Чуй всички приказки

Б

або мила, бабо драга –
казваме на баба ние.
Но щом дойде Баба Яга,
бягаме или се крием.
Тази страшна баба има
роден дом в Сибир далечен,
но по нрав неудържима
и при нас върлува вече.
Руските деца как плаши
ужким само е позната,
ала и децата наши
стряска, яхнала метлата.

С тази си метла тя горе
се разхожда по небето –
като мотопед пърпори
и лети като ракета.
Повече от сто години
с лошотия тя се слави
и във детските градини
пакости различни прави.
После заедно с децата
в първи клас тя преминава –
прави пакости познати
и в училище тогава.
Днес саксия ще събори
със най-хубавото цвете.
Утре пък голям прозорец
ще направи на парчета.
Ту, размахала тояга,
гони Митко или Гошо.
Ту в един компютър слага
някакво си дискче лошо.
В детската градина супа
плисна тя върху Калина.
После дививито счупи
и на някъде замина.
Бързо винаги се крие –
да не видят госпожите.
А какво да кажем ние
госпожите щом ни питат…

Но Калина има кака,
каката се казва Краси –
тя веднага без да чака
казва всичко на баща си.
Той разказал пък веднага
на един свой стар приятел –
какво върши Баба Яга
и как бяга със метлата…
Бил приятелят смешник, но
с много добрина в сърцето.
Пръв умник. Народът свикнал
да му вика Хитър Петър.
И решил той злата баба
непременно да накаже,
ако ще за туй да трябва
планина от хитрост даже,
смелостта на ягуара
и юнашка сила мъжка…

Първо купил от пазара
той метла със дълга дръжка.
Като таз на Баба Яга
тя била, но без мотор и
трудно литнал би с тояга
някой в сините простори….
„Нищо! – казал Хитър Петър. –
Този път така ще мина,
без хвърчене” – след което
скрил се в детската градина.
Скрил си и метлата проста
и на скришно сам застанал –
дълго си стоял на поста,
Баба Яга за да хване.

Ето я, най-после иде
и паркира си метлата.
Много скоро ще се види
днес каква ще е белята,
за която тя пристига.
Влиза в спалнята голяма –
тихичко, без шум да вдига,
и Калинка търси само.
Грабва я от легълцето,
във един чувал я слага
и го връзва, след което
вънка хуква Баба Яга.
Бяга също като хала
и на паркинга отива,
а Калинка във чувала
нанка кротка и щастлива.
Без да губи и минута
Баба Яга яхва бързо
своята метла прочута
и чувала там завързва.
Но когато врътна ключа
тя мотора да запали,
в същия момент научи,
че крадци са я обрали.
Те сменили са метлата,
обикаляща простора,
с друга проста, със която
хората метат си двора.

Тъй добрият Хитър Петър
който й смени метлата,
с хитрина спаси детето,
най-добричко сред децата.
Баба Яга арестува
той за кражбата ужасна –
върза я, че да кротува
пакостницата опасна.
Но наместо във затвора
като крадла да я прати,
дълго с нея си говори
и отвори й душата.

Тя подробно му разказа
как самичка все живее
и неканена омраза
бавно трупала се в нея.
Другите жени си имат
пълна със роднини къща,
а и внучета любими
всички те си имат също.
Без роднини тя е само
и тъй да живее трябва.
Никой не й казва „Мамо”.
Никой не й казва „Баба”.
И така пред Хитър Петър
тя душата си изплака
чак до дъно, след което
най-спокойно взе да чака
своята присъда тежка.

Ала Хитър Петър беше
много умен. По човешки
той реши и не грешеше:
Да започне Баба Яга
нов живот от днес различен.
Към бели да не посяга.
Всички хора да обича.
И особено децата,
на които да помага,
да ги вози на метлата
и да стане Баба Яга
вече най-добър приятел
с детската градина цяла,
да обича тя децата,
а и всички във квартала.

И какво видяхме ние –
тя прозорците ни вече
не ги чупи, а ги мие.
И на никого не пречи,
а цветенцата полива
и във кухнята помага –
весела и работлива,
чисто нова Баба Яга.
Даже от сърце предложи
среща в детската градина
да направим ако може
в близки дни със господина,
който й смени метлата…
Хитър Петър, че това е
и от приказки познат е
тя не можеше да знае.

Но когато за таз среща
готвиха се в една сряда,
изведнъж вълна гореща
лъхна ги откъм площада.
Там в училището беше
огън ненадейно пламнал.
Като факла то гореше
сякаш е купчина слама.
Бързо да гасят пожара
втурнаха се много хора.
Три коли с пожарникари
също бяха тука скоро.
Интересна гледка туй е
за деца и за големи –
три маркуча с водни струи
плисват без да губят време.
Всички уж спасени бяха
и, събрани на площада,
наблюдаваха с уплаха
пламналата жълта сграда.

И тогава ненадейно
първолак назад се върна –
като змей пожарът зейна,
с пламъци да го обгърне…
„Боже!” – викнаха веднага
възрастните и децата.
Но едничка баба Яга
бързо яхнала метлата
прелетя като ракета,
право в огъня се мушна
и така спаси детето
глупаво и непослушно.
Върнало се да си вземе,
без да мисли за пожара,
от чина си джиесма –
вкъщи да не му се карат.
А пък майка му горката
(и тя скоро се явила)
със поклони до земята
плаче: „Бабо Яго мила,
най-красива, най-добра си
ти на цялата планета,
ти си нейната украса,
ти си слънце, ти си цвете!”…

Баба Яга я прекъсна
и отиде да се мие,
че опушена и мръсна
я видяхме всички ние.
Но видяхме друго още,
ясно като че на снимка:
Баба Яга се превръща
за нас всички във любимка.

Имало едно време една бедна вдовица, която живеела сама със своя малък Анри. Тя много го обичала. И как да не го обича, като нямало по-добро дете от него на света.
При все, че още не бил изпълнил седем години, Анри вършел всичко в къщи, докато клетата му майка работела своите ръкоделия, които после продавала, за да изхранва своя малък Анри и себе си. Той метял, миел пода, готвел, прекопавал и обработвал градината и когато свършвал всичката работа, се залавял да изкърпи майчините си обувки, да скове пейка или маса и всякакви други неща, които били по силите му.
Къщицата им била усамотена. Срещу прозореца се издигала висока планина, толкова висока, че никой досега не могъл да се изкачи до върха й. Покрай стръмните й скатове се виел поток, от другата страна се спускала бездънна пропаст.
Те били доволни и щастливи. Но един ден бедната майка легнала болна. Тя не познавала никой лекар, а пък и нямала с какво да заплати, ако се намерел някой да дойде. Клетият Анри не знаел какво трябва да прави, за да я излекува. Когато ожаднеела, давал й водица.
Седнал край леглото, той едва похапвал някое парченце сух хляб. Когато майка му заспивала. Анри я гледал и тихо си плачел.
Болестта се влошавала от ден на ден, бедната жена вече си отивала. В своето отчаяние Анри извикал:
— Фейо Добротворке, ела ми на помощ, спаси клетата ми майка!
Едва изрекъл тези думи, вратата се отворила и той видял да влиза една разкошно облечена жена.
Анри се хвърлил на колене и рекъл:
— Ако ти си феята Добротворка, спаси моята майка, която умира!
Феята се приближила до болната жена, навела се над нея, духнала в лицето й и казала:
— Не е по силите ми да спася твоята майка, клето дете. На теб е отредено да я излеку-ваш, ако имаш смелостта да тръгнеш по пътя, който аз ти посоча.
— Говори, фейо, готов съм на всичко, за да спася майка си.
— Трябва да намериш — казала феята — животворната билка; тя расте горе на плани ната. която виждаш от прозореца си. Като донесеш стрък от тази билка, ще изцедии няколко капки сок в устата на майка си и тя ще се съвземе веднага.
— Ей сега тръгвам, фейо. Но кой ще се грижи за клетата ми майка, докато ме няма? И после — прибавил той през сълзи — тя ще умре, преди да съм се върнал.
— Бъди спокойно, мило дете. Докато търсиш животворната билка, майка ти не ще има нужда от нищо, ще си остане така, както я виждаш сега. Но ти трябва да преминеш много препятствия, преди да стигнеш до тази билка. Ще ти трябва много смелост и упоритост, за да донесеш стръкче от нея.
— Не се страхувам, фейо, че няма да ми достигнат смелостта и упоритостта. Кажи ми само как да разпозная тази билка между всичките тревици, които покриват планината?
— Ако стигнеш до гора, ще повикаш доктора, който е избран за пазител на билката. Ще му кажеш, че аз те изпращам и той ще ти даде едно стръкче.
Анри благодарил на феята, целунал майка си, взел си малко хляб и тръгнал. Упътил се право към планината, която се оказала много по-далече, отколкото изглеждало от прозореца. Вместо да стигне до нея за половин час, както си мислел, трябвало да върви цял ден докато стигне до подножието й.
На третината от пътя той видял един гарван, кракът на който бил попаднал в примка. Анри изтичал, срязал връвта, която стягала крака на гарвана, и го освободил. Гарванът размахал криле, но преди да отлети, извикал:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри много се изненадал, като чул гарванът да говори, и продължил пътя си.
След някое чвреме, както си почивал в една гъста горичка и похапвал хлебец, видял как една лисица гонела петел и без малко щяла да го хване. Петелът минал съвсем близо до Анри, който го хванал ловко и го пъхнал под дрешката си, без лисицата да забележи това. Лисицата продължила да тича, като мислела, че петелът е излетял напред. Анри не помръднал, докато лисицата не се скрила от погледа му. Тогава пуснал петела, който му казал с тъничък глас:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри си бил починал, станал и продължил да върви. Бил изминал вече доста път, когато видял как една змия се канела да нагълта някаква злощастна жаба.
Анри грабнал голям камък и го запратил точно в устата на змията, тъкмо когато се канела да нагълта жабата. Камъкът влязъл в гърлото й и я задавил. Жабата скок-подскок побягнала, като извикала на Анри:
— Много ти благодаря, мой храбри Анри, аз ще ти се отблагодаря!
Анри, който вече бил чул да говори и гарванът, и петелът, не се зачудил, като чул да говори жабата, и си продължил пътя.
Скоро стигнал подножието на планината, но видял, че там тече река, дълбока и широка, толкова широка, че не се виждал другият й бряг.
Анри се спрял объркан.
„Може би — рекъл си той — ще намеря някой мост или брод, или лодка.“
Тръгнал покрай реката, която обикаляла планината. Навсякъде била широка и дълбока и нямало ни мост, ни лодка. Клетият Анри седнал и заплакал.
— Фейо Добротворке, фейо Добротворке, ела ми на помощ! Защо ми е да знам, че горе на планината има билка, която може да спаси бедната ми майка, щом не мога да стигна до там?
На часа се появил петелът, който бил спасил от лисицата, и му рекъл:
– Феята Добротворка нищо не може да стори за тебе, защото тази планина не е под нейната власт. Но ти ми спаси живота и аз искам да ти докажа своята признателност.
Качи се върху гърба ми, Анри, и честна петльова дума, ще те отнеса на другия бряг.
Анри не се поколебал. Метнал се върху гърба на петела, макар да очаквал, че ще падне във водата. Но дори не се намокрил, защото петелът го поел така ловко на гърба си. че той седнал сигурно, сякаш яхнал кон. Анри се вкопчил здраво в шията на петела, когато полетели над реката. Тя била толкова широка, че летели цели двадесет и един ден, докато стигнат на другия бряг и през тези двадесет и един ден Анри не усетил нито глад, нито жажда, нито му се доспало.
Когато стигнали, Анри благодарил учтиво на петела, който наперил разкошните си пера и изчезнал.
След миг Анри се обърнал. Реката също била изчезнала.
„Сигурно планинският дух е искал да ми попречи да дойда — рекъл си Анри. — Но с помощта на феята Добротворка ето ме близо до целта.“ Вървял, вървял, но все си оставал в подножието на планината и върхът бил все така да лече, както когато преминал реката.
Друго дете на негово място би се върнало. Смелият малък Анри обаче не се разколебал, въпреки голямата умора вървял двадесет и един ден, без никак да напредне. И тогава смелостта му не намаляла.
— Ако трябва и сто години да вървя — казал той, — ще вървя, докато стигна върха.
Елза изрекъл тези думи, видял пред себе си едно дребно старче, което го гледало злобно.
— Много ли ти се иска да се изкачиш, дребосъче? — рекло то. — Какво ще търсиш на върха на планината?
— Животворната билка, добри ми дядо, да спася милата си майка, която умира.
Старчето поклатило глава, подпряло брадата си върху златната ябълка на своя бастун и казало, след като дълго се взирало в Анри.
— Твоето мило и открито лице ми харесва, момченце. Аз съм един от духовете на планината. Ще те пусна да продължиш, ако се наемеш да ожънеш всичкото ми жито, да го очукаш, да го смелеш и да го умесиш на хляб. Когато всичко бъде ожънато, очукано, смляно и изпечено, повикай ме. Нужните ти сечива ще намериш в оная яма. Старчето изчезнало. Анри загледал с уплаха безкрайните житни ниви, които се ширели пред него. Но бързо се съвзел, извадил един сърп от ямата и се заловил смело да жъне. Изминали сто деветдесет и пет дни и толкова нощи.
Когато всичко било ожънато, Анри се заловил да очука житото с една бухалка, която намерил подръка. Той го очуквал цели шестдесет дни. Като свършил, започнал да го меле в една мелница, която се издигала току до житото. Млял го цели деветдесет дни. Щом смлял всичко, почнал да меси и да пече и месил и пекъл цели сто и деветдесет дни.
Когато всичко било готово, Анри не можал място да си намери от радост и извикал планинският дух. Духът веднага се появил, преброил четиристотин шестдесет и девет хи¬ляди триста двадесет и девет хляба, схрускал по едно крайче от първия и от последния, приближил се до Анри, шляпнал го по бузата и му рекъл:
— Ти си добро момче и аз искам да ти се отплатя за работата.
Извадил от джобчето си дървена табакера, подал я на Анри и му казал закачливо:
— Като се върнеш в къщи, отвори табакерата и ще намериш в нея тютюн, какъвто не си виждал до ден днешен.
Анри нали не пушел, подаръкът на дребното човече му се сторил безполезен. Но той бил много възпитан, за да покаже какво си е помислил и благодарил на старчето, както подобава.
Старчето избухнало в смях и изчезнало.
Анри продължил пътя си и с радост забелязал, че с всяка стъпка се приближава до вър¬ха на планината. За три часа взел втората третина на пътя, но се намерил пред една доста висока стена, която не бил забелязал. Тръгнал покрай нея и го хванало страх, защото след три дена ходене разбрал, че стената обикаля планината и на нея няма ни вратичка, ни про¬цеп дори, през който да се мине.
Анри седнал на земята и заплакал.
Чакал цели четиридесет и пет дни. Накрая рекъл:
— Ако трябва и сто години да чакам, няма да помръдна оттук.
Едва изрекъл тези думи — тряс! — част от стената се съборила и той видял през отвора да се приближава един великан, който размахвал огромна сопа.
— Искаш да минеш ли, момченце? Какво търсиш край стената ми?
— Търся животворната билка, уважаеми великане, за да излекувам майка си, която умира. Ако е в твоята власт да ме пуснеш да мина зад стената, ще направя всичко, каквото ми заповядаш.
— Истина ли? Е добре, слушай: твоето лице ми харесва, аз съм един от духовете на планината и ще ти позволя да преминеш стената, ако ми напълниш избите. Ето всичките ми лозя. Обери гроздето, смачкай го, налей сока в бъчвите и ги нареди в избите. Всичко, което ти е нужно, ще намериш до стената. Когато свършиш работата, повикай ме!
— И великанът изчезнал, като отново затворил стената.
— Анри се огледал наоколо: докъдето погледът му стигал, се простирали лозята на великана.
— Аз прибрах житото на старчето — рекъл си Анри, — ще мога да обера и гроздето на великана.“
— Снел си дрешката, взел косерчето, което намерил до краката си, почнал да реже гроздовете и да ги хвърля в кошовете. За тридесет дни прибрал реколтата.
— Когато всичко било обрано, почнал да мачка гроздето, да налива сока в каците и да ги реди в избите. Цели деветдесет дни приготовлявал виното. Щом всичкото вино било готово, бъчвите напълнени, избите подредени, Анри повикал великана, който в миг се появил. Огледал бъчвите, опитал виното от първата и от последната, обърнал се към Анри и му казал:
—  Ти си храбро момче и аз искам да ти се отплатя за труда. Не бива да се каже, че си работил даром за великана от планината.
— Извадил от джоба си един магарешки бодил, подал го на Анри и рекъл:
— Като се върнеш в къщи, всеки път, когато пожелаеш нещо, пипни бодила си.
Анри намерил, че подаръкът не е дотам щедър, но го приел с любезна усмивка.
В същия миг великанът така свирнал, че планината се разтреперала. Стената и великанът изчезнали и Анри продължил пътя си.
— Бил на половин час път от върха на планината, когато се спрял пред една пропаст, толкова широка, че било невъзможно да се прескочи, и толкова дълбока, че дъното й не се виждало. Анри тръгнал покрай пропастта и вървял, докато стигнал до същото място, от което тръгнал. Тогава разбрал, че пропастта обикаля планината.
—  Какво да сторя? — рекъл Анри. — Едва преминах едно препятствие и ето ти друго.
От очите на бедното дете бликнали сълзи. Как да премине пропастта? Анри мислил, мислил, но не намерил начин. Седнал тъжно на земята. Изведнъж чул страхотен рев. Обърнал се и видял на десетина крачки един огромен вълк.
—  Какво дириш в моите владения? — казал вълкът със страшен глас.
Уважаеми вълчо, дойдох да търся животворната билка за клетата ми майка, която умира. Ако ми помогнеш да премина тази пропаст, ще ти стана предан слуга и ще извърша всичко, което ми заповядаш.
—  Е добре, момче, ако можеш да изловиш всичкия дивеч, който се е развъдил из моите гори — птици и четирикраки — и да ми ги поднесеш печени или варени, давам ти честната си дума на планински дух, че ще те пренеса на другата страна на пропастта. Зад онова дърво ще намериш всичко, което ти е нужно за лова и готвенето. Когато свършиш, повикай ме.
— При тези думи вълкът изчезнал.
— Анри се окуражил. Взел лъка и стрелите, които видял на земята, и почнал да стреля по яребиците, дивите петли, които прелитали. Но тъй като не знаел добре да стреля, нищо не улучвал.
— Цели осем дни стрелял напразно и вече му дотегнало. Тогава се появил гарванът, когото спасил в началото на пътя.
— Ти ми спаси живота — изгракал гарванът — и аз ти казах, че ще ти се отплатя. Идвам да удържа обещанието си, защото, ако не изпълниш заповедта на вълка, той ще те схруска вместо дивеча. Последвай ме! Аз ще ловя, а ти само ще събираш дивеча и ще го печеш.
Като казал това, той литнал над дърветата и почнал да избива с клюн и нокти дивеча. който населявал тази гора.
Така ловувал цели сто и петдесет дни и изловил един милион осемстотин и шестдесет хиляди седемстотин двадесет и шест парчета: сърни, яребици, бекаси, лещарки,  диви петли, пъдпъдъци.
Докато гарванът ги избивал, Анри ги изкормял, оскубвал или одирал и ги варил или пекъл. Като наготвил всичко, той го наредил чистичко покрай гората. Тогава гарванът му казал:
—  Прощавай, Анри. Остава ти още едно
препятствие да преминеш, но там не мога да ти помогна. Не губи кураж. Феите покровителствуват синовната любов!
Анри не успял да поблагодари на гарвана и той изчезнал. Тогава извикал вълка и му казал:
— Уважаеми вълчо, ето всичкият дивеч от твоите гори. Наготвих го, както ти ми нареди.
— Моля те да ме прехвърлиш през пропастта.
— Вълкът прегледал дивеча, хруснал от едно печено, хапнал от едно варено, облизал се и казал на Анри:
—  Ти си добро и храбро момче. Не бива
да се разправя, че си работил даром за вьлка от планината.
— При тези думи подал на Анри една тояга, която откършил от гората, и му рекъл:
— Като откъснеш животворната билка и поискаш да се пренесеш на друго място, яхни тази тояга.
Анри понечил да хвърли в гората простата тояга, но си помислил, че няма да е уч¬тиво, взел я и благодарил на вълка.
— — Качи се на гърба ми, Анри! — казал вълкът.
— Анри се метнал на вълчовия гръб. Изведнъж вьлкът направил такъв скок, че се намерил на другата страна на пропастта. Анри слязъл, благодарил му още веднъж и си продължил пътя.
— Най-сетне забелязал оградата на градината, зад която растяла животворната билка и усетил как сърцето му затуптяло радостно. Той вървял и гледал все нагоре и така бързал, че без малко не паднал в една яма, пълна с вода, толкова дълга и широк че двата й края не се виждали.
— Това ще е последното препятствие, за което ми каза гарванът — рекъл Анри. — Тъй като преминах другите с помощта на феята Добротворка, тя сигурно не ще ме остави и този път.
Анри тръгнал да обикаля ямата с надеждата да й намери края. Вървял два дни и накрая пак се озовал на същото място, откъдето тръгнал.
Но не се обезкуражил. Седнал край ямата и зачакал.
— Няма да мръдна оттук — рекъл той, — докато планинският дух не ме пренесе през
ямата.
Тъкмо изрекъл тези думи, видял пред себе си огромен котарак, който замяукал така страхотно, че Анри без малко не оглушал. Котаракът рекъл:
— Какво търсиш тука? Знаеш ли, че мога да те разкъсам на парчета с ноктите с ноктите си?
— Не се съмнявам, уважаеми котаране, но ти не ще го сториш, като узнаеш, че съм дошъл за животворната билка, за да спася живота на моята клета майка, която умира.
— Истина ли? — рекъл котаракът. — Слушай тогава. Твоето лице ми харесва. Ако можеш да наловиш всичката риба, която се е развъдила в тази яма, след това да ми я изпържиш или осолиш, ще те прехвърля оттатък, честна котарашка дума! Каквото ти е нужно, ще намериш на пясъка. Като свършиш, повикай ме.
Анри направил няколко крачки и видял на земята мрежи, пръчки, въдици.
Той взел мрежа, като си мислел, че с едно хвърляне ще налови много риба и че работата ще върви по-бързо, отколкото с въдица. И така хвърлил мрежата, изтеглил я внимателно: в нея нямало нищо. Объркан, Анри помислил, че лошо я е теглил. Отново хвърлил мрежата, изтеглил я бавничко — пак нищо. Анри бил търпелив. Той хвърлял мрежата цели десет дена, без да хване нито една рибка. Тогава оставил мрежата и хвърлил въдицата.
Чакал час, два: никаква риба не захапала стръвта. Сменял мястото си, докато обиколил цялата яма. Не уловил нито една рибка. Хвърлял въдицата цели петнадесет дни. Не знаел вече какво да прави и седнал тъжно загледан в ямата. Изведнъж водата забълбукала и видял да се появява главата на една жаба.
— Анри — рекла жабата, — ти ми спаси живота, аз искам да те спася на свой ред. Ако не изпълниш заповедта на планинския котарак, той ще те разкъса за обяд. Ти не можеш да изловиш рибите, защото ямата е много дълбока и те се крият на дъното. Но остави на мене, аз ще ти ги изнеса всичките.
При тези думи жабата се гмурнала в ямата. Анри видял как водата заклокочила, като че на дъното се подхванала голяма битка. След минута жабата се показала и скочила на брега, като сложила на земята една великолепна сьомга. Анри не успял да вземе сьомгата и жабата изскочила с един шаран в лапките си. И така продължила да лови риба цели шестдесет дни.
Анри пържел едрите риби, а ситните хвърлял в качета и ги осолявал. Най-сетне, в края на втория месец, жабата изскочила от ямата и рекла на Анри:
— Не остана нито една рибка в ямата. Можеш да повикаш планинския котарак.
Анри горещо поблагодарил на жабата, която му протегнала дружелюбно мократа си лапка. Анри я стиснал приятелски и жабата изчезнала.
Цели петнадесет дни той подреждал фибите и качетата, пълни с осолени рибки. Тогава повикал котарака.
— Уважаеми, котаране – казал Анри, — ето ти всичките пържени риби и качетата с осолени рибки. Бъди така добър да изпълниш обещанието си и да ме прехвърлиш през ямата.
Котаракът прегледал рибите и качетата, хапнал една пържена и една солена рибка, облизал се и рекъл усмихнат:
— ТИ си храбро момче. Искам да възнаградя твоето търпение. Не желая да разправят, че планинският котарак не ти се е отплатил за услугата. При тези думи котаракът си изтръгнал един нокът и го подал на Анри.
— Когато си болен — казал му той — или почувствуваш, че остаряваш, потъркай челото си с този нокът — болестта, страданието, старостта ще изчезнат.
Анри горещо поблагодарил на котарака, взел ценния нокът и поискал да го изпита веднага, защото се усещал уморен и неразположен. Едва нокътът докоснал челото му и той се почувствувал свеж и бодър, сякаш току-що е станал от сън.
Котаракът се усмихнал и казал:
— Сега възседни опашката ми.
Анри послушал. Щом седнал на опашката. тя се удължила толкова, че той се намерил на другия край на ямата. Анри се сбогувал вежливо с котакът И се затичал към градината с животворната билка, която се намирала само на стотина стъпки от него. Треперел от страх да не би някое ново препятствие да го забави. Най-сетне стигнал до оградата на градината. Потърсил вратичка и бързо я намерил, защото градината не била голяма. Но там имало толкова растения, които той не познавал, че му било невъзможно да намери животворната билка.
За щастие си спомнил, че феята До-бротворка му заръчала да потърси доктора, който се грижел за градината на феите; той го повикал.
Тоз час чул някакво шумолене между растениятя и видял да излиза едно човече високо колкото ръжен. То държало голяма книга под мишница и носело дълга докторска мантия.
— Какво търсиш, момченце? — запитал докторът. — И как можа да стигнеш до тук?
— Уважаеми докторе, идвам от името на феята Добротворка да ти поискам от животворната билка, за да излекувам моята клета майка, която умира.
— Всички, които идват от името на феята Добротворка — рекъл дребничкият доктор, — са добре дошли. Ела, момченце!
Той влязъл в градината. Анри го следвал със страх, защото докторът много често съвсем се изгубвал под стъблата.
Най-сетне стигнали до едно растение, по-настрана от другите. Дребничкият доктор извадил малко косерче от джобчето си, отрязал едно стръкче и го дал на Анри:
— Ето, направи, както те е посъветвала феята. Но не го изпускай от ръка, защото оставиш ли го където и да е, стръкчето ще ти избяга и ти никога няма да можеш да върнеш.
Анри поискал да му благодари, но дребното човече било вече изчезнало сред лечебните билки и Анри останал сам.
— Какво да сторя сега — рекъл той, — за да се върна бързо в къщи? Ако на слизане срещна същите препятствия, както на изкачване, мога да изгубя стръкчето, а само то може да върне живота на моята майка.
Тогава си спомнил за тоягата, която му дал вълкът.
— Да видим — казал си — дали наистина притежава силата да ме отнесе у дома.
При тези думи той яхнал тоягата и пожелал да си бъде у дома. В същия миг той усетил, че се издигнал във въздуха, понесъл се с бързината на светкавица и се намерил до леглото на майка си.
Навел се над нея и я целунал, но тя не го чувала. Анри незабавно притиснал животворната билка върху устните на своята майчица. Тозчас тя отворила очи и обвила с ръце врата на Анри.
— Мое дете, мой скъпи Анри, аз бях много болна, но сега се чувствувам добре. Гладна съм.
После го изгледала учудено.
— Колко си пораснал, мое скъпо дете! — се провикнала тя.
Анри наистина бил пораснал с цяла глава, защото се били изминали две години седем месеца и шест дена, откакто тръгнал. Сега бил почти на десет години.
Преди той да успее да отговори на майка си, прозорецът се отворил и феята Добротворка се появила. Тя прегърнала Анри и като се приближила до леглото на майката, й разказала от игла до конец всичко, което малкият Анри сторил, за да я спаси.
След първите мигове на щастие и нежности феята казала:
— Сега, Анри, можеш да използуваш подаръците на старчето и на великана от планината.
Анри извадил табакерата и я отворил. Изведнъж от нея излезли безброй майсторчета. които изпълнили стаята. Те се заловили за работа с толкова сръчност и с такава бързина, че за четвърт час построили и обзавели хубава къща сред голяма градина; от едната стра-на тя опирала до гъста гора, а от другата — до красива поляна.
— Всичко това е за тебе, мой храбри Анри — рекла феята. — Сбогом, живей щастливо и никога не забравяй, че добродетелта и синовната любов винаги се възнаграждават.
Анри се хвърлил на колене пред феята. Тя му подала ръката си да я целуне, усмихнала се и изчезнала. Майката на Анри станала от леглото да обиколи къщата. Нищо не липсвало.
Анри пипнал своя бодил и пожелал хубав обяд. Веднага се появила сложена маса, той седнал заедно с майка си и двамата яли с такава охота, както хора, които не били хапвали залък близо три години. Изгълтани супата, печеното отишло всичкото, после пилето, салатата. Когато се наситили, те си легнали, мислейки с благодарност за феята Добротворка.
Така си заживели щастливо, никога нищо не им липсвало благодарение на магарешкия бодил. Нито боледували, нито стареели благодарение на котешките нокти. С тоягата не си служели,. защото им било добре в къщи и не желаели да ходят никъде другаде. Анри поискал от своя бодил две крави, два хубави коня и някои ноебходими неща за своята майка и за себе си, но никога не прекалявал и така го запазил за цял живот. Колко дълго са живели, приказката не открива. Може сто години, може повече, а може и до ден днешен да са живи.

Имало едно време един селянин, който бил повикан да служи на царските кораби. А царската морска служба била от дълга по-дълга Затова на раздяла той рекъл на жена си:
— Отивам моряк и сигурно ще ме държат там дълги години, жено, затуй ти наглеждай добитъка и работи нивите да се прехранваш, докато се върна. Ето ти и малко пари, та като ни се роди дъщеря и порасне, да има с какво да й направиш чеиз за зестра. Пък ако се роди син, и за него ще потрябват пари, като се зажени.
Заминал селянинът и след няколко месеца жена му родила не момиче, не момче, а две момчета-близначета. Кръстила едното Иван, а другото Петър, но въпреки че имали имена, всички в село ги наричали „моряшките близнаци“. Момчетата расли и порасли едри и яки момци. Веднъж те рекли на майка си:
— Мамо, татко не е ли оставил пари? Искаме да идем на пазар в града и да си купим по един хубав кон, но нямаме пари.
Майка им дала парите, които оставил мъжът й, и ги посъветвала на изпроводяк:
— Слушайте, деца! Когато ходите из града, поздравявайте всекиго, когото срещнете! Никого не отминавайте без поздрав и поклон, какъвто и да е!
— Хубаво, мамо — съгласили се близнаците и тръгнали.
Когато стигнали на пазара, видели много коне, но нито един не им харесал. Иван рекъл на Петър:
— Виж колко много хора се трупат в другия край на площада.
Да идем и ние да видим какво има там.
Отишли близнаците и що да видят: на два дъбови стълба били привързани два чудно хубави жребеца с по две железни вериги, заключени с по два кофара, за да не ги отвърже някой. Конете пръхтели, дърпали се, зъбели се, ровели с копита земята, но не можели да се освободят. А хората ги гледали смаяни отстрани.
— За колко продаваш тия жребци? — попитал Иван стопанина.
— Няма за какво да питаш — отвърнал стопанинът. — Това не е стока за слабак като тебе.
— Сигурен ли си, че конете не са за мене и за брат ми? Може би ще ти платим за тях добра цена, само че най-напред трябва да им погледнем зъбите.
— Който смее, нека иде при тях и им прегледа дори ушите, ако иска! — засмял се стопанинът.
Иван и Петър приближили до конете, за да погледнат зъбите им, но животните се изправили на задните си крака. Братята ги ударили с колена в гърдите, веригите веднага се скъсали, а жребците отскочили няколко метра назад и паднали по гърбовете си. Сетне рипнали и побягнали извън града.
— Това ли ти е прехвалената стока? — викнали близнаците. — Това не са коне! И без пари да ни ги даваш, няма да ги вземем!
Всички се зачудили на юначеството на двамата близнаци, а на стопанина се доплакало, че загубил конете си. На близнаците им дожаляло за стопанина. Те излезли на полето, провикнали се юнашки и конете долетели сами и спрели пред тях като заковани. Иван и Петър ги завързали пак с веригите и ги отвели на стопанина им, който се зарадвал безкрайно много, а те си тръгнали за дома.
Като повървели малко, срещнали един белобрад старец, ала били забравили какво заръчвала майка им на тръгване и го отминали без поздрав. След малко Иван се досетил и казал бързо на брат си:
— Ние забравихме да поздравим стареца и да му се поклоним.
Те се върнали, настигнали стареца, свалили шапки и дълго му се кланяли.
— Прости ни, дядо — помолили се те, — загдето те отминахме, без да те поздравим.
— Простено да ви е — отговорил старецът. — Накъде сте се запътили: по работа ли, или подвизи да вършите?
— Ходихме на пазара — отвърнали близнаците. — Искахме да си купим по един кон, но нямаше като за нас.
— Елате с мене — казал старецът. —. Ще ви подаря по един такъв кон, че цял живот да ме споменавате.
И той ги завел в една планина, отворил там една желязна врата, из която излезли два големи и силни коня.
— Ето коне за вас — рекъл старецът и изчезнал за миг.
Близнаците яхнали конете, пришпорили ги и скоро пристигнали у дома. Разправили всичко на майка си, похвалили се как един старец им подарил чудно хубавите коне, а накрая рекли:
— А с парите утре ще идем да си купим мечове.
— Идете — съгласила се майката.
На другия ден отишли при един изкусен ковач и му казали:
— Искаме да ни направиш по един хубав и тежък меч.
— Но аз имам готови — отвърнал учудено ковачът.
— Те са леки за нас. Ние искаме да тежат над сто кила.
— Не мога да ви изкова такива…
Нажалили се много братята от отказа на ковача да им направи тежки мечове и поели към дома си с наведени глави.
Тъкмо излезли от града, и срещнали познатия старец. Щом го видели, близнаците го поздравили, поклонили му се и му разказали къде и за какво са ходили.
— Елате с мен — рекъл им старецът. — Аз ще ви подаря по един меч, но такъв, какъвто приляга на юнаци като вас! — И пак ги повел към планината.
Там отворил същата желязна врата и изнесъл отвътре два тежки и остри меча, дал им ги и пак изчезнал.
Като ги видяла да пристигат на вълшебните си коне с новите мечове на кръста, майката въздъхнала и заронила сълзи:
— Ех, деца, деца, виждам, че няма да храните майка си…
И наистина след няколко дена те препасали мечовете, възседнали конете, помолили майка си да ги благослови и тръгнали да си търсят щастието по света. Яздили без умора три дни и три нощи и на четвъртия ден стигнали до един кръстопът, на който имало две табели, едната сочела надясно и на нея пишело, че който тръгне натам, сигурно ще стане цар, а другата показвала наляво и надписът й гласял, че който тръгне натам, сигурно ще умре. Да тръгнат двамата надясно — не си струвало за юнаци като тях, пък и двамата едновременно не можели да станат царе, затова Иван предложил:
— Слушай, братко, аз съм по-силен от тебе и ще хвана левия път, пък ти поеми надясно. Дано успееш да станеш цар.
Простили се по братски и всеки тръгнал по своя път. Петър, който хванал надясно, стигнал до едно царство. Като видял царят какъв юнак е Петър, харесал го много, оженил го за дъщеря си и му дал да управлява царството вместо него.
А Иван, който поел наляво, пътувал цял месец непрекъснато, докато пристигнал в едно голямо царство. В това царство всички къщи били покрити с черно, над покривите се веели черни знамена, а хората били облечени в черно и изглеждали много тъжни. Учудил се Иван и попитал за това първата срещната бабичка.
— Остави се, синко — казала тя, — всеки ден от морето излиза един голям морски змей с дванайсет глави и изяжда по една девойка — ние му ги даваме, защото иначе заплашва да унищожи столицата. Сега дойде редът на най-голямата от трите царски дъщери. Заведоха я вече на морския бряг и я оставиха там на змея да я изяде.
Ето защо хората са угрижени, тъжни и скръбни.
Иван яхнал коня си и препуснал право към морския бряг. Видял там царската дъщеря завързана с вериги и тръгнал към нея.
— Върви си по-скоро, юначе, защото змеят всеки миг може да дойде и ще те изяде — викнала му тя.
— Не бой се, хубавице — отвърнал й спокойно Иван, — с мене змеят ще се задави! — Сетне пристъпил към нея, хванал веригата и я скъсал, сякаш била най-обикновен конец, довлякъл грамадни дървета, наклал буен огън и легнал на коленете на царската дъщеря, като не забравил да й поръча: — Аз ще подремна малко да си поотпочина, а ти гледай все към морето. Щом видиш, че се задава облак и морето почне да се вълнува, събуди ме.
Заспал Иван дълбоко, а девойката не сваляла очи от морето. Изведнъж се задал облак, морето се развълнувало и над водата се появил морският змей. Царската дъщеря събудила юнака. Той рипнал веднага на крака, метнал се пъргаво на коня и измъкнал чевръсто меча си. Морският змей налетят право върху него. В очите му бляскали светкавици, а устата му бълвала пламъци. Щом стигнал брега, развикал се, та земята чак потреперила:
— Предай се, юначе! Колкото да си як, ти не можеш да се бориш с мене и затуй влез доброволно в гърлото ми! – И раззинал уста.
— Почакай малко — засмял се Иван, — та да не се задавиш… — И като развъртял меча си, нахвърлил се на змея.
Развихрил се страшен бой — нечут и невиждан. Иван въртял меча си и удрял с него без почивка змея. Успял да отсече шест глави, но на седмата мечът му се сгорещил толкова много, че не можел да го държи повече в ръката си. И се замолил на царската дъщеря:
— Спаси ме, хубавице! Намокри забрадката си в морето и ми я дай да обвия дръжката на меча си, защото иначе не ще мога да го
държа повече — и двамата ще загинем!
Хубавицата веднага притичала, топнала забрадката си в морето и му я дала. Иван увил дръжката, стиснал меча още по-здраво и като се развъртял — отсякъл и седмата глава. Морето тозчас се укротило, стихнало. Юнакът хвърлил тялото на морския змей във водата, сбогувал се с царската дъщеря и се прибрал у дома си. Хвърлил се на завивките и веднага захъркал — тъй бил уморен от боя, че спал непробудно три дни и три нощи.
А през това време на разсъмване царят пратил началника на стражата да види какво е станало с дъщеря му. Началникът се изненадал, като я намерил жива. И щом научил от нея, че морският змей е мъртъв, извадил сабята си и я опрял в гърдите на девойката.
— Ще те заколя като пиле, ако не кажеш на баща си, че аз съм убил змея и съм те спасил! — заканил се грозно той.
— Ще кажа — уплашила се и обещала царската дъщеря.
Като научил това, царят веднага решил от благодарност и за награда да омъжи дъщеря си за началника на стражата. След три дни трябвало да стане сватбата. На празненството по тоя случай отишъл и Иван. Щом го съзряла между хората, царската дъщеря го посочила на баща си и прошепнала в ухото му:
— Този юнак уби змея, началникът ме заплаши да те излъжа.
Царят се ядосал много и накарал начаса да накажат началника на стражата, а тъй като всичко по сватбата било вече готово, оженил Иван за дъщеря си.
Така Иван останал в престолния град край морето и заживял като същински цар.

Едно време имало един рибар. С парите, спечелени от уловената риба, той не можел да нахрани голямото си семейство дори с качамак. Изтегля той веднъж от морето мрежите и усеща, че те са много тежки. Насила ги изтеглил. Гледа — рак, ама такъв грамаден, че с поглед не можеш да го обхванеш.
— Ето това се казва улов — зарадвал се рибарят. — Сега вече ще нахраня с качамак дечурлигата!
Върнал се в къщи и заповядал на жена си да сложи на огъня тенджерата: скоро, де, ще дойде и брашното за качамака. А уловения рак замъкнал при краля в двореца.
— Ваше величество — захванал той, — проявете вашата милост, купете от мене ей този рак. Жена ми вече сложи да ври водата за качамака, а аз нямам пари.
— Защо ми е тоя рак? Продай го другиму — отговорил кралят.
Но в този миг влязла принцесата.
— Ах, колко красив, колко чуден рак! Татенце, миличък, купи рака, купи го, моля те! Ние ще го пуснем в басейна заедно с кефалите
и златните рибки!
Принцесата много обичала рибите. Тя седяла с часове до басейна в градината и все гледала как плуват кефалите и златните рибки и кралят, който обожавал дъщеря си, изпълнил, разбира се, молбата й. Рибарят пуснал рака в басейна с рибките и получил кесия злато. Сега цял месец той можел да храни децата си с качамак.
Принцесата обичала да гледа рака и дълго не си Отивала от басейна. Тя вече знаела всичките му навици и забелязала, че точно на пладне той изчезва нейде за три часа. И ето веднъж, когато седяла до басейна и се любувала на своя рак, чуло се звънче. Принцесата излязла на балкона и видяла един просяк, който молел за милостиня. Тя му хвърлила една кесия злато, но просякът не можал да я хване и кесията паднала в дълбокия ров, изпълнен с вода.
Просякът се спуснал в рова, с надежда да намери кесията, гмурнал се и заплувал под водата. Подземен канал водел от рова в басейна и отивал още по-далеч, а къде — неизвестно. Като продължавал да плува под водата, просякът попаднал в прекрасна щерна насред една голяма подземна зала, украсена с великолепни килими. В залата била сложена трапеза. Просякът излязъл от водата и се скрил зад един килим. Точно на пладне от водата се показала една русалка, седнала на гърба на един грамаден рак. Русалката докоснала рака с вълшебна пръчица. И в същия миг от бронята на рака излязъл красив момък. Той седнал до трапезата, а русалката докоснала с вълшебната си пръчица трапезата и веднага блюдата се напълнили с всевъзможни ястия, а гарафите — с вино. Когато свършило яденето, момъкът отново влязъл в рачешката броня; русалката го докоснала с вълшебната пръчица, седнала на гърба на рака и те двамата се скрили под водата. Просякът излязъл иззад килима и също се гмурнал в щерната, заплувал по водата и се озовал в басейна на принцесата. В това време тя се любувала на рибките си. Видяла кралската дъщеря просяка и се зачудила.
— Какво търсиш тук?
— Тихо, принцесо, аз ще ви разкажа една чудна история, – Той излязъл на края на басейна, после й разказал всичко.
— Сега аз знам къде точно на пладне се губи моят рак три часа — промълвила принцесата. — Добре, утре ще отидем заедно там.
На следния ден през подземния канал тя заедно с просяка се добрала до залата с щерната и се скрила зад килима. Точно на пладне се появила русалката на гърба на рака. С вълшебната си пръчица тя докоснала бронята му, появил се прекрасният момък и веднага се запътил към трапезата. Принцесата отдавна вече се любувала на рака в своя басейн, но щом видяла момъка, който излязъл от бронята, веднага се влюбила. Тя се промъкнала до бронята и незабелязано се скрила в нея.
Когато се върнал в бронята, момъкът видял там принцесата.
— Какво си направила? — пошепнал той. — Ако русалката узнае за това, и двамата сме загинали.
— Искам да те освободя от злата магия — пошепнала му в отговор принцесата, — кажи ми с какво да ти помогна?
— Едва ли можеш да ми помогнеш с нещо. От злата магия ще ме избави само девойката, която ще ме обикне повече от живота си.
— Аз съм готова на всичко — промълвила принцесата.
Докато вътре в бронята се водил този разговор, русалката седнала на бронята и той, като местел крачетата си, я изнесъл по подземния канал в открито море. Русалката и не подозирала, че в бронята се крие кралската дъщеря. Тя отплувала в морето и принцесата с момъка останали сами. Като се прегърнали силно, те поели обратния път. По пътя принцът — а той бил истински принц — разказал на любимата си как да го освободи.
— Намери на брега на морето голяма скала, застани на нея и пей и свири там с цигулка, докато във вълните не се появи русалката — тя обожава музиката. Ще излезе тя от водата и ще каже: „Свири хубавице, така ми е добре!“ А ти отговори: „Хубаво, ще свиря, но ти ми дай цветето, което имаш в косите си“. Когато това цвете попадне в ръцете ти, аз ще бъда свободен : в него е моето спасение. И ракът се върнал в басейна и пуснал принцесата.
Просякът също се върнал от подземната зала в басейна и като не намерил принцесата, решил, че с нея се е случило някакво нещастие. Но в тоя миг дъщерята на краля излязла от басейна, поблагодарила на просяка и щедро го възнаградила. После отишла при баща си и му казала, че иска да се учи на музика и пение. Кралят никога не отказвал на дъщеря си в никое нейно желание. Той тутакси заповядал да повикат най-добрите певци и музиканти.
— Принцесата се научила да пее и свири и казала на краля: Иска ми се да отида на морето и застанала на някоя висока скала, да посвиря на цигулка.
— На скала, на брега на морето? Да не си полудяла — извикал кралят. Но както винаги изпълнил желанието й. Заедно с нея той пратил осем прислужнички в бели одежди, а подир тях, в случай на неочаквана опасност, — отред воини и им заповядал да не свалят очи от принцесата.
Принцесата застанала на една висока скала, а нейните осем придворни дами застанали на осем скали около нея. Едва се чули звуците на цигулката и във вълните се появила русалката.
— Каква изумителна музика! Свири, свири, така ми е добре!
— Аз ще свиря, но ти ми подари цветето, което имаш в косите си. Най-много на света обичам цветята!
— Ако вземеш това цвете оттам, където го хвърля — то е твое.
— Ще го взема — рекла принцесата и отново почнала да пее и свири. Свършила и рекла на русалката:
— А сега дай ми цветето!
— Дръж — рекла русалката и го запокитила далеч в морето.
Принцесата се хвърлила във водата и заплувала срещу вълните натам, където се полюлявало прекрасното цвете.
— Принцесо! Принцесо! На помощ! — развикали се осемте придворни дами от скалите си. Вятърът развявал белите им одежди. Но принцесата плувала ли, плувала: ту изчезвала, ту се появявала сред вълните. И когато силите почнали да я напущат, плиснала вълна и донесла цветето право в ръцете й. Изпод водата долетял глас:
— Ти ме спаси. Сега ще станеш моя жена. Не се страхувай от нищо, аз ще ти помогна, ей сега ще излезем на брега. Но не казвай никому нито дума, дори на родния си баща. Днес аз ще зарадвам родителите си, а утре ще поискам от краля твоята ръка.
— Да, да, разбира се! — могла да промълви само принцесата, като си поела дъх. И ракът изплувал с нея на брега.
В къщи принцесата казала на краля само че й е било много весело — нито дума повече. А на другия ден точно в три часа пред кралския дворец се чули звуци от тръби, тропот на копита и грохот на барабани. Пратеник от друга държава възвестил, че синът на техния крал иска да го приемат. Принцът поискал от краля ръката на дъщеря му, а после разказал всичко както било. Кралят отпърво се разсърдил, че са скрили всичко от него, а после заповядал да повикат дъщеря му. Принцесата се хвърлила в прегръдките на принца.
— Мой любими мъжо!
И кралят разбрал, че му остава само да направи сватбата.

Някога, преди много години, на брега на морето живял беден рибар.
Той прехранвал семейството си с това, което ловял през деня. Но така се случило, че осем дни той не хванал нито рибка. Гладът го дебнел от всички ъгли.
И на деветия ден уловът не бил подобър от предишните.
Натъжил се рибарят, възвил лодката и се отправил към брега.
Изведнъж гледа лодка, а в нея — девет човека. Приближила се лодката и той видял, че това не са девет човека, а един с девет глави.
— Богат ли е уловът? — попитал го деветоглавият.
— Ето вече девет дена напразно хвърлям мрежата — отговорил рибарят. — Гладен съм като куче. С какво ли ще се нахраниш, щом няма риба!
— Може съвсем да умреш от глад — отговорил му деветоглавият. — Риба няма да хванеш дотогава, докато твоят син не ми стане
слуга. Не се плаши, при мене няма да му е зле. Ще му плащам добре, а и хубаво жилище ще му дам. Ако си съгласен, доведи го утре по това време тук. А за рибата, честна дума, веднага ще почнеш да я ловиш.
Върнал се в къщи рибарят, разказал какво му се случило и заплакал. Синът му взел да го утешава.
— Не плачи, татко, аз не се струхувам от деветоглавия, ще отида да му слугувам, пък и на вас да помогна.
Плакал, плакал рибарят, но няма как, трябвало да даде сина си.
Взел деветоглавият момчето и отплавал, а бащата гледал след тях и сърцето му се късало от мъка, но нямало какво да се прави. И така лошо, но ако не даде сина си на деветоглавия, тогава всички ще умрат от глад.
Плавали, плавали момчето и деветоглавият и накрая стигнали до една висока планина.
Деветоглавият скочил от лодката на брега и се скрил зад планината. Синът на рибаря чакал, чакал в лодката до вечерта, но никой не идвал. Той слязъл от лодката и тръгнал из планината да търси своя господар. Вървял що вървял, стигнал до една пещера. Влязъл вътре. Повървял малко и видял голяма медна врата. Почукал. На вратата се показала красива девойка.
— Ах, момко, как си попаднал тук?
— Наеха ме за слуга, но никой не ме потърси, никаква работа не ми дадоха. Трябва да намеря господаря. Няма ли го в къщи?
— Тука е, в къщи, само че сега спи. Но ти ми кажи: ще можеш ли да извършиш всичко, каквото ти заповяда?
— Дали ще мога или не — не знам. Но ще опитам.
— Да, виждам, че си смел момък. Трябва да ти помогна. Слушай какво трябва да правиш: като се събуди деветоглавият, веднага ще те повика при себе си и ще те изпрати на работа. Но ти трябва да му отговориш смело: „Господарю, аз съм се наел да ти работя през деня. Аз имам пилешки очи и през нощта не виждам". След тези думи той ще започне жестоко да те бие, но ти търпи и не искай милост. Тогава всичко ще бъде добре.
Както казала девойката, така и станало. Момъкът търпял колкото можел — нито дума не казал.
Накрая деветоглавият го оставил:
— Ех, ти !… И звук не пророни!
Щом деветоглавият заспал, дошла девойката. С целебни билки намазала раните и ги излекувала.
Усетил момъкът, че силите отново му се възвърнали и дори сякаш пораснал.
Девойката му рекла:
— Не се учудвай, момко! Колкото сили изхаби, докато те би деветоглавият, с толкова повече ти се сдоби. Потърпи още една нощ и
отговаряй, както съм те научила.
На следващата нощ деветоглавият накарал момъка пак на работа. А той му отговорил:
— Господарю, наел съм се да ти работя само през деня, а не през нощта. Аз имам пилешки очи, през нощта не виждам.
Като чул това, деветоглавият се нахвърлил върху момъка и започнал да го бие. Бил го, докато имал сили. Но момъкът стиснал зъби и не казал нито дума.
Уморил се деветоглавият и го оставил.
— Ех,ти!… И звук не отрони.
Той легнал да спи. Девойката пак дошла при момъка и пак му излекувала раните. И той пораснал, силите му се удвоили повече от предишната нощ.
На третата вечер се случило същото.
Изтрил потта си деветоглавият и избоботил:
— Ех, ти! … И една дума за милост не чух от тебе.
Дошла пак девойката да му излекува раните, а силите на момъка се утроили.
— Това е вече добре! — зарадвала се тя. — Ето ти този меч и това вълшебно биле. Отрежи главите на деветоглавия, докато не се е сдобил с нова сила. Той ще започне да бълва огън, но ти хвърли билето в огъня и размахвай меча колкото можеш по-силно. Огънят ще угасне.
Взел момъкът меча и с един замах отрязал трите глави. Завил от болка деветоглавият. Започнал да бълва огън. Но момъкът хвърлил от вълшебното биле и угасил огъня. Рязал, сякъл момъкът, отрязал и деветте глави. Когато отрязал деветата глава, планината се разтър¬сила, разпаднала се на парчета. Изведнъж на нейното място се появил дивен град.
Девойката казала:
— Деветоглавият държеше целия наш град и мене в неволя. Но сега всичко е добре. Можем и сватба да направим. Ти ще бъдеш цар, а аз — Царица. Аз съм единствената дъщеря на покойния морски цар, владетел на този град.
— Всичко това е чудесно — зарадвал се момъкът. — Ти си ми по сърце, добра девойко, но на сватбата аз трябва да поканя моите родители, роднини и приятели. Ще отида с лодката, ще ги поканя и ще ги доведа.
— Добре, покани ги, но вземи този мой пръстен. Като го завъртиш три пъти на пръста си, ще се намериш там, където поискаш. В къщи на никого не бива да казваш, че твоята годеница е хубава.
Завъртял момъкът пръстена и изведнъж се намерил в къщи. Поканил майка си и баща си за сватбата.
След това той поканил роднините, но пътят му минавал през господарския двор.
Господарят се разхождал из двора. Видял той момъка и го попитал:
— Момко, ти откъде си и къде отиваш? Разказал му всичко рибарският син.
— А как ще отидеш при царската дъщеря? — попитал богаташът. Синът на рибаря разказал за вълшебния пръстен.
— А красива ли е тази царска дъщеря?
— Не, господарю, не е красива.
— Значи, не е така красива, както моята по-голяма дъщеря?
— Не, господарю, не, в никакъв случай!
— Може би не така красива и като моята средна дъщеря?
— Не, господарю, не е така красива!
— Тогава моята най-малка дъщеря е по-красива от нея!
— Остави ме на мира с тези твои дъщери. Моята годеница е десет пъти по-красива от тях.
Последните думи той казал, без да иска. Но казана дума връща ли се назад? Момъкът погледнал пръстена, но той веднага изчезнал. Как ще отиде сега при годеницата си?
Тръгнал момъкът и едва не заплакал. Насреща си той видял една много стара жена. Тя носела на плещите си голям вързоп с дърва. От тежкия товар съвсем се била прегърбила. Съжалил я момъкът.
— Дай да ти помогна, бабо!
Бабата била най-мъдрата вълшебница, Лайма. Тя поблагодари-ла на момъка и попитала:
— Защо си така тъжен, момко?
Момъкът й разказал всичко.
А защо си пренебрегнал добрия съвет на годеницата, синко?
— Не съм го пренебрегнал, аз, без да искам, го казах. Стана ми обидно за нея.
— Е, добре, синко. Обуй ето тези обувки и бягай при луната, разпитай я за пътя към островната планина.
Отишъл момъкът при луната, но тя не могла да му помогне и го изпратила при слънцето.
— То — казала луната — ходи денем и повече неща е видяло. Отишъл момъкът при слънцето. Слънцето го изпратило при вятъра.
— Той — казало слънцето — навсякъде духа и всичко чува. Отишъл момъкът при вятъра. Поздравил го и го разпитал.
— Добре — казал вятърът, — ще се опитаме да намерим тази островна планина.
Взел вятърът дванадесет свирки, излязъл на големия път и започнал да духа. Веднага пристигнали неговите синове, единадесетте вятъра, а дванадесетият — северният, го нямало. Тогава неговият баща толкова високо го повикал, че всички планини забучали, а дърветата в горите се свели до земята.
Не минала и една минута и северният вятър пристигнал.
— Какво ще заповядаш, татко?
— Къде се бави толкова дълго време? — попитал го баща му.
— По далечни места бях, в самата островна планина.
— Отведи този човек там, на острова.
— Какво приказваш, татко, той не може да тича заедно с мене. Ще загине.
— Не говори празни приказки, не виждаш ли, че на краката си той носи обувките на добрата вълшебница Лайма.
Спуснал се вятърът да тича, а момчето — след него.
През цялото време северният вятър тичал на пети, за да може момъкът да го догонва.
Раз-два, раз-два, и се намерили на планината.
Тук момъкът се срещнал със своята годеница. Оженили се те и заживели щастливо.

Ето как започва една приказка за вълшебства и магии, разказвана в днешно време от изкусните разказвачи от индианското племе стоуни в Алберта, Канада. Мнозина от тях вярват, че в основата й лежи достоверна история.
Много отдавна и все пак не чак толкова отдавна голямо стадо бизони — или бъфълоу, както по-често наричат тези едри животни — пасяло кротко в прерията, недалеч от днешната Бау ривър. В далечината се извисявали Скалистите планини. Голям бял вълк обикалял стадото, но нито тромавите мъжкари-пазачи, нито женските, много от които с малки бизончета-сукалчета, проявявали неспокойствие от близостта му.
Нещо друго изглеждало странно тази нощ в прерията, докато стадото пасяло и дремело под лъчистите звезди. Някакво необикновено, дребно същество, далече по-малко от тях, се движело несигурно сред стадото. Мъничето пълзяло, после неуверено се изправило под търбуха на един женски бизон. Със слабо сумтене и непознати звуци, хванало за опора косматия заден крак на женската, то се приближило до едно малко бизонче и захванало шумно като него да сучи мляко от майката. В далечината виели койоти, а от време на време големият бял вълк вдигал глава, надавайки проточен, треперлив вой.
Късно следобед в лагера на индианците стоуни настанала суматоха. Бойците, жените от племето и децата търсели нещо.
Прегледали навсякъде и всичко: в палатките типи, под кожите и в храсталаците, сред високата трева наоколо. Не намерили нищо.
Един вожд разпитал жена, която ридаела безутешно пред шарена палатка, заобиколено от други жени от племето. Сред риданията жената и другарките й разказали какво се било случило. Малко преди това загубеното момченце, с дрешка от еленова кожа и мокасини, се търкаляло по тревата и се боричкало с овчарските кучета току пред палатката на баба си. После изведнъж изчезнало! Било съвсем малко, току-що проходило и се придвижвало главно пълзешком; затова и хората от племето се питали: как е могло да изчезне тъй внезапно от центъра на големия стан?
Че в това имало мистерия, а навярно и магия, били убедени както вождовете, така и всички останали, след като на другия ден претърсили цялата гориста местност край лагера.
През нощта вождовете и един жрец се събрали край огъня на съвет, а индианците от племето образували широк кръг около тях. Жрецът, облечен за церемонии и с накит от врани крила на главата, дал знак за тишина. Простирайки напред ръце за молитва, той заповядал всички да отправят песен към Великия дух с молба да се върне загубеното момченце. Казал на вождовете и старейшините от племето да запушат лулите си, за да могат молитвите за спасяването и завръщането на загубеното дете да стигнат до Великия дух. След това жрецът извикал високо, питайки дали момчето е живо и ако е тъй, къде е сега.
Чувало се единствено лекото пукане на искрите в огъня, докато жрецът чакал отговор. В гората, отвъд огъня на съвета, нежно въздишал ветрец. Внезапно той се усилил с бесен вой. който прозвучал като човешки глас. Жрецът се навел ниско и за момент започнал да се гърчи, а сетне подскочил във въздуха.
— Великият дух проговори — извикал той. — Гласът каза:
„Момчето ще бъде намерено живо в стадото на бизоните".
Тъй като много стада се движели без посока по необятните равнини, жрецът се помолил за знак, който да поведе спасителната група към вярното стадо. Жрецът почакал с наведена глава. Внезапно той отправил взор към звездното небе, оглеждайки го с жадни очи.
— Стадото бизони, което търсим, пасе на изток — заяви, той. — Така ми казва една синя звезда.
На другата сутрин, тъкмо след като тъмнината си тръгнал за да стори място на слънцето, голяма група индианци стоуни на коне излезли от лагера и се запътили на изток. Пътували целия ден и част от нощта, без да видят бизони. На следващата сутрин и на по-следващата все още пътували, преди зорките очи на разузнавачите да съгледат бизони. Но тези стада пасели на север и на юг от индианската група; и тъй, предвождани от жреца, те продължили да яздят на изток. Всеки нов ден ги отвеждал все по-навътре в неприятелската територия на племето блекфути. Нощните сенки вече забулвали земята в мрак, когато стоуните забелязали многобройно стадо бизони бавно да се движи на изток. Вождът на групата решил, че вече е много тъмно, за да опитват да обградят стадото с надежда да намерят момченцето. затова останали на лагер през нощта, като изпратили четирима души да не изпускат стадото от поглед, но и да не го плашат.
Стоуните знаели, че в тъмното бизоните няма да отидат далеч.
Когато първите бледи зари на утрото просветнали откъм изток. разузнавачите се върнали. С по един разузнавач отпред и отзад на дългата редица конници стоуните препуснали в галоп плътно един до друг. Знаели, че бизоните не се плашат от хора на коне, стига конниците да се движат безшумно и на известно разстояние от тях. Скоро редицата от конници заобиколила леко разлюляното стадо, а ездачите, излезли начело на напредващите бизони, задържали конете си, за да спрат бавния ход.
Когато ловните вождове видели колко е голямо стадото, удвоили старанието си да не подплашат бизоните. Постепенно, като затваряли все повече кръга около стадото, един от вождовете, близко до бащата на момченцето, съзрял детето да си играе с телетата. Обладан от радост, забравил, че трябва да внимава, щастливият баща извикал сина си. Гласът му стреснал животните и те с вдигнати опашки полетели в галоп. Останала само една женска. Близо до нея стояло малко бизонче и детето, което вместо да запълзи към своите, се опитало да последва бизонското стадо.
Женската, която никак не се изплашила от индианците, затичала в тръс към тях и им препречвала пътя, но бащата вдигнал детето и го притиснал здраво към гърдите си. После тя побързала да се присъедини към отминаващото в галоп стадо. Детето пръхтяло и се опитвало да се освободи от своя баща и да тръгне след стадото, което като че ли считало за родно семейство. Жрецът знаел, че детето е прекарало няколко дена в компанията на бебето-бизон и че дори за това кратко време може да е започнало да мисли като бизон и затова веднага свикал съвет край лагерния огън. Когато индианците насядали около огъня на жреца, запален със сладка трева и с магическа билки, пламъци нагоре, жрецът заговорил на детето и му изпял вълшебна песен, притискайки го здраво в прегръдките си. Поднесли димящи билки под носа на детето, а сетне изгорили тържествено в огъня протегнало ръчички към своя баща.
Групата разузнавачи се върнали триумфално в селцето на стоуните, вдигнал се голям празник в чест на намереното сред бизоните момченце.
По-късно на това дете, когато пораснало, се присънил сън: той говорел с голям бизон-мъжкар, който му дал съвет. Още по-нататък, когато станал юноша, той изпълнил съвета на тотемното животно на своя дух и осъществил видението от съня си. Направил си палатка типи от бизонова кожа, боядисал я в охра, после нарисувал на покрива й планинска верига с една редица от палатки пред хълмовете, които ги заслонявали и били обърнати на запад. Един кръг, който описал по покрива, представлявал слънцето. На края на палатката било изобразено името му, Двукракия бизон (роден през 1871г., умира през 1967г), във формата на двукрак бизон. Този тотем му давал сила и дарбата да предвожда и лекува.

Господин Мързелан бил много чувствителен, но тол­кова чувствителен, че ако една стоножка ходела по сте­ната, той не можел да спи поради шума и ако някоя мравка изпуснела кристалче захар, скачал изплашен и викал:
— Помощ! Земетресение!
Разбира се, не можел да понася децата, бурите, мото­циклетите, но повече от всичко го дразнел прахът под краката му, затова не вървял никога дори у дома си, а карал много здрав слуга да го носи на ръце. Този слуга се наричал Гулиелмо и от сутрин до вечер господин Мързелан викал по него:
— Полека, Гулиелмо, по-полека, ще се счупя!
Понеже никога не вървял, ставал все по-дебел и колкото по-дебел ставал, толкова повече се увеличавала и чувстви­телността му. Дори мазолите по ръцете на Гулиелмо го дразнели.
— Но, Гулиелмо, колко Пъти трябва да ти повтарям, че е нужно да си слагаш ръкавички.
Гулиелмо пухтял и си слагал с мъка големи ръкавици, които щели да бъдат широки дори и на хипопотам.
Господин Мързелан всеки ден ставал все по-тежък, бедният Гулиелмо се потял и зиме и лете и веднаж му дошло на ума:
— Какво ще стане, ако хвърля от балкона господин Мързелан?
Случило се, че тъкмо тоя ден господин Мързелан си бил сложил костюм от бял лен и когато Гулиелмо го хвър­лил от балкона, господин Мързелан паднал върху плочника, наплют от муха, и му останало петънце на панталоните.
Петънцето можело да се забележи само с лупа, но Мързелан бил толкова деликатен, че умрял от неудоволствие. [jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2634″]

Господин Цезар бил човек с навици. Всяка неделна утрин ставал късно, въртял се из къщи по пижама и към единадесет се бръснел, като оставял отворена вратата на банята.
Това бил мигът, който Франческо очаквал. Той бил само на шест години, но показвал вече наклонност към медицината и хирургията. Франческо вземал пакетчето с хидрофилен памук, шишенцето сденатуриран спирт, пликче­то с лепенки, влизал в банята и сядал на едно столче да чака.
— Какво има? — питал господин Цезар, като си са­пунисвал лицето. Другите дни през седмицата се бръснел с електрическа самобръсначка, но в неделя още употребявал както някога сапун и ножчета.
— Какво има?
Франческо се въртял на столчето съвсем сериозен, без да отговаря.
— Е?
— Е — казвал Франческо, — може да се порежеш. Аз ще те лекувам тогава.
— А, вярно — казвал господин Цезар.
— Но да не се порежеш нарочно както миналата не­деля — казвал строго Франческо, — иначе не играя.
— Разбира се — казвал господин Цезар.
Но не успявал да се пореже, без да е нарочно. Мъчел се да се пореже, без да иска, но то е трудно, почти невъз­можно. Правел всичко възможно, за да бъде невнимателен, но не можел. Най-после тук или там се появявала драско­тина и Франческо можел да влезе в действие. Подсушавал капката кръв, дезинфекцирал, залепвал лепенка.
Така всяка неделя господин Цезар подарявал капка кръв на сина си и Франческо все повече се убеждавал, че има разсеян баща.
[jwplayer config=“Prikazki“ mediaid=“2658″]

Племенникът на един цимшиански вожд се отдал на пост. Много слънца постил той, защото било зима; снегът стигал човешки бой и момъкът тръгнал на лов. Наложило се да приложи цялото си майсторство на ловец, за да намери животни и да занесе храна и кожи в своето село. Взел капани и примки, защото се надявал да улови норки, белки, зайци и други малки животинки, стига да имал късмет. Дълго бродил момъкът и най-сетне видял следи и други знаци, оставени от животни; поставил примки и стъкмил клопки по една тясна пътека, която се виела покрай малък поток в края на гората. Една нощ, както спял в снежната си колиба, го събудила силна светкавица. Излязъл на поляната край колибата си и видял голямо огнено цвете, което греело с ален пламък. Гигантското стебло се извисявало яркочервено чак до небето. Младежът разбрал, че това е видение. Тъй като слънцето скоро щяло да изгрее, тръгнал да огледа заредените капани. Преди да се отдалечи, той се обърнал отново да погледне огромното алено цвете. Но то било изчезнало.
Този ден момъкът имал голям късмет с лова: в капаните намерил много животни. Когато се върнал в далечното си село, разказал на своя чичо за видението. Събрали клана на съвет, на който било решено от този момент нататък огненото цвете да стане крест на клана. Днес самотното огнено цвете може да се види по говорящите стълбове на техните потомци.