Чуй всички приказки

 

Живял някога един много мъдър крал със своята кралица. Те имали един единствен син, когото наричали Джей. Той бил снажен и красив. Когато навършил пълнолетие, кралят го извикал при себе си и му рекъл:

– Скъпи синко, дойде време да се разделим. След тринадест дни на четиринадесетия, по изгрев слънце ще стигнеш мястото, на което ще продължиш да живееш самостоятелно. Запомни едно: най-добрият съветник в живота ще ти бъде сърцето. То ще ти покаже как да съхраниш в себе си кралското достойнство.

Джей нарамил торбичката с храна, която му дали за изпът, и тръгнал на Изток – там, откъдето изгрявало слънцето.Още щом напуснал бащиния си дворец, пъстрокрила птичка със златно гребенче на главата изпърпала с крилете си и му казала добродушно с човешки глас:

– Джей, запази радостта в себе си. Само тя може да съхрани мъдростта на сърцето ти. И само така то ще може да те води по истинския път, да те спасява дори в най-тежките моменти.

– Благодаря ти, мила птичко – изрекъл принцът и закрачил още по-уверено. Пътят му минавал през много зеленина и цветя, и той блаженствал от свежестта, която му поднасяли те. Но после той започнал да става прашен, а след това стръмен и скалист. От умората походката му се свлякла, лицето му се изкривило, дрехите и обувките му се изпокъсали.

Настигнал го селянин с каруца и му предложил да пътува с него, докато пътищата им съвпадат. Джей приел радостно поканата. И както в началото нямал особено желание да разговаря, така след това дал воля на умората си – толкова се разбъбрил, че селянинът спрял добичетата, които теглили каруцата, и му рекъл:

– Млади момко, никакъв кралски син не си ти. Кралете говорят малко и ако казват нещо, то е разумно. – После добавил – И нямат такъв окаян вид като тебе. Слизай от колата, лъжци не возя.

Натъжен Джей слязъл от каруцата и много се затруднил да разбере къде е сбъркал. Защо ли сърцето му не го посъветва?!

– Не тъгувай, Джей, ти позволи на умората да измести радостта ти. Животът предлага трудности, които ти сам трябва да преодолееш – отново се появила птичката при него. – А на добрия човечец не се обиждай. Обидата затваря сърцето за радостта. Само си вземи поука.

„Прав беше селянинът“ – рекъл в ума си принцът и продължил да върви по пътя си.

Вървял, що вървял – пътят го повел през някаква пустиня. Храната в торбичката отдавна била свършила. Кесийката със жълтиците той изгубил някъде по пътя си. Стомахът му се свил, жажда изсушила устата му. Срещнал го един пътник и като видял измъчения му вид, разделил с него къшея хляб, който имал. Междувременно разпитал Джей кой е, кои са родителите му, къде отива … Принцът му разказал съвсем искрено всичко от „А“ до „Я“.

– Хм, не ти вярвам – изрекъл той и отминал своя събеседник.

Принцът отново се натъжил – сега пък защо не му вярват.

– Джей, не тъгувай – чул гласът на птичката. – Пътникът с удоволствие раздели къшея хляб с тебе, но не ти повярва, защото кралете никога не вземат – те дават. Не се разстройвай и не губи радостта си – накрая му напомнила тя.

След тези думи принцът се посъвзел, продължил да върви на изток и стигнал до едно селище.По едно време му доскучало, изгубил търпение и започнал да разпитва наляво, надясно, где когото срещне, как да стигне до мястото, където трябвало да продължи да живее. Хората го гледали с недоумение и вдигали рамене. Един малчуган, като разбрал, Че Джей е кралски син, му се изсмял:

– Кралете никога не питат, защото те нямат проблеми – изрекъл той и се изгубил в тълпата.

Принцът страшно се ядосал и тъкмо се запътил към една страноприемница, за да удави във вино яда си, когато отново чул мъдрия глас на птичката със златното гребенче:

– Не отивай там, Джей. Фалшивите неща в живота привличат по-лесно човека, отколкото онова, което го издига над препятствията и което му дава достойнство – изрекла тя, а после почти на ухото му нашепнала – Кралете наистина нямат проблеми – те винаги имат готови решения – и зашепнала по-тихо – Слушай внимателно: най-късият път до всяко нещо е спокойствието.

Птичката го посъветвала като излезе от селището, да се отбие на брега на морето, да се потопи във водите му и то ще отнеме цялото напрежение. Така и направил принцът – послушал мъдрата птичка. После му било много по-леко да върви. Почувствал как радостта отново се върнала в сърцето му и му давала сили и в студ, и в пек, в черната нощ, и в светлия ден.

Не усетил принцът как на изгрев слънце, след тринадесет дни на четиринадесетия, пред него се открил приказен дворец. Той бил потопен в розови храсти, зеленина и цветя. Златните чучури на фонтаните пръскали с водните си струи прохлада наоколо. От таваните на огромните зали на двореца се спускали тежки полилеи от злато, сърма и коприна. Нозете потъвали в пъстри персийски килими.

Принцът бил така изненадан и така бурно се зарадвал, така се затресъл, че дворецът рухнал от неговия израз на щастие. Но рухнал така, че всички ценности в него се съхранили. Нито една драгоценност не го загрозявала. А Джей си казал искрено: „Голяма работа – някакъв дворец бил рухнал“. Просто и той не знаел как, но дворцовите ценности загубили стойността си за него и той започнал да ги раздава на всеки, който минавал наблизо. Така раздал всичко и нищо не оставил за себе си.

„По-важно е да успея да запазя достойнството си“ – рекъл си на ум доволно той и едва сега, за първи път в живота си, изпитал цената на истинската радост.

В този момент той чул познатия глас на пъстрокрилата птичка:

– Благодаря ти, момко. Ти ме избави от зла участ.

Принцът се огледал нагоре – не я видял. Но недалече от него стояла чудна хубавица с блестящи очи и дълги коси, със златна корона на главата. Тя му разказала как зъл магьосник я превърнал в птица и я проклел да не възвръща човешкия си облик, докато не срещне момък, който е способен искрено да се откаже от най-големите скъпоценности, които притежава в името на някакво благородно качество.

– Как бих могъл да се отплатя – попитала доброжелателно тя накрая.

– Мила девойко, благодарение на твоите съвети успях да изпитам истинската радост и сега за нищо на света не бих я заменил с друго. Разбрах, че само тя прави човека много богат. Само чрез нея той може да разбира себе си и другите хора. Бих искал да я съхраня до края на живота си – големите очи на принца сияели в мека светлина. Спокойствието вътре в него придавало обаяние на красивата му стройна снага.

Той се усмихнал на красивата девойка със златната корона и я взел за съпруга. После тя го завела в храма на Светлината. Там имали право да пребивават само хора, които познавали истинското достойнство. Защото именно то е извор на истинската радост.

Всички заедно отпразнували сватбата на младоженците и двамата останали да живеят до края на живота си в този храм.

Нищо не идва даром. Човек сам прави своя избор в живота си и сам определя какви богатства да притежава.

Всекиму – според достойнството.

Ирина Пла

Имаше един град, в който всички бързаха.

Бързаха бащите!

Бързаха майките!

Бързаха дядовците!

Бързаха бабите!

Бързаха децата!

И което е за отбелязване- всички бързаха в едно и също време и един-друг се подканяха да бързат.

-Бързай! Бързай! Бързам! Бързай!

-Бързай! Бързо! Бързай! Бързай!

-Бързам! Бързай! Бързо! Бързай!

-Бързо! Бързам! Бързай! Бързай!

-Бързо скачай от леглото!

-Бързам! Де ми е сакото!

-Бързо-бързо пий млекото!

-Бързо затвори стъклото!

-Бързо оправи кревата!

-Бързо дай ми тук метлата!

-Бързо! Мрежата къде е?

За пазар ще закъснея!

-Бързо приготви си чантата!

-Бързо изключи пералнята!

-Бързо! Тръгвам! Закъснявам!

-Бързай! Бързам! Изоставам!

Както се досещате, бързаницата започваше още преди да започне денят. Събудени-недосъбудени всички се юрваха да бързат и ставаше такава голяма бързаница, че от бързаница се превръщаше на бърканица.

От бързане, бащите си обуваха наопаки чорапите, закопчаваха си накриво ризите и хукваха по стълбите по пантофи.

Майките, от бързане, със скачането от леглото си нахлузваха роклите наопаки, наливаха пакетите с млеко за закуската на децата вместо в тенджерите в пералните, разбиваха праха за пране в каните за млеко, включваха вместо миксера-прахосмукачката, и докато си даваха нарежданията на бабите за домакинството и за децата, тичаха из апартаментите насам и натам, ровеха из чекмеджетата, изтърбушваха гардеробите прехвърляйки полички и блузи, търсейки най-подходящото за деня, и докато си намираха перуките си загубваха обувките, като повтаряха през всичкото време :

-Закъснявам! Закъснявам! Закъсняваш! Бързам! Бързай! Бързам!

И тъй като нямаха време да се вчешат, майките нахлупваха елегантни перуки над разрошените си коси, и станали неузнаваеми, светкавично изчезваха от къщи като пътьом си слагаха червилото, и понеже от бързане не си улучваха устните, си мацаха червило ту по носа, ту по брадата.

В същото време бабите чукаха яйцата за палачинките по главите си, мятаха палачинка след палачинка направо в зейналите усти на бързащите за училище деца, и докато обръщаха палачинките подхвърляйки ги до тавана, отбиваха с тиганите като с ракети за тенис картофите, с които бързащите да се измъкнат от къщи дядовци ги замеряха, за да им докажат недоволството си от стоварилото им се задължение да белят картофи за обяда, което според тях не е мъжка работа, и да докажат на тия жени, че мъжете могат да се справят с беленето на картофи, но за едни картофи да закъснееш да си изкажеш първи мнението за политиката и за живота на сбирката с другите дядовци в кафенето, е престъпление и знак за женска ограниченост.

От бързане да не закъснеят за първия учебен час, децата, с издути бузи от непреглътнатите палачинки, нахлузваха палтата си,и без да ги закопчават, грабваха претъпканите с учебници и тетрадки ранички и политаха към училище. Политаха, защото в природата си има закони. И като се засилиш при това с разкопчано палто. Цялото небе на града се изпълваше с летящи деца. Незакопчаните разноцветни детски палта се развяваха като крила, и добре че раничките на гърбовете и в ръцете на децата толкова много тежаха и ги придърпваха към земята, че иначе кой знае накъде можеха да отлетят.

И пак можеха да отлетят, защото от бързаницата така се засилваха, че от засилването олекотяваха, забравяха закъде са се разбързали и започваха да се гонят, да се издигат надпреварвайки се кой по-високо може да се гмурне във ведрината на утринното небе, да правят лупинги, да демонстрират аеро-гимнастическите си възможности, да ловят и да възсядат облаци, и най-вече да се оставят да летят с разтворени ръце, носени от непредсказуемото дори от синоптиците течение на ветровете, които изпълваха главите на децата с вятър и ги правеха вятърничави.

Но директорите на училищата не можеха да разрешат на учениците им да отлетят кой знае къде, и училищата да останат празни, а учителите-безработни. Директорите бяха хора с огромна отговорност. Затова бързаха още в тъмни зори да са си в училищата, причакваха утринния летеж на децата на вратите на училищните сгради с апарати за дистанционно управление в ръка, и появяха ли се ята от деца по небето, започваха всеки да лови своите деца и да ги сваля с дистанционното си управление едно по едно в точното училище, което наричаха приучилищяване, като внимаваха да не сбъркат, и да приземят в своя двор деца от чуждо училище.

Е,ставаха и грешки. И не само с приучилищаването на деца от чуждо училище. Понякога, вместо в училищния двор, директорите приучилищяваха децата по покрива на училището.С това се справяха с помощта на сгорещените от бързане и закъсняващи за първия учебен час учители, които в бързаницата влетяваха в училището с такава скорост, че не можеха да се спрат, взимаха в спринт стълбите чак до последния етаж, и сами се заемаха да издърпват децата от покривите и да ги хвърлят в класните стаи, като ги ловяха за краката, за палтата, а понякога и за косите. Най-неприятното в тоя случай беше, когато ги ловяха за ушите.

Но се справяха.

По-сложно беше, когато вместо децата, сваляха бабите им, които бяха хукнали след внуците си да им дадат забравения в бързаницата училищен чип. В тия случаи децата, забравили в бързаницата своя училищен чип,си отлитаха нанякъде, а бабите им влизаха в класните им стаи както си бяха с тиганите в ръце, сядаха по чиновете и най-старателно се опитваха да научат и запомнят всичко, което преподаваха забързаните да не изостават с учебния материал учители. Те много внимаваха, защото трябваше да налеят наученото от своите препълнени с какво ли не глави в празните вятърничави глави на своите внуци, та да не изостават в учението.А когато някоя баба не можеше да разбере преподаваното и питаше съседката си по чин,тая я удряше с тигана по главата, за да не я разсейва. Така понякога в класната стая ставаше голямо меле. Особено, когато в класните стаи беше претъпкано не само с баби, но и с дядовци, които не стига, че не разбираха уроците, но и мърмореха, че по тяхно време не били учели такива никому ненужни неща.

Тогава учителите, предимно забързани строги жени, които бързаха да си преподадат урока, се виждаха в невъзможност да надвикат вдигналата се патардия, и да видят всред размахани тигани, бастуни и подпетени чехли кой с кого се бие, за да сложат провинилите се на мястото им и да въведат тишина и ред.

-Деца! Деца!-прекъсваха си те урока,забързани да си извадят педагогиката, с която да засрамят учениците и да ги укротят. Но се оказваше, че в бързането са си забравили педагогиката ако не в диплома за завършено педагогическо образование, то в дъното на шкафа на учителската стая, изхвърлен за износеност по време на годишния училищен ремонт ведно със забравената в него педагогика.

Какво да правиш когато ти я няма педагогиката, за да се оправиш с нея във възникналата неразбория? Какво друго, освен да се възправиш срещу целия клас, готов за ръкопашен бой.

В такива случаи учителите, които както казах бяха предимно очакващи да им се случи всичко в бъркотията на бързаницата смели жени-жени готови на всичко, за да въдворят ред и да си преподадат урока, се качваха върху учителските си бюра, за да са над случващото се в класната стая, и взели героична поза, изсвирваха с пръсти в уста.

В отговор биещите се замръзваха по местата си озадачени, и тогава учителствуващите жени едва не изпадаха в шок, когато вместо деца, виждаха насреща си старци.

-Брей!-казваха си те.-Ето до къде ни доведе това бързане! За един учебен час, от бързане, децата се превръщат в старци! А какво тогава става с нас, учителите? Трябва веднага да завъртим бързането в обратна посока, което значи да отвъртим навъртяното от бързането време, и така да върнем детството на децата, което е наш дълг, както и да върнем своята младост, което е наша мечта!

-Готови! Раз-два! Деца! Започваме лечебна процедура!- провикваха се те.

-Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!

Сядайте си по местата!

Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!

Махайте си очилата!

Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!

Повторете го стократно!

Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!

Завъртете се обратно!

И се започваше една- не ти е работа!

Старците се въртяха до ошашавяване, защото мислеха, че това е поредния урок, още повече, че и учителите, които както казах, бяха предимно жени, и не рядко жени на възраст, също се въртяха върху учителските си бюра и то така, че на бабите и на дядовците им се струваше, че летят и се възнасят към тавана на класната стая, давайки им пример за бързо въртене.

-Горките ни внуци!-си казваха бабите и дядовците, като не преставаха да се въртят все по-замаяни и залитащи от въртенето, с риск всеки миг да се сгромолясат на пода на класната стая.- С другите уроци се справихме, но с тоя урок няма да се справим- разтревожени си зашушукаха бабите и дядовците. Ще вземат да ни пишат слаби бележки по въртене и да злепоставим внуците си.

-Какво тогава да правим?

-Ами да бягаме!

И бабите и дядовците хукваха към вратите и прозорците на класните стаи.

-Стойте! Стойте!-викаха подир тях учителките като продължаваха да се въртят и от замая не можеха да разберат възнасят ли се учениците им, или излитат с тиганите и бастуните като с летящи чинии и като с оживели детски дървени кончета.- Не може да бъде!-казваха си те. Но когато най-после преодоляваха инерцията на въртенето и се оказваха сами в класните стаи проумяваха, че случилото се е случило. И се е случило, защото от обратното въртене учениците им отново са станали деца, а от едни деца всичко може да се очаква, дори и най-невъзможното- да излетят от училище и да оставят класните стаи празни.

И учителите, които както споменах и повторих бяха предимно жени, и то на възраст, което значеше, че са с голям училищен опит, и бяха видели и препатили какво ли не от своите ученици, се смъкваха омаломощени от бюрата си.

-Все пак се справихме с връщането на децата в тяхнто детство-доволни, и дори горди си казваха те, и установили, че закъсняват за следващия час, се втурваха към коридора и към вратите на другите класни стаи на училището, където не знаеха какво ги очаква.

А в това време бързаницата продължаваше.

Майките и бащите, изхвръкнали сутринта бързешком за работа, бързаха колкото се може по-бързо и по-набързо да си свършат несвършваемата работа, която от една страна бързо и набързо свършваха, а от друга със светкавична бързина пристигаше нова, и ги затискаше, сгромолясвайки се върху тях. Така че въпреки бързаницата да си свършат работата, постоянно бяха затрупани от несвършена работа. И това с работата и с несвършената работа беше повсеместно.

Чиновниците, колкото и да бързаха, не можеха да изчетат преписките, защото се трупаха и ги затрупваха все нови и нови!

Лекарите, колкото и да бързаха и да се стараеха, не можеха да излекуват болните, защото прииждаха все нови и нови от болни все по-болни и от спешни, по-спешни случаи, които разчитаха на тяхната бърза лекарска намеса.

Съдиите бързаха да приключат делата с разбойниците и да ги натикат в затвора, но колкото и да бързаха, не можеха да приключат делата, защото докато бързаха, излизаха на бял свят все нови и нови разбойнически разбойничества на разбойниците, които съдиите не можеха да подминат, а трябваше да бързат, защото разбойничествата на опашките от заловени и неосъдени разбойници ги притискаха и пришпорваха още повече да бързат, при това без да броят предстоящите дела на незаловените разбойници, които нямаше как да не бъдат заловени, съдени и изпратени в затворите.

Поправячите на всякакви повреди не можеха да си свършат работата, защото докато оправят една повреда, ги викаха бързо да оправят още сто, и двеста, и хиляда повреди, сякаш всичко в града се разваляше-пукаха се вдопроводи, задръстваха се канализации, късаха се електрически проводници, засядаха асансьори, разбиваха се улични настилки и зейваха в застрашителни ями, протичаха покриви, повреждаха се всякакви домакински уреди и превръщаха апартаментите в гробница на бяла и на черна техника, което хвърляше в абсолютен хаос домашния живот, и всички звъняха по телефоните да викат бързо поправячите, а телефонните повреди нямаха край.Всеки искаше всичко да бъде оправено най-бързо, и от бързане на поправячите не им оставаше и дъх.

Такситата, леките коли и автобусите в бързаницата си се носеха с такава скорост по улиците, че беше невъзможно да спрат на пресечките щом светофарите даваха на червено, както и на зебрите за пешеходци, и стигнеха ли до такива места даваха газ, включваха летателната си програма и прелитаха над светофарите и зебрите без да губят ни секунда време. И никой не знаеше защо бързат и къде отиват, но важното бе, че бързаха.

-Много бързи рейсове, таксита и леки коли!-казваха доволни от управата на града. –Но може още! Още!

Това даваше криле на шофьорите. Те надуваха скоростите, и ги надуваха и ги надуваха изпреварвайки се един друг, докато скоростта на превозните им средства ставаше такава, че докато се появяха на единия край на улицата, се оказваха на другия, мяркайки се и изчезвайки, докато престанаха от скоростта и да се виждат, и не можеше да се разбере има ли ги, няма ли ги, и ако ги има защо въобще ги има, като не можени на тях да се качи човек, ни от да слезе, тъй като от бързане нямаха никакво време за спиране и бавене.

-Спрете! Спрете!- викаха напразно бабите, които бързаха колкото се може по-бързо да се приберат от училище в къщи, защото закъсняваха с приготвянето на обяда и на вечерята, и със справянето с хилядите домашни дела, и много разчитаха на бързия градски транспорт и на такситата, за да се приберат, но градският транспорт прелиташе край тях и над тях все едно, че не съществува и че те не съществуват. Да чакат по спирките нямаше никакъв смисъл. Затова бабите се понасяха на бързо тичащи тълпи всякоя към своя дом, а градските служби, които наблюдаваха в мониторите си бяганицата им хваната от камерите по улиците, изпращаха съобщения до медиите, че в организираните спортни изяви на града, и по-специално в масовия градски крос “бягане за здраве”, са се включили и най-възрастните жени, което е показател за доброто градско управление и повод за увеличаване на месечните им заплати.

Не така стоеше въпросът обаче с дядовците на децата. Измъкнали се от училище, те съвсем нямаха намерение да се прибират вкъщи, за да бъдат впрегнати от бабите да им помагат в бързаницата за приготвянето на обяда, вечерята и така нататък, затова бързешком се измъкнаха от тълпата на бързащите жени и се шмугваха в кафенетата за бързо сервиране и бърз интернет, тъй като в кафенетата ползваха бързия интернет на свобода и по свое усмотрение, а вкъщи това не ставаше без строг бабешки контрол.

Но бързият интернет също бързаше, и докато се включат, се оказваше, че денят се изтъркулваше, защото и той бързаше, и дядовците щат не щат трябваше да забързат да се приберат, докато портиерите не са заключили входните врати на къщите,а бабите-входните врати на семейните апартаменти, което беше по-рисковано и по-опасно.

Те възсядаха бастуните си като хвъркати кончета, като велосипеди, ката мотопеди, като мощни мотоциклети и дори като неидентифицирани НЛО решени със светкавична скорост да се приберат у дома, да застанат пред строгия съд на бабите и да изтърпят присъдата, но излезли-неизлезли от кафенетата и от бързия интернет ги поемаше вихрушката на бързащите да се приберат закъснели майки, и бързащите да се приберат закъснели бащи, и бързащите да се приберат закъснели чичовци, лелки и всякаквите закъснели. Всички бързаха свръх скоростно с различни бързащи превозни средства и в различни посоки, така че ставаше страхотно меле с много повреди и жертви, но кой ти гледа повредите и жертвите, когато всички бързаха.

Ах това Бързане! От бързане хората от града за нищо друго не можеха да мислят и в бързаницата си нищо друго не можеха да видят,освен задълженията си-ни градините с цветята,ни птиците по дървесата, ни красотата на града, ни отлитащите си години.

Щом в бързаница свършваше работния ден бързаха да се втурнат в къщите и апартаментите.

Да си изхлузят още от вратата неудобните обувки от отмалелите от бързане крака да се втурнат в апартаментите, да се хванат за главите и да се развикат на децата за разхвърляницата,непослушанието и ненаучените уроци.

И така всеки ден!

Само че този път децата никакви ги нямаше.

-Къде са децата?

-Върнаха ли се от училище веднага вкъщи, както сме им казали?

-Подготвиха ли си домашните упражнения както сме разпоредили?

-Изпитахте ли ги, както сме ви наредили?-питаха родителите бабите и дядовците и бързаха да проверяват под леглата,в банята, в гардеробите, дори в хладилника и въобще из цялата къща къде децата са се скрили, за да ги изненадат с някоя детска измишльотина или беля, та да ги накажат, но от децата нямаше и следа.

-Ами няма ги!- вдигнаха рамене бабите и дядовците.- И в училище ги нямаше, та ние учихме в училището вместо тях и научихме ей тоя най-труден урок-вдигнаха си те ръцете колкото могат нагоре и взеха да се въртят замаяни- Ах тия деца! Ще ги уморят в училище с трудни уроци—залитаха въртейки се бабите и дядовците.-Цял ден сме се упражнявали да не забравим тоя най-труден урок, че като си дойдат децата у дома да им го преподадем, та утре като ги изпитат да не са неподготвени и да се изложат. Затова трябва да се упражняваме да не го забравим- завъртяха се те колкото могат по-бързо, като се олюляваха, залитаха насам и натам, падаха, ставаха и продължаваха да се въртят.

-Господи!- хвърлиха си майките перуките от главите и ядосани грабнаха дистанционното, натиснаха бутона за най-бързо прикъщяване на децата и бяха сигурни, че ей сега немирниците ще се прикъщят пък където и да са из града. Да ги прикъщят и да им поискат сметка защо не са били в училище и къде скитат, като са им казали никакво скитане на сами деца из града.

-Ние да бързаме да се прибираме направо от работа в къщи заради тях, а те да скитат! Ами ако и ние почнем да скитаме? Да не мислят те, че и на нас не ни се скита! Ама бързаме да се прибираме, защото сме отговорни, а те не бързат, защото не са отговорни!

Така говореха родителите и натискаха най-бързата и безотказна степен на дистанционното за прикъщяване, но колкото и да беше силна дистанционно-прикъщяваната връзка, децата не се прикъщяваха.

Тогава ядосаните родители здравата се притесниха.

-Какво ли е станало с тия деца?

И като се притесниха бързо взеха да набират телефонни номера :

-На полицията!

-На болниците!

– На Пожарната команда!

Но нито полицията, нито болниците, нито пожарната команда имаха някаква представа къде са изчезнали децата.

-Каква полиция и каква пожарна команда сте, като не знаете къде са изчезнали децата- спуснаха се родителите да си нахлузват изхлузените обувки и да хукват да си търсят децата.

А на улицата- тълпа от родители! Тичат насам, тичат натам, зввънят GSM-и, майки викат имената на децата си, бащи надуват мегафони и изричат строги заповеди към децата веднага да се приберат, само че от децата нямаше и следа.

-Отвлечени са!- тръгна слух.-Как може всички деца да ги няма?

-Искаме си децата! Намерете ни децата, или. . –заплашваха те полицията.-Каква сте полиция да допуснете да изчезнат децата от целия град! Още утре всички ще гласуваме да бъдете уволнени!

-Ще ги намерим ние тия деца! Няма да се излагаме я! Като нищо ще ги намерим и ще ги опандизим да разберат веднаж завинаги, че така не се изчезва! Ако са отвлечени, ще заловим и отвлечените и отвлекачите!

И полицаите на полицията, въоръжени до зъби, с маски на лицата и със заредени автомати готови да нападат и заловят похитителите на децата и самите деца най-бързо и самоотвержено обикаляха къщи, градини, разрешени и неразрешени за деца заведения и дискотеки,решени да арестуват, да закопчават с белезници и товарят в полицейските камионетки и деца и отвлечени, като документираха с камери своята полицейска непоколебимост.

Само че никъде не намериха ни децата, ни отвлекачите им.

Най-после намериха едно дете, измъкнаха го от леглото, натовариха го в камионетката и го изтъпанчиха пред родителите, като разгласиха по всички телевизии, че са се справили отлично със задачата.

Това дете го имаше, но другите деца ги нямаше!

-Знаеш ли къде са другите деца?- в напревара го запитаха родителите.

-Не зная!- каза детето.- Болно съм от грип и от три дена не ходя на училище, така че няма как да зная- закашля се детето.

-Как не ви е срам да вдигате от леглото едно болно дете!- ядосаха се родителите на полицаите, но това не можеше да реши въпросът с изчезналите деца.

А в това време децата, които сутринта в голямата бързаница бяха полетели към училище още с изгрева на слънцето, така се бяха засилили, така се бяха издигнали в небето от засилване, че продължаваха да летят с изгрева, без да си дават сметка защо изгревът на слънцето си стои на едно место и слънцето не се издига като всеки ден по това време, за да се приучилищят точно навреме в клас. Не си даваха сметка, защото както се бяха забързали към училище и както летяха с развените си незакопчани якетаи палта, бяха достигнали невероятната скорост от 33 клм. в секунда, каквато е скоростта на движението на земята около земната й ос, а вятърът ги беше отвял от изток на запад, така че заедно с изгрева на слънцето обикаляха земята. И тъй като бяха излетели от България и се носеха по земния паралел със скоростта на земята около остта й все на запад, те обикаляха земята с изгрева, който също обикаляше земята от изток на запад,

и обикаляха,

и обикаляха,

и обикаляха, а под тях се разстилаше цялата география като на карта.И навсякъде бе ранна утрин,и навсякъде посрещаха изгрева на слънцето. –

-А бе какво става? Защо тоя изгрев не свършва и каква е тая географска карта под нас? Да не би това да е нова форма на училищно обучение?-питаха се децата летейки над Европа, Атлантическия океан, Америка, Великия тих океан, Япония и Азия. Беше им приятно да летят с 33 клм в секунда, която скорост беше толкова голяма, че просто не чувстваха, че летят, а само картината на земята се сменяше под тях. Беше им интересно и забавно, само че не ставаше и не ставаше обедно време, а децата вече бяха страшно огладнели. Гладът им растеше, а времето си стоеше все същото. Нещо беше станало с това време, защото където видеха часовникова кула и поглеждаха стрелките, те все показваха 7 часа и 45 минути. Ни повече, ни по-малко!

Иначе летенето беше супер!

Ту се носеха възседнали първите слънчеви лъчи,

ту попадаха в дъждовен облак,

ту в гръмотевичен,

ту настигаха и изпреварваха самолети,

ту се надпреварваха с различни неиндифицирани летящи чинии,

летящи пури,

летящи пумпали,

летящи сфери

и разни други неидентифицирани обекти, което страшно ги забавляваше.

При това никой не ги изпитваше, никой не им се караше, никой не им се сърдеше,че са направили нова беля, че не са си научили уроците, че са разхвърлили стаята си и са превърнали къщата на нищо, и ако имаше и какво да хапват, летенето цена нямаше да има, само че в небето нямаше нищо за ядене.

Тогава се опитаха да се приземят, за да похапнат. Първо си избраха един остров в Тихия океан целият в бананови дървета, но как да се приостровят като островът само след миг остана зад гърба им.

После се опитаха да се прияпонят в Япония- страната на изгряващото слънце, от където до децата достигаха приятни апетитни аромати, но пак нищо не стана.

Вече знаеха, че скоро ще стигнат Китай и Индия, защото бяха учили география и знаеха коя страна след коя следва като вървиш от изток на запад, затова отрано се приготвиха да се спуснат в първата попаднала им закусвалня. Но се оказа, че със скоростта, с която се носеха, беше невъзможно да се приземят, а не можаха да се справят с намаляването на скоростта до възможност за приземяване.

-Брей че работа!- поуплашиха се не на шега децата.- С тази скорост като нищо няма да можем да се приземим и ще се превърнем в спътници на земята.

-Хем ще станем завинаги спътници на земята, хем ще умрем от глад!

-Ами сега?- взеха да опитват разни способи за намаляване на скоростта, с която се носеха заедно с изгрева на слънцето децата, но нищо не помагаше.

-Помо-о-ощ!- Развикаха се те тогава с надеждата някой, който разбира от намаляване на скорости да ги чуе и да ги спаси.

Само че никой не ги чуваше, а и да ги чуеше, докато пристигне, кой знае докъде щяха да са стигнали излетелите заедно с изгрева деца, така че нямаше как да ги намери.

И точно тогава, когато децата бяха почнали да се отчайват, и вече не им беше интересно да летят, да влизат и излизат от облаци, да настигат и изпреварват самолети и да се надпреварват с разни неидентифицирани обекти, изгревът на слънцето стигна до България.

Стигна и щеше да отмине на запад, но децата така се развикаха, че родителите им, полицията, пожарната команда и всички от града, в който всички бързаха, си вдигнаха нагоре главите.

-Бързо! Бързо! Бързо! Бързо! Бързо докато не са отлетели!- взеха да натискат те бутоните на дистанционните си за детско приземяване.-Не е за вярване, но тоя пъстър облак, който лети с първите изгревни лъчи на слънцето е от нашите деца.

Може би ако дистанционното за детско придомяване беше едно или бяха няколко, нищо нямаше да се получи. Но когато всички едновременно натиснаха бутоните на дистанционните си, се получи такава енергия, че засмука децата от летателната им скорост и те започнаха да падат на земята направо в прегръдките на майките и на бащите си.

-Какви са тия номера?- развикаха се родителите като си бършеха радостните сълзи от добрия край на случилото се.- Може ли така 24 часа да си летите без разрешение и без да се обадите, а ние да си изкарваме ума от тревоги за вас?Бързо вкъщи или по-добре направо на училище!Ще се разберем довечера за тия ви номера, а сега бързаме, че закъсняваме заради вас за работа!- разбързаха се те.

-Това не са никакви номера, а ако са номера, не са наши, а ваши!- викаха подир тях в един глас децата.- Нали вие ни карате да бързаме? Е, бързахме и ето какво стана! Бързайте и гледайте като нас да не достигнете скорост 30 клм в секунда и да останем без родители. Ние повече не щем да бързаме, а при това сме и гладни!

Родителите се стъписаха.

-Как? За какви 30 километра в секунда говорите? Това не е ли скоростта на въртенето на земята около остта си?

-Точно така!- казаха децата.- Я си вежте скоростомерите!

Родителите си погледнаха скоростомерите и видяха, че скоростта на бързаницата им е 29 цяло и половина клм в час. Цифрата пулсираше в червено и пишеше :

“ОПАСНО!

ДА СЕ ВКЛЮЧИ НЕЗАБАВНО НАМАЛЯВАНЕ НА СКОРОСТТА!

В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ СЛЕДВА ИЗЛИТАНЕ В СПЪТНИКОВА

ОРБИТА НА ЗЕМЯТА.”

Както се досещате, родителите, чичковците, лелките и всички жители на града, в който бързаницата бе стигнала до своите пределни размери, така се стреснаха от това съобщение, така се уплашиха, че до един се включиха на намаление на скоростта.Това не беше лесно и не беше никак безобидно, защото се разтресоха, загърчиха, заохкаха, че ще закъснеят за службите си, ще си загубят работата и ще си намалят доходите и печалбите,но пред опасността да изоставят децата си самички в града без контрол и родителски грижи, и без всякаква перспектива за самите себе си освен в превръщането им в механични спътници на земята- нямаше друго решение.

Те се обезскоростяваха,

и се обезскоростяваха,

и се обезскоростяваха вперили поглед в циферблатите и стрелките на човекоскоростомерите, за да не преминат долната граница на забавянето, а да кажат СТОП и да се включат на една приемлива стойност на скоростта и бързаницата, под границата на която също беше опасно да попаднат, защото щяха да се превърнат от хора в нещо като дъждовни червеи-бавнодействащи, обезмозъчени, жалки и негодни ни за себе си, ни за грижи за децата си същества. Тая граница много точно беше отбелязана и спазена от човекоскоростомерите. И когато майките, бащите, чичковците, лелките и всички от увлечените в бързаницата влязоха в нея,те усетиха странна промяна. Първо пулсът им, който винаги беше ускорен и ги караше да се задъхват от бързаница се успокои и влезе в ритъм, и те за пръви път можаха да вдишат спокойно въздух, който се оказа безкрайно приятен и ароматен.

-Какъв е тоя ароматен въздух- попитаха се учудени те, и за първи път видяха градините и красотата на разцъфтелите цветя, край които до сега бяха препускали в бързаницата без да ги видят.

И за първи път чуха песента на птиците огласяващи нежността на настъпилата тишина.

И за първи път видяха, че всъщност живеят в един прекрасен град, в който освен учреждения, офиси, ресторанти за бързо хранене, магазини за бързо обслужване и всякакви предприятия и заводи за бързо производство имаше красиви сгради, и романтични улици, и прекрасни кътове за отдих и забава!

И без да подозират, напрегнатите им и намръщени физиономии се отпуснаха, погледнаха се един-друг и за първи път се усмихнаха един на друг, защото се видяха не като колеги и конкуренти в бързаницата, а като хора, които можеха да се радват на живота и да се обичат.

А в това време, докато майките, бащите, лелките, чичковците и всички в тоя станал опасен от бързаница град драматично си намаляха скоростта и с почуда откриваха красотата на живота, децата вече лапаха палачинки, които бабите им подхвърляха чак до небето.

Автор: Кина Къдрева

След един летен дъжд, три непораснали петлета тръгнаха да се разхождат из градината на двора. Неочаквано насред пътеката срещнаха господин Чер-Вей, когото никога дотогава не бяха виждали. Той пълзеше по земята като придвижваше мекото си гъвкаво тяло бавно и с достойнство.
– Какво е това Нещо? – учудиха се те.
За да разбере, първото петле Петьо клъвна господин Чер-Вей с острата си човка. Той се изви сърдито и извика ядосано:
– Ей, нямаш право да ме бодеш!
Петлето не знаеше езика му и затова не го разбра.То го хвана за единия му край и го вдигна от земята. Възмутен до дъното на душата си, господин Чер-Вей започна да се извива, да се криви на различни страни, да се мята също като лента в ръцете на сръчна гимнастичка. Това беше неговият език. Той така говореше. Даже крещеше и eнергично се опитваше да се освободи от острата човка на петлето.
Кривенето му насам-натам се видя твърде забавно на второто петле Петльо и то клъвна свободния край на господин Чер-Вей, който се въртеше и мяташе из въздуха. Петьо обаче не си даваше интересното Нещо, затова двете петлета го задърпаха всяко към себе си. Теглеха го, дърпаха го, опъваха го като ластик… никое не го изпускаше.
– Нямате право да ме унижавате така! – протестираше господин Чер-Вей, но палавниците не го разбираха и даже изобщо не го чуваха.
Третото петле Пет също хареса играта и се включи в нея. То клъвна опънатия господин. Изведнъж… Той се скъса на две парчета. От изненада Петьо изтърва края, който държеше, а Петльо глътна своята част.
– Вкусно е! – заяви той след като преглътна.
Братлетата му веднага се спуснаха към останалото парче от Нещото и понеже всяко го искаше само за себе си, се сборичкаха.
Докато те се караха, скъсаният господин Чер (останал без другата си половина Вей) се вмъкна в най-близката дупка в земята. Разочарованите петлета дълго се въртяха наоколо, а на другия ден отново наминаха към онази пътека.
Не щеш ли, пак го срещнаха – влачи се между локви и камъчета ЦЯЛ-ЦЕЛЕНИЧЪК!
Петлетата се зачудиха:
– Този вчера не беше ли по-къс?
– Да! Остана само един скъсан къс!
– Който беше по-къс!
Докато петлетата-братлетата се чудеха, господин Чер-Вей забърза към дупката си. Те го настигнаха. Петьо се спусна да го клъвне. Пет бутна Петьо. Петльо връхлетя върху двамата и ги събори. Тримата се сборичкаха.
Петьо се отскубна и бързо налапа онзи странен край на Нещото, който тъкмо се канеше да се вмъкне в една дупка сред калта. Вдигна го във въздуха, а господин Чер-Вей започна да извива дългото си тяло и да мята свободния си край на различни посоки.
Петльо и Пет се спуснаха към него, но се сблъскаха! Пет тупна в една локва. Петльо бързо улови мекото червейско крайче и го задърпа към себе си. Двамата с Петьо теглеха господина…опъваха го… Никой не искаше да го пусне. Пет подскачаше наоколо, ежеше се и отвреме-навреме успяваше да клъвне разтеглената лента. Изведнъж… господин Чер-Вей се скъса по средата.
Петльо побърза да глътне своята половина. Тъкмо и Петьо да направи същото, братлето Пет го блъсна и събори от човката му второто парче. Сбиха се, сборичкаха се, а в това време половиният господин Чер се скри в дупката си.
Ядосани, петлетата си отидоха, но на другия ден отново пристигнаха. И не щеш ли, пак го срещнаха – влачи се между локви и камъчета ЦЯЛ-ЦЕЛЕНИЧЪК!
Петлетата се зачудиха още повече:
– Този вчера не беше ли по-къс?
– Да! Остана само един скъсан къс!
– Който беше по-къс!
Изведнъж и трите се спуснаха върху него, но се сблъскаха и сборичкаха, а господинът успя бързо да се мушне в дупката си.
– Ще порасна голям и страшен като змей. Ще ги излапам и тримата наведнъж!- закани се той.
Представи си как се издува и става огромен…гони ги из градината…страшен и силен, а те тичат изплашено насам-натам, пищят и съжаляват, че са го ядосали…
Като се намечта, най-после господин Чер-Вей се замисли…, премисли…, умисли….
Накрая измърмори:
-Ще се преместя в съседния двор, за да не ги срещна никога вече!”

ВЪПРОС: Коя от двете си закани господин Чер-Вей не би могъл да изпълни и защо?
1. Ще стане голям и страшен като змей, за да излапа трите петлета.
2. Ще се премести да живее в съседния двор.

Веднаж, когато в София валеше дъжд, от небето падна една лява червена обувка с високо бомбе като разтворена муцуна на озъбен булдог и твърде странната за обувка форма на боксова круша.
-Каква е тая работа?-попита уличният полицай, защото обувката го удари по главата, но не довършил въпроса си, от небето върху му се стовари още една обувка- зелена, дясна, с остър и дълъг като щъркелова човка нос и с формата на изхвърлена от употреба изтърбушена лодка.
-Ама че безобразие!- каза ядосано полицаят.-Не стига, че съм мокър до кости, но и някой негодник май че ме замерва със стари обувки.- Но аз ще го науча никога повече да не прави така.
И полицаят, смръщен и решен да действа, вдигна с палката си първо червената, после зелената обувка, огледа ги най-професионално, скенира ги със служебния си регистратор, който моментално анализираше, отчиташе и записваше всички видими и невидими данни за “обекта”, и запрати обувките към контейнера за боклук. После извади джобния си електронен полицейски наказател за незабавно откриване и задържане на нарушителя, и се огледа заканително.
-Кой си разрешава да си изхвърля нещата за изхвърляне на улицата, че и да ме замерва с тях?- прогърмя гласът му по полицейския му мегафон и прокънтя по целия мокър, шибан от камшиците на дъжда и пуст площад.-Или нарушителят смята, че като вали такъв проливен дъжд, аз ще съм се скрил някъде на сухо и няма да го видя?- вдигна главата си полицаят да проследи накъде наказателят сочи че е виновникът, видя че знакът сочи небето, вдигна глава и занемя.
Занемя, защото, точно над главата му, размахвайки босите си крака, с дъжда от небето се носеше право към него един истински цирков клоун.
-Варда!- извика клоунът и се стовари до самия полицай.
-Извинете гражданино, но това на нищо не прилича!- огледа го строго полицаят.- Може да сте цирков клоун, но такива номера на мене не ми минават.
-А на мене никак!- ядоса се и затърси обувките клоунът, намери ги до контейнера с боклук и ги нахлузи.- Къде ми е цирка? Къде ми е публиката? Къде ми е кученцето? Или смятате, че като сте полицай, може да се разпореждате с хората както си искате.
-Моля, моля! Аз си изпълнявам дълга, а вие какво? Вършите безобразия, а после обиждате.
-Аз ли обиждам, или вие си правите полицейски своеволия? Кой ме изтръгна от представлението и ме запрати тука в тоя дъжд направо през купола на цирка и за смях на публиката? И добре че винаги си нося чадър! Иначе. . иначе. . щях да се удавя! Щях да повредя единствения си сценичен костюм! Ами ако хвана заради вас пневмония? Веднага ще направя оплаване за нарушаване на гражданските ми права, за проваляне на номера ми с кученцето Рики и издевателство върху моята личност!
-Много си позволявате, господин клоун! Вие ще падате от небето, а мене ще обвинявате за циркаджийските си номера? Аз не съм фокусник! Тая работа е по вашата специалност. А за това кое как е станало ще се разберем в полицейския участък!- щракна полицаят белезниците на вбесения клоун както клоунът си държеше с две ръце чадъра над главата и взе да набира номера за полицейската кола, за да откара арестанта в участъка.
Но преди да набере до край номера, в краката му падна розово цирково пуделче, което без съмнение бе същия тоя Рики, за когото спомена клоунът.
-О, Рики! О скъпи Рики!- развълнува се клоунът.- И ти ли? Как се радвам, че не си ме изоставил! Ела да те целуна!
-Да ме целунеш ли? Как не те е срам!- заджавка кученцето срещу него.- Ще ме излиташ, ще ме подлагаш на тежки изпитания, и след това ще ме целуваш! Знаеш ли, че едва не паднах в океана? Знаеш ли, че сърцето ми едва издържа на тоя шантав полет- направи салто кученцето и застана на два крака.
– Опала-а!- си каза полицаят.- Какви си ги вършил, господин клоун?
– Нищо не съм вършил! Нищо не знам! Нищо не разбирам- рече клоунът.
-Не знаеш, а? Не знаеш!- джафна гневно розовото пуделче.- Не знаеш ли, че аз не ги обичам тия номера?
– И аз!- отвърна клоунът.
-Лъжец! На мене ли го казваш? Сякаш че не те знам що за щурак си и че това прелитане през небесата и падане тука го дължа на тебе!- разлая се пуделчето, без да обръща ни най-малко внимание ни на полицая, ни на леещия се из ведро дъжд.-Безобразие! Безобразие, за което ще отговаряш!
-Ще отговаря! В това ти бъди сигурен!-важно се намеси полицаят.
-И за цирка ще отговаря! Той изчезна пред собствените ми очи ми преди да отлетя! Къде изчезна цирка? А?- не спираше да лае кученцето.
-Не зная!- мрачно рече клоунът.-Питай полицая!Само полицията е, която всичко знае.
– Да питам полицая ли? Откъде накъде полицаят? Ти си тоя дето обича да се прави на Мистер Сенко и да изчезва разни неща, та публиката да ти се възхищава!- все по-настървено джафкаше Рики, а полицаят включил служебния си регистратор със задоволство следеше нищо от казаното и видяното да не бъде пропуснато.
-Нали публиката трябва да се забавлява. И нали сме партньори- рече клоунът.
-Пишеш ми се за партньор, а все гледаш да проваляш цирковите ми артистични изяви и въобще цирковата ми кариера!- не млъкваше кученцето.-Дори мене се опита един път да ме изчезнеш, а сега си изчезнал целия цирк с публиката, която ако искаш да знаеш идва на представленията не за тебе, а заради мене!
-Съжалявам!- каза клоунът и се почеса по главата със закопчаните си с белезнице ръце като едва не изтърва чадъра.-Когато правя фокуси с изчезване връщам онова, което фокуснически съм скрил в ръкавите си, в пазвата си, или във външните си и вътрешни джобове. А мога ли в тях да скрия цял цирк?
-Можеш, можеш! И престани да ми се правиш на ни лук ял, ни лук мирисал, а ми изфокусирай един кучешки чадър, че заради тебе целият съм мокър!
– Съжалявам!-сви рамене клоунът.- За да изфокусирам нещо, то трябва да го има. Не мога да изфокусирам нещо, което го няма!
Обаче циркът го имаше, нали? А сега го няма!
-И в джоба си ли да го скрия?- ядоса се клоунът.
-О, знам те аз тебе! Смалил си го и си го пъхнал в джоба си, а сега или не искаш, или не можеш да го върнеш!
-Брей, че работа!- хвана се за главата полицаят.- Брей, че опасен бил тоя клоун! Брей че крадец, който е отмъкнал не какво да е, а цял цирк. Да арестуваш такъв крадец си е чист полицейски късмет. И да го арестувам точно аз!
-Давай веднага цирка!- строго каза полицаят.- Давай цирка и не ми разигравай циркаджийски номера! Колкото топка за тенис ли си го смалил или колкото копче?- взе той да обискира клоуна.- Къде си го скрил? Казвай!
-Къде ще го крия? Къде ще скрия цял цирк?- опитваше се да се съпротивлява клоунът, но нали беше със закопчани ръце и то вдигнати нагоре нищо не можеше да направи.- Как си я представяте тая работа със смаляването? То не става ей така, защото си го пожелаваш! За изчезването трябва специална циркова сцена!Трябват специални циркови огледала!Трябват камери и електронна техника!Трябват асистенти и помощници!Но и да се получи номерът, то е само илюзия, а не е в действителност-опитваше се да се оправдае клоунът докато полицаят старателно обръщаше с хастара навън всичките му джобове, после свали клоунското му сако през закопчаните ръце, за което клоунът сам му помогна, свали му клоунската риза, свали му клоунските пъстри панталони и накрая го остави по бельо и дори почти съвсем гол под непреставащия да се лее дъжд и не се запита как го направи като ръцете на клоуна бяха закопчани.
Впрочем за клоуна не беше никакъв проблем да свали мигновено белезниците от ръцете си още когато полицаят го закапча, но не искаше да го предизвиква и да си усложнява положението, затова си траеше. При това, останал гол под дъжда, шибащите го водни струи охлаждаха пламналата му от въпроси и негодувание глава и намаляха температурата и високото кръвно, които бе вдигнал.
-Не само за цирка- лаеше край него кученцито Рики и помагаше на полицая за обиска като смъкваше от клоуна разни неща като панделката на клоунското фишу, клоунския нос, клоунските уши и всичко, което можеше да се смъкне.-И за публиката ще отговаряш!-не спираше да лае то като грабна чадъра от закопчаните ръце на клоуна и цяло се покри с него.-Защо когато почна моят номер публиката я нямаше- излая подавайки си само носа изпод чадъра Рики.-Имаше я и ми ръкопляскаше, а после изчезна! Изчезна, защото и нея си изчезнал.
-Какво? И публиката ли?
Сега клоунът наистина се стресна. Стресна се и се уплаши.Защото за него, като за всеки истински артист, публиката бе свещена и недосегаема. Той живееше за публиката. Той се раздаваше на публиката. Той бе готов и на най-трудните и рисковани номера заради удоволствието, което искаше да създаде на публиката. Тя бе най-важното в неговия живот. С него можеше да се случи всичко, но не можеше да допусне и косъм да падне от главата на никой от публиката.
-Публиката! Какво е станало с публиката?- смъкна си моментално белезниците клоунът, грабна с клоунска ловкост и пъргавина радиотелефона от ръцете на полицая,и докато полицаят се мъчеше да изтръгне радиотелефона си от ръцете на клоуна,клоунът вече се свързваше с разни агенции и инстанции
-Къде си циркова прекрасна публика!-плачеше той и по гримираното му лице се търкаляха и стичаха големи цветни сълзи, които пълзяха по голите му гърди и дъждът ги размиваше в цветни потоци.
-Тука сме!- чу се от небето и от продънилите се с гръм облаци взеха да се сипят с дъжда хората от публиката.
Те падаха на цели гроздове като бабите си държаха внуците за ръце, дядовците държаха бабите, а майките, бащите, лелките и чичковците се държаха един за друг и летяха като птиче ято.И сега се видя колко многобройна е тая циркова публика и колко е разнообразна.
-Ето ги! Ето ги!- викаха те и се носеха към площада.- Ето го любимият ни клоун и любимото ни кученце! Щом те са тука, значи всичко е наред и представлението може да продължи!
-Ето ги! Ето ги всички от милата ми публика- викаше клоунът и плачеше от радост.- Тя не е изчезнала! И всички са живи и здрави!- прегръщаше когото свари той.
-Но какъв беше тоя номер, в който включихте и нас като изпълнители?-питаха хората от публиката.
-Торнадо! Най-хубавият номер!- викаха децата като се приземяваха и приземили се неприземили се хукнаха да прегръщат клоуна и кученцето Рики.-По-хубав номер от тоя, дето ни включихте в него, няма на света! Ей че е хубаво да летиш над земята и над океана!-викаха децата.-Да летиш в купола на небето и цялата земя под тебе да е като арена на голям цирк.
-Не е хубаво,а безобразно!-негодуваха бабите като се пльосваха в локвите на площада.-Безобразно е вместо да се насладиш на циркова програма, да те изстрелят направо в небето и небитието. Та ние сме публика, а не сме циркови артисти!
-Как така ще ни включват номер без да ни предупредят-сърдеха се и коментираха дядовците, бащите, майките и лелките.-Какъв бе тоя номер? За тоя номер трябваше да сме застраховани! Я вижте пише ли в билетите, че сме застраховани? И щом сме включени като участници,щом сме участници, трябва да ни се плати! И да ни се даде обезщетение за степен на трудност и риск! Абе къде е директорът на цирка да ни даде сметка?
-Ето го! Ето го директорът заедно с цирка! Ето го! Ето го цирка!- развика се клоунът като си бършеше сълзите и сочеше небето.-Циркът! Моят цирк! Нашият цирк! Видяхте ли, че не съм го смалил и не съм го сложил в джоба си, господин полицай!
-Ето ме!- последен се залюля и се заспуска от небето директорът заедно с купола на цирка,който като гигантски чадър се издигаше над главата му.-Тук съм, но не знам къде съм?-стовари се той заедно с цирка и покри целият площад.
-Как къде! В България! В самата столица София!-най-после се обади смаяният от случилото се полицай.
-София ли? Че ние сме калифорнийски цирк. Как един калифорнийски цирк може да се озове в България?
-Ами с торнадо!- обади се един слабичък човек от публиката, който се оказа синоптик.-Нали спектакълът се наричаше “ТОРНАДО”?Аз и затова дойдох на цирковото представление, защото и прогнозата беше, че през Калифорния ще мине торнадо, и спектакълът на цирка също беше “ТОРНАДО”, та исках да разбера има ли някаква връзка на торнадото с цирковото представление.
-Е, има ли?- заобиколиха го всички.
-Ами нали виждате? Има!- рече синоптикът.- Ако цирковото представление не беше “ТОРНАДО”, как торнадото щеше да връхлети над Калифорния и то точно над цирка?
-Вярно че спектакълът беше “ТОРНАДО”- зашумя публиката.
-Вярно, че и номерът ни с Рики беше “Торнадо”. Аз го завъртях, а после стана каквото стана! При това Рики рез всичкото време викаше “По-силно”! По-силно”! И публиката викаше “По-силно! По-силно!” Така ли беше?
-Така!- каза публиката.
-Така!- каза Рики.
-Е, сега всичко се изясни!- каза директорът на цирка.
-Изясни се това, че трябва много да се внимава какво се говори и какво се прави, защото това, което се говори и което се прави дори като цирков номер може да предизвика природата, а предизвика ли се природата, аз не отговарям за последиците- каза синоптикът.
-Тогава да благодарим на природата, че в случая се е оказала по-разумна и предвидлива от нас, и не ни запрати по дяволите, а с крилата на вятъра и дъжда ни доведе до едно от най-хубавите места на земята-каза дирекорът на цирка.
-Така е!- подкрепи го полицаят.- И какво ще правим сега?- попита той.
-Ами представление!-каза директорът на цирка.- И без това не сме идвали до сега тука на гастрол, така че ще бъде първото не представление в България.
-Но спектакълът да не се нарича “ТОРНАДО” и да се свали от програмата номерът “ТОРНАДО”- каза строго полицаят.
-Ами как тогава ще се върнем обратно в Калифорния?-попитаха от публиката.
-Ами с редовен самолетен полет от София до Америка- каза полицаят.

Автор: Кина Къдрева

 

ЗАБЪРЗАНА ПРИКАЗКА

Автор : Кина Къдрева

Имаше един град, в който всички бързаха.
Бъзаха бащите!
Бързаха майките!
Бързаха дядовците!
Бързаха бабите!
Бързаха децата!
И което е за отбелязване- всички бързаха в едно и също време и един-друг се подканяха да бързат.
-Бързай! Бързай! Бързам! Бързай!
-Бързай! Бързо! Бързай! Бързай!
-Бързам! Бързай! Бързо! Бързай!
-Бързо! Бързам! Бързай! Бързай!
-Бързо скачай от леглото!
-Бързам! Де ми е сакото!
-Бързо-бързо пий млекото!
-Бързо затвори стъклото!
-Бързо оправи кревата!
-Бързо дай ми тук метлата!
-Бързо! Мрежата къде е?
За пазар ще закъснея!
-Бързо приготви си чантата!
-Бързо изключи пералнята!
-Бързо! Тръгвам! Закъснявам!
-Бързай! Бързам! Изоставам!
Както се досещате, бързаницата започваше още преди да започне денят. Събудени-недосъбудени всички се юрваха да бързат и ставаше такава голяма бързаница, че от бързаница се превръщаше на бърканица.
От бързане, бащите си обуваха наопаки чорапите, закопчаваха си накриво ризите и хукваха по стълбите по пантофи.
Майките, от бързане, със скачането от леглото си нахлузваха роклите наопаки, наливаха пакетите с млеко за закуската на децата вместо в тенджерите в пералните, разбиваха праха за пране в каните за млеко, включваха вместо миксера-прахосмукачката, и докато си даваха нарежданията на бабите за домакинството и за децата, тичаха из апартаментите насам и натам, ровеха из чекмеджетата, изтърбушваха гардеробите прехвърляйки полички и блузи, търсейки най-подходящото за деня, и докато си намираха перуките си загубваха обувките, като повтаряха през всичкото време :
-Закъснявам! Закъснявам! Закъсняваш! Бързам! Бързай! Бързам!
И тъй като нямаха време да се вчешат, майките нахлупваха елегантни перуки над разрошените си коси, и станали неузнаваеми, светкавично изчезваха от къщи като пътьом си слагаха червилото, и понеже от бързане не си улучваха устните, си мацаха червило ту по носа, ту по брадата.
В същото време бабите чукаха яйцата за палачинките по главите си, мятаха палачинка след палачинка направо в зейналите усти на бързащите за училище деца, и докато обръщаха палачинките подхвърляйки ги до тавана, отбиваха с тиганите като с ракети за тенис картофите, с които бързащите да се измъкнат от къщи дядовци ги замеряха, за да им докажат недоволството си от стоварилото им се задължение да белят картофи за обяда, което според тях не е мъжка работа, и да докажат на тия жени, че мъжете могат да се справят с беленето на картофи, но за едни картофи да закъснееш да си изкажеш първи мнението за политиката и за живота на сбирката с другите дядовци в кафенето, е престъпление и знак за женска ограниченост.
От бързане да не закъснеят за първия учебен час, децата, с издути бузи от непреглътнатите палачинки, нахлузваха палтата си,и без да ги закопчават, грабваха претъпканите с учебници и тетрадки ранички и политаха към училище. Политаха, защото в природата си има закони. И като се засилиш при това с разкопчано палто. Цялото небе на града се изпълваше с летящи деца. Незакопчаните разноцветни детски палта се развяваха като крила, и добре че раничките на гърбовете и в ръцете на децата толкова много тежаха и ги придърпваха към земята, че иначе кой знае накъде можеха да отлетят.
И пак можеха да отлетят, защото от бързаницата така се засилваха, че от засилването олекотяваха, забравяха закъде са се разбързали и започваха да се гонят, да се издигат надпреварвайки се кой по-високо може да се гмурне във ведрината на утринното небе, да правят лупинги, да демонстрират аеро-гимнастическите си възможности, да ловят и да възсядат облаци, и най-вече да се оставят да летят с разтворени ръце, носени от непредсказуемото дори от синоптиците течение на ветровете, които изпълваха главите на децата с вятър и ги правеха вятърничави.
Но директорите на училищата не можеха да разрешат на учениците им да отлетят кой знае къде, и училищата да останат празни, а учителите-безработни. Директорите бяха хора с огромна отговорност. Затова бързаха още в тъмни зори да са си в училищата, причакваха утринния летеж на децата на вратите на училищните сгради с апарати за дистанционно управление в ръка, и появяха ли се ята от деца по небето, започваха всеки да лови своите деца и да ги сваля с дистанционното си управление едно по едно в точното училище, което наричаха приучилищяване, като внимаваха да не сбъркат, и да приземят в своя двор деца от чуждо училище.
Е,ставаха и грешки. И не само с приучилищаването на деца от чуждо училище. Понякога, вместо в училищния двор, директорите приучилищяваха децата по покрива на училището.С това се справяха с помощта на сгорещените от бързане и закъсняващи за първия учебен час учители, които в бързаницата влетяваха в училището с такава скорост, че не можеха да се спрат, взимаха в спринт стълбите чак до последния етаж, и сами се заемаха да издърпват децата от покривите и да ги хвърлят в класните стаи, като ги ловяха за краката, за палтата, а понякога и за косите. Най-неприятното в тоя случай беше, когато ги ловяха за ушите.
Но се справяха.
По-сложно беше, когато вместо децата, сваляха бабите им, които бяха хукнали след внуците си да им дадат забравения в бързаницата училищен чип. В тия случаи децата, забравили в бързаницата своя училищен чип,си отлитаха нанякъде, а бабите им влизаха в класните им стаи както си бяха с тиганите в ръце, сядаха по чиновете и най-старателно се опитваха да научат и запомнят всичко, което преподаваха забързаните да не изостават с учебния материал учители. Те много внимаваха, защото трябваше да налеят наученото от своите препълнени с какво ли не глави в празните вятърничави глави на своите внуци, та да не изостават в учението.А когато някоя баба не можеше да разбере преподаваното и питаше съседката си по чин,тая я удряше с тигана по главата, за да не я разсейва. Така понякога в класната стая ставаше голямо меле. Особено, когато в класните стаи беше претъпкано не само с баби, но и с дядовци, които не стига, че не разбираха уроците, но и мърмореха, че по тяхно време не били учели такива никому ненужни неща.
Тогава учителите, предимно забързани строги жени, които бързаха да си преподадат урока, се виждаха в невъзможност да надвикат вдигналата се патардия, и да видят всред размахани тигани, бастуни и подпетени чехли кой с кого се бие, за да сложат провинилите се на мястото им и да въведат тишина и ред.
-Деца! Деца!-прекъсваха си те урока,забързани да си извадят педагогиката, с която да засрамят учениците и да ги укротят. Но се оказваше, че в бързането са си забравили педагогиката ако не в диплома за завършено педагогическо образование, то в дъното на шкафа на учителската стая, изхвърлен за износеност по време на годишния училищен ремонт ведно със забравената в него педагогика.
Какво да правиш когато ти я няма педагогиката, за да се оправиш с нея във възникналата неразбория? Какво друго, освен да се възправиш срещу целия клас, готов за ръкопашен бой.
В такива случаи учителите, които както казах бяха предимно очакващи да им се случи всичко в бъркотията на бързаницата смели жени-жени готови на всичко, за да въдворят ред и да си преподадат урока, се качваха върху учителските си бюра, за да са над случващото се в класната стая, и взели героична поза, изсвирваха с пръсти в уста.
В отговор биещите се замръзваха по местата си озадачени, и тогава учителствуващите жени едва не изпадаха в шок, когато вместо деца, виждаха насреща си старци.
-Брей!-казваха си те.-Ето до къде ни доведе това бързане! За един учебен час, от бързане, децата се превръщат в старци! А какво тогава става с нас, учителите? Трябва веднага да завъртим бързането в обратна посока, което значи да отвъртим навъртяното от бързането време, и така да върнем детството на децата, което е наш дълг, както и да върнем своята младост, което е наша мечта!
-Готови! Раз-два! Деца! Започваме лечебна процедура!- провикваха се те.
-Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!
Сядайте си по местата!
Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!
Махайте си очилата!
Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!
Повторете го стократно!
Бързо! Бързо! Бързо! Бързо!
Завъртете се обратно!
И се започваше една- не ти е работа!
Старците се въртяха до ошашавяване, защото мислеха, че това е поредния урок, още повече, че и учителите, които както казах, бяха предимно жени, и не рядко жени на възраст, също се въртяха върху учителските си бюра и то така, че на бабите и на дядовците им се струваше, че летят и се възнасят към тавана на класната стая, давайки им пример за бързо въртене.
-Горките ни внуци!-си казваха бабите и дядовците, като не преставаха да се въртят все по-замаяни и залитащи от въртенето, с риск всеки миг да се сгромолясат на пода на класната стая.- С другите уроци се справихме, но с тоя урок няма да се справим- разтревожени си зашушукаха бабите и дядовците. Ще вземат да ни пишат слаби бележки по въртене и да злепоставим внуците си.
-Какво тогава да правим?
-Ами да бягаме!
И бабите и дядовците хукваха към вратите и прозорците на класните стаи.
-Стойте! Стойте!-викаха подир тях учителките като продължаваха да се въртят и от замая не можеха да разберат възнасят ли се учениците им, или излитат с тиганите и бастуните като с летящи чинии и като с оживели детски дървени кончета.- Не може да бъде!-казваха си те. Но когато най-после преодоляваха инерцията на въртенето и се оказваха сами в класните стаи проумяваха, че случилото се е случило. И се е случило, защото от обратното въртене учениците им отново са станали деца, а от едни деца всичко може да се очаква, дори и най-невъзможното- да излетят от училище и да оставят класните стаи празни.
И учителите, които както споменах и повторих бяха предимно жени, и то на възраст, което значеше, че са с голям училищен опит, и бяха видели и препатили какво ли не от своите ученици, се смъкваха омаломощени от бюрата си.
-Все пак се справихме с връщането на децата в тяхнто детство-доволни, и дори горди си казваха те, и установили, че закъсняват за следващия час, се втурваха към коридора и към вратите на другите класни стаи на училището, където не знаеха какво ги очаква.
А в това време бързаницата продължаваше.
Майките и бащите, изхвръкнали сутринта бързешком за работа, бързаха колкото се може по-бързо и по-набързо да си свършат несвършваемата работа, която от една страна бързо и набързо свършваха, а от друга със светкавична бързина пристигаше нова, и ги затискаше, сгромолясвайки се върху тях. Така че въпреки бързаницата да си свършат работата, постоянно бяха затрупани от несвършена работа. И това с работата и с несвършената работа беше повсеместно.
Чиновниците, колкото и да бързаха, не можеха да изчетат преписките, защото се трупаха и ги затрупваха все нови и нови!
Лекарите, колкото и да бързаха и да се стараеха, не можеха да излекуват болните, защото прииждаха все нови и нови от болни все по-болни и от спешни, по-спешни случаи, които разчитаха на тяхната бърза лекарска намеса.
Съдиите бързаха да приключат делата с разбойниците и да ги натикат в затвора, но колкото и да бързаха, не можеха да приключат делата, защото докато бързаха, излизаха на бял свят все нови и нови разбойнически разбойничества на разбойниците, които съдиите не можеха да подминат, а трябваше да бързат, защото разбойничествата на опашките от заловени и неосъдени разбойници ги притискаха и пришпорваха още повече да бързат, при това без да броят предстоящите дела на незаловените разбойници, които нямаше как да не бъдат заловени, съдени и изпратени в затворите.
Поправячите на всякакви повреди не можеха да си свършат работата, защото докато оправят една повреда, ги викаха бързо да оправят още сто, и двеста, и хиляда повреди, сякаш всичко в града се разваляше-пукаха се вдопроводи, задръстваха се канализации, късаха се електрически проводници, засядаха асансьори, разбиваха се улични настилки и зейваха в застрашителни ями, протичаха покриви, повреждаха се всякакви домакински уреди и превръщаха апартаментите в гробница на бяла и на черна техника, което хвърляше в абсолютен хаос домашния живот, и всички звъняха по телефоните да викат бързо поправячите, а телефонните повреди нямаха край.Всеки искаше всичко да бъде оправено най-бързо, и от бързане на поправячите не им оставаше и дъх.
Такситата, леките коли и автобусите в бързаницата си се носеха с такава скорост по улиците, че беше невъзможно да спрат на пресечките щом светофарите даваха на червено, както и на зебрите за пешеходци, и стигнеха ли до такива места даваха газ, включваха летателната си програма и прелитаха над светофарите и зебрите без да губят ни секунда време. И никой не знаеше защо бързат и къде отиват, но важното бе, че бързаха.
-Много бързи рейсове, таксита и леки коли!-казваха доволни от управата на града. –Но може още! Още!
Това даваше криле на шофьорите. Те надуваха скоростите, и ги надуваха и ги надуваха изпреварвайки се един друг, докато скоростта на превозните им средства ставаше такава, че докато се появяха на единия край на улицата, се оказваха на другия, мяркайки се и изчезвайки, докато престанаха от скоростта и да се виждат, и не можеше да се разбере има ли ги, няма ли ги, и ако ги има защо въобще ги има, като не можени на тях да се качи човек, ни от да слезе, тъй като от бързане нямаха никакво време за спиране и бавене.
-Спрете! Спрете!- викаха напразно бабите, които бързаха колкото се може по-бързо да се приберат от училище в къщи, защото закъсняваха с приготвянето на обяда и на вечерята, и със справянето с хилядите домашни дела, и много разчитаха на бързия градски транспорт и на такситата, за да се приберат, но градският транспорт прелиташе край тях и над тях все едно, че не съществува и че те не съществуват. Да чакат по спирките нямаше никакъв смисъл. Затова бабите се понасяха на бързо тичащи тълпи всякоя към своя дом, а градските служби, които наблюдаваха в мониторите си бяганицата им хваната от камерите по улиците, изпращаха съобщения до медиите, че в организираните спортни изяви на града, и по-специално в масовия градски крос “бягане за здраве”, са се включили и най-възрастните жени, което е показател за доброто градско управление и повод за увеличаване на месечните им заплати.
Не така стоеше въпросът обаче с дядовците на децата. Измъкнали се от училище, те съвсем нямаха намерение да се прибират вкъщи, за да бъдат впрегнати от бабите да им помагат в бързаницата за приготвянето на обяда, вечерята и така нататък, затова бързешком се измъкнаха от тълпата на бързащите жени и се шмугваха в кафенетата за бързо сервиране и бърз интернет, тъй като в кафенетата ползваха бързия интернет на свобода и по свое усмотрение, а вкъщи това не ставаше без строг бабешки контрол.
Но бързият интернет също бързаше, и докато се включат, се оказваше, че денят се изтъркулваше, защото и той бързаше, и дядовците щат не щат трябваше да забързат да се приберат, докато портиерите не са заключили входните врати на къщите,а бабите-входните врати на семейните апартаменти, което беше по-рисковано и по-опасно.
Те възсядаха бастуните си като хвъркати кончета, като велосипеди, ката мотопеди, като мощни мотоциклети и дори като неидентифицирани НЛО решени със светкавична скорост да се приберат у дома, да застанат пред строгия съд на бабите и да изтърпят присъдата, но излезли-неизлезли от кафенетата и от бързия интернет ги поемаше вихрушката на бързащите да се приберат закъснели майки, и бързащите да се приберат закъснели бащи, и бързащите да се приберат закъснели чичовци, лелки и всякаквите закъснели. Всички бързаха свръх скоростно с различни бързащи превозни средства и в различни посоки, така че ставаше страхотно меле с много повреди и жертви, но кой ти гледа повредите и жертвите, когато всички бързаха.
Ах това Бързане! От бързане хората от града за нищо друго не можеха да мислят и в бързаницата си нищо друго не можеха да видят,освен задълженията си-ни градините с цветята,ни птиците по дървесата, ни красотата на града, ни отлитащите си години.
Щом в бързаница свършваше работния ден бързаха да се втурнат в къщите и апартаментите.
Да си изхлузят още от вратата неудобните обувки от отмалелите от бързане крака да се втурнат в апартаментите, да се хванат за главите и да се развикат на децата за разхвърляницата,непослушанието и ненаучените уроци.
И така всеки ден!
Само че този път децата никакви ги нямаше.
-Къде са децата?
-Върнаха ли се от училище веднага вкъщи, както сме им казали?
-Подготвиха ли си домашните упражнения както сме разпоредили?
-Изпитахте ли ги, както сме ви наредили?-питаха родителите бабите и дядовците и бързаха да проверяват под леглата,в банята, в гардеробите, дори в хладилника и въобще из цялата къща къде децата са се скрили, за да ги изненадат с някоя детска измишльотина или беля, та да ги накажат, но от децата нямаше и следа.
-Ами няма ги!- вдигнаха рамене бабите и дядовците.- И в училище ги нямаше, та ние учихме в училището вместо тях и научихме ей тоя най-труден урок-вдигнаха си те ръцете колкото могат нагоре и взеха да се въртят замаяни- Ах тия деца! Ще ги уморят в училище с трудни уроци—залитаха въртейки се бабите и дядовците.-Цял ден сме се упражнявали да не забравим тоя най-труден урок, че като си дойдат децата у дома да им го преподадем, та утре като ги изпитат да не са неподготвени и да се изложат. Затова трябва да се упражняваме да не го забравим- завъртяха се те колкото могат по-бързо, като се олюляваха, залитаха насам и натам, падаха, ставаха и продължаваха да се въртят.
-Господи!- хвърлиха си майките перуките от главите и ядосани грабнаха дистанционното, натиснаха бутона за най-бързо прикъщяване на децата и бяха сигурни, че ей сега немирниците ще се прикъщят пък където и да са из града. Да ги прикъщят и да им поискат сметка защо не са били в училище и къде скитат, като са им казали никакво скитане на сами деца из града.
-Ние да бързаме да се прибираме направо от работа в къщи заради тях, а те да скитат! Ами ако и ние почнем да скитаме? Да не мислят те, че и на нас не ни се скита! Ама бързаме да се прибираме, защото сме отговорни, а те не бързат, защото не са отговорни!
Така говореха родителите и натискаха най-бързата и безотказна степен на дистанционното за прикъщяване, но колкото и да беше силна дистанционно-прикъщяваната връзка, децата не се прикъщяваха.
Тогава ядосаните родители здравата се притесниха.
-Какво ли е станало с тия деца?
И като се притесниха бързо взеха да набират телефонни номера :
-На полицията!
-На болниците!
– На Пожарната команда!
Но нито полицията, нито болниците, нито пожарната команда имаха някаква представа къде са изчезнали децата.
-Каква полиция и каква пожарна команда сте, като не знаете къде са изчезнали децата- спуснаха се родителите да си нахлузват изхлузените обувки и да хукват да си търсят децата.
А на улицата- тълпа от родители! Тичат насам, тичат натам, зввънят GSM-и, майки викат имената на децата си, бащи надуват мегафони и изричат строги заповеди към децата веднага да се приберат, само че от децата нямаше и следа.
-Отвлечени са!- тръгна слух.-Как може всички деца да ги няма?
-Искаме си децата! Намерете ни децата, или. . –заплашваха те полицията.-Каква сте полиция да допуснете да изчезнат децата от целия град! Още утре всички ще гласуваме да бъдете уволнени!
-Ще ги намерим ние тия деца! Няма да се излагаме я! Като нищо ще ги намерим и ще ги опандизим да разберат веднаж завинаги, че така не се изчезва! Ако са отвлечени, ще заловим и отвлечените и отвлекачите!
И полицаите на полицията, въоръжени до зъби, с маски на лицата и със заредени автомати готови да нападат и заловят похитителите на децата и самите деца най-бързо и самоотвержено обикаляха къщи, градини, разрешени и неразрешени за деца заведения и дискотеки,решени да арестуват, да закопчават с белезници и товарят в полицейските камионетки и деца и отвлечени, като документираха с камери своята полицейска непоколебимост.
Само че никъде не намериха ни децата, ни отвлекачите им.
Най-после намериха едно дете, измъкнаха го от леглото, натовариха го в камионетката и го изтъпанчиха пред родителите, като разгласиха по всички телевизии, че са се справили отлично със задачата.
Това дете го имаше, но другите деца ги нямаше!
-Знаеш ли къде са другите деца?- в напревара го запитаха родителите.
-Не зная!- каза детето.- Болно съм от грип и от три дена не ходя на училище, така че няма как да зная- закашля се детето.
-Как не ви е срам да вдигате от леглото едно болно дете!- ядосаха се родителите на полицаите, но това не можеше да реши въпросът с изчезналите деца.
А в това време децата, които сутринта в голямата бързаница бяха полетели към училище още с изгрева на слънцето, така се бяха засилили, така се бяха издигнали в небето от засилване, че продължаваха да летят с изгрева, без да си дават сметка защо изгревът на слънцето си стои на едно место и слънцето не се издига като всеки ден по това време, за да се приучилищят точно навреме в клас. Не си даваха сметка, защото както се бяха забързали към училище и както летяха с развените си незакопчани якетаи палта, бяха достигнали невероятната скорост от 33 клм. в секунда, каквато е скоростта на движението на земята около земната й ос, а вятърът ги беше отвял от изток на запад, така че заедно с изгрева на слънцето обикаляха земята. И тъй като бяха излетели от България и се носеха по земния паралел със скоростта на земята около остта й все на запад, те обикаляха земята с изгрева, който също обикаляше земята от изток на запад,
и обикаляха,
и обикаляха,
и обикаляха, а под тях се разстилаше цялата география като на карта.И навсякъде бе ранна утрин,и навсякъде посрещаха изгрева на слънцето. –
-А бе какво става? Защо тоя изгрев не свършва и каква е тая географска карта под нас? Да не би това да е нова форма на училищно обучение?-питаха се децата летейки над Европа, Атлантическия океан, Америка, Великия тих океан, Япония и Азия. Беше им приятно да летят с 33 клм в секунда, която скорост беше толкова голяма, че просто не чувстваха, че летят, а само картината на земята се сменяше под тях. Беше им интересно и забавно, само че не ставаше и не ставаше обедно време, а децата вече бяха страшно огладнели. Гладът им растеше, а времето си стоеше все същото. Нещо беше станало с това време, защото където видеха часовникова кула и поглеждаха стрелките, те все показваха 7 часа и 45 минути. Ни повече, ни по-малко!
Иначе летенето беше супер!
Ту се носеха възседнали първите слънчеви лъчи,
ту попадаха в дъждовен облак,
ту в гръмотевичен,
ту настигаха и изпреварваха самолети,
ту се надпреварваха с различни неиндифицирани летящи чинии,
летящи пури,
летящи пумпали,
летящи сфери
и разни други неидентифицирани обекти, което страшно ги забавляваше.
При това никой не ги изпитваше, никой не им се караше, никой не им се сърдеше,че са направили нова беля, че не са си научили уроците, че са разхвърлили стаята си и са превърнали къщата на нищо, и ако имаше и какво да хапват, летенето цена нямаше да има, само че в небето нямаше нищо за ядене.
Тогава се опитаха да се приземят, за да похапнат. Първо си избраха един остров в Тихия океан целият в бананови дървета, но как да се приостровят като островът само след миг остана зад гърба им.
После се опитаха да се прияпонят в Япония- страната на изгряващото слънце, от където до децата достигаха приятни апетитни аромати, но пак нищо не стана.
Вече знаеха, че скоро ще стигнат Китай и Индия, защото бяха учили география и знаеха коя страна след коя следва като вървиш от изток на запад, затова отрано се приготвиха да се спуснат в първата попаднала им закусвалня. Но се оказа, че със скоростта, с която се носеха, беше невъзможно да се приземят, а не можаха да се справят с намаляването на скоростта до възможност за приземяване.
-Брей че работа!- поуплашиха се не на шега децата.- С тази скорост като нищо няма да можем да се приземим и ще се превърнем в спътници на земята.
-Хем ще станем завинаги спътници на земята, хем ще умрем от глад!
-Ами сега?- взеха да опитват разни способи за намаляване на скоростта, с която се носеха заедно с изгрева на слънцето децата, но нищо не помагаше.
-Помо-о-ощ!- Развикаха се те тогава с надеждата някой, който разбира от намаляване на скорости да ги чуе и да ги спаси.
Само че никой не ги чуваше, а и да ги чуеше, докато пристигне, кой знае докъде щяха да са стигнали излетелите заедно с изгрева деца, така че нямаше как да ги намери.
И точно тогава, когато децата бяха почнали да се отчайват, и вече не им беше интересно да летят, да влизат и излизат от облаци, да настигат и изпреварват самолети и да се надпреварват с разни неидентифицирани обекти, изгревът на слънцето стигна до България.
Стигна и щеше да отмине на запад, но децата така се развикаха, че родителите им, полицията, пожарната команда и всички от града, в който всички бързаха, си вдигнаха нагоре главите.
-Бързо! Бързо! Бързо! Бързо! Бързо докато не са отлетели!- взеха да натискат те бутоните на дистанционните си за детско приземяване.-Не е за вярване, но тоя пъстър облак, който лети с първите изгревни лъчи на слънцето е от нашите деца.
Може би ако дистанционното за детско придомяване беше едно или бяха няколко, нищо нямаше да се получи. Но когато всички едновременно натиснаха бутоните на дистанционните си, се получи такава енергия, че засмука децата от летателната им скорост и те започнаха да падат на земята направо в прегръдките на майките и на бащите си.
-Какви са тия номера?- развикаха се родителите като си бършеха радостните сълзи от добрия край на случилото се.- Може ли така 24 часа да си летите без разрешение и без да се обадите, а ние да си изкарваме ума от тревоги за вас?Бързо вкъщи или по-добре направо на училище!Ще се разберем довечера за тия ви номера, а сега бързаме, че закъсняваме заради вас за работа!- разбързаха се те.
-Това не са никакви номера, а ако са номера, не са наши, а ваши!- викаха подир тях в един глас децата.- Нали вие ни карате да бързаме? Е, бързахме и ето какво стана! Бързайте и гледайте като нас да не достигнете скорост 30 клм в секунда и да останем без родители. Ние повече не щем да бързаме, а при това сме и гладни!
Родителите се стъписаха.
-Как? За какви 30 километра в секунда говорите? Това не е ли скоростта на въртенето на земята около остта си?
-Точно така!- казаха децата.- Я си вежте скоростомерите!
Родителите си погледнаха скоростомерите и видяха, че скоростта на бързаницата им е 29 цяло и половина клм в час. Цифрата пулсираше в червено и пишеше :
“ОПАСНО!
ДА СЕ ВКЛЮЧИ НЕЗАБАВНО НАМАЛЯВАНЕ НА СКОРОСТТА!
В ПРОТИВЕН СЛУЧАЙ СЛЕДВА ИЗЛИТАНЕ В СПЪТНИКОВА
ОРБИТА НА ЗЕМЯТА.”
Както се досещате, родителите, чичковците, лелките и всички жители на града, в който бързаницата бе стигнала до своите пределни размери, така се стреснаха от това съобщение, така се уплашиха, че до един се включиха на намаление на скоростта.Това не беше лесно и не беше никак безобидно, защото се разтресоха, загърчиха, заохкаха, че ще закъснеят за службите си, ще си загубят работата и ще си намалят доходите и печалбите,но пред опасността да изоставят децата си самички в града без контрол и родителски грижи, и без всякаква перспектива за самите себе си освен в превръщането им в механични спътници на земята- нямаше друго решение.
Те се обезскоростяваха,
и се обезскоростяваха,
и се обезскоростяваха вперили поглед в циферблатите и стрелките на човекоскоростомерите, за да не преминат долната граница на забавянето, а да кажат СТОП и да се включат на една приемлива стойност на скоростта и бързаницата, под границата на която също беше опасно да попаднат, защото щяха да се превърнат от хора в нещо като дъждовни червеи-бавнодействащи, обезмозъчени, жалки и негодни ни за себе си, ни за грижи за децата си същества. Тая граница много точно беше отбелязана и спазена от човекоскоростомерите. И когато майките, бащите, чичковците, лелките и всички от увлечените в бързаницата влязоха в нея,те усетиха странна промяна. Първо пулсът им, който винаги беше ускорен и ги караше да се задъхват от бързаница се успокои и влезе в ритъм, и те за пръви път можаха да вдишат спокойно въздух, който се оказа безкрайно приятен и ароматен.
-Какъв е тоя ароматен въздух- попитаха се учудени те, и за първи път видяха градините и красотата на разцъфтелите цветя, край които до сега бяха препускали в бързаницата без да ги видят.
И за първи път чуха песента на птиците огласяващи нежността на настъпилата тишина.
И за първи път видяха, че всъщност живеят в един прекрасен град, в който освен учреждения, офиси, ресторанти за бързо хранене, магазини за бързо обслужване и всякакви предприятия и заводи за бързо производство имаше красиви сгради, и романтични улици, и прекрасни кътове за отдих и забава!
И без да подозират, напрегнатите им и намръщени физиономии се отпуснаха, погледнаха се един-друг и за първи път се усмихнаха един на друг, защото се видяха не като колеги и конкуренти в бързаницата, а като хора, които можеха да се радват на живота и да се обичат.
А в това време, докато майките, бащите, лелките, чичковците и всички в тоя станал опасен от бързаница град драматично си намаляха скоростта и с почуда откриваха красотата на живота, децата вече лапаха палачинки, които бабите им подхвърляха чак до небето.

РОДИНА

Кака от училище донесе
нова чудна думичка – Родина!
Що ли значи – много интересно! –
мисля вече час и половина!

Кака дълго, дълго обяснява –
граници, реки, гори, държава….
И дори тъй както ми приказва,
тя Родината на карта ми показва.

Мисля си дали не са Родина
моят дом и детската градина:
вън пред блока детската площадка,
кака, баба, дядо, мама, татко?

Автор: Юлия Момчилова

 

Охлювът и Стоножката живееха в една градина. Той – заровен в сухите треви, а тя – в дупка под голям камък.

Охлювът завидя на Стоножката.
– Тя има сто крака, а аз – само един! Тя непрестанно
тича, а аз вървя толкова бавно!
Стоножката пък зави    ждаше на Охлюва заради къщата, която винаги носеше на гърба си. Тя често си мислеше мрачно:
– Охлювът носи къщата си на гръб, защо аз да не мога?
С такива тежки мисли живееха и двамата. Гледаха се намръщено и често се разминаваха без да си кажат дори дума.
– Искам да имам сто крака и да тичам най-бързо от всички! – повтаряше недоволният Охлюв.
Веднъж той реши да потърси помощ от Вълшебника Майа, за когото всички говореха, но никой никога никъде не беше виждал. Охлювът обикаляше ден и нощ по какви ли не пътища, по какви ли не хълмища, по какви ли не полянища, търсеше ли търсеше…, а Стоножката тайно го следваше и му
се присмиваше: “Ходи, ходи, пък все на едно и също място се върти!”
Един ден Охлювът най-после намери Вълшебника. Той си играеше с капките на дъжда и спускаше шарена стълба между небето и земята.
– Направи ми сто крака като на Стоножката! – каза му Охлювът, а Майа поклати неодобрително глава:
– Не искам да съжаляваш!
Тогава Охлювът изправи застрашително рогца и викна сърдито:
– Или ми направи сто крака като на Стоножката, или ще изпия дъждовната капка, в която живееш!
– Добре, но помни, че те предупредих! – каза Майа и му закачи стоте крака, които беше приготвил за една бъдеща стоножка.
Охлювът хукна важно и забързано насам-натам като не можеше да се нарадва на голямата скорост, с която сновеше из цялата градина. Всички обитатели си сложиха очила, за да видят по-ясно що за животно се е появило
В това време Стоножката страдаше под камъка си, защото не можеше да понесе големия охлювен успех.
Мъката завлече и нея при Вълшебника, който в онзи момент правеше огромните космически слънца да изглеждат като малки лъскави копчета, зашити върху пижамата на заспалото нощно небе.
– Закачи ми къщата на гърба, за да я нося като Охлюва! – извика тя, а Майа се намръщи и въздъхна:
– Ще съжаляваш!
Тогава Стоножката тропна ядосано:
– Или ми закачи къщата на гърба, или ще изпия капката роса, в която живееш!
– Добре, но помни, че те предупредих! – каза Майа и закачи камъка на гърба й.
Стоножката тръгна гордо из градината с къщата си на гръб. Всички обитатели сложиха очила, за да видят по-ясно що за животно се е появило.
Измина, не измина един-два милиметра и дъхът й захриптя като настинал вятър.
– Бре, колко тежък камък!! Трудно се носи! – помисли Стоножката. – С тази скорост ще стигна до другия край на градината ча-а-к догодина!

От голямото търчене, на Охлювът пък му се зави свят. Започна да залита, да стъпва непохватно, да плете крака, да се спъва в сухите треви, да се удря в насрещните камъчета, да пада, да става…навехна осем крака, изкълчи други десет, натърти двадесет крака, изпружи още двадесет и пет, контузи тридесет и седем… изпотроши един след друг и стоте.
– Пречат ми!- пъшкаше Охлювът, понеже всички крака го боляха много. – Майа може да ги махне… но сигурно няма да иска… Нали ме предупреди!
И като съжаляваше от все сърце, Охлювът се сви сред шумака и заплака.Тогава… изненада!!!
Оказа се, че в сълзата, която се търкулна от окото му живее чудният Вълшебник.
– Моля те, вземи си обратно стоте крака! – помоли го Охлювът. – Не искам
повече да бъда като Стоножката!
– За какво говориш? – попита загадъчно Майа. – Ти нямаш сто крака!
– Но нали ти ми сложи!- възрази Охлювът. Огледа се и видя с огромно учудване, че краката на стоножка бяха изчезнали. Гледаше и не вярваше – стои удобно в тревата, съвсем по охлювски! Голяма радост изпълни сърцето му. Страшно му се прииска да благодари признателно на Майа.
– Благодаря! Благодаря! Благодаря! – нареждаше дълго Охлювът, докато сълзата, в която се беше настанил дребният Вълшебник се изпари и той изчезна, заедно с нея.
В другия край на градината, Стоножката стоеше притисната от тежкия камък и не можеше да помръдне.
– Защо ми трябваше къща на гърба!?- вайкаше се тя. – Защо не послушах Вълшебника!? Как сега да го помоля за помощ!?
Стоножката се опита отново да повдигне камъка, който й тежеше ужасно, но краката й не издържаха, огънаха се и тя се пльосна по корем. Тогава… изненада!!!
Оказа се , че в едрата капка пот, която изби на челото й живее…. Познай кой!
– Моля те, махни къщата от гърба ми! – замоли Стоножката дребничкия Майа. – Не искам повече да приличам на Охлюва!
– За какво говориш? – попита загадъчно чудният Вълшебник. – Изпълзи изпод камъка и се разходи!
– Къщата ми тежи ужасно!… – изхлипа Стоножката.
– Излез и се разходи! – настоя Майа.
Стоножката се зачуди на думите му, послуша го и … изпълзя изпод камъка. Голяма радост избухна в сърцето й. Започна да му благодари. Докато изричаше цял порой от думи на благодарност, капката пот, в която седеше Майа попи в земята и той изчезна от погледа й.
Никой никога никъде не се досети, че както си седеше в своето тайнствено кътче, чудесният Вълшебник направи всички тези преживелици на Охлюва и Стоножката да им изглеждат само като сън.
На следващия ден двамата се срещнаха. Разприказваха се и дори весело си разказаха необикновените сънища, които бяха сънували миналата нощ. След това тръгнаха заедно да се разхождат из градината.

ВЪПРОС: Мило дете, според тебе как постъпиха Охлювът и Стоножката, когато си поискаха от Вълшебника сто крака и къща на гърба – глупаво, умно, неразумно?

[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2660″]

Златни стихове за децата

[jwplayer config=“Playlists“ playlistid=“7176″]

вид: стихове
година: 1979
издания: БалканТон касета ВАМС7709,10, БалканТон плоча ВАА10374,5
качество: ~/+   съдържание: горе-долу, хубав запис
участници:

музика: Румен Бояджиев, Константин Цеков
изпълнение: Николай Иванов, Лилия Райнова, Цонка Митева, Славка Славова, Асен Ангелов Кисимов
записи:

Златни стихове за децата, част 1
Златни стихове за децата, част 2
Златни стихове за децата, част 3
Златни стихове за децата, част 4
Аз имам :КалинаМалина
Аз съм българче :ИванВазов
Баба :ДораГабе
Баба Марта бързала :ЙорданСтубел
Баба за дренки :ПеткоСлавейков
Баба иде :ВасилИвановСтоянов
Бабино петленце :ЦанкоЦерковски
Балканът :СтоянДуков
Болната кукла :ДораГабе
В гората :ГеоМилев
Вечер :ПеткоСлавейков
Вижте мойто малко бебе :ЧичоСтоян
Водата :ПеткоСлавейков
Врабче :ЧичоСтоян
Врабчова сговорна дружина :НиколаВапцаров
Времето :ПеткоСлавейков
Две очички :СтилиянЧилингиров
Де е България :ИванВазов
Ден и час :ПеткоСлавейков
Десетте пръста :ЕмануилПопдимитров
Дете и калинка :ДораГабе
Дядо :ПеткоСлавейков
Дядо Мраз :ЕлинПелин
Ей, пътечко моя :КалинаМалина
Екскурзия :ДораГабе
Жито :ПеткоСлавейков
Звезди :ПеткоСлавейков
Зима иде :КирилХристов
Зимен сън :АсенРазцветников
Златни облачета :ТрайкоСимеонов
Знаеш ли :РанБосилек
Играчка-плачка :ЧичоСтоян
Изгряване на слънцето: П.Р.Славейков
Капчици дъждовни :ПеткоСлавейков
Катеричка-сестричка :ЕлисаветаБагряна
Катето и Джори :ДораГабе
Китка :ПеткоСлавейков
Котка и мишка :КонстантинВеличков
Към зимата :ЦанкоЦерковски
Лакомчо :ДораГабе
Ласто-ласто-ластовичко :ЕлинПелин
Лято :ПеткоСлавейков
Магаре :ВасилИвановСтоянов
Майка :КонстантинВеличков
Майска песен :ЕлинПелин
Малък Пенчо :ПеткоСлавейков

Малък Сечко февруари :ГеоМилев
Машинист :НиколаВапцаров
Мецана :ПеткоСлавейков
Момче и пчела :АсенРазцветников
Мъдър :ДораГабе
На училище :ПеткоСлавейков
Навръх тополата :КирилХристов
Незабравим другар :КалинаМалина
Нощ :ПеткоСлавейков
Обич :ДораГабе
Обичам те, родино :ЕлисаветаБагряна
Облак :КирилХристов
Опитай се пак :ПеткоСлавейков
Орел, рак и щука :ПеткоСлавейков
Палави ръчички :РанБосилек
Патенца :ЦоньоКовачев
Пенесто поточе :СтоянДринов
Песента на синчеца :ИванВазов
По жътва :ЦоньоКалчев
Пожелание :ПеткоСлавейков
Поточе :ЕлинПелин
При мама и при татко :ЧичоСтоян
Пролет :АсенРазцветников
Пролет :ВасилПопович
Птичка :ПеткоСлавейков
Птичка да не пее :СтилиянЧилингиров
Пчелица :ПеткоСлавейков
Първи панталони :ТрайкоСимеонов
Разпознаване :ПеткоСлавейков
Рибар :ЦанкоЦерковски
Родна реч :РанБосилек
Родна стряха :РанБосилек
Роси, роси .. :ДораГабе
Сам-саменичка :ДораГабе
Сбогом, лято :ЕмануилПопдимитров
Славейче :ПеткоСлавейков
Слънце :ПеткоСлавейков
Старата секира :КалинаМалина
Сънчец :ДораГабе
Сънят :ПеткоСлавейков
Сърдитко :ЧичоСтоян
Татковина :ПеткоСлавейков
Теменужка :СтоянДринов
Утро: П.Р.Славейков
Училище :ИванВазов
Хитрото лисиче :ПеткоСлавейков
Цвете мило :ВасилПопович
Цветен :ЧичоСтоян
Щърк :ПеткоСлавейков
Юнак :ТрайкоСимеонов

размер: 69M:127мин
произход: bggramofon svd zoy
източник: касета
опис

За учениците от първи клас

[jwplayer config=“Playlists“ playlistid=“7074″]

вид: стихове
година: 1972?
издания: БалканТон плоча ВАМ60241
качество: ?/~   съдържание: ?, запис: горе-долу
записи:

Аз съм българче :ИванВазов

изпълнение: Петър Пейков

Благодаря ти, мамо :АсенБосев

изпълнение: Лилия Апостолова

В гнездото :АнгелКаралийчев

изпълнение: Виолета Бахчеванова

Убитата птичка :ЕлинПелин

изпълнение: Славка Славова

Най-хубавото птиче :Г.Райчев

изпълнение: Цонка Митева

Дядо Мраз :АсенРазцветников

изпълнение: Веселин Борисов

На пързалката :ЕлисаветаБагряна

изпълнение: Лилия Апостолова

Малък сечко февруари :ГеоМилев

изпълнение: Петър Пейков

Ранобудниче :РанБосилек

изпълнение: Славка Славова

размер: 4M:9мин
произход: svd
източник: плоча
опис

Песнички от приказки от плочи и радиотеатри

вид: [jwplayer config=“Playlists“ playlistid=“7060″]

песни
нашият избор; препоръчвам
качество: +/+   хубави съдържание и запис
описание:Имало подобни плочи – „Да спрем на спирка песен /ВАА10580 /ВАА11865“ – но нa снимка..
подбор, отделяне, обработка, сглобяване… svd’2011
записи:

3те прасенца (приказка)

Пифпафпуф
Пифпафпуф2
Вълчо
Пифпафпуф3

Коте-котараче (приказка)

Коте-котараче

Палавото зайче (приказка)

Песничка наопаки

Алиса в огледалото (приказка)

Тъг тъгъдък

Алиса при чудесата (приказка)

Начало
Как искам да ида някъде
Морето в полунощ
Мишката
Трудно е ти да си ти
Супа костенурска
Всичко е възможно

Бяла приказка (приказка)

Няма никой освен
Посегателство
Мечка стръвница
Приятел пръв
Никога1
Никога2
Само една тишина

Бирлибан (приказка)

Не е държава

Бърборино (приказка)

Аз съм дървено човече
Здравейте витамини – туршийка
Приятели
На улицата – внимавай

Два пищова и куцо магаре (приказка)

Пирати безпощадни
Конче-костенурка

Малкото слонче (приказка)

Аз съм малко слонче сиво
Какво ли крокодила похапва на обяд
Сянката
Крокодила край реката
Ах какво да правя
Предимства
Силата му ще опитам
Новия хобот си нося
Ела да те натупаме
Слончето хобот размаха
Олеле що е туй чудо
Тръгвайте към крокодила край реката
Слуги аз имам 6 на брой

Храбия шивач (приказка)

На черковното кубе
Сготвили шивачите

Копче за сън (приказка)

Мишмиш
Сънят
Кука
Червей
Миш2
Миш2 париж пиш бухалче
Таз миризма
Миш3 престиж
Миш4
Творбата в торбата
Часовници
Миш5 кенгуруто спинка

Крокодилчето Кроки (приказка)

Все пея

В лунната стая (приказка)

Въведение
Конче
Снега
Двама с мама

Магьосникът от Оз (приказка)

Магьосникът от Оз

Макс и Мориц (приказка)

Пеем като птички

Малкият принц (приказка)

Той няма име той е малък принц
Незнаен турски астроном
Своето цветче поливам всяка заран
Не ми върви гася фенера добър ден
Ти нощем към звездите гледай

Маугли (приказка)

По нови дири

Мечо Пух (приказка) (приказка2)

Инстр.въведение-облаче
Гатанка лапа медец пчела не е
Ако бяха мечките пчели
Инстр.въведение
Облаче
Тралала румтутум мързелан
Инстр.въведение-друго
Стихотворение – това ли е онова
То е все същото–разговор
Инстр.въведение4
Тидлипум – колкото повече вали
Тидлипум2
Тидлипум3-къща
Чудна утрин
Ако беше зайо по-голям от тигър

Моливко и Сръчко (приказка)

Хайде Моливко работливко
Късмета
Лъжата

Мюнхаузен (приказка)

Мюнхаузен ме наричат
Вървя по света
Вървя2
Вървя3
Вървя4
Вървя5
Вървя6
Пеещата Елена

Художник и гларус (На приказки с Климент) (приказка)

Рисува и пее смешен художник
Мидите
Яйца петнисти бозави и бели
Сплесках си лошо твърдата гага

Дядо за риба (приказка)

Карай Дорчо
Айде бабо

Педя човек – лакът брада (приказка)

Педя човек – лакът брада

Пипи (приказка)

Въведение
В своя дом да се завърнеш вече
Аз лъжа тебе ти лъжеш него
Да нямаш ни татко ни мама
Самата розенблюм
Какво голямо оживление
Леви десни нашта баба Пипилота

Лиско по море (приказка)

Капитане

Пуц, Жълтурко и приятели (приказка)

Кудкудяк олелия стана пак
Ти гониш – весело си лаем
Леля – зла съдба защо сега

Пук! (приказка)

Морето е тънко
Хрили
Бисерче което ни прави по-добри
Морски кончета

Пътешествие без куфар (приказка)

Кучи студ
Кога ли ще разцъфна и узрея
У брей че ми се живей
Гъба – шапката червената
Песента на Атанас и Рагаца
Ще се хвърля на айфел от кулата
Да се върна в къщи
Крушата кога узрее

Градче в табакера (приказка)

Дин-дин
Надзирател

Сребърното копитце (приказка)

Дядо кокованя
Мър мър колко дядо е добър
Козел не е като козлите
Не тъгувай мурке мила

Пепо мечока (приказка)

Хубава ни е гората
Чуждите гори
Това не е гора
Вълка
Новите закони
Куку ставай ти
Нравите на животните в дъбравите
Прескундак
Брал вълк къпини
Брал вълк къпини2
Пеем от зори до мрак
Бръм

размер: 117M:134мин
произход: svd