Чуй всички приказки

Някога Кенгуруто не беше такова, каквото сега го виждаме, а съвсем Друго животно, с четири къси крака. Беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува някакъв свой танц върху една могила насред Австралия и веднага отиде при Малкия бог Нка.
Отиде при Нка в шест часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни! И скочи Нка от креслото си сред австралийските пясъци и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една скала насред Австралия и веднага отиде при Средния бог Нкинг. Отиде при Нкинг в осем часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и навред прочуто!
И скочи Нкинг от леглото си сред бодливата австралийска трева и викна:
— Махай се оттук!
Но то беше вълнесто, беше сиво, беше неумерено горделиво! То изтанцува своя танц върху една пясъчна дюна насред Австралия и веднага отиде при Големия бог Нконг.
Отиде при Нконг в десет часа сутринта и му рече:
— Искам до пет часа следобед да ме направиш различно от всички други животни и така прочуто, че просто да ме гонят по петите!
И скочи Нконг от австралийското солено езеро, в което си правеше сутринната баня, и викна:
— Да бъде!
И повика Нконг жълтото куче Динго, вечно гладното, прашното под слънцето диво куче Динго, посочи му Кенгуруто и рече:
— Динго! Събуди се, Динго! Виждаш ли това приятелче, дето танцува там? То иска да бъде гонено по петите. Направи му удоволствието, Динго!
И скочи Динго, жълтото куче Динго, и рече:
— Кое? Този котко-заек ли?
И отвори Динго, жълтото, вечно гладно куче Динго, уста като кофа за въглища, и погна Кенгуруто.
И хукна горделивото Кенгуру бързо, на четирите си крака, като заек.
И тук свършва, о, мое Безценно съкровище, първата част на сказанието.
А пред втората част на сказанието Кенгуруто само бягаше. През планини, през долини, през солени плата, през зелени блата, през бодливи като стрели австралийски треви, бягаше — ето така — в ужасна уплаха, докато предните крака съвсем го заболяха.
Ще бяга — какво ще прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, вечно гладното куче Динго, с уста. зинала като капан за мишки — без да наближава и без да изостава, — тичаше, тичаше след Кенгуруто, което искаше да бъде прочуто.
Тичаше и още как!
А Кенгуруто бягаше. Бягаше през акациите, бягаше през плантациите, бягаше през саваните и бягаше сред лианите, бягаше в изнемога през Рака и Козирога, докато и задните крака го заболяха.
Ще бяга — какво ше прави!
Защото зад него тичаше Динго, жълтото, все по-гладно куче Динго, с уста, раз¬творена като конски хамут — без да наближава и без да изостава.
Тичаше и още как!
И тъй стигнаха до реката Уолгонг.
А пък на тази река нямаше нито мост, нито брод, нито прост ферибот и Кенгуруто не знаеше как да мине на другия бряг. И от немай-къде то се изправи на задните си крака и скочи ей така!
Ще скача — какво ще прави!
И като скочи веднъж, вече не можа да се спре и продължи да скача през пустините на цяла Австралия; скачаше през пепел, скачаше през лава, скачаше дотогава, докато почна да скача като Кенгуру.
Първо метър едва. После по два. И по пет след това. И краката му се заякчаваха и удължаваха. И много му се искаше да си почине и да се поразходи.
Но зад него тичаше Динго, жълтото куче Динго, съвсем огладняло; то тичаше и се питаше какво на този свят (или извън него) караше Кенгуруто да скача.
Защото скачаше като скакалец, като нова гумена топка върху мозайка, като грахче в празна тенджера.
Ще скача — какво ще прави!
То беше свило предните си крачка и скачаше на големите задни, като държеше изпъната опашката си за равновесие. И така, със скачане, пресече цялото Куинслендско високо плато.
И ти знаеш защо.
Защото зад него още тичаше Динго — умореното куче Динго, по-гладно отвсякога, което тичаше и се питаше кога, по дявола (или не по него), това проклето Кенгуру ще престане да скача!
И тогава излезе Нконг от солното езеро и рече:
– Пет часът е. Достатъчно!
И седна Динго, горкото куче Динго, както винаги гладно и прашно под слънцето; и проточи езика си и зави.
И седна Кенгуруто, умореното Кенгуру, върху своята опашка, като на столче за доене, и изпъшка:
– Слава богу, това бягане свърши!
Тогава рече Нконг, който винаги държеше на учтивостта:
– Защо не благодариш на жълтото куче Динго? Защо не му изкажеш своята признателност за всичко, което то направи за теб?
И рече Кенгуруто, капналото от умора Кенгуру:
– За какво да му благодаря? То ми взе здравето; обърка ми часовете за ядене; измени ми външния вид и си направи дяволска шега с краката ми!
Тогава рече Нконг:
– Може би се мамя, но не ме ли помоли ти само да те направя различно от всички други животни, така че да те гонят по петите?
– Помолих те — рече Кенгуруто. — И кой ме караше! Но аз мислех, че ще го направиш с вълшебство, а не с такъв мръсен номер.
– „Мръсен номер" ли, каза? — рече Нконг. — Повтори го само и ще свирна на Динго, да те гони. докато ти се изтрият задните крака!
– А, не! — рече Кенгуруто. — Извинявам се! Краката са си крака и мен ако питаш, аз не държа те да бъдат променяни. Исках само да обясня на Ваша светлост, че не съм сложило нищо в устата си от сутринта и стомахът ми е ужасно празен.
– Да — рече Динго, жълтото куче Динго. — И аз съм в същото положение.
Направих го различно от всички други животни, но часът е пет — ще получа ли нещичко за закуска?
И рече тогава Нконг от своето солно езеро:
– По този въпрос ще говорим утре, защото сега се къпя.
И останаха Кенгуруто и жълтото куче Динго насред Австралия. И бяха тъжни и рекоха едновременно, като се сочеха едно друго с пръст:
– Заради теб! 
***
Това е описание
на голямото състезание
за златния орден
със сребърна лента:
„Бегач рекорден
на континента".
Дава знак с гонг вълшебникът Нконг.
Пробег: два пъти цялия диагонал на Австралия.
Първи беше пуснат Кенго.
Динго втурна се след ненго.
Те достигнаха реката, равностойни във краката,
ала там от страх пред Динго Кенго с дълъг скок
един го изпревари и така, все на задните крака,
продължи да скача, скача и наравно свърши мача.
А при най-голяма скорост между пролива на Торес и нос Луин
(вж. Атласа) десет часа бяг това са — пет насам и пет натам.
Ако ти поискаш, сам да направиш един опит
и пробягаш подир обед поне четвърт от маршрута,
който в таз борба прочута бе пробяган от тез двама,
ползата ще е голяма: с мускули ще станеш ти като кенгуру почти,
а покрай това и аз ще спечеля някой час
във сравнителен покой,
о, досадни сине мой!

Някога в Токио живели двама дзенучители. Учителят Унсе постъпвал винаги в съгласие с това, на което учил Бил строг към себе си, нямал никакви страсти и слабости.
Танзан бил негова пълна противоположност. Той ядял, когато бил гладен, ако бил сънен, спял даже през деня и не се отказвал от саке, ако имал желание да пие. Веднъж Унсе отишъл при Танзан, който тъкмо надигал една бутилка.
– Как си, братко? – весело извикал Танзан. – Ще пийнеш ли с мен?
– Аз никога не пия – отговорил Унсе.
– Човек, който не пие, не е човек – изказал мисъл Танзан.
-Ти смееш да ме наречеш нечовечен само защото не се предавам на пороците?! – разсърдил се Унсе. – Ако съм нечовечен, тогава кой съм аз?
– Буда – отговорил Танзан, търкаляйки се от смях.

Един богаташ имал всичко, което може да си пожелае човек. И милиони пари, и прекрасен дворец, и жена красавица, и стотици слуги, и разкошни обеди, и всякакви мезета, и вина, и пълна конюшня с млади коне. И всичко това така му писнало, че по цял ден седял в своите богати палати, въздишал и се оплаквал от скука.
Само едно нещо го радвало – храната. Щом се събудел, очаквал закуската, от закуската чакал обеда, после – вечерята. Но скоро се лишил и от тази утеха. Той ядял толкова много и сладко, че си повредил стомаха и загубил апетит. Извикал лекари. Те му дали лекарства и му наредили всеки ден да се разхожда по два часа сред природата.
И ето че Веднъж, докато се разхождал и си мислил за своята мъка – че не му се яде, до него се приближил просяк.
– Подай – казал – в името на Христос на бедния човек.
Богаташът, мислейки за мъката си, че не му се яде, не чул бедняка.
– Пожали, господине, цял ден не съм ял.
Чул богаташът, че става дума за храна и се спрял:
– А на теб яде ли ти се?
– Как да не ми се яде, господине, страстно искам да ям!
"Ето, това е щастлив човек" – помислил си богаташът и завидял на бедняка.

Един селянин се трудил на полето с пот на лицето, без да спре да си поеме дъх, от изгрев до залез. Веднъж се случило невероятното: докато чакал под едно дърво да премине дъждът, мълния повалила едно от дърветата недалеч. Под корените на това дърво имало пещера, от която се носело сияние. Селянинът боязливо се приближил и видял, че пещерата е пълна със злато, което било скрито там от дядо му. От този момент нататък той не копаел, не сеел, а само събарял дървета и търсел съкровища под тях. Реколтата на нивата му загинала и през зимата му се наложило да купи храна за всичкото злато, което намерил. Но най-лошото било, че заради унищожените столетни дървета около нивата му вятърът издухвал всичките посеви. И селянинът не можел да събере нормална реколта.

Един демон решил да изкуши благочестива жена. Демонът се облякъл като садху и влязъл в колибата на жената, прехвърляйки четки. Той помолил за подслон, но жената не само го поканила и го нахранила, но и му предложила да се помоли с нея. Демонът решил, за да постигне успех, да изпълни всичките й молби. Те започнали да се молят. След това жената помолила да й разкаже за живота на светите хора и демонът започнал да разказва като най-добрия садху. Жената изпаднала в такъв екстаз, че напръскала цялата колиба със светена вода и, разбира се, поляла и самия демон. След това тя му предложила да направят заедно пранаяма и постепенно събрала такава мощ, че демонът вече не можел да излезе от колибата и останал да служи на благочестивата жена.
Когато един риши, който минавал наблизо, надникнал в колибата, видял молещия се демон и се присъединил към него в отправянето на думи към Брахма. Така и тримата седели край огнището и пеели най-хубавите молитви. Обикновената жена със своето благочестие заставила и демона, и риши да се молят заедно, но от висшите обители не се ужасявали, а се усмихвали на такова сътрудничество.
Може да се застави даже и демонът да сътрудничи в молитвата.

Веднъж някакъв гръцки философ заповядал на един от учениците си в продължение на три години да раздава сребро на тези, които го обиждат. След края на изпитанието учителят казал:
– Сега можеш да отидеш в Атина да се учиш на мъдрост.
При Влизането си в Атина ученикът Видял до градските порти мъдрец, който обиждал всички, които минавали наблизо. Той постъпил така и с него. Ученикът прихнал да се смее.
– Защо се смееш, когато те обиждам? – попитал мъдрецът.
– Защото в продължение на три години аз плащах на тези, които ме обиждат, а ти го правиш без пари.
Влез в града, той ти принадлежи – отговорил мъдрецът.

Умирайки, дзенмонахът Бокудзю помолил учениците си да му донесат всичките му книги, всичко, което е написал, и всичко, което е казал. Натрупали цяла планина, но не можели да разберат какво се кани да прави монахът. А той започнал да пали огън.
Учениците се развикали и разкрещели.
Бокудзю, като видял това, казал:
– Каня се да си отида и нямам намерение да оставям следи след себе си. Не трябва да оставям нито един отпечатък от крака си. Отсега този, който желае да ме следва, трябва да следва себе си. Този, който иска да ме разбере, трябва да разбере себе си. Ето защо унищожавам всички тези книги.
При един майстор на дзен дошъл ученик и попитал:
– Защо едни хора са красиви, други – безобразни, едни са умни, а други – глупави? Защо съществува такова противоречие? Защо Бог го е допуснал? И не ми говорете за кармите, че всичко това е от предишни животи. Как се е появила разликата в самото начало, когато предишни животи още не е имало?
Майсторът го повел из градината и казал:
– Ето, това дърво е голямо, а това – малко. Аз често седях под тези дървета и си мислех защо е така. Но когато отхвърлих ума, изчезна и самият въпрос. Сега знам, че това дърво е голямо, а това – малко. Няма никакъв проблем!

Един човек спрял Настрадин Ходжа и го попитал днес какъв ден от седмицата е.
– Не мога да ви кажа – отговорил Ходжа. – Не съм тукашен и не знам какви са ви седмиците.

Веднъж Настрадин Ходжа се разхождал с една пръчка, която била твърде дълга за него. Един негов приятел отбелязал:
– Настрадин, защо не отрежеш няколко дюйма* отдолу?
Настрадин казал:
– Това няма да помогне – другият край е прекалено дълъг.

Дзенучителите обучавали младите си ученици са се самоизразяват.
В два дзенхрама имало по един ученик дете. Единят, отивайки всяка сутрин за зеленчуци, срещал по пъгя си другия.
– Къде отиваш? – попитал веднъж единият.
– Накъдето ме носят краката – отговорил другят. Този отговор изумил първия и той се обърнал към учителя си за помощ.
– Утре – казал учителят, – когато срещнеш това момче, задай му същия въпрос. Той ще ти отговор, по същия начин, и тогава ти попитай: "А ако нямаше крака, къде би отивал?" Това ще го постави в затруднено положение.
На следващата сутрин децата отново се срещнали.
– Къде отиваш? – попитал първият.
– Накъдето духа вятърът – отговорил вторият-Това отново объркало първия ученик и той отново се обърнал към учителя.
– Попитай го накъде би отишъл, ако нямаше вятър – предложил му учителят.
На следващия ден децата се срещнали за трети път.
– Къде отиваш? – попитал първият.
На пазара за зеленчуци – отговорил вторият