
– Да, жираф е, – Еве рече.
ти ни разпознаваш вече.
Но едва ли ти могъл би
да познаеш, че за стълби
нашите жирафи чудни
служат ни в моменти трудни.
Качват се по тях техници,
за да слагат нови жици
и навсякъде тогава
електричество огрява.

Както слушаше, Боян
изведнъж, във пот облян,
затрепери и погледна
настрана с усмивка ледна.
Еве се обърна: “Мигър
друг път не си виждал тигър?” –
каза тя почти със смях.

И съвсем, съвсем до тях,
истински, а не на кино,
страшен шарен тигър мина.
Еве го погали с длан
и затича след Боян:
– В твоята страна голяма
тигри да не би да няма?
– Имма, нно сса  ддоста рредки
и ззатворени ввъв кклетки.
Или пък са дребни, кротки
и наричаме ги котки.

В разговори сладки вече
бяха стигнали далече,
дето на една ливада
зебри си пасат с наслада…

Ако някое магаре
хубавичко се нашари
като черга – на райета,
става зебра.

След което –
колкото и да не иска,
двеста вани да изплиска
със сапуни с химикали
да се къпе, пак едва ли
някога ще стане сиво
едноцветно и красиво.
Зебра щом пасе цветя,
на райета става тя.
На Боянчо пък в главата
мисъл се роди крилата:
Хрупкайте, животни мили,
и тревички, и бодили!
Но пасете ли цветята,
ще пострада красотата.

Изведнъж на крачка само
чу Боян зад свойто рамо
шум от някакъв камшик.
И от страх замря за миг,
че камшик това не беше,
а една змия плющеше –
лъкатушна и огромна…
Името не й го помня.
Еве бързо се намеси:
– Ей, Бояне! Ей, къде си?
Бива ли да те е страх?
Ние скачаме на тях
като на въже. –
И ето,
че се завъртя въжето,
живото въже, което
страшно изплющя одеве.
И заскача ловко Еве.
И Боян поскача даже.
Може ли да й откаже?…

После във градина тиха
за минутка се отбиха
и нещеш ли – изненада.
Еве само се обади:
“Моля, тук къде е душа?” –
Душът бързо я послуша.
И без Еве кран да пипа,
водна струя се изсипа.
В някакъв си близък ручей
слон голям водата смуче
със хобот и всички мие,
но в горичката се крие…

– Ей това се казва баня!
Да я имах във Бояна,
бих се къпал непрестанно –
каза със възторг Боян, но
Еве го прекъсна с жест:
– Този слон е твой от днес! –

Много мило, но къде,
как ли ще го заведе
чак в родината, в Бояна?
Стана тя, каквато стана…
 
А наблизо бил лъва.
Даже чуха му рева.
Време нямаше за страх.
Ето го лъвът при тях.
Точно край Боянчо мина
и лениво се прозина.
– И лъвът е хубав дар,
нищо че е малко стар.
Искаш ли го във Бояна? –
каза Еве. После хвана
лъвчо за носа. Боян
пак заекна, в пот облян:
– Ттрогнат ссъм, нно ммного сстава.
И ссъс ллъв ккакво шще пправя?
– Как какво? Че кой ви бие
тъпаните? Нали вие
празниците си на село
ги празнувате с веселие?
– Не разбирам.
– Ето как!
Екна музика във такт –
тъпана лъвът го бие
със опашка. А пък ние
слушаме го: “Дум-дум-дум”.
Но това не беше шум.
Беше музика игрива
и Боян заскача живо.
Затанцуваха и всички,
сякаш тъпанът ги гони –
дребни зверове и птички,
носорози и бизони…
– Ех, че хубаво тук стана,
весело като в Бояна! –
каза си Боян и пак
рипна и удари крак.
Но така високо рипна,
че дори тавана пипна.
Чакайте! Как тъй тавана?

Слънце грееше в Бояна.
Беше утрин свежа, росна.
Клонче вишнево докосна
на балкона парапета.
Птиче прехвърча и ето:
“Чик-чирик” – дочу Боян.
И събуди се засмян.
Но съня си толкоз чуден
продължи и като буден.
Първо мебелите стари
взе за стадо ягуари.
После баба си целуна,
смятайки я за маймуна.
В ниските дървесни клони
лесно той позна бизони.
А във близките могили –
слонове и крокодили.
На въжета от лиани
дрехи съхнеха изпрани.
Малки лъвчета със смях
гонеха се между тях…
  
Тъй от този ден Бояна
за Боянчо джунгла стана.