Чуй всички приказки

Веднъж се случило принцът с лошото си поведение да разгневи баща си. И толкова неделикатно постъпил той, толкова не по царски, че на бащата се наложило да го изгони от царството.
Царят мислел, че синът му ще се разкая, ще поиска прошка и ще се върне обратно. А принцът просто изчезнал. Дори не се опитал да потърси връзка с баща си. Човек можел да си помисли, че той само това е чакал – как да избяга от царството, как да избяга от двореца и от баща си. Той бродел близо до царството, влязъл в компанията на пияници, картоиграчи и проститутки – най-лошата паплач, която може да се намери. Заживял като един от тях. И не само това. Постепенно станал техен главатар.
Минали много години. Бащата остарявал все повече и повече, през цялото време се тревожел за благополучието на единствения си син. Усещайки приближаването на смъртта, изпратил един от най-мъдрите си министри да върне сина му обратно.
Министърът тръгнал в разкошна златна карета с много слуги. На известно разстояние от лагера на нехранимайковците била разпъната величествена златна палатка. Министърът изпратил вестоносец при принца, а той самият не си направил труда – останал извън лагера. Да влезе там, било под достойнството му. Нисш лагер – било немислимо да влезе в тази мръсна дупка, в която живеел принцът с тези пропаднали хора. Министърът се опитал да осъществи контакт, но общуването било невъзможно: разстоянието било твърде голямо. Така и нищо не се получило и той се върнал обратно.
Тогава изпратили друг, по-мъжествен царедворец. Той бил смел, разбрал причината за неуспеха на първия пратеник: първият министър не умеел да общува. И той постъпил иначе. Тръгнал облечен като човек от просто-людието и без слуги. Смесил се с тази компания. Станал един от тях и постепенно, малко по малко на самия него му харесала тяхната свобода. В двореца било като в затвор: никаква свобода. А тук всеки бил абсолютно свободен. Никой на никого не пречел, всеки разполагал сам със себе си.
Вторият министър също не изпълнил поръчението. Той самият не се върнал в двореца. Царят силно се обезпокоил. Изглеждало, че нищо не може да бъде направено. И се обърнал с молба към третия министър, не само мъжествен, но и мъдър. Това била последната му възможност.
Третият министър поискал тримесечен отпуск, за да се подготви. Едва тогава, не по-рано, щял да е готов да тръгне на път. Царят попитал: "Как се каниш да се готвиш?" Той отговорил: "Така, че да си спомням за себе си." Бил му даден тримесечен отпуск и той отишъл при майстор, за да постигне по-голяма пълнота на съзнанието. Да се държи като първия министър, било абсолютно безсмислено: общуването било невъзможно. Вторият постъпил по-добре, но също претърпял неуспех: не успял да съхрани себе си. Затова той казал на майстора: "Помогни ми да помня себе си и че съм дошъл от двореца, за да изпълня важно поръчение."
Три месеца минали в обучение. След това той тръгнал. Постъпил като втория – облякъл се като човек от простолюдието и отишъл при тях като пияница. Живял с цялата тази компания, като се преструвал на пияница, на картоиграч и даже че се е влюбил в проститутка. Но всичко това било само привидно – в действителност той действал. И постоянно, като подводно течение, питал себе си: "Кой съм аз? Защо съм дошъл тук? За какво?" Наблюдавал себе си. Той бил наблюдател. И постигнал това, което искал.

Казали на Настрадин Ходжа: "Жена ти си е изгубила разсъдъка." Ходжа се замислил. "За какво мислиш?" – попитали го. "Жена ми по рождение няма разсъдък. Какво е могла да загуби? Ето за какво мисля" – отговорил Настрадин.

Някога, много отдавна, живял един мъдрец, който се скитал из горите. Много подвизи извършил той. Веднъж, докато седял под едно дърво, една врана се изцвъкала на главата му. Мъдрецът се разярил, хвърлил гневен поглед на враната и птицата тутакси се превърнала в пепел. Възгордял се мъдрецът със силата на погледа си, с мощта на своя аскетизъм. Отишъл той в града за милостиня при един брамин, влязъл в двореца му и по¬молил стопанката да изнесе подаяние. "Изчакай, почтени, докато помогна на господаря", отговорила тя. Когато той ядосан я погледнал с гневния си поглед, тя се разсмяла: "Грешиш, мъдрецо. Аз не съм врана!"
Като чул това, мъдрецът замръзнал от удивление: "Тя откъде знае?" А стопанката, след като помогнала на съпруга си да приключи с жертвата за Агни, взела милостинята и излязла при мъдреца. Той приел подаянието, долепил благодарствено ръце и попитал: "Как разбра за това, което се случи с враната? Кажи ми, иначе няма да приема подаянието." А тя му отговорила: "Аз не признавам друг закон и друга вяра освен верността към съпруга си. Затова такава е силата на моето прозрение. Иди при месаря Дхармавядха. Той се прехранва от продажба на месо*. Наблюдавай го и се научи на скромност."
След като получил такъв съвет от всезнаещата жена, мъдрецът приел подаянието, поклонил се и си тръгнал.
На другия ден той отишъл на пазара, намерил месаря и се приближил до него. Дхармавядха го забелязал и зо попитал: "Какво става, брамине, явно вярна жена те е изпратила при мене?" Като чул това, мъдрецът много се учудил и попитал: "Как така ти, месарю, разполагаш с такова знание?" На което Дхармавядха отговорил: "Аз обичам и почитам родителите си. Те са моето единствено спасение. Първо измивам тях и тогава се мия аз. Отначало се хранят те, после ям аз. Първо ги слагам да спят и едва след това си лягам и аз. Ето защо много знам. Продавам месо и карантия и с това се прехранвам. Тази търговия е моят начин да служа на хората, а не алчност за пари. Нито аз, нито тази, вярна на мъжа си, жена някога се перчим, защото перченето е враг на знанието. Затова сме надарени с безгранично знание. И ти, мъдрецо, трябва да се освободиш от високомерието си. Чак тогава, изпълнявайки дълга си, ще постигнеш успеха и ще бъдеш уважаван сред мъдреците."

Веднъж Риндзай помолил най-старшия си ученик:
– Кажи нещо за истината.
Старшият ученик се приближил до Риндзай и го ударил. Онзи се засмял и казал:
– Правилно! Ти постъпи добре, защото не бива да се пита. Всеки въпрос е неверен! Когато ученикът може да удари майстора, той самият е станал майстор. Сега върви и учи другите!

Близо до източната порта на Вей живеел човек на име У. Когато починал синът му, той не тъгувал. Икономът го попитал:
– Защо не тъгувате за смъртта на сина си? Та нали вие, господарю, обичахте сина си, както никой друг под небето!
– Защо да тъгувам? – отговорил У, който живеел близо до източната порта. – Преди аз нямах син. Когато нямах син, не тъгувах. Сега синът ми умря и него пак го няма, както го нямаше и преди.

Веднъж след молитва ученик на Баал Шем го помолил да му разкаже какво е видял:
– Възнесох се на небето – казал Шем просто – и този път видях повече чудеса, отколкото за всичкото време, откак се сдобих с небесни познания. Слава на единството!
– Мога ли аз да виждам подобни неща? – попитал ученикът, затаил дъх.
– Не, не "ти".
Ученикът се чувствал обезкуражен, а Баал Шем продължил:
– Не ти, защото това "ти" трябва да бъде унищожено. Трябва да се слееш с единството.
– Но по какъв начин?
– Съсредоточи мислите си върху Бога. Забрави себе си.

Един дървар усърдно работел дълбоко в гората. Изведнъж се появило странното животно сатори, което рядко се срещало в селата. Дърварят искал да го хване живо. Животното прочело мислите му:
– Искаш да ме хванеш живо, така ли?
Дърварят бил поразен и не знаел какво да каже. Тогава животното казало:
-Ти, по всичко личи, си удивен от моите телепатични възможности?
Дърварят още повече се удивил, но след това у него се породила идеята да убие животното с един удар на брадвата. Сатори възкликнало:
– Сега искаш да ме убиеш!
Дърварят окончателно се разстроил и като разбрал, че е абсолютно извън възможностите му да направи каквото и да е с това тайнствено животно, се приготвил отново да се заеме с работата си. Без да се отличава с благонамереност, сатори продължило да го преследва:
– Значи най-накрая ме остави?
Дърварят не знаел какво да прави с това животно, не знаел какво да прави и със себе си. Като се смирил с всичко, той взел брадвата и без да обръща никакво внимание на присъствието на животното, усърдно и съсредоточено започнал да сече гората. Когато започнал да работи по този начин, брадвата отскочила и убила животното.

Някога, преди много годи¬ни, живял стар беден рибар, който имал жена и две дъщери. Всеки ден той отивал край морето да лови риба, но никога не хвърлял мрежата повече от четири пъти.
Веднъж рибарят отишъл на морския бряг, снел торбата от рамото си и хвърлил мрежата във водата. Като почакал някое време, той затеглил мрежата към брега, но тя била много тежка и беднякът едва я измъкнал навън. Зарадвал се старецът, че е хванал богат лов, но като погледнал в мрежата, що да види — в нея вместо риба имало един магарешки скелет. Учудил се рибарят, извадил магарешкия скелет, изцедил мрежата и пак я хвърлил във водата. Почакал малко и отново затеглил, но тоя път мрежата била още по-тежка. С голяма мъка я изтеглил рибарят на брега, но и сега вместо риба намерил една голяма делва, пълна с пясък и тиня. Бедният старец въздъхнал и за трети път хвърлил мрежата във водата. Но когато след дълги усилия отново я издърпал, мрежата била пълна с парчета от глинени съдове, камъни и стъкла.
Тогава рибарят дигнал очи към небето и извикал:
— Милостиви аллах. Ти знаеш, че аз хвърлям мрежата само четири пъти на ден. Досега вече три пъти я хвърлих напразно. Помогни ми поне четвъртия път да хвана малко риба!
И като изрекъл тия думи, старият рибар метнал мрежата за четвърти път. Постоял, почакал и пак почнал да тегли. Ала сега вече мрежата била толкова тежка, че не се и помръдвала. Рибарят се съблякъл, гмурнал се във водата и най-сетне успял да измъкне мрежата на брега. Като я раздиплил, той намерил в нея една грамадна медна стомна, здраво запушена с оловна запушалка, върху която бил издълбан печатът на цар Сулейман.
Зарадвал се бедният рибар и си рекъл: „Ще продам тоя съд на някой медникар и все ще взема за него две-три жълтици."
И старецът разклатил стомната и усетил, че е пълна с нещо. „Чакай да видя какво има вътре" — казал рибарят и като извадил ножа си, изтеглил оловната запушалка. Но за негова изненада от гърлото на съда се извил гъст дим, който се издигнал до облаците. После всичкият дим се събрал, затрептял и се превърнал в исполински великан, чиято глава стигала до небето, а нозете му се опирали о земята. Главата му била като кубе на храм, ръцете — като грамадни вили, нозете — като корабни мачти, устата — като пещера, зъбите — като воденични камъни, носът — като комин, очите — като пламтящи факли.
Като видял това чудовище, рибарят се вцепенил от уплаха: нозете и ръцете му затреперали, зъбите му затракали, пред очите му притъмняло.
А великанът извикал:
— Няма друг бог освен аллах и Сулейман е негов пророк! О, могъщи Сулеймане, не ме убивай! Обещавам ти, че няма вече да се противя на твоите заповеди и ще изпълнявам всяко твое желание!
Тогава рибарят му рекъл:
— Нещастни призрако, как се осмеляваш да наричаш Сулейман пророк на аллаха? Нима не знаеш, че са минали вече осемнадесет столетия, откакто Сулейман е умрял, и че ние живеем в друго време? Разкажи ми какво се е случило с теб и как си попаднал в тая стомна!
И страшният дух отговорил:
— Радвай се, рибарю, аз ти нося добра новина!
— С какво ще ме зарадваш? — попитал бедният рибар.
— С това, че ей сега ще умреш от най-ужасна смърт.
— Какво зло съм сторил, та ще трябва да умра? Аз те освободих от стомната и те върнах на земята! — изчакал рибарят.
А духът казал:
— Оставям на теб да решиш от каква смърт искаш да умреш.
— Тъй ли ми се отплащаш за добрината? — промълвил огорчен рибарят.
— Да, ти ще умреш, но преди това чуй моята история! — рекъл великанът. — Аз въстанах против Сулейман и той заповяда на своя везир да ме заведе при него. Като ме видя, Сулейман ми предложи да приема неговата вяра и да го призная за свой господар, но аз отказах. Тогава той разпореди да донесат тая стомна, затвори ме в нея, запои я с олово и я запечата с печата си. После повика покорните си духове и им заповяда да хвърлят медната стомна в морето. Осемнадесет столетия прекарах аз под водата, като повтарях всеки ден, че ще обогатя навеки тоя, който ме освободи. Но времето минаваше и никой не се явяваше да ми помогне. Тогава ме обхвана страшна ярост и аз се заклех, че ще убия своя освободител, като му предложа да си избере каквато смърт иска. И ето ти, рибарю, ме освободи и аз ти предлагам да решиш от каква смърт желаеш да умреш.
— Защо ми трябваше да правя благодеяния? — завайкал се рибарят. — Значи, вярна е пословицата, която казва, че на доброто се отвръща със зло?
— Недей приказва повече! — извикал духът. — Приготви се да умреш!
Като разбрал, че смъртта му е неизбежна, бедният рибар прибягнал до хитрост и рекъл:
— Щом си решил да ме погубиш, заклевам те в името на цар Сулейман да ми отговориш на един въпрос!
Страшният дух затреперал, като чул да се споменава името на цар Сулейман, и отвърнал:
— Добре, питай ме и аз ще ти кажа истината. И рибарят попитал:
— Как си се побрал в тая стомна, когато само едната ти ръка не може да се вмести в нея?
— Нима ти се съмняваш, че съм бил вътре?
— Да, аз не мога да повярвам, докато не видя с очите си как седиш в стомната.
И тогава великанът потръпнал, превърнал се в дим и се издигнал до небесния свод, а после димът се сгъстил и лека-полека влязъл всичкият в медната стомна.
Без да губи време, рибарят грабнал оловната запушалка с печата на цар Сулейман и като затворил здраво гърлото на стомната, извикал:
— Избери си каквато искаш смърт! Ако не желаеш да умреш, аз ще те хвърля в морето, после ще си направя къщичка на брега и ще разправям твоята история на всекиго, който дойде тук да лови риба. Вярвам, че никой не ще пожелае да те освободи, за да го убиеш заради добрината му.
Като чул тия думи, страшният дух напрегнал всичките си сили, за да се измъкне от стомната, но се оказал съвсем слаб, защото над него тежал печатът на цар Сулейман. Тогава той разбрал, че рибарят го е надхитрил, и му рекъл:
— Милост, рибарю! Аз исках само да се пошегувам с теб!
— Няма вече шеги! — отвърнал рибарят и понесъл стомната към морето.
И духът се укротил и тихичко запитал:
— Какво ще правиш с мен?
— Ще те хвърля в морето — казал старецът. — Ти си прекарал на морското дъно осемнадесет столетия и аз ще те оставя да лежиш там чак до деня на страшния съд. Аз те молих да не ме погубваш, но ти не послуша молбата ми и пожела да ми се отплатиш за доброто със зло. Сега аллах те предаде в моите ръце и ти ще бъдеш наказан.
Страшният дух се опитал да омилостиви рибаря и извикал:
— Отвори стомната и аз ще те възнаградя богато!
— Лъжеш, проклетнико! — рекъл рибарят. — Ако те пусна, ти ще постъпиш с мен така, както е постъпил везирът на цар Юнан с лекаря Дубан.
А какво се е случило с везира на цар Юнан и с лекаря Дубан? — попитал духът. — Разкажи ми за тяхната история.
Разказ за везира на цар Юнан и за лекаря Дубан — Някога, много отдавна — започнал рибарят, — живял в Персия цар на име Юнан. Той бил богат и имал многобройна войска. Но тялото му било разядено от проказа и нито учени, нито лекари можели да му помогнат.
Цар Юнан пиел всякакви лекарства, мажел се с разни мехлеми, но нищо не можело да облекчи страданията му.
И ето че веднъж в престолния град пристигнал стар, изкусен лекар на име Дубан. Той бил прочел много книги — гръцки и персийски, латински, арабски и сирийски, — бил изучил медицината, звездобройството и разни други науки и познавал полезните и вредните свойства на всички растения и билки. Като пристигнал в столицата, прочутият лекар узнал за болестта на царя, когото никой не можел да излекува, и прекарал цяла нощ над своите книги. На сутринта, щом слънцето изгряло, той се облякъл в най-хубавите си дрехи и отишъл в царския палат.
Явил се пред царя и като му пожелал вечна слава и благоденствие, рекъл:
— Господарю, аз чух, че тежка болест те е сполетяла и че никой от твоите лекари не е намерил цяр за нея. Аз вярвам, че ще мога да те излекувам, без да ти давам да пиеш лекарства и без да те мажа с мехлеми.
Цар Юнан попитал изумен:
— А как ще сториш това? Кълна се з аллаха, че ако наистина ме излекуваш, аз ще те възнаградя богато и тебе, и целия ти род, ще изпълня всичките ти желания и ти ще станеш мой сътрапезник и най-близък приятел.
И лекарят казал:
— Да, аз ще те излекувам, без да усетиш нито болка, нито умора.
Тогава цар Юнан извикал:
— Побързай, сине мой, защото непоносими са моите мъки!
— Слушам и се подчинявам! — отвърнал лекарят.
Като излязъл от царския палат, лекарят Дубан отишъл в града и наел една къща, в която пренесъл всичките си книги, лекарства и билки. После взел една тояга, провъртял дръжката й и я напълнил с лекарство, направил една топка и на следната сутрин се явил в палата. Влязъл при царя и му казал да отиде веднага на игрището.
Цар Юнан се запътил към посоченото място, съпроводен от своите емири, везири и царедворци. Като стигнали на игрището, лекарят Дубан подал на царя тоягата и топката и рекъл:
— Господарю, хвани тая тояга за дръжката, тичай по игрището и удряй с всичка сила тая топка, докато пот облее ръката ти и тялото ти. Тогава лекарството ще се попие от кожата на твоята длан и ще се разнесе по цялото ти тяло. Щом се изпотиш добре, върни се в палата, окъпи се в банята и легни да спиш. Тъй ще бъдеш излекуван.
И цар Юнан хванал тоягата за дръжката, яхнал коня си и като хвърлил топката, подгонил я и я заудрял с всичка сила. Когато ръката и цялото му тяло се облели с пот и лекарството се просмукало от кожата на дланта, цар Юнан се върнал в палата и заповядал да приготвят банята.
Слугите се спуснали да изпълнят заповедта на господаря си и натъкмили чисти дрехи за преобличане. След това царят влязъл в банята, окъпал се, прибрал се в спал-нята си и веднага легнал и заспал.
На другата сутрин, като се събудил, цар Юнан наистина се почувствувал съвсем здрав. По тялото му нямало нито следа от проказа, кожата му блестяла като сребро. Радостен и щастлив, той отишъл в приемната зала и седнал на престола, окръжен от своите сановници и царедворци.
Тогава в залата влязъл лекарят Дубан, приближил се до царя, поклонил му се и възхвалил неговото могъщество. Цар Юнан го прегърнал, поканил го да седне редом с него и рекъл:
— Тоя човек ме излекува и от днес нататък той ще бъде мой сътрапезник и най-близък приятел!
После царят дал богата гощавка и седнал заедно с лекаря край трапезата. Цял ден яли, пили и се веселили и вечерта след гощавката по заповед на царя лекарят Дубан бил отрупан с най-скъпи дрехи и всякакви дарове.
И лекарят благословил великодушния си покровител и си отишъл у дома.
Но цар Юнан имал един велик везир, страшен грозник и човек с черна душа. Зъл, алчен и завистлив, той бил преизпълнен с омраза и злоба. Когато видял, че царят седи рамо до рамо с лекаря Дубан и го отрупва с дарове, везирът пламнал от завист и решил да погуби своя съперник.
Той се приближил до царя и му рекъл:
— Повелителю на правоверните, позволи ми да ти дам един ценен съвет, който нямам право да крия от тебе, защото ще извърша голям грях. Заповядай ми да ти открия тайната и аз ще изпълня твоята заповед.
Смутен от думите на везира, цар Юнан попитал:
— Какъв е тоя съвет?
А везирът отвърнал:
— О, велики царю, нашите прадеди казваха: „Тоя, който не мисли за края и за сетнините, на него съдбата не е приятел." А аз виждам, че ти грешиш, като обсипваш с щедростта си един враг, който иска да те погуби. Аз се страхувам за твоя живот.
Като чул тия думи, цар Юнан се разтревожил и казал с пребледняло лице:
— Но кой е тоя, когото ти наричаш мой враг и когото аз обсипвам с щедрост?
Великият везир отвърнал:
— Господарю мой, ако спиш, събуди се! Говоря ти за лекаря Дубан!
— Не е вярно! — казал царят. — Той е моят най-добър приятел. Аз го уважавам повече от всички хора, защото той ме спаси от болестта, която никой лекар не можа да излекува. Друг такъв човек няма в целия свят, нито на изток, нито на запад. Как се осмеляваш да го клеветиш? От днес нататък аз ще му плащам по хиляда жълтици на месец, но и това е малко. Дори половината царство да му дам, пак не бих му се отплатил. Струва ми се, че завистта е свила гнездо в сърцето ти и че ти ме подмамваш да убия лекаря, за да се разкайвам после, както се е разкайвал цар Синдбад, който убил сокола си.
А как е станало това? — попитал везирът.
Разказ за сокола на цар Синдбад
— Разправят, че някога живял в Персия цар, който обичал всякакви веселби и забави, но най-много обичал лова — започнал цар Юнан. — Той имал един сокол, който сам отгледал и с който не се разделял нито денем, нито нощем. Когато царят отивал на лов, винаги вземал със себе си и сокола и му давал да пие вода от златна чаша, вързана с верижка за шията на птицата.
Веднъж, когато царят седял в палата, дошъл при него главният гледач на соколите и му казал:
— Царю честити, време е вече да излезеш на лов!
И царят се приготвил, сложил сокола на ръката си и отишъл на лов с цялата си свита. Дълго вървели те, докато най-сетне стигнали в една долина и опънали ловните мрежи. По едно време в една от примките попаднала газела. Тогава царят извикал:
— Да знаете, че ще отрежа главата на оногова, който пусне газелата да мине край него, без да я хване!
Ловците започнали да стягат мрежата около плененото животно, но изведнъж газелата изтичала при царя, изправила се на задните си нозе, а предните притиснала до гърдите си, като че искала да се поклони на всемогъщия господар. Царят се навел към нея, а тя скочила през рамото му и избягала в пустинята. Като се обърнал към своите телохранители, царят видял, че те си намигат един на друг, и затова запитал везира си:
— Какво означава това? И везирът отвърнал:
— Те искат да кажат, че ти се закле да убиеш оногова, който изпусне газелата.
Позамислил се царят и рекъл:
— Заклевам се в главата си, че ще я догоня и ще я върна назад!
И той препуснал коня си по дирите на газелата и скоро я настигнал. Тя поискала да се скрие в гората, но соколът започнал да я кълве по очите и я ослепил. Тогава царят замахнал с една тояга, ударил с всичка сила газелата и я повалил на земята. После скочил от коня си, заклал я, одрал я и кожата й вързал на седлото.
А денят бил много горещ и наоколо нямало нито капка вода. Страшна жажда измъчвала царя, а и конят му бил зажаднял. Като се поогледал насам-натам, царят видял едно дърво, от което капела някаква течност като масло. Без да си снема ръкавиците, той откачил чашата от шията на сокола, напълнил я с тая течност и я поднесъл до устните си. Но в тоя миг соколът я ударил с крилото си и я съборил. Царят си помислил, че соколът е жаден, напълнил втори път чашата и му дал да пие. А птицата пак ударила чашата и я разляла. Царят се разсърдил, за трети път напълнил чашата и я поднесъл на коня. Но и сега соколът я съборил с крилото си.
— Бъди проклета, нещастна птицо! — извикал царят.
— Ти ми попречи да пия, сама не пи, а и коня ми лиши от вода!
И с един замах на меча си царят отрязал крилете на сокола.
Но соколът повдигнал глава, като че искал да каже: „Виж какво има там на дървото!"
Царят погледнал нагоре и съгледал между клоните една грамадна змия, от чиято уста капела змийска отрова.
Разкаял се тогава царят, че отрязал крилете на сокола, яхнал коня и потеглил назад, като взел и убитата газела.
Щом стигнал в палата си, той дал газелата на готвача и му казал:
— Вземи тая газела и я опечи!
После царят седнал на престола си със сокола на ръка.
И изведнъж птицата изпискала и паднала мъртва и царят заплакал от мъка, че е убил своя верен сокол, който го спасил от смърт.
Когато цар Юнан разказал историята за сокола на цар Синдбад, везирът рекъл:
— Всемогъщи господарю, ако ти се довериш на лекаря Дубан, той ще те убие! Макар че ти го възнагради богато и го ощастливи със своята дружба, той те е обрекъл на жестока смърт. Нима не виждаш, че тоя коварен враг те излекува само привидно? Можеш ли да вярваш, че след време неговото лекарство не ще подействува пагубно върху твоето тяло?
Тогава в душата на цар Юнан се загнездило съмнение и той казал:
— Имаш право, верен мой съветнико! Тоя лекар наистина може да се е промъкнал тук като шпионин, за да ме убие. Както ми даде тоягата, така може и да ме подмами да помириша нещо, което ще ме погуби, без да усетя.
И преизпълнен от страх, цар Юнан попитал везира:
— Кажи ми, какво да правя с него?
Везирът рекъл:
— Още сега изпрати да го повикат и щом влезе тук, заповядай да му отрежат главата. Така ще се избавиш от него и ще си възвърнеш спокойствието.
И царят изпратил да повикат лекаря Дубан, който се явил зарадван и засмян, без да подозира какво го чака.
— Знаеш ли защо те повиках? — попитал царят.
— Само аллах може да узнае това — отвърнал лекарят.
— Повиках те, за да те убия! — казал царят.
Тия думи на цар Юнан паднали като гръм върху лекаря Дубан и той извикал:
— Господарю, защо искаш да ме убиеш? Какво зло съм ти сторил? А царят рекъл:
— Казаха ми, че ти си дошъл да ме погубиш, но аз ще те изпреваря и ще ти отрежа главата!
И цар Юнан повикал палача и му заповядал:
— Отрежи главата на тоя измамник и ме избави от неговото коварство!
Лекарят разбрал, че богатите царски награди са събудили завистта на придворните, които са го наклеветили пред царя. Той се разкаял, че е излекувал такъв недостоен владетел, но късно било вече да съжалява за своето благодеяние.
— Тъй ли ми се отплащаш, господарю, за доброто, което ти сторих? — извикал нещастникът.
Но цар Юнан не обърнал внимание на думите на лекаря и повторил заповедта си към палача.
Тогава палачът пристъпил напред, завързал ръцете и очите на лекаря и извадил меча.
— Смили се, всемогъщи господарю! Не ме погубвай, защото аллах ще погуби и тебе!
И лекарят Дубан заплакал неудържимо и от вързаните му очи потекли обилни сълзи.
При тая покъртителна гледка някои от царедворците се обърнали към царя и казали:
— Повелителю на правоверните, не му отнемай живота! Тоя човек не само не ти е сторил никакво зло, но ние видяхме с очите си как той те излекува от тежката болест.
— Нима вие не знаете защо го убивам? — рекъл царят. — Той ме излекува, като ми даде да държа тоягата, а утре може да ме подмами да помириша нещо и да ме умъртви. Не, той е шпионин, който очаква награда за своето злодеяние, и аз трябва да го убия, за да бъда спокоен.
Като разбрал, че смъртта му е неминуема, лекарят извикал:
— Господарю, щом не желаеш да ме пощадиш, изпълни поне последното ми желание: позволи ми да си отида у дома, за да се сбогувам с близките си и да завещая на приятелите си моите лечебни книги. Между тях има една чудна книга, която аз ще ти подаря, за да я запазиш в твоята съкровищница.
Цар Юнан попитал:
— Каква е тая книга?
А лекарят Дубан отвърнал:
— Тя е пълна с премъдри тайни и най-голямата тайна.
е следната: когато отрежат главата ми, ти разтвори книгата, обърни първите три листа и прочети първите три реда на лявата страница — тогава главата ми ще отговаря на всички твои въпроси.
Цар Юнан се зарадвал и извикал:
— Значи, твоята отрязана глава ще разговаря с мен?
— Да, господарю — казал лекарят. — И това чудо ще стане!
Тогава царят пуснал лекаря Дубан да си отиде у дома, съпроводен от многобройна стража. И лекарят се върнал вкъщи, дал необходимите разпореждания, простил се с близките си и на следния ден се явил в палата. Събрали се всички емири, везири и царедворци, с една дума — целият царски съвет. Лекарят застанал пред царя между двама пазачи, като държал в ръцете си една старинна книга и кутийка с някакъв прах.
— Дайте ми едно блюдо! — рекъл той и седнал на един диван.
Когато му донесли блюдото, лекарят изсипал в него праха, изравнил го с длан и казал:
— Господарю, вземи тая книга, но не я разтваряй, преди да отрежат главата ми. Щом я отрежат, заповядай да я сложат в блюдото и да я натиснат върху праха, за да спре кръвта. А после разтвори книгата.
И цар Юнан взел книгата и заповядал на палача да отреже главата на лекаря. И палачът отрязал главата и тя се търколила в средата на блюдото. После натиснали отрязаната глава върху праха, кръвта спряла, очите се отворили и устата рекла:
— Сега, господарю, разтвори книгата!
Царят разтворил книгата и видял, че листовете й са залепени. Той сложил пръста си в устата, наплюнчил го и обърнал първия лист. По същия начин обърнал и втория, и третия лист, но не видял никакви букви.
— Та тук няма нищо написано! — извикал царят.
— Продължавай да обръщаш листата! — казала отрязаната глава.
И цар Юнан обърнал още три листа, като пъхал пръста си в устата и го плюнчил, докато най-сетне отровата, с която били намазани листата, проникнала в цялото му тяло.
— Аз съм отровен! — извикал царят и започнал да се гърчи от болки.
А отрязаната глава на лекаря Дубан казала:
— Такъв е краят на всички царе, които погубват невинните хора. Такова е възмездието на аллаха за тяхната несправедливост и жестокост!
И след като отрязаната глава изрекла тия думи, цар Юнан издъхнал сред страшни мъки.
Като разказал историята за цар Юнан и за лекаря Дубан, рибарят рекъл на страшния дух:
— Ако цар Юнан не беше отнел живота на лекаря Дубан, аллах навярно би го пощадил. Ако ти се беше смилил над мене, аллах щеше да продължи и твоя живот.
Но ти поиска да ме убиеш и затова аз ще те хвърля сега в морето.
Тогава духът извикал:
— Не ме наказвай за моята неблагодарност! Бъди великодушен и си спомни пословицата, която ни учи да не отвръщаме на злото със зло!
— Не, аз ще те хвърля в морето, защото ти не заслужаваш никаква милост!
— Пусни ме — замолил отново духът — и аз ти обещавам, че никога вече не ще ти сторя нищо лошо и че ще ти помогна да станеш богат и щастлив човек!
Тия думи съблазнили бедния рибар и умилостивили сърцето му.
— Закълни се в аллаха, че ще изпълниш обещанието си! — казал той.
— Заклевам се! — извикал духът.
И рибарят отпушил стомната.
Отново се извил гъст дим, който затрептял и се превърнал в предишния великан. Духът ритнал стомната и я запратил в морето.
Изплашил се рибарят и си рекъл: „Не е на добро това."
Но духът се засмял и казал:
— Върви след мен!
И той тръгнал напред и рибарят го последвал.
Излезли двамата извън града, изкачили се на една планина, а оттам се спуснали в просторна равнина и спре¬ли пред едно езеро, което се намирало между четири хълма.
— Хвърли мрежата в езерото — казал духът.
Рибарят се загледал във водата и видял там много
риби с различни цветове: бели, червени, сини и жълти. Той хвърлил мрежата и извадил четири риби: бяла, червена, синя и жълта.
Зарадвал се бедният старец, а духът му рекъл:
— Вземи тия риби и ги занеси на султана. Той ще ти даде за тях толкова пари, колкото не си виждал през целия си живот. Ти можеш да идваш тук всеки ден и да ловиш риба, но запомни, че не бива да хвърляш мрежата повече от един път на ден. А сега прощавай! — добавил духът и като ударил с крак земята, тя се разтворила, погълнала го и пак се затворила.
Рибарят се запътил към града, унесен в мисли за чуд¬ното си приключение. Като стигнал вкъщи, той взел едно ведро, напълнил го с вода и пуснал рибите вътре. После сложил ведрото на главата си и отишъл в султанския палат.
Голямо било учудването на султана, когато рибарят се явил при него, защото никога не бил виждал такива риби.
Той казал на своя везир:
— Дай тия риби на готвачката и й поръчай да ги сготви за обед!
Везирът отишъл при готвачката и рекъл:
— Негово величество получи тия риби и поръча да ги сготвиш. Покажи му твоето готварско изкуство!
След това везирът се върнал при султана и султанът му заповядал да даде на рибаря четиристотин жълтици — за всяка риба по сто жълтици.
Като взел парите, бедният рибар накупил всичко, как¬вото било потребно за семейството му, и отишъл при жена си радостен и щастлив.
А в това време готвачката изчистила рибите, сложила ги в един тиган и започнала да ги пържи на огъня. Когато рибите се зачервили от едната страна, тя ги обърнала на другата, но тъкмо в тоя миг стената на кухнята се разтворила и от нея излязла стройна девойка с невиждана хубост: дълги мигли се спускали над тъмните й очи, дрехата й била от небесносиня коприна, скъпи гривни и пръстени украсявали ръцете й, а едната й ръка държала бамбукова пръчка. Непознатата хубавица се приближила до огнището, ударила тигана с пръчката и казала:
— О, рибки, рибки, помните ли вашето обещание?
Като видяла това, готвачката примряла от уплаха, а девойката повторила и потретила думите си и рибите надигнали глави и отвърнали:
— Да, да, помним! Ще дойде ден и ние ще отмъстим за нашето нещастие!
Тогава девойката обърнала тигана и изчезнала в стената, която веднага се затворила след нея.
Когато се съвзела от уплахата, готвачката видяла, че рибите са изгорели и почернели като въглени.
— Горко ми! — завайкала се тя, но в това време влязъл везирът и попитал дали обедът е готов.
Със сълзи на очи готвачката му разправила какво се е случило.
— Това чудо не бива да се крие от султана! — извикал везирът и отишъл при своя господар, комуто разказал необикновената случка с рибите.
Изуменият султан пожелал да види чудото със собствените си очи. Той разпоредил да доведат рибаря и му заповядал да донесе още четири разноцветни риби като първите.
На следния ден рибарят донесъл рибите. Султанът го възнаградил с още четиристотин жълтици и казал на везира:
— Опържи тия риби пред мен!
Везирът изчистил рибите, наредил ги в тигана и ги сложил на огъня.
Тогава изведнъж стената се разтворила и от нея излязъл един черен великан, който държал в ръката си дебела зелена тояга. Той пристъпил до тигана и попитал със страшен глас:
— О, рибки, рибки, помните ли вашето обещание?
И рибите надигнали глави от тигана и отговорили:
— Да, да, помним! Ще дойде ден и ние ще отмъстим за нашето нещастие!
След тия думи на рибите черният великан ударил тигана с тоягата, съборил го в огъня и всички риби почернели като въглени. После великанът изчезнал в стената, която се затворила след него.
— Няма никакво съмнение, че в тия риби се крие някаква тайна! — извикал султанът и заповядал да доведат рибаря.
— Къде си ловил тия риби? — попитал той.
— В езерото между четирите хълма, зад оная висока планина, която се вижда оттук — отвърнал рибарят.
— Колко път има до това езеро?
— Един ден.
Султанът заповядал на стражата и на свитата си да се приготвят за път. Сам той яхнал коня си и потеглил напред. Нямало как — тръгнал и рибарят с царската дружина.
Изкачили се пътниците на планината, после се спуснали в просторната равнина. Те стигнали до езерото, разположено между четирите хълма, и съгледали във водата разноцветните риби.
Султанът застанал смаян на брега и запитал своите емири и придворни дали някой е виждал някога това езеро и тая местност. И всички отговорили, че никой досега не ги е виждал.
— Кълна се в аллаха, че няма да се върна в столицата, докато не узная цялата истина за езерото и за разноцветните риби! — извикал султанът и заповядал на стражата да обгради четирите хълма. След това той повикал везира си, който бил опитен и мъдър човек, и му рекъл:
 — Тая нощ аз ще изляза сам от лагера, за да открия тайната на това вълшебно езеро и на неговите говорещи риби. Ти ще останеш в моята палатка и утре ще кажеш на емирите и на другите придворни, че съм болен и че не искам никой да ме безпокои.
Везирът се опитал да убеди господаря си, че се излага на многобройни опасности, но султанът останал непреклонен. Той се преоблякъл като обикновен пътник, препасал на пояса си меч и се измъкнал тайно от лагера. Султанът вървял цяла нощ, докато се съмнало, и про¬дължил пътя си чак до пладне, когато най-сетне, уморен от жегата, седнал да си почине. После тръгнал нататък и вървял още един ден и една нощ и призори съгледал в далечината някаква черна сграда. „Може би там някой ще ми разкаже историята на вълшебното езеро и на неговите риби" — рекъл си зарадван той и като се приближил, видял един прекрасен палат от чер мрамор, обкован с желязо. Едната половина на двукрилата входна врата била отворена, а другата — затворена.
Султанът похлопал, но никой не се обадил. Похлопал втори и трети път и понеже пак не последвал отговор, заудрял по-силно вратата. Но навсякъде царувала гробна тишина. Султанът помислил, че палатът е необитаем, вля¬зъл в широкия двор и стигнал до едно преддверие.
— Няма ли тук жива душа да приюти и да нахрани един уморен скитник? — извикал той.
Султанът повторил и потретил тия думи, но никой не отговорил. Тогава той се престрашил и тръгнал към вътрешните покои на палата. Оглеждал се наляво и надясно, но не виждал никого, макар че всички зали били украсени със скъпи копринени килими, завеси и възглавници. В сре¬дата на един малък двор имало басейн с четири лъва от чисто злато — из устата на тия лъвове бликала вода, която пръскала бисерни и елмазени капки. Наоколо летели пеещи птици и никоя от тях не можела да избяга, защото над палата била опъната тънка като паяжина златна мрежа.
Смаян от тоя разкош и същевременно натъжен, че няма кой да му разкрие тайната на езерото и на чудните риби, султанът седнал да си почине. И като седял, унесен в мисли, до ушите му неочаквано долетели жални човешки стенания и един глас проплакал:
— Животът ми гасне в страдания и заплахи… О, безпощадно провидение, прати ми смърт и ме спаси от мъките!
Като чул тия стенания, султанът станал и тръгнал по посока на гласа. Той отметнал една завеса и влязъл в зала, където на висок, издигнат престол седял прекрасен момък със страдалческо лице. Копринената му мантия била украсена със златна везба, а главата му — увенчана със скъпоценна корона.
Султанът се зарадвал и поздравил момъка, а момъкът кимнал с глава и отвърнал:
— Прости ми, господарю, че не мога да стана от мястото си!
Прощавам ти — рекъл султанът. — Аз съм твой гост и съм дошъл при теб по важна работа. Открий ми тайната на близкото езеро и неговите разноцветни риби. Кажи ми: какъв е тоя палат и защо ти живееш тук в такова усамотение, натъжен и отчаян?
От очите на момъка закапали сълзи.
— Как да не съм натъжен и отчаян? — въздъхнал той. — Погледни ме!
И нещастникът разгънал мантията си: от пояса надолу тялото му било превърнато в мрамор.
Поразен от тая гледка, султанът помолил момъка да му разкаже своята история.
Разказ за омагьосания цар — Моят баща — започнал момъкът — беше цар на Черните острови. Той се казваше Махмуд и цели седемдесет години управлява щастливо царството. След смъртта му се възкачих аз на престола и се ожених за моята братовчедка, която ме обикна тъй силно, че ако ми се случеше да замина някъде, тя не ядеше и не пиеше до моето завръщане. Така прекарахме ние в мир и съгласие пет години.
Един ден жена ми отиде на баня и аз поръчах на готвача да приготви вечеря, после легнах на дивана и заповядах на две робини да ме разхладяват с ветрила. Но отсъствието на жена ми ме безпокоеше и макар че очите ми бяха затворени, не можех да заспя. Тогава робинята до главата ми каза на оная, която седеше до нозете ми:
— Масуда, жалко за нашия господар, който е почернил младостта си с такава невярна жена.
— Да — отвърна другата робиня, — проклети да бъдат от аллаха всички неверни жени! Какъв по-добър мъж от него може да намери тая измамница, която го лъже всяка нощ?
Първата робиня добави:
— Нашият господар е наистина глупав. Мигар той нищо не вижда и не знае?
Че отде ще знае? — възрази втората робиня. — Всяка вечер тя слага във виното му упоителни билки и той веднага заспива дълбоко. Тогава измамницата скита цяла нощ и се връща чак на разсъмване, като събужда господаря с други някакви билки, които пали над главата му.
Когато чух разговора на двете робини, господарю мой, обхвана ме неукротим гняв. Но аз запазих спокойствие и се престорих, че нищо не съм чул.
Жена ми се върна от баня, наредихме трапезата, хап¬нахме, поприказвахме, както винаги, после тя поиска да донесат чашата с вино, което пиех всяка вечер преди лягане. Аз поех чашата, но вместо да изпия виното, излях го незабелязано през прозореца, след това легнах и захърках, като се престорих на заспал.
Тогава жена ми каза:
— Заспи и дано никога не се събудиш! Не мога повече да те търпя, проклетнико!
И като каза това, тя се премени в най-хубавите си дрехи, препаса моя меч, разтвори вратата и излезе.
Аз скочих мигом от леглото и тръгнах подире й. Жена ми се измъкна тихичко от палата, мина покрай пазарището и стигна до градските порти. Там тя изрече някакви неразбрани думи и портите се отвориха. Неверницата пропълзя навън като сянка, а аз — по нейните стъпки. След малко тя наближи една колиба, построена върху купища смет, и влезе вътре. Аз се покатерих на покрива, отдето можех да виждам какво става в колибата.
Жена ми се приближи до един грозен роб, който лежеше върху куп тръстикови пръчки. Мръсни дрипи покриваха разяденото му от проказа тяло. Тя целуна земята пред него, а робът подигна глава и рече:
— Къде закъсня, негоднице? Ей сега тук бяха моите роднини — те пиха и се веселиха, само аз не пих нищичко, защото тебе те нямаше!
Господарю мой — отвърна жена ми, — нима ти не знаеш, че съм омъжена за моя омразен братовчед, от когото трябва да се пазя? Ако искаш да те уверя в моята обич, аз ще превърна тоя град в развалини, сред които ще живеят само гарвани и кукумявки, а камъните ще пренеса накрай света!
— Лъжеш, проклетнице! — извика робът. — Предупреждавам те, че ако закъснееш още веднъж, няма да ти позволя да идваш повече тук!
След тоя разговор пред очите ми притъмня и разумът ми се помъти. А жена ми продължаваше да се моли, паднала на колене пред роба, като говореше:
— Смили се над твоята нещастна робиня! Ако ти ме изгониш, какво ще стане с мен?
И тя дълго плака, докато най-сетне сълзите й умилостивиха коравосърдечния роб. Тогава тя засия от радост и каза:
— Господарю мой, ще ми дадеш ли да хапна нещо?
И робът отвърна:
— Отхлупи онова блюдо и изяж ястието от миши кости! Пийни си и пиво от оная делва.
Като се нахрани, жена ми се сви като послушно псе в нозете на прокажения.
Аз не можах да се владея повече, скочих от покрива, втурнах се в колибата и грабнах меча на изменницата, която беше вече заспала. После замахнах с всичка сила и ударих роба. Той захърка и аз помислих, че съм го убил, оставих меча на мястото му, прибрах се в палата и си легнах.
На сутринта гледам: жена ми си отрязала косата и се облякла в черна дреха.
— Не ми се сърди — рече ми тя. — Снощи узнах, че майка ми е умряла, че баща ми е убит в сражение с неприятеля, а брат ми е загинал, ухапан от скорпион. Затова съм тъй натъжена и отчаяна.
— Аллах да прости мъртвите и да даде утеха на живите! — отвърнах спокойно аз.
И царицата се затвори в покоите си и цяла година плака и тъжи.
Като измина година, тя ми каза:
— Искам да изградя в двора на палата гробница и да прекарам в нея остатъка от живота си.
— Прави, каквото искаш — рекох аз.
И гробницата наистина бе изградена и там жена ми пренесе тайно полуживия роб. Всяка сутрин и вечер тя отиваше при него, хранеше го и лекуваше с разни билки.
Веднъж аз се промъкнах незабелязано в гробницата и се скрих зад един стълб, отдето можех да наблюдавам всичко. Жена ми беше коленичила пред одъра на прока-жения, целуваше нозете му и го утешаваше с най-нежни думи.
Тогава аз не се стърпях, измъкнах меча си и се спуснах да отсека главата й.
Но тя скочи мигом на нозете си, закиска се със страшен смях и извика:
— Махни се, омразно куче!
И като промълви някакво заклинание, проклетата вещица превърна половината от тялото ми в мрамор, а после омагьоса целия град с всички улици и градини и го преобрази в езеро. Четирицветните риби са хора от различни народности: белите — мюсюлмани, червените — персийци, сините — християни, жълтите — евреи. Четирите острова също бяха превърнати в тия четири хълма, които сега ограждат езерото. Но туй не е всичко. Всеки ден вещицата ме подлага на непоносими страдания, като ме бие по гърба с кожен камшик. След стотния удар тя нахлузва на окървавеното ми тяло груба конопена риза, върху която слага богатата ми мантия, за да се надсмее над моето царско достойнство.
Дълбоко трогнат от разказа на момъка, султанът рекъл:
— Къде мога да намеря тая проклета вещица и нейния прокажен роб?
— Робът все още лежи в гробницата, а злата магьосница отива всеки ден при него и му носи храна и вино.
— Заклевам се в аллаха, нещастни момко, че аз ще те спася! — извикал султанът. — Аз ще отмъстя за всички твои страдания и ще те възвърна към радостите на живота!
И като минала нощта и настъпило утрото, султанът се преоблякъл, взел си меча и отишъл в гробницата. Наоколо светели безброй свещи и въздухът бил напоен с мирис на тамян. Приближил се тихо султанът до спящия роб, замахнал с меча си и го убил, после измъкнал мъртвото тяло на двора и го хвърлил в кладенеца. И веднага след това се върнал назад, легнал на мястото на роба и се покрил с неговата завивка, като скрил при себе си и голия меч.
След малко вещицата се явила при момъка, съблякла го и започнала да го бие с кожения камшик. Султанът слушал виковете и стенанията на нещастника и едва сдържал гнева си, но продължавал да лежи на одъра. Когато тялото на младия цар се покрило с кървави рани, ве¬щицата му облякла конопената риза, наметнала го с цар¬ската мантия и отишла в гробницата.
— Господарю мой, кажи ми само една думичка! — замолила се тя, като паднала на колене пред одъра и почнала да плаче.
Тогава султанът си преправил гласа и отвърнал тихо:
— Само аллах е всемогъщ и силен!
Щом чула тия думи, вещицата извикала радостно:
— Не е ли сън това? Нима ти си излекуван? А султанът промълвил още по-тихо:
— О, негоднице, ти не заслужаваш да ти отговарям!
— Защо? — попитала тя.
— Защото всеки ден ти измъчваш жестоко твоя мъж. Неговите викове и стенания не ми дават нито минута покой. Освободи го от злата магия и аз ще оздравея!
— Ей сега ще изпълня волята ти! — рекла вещицата ,и веднага изтичала в палата, взела една чаша, напълнила я с вода и произнесла над нея няколко магични думи. Водата закипяла също като на огън.
Вещицата отишла при младия цар, поръсила го с омагьосаната вода и извикала:
— Приеми предишния си образ!
В същия миг мраморът се превърнал в живо тяло, момъкът се изправил на нозете си и поблагодарил на аллаха за своето избавление.
— Веднага се махай оттук — извикала гневно вещицата — и никога не се връщай, ако ти е мил животът!
И младият цар излязъл бързо навън и се скрил в гра¬дината. А вещицата се върнала при султана и му казала:
— Господарю мой, изпълних твоята заповед!
— Не — рекъл султанът, — ти унищожи само едно клонче от злото, но коренът остана. Трябва да изтръгнеш и самия корен!
— Какво искаш да кажеш?
— Не се преструвай, че не ме разбираш! Аз говоря за града, за неговите жители и за четирите острова, които ти омагьоса. Всяка нощ рибите в езерото надигат глави и ни проклинат. Върви и освободи всичко от твоето заклинание и аз ще бъда съвсем здрав!
Като чула тия думи на султана, когото все още смя¬тала за своя роб, вещицата извикала:
— Да бъде, както ти искаш!
И тя отишла при езерото, загребала от неговата вода и отново изрекла магичните думи. И рибите заскачали, надигнали глави над водата и се преобразили в хора. И цялата омагьосана страна се освободила от злото вълшебство — градът се оживил, улиците се изпълнили с народ, хората се заловили за предишната си работа, а голите хълмове се превърнали пак в зелени острови.
Тогава вещицата се явила при султана и му казала:
— Господарю мой, дай да ти целуна ръката! А султанът прошепнал:
— Ела по-близо до мен.
И когато тя се приближила, той измъкнал меча си и го забил с такава сила в гърдите й, че върхът му блеснал зад гърба й. После султанът разсякъл тялото на вещицата на две части, излязъл от гробницата и съгледал младия цар, който го очаквал с нетърпение.
И в изблик на благодарност момъкът целунал ръка на своя спасител, а султанът му рекъл:
— Тук ли ще останеш да живееш, или ще дойдеш с мен в моето царство?
Младият цар го запитал:
— А знаеш ли, спасителю мой, колко път ни дели от твоето царство?
— Два дни и половина — отвърнал султанът.
Много се лъжеш — рекъл момъкът. — До твоята столица има цяла година път. Ти си стигнал тук за два дни и половина само защото моето царство беше омагьосано. Но ако трябва, аз съм съгласен да те последвам и накрай света.
Султанът се зарадвал и извикал:
— Хвала на аллаха, комуто е било угодно да ме срещне с теб! Аз нямам деца и ти ще бъдеш мой син и наследник на престола ми!
И двамата се прегърнали и отишли в палата. Там младият цар заповядал на своите боляри да се приготвят за път. Когато приготовленията били завършени, дълъг керван потеглил към царството на султана. Сто камили били натоварени със скъпи дарове и редом с камилите вървели конници и телопазители в блестящи дрехи. Цяла година пътувал керванът, докато най-сетне стигнал в султанската столица.
Везирът и войската излезли да посрещнат своя господар, когото смятали за загубен, и целунали земята пред нозете му. И султанът влязъл тържествено в палата, седнал на престола си и разказал какво се е случило. И везирът поздравил младия цар с щастливо избавление, а султанът наградил много хора и заповядал да повикат бедния рибар, който му донесъл рибите.
Когато рибарят се явил в палата, султанът го запитал има ли деца и старецът казал, че има две дъщери. Тогава султанът се оженил за едната дъщеря, а другата дал за жена на младия цар. После той провъзгласил своя везир за владетел на Четирите острова, като го изпратил с много роби и дарове за всички емири в неговото царство.
И бедният рибар станал богат човек, а дъщерите му заживели щастливо като царици.

Живееше някога една жена, която искаше да си има дете, само че не знаеше отде да го вземе. И ето, отиде тя при една стара магьосница и й каза:
— Ах, как искам да имам детенце! Не можеш ли да ми кажеш отде да го взема?
— Туй е много лесна работа! — рече магьосницата. — Ето ти едно ечемичено зърно; то не е като зърната, които растат по полето, нито пък като ония, които хвърлят на кокошките. Посей го в саксия и ще видиш какво ще стане!
— Благодаря! — каза жената и даде на магьосницата дванайсет шилинга. Сетне си отиде в къщи и пося ечемиченото зърно в една саксия. В същия миг от саксията израсна едно голямо, чудно хубаво цвете, прилично на лале, само че листцата му бяха свити като на неразцъфнала пъпка.
— Какво хубаво цвете!— извика жената и целуна неговите огненожълти листца, ала в това време цветето се разтвори с трясък. Да, туй беше истинско лале, но в средата на неговата чашка седеше едно мъничко момиченце, много нежно и миличко. На ръст то беше не по-голямо от човешки палец и затова жената го нарече Палечка.
Една хубава лакирана черупка от орех стана люлка на Палечка; сини листца от теменужка бяха нейната постеля, а един розов лист бе нейната завивка. В тая люлка тя спеше нощем, а денем играеше на масата, дето жената бе оставила чиния с вода. Чинията беше заобиколена с венец от цветя, чиито стъбълца се къпеха във водата, по която плуваше един голям лист от лале. Палечка можеше да седи на него и да плува от единия до другия край на чинията. За гребла й служеха два бели конски косъма. Всичко туй беше така хубаво! Палечка умееше също тъй да пее, и такъв нежен и приятен глас никой никога не беше слушал.
Една нощ, когато тя лежеше в люлката си, през счупеното стъкло на прозореца пропълзя голяма жаба — отвратителна, мокра. Жабата скочи право върху масата, гдето Палечка спеше под розовия лист.
— Ето булка за моя син! — каза жабата, грабна ореховата черупка с момиченцето и скочи през прозореца в градината.
През градината течеше голям, широк ручей. Брегът му беше мочурлив и тинест и там живееше жабата със своя син. У, колко грозен и гнусен беше той — също като майка си!
— Куакс, куакс, бре-ке-ке-кекс! — Туй беше всичко, което каза той, като видя малкото момиченце в ореховата черупка.
— Не крякай толкова силно, ще я събудиш! — рече старата жаба. — Тя може да ни избяга, виж я колко е лека, като лебедов пух. Я да я сложим посред ручея на някой широк лист от водна лилия — тя е тъй малка и лекичка, че за нея това ще бъде истински остров. Оттам тя не ще може да избяга, а в това време ние ще почистим гостната стая долу, под блатото, гдето ще седите и ще живеете.
В ручея растяха много водни лилии с широки зелени листа, които сякаш плуваха по повърхността на водата. Старата жаба доплува до най-големия лист, който беше най-далеч от брега, и сложи върху него ореховата черупка с Палечка.
Рано сутринта малката Палечка се събуди и като видя къде се намира, заплака горчиво: зеленият лист бе обграден от всички страни с вода и тя не можеше да излезе на суша.
Старата жаба седеше долу в тинята и кичеше къщата си с тръстика и жълти водни лилии, защото искаше да нареди добре стаята на младата булка. Сетне тя отплува с грозния си син при листа, дето седеше Палечка. Тя искаше да вземе хубавото креватче и да го сложи в спалнята на младоженците, преди Палечка да иде сама там. Старата жаба й се поклони ниско във водата и каза:
— Да ти представя моя син. Той ще бъде твой мъж и вие двамата ще си живеете чудесно в тинята!
— Куакс, куакс, бре-ке-ке-кекс! — само можа да каже синът.
Сетне те взеха хубавото креватче и отплуваха с него, а Палечка остана сама върху зеления лист и от очите й покапаха горчиви сълзи: тя не искаше да живее при гнусната жаба и да бъде жена на нейния грозен син. Малките рибки, които плуваха под водата, видяха жабата и чуха думите й. Те поискаха да видят също малката булка и затова подадоха главичките си над водата. И щом я видяха, стана им много жално, че такова милич-ко момиченце ще трябва да живее при старата жаба в тинята. Не, туй не биваше да стане!… И те се събраха под водата около зеленото стъбло на листа и го прегризаха със зъбите си. В същия миг листът заплува заедно с Палечка надолу по течението — далече, далече, където жабата не можеше да я настигне.
Палечка плуваше край чудни градове; малките птички в храстите я гледаха и пееха:
— Какво сладко, мъничко момиченце!
А листът плуваше все по-нататък и по-нататък и най-сетне Палечка пристигна в една чужда страна.
Една хубава бяла пеперуда се виеше над нея — тя кацна върху листа, защото
момиченцето много й хареса. А Палечка се радваше от все сърце: сега жабата не можеше вече да я настигне, а наоколо всичко беше тъй хубаво! Слънцето гореше като злато във водата! Палечка сне пояса си, завърза единия му край за пеперудата, а другия — за листа, който заплува още по-бързо по водата. Прехвръкна майски бръмбар. Той видя момиченцето, обхвана го с лапичките си и го отнесе на едно дърво. Зеленият лист пак продължи пътя си надолу по ручея, а заедно с него и пеперудата — тя бе завързана за листа и не можеше да се освободи.
Ах, как се изплаши бедната Палечка, когато бръмбарът я хвана и полетя с нея към дървото! Ала най-мъчно й беше за прекрасната бяла пеперудка, завързана за листа. Ако не сполучеше да се освободи, тя щеше да умре от глад… Но майският бръмбар съвсем не мислеше за това.
Той седна с Палечка върху най-големия лист на дървото, нахрани я с мед и й каза, че тя е много мила, макар и да не прилича никак на майски бръмбар.
Сетне при тях дойдоха на гости и другите майски бръмбари, които живееха на същото дърво. Те разглеждаха Палечка от главата до петите и младите госпожици бръмбарки се надуваха от гордост.
— Тя има само две крачета! Колко жалка изглежда! — говореха те.
— Тя няма пипала! — казваха други.
— Какво тънко кръстче, също като на човек! У, колко е грозна! — извикаха в един глас всички бръмбарки.
А Палечка беше тъй мила! Туй виждаше и майският бръмбар, който я беше донесъл. Но когато всички заговориха, че тя е грозна, той сам повярва това и реши да не я държи повече при себе си. Той се спусна с нея от дървото и я сложи върху една маргаритка. Палечка остана пак сама и заплака горчиво за туй, че е тъй грозна, та дори и бръмбарите я не искат. Всъщност тя беше най-прекрасното същество, което човек можеше да си представи: тъничка, нежничка като най-хубавия розов листец.
Цяло лято Палечка прекара съвсем самичка в една голяма гора. Тя си изплете люлчица от трева и я закачи под един голям лист от репей — така че дъжд не можеше да я вали. Хранеше се с мед и пиеше роса, която събираше всяка сутрин по листата. Така изминаха лятото и есента. Но ето, настъпи зима — дълга и студена зима. Всички пойни птички отлетяха, дърветата се оголиха, цветята увехнаха, големият лист, под който живееше Палечка, пожълтя, изсъхна и се сви на тръбица. Момиченцето трепереше от студ, рокличката му се беше изпокъсала, а то самото беше тъй мъничко, тъй нежничко, че трябваше да замръзне. Започна да снежи и всяка снежинка беше за Палечка това, което за нас е цяла лопата със сняг, защото ние сме големи, а тя беше мъничка колкото нашия палец. Тя се зави в един увехнал лист, ала той не топлеше. Бедното момиченце зъзнеше и зъбите му тракаха от студ.
Пред самата гора, дето тя живееше, се простираше голяма житна нива. Житото бе отдавна събрано и по замръзналата земя стърчеха само сухи стръкчета. За Палечка това беше цяла гора. Ух, как трепереше тя от студ! Най-сетне момиченцето стигна до вратата на полската мишка — вратата беше малка дупка, покрита със сухи стъбла и тревици. Полската мишка живееше в топлина и охолство: къщичката й беше натъпкана с житни зърна, кухнята и килерът й бяха чудесни. Палечка застана на прага като просякиня и помоли да й дадат късче ечемичено зърно — от два дена нищо не бе яла.
– Ах, бедното ми момиченце! — рече полската мишка, която всъщност имаше много добро сърце. — Влез вътре да се постоплиш и да си хапнеш с мен.
Палечка се хареса много на мишката и затова мишката й каза:
– Ти можеш да останеш цялата зима при мен, само че ще трябва да ми чистиш стаята и да ми разправяш приказки; аз много обичам приказките.
И Палечка започна да върши всичко, каквото пожелаеше добрата стара мишка, и заживя великолепно.
– Скоро ще имаме гости! — каза веднъж полската мишка. — Моят съсед има обичай да ме посещава веднъж в седмицата. Той се е наредил много по-добре от мен; има голяма къща и носи чудесно кожухче от черно кадифе. Да можеш да се омъжиш за него, добре ще ти бъде. Само че той е сляп и не ще те види, затова ти ще му разкажеш най-хубавите приказки, каквито знаеш.
Но Палечка не обърна никакво внимание на думите на мишката: тя не искаше да се омъжи за съседа, защото той беше кърт.
Скоро съседът дойде на гости у полската мишка. Той наистина бе облечен в черно кадифено кожухче и както казваше полската мишка, беше много богат и учен. Неговата къща била двайсет пъти по-голяма от нейната, ала той не обичаше никак нито слънцето, нито цветята и се произнасяше твърде зле за тях, защото никога не беше ги виждал.
Поканиха Палечка да изпее нещо и тя изпя две хубави песнички тъй сладко, че къртът се влюби веднага в нея. Но той не каза нито дума, защото беше твърде разсъдлив.
Неотдавна къртът беше изровил под земята дълъг проход от своята къща до къщата на съседката си. Сега той предложи на нея и на Палечка да се разхождат свободно из него. Къртът ги помоли само да не се плашат от мъртвата птичка, която лежеше там. Това беше една истинска птичка, с пера и клюн; навярно тя беше умряла неотдавна и беше заровена точно там, дето къртът бе изровил своя проход.
Къртът взе в устата си късче гнило дърво, което светеше в тъмнината, и тръгна напред, за да осветява дългия тъмен проход. Когато стигнаха до мястото, дето лежеше мъртвата птичка, той проби с широкия си нос тавана и подигна земята тъй, че се образува голяма дупка, през която проникна дневна светлина. В средата на прохода лежеше една мъртва лястовица: хубавите й крилца бяха плътно прилепнали о тялото, главичката и краката й бяха скрити под перата. Бедната птичка бе умряла навярно от студ. На Палечка й стана жално за нея — тя обичаше много всички малки птички, които й пееха и чуруликаха през цялото лято такива чудни песнички, ала къртът бутна лястовичката с кривите си нозе и рече:
— Да, тя няма да писка вече! Ето какво значи да се родиш малка птичка! Слава богу, че моите деца не ще имат такава участ! Тия птички умеят само да чуруликат и зиме мрат от студ.
— Да, имате право — рече полската мишка. — Каква полза има от туй чуруликане на птичката? Студува и гладува през зимата. А разправят още, че това било благородно.
Палечка не каза нищо, но когато къртът и мишката се обърнаха гърбом към птичката, тя се наведе над нея, разгърна перцата й и я целуна в очите.
„Може би тая същата птичка ми пееше тъй хубаво през лятото! — помисли си момиченцето. — Колко много радост ми достави ти, миличка, хубава птичко!"
Сетне къртът запуши отново дупката, през която влизаше светлината, и изпрати дамите до в къщи. Ала Палечка не можа да заспи през нощта. Тя стана от леглото си, из¬плете от сено един голям килим, занесе го в прохода и загърна с него мъртвата птичка. След това натрупа около птичката тичинки от цветя, които намери в килера на мишката и които бяха меки като пух, за да й бъде топло.
— Прощавай, миличка птичко! — каза Палечка. — Прощавай! Благодаря ти за чудните песни през лятото, когато всички дървета бяха зелени, а слънцето светеше тъй топло над нас.
И тя опря главицата си о гърдите на птичката, но изведнъж се изплаши: лястовичката съвсем не беше мъртва — сърцето й биеше. Тя бе само вцепенена от студ и сега се стопли и съживи отново.
Наесен лястовичките отлитат в топлите страни, но ако някоя от тях закъснее, тогава тя замръзва, пада като мъртва на земята и студеният сняг я засипва.
Палечка затрепера от страх, защото в сравнение с нея птичката изглеждаше цял великан. Ала все пак тя възвърна смелостта си, зави още по-добре лястовичката, сетне изтича, донесе конопения лист, който и служеше за одеяло, и покри с него главата на птичката.
На следната нощ Палечка се промъкна отново при лястовичката. Сега тя беше съвсем съживена, само че беше още твърде слаба. Тя можа да отвори само за миг очите си и да погледне Палечка, която стоеше пред нея с късче гнило дърво в ръка, защото друг фенер нямаше.
— Благодаря ти, мъничко момиченце! — рече болната лястовичка. — Аз се стоплих много добре. Скоро ще бъда съвсем здрава и ще мога да литна отново под лъчите на слънцето.
— Ах! — каза момиченцето. — Сега навън е тъй студено, всичко е покрито със сняг. Остани по-добре в твоята топла постеля, аз ще се грижа за теб.
И Палечка донесе на птичката вода в един листец от цвете. Лястовичката се напи и каза на момиченцето как си бе наранила крилцето от един шипков храст и затова не могла да лети тъй бързо както другите лястовички, които заминали далече-далече, в топлите страни. Най-сетне тя паднала на земята и какво е станало след това, не могла да си спомни: не знаела дори как се намерила тук.
Тъй лястовичката прекара цяла зима под земята и Палечка се грижеше от все сърце за нея. Нито къртът, нито полската мишка знаеха нещо за това — те изобщо не обичаха никак птичките.
Когато настъпи пролетта и слънцето стопли земята, лястовичката се сбогува с Палечка, която отвори дупката, изровена от кърта.
Слънцето грееше чудно хубаво и лястовичката попита Палечка дали не иска да тръгне с нея: тя можеше да седне на гърба й и те щяха да литнат към зелената гора. Но Палечка не искаше да напусне по такъв начин старата полска мишка, защото знаеше, че туй ще наскърби.
— Не, не мога! — каза тя на лястовичката.
— Прощавай, прощавай, миличко момиченце! — рече лястовичката и полетя слънчевите лъчи.
Палечка погледна след нея и в очите й блеснаха сълзи: тя бе обикнала тъй много бедната птичка.
— Чик-чирик! Чик-чирик! — изчурулика птичката и се загуби в зелената гора.
На момиченцето беше много тъжно. Не му позволяваха никак да излиза на слънце
Житото, което бяха посели в нивата над къщичката на полската мишка, израсна високо. 3а бедната Палечка то беше същинска гъста гора.
— През лятото ще трябва да си приготвиш чеиза! — каза й полската мишка. Досадният съсед в кадифеното кожухче беше поискал ръката на Палечка.
— Ти трябва да имаш всичко, щом като ще бъдеш жена на кърта! — говореше мишката И Палечка улови вретеното, а старата мишка нае четири паяка да предат ден и нощ
Всяка вечер къртът идваше на гости у полската мишка и само разправяше, че когато наближи краят на лятото, слънцето няма да нагрява тъй силно земята, която сега се била втвърдила като камък. Тогава те щели да отпразнуват сватбата. Но туй никак не радваше Палечка: тя не можеше да търпи досадния кърт. Всяка сутрин при изгрев слънце и всяка вечер при залез Палечка излизаше на вратата на мишата дупка. Понякога вятърът по люшваше житните класове и тя успяваше да зърне късче синьо небе. „Колко светло и колко хубаво е тук, на свобода!" — мислеше момиченцето и си спомняше за лястовичката Искаше му се много да я види, ала птичката не се явяваше.
Навярно тя летеше хе там, в далечната зелена гора.
През есента всичкият чеиз на Палечка беше вече готов.
— След четири седмици ще бъде твоята сватба! — каза полската мишка.
Но Палечка заплака и отговори, че не иска да се омъжи за досадния кърт.
— Глупости! — рече старата мишка. — Я не упорствувай много, че да не взема да те схрускам! Ти ще имаш прекрасен мъж. Самата царица няма такова черно кадифено
кожухче като неговото. А пък кухнята и избата му са претъпкани с храна. Благодари на бога, че ще имаш такъв мъж!
И ето, настъпи денят на сватбата. Къртът дойде за булката. Сега тя трябваше да го по-следва в дупката му, да живее там, дълбоко-дълбоко под земята, и да не излиза никога на слънце, защото къртът не можеше да търпи слънцето. А на бедното момиченце му беше тъй мъчно да се раздели завинаги с хубавото слънчице! При полската мишка то можеше все пак да му се любува понякога от вратата.
И Палечка излезе да погледне слънцето за последен път. Житото беше събрано вече от нивата и из земята стърчеха пак само сухи стръкчета. Момиченцето пристъпи напред и протегна ръчичките си към слънцето.
— Прощавай, ясно слънчице, прощавай!
Сетне то прегърна едно малко червено цвете, което растеше наблизо, и му каза:
— Поздрави от мен милата лястовичка, ако я видиш!
— Чик-чирик! Чик-чирик! — разнесе се изведнъж над главата на момиченцето.
Палечка погледна нагоре и видя лястовичката, която летеше над нея. Лястовичката също я видя и се зарадва много, а момиченцето заплака и й разказа, че не иска да се омъжи за гнусния кърт и да живее с него дълбоко под земята, където никога не надниква слънцето.
— Скоро ще настъпи студена зима — каза лястовичката. — Аз ще отлетя далече-далече, в топлите страни. Искаш ли да дойдеш с мен? Ще седнеш на гърба ми — само че ще се завържеш здраво с пояса си — и ние ще избягаме от грозния кърт далеч зад сините морета, в топлите земи, гдето слънцето свети още по-силно оттук, гдето винаги е лято и цъфтят чудни цветя! Хвръкни с мен, мило момиченце! Ти ми спаси живота, когато лежах замръзнала в тъмната дупка!
— Да, да, аз ще хвръкна с теб! — каза Палечка, седна на гърба на птичката, протегна крачката си върху разперените й криле и се завърза здраво с пояса си за най-голямото перо.
Лястовичката се изви като стрела и се понесе над тъмни гори, над сини морета и високи планини, покрити със сняг. Във въздуха беше много студено. Палечка се скри в топлите пера на лястовичката и подаде навън само малката си главица, за да се любува на хубостите, които се виждаха по пътя им.
Най-сетне те стигнаха в топлите страни. Там слънцето светеше много по-силно, небето беше два пъти по-високо, а около рововете и плетовете се виеха чудно хубави лози.
В горите растяха лимони и портокали, наоколо ухаеше на мирти и балзамин, а по пътищата тичаха чудно хубави деца и ловяха големи шарени пеперуди.
Но лястовичката хвърчеше все по-нататък и колкото по-далеч летеше, толкова по-хубаво ставаше наоколо. Сред зелени, кичести дървета на брега на едно прекрасно синьо езеро се издигаше старинен бял палат от мрамор. По неговите високи стълбове пълзяха лози, а горе под покрива се чернееха много лястовичи гнезда. В едно от тия гнезда живееше и лястовичката, която донесе на гърба си Палечка.
— Ето моята къща! — каза лястовичката. — А ти си избери едно от тия прекрасни цветя долу, аз ще те оставя там и ти ще си заживееш чудесно.
— Ах, колко хубаво ще бъде! — извика Палечка и запляска с ръчички.
Долу на земята лежеше бял мраморен стълб: той беше паднал и се бе счупил на три къса, но между тия късове растяха чудно хубави бели цветя. Лястовичката се спусна и остави момиченцето върху най-широкия лист на едно цвете. Но колко се учуди Палечка! В средата на цветето седеше малко човече, беличко и прозрачно като стъкло. Върху неговата глава сияеше чудна златна шапчица, а зад раменете му се развяваха блестящи крилца. Самото човече не беше по-голямо от Палечка.
То беше елф. Във всяко цветче живееше по един елф или елфида, ала човечето, което седеше до Палечка, беше самият главатар на елфите.
— Ах, колко е хубав! — прошепна Палечка на лястовичката.
А малкият главатар съвсем се изплаши, като видя птичката. Той беше тъй мъничък, тъй нежен, че в сравнение с него тя изглеждаше истински великан. Затова пък елфът се зарадва много, като видя Палечка, защото никога не беше виждал такова хубаво момиченце. Главатарят на елфите сне веднага златната шапчица от главата си, сложи я върху главицата на Палечка и я попита как се казва и дали иска да стане негова жена. Ето туй се казваше мъж! Той не приличаше нито на гнусния син на жабата, нито на кърта в кадифеното кожухче. И затова Палечка каза:
—  Да!
Тогава от всяко цвете изхвръкна по един елф или елфида и те бяха тъй хубави, че човек не можеше да им се нарадва. Те всички поднесоха на Палечка по един подарък, ала най-хубавият подарък бяха двете тънки крилца от голяма пеперуда. Тия крилца закрепиха на гърба на момиченцето и тогава то започна да прехвръква от цвят на цвят. Ех, че беше радост! Малката лястовичка седеше горе в гнездото си и пееше сватбена песен, макар че й беше много мъчно: тя бе обикнала Палечка и не искаше да се раздели с нея.
— Ти вече няма да се казваш Палечка! — рече елфът. — Това име е грозно, а ти си тъй хубава! Отсега нататък ние ще те наричаме Мая.
Прощавай, прощавай! — изчурулика лястовичката и отлетя от топлите страни пак в Дания. Там тя имаше едно малко гнездо над прозореца на оня човек, който умее да раз¬казва приказки. Нему тя изпя: „Чик-чирик!" и тъй узнахме ние цялата тая приказка.

Имало едно време един човек, който от всичко бил доволен. Лисица влязла в курника му и отвлякла петела, а той се радвал, че не е грабнала някоя от кокошките, защото те снасят яйца. Градушка счупила керемидите на къщата му, той се радвал, че не е паднала на полето, защото ще унищожи житото.
Неговият съсед пък за всичко се ядосвал и спокойствието на вечно доволния го вбесявало. Затова решил да му каже нещо ужасно, та дано веднъж смрази кръвта му от страх.
– Ти научи ли – излъгал го той, – че утре земята ще се обърне?
– Как тъй ще се обърне? – бавно попитал спокойният.
– Ами наопъки. И хората, и животните ще тръгнат с главите надолу. Целият свят ще се прекатуриш. Страшна работа…
– Обърнатият свят не е за предпочитане! – не се разтревожил и този път вечно доволният. – Но всяко нещо си има две страни. Специално за нашето село прекатурването ще е дори полезно.
Полезно ли? – изненадал се съседът, –Това пък откъде ти хрумна? – Няма начин…
– Има, има! – бавно потвърдил спокойният и започнал да обяснява: – Всичките ни магарета имат толкова изтрити гърбове, че вече нищо не са в състояние да носят. А щом се обърнат наопъки, отгоре ще бъдат коремите им. И пак ще ги товарим както някога.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2608″]