Чуй всички приказки

Живял някога на този свят един момък със своята майка. Веднъж май¬ка му се разболяла тежко. Момъкът я попитал:
— Мамо, яде ли ти се нещо?
— Ако заколиш вола, ще хапна малко месце. Иначе нищо не ще сложа в устата си — отговорила майка му.
Момъкът се уплашил:
— А по оран какво ще правим, мамо? А майката отвърнала:
— Сигурно съдбата ще ни изпрати нещо. . . Те си имали само един чифт волове.
Заклал момъкът единия вол, нахранил болната си майка. Дошло време за оран и той попитал майка си:
— Кажи, какво да правя сега, мамо?
А тя отговорила:
— Стегни ралото, синко, майка ти ще поеме, мъката върху себе си — няма какво, впрегни ме заедно с вола.
Стегнал ралото момъкът и впрегнал майка си наред с вола. А по същото време царят на тази страна бил дошъл из тези места на лов.
— Вземи този фазан, изпечи го на шиш, само че внимавай да не прегори! — заповядал той на слугата си.
Почнал да пече слугата фазана и изведнъж какво да види — жена тегли рало. . . Загледал се той, забравил фазана и го прегорил. Царят се ядосал:
— Защо прегори дивеча?
А слугата отговорил:
— Сто години да живееш, царю честити, я погледни там един син е впрегнал майка си в ралото. . . Загледах се и не забелязах как прегоря фазанът.
Тогава царят заповядал:
— Я извикайте тук този момък!
Затичали се слугите, извикали момъка и той се явил пред царя.
— Слушай, момко, как не те е срам? Къде се е чуло и видяло да впряга човек майка си в ралото? — попитал го царят.
А момъкът отговорил:
— Сто години да живееш, царю честити, изслушай ме. Ние имахме само два вола. Разболя се майка ми и рече да заколя вола. Аз се подчиних и заклах единия вол, за да си хапне тя месо. А през пролетта помислихме, че ще трябва да гладуваме през годината, ако не изорем нивите, и тогава майка ми каза да я впрегна в ралото. . .
— Какъв срам, а?! — поклатил глава царят. — Иди и разпрегни веднага майка си! Аз имам едно биче, още невпрягано. Ако успееш да го приучиш да върви под ярем, вземи го и го впрегни в ралото си.
Отишъл момъкът с царските слуги и какво да види: не било биче това, а огромен, неукротим бик и никой не се наемал да го обуздае. Отлъчили бика от стадото и го закарали в обора на момъка. А той го привързал за рогата и за шията към един стълб и три дни и три нощи го държал гладен и жаден. Бикът отслабнал, едва се държал на краката си. На четвъртия ден момъкът му дал паница вода и шепа сено, извел го и го впрегнал наред с вола в ралото. Добавял му по малко сено, давал му повечко вода и бикът свикнал с ярема — теглел ралото наравно с вола, зачерняла се нивата на момъка.
А царят заповядал:
— Я ми извикайте пак този момък!
Хукнали слугите, извикали го.
— Как успя да се справиш с неукротимия бик? — попитал царят момъка.
А той му отговорил:
— Ей така на, справих се, укротих го!
— Е, щом е така — рекъл царят, — я да ти дам аз своята единствена дъщеря. Сватбата ще бъде за моя сметка — вземи я за жена!
Върнал се момъкът в къщи и казал на майка си:
— Мамо, иди ми поискай за жена царската дъщеря!
Майка му се уплашила:
— Ох, синко, бедни хора сме ние, царят няма да ти даде дъщеря си. А момъкът си знае своето:
— Ще ми я даде! Тогава майката казала:
— С такива дрипи няма да отида да искам царската дъщеря!
Купил момъкът нови дрехи и обувки на майка си и я изпратил при царя.
Стигнала майката до двореца, но не се решавала да влезе и поседнала на една пейка пред вратата.
Доложили на царя, че някаква бабичка стои на пейката пред царските порти. Царят заповядал:
— Извикайте я!
Влязла бабичката в двореца и рекла на царя:
— Сто години да живееш, царю, голяма молба имам към тебе, само че не се решавам да ти я кажа. . .
А царят й отговорил:
— Не се стеснявай, бабо, говори!
И бабичката започнала:
— Сто години да живееш, царю, та ето какво: моят син харесал дъщеря ти и иска да се ожени за нея. . .
— Е, много хубаво. Нека дойде и да си я вземе.
Отишли майката и синът да вземат царската дъщеря и после я завели у дома си. Седнала девойката на миндера, седяла там по цял ден, не искала да пипне работа.
Майката се ядосвала:
— Каква снаха си ми довел ти, синко, в къщи?
А синът я успокоявал:
— Нищо, мамо, тя ще се оправи, ще поумнее. Не й давай вече нито хляб, нито вода дори!
Връщал се всеки ден синът от нивата и питал майка си:
— Кой е работил днес? А тя му отговаряла:
— Аз и ти, синко. И синът казвал:
— Тогава само аз и ти ще ядем!
Сядали майката и синът да ядат, а на девойката не давали нищо. Минали се така няколко дни. . . И ето че веднъж мързеливата девойка станала от постелята, помела боклука около себе си и отново седнала. Вечерта майката разказала това на сина си, а той рекъл:
— Поднеси й парче хляб и чашка вода.
На другия ден девойката станала, измела половината стая и пак седнала на леглото.
Вечерта синът казал на майка си:
— Мамо, дай на снаха си половин питка и половин паничка с вода.
Девойката си помислила:
— Ох, пусти да останат! В бащиния си дворец не вършех нищо и ядях колкото си искам, а у тях и сух хляб няма да получиш, докато не го отработиш!
На другата сутрин тя станала и измела грижливо и стаята, и двора. Зарадвала се майката и веднага разказала това на сина си. А той й рекъл:
— Е, сега ще й даваш да яде вече наравно с нас!
Оттогаз снахата всеки ден взела да става рано, премитала грижливо стаята и двора, ходела за вода, вършела цялата къщна работа, с една дума — станала добра домакиня.
Минало се, що се минало и царят казал на жена си:
— Омъжихме нашата мързелива дъщеря и престанахме да се интересуваме за нея. Я да отида аз и да видя как я кара тя там..
Заповядал царят да напълнят едни големи дисаги с подаръци и отишъл да навести дъщеря си и зет си. Изтичала царската дъщеря насреща му, поела бащиния си кон, помогнала на царя да слезе и го поканила в къщи. Свекървата отвела коня на царя в обора.
Него ден свекървата варила месо за вечеря. Царската дъщеря донесла паничка с няколко глави чесън, сложила я пред царя и му рекла:
— На, обели го, иначе вечерта няма да ти дадат да ядеш. В тази къща хранят само този, който работи. . .
Усмихнал се царят под мустак, взел глава чесън и почнал да го бели. В това време влязла свекървата, видяла, че царят бели чесън, и пошепнала на снаха си:
— Ах, какво виждам, дъще, защо караш свата да бели чесън?! А снахата взела, че попитала:
— А ще му дадеш ли да яде, ако не работи? Взела свекървата паничката с чесъна от свата си и сама седнала да бели скилидките.
Вечерта момъкът се върнал от нивата, всички седнали на трапезата и добре си хапнали и пийнали.
На сутринта царят тръгнал да си ходи, пристигнал доволен и радостен в двореца и казал на жена си:
— Радвай се, жено! Забравила е вече дъщеря ни своята леност!
Зарадвала се царицата, отишла и довела дъщеря си и зет си в двореца; устроили отново пир и се повеселили славно.
Нека и при вас дойде радостта, нека се сбъдне и вашето заветно желание!

Три дена Осман Пазвантооглу – владетелят на Видинския вилает, обикалял балканския край на вилаета – белоградчишкия.
Кукувицата известявала, че е пролет. Гората била в зелена премяна, а южнякът разнасял аромата на теменужки, зюмбюли и жълти лулички (нарциси). Срещали го людете от балканските селища и цъкали с уста доволно, че Пашата е решил да огледа беднотията и големите данъци. Растяла у тях надеждата, че ще опрости дълговете им. Тъй си мислили балканците и покорна радост озарявала измъчените им лица. Бейовете на каазите отрупвали владетеля с подаръци и правели поклон доземи на величието. Охранените лъскави коне носели файтона през равнини и балкански пътеки. Пашата поглъщал тази неземна хубост на вилаета и в гърдите му се разливала драгост. До него стояла единствената му деветнадесетгодишна дъщеря – Сабие. Двамата често се поглеждали и взаимно се радвали на тази разточителна пролетна хубост. Далече зад тях били останали и строгостта на града, и недоволството на хората от порядките във вилаета, и сребърната нишка на Дунав. От устата на Пазвантооглу се отронила лека турска мелодия.
Но пролетта с всичките си капризи носи и изненади. Скоро небето се покрило с черни облаци, завалял пороен дъжд, извила се буря. Придошла реката. А оттатък бреговете й минаретата на джамиите вече се виждали. Яките коне нагазили в придошлите пролетни води. файтонът се плъзнал и бавно потъвал. Страх и молба за помощ сграбчили доскоро безгрижните и щастливи лица на пътуващите. Недалеч от брода на реката се долавяли тъжните звуци на кавал. Овчар пасял стадото си. Тъй както си свирело, момчето съгледало файтона сред мътните води на реката, захвърлило кавала, грабнало овчарската си гега и се притекло на помощ. Якият чобанин дал знак на насъбралите се да се оттеглят и с жилавите си ръце, с помощта на овчарската си гега, най-добрия му другар, извлякъл файтона на брега.
Гледат двамата – пашата и дъщеря му с изписан ужас по лицата – и не вярват на очите си. Откъде се взе тази мъжка сила! Левент бил момъкът. Очите му дълбоки, топли, излъчват доброта. Широки плещи, буйна коса, мургаво обветрено лице. От него лъхало здраве, сила и самородна хубост.
– Кажи, юначе, с какво да те наградя за доброто, което ни стори? – ласкаво го попитал пашата. А Сабие не сваляла очи от чобанина. Трепнало сърцето й. Умиление и възторг обсебили женската й сетивност. Разбрало момчето с кого си има работа и нежно прегърнало гегата. Ясните му очи дяволито стрелнали владетеля и той отсякъл:
– Пари не ми трябват, владетелю. Направи ме паша на Видинския вилает за един месец.
– Това пък откъде ти дойде в ума? – Няма да стане, момко, откажи се. Кой те научи това да искаш!
– Тогава, нека бъда паша една седмица – казал чобанинът и отметнал перчем встрани.
– Празни приказки! Къде се е чуло и видяло, чобан паша да стане? Това не искай. Кажи колко пари да ти дам – смутено отвърнал пашата.
– Имане си имам, пашо. Не ти ги ща парите!
– Много обещания ти дадох аз – рекъл пашата, недоволен от дързостта на овчаря. – За тази награда забрави! Друго пожелай и ще ти се даде! Скланям, владетелю, един час паша да бъда. Добрини на раята да сторя.
– Не може, храбрецо! – рязко отвърнал Пазвантооглу. – Пожелай си друго, но за пашалък – забрави. Не е за тебе това.
– Последно желание ще ти кажа, пашо, ако и него не изпълниш, върви си по живо, по здраво, нищо няма да ти взема! – Аз ще застана ей тука, на брега. Овчарската си тояга ще хвърля към другия бряг. Да бъда паша искам, докато тоягата падне отвъд реката!
– Виж, това може да стане. Но какво ще направиш за толкова кратък пашалък? – иронично се усмихнал той. – Хей, мисли си, ако ме измамиш с нещо!
Момчето пъргаво метнало овчарската гега и се провикнало с пълен глас:
– Пашата заповяда на това място мост да се направи.
– Е, владетелю, моята власт свърши, но заповедта си е заповед. Тук трябва да се построи мост. Така заповяда пашата, властвал един хвърлей време.
Удивил се Пазвантооглу на момковия ум. Смаяла го добротата и обичта към хората и желанието да ги дари с мост, та леко да минават през реката. Това не му беше текнало в ума досега.
– Сполай ти, чобанино, за тези думи. От утре тук майстори ще градят мост. По него ще минават полянците към
Балкана, а балканците ще карат стоките си в равнината. – Жив да си за тия помисли! Умно го рече!
Кочияшът шибнал конете с камшика и файтонът се понесъл към Дунава. Сабие дълго гледала назад мястото, където снажната фигура на чобанина се смалявала, смалявала, докато изчезнала от погледа й. Сърцето на хубавата Девойка останало там на брега. Наредил пашата мост да се построи над реката и го нарекли „Чобан кюприя!“
И до днес се знае къде е бил мостът и се разказва за него.
Истината станала легенда!

В стародавни времена там на хълма се издигал величествен женски манастир. Високи каменни стени опасвали манастирските сгради и го правели недостъпен, като същинска крепост – с четири бойни кули.
Горе, току под римското кале, камбаните разбуждали утрините на монасите от мъжкия манастир. Старите монаси живеели отречени от светския живот и само когато трябвало да се произнесе тежка присъда над прегрешил монах, духовният съвет на двата манастира се събирал. Манастирският ред се славел сред населението със своята строгост и подчинение. Не можело пиле да прехвръкне зад стените. Само клепалото, манастирските камбани и ранобудните петли напомняли, че там има живот.
Всяко лято около петровденските горещини в манастирските ливади ставал голям панаир. Празникът продължавал три дни. Само в тези дни хората от Поломието и; селата между Тимок и Дунав можели да посетят манастирите. Те идвали тук да запалят свещица, да поднесат дар на манастира с надежда, че ще намерят изцеление за тялото и душата! Ливадите се изпъстряли с народ. Под вековните буки пищели гъдулки, думкали тъпани, виели се ситни хора.
Кипри моми с алени вълненици, свилени ризи и шарени.
престилки и буйни ергени с везани касачета въртели хорото, извивали го нагоре, после надолу. А между тях припкали децата, провирали се между редиците, понесли в ръцете си панаирджийски дрънкулки, свирки и захаросани ябълки.
Под набързо стъкмени чергила шаренеели чипровски килими. Сергиите на грънчарите крещели от разнообразие – грънци, стомни, паници, бъклици, свирки и бадурчета за деца. На друга сергия е царството на дървените изделия-копанки, вретена, совалки, хурки, лъжици… Тук човек забравя за времето. До тях, зад тъмен параван, подскачали кукли – царството, което пленява всеки малчуган.
Като истински слънца греели калайдисани сахани, тепсии с изписани и издълбани гравюри на птици, цветя, плетеници.
Под разперен чадър извивала глас физармоника. Певец редял песни и те все започвали с думите: „Какво е чудо станало". Той разнищвал тъжни случаи, как майка не познала сина си след дълга раздяла, сестра за брат се заженила, па на камък станала и какви ли не необичайни истории. Насъбралите се под чадъра току бършели сълзите си с престилките или с перата на забрадките си!
Пред манастирските врати седели знахари вражалци и самородни лечители. Те предлагали лековити треви за какви ли не страдания на тялото и душата!
Весело слънце играело, разхождало се из шумната навалица и правело празничното веселие още по-блестящо, още по-примамливо. Празникът си е празник, той отшумява. а човек отнася със себе си спомена за майсторлъците и си мисли, че не само работата си търси майстора, но и майсторът трябва да си знае работата!…
От едно малко решетъчно прозорче в женския манастир млада девица жадно поглъщала пъстрата навалица и сълзи обливали лицето й. Копнежът й за свобода, далеч от строгите правила на манастира не й давали покой. Празничната суетня върнала спомена й от детството, разчопли-ла за кой ли път душата й.
Насила попаднала тук като дете, подгонено от глада сираче, тя всеки ден изпращала Слънцето зад Балкана, а заран рано го посрещала с молитви и с искрица надежда, че ще дойде спасителния ден и ще напусне завинаги мрачната килия. Тук, между тези четири стени, момичето вградило завинаги сянката си и копнежа за свободен живот. Мъчителното време изтекло и момиченцето се превърнало в хубава, стройна и хрисима девойка с ясни зелени очи и дълги клепки. Дебели черни плитки обвивали два пъти бледото й лице и напомняли сватбено кръжило! Всички я наричали мадоната! Пред хубостта й се прекланяла дори строгата игуменка, пазителка на морала и доброчестието в манастира…
Било преди десет лета – спомня си девойката. Малкото момиченце припкало из навалицата, кокорело очи пред панаирните чудесии и дълго се задържало пред лакомствата.
– Как искам да зарадвам болната си майчица – мислело си детето, ала в джобчето му нямало ни петаче. Тъй както стояло пред сергията, то неволно посегнало към сусамените питки. В този момент търговецът ударил малките ръчички и ехидно закрещял:
– Искаш да крадеш, а? Разплакано от обида, детето се втурнало в тълпата да се скрие, но го следвал с дъжд от хули червендалестият търговец. Спрял го млад юноша, който бил видял всичко, което се случило. Той прегърнал нежно невръстното дете, пъхнал в ръцете на търговеца пари и отминал.
Топлите очи на момчето пронизали сърцето на разплаканото дете и то ги запомнило завинаги. Надиплена пелерина покривала плещите на юношата, та приличал на принц, като в детските приказки. Когато ласкаво попитал детето:
– Как се казваш? – тя усетила и дъха му.
– Иглика – отронило момиченцето и се сгушило под пелерината, за да се скрие от ужасното туловище на търговеца. Встрани пръхтял белият му кон.
Както била унесена в своя детски спомен, мадоната изтръпнала от изненада. Сред тълпата пред църквата тя съзряла момъка с белия кон. Онзи, чийто образ на благородник бил запечатан в съзнанието й и който често я спохождал на сън! Да, това бил нейният спасител от унижението!… Земята се разлюляла под нозете й. Завъртял се светът в странен калейдоскоп и в миг тя се озовала пред вратите на Божия храм. Очите й стрелнали изненадания момък. Той с умалели сили познал малкото момиченце от панаира. Бледото мраморно лице е същото, очите – зелените и те същите! Сън ли е това? Монахинята се олюляла, но яките мъжки ръце на младежа я подхванали. И…. след толкова години, с присъщата нежност, тя отново чула своето мирско име – Иглика!… Заредили се тайни срещи – мигове на откраднато щастие на двамата млади. Необяснима сила ги обвързвала все по-здраво. При усамотение в килията радостни тръпки разпръсквали на пух и прах жестокия режим, любопитните погледи на монахините, строгия тон на игуменката, „греха", който тегнел над манастирския ред.
Изнизало се лятото. Дошла златиста есен. После Балканът наметнал снежния си ямурлук…
Отново било пролет! Тя дошла с песента на славеите и с букналото зелено, с люляка по билата. Кукувицата предвещавала съдбовна пролет за Мадоната!
Скоро звънът на камбаните събрал монашеския съвет на двата манастира. Те трябвало да осъдят непозволената любов на девицата. Съдът бил жесток и отредил младата монахиня да бъде позорно изгонена от манастира. Това било най-тежкото наказание, защото според законите тя била отхвърлена и от светския живот. За нея нямало място на земята. Паднала на колене, тя молила прошка от монасите, но студените им сърца останали недостъпни за горещото разкаяние и молба за пощада. Долетял тропот от копитата на белия кон. Идел спасителят. Но в този миг над небето се извила страшна буря. Гръм и мълнии разтърсили земята. Светкавици пълзели по мрачните скали. Денят угаснал…
На другата сутрин, когато слънцето пръснало светлина над Балкана, като по чудо над малкото балканско градче застанали вкаменени – Мадоната със своята рожба на ръце, конникът с белия кон и монасите, запътени към манастира. Там са и до днес!

Тя била най-страшната болест. Дедите ни я наричали "Черна чума", защото, където минела, само черни забрадки оставяла, а често затривала цели села. Колкото и страшна да била, много песни и приказки са посветени на тази страшна неканена гостенка в онези времена. Хората я одухотворявали и разговаряли с нея като с равна! Тя пристигала със списък в ръка, преобразявала се като млада и питала, разпитвала, кой в коя къща живее, за да не отмине никого. За да я омилостивят, нашите баби и ирабаби й месели сладки питки, оставяли й гребен и хума, за да си окъпе чумничето – да й стане по-добре… тогава не била толкова жестока Макар и всесилна, чумата се плашела да влезе там, където са минали самовили, защото те помитали всичко след себе си, когато се появят.
Да чуем как в една народна песен разговарят майка и дъшеря: майката на Тодорка я пита – защо, откакто е сгодена, все тъжна ходи, тъжно говори и не се смее, както се е смеела преди годежа, не се весели с дружките си, както винаги се е веселила!…
Тодорка е сгодена за изгората си, това е дълго очаквано щастие за нея! Три години се минали, откакто Никола всяка вечер, всяка сутрин пресрещал Тодорка, когато тръгвала за извора, сръовал си глътка водица от менците й, а китката, която грабвал от косата й, все си забождал на еле-ка, та знак да й даде, че му е на сърцето и скоро ще изпрати годежари.
И… не закъснели сватовете, потропали на портата, както му е редът. Станал годежът! Тодорка дарила своя годеник с везана риза, годенишка кърпа и годежна китка с маниста. Свекърът – алтъни вързал на врата й. Радостни били всички и уговорили сватбата. Дружките на Тодорка помагали невестинския седмореди венец да оплетат. Много цветя ще трябват, много рубета трябва да се нанижат, много песни ще се изпеят.
Всички били радостни и честити – само Тодорка тъгу-вала. Когато била на извора за вода, узнала, че чума щяла да дойде, а тя е безмилостна към годениците, към младите невести, тя със завист ограбва щастието на младите и нея с Никола няма да отмине. Тя не задявала само сирачетата. Загнездили се в душата й лоши помисли и мира не й давали.
Тодорка тъжно нареждала на своята майка, когато умрат с Никола в един гроб да ги заровят. Заръчала й още да откупи две моми песнопойки и двама млади свирци – момите жално да пеят, а момците тъжно да свирят. Майчини сьлзи да не капят, че са много тежки и горчиви!
Свило се сърцето на майка й. Какви тежки думи изрича Тодорка! Как майка ще живее без чедото си, без радостта си? Нали е вече годеница – и тя, като всички майки, иска чедото си да задоми, тежка сватба да изпрати, внуци да види! Молила я майка й да не вярва на тези приказки. Чумата, дето е чума, и тя може милост да има. И тя дете чумниче воли. и тя знае, какво е майчина жалба за чедо! Обещала на щерка си, че ще стори всичко – добре да я срещне, сита и блага да си иде…
Нареждала тези думи Тодоркината майка и сърцето й се топяло от мъка. Тогава Тодорка се обърнала към нея с думите:
– Майно ле, стара майно ле, я върви в гора зелена, попитай сухо сухари, как трай сухар за листи! И ти тъй за мен ша траеш.
Не можела майката да приеме тези тежки думи на единствената си щерка. Защо е толкоз кахърна, защо за добро не мисли, че чумата носи списък на онези, дето са орисани да умрат. Тодорка не знае какво й е писано… Седнала тя до Тодорка и ласкаво и заразказвала:
– Помниш ли, чедо, Стояна, онзи джелепина (говедаря)? Тръгнал беше той за Влашко да откара голямото си стадо говеда. Вървял, колкото вървял и срещнал на пътя красива девойка с охранен кон и шарена каруца.
– Добра ти среща, девойко – рекъл й той.
– Дал ти бог добро, Стояне, но аз не съм девойка, а съм Черната чума. – И побързала да го попита – дали да тръшне него и другарите му или говедата да захване!
Чумо ле, черна Чумке ле, Недей ми фаща дружината: Дружината ми е събрана, се отбор момци отбрани, много ще майки да плачат, много ще бащи да тъжат, ами ми фани говедата, самичък Стоян да тъжи!
„Говеда той пак ще си развъди" – така си мислел Сто-ян и с блага дума й се молил. Чумата послушала молбата на Стоян. Морила, колкото морила – от триста говеда – три останали. Чудило се момчето какво да стори и подкарало трите добичета към манастира, там да ги хариже, та да помагат на манастирските земеделски работи. Оставил ги Стоян на монасите. Разделили се с воловците обичливо, погалил ги и си тръгнал обратно през гората. Извадил от шарената си торбичка тънката свирка и вървял, и свирил. Птичките спирали да го послушат.
Когато излязъл от гората – пред погледа му се ширнала зелена поляна, а сред нея висока ела. Стоян поседнал под дървото да си почине. Отпуснала се душата му от тая хубост и леко задрямал. Присънила му се красива девойка. Тя приседнала до него и тихо на ухо му прошепнала:
– Ставай, Стояне, че копай, колкото държи елхата и на елхата корена, та изкопай казан имане…
Стоян копнал около елхата и отдолу се показал казан с имане. То било толкова много, че нито кола може да го превози, нито кон да го пренесе! Взел си момъкът, колкото може да носи, а другото оставил – да го намерят сиромаси – дървари, овчари, копачи!
– Късмет имало момчето – като от сън събудена, продумала Тодорка. – Ала и добротата му била голяма.
– Ех, чедо Тодорке, доброто – добро води. Тъй знаем ние. Та за това ти думам да се не плашиш от чумата. И чума от добра дума разбира.
Казала това майката и прегърнала щерка си, а тя усмихната си помислила, че вече е годеница на Никола и скоро невеста ще бъде, скоро под венчило ще мине. А после – двамата, дом ще си стъкмят за чудо и приказ. Челяд ще отгледат! Литнали мечтите на Тодорка, а Чумата, е, какво¬то Бог е отредил!
Чумата така и не минала през селото. Живели си людете с труд и веселие по сватби и по кръщенета и пеели песни за Черната чума!
Народът ни е устроил и празник на чумата. Десети февруари са нарекли Чуминден! Свети Харалампи, който според християнския календар е великомъченик за христовата вяра, се смята за господар на чумата. Има икони, в които незнаен образописец го е изобразил, че бие чумата, мъчи я!
На този ден невестите месели питки, намазвали ги с мед, който предварително е носен в църквата за освещаване, и ги раздавали в чест на „Лелята"’. Тъй я наричали, за да не си чуе името, защото веднага идвала. Правели и оброк против Чумата! Толкова страшна била тя, че и самият Бог като я видял, се уплашил и я треснал, та не можела вече да си върти главата, а гледала само напред.

Живяла някога хубава мома Марина. Щастлива била със своята добра и ласкава майка. Тя грижливо пазела чедото си от всякакви злини. Всеки ден й заръчвала да не излиза навън, когато грее Слънцето, защото хубостта й ще плени светилото и то ще я поиска за невеста. Спазвала Марина майчините заръки и радвала сърцето й!
Но скоро майката се поминала. Останала Марина сираче. Тъжен станал животът й. Поплаквала си жално и все не забравяла заръката на обичаната си майка. Скоро вкъщи дошла мащеха. Тя сметнала, че Марина е мързелива и затова не излиза по двора. Натъжило се момичето, но нямало какво да стори.
Един хубав слънчев ден мащехата изпрала пелените на новата си рожба и ги простряла на стобора да съхнат. Задал се тъмен облак, заросил ситен дъжд.
– Излез, Марино, навън – пелените да събереш, че дъжд зароси – казала строго тя.
Отишла Марина на двора. Събирала, що е събирала, съгледало я Слънцето през тънката мрежа на облака. Спряло се то на небето и три дни стояло и гряло. Изпогорели орачи на нивите, моми по градините, косачи по ливадите. Слънчовата майка го сгълчала!
– Синко, ясно мое Слънчице, стига горя, върни се! Изгоряха и ниви, и ливади, и градини, и хората по тях. Смили се!
– Ах, мале, каква мома видях на долната земя, хубава, мале, гиздава. Невеста искам да ми стане. Иди ми я, мамо, поискай!
Казало това Слънцето и уморено заспало. Ни яденето му било ядене, ни пиенето му – пиене. Когато рано сутринта слънчовата майка, загрижена за детето си, го събудила да стане, тя го посъветвала:
– Почакай, сине, не се кахъри. Като дойде личен ден Великден, и още по-личен Гергьовден, по стар обичай, момите се люлеят за здраве. Ще спуснем златни люлки на кривата върба край реката. Ще дойдат да се люлеят моми и невести Ще дойде и Марина да се люлее. Кога седне на люлката, ти дигни в небесата и ще ти стане невеста! Послушало Слънцето майчините съвети и спуснало люлила на личен ден Великден и още по-личен Гергьовден. Вървяло мало и голямо, на люлки да се люлее. А Марина седяла вкъщи и с тъга долавяла като насън, моминското веселие. Домиляло й на мащехата като гледа момичето унило и тъжно и й рекла:
– Иди, Маринке, с твоите дружки да се полюлееш! Обичай е това, не може да се погази. Облечи нова премяна, бодни си китка дъхава и бъди, дъще, мома с момите – весела, честита. Зарадвала се Марина. Накиприла се с новата си премяна, китка си боднала в косата и като кошута прип-нала към дружките си – и тя като тях да се засмее, и тя като тях да се повесели на празника. Когато седнало момичето на люлката, Господ я дигнал в небесата. Маринината майка мащеха, тичала след люлката и викала, заръчала:
– Дъще, кога отидеш на слънчовите дворове, девет години да говееш на свекър и на свекърва, на девера Огняна и на зълвите. Послушала я Марина и никому не продумала – говеела и по обичай поклон правила.
Чакало Слънцето да проговори неговата невеста, но тя все мълчала.
Минала година и още девет месеца и Слънцето не издържало. Сгодило се то за Дена Деница, а Марина поканили кума да им стане – Слънчова сестра да бъде. Тежка мъка легнала на сърцето й, но нямало какво да се прави – съгласила се. Започнала венчавката. Марина държала свещите и когато догаряли, запалили й ръкавите на ризата, обгорили й пръстите. Съзряла я Деница и ядно й казала:
– Ако си глуха и няма, сляпа ли си, та те изгориха свещите, запалиха ти се ръкавите!
Тежките думи като камък падали в душата й. Миг-два и изведнъж тя проговорила.
– Прощавай, мой свекъре, и ти, моя свекърво, прощавайте моето говеене и често покланяне! Не съм ни глуха, ни няма а още повече – сляпа. Така ми мама заръча. Така повелява нашият обичай на земята – от уважение към вас да говея. Слънчо ме млада остави и за друга се жени. На мен и мъка домъчня и наруших обичая – проговорих, преди да са минали три години. Простете ми. Това не е моята воля.
Като чуло това Слънцето, провикнало се към майка си:
– Мале, дивна е моята невеста – Марина ще си взема, Марина, лична девойка, тя ми е лика прилика.
Засияло лицето на Марина. А Деница тъжно навела глава и тихо на Бога се помолила:
– Боже ле, вишни Господи, стори ме, Боже, престори на какво годе пиленце!
Чул молбата й Господ и я престорил на лястовица. Литнало пиленцето волно из слънчовите дворове. Като го видял Слънчо, много се зарадвал на хубавото пиле и се спуснал да си отскубне две перца от опашката му, да се знае и спомен да остане, че това е пиле от слънчовата невеста, дето е слезла от венчилото!
Оттогава, гласи приказката, лястовицата е с раздвоена опашка.

Конниците на ювиги хан Аспарух поели големия път -на юг към новата Родина.
Колко време пътували през реки и валове, колко набези на скитащи из степите разбойници преграждали пътя им, колко снежни виелици и знойни лета минали, колко гробове оставили зад себе си в степта – трудно можело да се изброят. Но юртите се изпълвали с жени и деца – растяло племето, възседнало гърбовете на яките коне. По дългия изнурителен път никнели капища на Великия Тангра, за да не предизвикват гнева му.
Когато умората надвиела, спирали пътниците и от време на време се разнасял глас – „Следваме те, ювиги, защото Тангра те е дарил с мъдрост и ни водиш към добро!"
Тангра бил влял безмерни сили и власт на хана, за да води ордата и да ветрее високо знамето с конската опашка!… Много вода изтекла, откакто мургавите мъже на ювиги хан Аспарух били напуснали аулите на стара България. Слънцето се било изкачило на върха на най-високата топола когато ханът дал знак да се спре. Брегът на голямата река Иструм – Дунав – светлеел пред погледа им. Реката приличала на метално платно от синьо-бяла коприна – тиха, спокойна и от време на време подплисвала водите си край тучна зеленина. Очите на жените и децата светели от удивление. Топлото слънце било сменило студения север. Сухите степи били останали далеч зад гърба им. Сега очите им се радвали на разточителна зеленина и цветост, на влага и благодатна земя. Всяка семка цвят ще цъфне, всяко дърво – плод ще върже – се четяло в бликналата радост. А мъжете предусещали големия дар на Тангра, че ще яздят бойните си коне по най-богатата и пищна земя на света.
Воините побили бойното знаме – конската опашка, и скоро гръмнали тъпани, заизвивали глас рогове. Жени, деца – млади и стари, целували висящите муски на вратовете си и молитвено отправяли взор към небето на всемогъщия Тангра.
Запленени от хубоста на земята, всички решили, че тук ще е последният им стан. Изчакал да се нарадват, а децата да се налудуват, хан Аспарух слязъл от своя кон, изтеглил меча си и посочил капището, където багатурите му вече били натрупали сухи клони и слама и полагали върху нея здраво завързано жертвено куче. Ювиги хан вдигнал гордо глава към небето, произнесъл молитвени слова и със страшна сила разсекъл кучето на две. Тълпите гръмнали. Кладата букнала и от опърлената козина се понесъл към небето черен дим. Боилите застинали в смътно очакване. Пушекът от жертвата щял да предскаже волята на Тангра – дали тук ще остане племето, или ще продължи на юг, където ги очаквал истинският рай.
Лек зефир полъхнал откъм север. Пушекът се залюлял и поел на юг – към отвъдния бряг. Напрегнатото лице на хана, прорязано от дълбока бръчка, изведнъж просияло. Той с плавен жест очертал с меча си дъга във въздуха, която сочела, като знамение, топлия юг.
– Братя – изревал с цяло гърло водителят. – Великият Тангра посочи пътя ни. Там ще пуска клони жилавият корен на българското племе…

Имало едно време един пощенски раздавач, който много обичал да разнася писма и колети. Но най-вече обичал да пъха много големи писма или колети през съвсем тесни отвори на пощенските кутии.
То се знае, много големите писма малко се попрегъвали и после трудно се разчитали, а снимките и нещата, сложени в тях, се поизмачквали и затова хората казвали на пощенския раздавач:
— Когато носиш нещо голямо, чукай на вратата и ще ти отваряме!
Ала пощенският раздавач не се съгласявал. Той просто обичал да пъха нещата в пощенските кутии.
Веднъж, като отишъл на пощата, намерил едно прасенце с панделка на шията, изпратено за фермера Браун, който живеел наблизо.
Ех, че се зарадвал пощенският раздавач!
„Ти си точно толкова голямо, колкото да влезеш в пощенската кутия!" — казал той, взел го подмишница и излязъл да разнася писмата, колетите и прасенцето.
Когато отишъл у фермера Браун, раздавачът пъхнал прасенцето през отвора на пощенската кутия. Останало да стърчи само мъничко, затова той го тупнал по завитата опашка, прасенцето се промушило и паднало право на изтривалката. После го чул как припка по коридора и търси фермера Браун.
Щом се върнал у дома, раздавачът разказал на жена си как пъхнал прасенцето през отвора на пощенската кутия. Жена му се изненадала много.
— Как можа да забравиш? — извикала тя. — Нали фермерът Браун замина вчера на почивка и няма да се върне скоро!
—Олеле! — завайкал се раздавачът. — Ами сега какво да правя? Прасенцето ще огладнее.
И той обиколил’магазините, накупил пълна чанта с дома ги, ряпа, мамули, после отишъл и ги пуснал в пощенската кутия на фермера Браун. А прасенцето, което стояло зад вратата, изяло всичко.
И оттогава всеки ден пощенският раздавач носел във фермерския дом разни вкусни неща, а прасенцето изяждало всичко и от ден на ден ставало по-голямо и по-голямо, по-дебело и по-дебело. И вече не било предишното прасенце, а едно хубаво, дебело, закръглено прасе, твърде голямо, за да влиза през пощенската кутия.
Когато фермерът Браун се върнал от почивка и отворил вратата, много се изненадал, като видял прасето. Той ту гледал кутията, ту гледал прасето.
„Как ли те е пуснал раздавачът през пощенската кутия?" — чудел се той и никак ме можел да разбере. Фермерът взел прасето, занесъл го в кухнята и му дал пълна чиния с мляко и препечена юфка. А сетне го прегърнал силно от радост.

Язон бил гръцки герой, отгледан от мъдрия кентавър Хирон. За да спечели бащиното си царство, заграбено от коварния му вуйчо, младият владетел трябвало да прекоси Черно море и да отнеме Златното руно от царя на Колхида. За пътуването корабостроителят Аргос построил с помощта на Орфей и богиня Хера огромна галера с петдесет весла.
Най-великите гръцки герои изявили желание да тръгнат с Язон. Между тях пръв по сила бил Херакъл, син на гръмовержеца Зевс. Дошъл също и Тезей, който убил страшния Минотавър в Крит.
От Тракия се спуснали крилатите синове на северния вятър Борей – близнаците Зет и Калаис. Събрали се общо петдесет герои – по един за всяко весло. Язон избрал Тифий за кормчия, защото нощем можел да определя курса на кораба по звездите.
Всички аргонавти се събрали при кораба и седнали на приготвената за голям пир трапеза. След като се наситили на вкусните ястия и виното те отишли до кораба, който се издигал върху мекия пясък. Всички отново се удивили на неговата големина и здравина. После наредили борови стволове пред носа на кораба, за да може да се плъзне по тях към водата.
Героите свалили тежките си доспехи и омотали около гърдите си здрави въжета. Напрегнал сили, всеки се стремял по-бързо да спус-нат „Арго" във водата. Корабът обаче бил толкова тежък, че задълбал в пясъка и заседнал на брега, омотан в корени и водорасли. Сърцето на Язон се свило от мъка. Нима походът щял да се провали така безславно. Язон вдигнал глава:
– Орфей, твоите песни вдъхват сила и бодрост. Нека чуем най-хубавата от тях.
Певецът взел в ръце лирата и прекарал пръсти по звънливите струни. Той си спомнил една песен, която бил слушал от майка си – музата Калиопа. Гласът му прозвучал нежен като лилия. С тази вълшебна песен Орфей омагьосал боровете в горските усои, от които бил построен кораба. Те сами се спуснали от планинта, а исполинските скали се отмествали, за да им сторят път.
Аргос подложил дънер под черния кораб и той мигом се повдигнал леко и по облите стволове се втурнал към морето. Разхвърчахи се настрани многобройните трупи, които подпирали кила и корабът се плъзнал в залива. Вдигнала се висока вълна, която плиснала върху пясъка.
Аргос скочил на кораба, последван от кормчията Тифис. Вдигнали мачтата, с въжета закрепили тежкото платно. След това наместили кормилното весло на кърмата и го привързали здраво със ремък. После прикачили греблата на двата борда и поканили героите да се качат на палубата.
„Арго" бил готов за плаване и спуснат на вода, благодарение вълшебната лира на Орфей.

Едно време имало някъде си един беден и добър човек. Той се трудил от сутрин до вечер да изкара прехраната си и да спечели някоя и друга пара. Но кой знае как, не му вървяло и той си останал беден, та беден. Като видял, че няма спасение, беднякът решил да иде в някоя друга земя, дето трудът се цени повече, дето човешката справедливост е по-голяма, та дано там сполучи.
Нарамил човекът торбичката с хлебец на гърба си, взел тояжката Е ръка, простил се с близки и приятели и тръгнал на път.
Вървял що вървял, дошъл до една чешма. Като бил вече уморен, той седнал да си почине. Тук го настигнал един пътник като него, с торба на рамо, с тояжка в ръка.
– Добра стига, побратиме!
– Дал Бог добро!
– Що чакаш тук, при чешмата?
– Уморих се от път, та почивам.
– Е, за къде пътуваш, ако Бог е рекъл?
– Тръгнах да ида в чужда земя на печалба. Тук е голяма сирома¬шия, голяма скъпотия. Хората са лоши, несправедливи, лъжат, не доплащат, от надницата отбиват, от труда ти недоволни. Ще ида в друга земя – там може да е по-добре.
– Бог да ти е на помощ – казал вторият пътник. – И мене гони същата неволя. Ако искаш, хайде да станем другари, заедно да оти¬дем в чуждата далечна земя, заедно да работим и заедно да печелим.
– Съгласен съм, приятелю! С другар е по-лесно и по-добре.
– Така, така, приятелю, и аз виждам, че си добър за другар, но едно нещо ще искам от тебе.
– Какво искаш, приятелю?
– Като вървиш с мене, ще видиш много работи, които страшно Ще те учудят. Искам от тебе едно нещо: каквото видиш и чуеш – нито да питаш, нито да разправяш! Съгласен ли си?
– Съгласен съм – казал първият пътник.
– Честна дума?
– Честна дума!
Двамата пътници си подали ръце – и другарството станало.
Тръгнали да пътуват. Вечерта стигнали в един голям град. Като нямало къде да нощуват, вторият пътник казал:
– Аз имам тук един стар приятел, добър човек. Да отидем у него. Те разпитали къде живее тоя човек, намерили дома му и почукали на портите. Домакинът излязъл. Като разбрал, че са странници които търсят подслон, още повече като познал приятеля си – много се зарадвал. Приел ги у дома си, нагостил ги, напоил ги, дал им чисти и бели постелки да преспят. На утрото им сложил закуска. Като си тръгнали, турнал им в торбите хляб, сирене и други работи за ядене. Изпратил ги като братя.
Но през нощта, докато били в къщата, вторият пътник отворил долапчето в стаята, дето спали, и откраднал оттам златна чаша.
Първият пътник видял това и много се учудил на неблагодарността на другаря си. Но бил дал дума да мълчи. Затова нищо не рекъл.
На втория ден пътниците стигнали в друг град. Било се стъмнило и трябвало пак да нощуват. Като нямали познати, те се спрели слу¬чайно на една голяма порта и почукали.
– Кого търсите? – попитал ги един минувач.
– Странници сме, търсим място да преспим – казал първият пътник.
– Зле сте случили, приятели – рекъл минувачът. – Тук живее най- лошият човек в града. Той никому милостиня не дава. Мъчи работниците си, жена си и децата си. Бие и гони просяците. Заробил е съгражданите си с лихварство…
– Е, нищо – казал вторият пътник, – каквото намерим, това ще е -и продължил да тропа на портите.
Стопанинът излязъл намръщен, мрачен, нахокал ги хубаво, но ги приел в къщата си, настанил ги да спят в един нечист килер и не им дал нито – вечеря, нито капка вода.
Пътниците кое-как преспали и рано сутринта станали да си ходят. Преди да си тръгнат, вторият пътник извадил из торбата откраднатата чаша и я оставил у дома на тоя лош човек. Това още повече учудило първия пътник.
„Виж, какъв чудноват човек намерих за другар! – помислил си той. – От добрите краде, на лошите подарява. Не ми харесва тоя човек."
Така си помислил той, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи. И тръгнали пак двамата приятели. Вървели що вървели, замръкнали в едно малко селце. И тук нямали познати. Въртели се насам-нататък, наи-после видели край селото един разграден сиромаш-ки двор. Сред двора имало къщичка, прилична на кокошарник – мъничка, изкривена, подпряна с два гнили дирека, за да не се сгромоляса. Вторият пътник рекъл:
– Да почукаме тук!
– Да почукаме – съгласил се първият. Спрели се и почукали. От къщичката излязла една бабичка – суха, жълта, цяла покрита с дрипи.
– Какво търсите, синко?
– Странници сме, бабо, търсим място да пренощуваме.
– Елате, синко, заповядайте, баба! В къта има място за двама. Аз с моята малка внучка ще спя при водника.
Рано сутринта бабата изпратила внучката си да пасе прасето, а тя отишла на селската чешма за вода.
Двамата пътници тръгнали да си ходят. Като излезли из вратата, вторият пътник взел брадвата от дръвника, ударил два-три пъти гнилите подпори – и бабината къщица се преметнала и рухнала.
Първият пътник се учудил още повече.
„Бре, какъв лош човек намерих за другар!" – помислил си той.
Помислил, но не казал нищо, защото дал честна дума да мълчи.
И двамата приятели продължили пътя си. Вървели що вървели, замръкнали в едно друго село. Там попаднали в къщата на един добър човек, гостолюбив и харен. Напоил ги той, нагостил ги и им дал стая да преспят. Сутринта им дал ядене за из пътя и ги изпратил чак до пътната врата. Тук вторият пътник му казал:
– Приятелю, ние сме хора от далечни места. Не знаем пътя. Прати твоето момче да ни упъти донякъде.
Човекът се съгласил на драго сърце. Повикал петнадесетгодишния си единствен син. Казал му да покаже пътя на гостите и да ги изпроводи вън от селото.
Момчето тръгнало пред гостите, а те по него. Като стигнали вън от селото, то се спряло на моста на голямата река, която се мятала шумно отдолу, и казало:
– Като вземете оттук надясно, по правия път – не се бойте! Той ще ви изведе там, дето искате.
Като казало това, момчето се поклонило и рекло да се върне. В това време вторият пътник се приближил до него и го бутнал от моста. Момчето паднало в реката и се удавило.
Досега първият пътник гледал какви чудни работи върши неговият другар, чудел се и си мълчал. Но като видял това злодеяние той се обърнал към другаря си с негодувание и викнал:
– Кой си ти, проклети човече, та не можах да те разбера? В същия миг лицето на неговия другар се преобразило – станало чисто, светло и безкрайно хубаво. Една чудна светлина излязла от цялото негово тяло и го обгърнала като светъл облак. Той се усмих¬нал и казал:
– Поклони ми се, защото аз съм ангелът на справедливостта.
Учуден и уплашен, човекът паднал на колене, поклонил се и казал:
– Прости ми, ако греша, свети Божи пратенико, но през нашето другаруване аз не видях знак на справедливост нито в едно от твоите дела. Напротив, всичко, което ти извърши, беше дело на неблагодарност, несправедливост и зло.
Тогава ангелът го покрил с крилата си и небесният му глас прозвучал и казал:
– Не се чуди, човече. Онова нещо, което ти вземаш за зло, е всъщност добро, а онова, което ти мислиш за злодеяние, е само предпазване от зло. Чашата, която откраднах от добрия човек, бе отровна. Тя му бе подарена от негови завистници, за да го отровят. Аз я оставих в къщата на лошия. Нека се отрови той, защото много хора страдат от него и още много щяха да пострадат.
Под къщата на бабата имаше заровено голямо богатство. Ако аз не бях срутил тая нищо и никаква колиба – бабата нямаше да го намери. Тя щеше да умре бедна и щеше да остави в бедност добрата си внучка. Сега, като чисти развалините, тя ще намери богатството и ще умре доволна, че има какво да остави на внучката си.
Пък дето удавих единствения син на добрия човек, аз го направих, за да спася бащата от срам и позор.
Син му, ако беше живял, щеше да стане най-лош човек, най-голям разбойник – щеше да огорчи сърцето на добрия си баща и сам на себе си щеше да навлече позорна смърт заради позорния си живот.
И тъй, едно добро не се ражда, ако не се погуби едно зло. Така свършил думите си ангелът на справедливостта и хвръкнал на небето.

Едно време, когато дядо Ной пуснал от кораба си птиците, за да намерят суха земя, змията проводила комара да провери на кое животно кръвта е най-сладка.
Комарът послушал змията – кацнал на всички животни и се върнал. Тъкмо отворил уста да й каже, че човешката кръв е най-сладка лястовицата го клъвнала и му прекъснала езика. Змията се разгневила, че не чула отговора на въпроса си, спуснала се да налапа лястовицата, но тя политнала. Змията я уловила само за опашката и я отхапала по средата. Затова сега опашката на лястовицата прилича на разтворени ножици.
Дядо Ной много се ядосал на змията и посегнал да я хване, но тогава корабът ударил о земя. Всички изтичали да видят брега и змията се спасила от наказание.
Потопът отминал, водата спаднала и корабът заседнал на земята. Дядо Ной пуснал животните да си идат. Всички минали пред него и му се поклонили, а той се сбогувал с всяко от тях:
– Със здраве! – рекъл той на лъва. – Със здраве! – рекъл на мечката, на вълка, на елена, на коня, на вола, на овцата и на много, много други.
Дошъл ред да минат пред дядо Ной и тези животни, на които той не им знаел имената, дадени им от Адам. Първо минало магарето. Дядо Ной му рекъл:
– Хайде, иди си със здраве, магаре!
Като чули другите животни, че го кръстил с името магаре, започнали да му се присмиват и да му викат:
– Магаре, магаре, зър-р-р; магаре, магаре, зър-р-р, зър-р!
Магарето се засрамило и се разревало от обида. Животните се
умълчали, а като го видели да реве и да хвърля къчове, всички си тръгнали по своите работи. Плачейки и хлипайки, магарето обиколило кораба и пак дошло при Ной.
– Моля ти се, дядо Ной, смени ми името от магаре на заек, че сега всички ми се присмиват.
– Името заек вече е заето. Не го искай, защото ще ти пораснат ушите, та тогава ще видиш какво е срам.
– Но нали магарето е инат, запънало се и не отстъпвало. Не, искам името ми да е заек!
– Е, като не чуваш какво ти казвам – отвърнал му дядо Ной, – нека ушите ти станат заешки.
Още неизрекъл и на магарето му пораснали големи уши. То си тръгнало, но като го видели другите животни, пак започнали да му се присмиват и то повече отпреди. Магарето пак се разплакало и пак започнала да хвърля къчове.
Ето затова, оттогава досега, магарето реве, че дядо Ной го кръстил така, но от рева му полза няма. Магарето си остава магаре.